Вероника Хенри
Лято на плажа (6)

6. Крайбрежни безделници

Кога точно Джинджър Нинджа се бе преобразила в тицианова изкусителка?

Последния път, когато Хари Милтън видя Флорънс Кар, тя беше пъпчив, къдрокос и кльощав дребосък, най-малката дъщеря на семейството три бунгала по-долу, което всички отбягваха, защото бяха досадно дребнави. А сега? Сега тя бе направо зашеметяваща! Медни вълни наместо червените къдрици, златисти искри в зелените очи, а слънцето на Евърдин беше целунало кожата й до бронзов загар.

Тя спря дъха му.

Хари беше възроптал, когато баба му каза, че семейство Кар са ги поканили на барбекю.

— О, не — възпротиви се той. — Досадното семейство! Скучни до един!

Семейство Кар сякаш бяха изникнали от петдесетте години на миналия век с лошо изплетени пуловери, шушлякови якета и очила с дебели рамки. Загубеняци от край до край. Обикаляха с бинокли и с онези ламинирани карти, провесени на врата с връв.

— Трябва да идем, скъпи — подвикна баба му. — Мистър Кар ми дава много професионални консултации. Безплатно. Да приема вежливо поканата им е най-малкото, което мога да направя. Моля те, ела. Заради мен.

Хари се съгласи от добро сърце, защото знаеше, че баба му минава през тежки изпитания, оставена в голяма бъркотия след смъртта на дядо му. Затова й се налагаше да продаде бунгалото. Хари не можеше да повярва, че това ще бъде последното му лято в Евърдин. Идваше тук всяка година от рождението си, заедно със сестра си и братовчедите, вуйчовците и лелите, всичките пристигащи и заминаващи в несекващ поток. Понякога оставяха баба му с децата, а родителите им вършеха спокойно задачите си, защото знаеха, че отрочетата им си прекарват чудесно. Успяваха някак си да се поберат вътре. Лично пространство естествено нямаше, което се превърна в затруднение, когато пораснаха, но всъщност им беше все едно.

През последните няколко дни бяха само той и Джейн, и беше доста хубаво. Тя не беше като обикновените баби. Не се щураше, не се суетеше и не мърмореше. Беше весела, даваше ухо за ставащото по света. „Върховно бабче“ — наричаха я те понякога на шега. А беше и щедра. Знаеше кога да мушне тайно петдесетачка в ръката ти, а миналата година плати уроците му по кормуване. Сега не й достигаха пари. Хари не разбираше добре какво е станало — как дядо му е могъл да я остави в такава бъркотия, след като е работил като финансов консултант.

Но все пак Хари разбираше, че е мило от страна на мистър Кар да я консултира — той беше някакъв напорист счетоводител, затова Хари се съгласи да отиде на барбекюто. Не си даде труд да се облича специално, защото семейство Кар бяха най-нехайните към модата хора на света — мистър Кар носеше чорапи със сандалите си, момчетата — шорти, които бяха или неприлично малки или смешно големи, а мисис Кар изглеждаше така, сякаш всичките й дрехи бяха купени от благотворителен базар.

Така че когато Флорънс изплува от дълбините на бунгалото им с поднос месо за барбекюто, изглеждайки повече от върховно с къси джинсови шорти, тениска с изображение на „Уайт Страйпс“ и гладиаторски сандали, Хари щеше да изпусне бирата си.

— Здрасти. — Тя се усмихна, откривайки прекрасни зъби и трапчинка на бузата. Той се опита да не се вторачва, виждайки змията, татуирана на идеално плоския й, загорял от слънцето корем, шепата сребърни гривни, халката на езика — по дяволите, Флорънс Кар с халка на езика? Та тя беше още бебе!

— Флорънс заминава за Кеймбридж — гордо казваше майка й. — Ще учи право.

— Но ще почивам една година — добави Флорънс. — Отивам в Южна Америка.

Двете погледнаха Хари очаквателно. Той се помъчи да разплете езика си. Езикът, който не бе имал куража да пробие, макар че му се искаше.

— Аз отивам в Бристол. Ще следвам медицина.

— Върховно — каза Флорънс. — Ще имаш ли една година почивка?

— Не — отвърна Хари. — Курсът на обучение е толкова продължителен. Не искам да изляза оттам като пенсионер.

Всички се засмяха, а той отпи дълга глътка бира. Чувстваше се малко странно. Да си беше облякъл нещо по-така, а не чифт бермуди и горнище на анцуг „Джак Уилс“. И тъпите кроксове, за бога! Едно от великите неща на Евърдин беше, че нямаше значение как изглеждаш, обличаш се за удобство и дори да приличаш на тиква с кроксовете, пак ги носиш и не обръщаш внимание.

Флорънс отметна гривата коса върху раменете си и отпи бавно от своята бутилка бира.

— По-късно ще има „микрофонът е ваш“ в „Котвата“ — сподели тя с Хари. — Ако ти се ходи.

— Естествено — каза той и почувства как сърцето му затуптява по-бързо.

Това бе наистина странно.

Той не тичаше по момичетата. Те тичаха след него. Ако видеше някоя, която да му допадне, той вдигаше само пръст и тя дотичваше. Момичета с лъскави коси и дълги, пъргави крака, които миришеха скъпо. Но досега никой не бе успявал да го накара да изгуби дар слово. Не беше наясно дали му харесва да се чувства така. Това любов от пръв поглед ли беше? И как се постъпва в такива случаи? Не знаеше дори дали тя има приятел, дали някой суперготин тъпак с прилепнали джинси и подстрижка Кърт Кобейн няма да изникне ей сега и да предяви собственически претенции.

Очите му не се откъсваха от нея през цялото време. Тя беше самоуверена, спокойна, общителна. Пое ръководството при приготвянето на храната — Хари имаше спомен, че семейство Кар успяват да съсипят и най-простата наденичка — оставаше или недопечена или пък прегаряше, но Флорънс беше мариновала парчета пилешко с мед и джинджифил и беше направила салата от кускус, посипана със ситно накълцан магданоз и зехтин, в която родителите се взираха подозрително.

