Вероника Хенри
Лято на плажа (5)

5. Пясъчни замъци

Джанет гледаше с гордост как синът й грижливо чертае основите на своя замък в пясъка. Имаше точните размери на лист хартия. Поставил бе до себе си всички необходими инструменти. Разполагаше с няколко часа, преди приливът да залее пробата му. И още три дни, за подготовка. Още три дни до състезанието.

Сърцето й леко се сви при мисълта за него. За Алън състезанието беше най-важното събитие за годината. Прекара месеци в подготовка, в експерименти с различни проекти, после в практически упражнения. Ако някой заслужаваше да спечели, то това беше Алън. През последните три години той, разбира се, беше печелил. Изражението на лицето му, докато притискаше приза до гърдите си, оправда всички усилия, но Джанет все се боеше, че тази година ще загуби. Още щом пристигнаха в бунгалото на плажа, тя започна да се измъчва от съмнения, почти скована от страх, заради унинието, което щеше да го обхване, ако наградата бъде връчена на друг. А това не беше изключено. Състезанието по изграждане на пясъчни замъци в Евърдин набираше мощ, паричната награда щеше да е значителна. Идваха участници от цялата страна. Фирми спонсорираха състезателите, за да поставят логото им на фасадата на замъците си. Това лято всичко щеше да бъде филмирано от местния новинарски екип. Носеха се слухове, че се съставя цяла програма. Щеше да има павилиони за храна, за напитки, забавления, шеметни момичета щяха да раздават листовки. Започнало като малко плажно развлечение, състезанието се беше превърнало в голям бизнес. Като всичко добро в тази страна от него започнаха да печелят търговците. Стана комерсиално.

Джанет стискаше парапета на верандата, докато наблюдаваше как синът й се връща нагоре по плажа с две големи кофи с вода. За строежа на замъци водата беше толкова важна, колкото и пясъка. Влагата придържаше конструкцията. Видя как той грижливо излива товара си върху своята площадка и го смесва, за да получи идеалната консистенция. То беше толкова наука, колкото и изкуство.

От всички определения, подхвърляни през годините за състоянието на Алън, чистосърдечен беше това, което майка му харесваше най-много. Чистосърдечен означаваше прям. За Джанет той беше точно такъв. Употребявали бяха и множество други думи. Не всичките бяха евфемизми. Изостанал. Отнесен. Недоразвит. Липсва му нещо. Труден.

В последно време, разбира се, се появи нов термин: дете със специални нужди.

Не че й посочиха някога истинската диагноза. Смяташе се, че при раждането е изпитал липса на кислород. Още при първите болки тя разбра, че нещо не е наред. Наречи го майчински инстинкт. Болката беше неестествена. Усещаше, че бебето в корема й се измъчва. Когато сподели страховете си с акушерката, тя й се сопна да не бъде толкова глупава. При всяко раждане боли.

Сега, разбира се, щяха да го гледат на монитор. Щяха да знаят, че пъпната връв се е усукала около врата му. Щяха да знаят, че бебето й е в опасност, и да предприемат необходимите действия, а не да я оставят с часове, прималяла от ужас, докато най-накрая го роди.

Нейното прекрасно, чудесно, увредено дете.

Тогава не знаеха, че нещо не е наред. На вид изглеждаше идеално. Но постепенно, когато започна да изостава в развитието си в сравнение със своите връстници, картината се промени, а вината бе хвърлена върху трудното раждане. Тогава Джанет заобича сина си повече, отколкото всяка друга майка бе обичала детето си.

Нито веднъж не се оплака от положението си. Някак съвсем спокойно прие, че нейната съдба е да се грижи за него. Той изостана в привикването към гърнето, изостана в проговарянето, изостана в научаването да си служи с нож и вилица, но Джанет никога не изпадна в отчаяние. По отношение на Алън проявяваше търпението на светица, а той винаги успяваше в крайна сметка, което я правеше още по-горда от постиженията му.

За съжаление съпругът й не показа такава преданост. Не проявяваше търпимост към момченцето и му крещеше, когато малкият реагираше със закъснение или вършеше нещо погрешно. Джанет твърде често го бе улавяла да гледа сина си с пренебрежение и ненавист. Накрая му каза да си върви. Без него щяха да се справят по-добре. Алън нямаше нужда някой да му диша във врата и да го унижава. Имаше нужда от обич и насърчение, а не от зле прикрито презрение. Съпругът й не дочака да му повтарят.

От тридесет години бяха само двамата. Беше трудно, естествено. Беше самотна майка с увредено дете. Напуснал ги веднъж, съпругът й не се почувства длъжен да помага финансово, а и тя определено не го търсеше. Можеше да се справи. Щеше да се справи. Отдаде се изцяло на Алън и тежко му на всеки, опитал се да й намекне, че има нужда от почивка. Защо ще има нужда да си почива от човека, заради когото живее?

