Вероника Хенри
Лято на плажа (3)

3. Синя лагуна

Морски бриз, синя лагуна. Секс на плажа.

Евърдин може да не беше най-страхотното място на света, където да се изчистиш от зависимостите си. Морето приличаше на огромен мираж — истински божи коктейл, където рано залязващото слънце напомняше захаросана череша. Тя съзерцаваше с копнеж гледката, когато гладът за дозата в шест часа напомни за себе си.

Обикновено не издържаше до шест. Срокът на Фиона отдавна се бе изтеглил много по-рано… някъде към един, ако имаше късмет. С гордост заявяваше, че никога не идваше по-рано от дванайсет. Обичаше да прекарва сутринта трезва и да посреща задачите си така, все едно държи живота си под контрол. Документи, пазар, телефонни разговори, часове за фризьор.

Не че беше напълно трезва. Когато изпиваш по две бутилки вино всеки ден, алкохолът никога не излиза напълно от кръвта ти. Към обяд обаче реалността започваше да напомня за себе си и тя бе готова да надене златното наметало. То никога не я предаваше. Обгръщаше я с меката си тъкан и укротяваше тревожния й мозък.

Със сигурност много хора щяха да попитат, и с пълно основание, защо да е тревожен.

И наистина, Фиона. Защо? Къща за един милион паунда в Северозападен Лондон, прекрасен съпруг, който печели купища пари, две чудесни, умни и забавни деца. Е, може и да нямаше убийствена фигура — да се тъпчеш с шоколадови десертчета е също като да се наливаш с пино гриджо, но и никой не можеше да отрече, че Фиона Макклинток с нейните златисти къдрици, тъмносини очи в добавка към извивките на тялото и деколтето, беше далеч по-привлекателна от идеала, към който се стремяха повечето жени от Уимбълдън Вилидж — изваяно във фитнеса тяло без грам излишна мазнина. Роклята тип „прегърни ме“, знаковата дреха на Даян фон Фюрстенберг, сякаш бе създадена за Фиона и тя имаше десетки от тях в гардероба си, обличаше ги за своя активен, изключителен социален живот.

На хартия имаше всичко. С изключение може би на кариера, а пък и тя никога не беше пожелавала такова нещо. Искаше единствено да е майка и не смяташе за нужно да обяснява защо. Пък и не го правеше. Повечето хора разбираха, че няма смисъл да влизат в спор с нея по въпроси на феминизма. Повече от ясно бе, че е на този свят, за да подрежда цветя и мебели и да решава какво да избере от каталога на „Боден“.

Програмата й винаги беше запълнена! Беше безспорната кралица на социалната сцена — във всяко парти на по питие, соарета, „обяд на момичетата“, Хелоуин, Свети Валентин — рядко пропускаше възможност за участие. Каквото и да е, честно казано всичко, което й даваше възможност да поеме дозите си в компания, така че не се чувстваше зависима от алкохола, каквато всъщност знаеше, че е.

Даваше си сметка, че трудно може да заблуди някого. Не се залъгваше, че хората не говорят зад гърба й, мнозина повдигаха вежди или се смушкваха крадешком. Само че никой не събираше достатъчно кураж, за да й каже в лицето:

— Фиона, ти си алкохоличка. Имаш нужда от помощ.

И тя продължаваше безгрижно. Не й пречеше да изпълнява задълженията си. Полагаше много усилия да не забравя децата да изглеждат безупречно, къщата да е в идеален ред и тя да е най-грижовната майка на детската площадка. На хартия тя беше пример за порядъчност. Директорът на училището се съветваше с нея за възникнали проблеми (тя беше председател на родителския комитет и първата й работа по време на сбирките на този комитет бе да предложи да изпият по чаша вино — всички се съгласяваха, за да понесат по-лесно безкрайните досадни заседания, на които често прехвърчаха искри и заяждания). Пасторът никога не отказваше предложеното от нея вино и пая с месо след тържествена служба (Фиона отговаряше за ежегодното събиране на дарения за ветераните). Членуваше в комитета и на тенис клуба (нищо, че не умееше да държи дори ракета, но тя организираше социалните им сбирки), членуваше в още два клуба за благотворителност, включително и в читателски клуб. Трудно можеше да я обвиниш, че пилее времето си.