— Джейми Оливър — обясни на всеослушание тя, а салатата беше, както предугаждаше Хари, прекрасна на вкус.

За десерт наряза обелени, но оставени в обвивката си банани, поля ги с ром и нареди между кръгчетата парчета шоколад. После ги зави във фолио и ги сложи върху тлеещите въглени на барбекюто. Семейство Кар изглежда приемаха спокойно факта, че този феникс се е извисил от тяхното лоно. Те послушно изпълняваха даваните от нея разпореждания.

Хари я гледаше как яде банана си. Седнала с кръстосани крака на рогозката за пикник, с разпиляна по раменете коса, дълбаеше шоколадовата течност с пластмасова лъжица, облизвайки и последната капка сладост. Някъде дълбоко в Хари се надигна разкъсващ глад. Искаше да отнесе с целувка лепкавата смес от устните й, да я погълне цялата. Чувството го изплаши. Беше толкова силно. Толкова първично.

Сепна се, когато тя го погледна с усмивка. Беше разбрала.

— Ще тръгваме ли? — попита го Флорънс и запрати картонената чиния в близката торба за смет. — Мисля, че старците няма да възразят.

И най-дивият звяр не можеше да го спре.

 

 

Хари обичаше „Котвата“. Тук едва тринайсетгодишен беше изпил първото си питие, опита първата целувка на четиринайсет и беше отпразнувал своя шестнайсети рожден ден. Работил бе тук три лета подред, събирайки чашите. Познаваше целия персонал. Бяха като семейство. Но не му омръзваше. Беше изпълнено с местните почитатели, вечните сърфисти, но запазваше свежестта си благодарение на постоянно прииждащия поток летовници, привлечени от очарованието на курорта.

Тази вечер, когато влезе вътре заедно с Флорънс, заведението се пукаше по шевовете. Той си проби път през тълпата, кимаше и махаше за поздрав на познатите, докато стигнаха до бара, където поръча питие и за двамата. Нощта на „микрофонът е ваш“ беше в пълен разгар. Хората излизаха отпред, когато им дойдеше реда, някои имаха неоспорим талант, други бяха неспособни да изпълнят и една нота. За късмет си намериха места — две табуретки в ъгъла до обърната бъчва — и се наложи да седнат много близо, за да се чуват. Говориха за музика, за Гластънбъри (той беше ходил, тя — не) и за най-хубавия концерт, който бяха посетили (Ред Хот Чили Пепърс — той, Бионсе — тя). А когато от сцената слезе подражателка на Аланис Морисет, Флорънс остави чашата си.

— Добре — каза тя. — Сега ще се пробвам аз.

Той скочи и я последва, омагьосан от гледката — тя се качи на сцената, поговори накратко с барабаниста и китариста и пристъпи към микрофона. Никога не беше виждал толкова самоуверен човек. Нямаше миг колебание, нито следа от страх. Тя се усмихна на публиката. Още с началните акорди изригна аплауз. Хари позна песента на Джоан Арматрейдинг, една от любимите на майка му, която тя — заедно с Флийтууд Мак и Дженезис — им пускаше в колата, когато бяха малки, преди да поемат сидиплейъра под свой контрол.

После, шепнейки почти, Флорънс запя „Любов и обич“. Докато произнасяше думите, очите й моментално се заковаха в неговите.

В продължение на един миг тя едва дишаше. Послание ли му пращаше или си играеше с него? Нещо студено, но същевременно и горещо се разля в кръвта му, в сърцето му, в костите му. Това не беше само желание. Това бе необходимост.

Не сваляше очите си от нея, докато тя продължаваше напред сама, пренесена на друго място, отнесена от думите. Останалата публика беше така прикована, както и той. Той можеше да си мисли, че тя пее за него, но всеки присъстващ беше попаднал във властта на магията й. И докато песента се разгръщаше, тя поддържаше жива хармонията с китариста и барабаниста, като кръстосваше погледи и споделяше усмивки с тях, макар че се бяха срещнали само преди пет минути. Хари усети изгаряща завист. Това се дължи на музиката, тя създава спойка и мигновена връзка между хората. Пръстите му стискаха чашата, а кокалчетата на ръцете бяха побелели от напрежение и ревност.

След края на песента тя се поклони с лека самоирония, после скочи от сцената под бурни аплодисменти. Хари се опита да й каже колко блестящо беше изпълнението й, но тя се засмя пренебрежително.

— Беше изумителна!

— Едва ли?

— Участваш ли в група?

— Боже мой, не. Не бих изтърпяла тези честолюбци. И досадните репетиции.

— А трябва да можеш. Имаш такъв талант.

Тя завъртя очи.

— Ами, само имитирам. Не бих могла да напиша песен сама.

— Опитвала ли си?

— Не искам.

Така или иначе той беше изпаднал в страхопочитание. Пред човека, който можеше да се качи на сцената, да направи такова изпълнение и да го смята за дреболия.

Досега не беше срещал някой по̀ късметлия от него. Беше много тъпо да си златното момче, момчето, което не може да се провали, защото няма към какво да се стреми. Вратите се отваряха лесно, хората си счупваха краката да изпълняват разпорежданията му. Беше като да преядеш с шоколад. Колкото и да е хубаво и то може да ти втръсне. Когато си почти идеален, в живота няма режещи ръбове, няма остри захапки. Хари беше момче първенец — капитан на отбора по крикет, лидер във всяка училищна игра, председател на дискусионния клуб. И винаги беше имал всяко момиче, което пожелае. Не че не се бе радвал на компанията им, но нито една от досегашните връзки не го бе удовлетворила. Бяха само… приятни. Не го караха да живне отвътре, душата му да запее. Флорънс беше първото познато момиче, което възпламени нещо вътре у него. А той нямаше представа как да се справи с това.