Когато започна двайсетте, социалните грижи я притиснаха да настани Алън в дом за хора в неравностойно положение. Твърдяха, че за него ще е добре да бъде по-независим. Бяха убедени, че той ще се справи. Но Джанет отказа. Мястото му беше при нея. Тя беше тук, за да се грижи за него. Не искаше да почива. Мисълта, че ще се събуди без Алън у дома, я изпълваше с ужас. Какво, за бога, би правила без него? Наперената социална работничка се осмели да й намекне, че е егоист, че не взема присърце интересите на Алън. Не ги взема присърце? А тя имаше ли собствени интереси? Беше посветила целия си живот на него. Проклети социални работници — доволни бяха само, когато се месят и те карат да чувстваш вина. Джанет набързо я сряза и я отпрати.

След това настъпи случаят, който бе започнала да нарича фиаското с Рейчъл. Той я изплаши ужасно. Три пъти в седмицата следобед Алън посещаваше терапевтичен център. Дойде да го вземе по-рано, защото по пътя за вкъщи трябваше да се отбие в лекарския кабинет за рецептата. Завари го да държи ръцете на една жена, седнал на пейката в градината. Поразена, тя разпита подробно хората, които управляваха центъра, и установи истината. Алън и Рейчъл бяха „близки“ от седмици. Служителите не виждаха проблем. Смятаха, че това е много мило.

Джанет смяташе, че е опасно. Нарушаваше установеното положение. Въвеждането на трета страна нарушаваше равновесието в живота на Алън. Освен това, какво ще стане, ако тази Рейчъл си играе с неговите чувства и накрая разбие сърцето му? И още по-лошо, ако станат твърде близки и… В последна сметка събирането на мъжа с жена беше инстинкт, нали? Щеше да настъпи истинска беда.

Джанет трябваше да унищожи нещата в зародиш. Тя бързо уреди Алън да посещава друг център в друг град. Налагаше се да пътуват малко повече, но това нямаше значение. В началото той се смути, но скоро свикна. Тя не се тревожеше, че той ще намери пътя до предишния център. Алън не разбираше разписанието на автобуса и беше безнадежден по отношение на чувството за ориентация. Нямаше никога да намери пътя обратно до Рейчъл, а Джанет бдеше зорко да не прехвърли чувствата си към някой друг.

Скоро след фиаското с Рейчъл той откри пясъчните скулптури. Беше ги виждал по телевизията и искаше да опита. Винаги е бил добър художник. Беше на пет, когато тя разбра, че има талант. Картините, които рисуваше на онази ранна възраст, бяха живи и точни. И така тя подхранваше таланта му през годините и даваше всичките си допълнителни пари за пособия за него. Чудеше се как тази част от мозъка му е останала незасегната. Отиде в Центъра за обучение в ранна детска възраст и му купи голям син пластмасов пясъчник, после го напълни с торбички чист пясък. И той започна да вае скулптури. Прости неща най-напред — глава на кон, костенурка. После по-сложни — сфинкс, дракон, минотавър. Тя се радваше, че е намерил нова страст и се надяваше така да разсее спомените за Рейчъл, които може би пазеше. Беше я споменал един-два пъти, но изглежда пясъчните скулптури го отвличаха идеално.

Някой спомена пред Джанет за ежегодното състезание по пясъчни скулптури в Евърдин. Беше спестявала упорито месеци наред, докато събере достатъчно пари, за да отидат там. Струваше й се, че бунгало на плажа е идеалното място, където да отседнат двамата, затова тя нае едно за цяла седмица. Ще може да се занимава на пясъка до самата врата. А тя не обичаше хотелите и квартирите със закуска. Никога не правеха нещата както трябва, както ги вършеше тя. Отидоха дотам с автобус, като Алън развълнувано стискаше скиците си, а чантата му бе пълна с инструментите, които щяха да му потрябват.

Първата година не спечели. Беше му странно и ново и той се изнерви. Но пък прекараха чудесно. Слънцето грееше, а на Джанет й хареса да се отпусне малко. Бяха захвърлили рутината. Не се налагаше да върши домакинска работа. Или да готви. Възползваха се максимално от магазинчето за пържени картофи, от магазинчето за питки с месо и павилиона отпред, който продаваше сандвичи с морски раци и хартиени чашки със сърцевидни миди. Нахвърлиха се и на панираните скариди в „Котвата“, седнали навън на една от масите с изглед към плажа. О, и чай с кифлички със сметана и конфитюр в големия хотел най-отпред. Трябваше да се примири с липсата на някои неща за известно време без любимото си списание и без фризьор. В края на седмицата и двамата се съгласиха да дойдат пак следващата година.