Когато сигналът за тревога прокънтя, той не беше изненада за никого, освен за самата нея.

До часа, когато трябваше да прибере децата, Фиона обикновено беше изпила поне три големи чаши вино. Използвайки пресмятанията на всеки зависим, тя решаваше, че половината от тази доза ще се е изчистила от организма й, така че останалата чаша и половина… Е, само чаша и половина. Така според нея не превишаваше разрешената концентрация. Искрено си вярваше, когато уверяваше сама себе си, че няма проблем да шофира. Тя бе отговорен родител и любяща майка. За нищо на света нямаше да подложи живота на децата си или на някой друг на риск.

Нещастната купчина тенекии, в която се бе превърнало нейното порше кайен, обаче беше на друго мнение. Слава богу, това се случи на път за училището, а не на връщане, когато децата щяха да са в колата. Случи се в центъра на Уимбълдън Вилидж. Седеше в полицейската кола в очакване да донесат дрегера и виждаше, че на практика всичките й познати минаваха покрай нея и зяпваха изненадани. Макар че никой от тях не беше изненадан. Според всички бе само въпрос на време това да се случи.

Като дори вината не беше нейна. Бе свърнала встрани, за да избегне пешеходец, слязъл от тротоара на платното, който в последния момент размисли и се върна, но Фиона вече се беше забила в стълба за осветление наблизо.

Звукът от удара бе най-необикновеното нещо, което бе чувала. Трясък, много силен, но без ехтежа, който обикновено се чуваше по телевизията. В първия момент тя дори не се изплаши. Помисли си, че щом никой не е пострадал, всичко е наред, колата имаше застраховка. Едва когато дрегерът светна червено и полицаят я изгледа строго, заявявайки, че трябва да я арестува, защото показанията надвишават двойно разрешената доза, Фиона усети първите признаци на паника.

 

 

Тим дойде да я вземе от полицейското управление, като преди това бе прибрал децата от занималнята. Не само бе напълно равнодушен към състоянието й, но и не показа някаква загриженост за преживяното от нея в управлението. Държеше се хладно и сдържано, което я изплаши много повече, отколкото ако се беше развикал. Вече у дома застанаха от двете страни на покрития с гранит плот и първата мисъл на Фиона беше да отвори хладилника и да извади бутилката с вино, но реши, че едва ли ще е удачно, макар че много й се пиеше. Главата й туптеше, виеше й се свят след стреса и удара. Мислите й бяха объркани. Не й се говореше за случилото се. Тим бе протегнал пръст към нея, жест, който не помнеше от негова страна. Обикновено той бе много по-мек и благоразположен.

— Ще се наложи да се замислиш сериозно как да ни измъкнеш от тази бъркотия — заяви той.

— Знам, но ще трябва да намерим кола за временно ползване от застрахователя. В краен случай мога да организирам взимането на момичетата с…

Той очевидно не можеше да повярва на ушите си.

— Не говоря за прибирането на децата. А за шибания ти проблем.

Фиона трепна. Тим ругаеше изключително рядко. Понечи да се усмихне и поклати глава в знак, че не разбира.

— Проблем…?

— За бога, Фиона. Толкова пъти се опитвах да те накарам да се овладееш. Отново и отново. Всяка вечер запечатвах бутилката, за да не я пресушиш до края на вечерта. Стараех се в събота да сме колкото се може по-далеч от тирбушона и бутилката. По време на коктейл отпращах с поглед сервитьорите, запътили се към теб, за да долеят чашата ти. Постоянно ме поставяш в неудобни ситуации. Където и да отидем, до девет часа ти вече си напълно пияна…

— Че кой не е? — възмутено възрази Фиона. Той говореше така, сякаш останалите им приятели бяха членове на въздържателно дружество.

— Повечето хора не са. Отпуснати са, но не плетат език и не се блъскат в стените. Нито падат на масата.

— Само веднъж. Бях много изморена!

— Беше безпаметна. Напи се до безсъзнание. Което ти се случва всяка вечер.

Тим не сваляше поглед от нея. Фиона се чудеше къде да гледа. В желанието си да покаже, че се контролира, посегна да приглади косата си.