До единайсет часа те бяха доста пияни. Той й поръчва шотове през цялата вечер. Отиваше й да бъде пияна — не се отпусна, нито се кискаше като много момичета. Даже стана по-самоуверена. Плъзгава и опасна. Това го накара да я желае още повече.

В мъглявината на алкохола той си спомни едно правило. Правило, което не му се беше налагало да приложи досега. Ако наистина желаеш едно момиче, не му го показвай. Дръж се на положение. В единайсет и половина, с огромно усилие на волята, й каза, че се прибира у дома.

— Имам да свърша някои неща — каза неопределено той.

— Досадно — отвърна тя леко объркана.

— Знам — усмихна се той. — Съжалявам. — И си тръгна.

Не поглеждай назад — прошепна си той. Не поглеждай назад.

 

 

Правилото проработи. На сутринта тя се появи пред бунгалото му и почука на вратата. Той не можеше да повярва на вълнението, което изпита, щом съзря рижавата й коса през прозореца. Кръвта му закипя, когато тя се засмя и попита дали иска да покарат сърф.

— Естествено — отговори той възможно най-нехайно.

— Свърши ли си работата? — Тя вдигна вежди високо, очевидно очакваше да разбере нещо повече.

— Да. — А всъщност онова, което беше правил, бе да лежи на леглото си с часове в полутрезви терзания, чудейки се как да разиграе нещата нататък.

— Здравейте, мисис Милтън. — Флорънс метна ослепителна усмивка на бабата на Хари, която се връщаше от магазина с литър мляко.

Джейн отговори с усмивка към двамата.

— Ние ще ходим да караме сърф, ако нямаш нещо против — каза й Хари. — Ти добре ли си? Какво ще правиш?

— Разбира се — увери го Джейн и посочи купчината листове на масата. — Трябва да се преборя с камара документи. Изглежда нямат край.

— О, да — съгласи се Флорънс. — Татко спомена, че ще ви се наложи да продадете бунгалото. Каква досада.

Хари изтръпна. Знаеше, че Джейн не обича да се говори за това. Но изглежда нямаше нищо против прямотата на Флорънс.

— Така е — съгласи се сухо тя. — Истинска досада. Но това е животът. Нищо хубаво не продължава вечно.

— Не продължава ли? — Флорънс сбърчи нос. — Защо не?

Защо не, наистина — помисли си Хари. Това лято, например. Надяваше се то да продължи вечно.

 

 

Прекараха целия ден заедно в долния край на плажа, където висяха най-запалените сърфисти. Тук вълните бяха по-високи, а почиващите не си даваха труда да идват чак дотук, затова наоколо нямаше охранени семейства, които се тъпчат с чипс и мачкат фасовете си в пясъка.

Флорънс беше добра сърфистка, разбира се, но накрая се оказа, че Хари притежава повече издръжливост. Тя легна на кърпата си и го наблюдава, докато най-сетне и той капна. Хората мислят, че да сърфираш означава да стоиш прав на дъската, но всъщност това си беше „оседлаване“ — да загребеш срещу приливната вълна и използвайки силата на горната част на тялото си, да се изправиш в точния момент, да се задържиш в равновесно положение, преди да успее да те забърше.

Нямаше нищо по-хубаво от умората след сърфиране — всеобхватно изтощение от съчетанието на физическото усилие и отдаването на милостта на природните стихии — слънцето, водата и вятъра. Полежаха един до друг на пясъка, след което Флорънс разрови чантата си и извади сандвичи с шунка и кекс с шоколадова глазура, изпечен от майка й. Сетне поеха нагоре по плажа с отпуснатата походка на истински отпочинали, обвеяни от вятъра и помилвани от слънцето хора. Когато стигнаха бунгалото на семейство Кар, Хари се помоли тя да пожелае да излезе с него отново тази вечер.

— Да се видим за питие по-късно? — попита той. — Трябва да вечерям с баба си. Напоследък тя има неприятности.

— Ей, не е нужно да обясняваш — отвърна Флорънс. — Да се видим в „Котвата“ около десет.

 

 

Хари и Джейн вечеряха омлет с гъби, салата и франзели на масичка до бунгалото. И за двамата това беше най-хубавото време от деня, когато повечето хора се бяха прибрали, но някои твърдоглавци все още се радваха на вълните и пясъка. Наоколо тичаха кучета в лудешки кръгове, вечерният бриз носеше хвърчила, кълба дим издайнически показваха, че някой ще прави барбекю.

— Май добре се разбираш с Флорънс — отбеляза Джейн. — Като си спомня как бяхте готови на всичко, само да избягате от нея, сякаш е чумава.

Хари се ухили доволно.

— Мисля, че вече не е същата. Трябва да са я сменили. Друго семейство е взело Джинджър Нинджа.

— Определено е пораснала — каза Джейн. — Но внимавай…

— Да внимавам? — свъси се Хари. — Какво искаш да кажеш?

Джейн отпи от виното си и реши, че вече е казала премного. Просто го усещаше. Женска интуиция. Усещаше, че възхищението на Хари се харесва на Флорънс, защото трябва да си сляп, за да не видиш увлечението му. А тя искаше да предпази внука си. Бабите не трябва да имат любимци, но как може Хари да не бъде нейният любимец с неговото неподправено обаяние и обичлив характер? Остана още една седмица само, за да й прави компания, защото се тревожеше за нея. Малко са осемнайсетгодишните момчета, които ще се притесняват за бабите си така.

Но тя нямаше да издаде безпокойството си.

— О, просто не ми обръщай внимание — каза му тя. — Май съм малко…

Тя махна с ръка да покаже липсата на единение със света наоколо.

Той се протегна и докосна ръката й.

— Ти ще бъдеш добре — увери я той. — Ние ще се погрижим за теб.