Втората година той беше подготвен по-добре и по-уверен в заобикалящата ги среда и флагът на победителя беше забит пред неговия подвижен мост. Джанет направи снимка, поръча да я увеличат и я постави над камината в дневната, заедно с наградата. Сърцето й и до днес се пръскаше от гордост. Той спечели и следващите две години.

Най-големият страх на Джанет беше, да не би съдиите да решат, че ще бъде справедливо, ако тази година наградата получи друг. Миналата година чу слухове на недоволство, че работата е нагласена, но как за бога, би могла да бъде нагласена? Тя определено нямаше влияние върху никого, призът беше присъден единствено по заслуги. Независимо от всичко, тя бе неспокойна. Нямаше представа как би реагирал Алън, ако не спечели. Може би не трябваше да идват отново. Може би трябваше да се откажат, докато той все още държи първенството. Дали не сбърка, като го доведе отново?

Но опасенията й се стопиха, щом пристигнаха в бунгалото и се настаниха. След четири години то им бе станало като втори дом, в който си имаха собствени ритуали. Джанет разопакова багажа и изми чашите, чиниите и кухненските съдове, с които бунгалото бе снабдено — никога не се знае дали човекът преди теб е свършил работата както трябва, а Алън тръгна да търси идеалното разположение за практическите си упражнения. През следващите няколко дни той се сдоби със значителна публика — млади момчета, готови да се притекат на помощ, да търчат до морето с кофите. Той беше невероятно търпелив и им показваше педантичното внимание, необходимо да се изгради идеалната скулптура, как се започва от горе на долу, как се използва сламка за сок, за да се продухат по-сложните детайли на резбованите орнаменти. В края на деня им позволяваше да разрушат творбата му, преди да е дошъл приливът, за да стори това вместо него. Джанет винаги се натъжаваше да вижда плодовете на труда му раздробени под нечии крака, но той изглежда нямаше нищо против. Пясъчните замъци не са за владетели, казваше той.

Най-после дойде денят на състезанието. Тази година изглежда имаше повече участници отпреди и Джанет се изнерви, докато обикаляше нагоре-надолу край различните работни площадки, оценявайки като експерт потенциала на участниците и инструментите, които бяха донесли. Много семейства не питаеха надежда — вероятно бяха дошли само заради удоволствието — бащите се отнасяха сериозно, докато децата подскачаха нагоре-надолу, размахали лопатките си. В края на обиколката си тя прецени, че има около пет сериозни състезатели, които надничаха в сложни скици, а очите им показваха решителност.

Алън беше напълно щастлив в средата на площадката си. След като вече беше направил три упражнения на място, му оставаше да покаже художествено съвършенство, а в момента полагаше основите. До него имаше двойка, която се отнасяше напълно несериозно — двойка тийнейджъри, които се размотаваха и сипеха пясък по гърбовете си. В един момент момичето изписка и се затича заднишком, без да гледа къде отива и едва не се сгромоляса на площадката на Алън. Джанет стисна ръцете си в юмрук, но момичето осъзна какво бе сторило, извини се вежливо на Алън и Джанет си отдъхна.

Вече не можеше да направи нищо. Всичко оставаше на милостта на боговете. Трябваше само да провери дали Алън е покрит с достатъчно крем против изгаряне и дали пие много течности — по-миналата година бе изгорял лошо, защото тя недооцени силата на обедното слънце. И ще донесе хубава закуска. Имаше купчина домашно приготвени сандвичи и плодове, а по някое време ще му купи сладолед.

Създаваше се приповдигната атмосфера. Популярността на състезанието нарастваше и се стигна дотам, че местната радиостанция изпрати диджей, за да подгрява зрителите. Басовите звуци на музиката гърмяха над плажа, чайки се стрелкаха отгоре, грачейки на нашествениците, а мънистените им очи претърсваха плажа за останки от храна. Телевизионният екип крачеше нагоре-надолу, спирайки, за да интервюира всеки състезател. Когато стигнаха до Алън, Джанет се изстреля от бунгалото и пристигна да контролира положението. Накрая реши, че ще е най-добре тя да говори вместо Алън.

— Той винаги е бил чудесен художник — заобяснява тя нашироко и без ред. — А за него състезанието по пясъчни замъци е връхната точка на годината.

— Мисля, че през последните три години той получи приза.

— Ние имаме пълна увереност — усмихна се Джанет. — Той работи по проекта си от месеци. Всеки детайл е исторически точен.

— Определено произведение на изкуството — отбеляза репортерът.

Произведение на гений, помисли Джанет, но не тя трябваше да го казва. Никога не престана да се удивява как той успяваше да изгради нещо толкова прекрасно от няколко милиона прашинки пясък. Пръстите му прибираха, дълбаеха, потупваха и милваха, приласкавайки пясъка да заеме желаната форма. Почитателите му стояха на разположение и му показваха потенциално слабите места. Накрая замъкът на Нептун се появи, горд и величав, а самият бог гледаше властно над обиталището си, вдигнал тризъбеца.