— Добре де. Може би понякога пия повече, но това е просто навик. Ще се справя. Просто трябва да огранича…

— Да ограничиш ли? — тонът му бе наситен със злобен сарказъм. — Колко? До бутилка на ден?

Фиона отклони поглед.

— Не си мисли, че не знам, че пълната до половина бутилка вино, която вадиш от хладилника всяка вечер е същата, която си оставила предишния ден? Чудесно знам, че е нова, че си изляла в гърлото си другата половина през деня…

Нужно й бе да събере смелост, за да посрещне обвинителния му поглед.

— Защо си мълчал досега, като си знаел?

— Напротив. Казвал съм много пъти, но ти не искаше да ме чуеш. Не искаше да знаеш. А и честно казано, не мога да разбера причината. — Той направи жест с ръката си, за да покаже всичко, което ги заобикаля. — Какво ти липсва? — напълно безпомощно попита той.

Фиона стоеше със забит в земята поглед.

— Прав си.

— Какъв е тогава проблемът? Толкова ли си нещастна? Не ти ли харесва вече да си омъжена за мен?

— Не, не съм нещастна…

— Тогава какво?

Едри сълзи се стичаха вече по лицето й.

— Не знам. Може би имам нужда от помощ. Професионална помощ.

— Не си мисли, че ще те завържа, за да те изпратя в такова заведение — изръмжа той. — Просто ще се вземеш в ръце.

— Ще го направя. Обещавам… — Фиона усещаше, че от едната й ноздра вече излиза балон. Видя колко отвратен е Тим и избърса носа си с опакото на ръката си.

— Най-добре да излезеш оттук. Не мога да понеса да сме под един покрив в момента.

— Гониш ли ме?

— И двамата имаме нужда от време да помислим.

— Ами децата?

— Какво за децата? Ще ги заведа на училище, нещо, което ти очевидно не си в състояние да направиш. За мен няма проблем да им приготвя вечеря. Остави ми само списък с местата, където трябва да отидат в края на седмицата…

— Сериозно ли говориш?

— Никога не съм бил по-сериозен.

— Къде да отида?

— Нямам представа. Но нека да е място, където няма минибар или някой, с когото да се наливаш.

Фиона усети, че светът й се разпада. Хвърли отчаян поглед към хладилника.

Тим я изгледа с презрителна усмивка.

— Не искаш ли чаша сухо, миличка?

Неочаквано я връхлетя вълна от силен гняв. Много лесно му беше да е толкова критичен след случилото се, но като е знаел, че тя има такъв проблем, защо не направи нищо досега?

Опита се да се стегне, да събере трохите достойнство, които й бяха останали.

— Добре, щом така искаш. Ще отида в Евърдин за няколко дни. Да видим какво мога да…

— Моля те, направи го. Защото не виждам изход от създалото се положение.

 

 

Тим и братята му имаха бунгало в Евърдин, което се редуваха да ползват. Купиха го заедно, за да могат децата им да имат същите безгрижни ваканции на море, каквито те самите бяха имали в детството си. За съжаление, това даде повод за разправии между тях, защото все не можеха да се разберат кой кога да го използва или какви пари да се отделят за поддържането. Цяла зима къщичката оставаше празна и без никаква грижа, но щом времето се стопли и се зададеше училищната ваканция, започваха скандалите. Дотогава то беше на нейно разположение — идеално място за жена, която трябва да обмисли живота си.

На следващата сутрин се качи на влака за Евърдин. Тим заведе децата на училище, като я остави да си вземе такси до гарата. С нищо не показа, че се отказва от казаното предишната вечер. Нещо повече, беше още по-недостъпен и с още по-здраво стиснати устни. Фиона прегърна децата, обясни им, че се налага да замине за няколко дни, и те, макар и леко объркани, бяха трогателни в разбирането си. Фиона никога не беше се отделяла от дома.

Нямаше спомен кога за последен път бе използвала обществен транспорт. Настани се във влака и започна да наблюдава хората, които минаваха покрай нея към вагон-ресторанта, след което се връщаха с увити в хартия препечени сандвичи с бекон. Сигурно продаваха и вино там. Нямаше начин. Не беше за вярване, но от близо двайсет и четири часа не беше слагала и капка в устата си. До нея тийнейджърка с бясна бързина пишеше съобщение на телефона си, бизнес дама не откъсваше поглед от лаптопа си, някакъв мъж разговаряше на висок глас с брокера си, като очевидно не се интересуваше, че някой може да го чуе. Никой от тях не потропваше нервно с крак за глътка алкохол.