Джейн не искаше да се грижат за нея. Не искаше да разчита на семейството си за нещо повече от няколко прекрасни момента като този. Не искаше да бъде бреме. Не искаше да бъде радост, която може да се вземе и върне обратно, а дните й да бъдат белязани единствено от празниците — Коледа, Великден, рождени дни, лятото. Усети прилив на гняв от положението, в което беше изпаднала. Проклетият Греъм, каза си тя за милионен път. Така да съсипе всичко.

Тя се усмихна на Хари. Той явно нямаше търпение да тръгне и да се срещне отново с Флорънс, но беше твърде вежлив, за да й го каже.

— Хайде, тръгвай — каза тя. — Аз ще измия съдовете.

Докато го гледаше как върви, тя произнесе малка молитва за сърцето му. Такова крехко нещо, а управлява физическото ти съществуване.

 

 

Тази вечер в „Котвата“ имаше само танци. Нямаше състав, а само един диджей, който пускаше фънк и диско от седемдесетте. Флорънс приличаше на ангел с лека бяла рокля, обсипана с бели пайети, които подчертаваха тена й. Беше горещо, двамата пиха твърде много и се замаяха от алкохола и умората от деня. Притискаха се един в друг, когато диджеят намали музиката. Хари разпозна Бари Уайт. Още един от любимите хитовете на майка му от миналото. На какъвто не можеш да устоиш, не можеш да танцуваш на него с друг човек и да не пожелаеш да се притиснеш към него. Дрезгавият глас и безспирно пулсиращият ритъм те понасяха. Очите им бяха приковани един в друг. Той понечи да я целуне, но тя тръсна глава, издърпа го през потните тълпи навън през вратата и го поведе надолу към плажа, долу зад бунгалата, където беше тъмно и на завет от вятъра и никой не можеше да ги види.

Сега го целуваше тя. Той докосваше златистата й кожа с върховете на пръстите си. Провираше ръка през облака къдрици. Вкусът й беше прекрасен — сладък, но и солен. Тя прекара пръстена на езика си над горната му устна и той потрепери. Плъзна ръце под тънкия памучен плат на роклята й, премести ги нагоре по тялото й, докато усети гърдите й. Тя изви гърба си и ги притисна в дланите му, приветствайки допира му. Зърната й бяха станали твърди.

Той беше станал твърд.

— Чукай ме, Хари — прошепна дрезгаво тя в ухото му.

Обикновено той не чакаше да го подканят. Но сега не искаше да е така. Жалък секс зад задната стена на плажно бунгало? Това беше неговата първа истинска любов, жената, пред която благоговееше. Жената, която почиташе. Искаше да я съблече бавно върху легло, да напълни очите си с красотата й, да прави истинска любов с нея, да прекара нощ, която няма да забрави никога.

— Не искам да го правя тук — каза й той.

— Хайде — подкани го тя, дръпна колана му с една ръка и погали пениса му с другата. Той въздъхна. Това беше най-чудесното мъчение.

С огромно усилие на волята той се дръпна настрана.

— Може да ме наречеш особняк, — каза той, — но бих предпочел да го направим някъде, където е… удобно. Не си падам по секса под открито небе.

Флорънс се дръпна от него намръщена. Той усети как внезапно промени настроението си. Нацупи се.

— Не че не искам…

— Ти не искаш — усмихна се тя, но очите й се присвиха. — Ако не ме харесваш, просто кажи.

— Не те харесвам? Харесвам те, разбира се. Флорънс, аз…

Не можа да го каже. Не можа да каже, че я обича. Щеше да прозвучи като идиот. Познаваше я едва от един ден. Е, познаваше я от години, но не и тази Флорънс, това омагьосващо същество, което му отне съня, апетита и проклетия ум…

— Хубаво. — Тя започна да оправя дрехите си и се покри отново цялата. Наелектризиращата кожа, твърдите гърди.

— Слушай — каза нетърпеливо той. Утре…

Тя сложи ръце на хълбоци.

— Утре е състезанието по пясъчни замъци. — Явно в нейните представи състезание по пясъчни замъци и любовна среща бяха взаимно изключващи се неща. — Ти ще ми помогнеш, нали?

— Разбира се!

Повод да прекара повече време с нея.

— Добре. Ще се видим сутринта.

Тя тръгна към бунгалото си с високо вдигната глава и изправени рамене, явно все още огорчена от отказа му. Ако знаеше само?!

Тази вечер той си легна отчаян. Усещаше уханието й по себе си, ароматът на прегорял портокал. Мислеше, че няма да заспи, но заспа и сънят му бе неспокоен от смесица видения, изпълнени с нейното лице, нейния глас и със самата нея. Събуди се с вик в четири часа и с ужас установи, че по очите му има сълзи. Стори му се, че полудява.

 

 

На следващия ден стана, изпълнен с решителност. Облече се бързо и мина през плажа нагоре до селото и туристическата агенция. Знаеше, че там държат списък с хотелите и къщите за гости, в които се намират свободни стаи, защото семейството му често изпращаше приятелите си там, когато идваха, за да пренощуват. Любезният служител му разпечата списъка. Той набързо отхвърли първите три места, защото бяха твърде старомодни и овехтели, но четвъртото, полупансион с нощувка и закуска, наречено „Крайбрежни безделници“ се рекламираше като „свежо и необикновено, романтично убежище с луксозни екстри — безжичен интернет, бяло спално бельо и спираща дъха гледка“.

Той вървя покрай кея, докато го намери — стара вила в едуардиански стил с подова настилка от морска трева, стени в цвят на сладолед и маслени платна без рамки. Собственикът беше слабоват сърфист новак с дружелюбна усмивка, който не погледна накриво, когато го помоли да види свободната стая.

Беше малка, но прекрасна, боядисана в тюркоазено зелено и бяло, с малък балкон, ограден с муселинови завеси. Сърцето на Хари подскочи, като я видя.

— Само за една нощ — каза той на собственика. — Изненада за приятелката ми.

— Можем да донесем шампанско. И свежи цветя. И шоколад.