Тийнейджърите до него си бяха взели почивка, надигаха бутилки бира и бършеха потта от челата си. Момичето носеше горнище от бански костюм и подкъсени шорти, дългите медночервени къдрици бяха повдигнати отгоре на главата й в безреден куп. За миг Джанет съзря друго момиче от миналото — безгрижно шестнайсетгодишно девойче с романтични надежди и мечти. Побърза да се отърси от спомена. Няма да замени онова, което има, ако може да се върне назад. Отиде до най-близкия фургон за сладолед и купи един „Магнум“ за Алън. Белият му беше любим. Беше възнаградена с усмивка, но той едва ли щеше да има време да спре и да го изяде. Когато беше вглъбен, нищо не можеше да го отклони.

Следобедното слънце препичаше безмилостно. Оскъдно облечени момичета се движеха между състезателите и публиката, и раздаваха бутилки вода. Бумтяха хитове, а с наближаването на момента на произнасяне на оценките, диджеят изпадаше във все по-голяма истерия. Съдия беше един от местните знаменитости — певец с мъжки състав, с пригладена назад и обилно намазана с гел коса и огледални слънчеви очила, който прекара почти целия следобед, подписвайки името си по ръцете на млади момичета сред писъци от вълнение. Джанет внимателно наблюдаваше как си проправя път между участниците и се чудеше какви критерии би приложил той при оценките си. Имаше ли представа от художествени достойнства или технически умения? Придружаваха го организаторите на състезанието — двама видни членове на местния съвет, предположи тя, и един представител от строителната компания, която спонсорираше състезанието. Навсякъде ги следваше като сянка телевизионният екип, жаден да улови всеки момент.

Постепенно за финала останаха пет участника. Джанет наблюдаваше с орлов поглед как се движат между тях. Алън бе все още сред водещите, естествено. Нямаше съмнение, че неговият замък превъзхожда останалите. Беше само въпрос на време. Той не изглеждаше ни най-малко обезпокоен от резултата. Зает бе да разговаря с хората, които идваха да го питат за творбата му, усмихнат, напълно отнесен.

Избраха първите трима. Алън и неговия замък на Нептун. Тийнейджърите до него, чиято творба вече се познаваше, че е замъкът на „Спящата красавица“, почти задушен сред бодливи клонки и рози. И един мъж с остригана глава и дългокосият му приятел, които бяха направили възстановка на Портмейрион^[1]. Джанет мислеше, че сърцето й ще изхвръкне от гърдите. Не издържаше напрежението. Диджеят не й помагаше.

— След миг ще имаме победител. Явно съдиите са в спор. Те не могат да стигнат до единодушно решение…

Как не могат да стигнат? Беше повече от очевидно кой е победителят. Умението, майсторството, детайлите — всичко беше налице. Джанет предположи, че трябва бавно да го оповестят, както правеха във всички телевизионни риалити формати. Трябваше да разиграят финала за пред камерите. В днешно време всичко беше пародия.

Когато видя, че съдията накрая се спира до младата двойка и забива флага в тяхната кула, знак за първа награда, тя помисли, че й прилошава. Не можа да разчете израза на лицето на Алън, дори не беше сигурна, че той разбира ставащото. Двойката се прегръщаше, момичето с буйната червена грива, момчето с тъмна, сресана назад коса. Щастливи, здрави, привилегировани деца, за които това бе само шега, новост, нещо, над което да се посмеят в кръчмата довечера. А не отплата за едногодишен тежък труд. В устата й загорча. Разочарование. Негодувание. Телевизионният екип си пробиваше път към двойката. Момичето трептеше и грееше, очите й светеха от радост от победата.

Естествено, че ги бяха избрали заради нея. Ще се предава по телевизията. Трябваше им някой, който изглежда добре, който може да изрази чувствата си, който ще бъде идеалният говорител за циничната машина за пари, в която се бе превърнало състезанието. Не искаха човек на средна възраст със затруднения в общуването, който с мъка изразява чувствата си, макар да беше преодолял повече пречки да постигне това, отколкото двойката победители щяха заедно да срещнат в съвместния си живот.

Гледаше как Алън и неговият отбор помощници припкат нагоре-надолу около произведението му за ритуалното разрушаване. Замъкът победител се издигаше гордо до тях, а флагът на победата пърпореше на лекия бриз. Джанет почувства неудържим порив да отиде и да го стъпче сама, да раздроби всяка кула с краката си, да ритне подвижния мост, но знаеше, че ще е неприлично. Вместо това влезе и сложи чайника, за да изпият по чаша чай.

Едно нещо бе сигурно. Нямаше да може да мине през всичко това отново — строежът, очакването, напрежението, разочарованието. Следващата година няма да дойдат.