— И трите, моля — ухили се Хари, като си представи как посипва едно по едно розовите листенца по голата й кожа и поставя шоколадови трюфели в устата й.

 

 

В седем и четвърт Флорънс дойде да го вземе.

— Хайде, — подкани го тя, — състезанието започва по обяд. Не бива да закъсняваме.

Състезанието по пясъчни замъци беше станало ежегоден ритуал за всеки, прекарващ лятото в Евърдин. Семейство Милтън участваха винаги с онази своя част, която се случеше там по това време, макар че никога не печелеха. С годините състезанието добиваше все по-голяма популярност. Хари си спомняше, когато участваха само неколцина татковци и децата им с кофички и лопатки, а сега то преобръщаше целия Евърдин заради специално устроените паркинги за линейки в нивите на земеделските стопани, за да поемат допълнителния приток на гости.

Те бързо намериха площадката си и Флорънс разопакова провизиите за деня. Хари усети, че за нея е от значение да спечели — тя разглеждаше участниците с ревност, каквато той не изпитваше.

— Онзи особняк ей там спечели последните три години подред — каза му тя, сочейки някакъв тъпак на съседната площадка, на който явно нещо му липсваше. — Ще го изпреваря, ако ще да умра.

Хари си помисли, че едва ли си струва да умреш заради едно състезание по пясъчни замъци, но замълча.

— Погледни — тя го сръчка, сочейки с пръст — Ето Марки Бърнс. Той ще бъде съдия.

В очите й Хари съзря блясък, който не му хареса, блясък, който предизвика тръпка на безпокойство в стомаха му. Марки Бърнс беше нещо като местна знаменитост, член на мъжки състав, който три пъти се беше изкачил до първото място преди две години. Марки крачеше наоколо, следван от процесията на новинарския екип, изглеждаше самодоволен и както си помисли Хари, доста разглезен. Но кой беше той, че да съди?

Цял ден Хари следваше указанията на Флорънс да тича до морето с кофи за вода, за да намокрят пясъка и да постигнат точната консистенция. Беше проектирала замъка на Спящата красавица, обрамчен в рози и бодли, така че се получи нещо доста живописно. Но Хари не можа да се отърси от тревогата. Флорънс постоянно проверяваше как напредва съседът им, който строеше замъка на Нептун — безспорен претендент. Хари имаше усещането, че Флорънс ще иде и ще стъпче полуготовото му произведение, само да се появеше и най-малка възможност.

— Нали се прави за удоволствие, все пак? — попита я по едно време той и заслужи стоманен поглед в отговор.

В три часа се чу свирката, всички състезатели спряха, благодарни, че ще отдъхнат и присъждането започна. Времето минаваше мъчително бавно, докато Марки Бърнс и другите съдии бродеха от площадка на площадка и сравняваха записките си. Местният диджей се обърна с призив към всички присъстващи и им пусна изтъркани плажни песни, редувани със съобщения от спонсорите на състезанието.

— Изхвърлят се малко, не мислиш ли? — попита той Флорънс, но тя не му обърна внимание. Следеше движението на съдиите, пресмятайки колко време отделят за анализ на всеки участник. Хари не знаеше дали да се моли да спечелят те, в този случай можеше да я отмъкне настрана, за да го отпразнуват, или да загубят и тогава можеше да я отведе настрана, за да я утеши. Дали жената е по-податлива в емоцията на триумфа или на отчаянието? Не знаеше. Но така или иначе решението не беше в неговите ръце. Но се усмихна на ум, като си представи малката тюркоазена спалня, която ги очакваше, и шампанското, което се охлаждаше.

Когато съдиите дойдоха до площадката им, Хари се отдръпна и остави Флорънс да говори. Видя, че тя се обърна към Марки Бърнс преди да поздрави другите, отметна косата си над раменете и отвори широко очи, представяйки концепцията на своята творба.

— Исках да направя нещо женствено — обясни тя. — Пясъчните замъци обикновено са толкова мъжествени със строгите линии. Исках да създам нещо меко и заоблено, нещо, което ще поискате да помилвате. Нещо… женско.

Другите съдии кимаха сериозно. Когато те се обърнаха, Флорънс улови погледа на Марки Бърнс и намигна. Той й се ухили на свой ред. Посланието й беше красноречиво. На Хари му призля. Никой друг не ги видя, само той. Побърза да сведе очи. Можеше просто веднага да си тръгне. Но Флорънс дойде и го прегърна. Миришеше на лосион против слънчево изгаряне и на безплатния сладолед, с който ги почерпи един от спонсорите. Зави му се свят.

— Ей, беше чудесен! Благодаря ти. А ако спечелим, шампанското е от мен.

Тя се притискаше силно към него и той почувства облекчение. Може флиртът й да е бил само заради победата и нищо повече. Надяваше се да е така, но не беше напълно сигурен. За Хари това беше изцяло ново чувство. Никога преди не беше изпитвал несигурност пред момиче. Никога не беше усещал стомаха си да гори от страх, че обектът на чувствата му гледа другаде. Никога не беше усещал сърцето си да се свива уплашено. Никога не беше изпитвал желание да забие нож в гърба на друг човек, така както искаше да намушка Марки Бърнс с неговите тъпи огледални слънчеви очила и глупавата му каубойска шапка от лико.

Флорънс развълнувано сграбчи ръката му.

— Вече са решили. Виж, тръгват към нас.

Гледаха как съдиите бавно вървят към тях, носейки победния флаг.

— Може да е тъпакът от съседната площадка — каза Хари. — Или е той, или ние.

— Той няма да спечели. Няма начин — увери го Флорънс и се оказа права.

Когато Марки Бърнс заби пръчката на флагчето в кулата на техния замък, избухнаха гръмки ръкопляскания, придружени от викове и свиркания. Хари се обърна към Флорънс, готов да я поздрави с прегръдка, но нейните ръце бяха вече обвили шията на Марки. Камерите снимаха като пощурели, новинарските екипи се скупчваха наоколо. Тя шепнеше в ухото му, а той бе поставил ръцете си точно под гърдите й.

Хари се извърна, усетил горчилка в устата си. А когато погледна назад, видя как мъжът от съседния парцел гледа съкрушен замъка си. За не повече от миг Хари се почувства гузен. Редно беше да победи онзи човек. Беше ясно, че двамата са равностойни съперници, но Флорънс беше успяла да наклони везните в своя полза, прибягвайки до хитрините си. Почувства се съвсем зле. Към човека се приближи една жена и го хвана за ръка като малко дете. Навярно бе майка му, навярно мъжът не беше наред. Не беше редно. Стореното от Флорънс беше неправилно.

В следващия миг, когато Флорънс го прегърна силно, Хари почувства, че полита нагоре.

— Спечелихме, Хари! — Той усети сърцето й да бие през тънката тениска. — Нямаше да успея без теб.

Тя го целуна по устата и в този миг всичките му опасения отлетяха. И какво ако е флиртувала със съдията? Това беше животът, нали? Той почувства чудна топлина да струи във вените, главата му съвсем олекна, когато тя го задърпа да застане пред камерите.

— Това е Хари — каза им тя. — Приятели сме абсолютно от години. И аз нямаше да успея без него.

 

 

Искаше му се да я отведе в стаята веднага. Каза й, че има изненада за нея, но тя не пожела и да чуе.

— Всички се събират в „Котвата“. Ще има безплатно пиене.

Беше ясно, че под всички тя разбира Марки Бърнс и неговия антураж. А безплатното пиене, изглежда не се отнасяше за Хари. Само за Флорънс, която пиеше водка „Смирноф Айс“, сякаш да не излезе от крак с модата. И да ухажва публиката, с която се бе сдобила току-що. Хари търпя, докато не можеше да понася повече. Докато гледаше как Марки натисна Флорънс към стената, мушнал единия от дългите си крака между нейните, а хълбокът му неприлично натиска таза й. Тя гледаше нагоре към него и се смееше, увивайки дългата си коса около пръстите си.

Той не беше нищо друго, освен поредното звездно копеле. Ако Марки Бърнс можеше да се нарече звезда! Според Хари не можеше. Солист на някакъв бивш второразреден мъжки състав. Да беше международна суперзвезда Хари би могъл вероятно да разбере угодническото поведение на Флорънс, но той беше толкова отвратен, че не се сети дори за името на състава, в който пееше онзи.

Проблемът беше там, че станалото не го накара да я желае по-малко.

Помещението сякаш изведнъж го захлупи. Премного слънце, премного пиене. Той си проби път навън, вдишвайки дълбоко свежия въздух. Звуците от бара заглъхнаха зад него. Усети полъха по лицето си и се сети за очакващата ги малка бяла спалня, изветрялото шампанско, оклюмалите рози, разтопения шоколад.

Хари още стискаше бутилката „Смирноф Айс“. В пристъп на гняв я запрати към стоманената стена, която отделяше кръчмата от шосето. Когато тя се разби на парчета, той се стресна. Никога досега не беше правил подобно нещо. Беше противно на всичко, на възпитанието му, на моралните му принципи. Част от него му казваше да влезе вътре и да намери метла, за да измете, преди някой да е успял да се нарани, но беше прекалено пиян. Прекалено пиян и прекалено уплашен, че ако се върне вътре, може да забие юмрук в лицето на Марки Бърнс.

Най-добре да се прибере. Тръгна към плажа. Всеки път щом се отвореше вратата на кръчмата, чуваше музика и смях, сякаш хората вътре му се надсмиваха. Представяше си как Флорънс целува Марки Бърнс. Точно сега трябваше да я целува той.

Стигна до бунгалото. Баба му не си беше легнала и гледаше телевизия на малкия портативен приемник. Той влезе, залитайки.

— Скъпи, добре ли си? — погледна го тя разтревожено.

— Май слънчасах — измърмори той.

— Нека ти дам вода — стана тя.

— Добре съм. Трябва само… да легна.

Мина край нея, съзнавайки, че постъпва грубо. Но ако не го направеше, щеше да повърне или да се разплаче, или и двете. Той се просна на тясното легло, като едва успя да изрита обувките си, и дръпна завивката върху главата си. Сутринта щеше да се чувства като умрял.

Но смъртта не го навести. Не знаеше кое го боли повече — главата или сърцето. Дългото стоене на слънце винаги му причиняваше слънчев удар, не трябваше да го забравя. Той се обърна и заспа отново.

В единайсет часа се събуди и установи, че баба му поставя прохладната си ръка на челото му. В другата държеше голяма чаша с вода.

— Скъпи, няма да питам много. Но снощи не беше на себе си.

Тя му подаде две хапчета и водата. Хари седна в леглото и ги глътна с благодарност, надявайки се, че не е казал нещо ужасно, за да я разстрои.

— Не бях… груб, нали?

Джейн се засмя.

— Не, ни най-малко. — Тя го погледна проницателно. — Флорънс?

В отговор той само затвори очи и въздъхна.

— Кажи ми да си гледам работата, ако искаш. Но ако искаш рамо, на което да поплачеш, аз съм насреща.

Беше толкова възхитителна неговата баба. Винаги знаеше какво чувстваш и знаеше точно какво да каже.

— Нямах представа, че ще бъде толкова тежко — каза й той. — Странното е, че дори не я харесвам толкова много. Искам да кажа, че тя е такава фукла. Само аз, аз и аз. Виждам го.

— Всеки го вижда — отвърна Джейн. После си каза, че Хари няма да иска да съдят Флорънс, а да поговорят за болката, която вероятно го разкъсваше. — Но тя е много привлекателно момиче. Разбирам защо си падаш по нея. Напълно.

Хари допи водата си и легна обратно на възглавницата.

— Благодаря, бабче — промълви той и затвори очи. Главата му пулсираше. — Не знам какво да правя. Изведнъж като че ли… тя стана единственото важно нещо в живота ми. Как може? Имам предвид, че едва я познавам. Не и тази Флорънс, във всеки случай. Безумно е…

— За теб това е любов — каза му Джейн. — Нерационална, обсебваща, неконтролируема, разрушителна.

Хари отново отвори очи. Погледна баба си с интерес. Тя говореше от сърце. И с несвойствена горчивина.

— Не говориш за дядо, нали — попита той. — Не говориш за онова, което ти е причинил?

— Не — отговори тя. — Не говоря за него. Това, което направи е жалко, но то не ме засегна отвътре. Бях го надживяла отдавна, преди той да умре.

Джейн протегна ръка и хвана неговата.

— Искам да ти разкажа една история, Хари. За нещо, което ми се случи, когато бях на твоите години. Защото не искам да преживяваш това, което преживях аз. Не искам да прахосваш и минута от скъпоценния си живот за някого, който е без значение. Ти струваш много повече.

И тя му разказа историята, която не беше споделяла с никого. Историята на младо момиче и по-възрастен мъж и една връзка, която беше обречена. И как беше прекарала живота си в копнеж за онова, което е могло да бъде, и не си бе позволила да бъде щастлива с друг, след като беше направила грешния избор и вероятно на всичко отгоре беше причинила нещастие и на други хора. Греъм не я беше направил щастлива, защото навярно дълбоко в себе си съзнаваше, че стои на второ място, а никой не обича да е на второ място.

— Знам, че няма да улесни нещата още на секундата — завърши Джейн, — но го приеми като едно предупреждение. Независимо че сега може да си мислиш колко чудесна е Флорънс, независимо че си мислиш колко щастлив би те направила тя, не позволявай да управлява живота ти.

Хари се надигна.

— Това е ужасна история — каза той поразен. — Нямах представа.

— Разбира се, че не, скъпи. В момента, в който се появи ти, аз бях световен шампион по преструване на щастлива. И да ти кажа право, тогава бях щастлива. Не знам дали съм била страшно добра майка, но да си баба е чудесно. Вие, всички деца, ми донесохте повече радост, отколкото заслужава който и да било, затова аз съм невероятно голям късметлия.

Тя се наведе и го прегърна.

— Чуй сега! Край на лекцията. Не е нужно да слушаш приказките на една стара жена. Ако бях на твое място, щях отново да заспя. Ще ти приготвя обяд, щом се събудиш. — Тя го целуна бързо. — Приятни сънища. Но помисли какво ти казах.

Хари я гледаше как се отдалечава. Изпита страхопочитание. Каква изумителна история! Винаги се бе възхищавал от баба си, но не знаеше, че таи такава парлива тайна. Натъжи се безмерно, че е била толкова нещастна през целия си живот. И докато се унасяше в сън, разбра, че единственият начин да направи трагедията й по-малко… трагична беше да се поучи от грешката й.

По дяволите Флорънс — помисли си той, после се усмихна с облекчение. — Не бе имал удоволствието…

 

 

Джейн се върна в дневния кът и седна на светлосиния плетен стол Лойд Луум. Беше мъчително да гледаш някого, когото обичаш, да се терзае и да знаеш, че не можеш да направиш нищо, за да го облекчиш. С радост би поела страданието му върху себе си. До болка познаваше разяждащото чувство, което гнетеше Хари отвътре, как се измъчва от вероятността, че нещата могат да се променят, как в един миг се изпълва с надежда, а в следващия изпада в униние. Трябваше да го изстрада сам. Тя си напомни, че способността да изпитваме такава болка ни прави човечни и че накрая тя ще ни направи по-силни.

Въздъхна и посегна за чантата си. Писмото беше дошло преди три дни, изпратено от адвоката й до пощата на Евърдин. Тя веднага позна почерка на кремавия залепен плик — и как да не го познае след часовете разшифроване на самоуверените драсканици. Дори и след половин век сърцето й подскочи в гърлото още щом го видя. Колко пъти беше мечтала за писмо от него, писмо, молещо за прошка, писмо заявяващо, че не може да живее без нея. То, разбира се, изобщо не дойде.

Тя отново приглади листа. Беше го чела десет пъти досега.

Скъпа Джейн,

Благодаря ти много, че ми върна „Да изгониш демоните“. Не знам какво в последна сметка те бе предизвикало да постъпиш така, а и аз определено не заслужавах да я получа обратно.

Възхитих се от постъпката през онзи ден повече, отколкото мога да изразя с думи. Когато видях заглавната страница на печката, чувствата ми бяха толкова смесени — пълен ужас, разбира се, но и страшно вълнение, че си имала смелостта да изпълниш такова справедливо наказание. Копнеех да се затичам след теб, да те открадна от семейството ти, да те направя своя завинаги, но нямаше да е правилно. Ти беше толкова млада, толкова умна — не заслужаваше доживотна присъда с егоистично, самовлюбено чудовище, в каквото се бях превърнал аз, а станах и по-лош, уверявам те. Макар и понякога да се чудя дали нямаше да ме облагородиш, да бъдеш моето спасение по някакъв начин. Не ми се вярва — загниването бе настъпило дълбоко в мен още преди да те срещна.

Отново и отново през годините се изкушавах да взема писалката и да ти пиша. Претърсвах улиците на Лондон, когато излизах навън, с надеждата да зърна красивото ти засмяно лице може би в някое кафене или изчезващо в метрото. Когато минавах покрай витрините, избирах рокли за теб, а когато отивах на ресторант, си представях какво би избрала да ядеш, ако беше с мен. Копнежът не ме напусна никога. Казах си, че ако съдбата отново те доведе при мен, това ще е знак да бъдем заедно и че аз ще те поискам обратно.

Част от мен се изкушаваше да хвърли ръкописа в огъня, както направи ти, но както знаеш аз съм страхливец, човек, който никога не е държал силно на убежденията си. Моите издатели, разбира се, са очаровани. Отдавна се бяха отказали от надеждата, че ще получат нещо забележително от мен на стари години. Може да си прочела в пресата, че бързат със специално издание на романа през есента — не е за вярване колко много хора чакат с нетърпение да погълнат каквото и да съм благоволил да напиша.

Знам, че от разказа за това къде е бил ръкописът и как ми е бил върнат на пресата ще й потекат лигите, но ми е останала малко почтеност и не бих желал да те използвам повече, отколкото съм те използвал досега. Затова историята ще остане моя тайна — наша тайна.

Благодаря ти отново, моя скъпа Джейн. Ти си и винаги си била много по-добър човек от мен и се надявам, че с друг си намерила щастието, което аз си представях за нас.

Теренс

Тя остави писмото. Сълзите бодяха клепачите й и тя отново заплака тихо за момичето, което пропиля живота си, за истинската любов, която не намери никога. Пъхна писмото обратно в плика и го сложи в чантата си, удивена, че болката е могла да трае толкова много години и все още може да я сломи. Не знаеше дали фактът, че е копнял за нея през цялото време, беше за добро или за лошо. Разбира се, можеше да го е написал нарочно — Теренс Шоу беше способен да заплете история, хвърляйки празни думи на страницата и да се претвори в героя на разказа.

Е, добре, заключи тя. Поне успя да сподели преживяното с внука си и може би да му спести болката, която бе понесла. Макар че подозираше, че не е успяла. Мъдрите думи са хубаво нещо, но те не могат да заставят главата ти да поеме управлението на сърцето. Любовта, независимо от начина, по който ни връхлита, винаги се оказва болезнена.

На вратата се почука. Тя бързо изтри следите от сълзи. През стъклото видя, че е Рой, и се втурна да отвори.

— Имам много лаврак и не знам какво да го правя — малко смутен започна той. — Фризерът ми е толкова пълен, че ще се пръсне. Чудех се… би ли ми помогнала да се справя? — Той замълча, после се усмихна срамежливо. — Да дойдеш на вечеря, имам предвид.

Джейн не можа да скрие изненадата си. Двамата с Рой винаги са били приятели, но никога нещо повече от това да изпият по чаша кафе заедно. Поканата му я зарадва.

— С удоволствие.

— Тази вечер? Към осем?

— Фантастично.

Той вдигна ръка за довиждане и се запъти обратно нагоре по плажа. Джейн видя как изчезва в тълпата покрай павилионите за сладолед — същите, в които беше работил някога. Ако се върнеше в спомените си, щеше да усети аромата на сладка ванилия, да почувства топлината на слънцето, да чуе мелодиите на радиото. Сякаш прекрачваше в миналото.

Какво щеше да стане, ако го беше целунала до павилиона, като знаеше, че той го желае, там в промеждутъка между клиентите? Какво щеше да стане, ако целувката се бе оказала сладка като сладоледа, който продаваха, и ако тази целувка бе накарала сърцето й да затупти? Щеше да й подейства като ваксина срещу Теренс Шоу. Щеше да я освободи от интереса й към нейния работодател. Щеше да бърза да приключи с работата за деня и да тича към току-що намерената любов. Сладка, невинна любов, изцяло подходяща и напълно уместна връзка.

Разбира се, нямаше да доведе до никъде. Още тогава Джейн искаше повече, отколкото можеше да й предложи Рой, и щеше да го напусне в края на лятото. Но поне щеше да излезе невредима и с отворени очи, с вяра след преживения летен роман. Не наранена и съкрушена, със сбръчкана душа.

Седна отново на стола си. Чувстваше се невероятно изморена. Ровенето в миналото беше изтощително.

 

 

Събуди се и видя, че Хари тревожно раздрусва ръката й.

— Бабче? Добре ли си?

— Добре съм. Добре съм. Трябва да съм се отнесла за малко. — Тя погледна часовника на стената. Беше четири и четвърт.

— Ще ходя на вечеря при Рой.

Хари я погледна ухилено и вдигна тъмната си вежда.

— Да?

Джейн отиде до мивката, за да си налее чаша вода. Усети, че бузите й леко пламват.

— И какво ще облечеш за тази гореща среща?

— Не е гореща среща — възропта тя. — Затрупал се е с лаврак.

— Да, да. — Хари обичаше да я дразни. — Можеше да го сложи във фризера.

— Фризерът му е пълен.

— Пълен е, естествено. — Той приближи и обгърна рамото й с ръка, притискайки я. Харесваше й, че той не се бои да покаже чувствата си, нейният чудесен внук. — Ще си прекараш вълшебно. Рой е симпатяга.

Симпатяга беше най-висшето признание в света на Хари.

Джейн посегна да махне черните кичури от очите му. Ако животът й беше поел по друг коловоз, тя нямаше да познава това чудесно момче. Не би го заменила за земята, луната и звездите, взети заедно.

— Ти добре ли си? — нежно попита тя.

— Ще бъда — каза той. — Времето, великият лечител и всичко от този род.

Те се прегърнаха и тя погледна часовника. Има ли време да иде до града и да си купи нещо ново да облече тази вечер? Нищо фрапиращо, може би нов пуловер. Или обеци? Усети гъделичкане в стомаха и се засмя. Треска пред среща на нейните години? Какъв абсурд…

 

 

По-късно вечерта Хари застана на входната алея пред бунгалото с кутийка кока-кола в ръка. Насили се да не гледа дали Флорънс е наоколо. Гледаше как баба му върви нагоре по плажа. Изглеждаше чудесно тази вечер — с бяла, прилепнала тениска, къси джинсови панталони и украсени с пайети сандали, с преметнат през раменете тъмносин ленен пуловер. Очите й бяха засмени, наистина засмени за пръв път тази ваканция. И въпреки пустотата отвътре, Хари почувства проблясък на надежда. Баба му преливаше от оживление и оптимизъм, а ако тя може да се почувства така след всичко, което е преживяла, може би ще може и той. Не още днес, един ден. Може би скоро.