Не биваше да се предава при първото препятствие. Трябваше да пристигне трезва. Можеше да го направи. Разбира се, че можеше. Запрелиства списанието, което си беше купила на гарата, и осъзна, че чудесно се забавлява от материалите за мода, избра си дори няколко рокли и обувки.

След час и половина слезе, олюлявайки се на перона и повика такси.

— Плажът на Евърдин, моля.

Мина й мисълта да поиска да спрат пред Маркс & Спенсър. Добре е да си вземе някаква храна. Нещо за хапване, което да крепи душата и тялото й през следващите няколко дни. Дълбоко в себе си знаеше, че влезе ли в магазина ще се отправи първо към щанда с напитки и ще купи поне няколко бутилки. Най-добре да избягва изкушенията.

Гумите на колата изтрополиха по калдъръмената настилка на площада пред гарата и таксито най-сетне пое по пътя към Евърдин, тя отпусна глава на седалката и изморена затвори очи. Не можеше да бяга от това винаги. То беше черната дупка, която безуспешно се опитваше да запълни, и в крайна сметка тя оставаше празна и с разранени стени и краища.

 

 

Домът на нейното детство беше тихо безрадостно място, завесите пред прозорците винаги бяха спуснати, слаби крушки хвърляха злокобни сенки. Майка й не търпеше светлината. Предизвикваше главоболието й. Ето защо тримата — Фиона, майка й и баща й живееха в свят на сумрак и здрач. Всеки път, когато излезеше навън, там където според нея беше истинският свят, Фиона примигваше, заслепена от светлината.

Баща й полагаше всички усилия да закрепи нещата. Макар работата му на строителен инженер да беше достатъчно напрегната, той гледаше къщата, следеше развитието на Фиона в училище, грижеше се за душевното здраве на майка й — изпитание и за неговите нерви. Всеки ден напускаше къщата, изтръпнала от ужас. Никога не знаеше какво ще завари после. Еуфория, в резултат на която целият й гардероб е навън, пусната на максимум музика и цялото й лице намазано с грим и червило. Или отчаяние, което обикновено бе свързано със злокобно мълчание и празен поглед. Така и не можеше да реши, кое предпочита.

Храната беше просто средство за оцеляване, необходимост, никога източник на радост или удоволствие. В единайсет Фиона поемаше към магазина за полуготова храна, чиито блюда бяха отвратителни и изобщо не ставаха за ядене. Нейният репертоар не беше особено изискан, но поне слагаше в спагетите със сирене истински чедър, а не само готов сос, който имаше вкус на повръщано. Никой от родителите й не се интересуваше много от това, което тя готвеше, но поне успяваше да хапне нещо, което е сготвила сама.

Майка й беше красива, с големи тъжни очи, с прибрана на тила тъмна коса, която винаги оставаше непокътната, въпреки че Фиона нямаше спомен тя да е ходила някога на фризьор. Слаба, с болезнено тънки ръце и крака, а възлестите й китки стърчаха от пуловерите, с които вечно се навличаше, защото винаги й беше студено. Носеше се безцелно из къщата, обикновено потънала в мълчание, понякога гледаше телевизия, но през по-голямата част от времето спеше. Случваше се да влезе в стаята на Фиона и да я разпита за това как живее, но думите се сипеха от устата й без ред и логика. Сетне най-неочаквано със замах залепваше длан за устните си, сякаш искаше да върне обратно думите там, откъдето бяха излезли. Фиона предпочиташе моментите на мълчание. С него успяваше да се справи.

Баща й се опитваше да компенсира доколкото може. От време на време я откарваше до Лондон, оставяше я пред магазина „Топ Шоп“ на Оксфорд Съркъс, за да си избере каквото поиска. Идваше да я вземе след час-два, плащаше, като никога не възразяваше срещу сумата, която е изхарчила. Приятелките й позеленяваха от яд, но тя бе готова да замени всички обувки и рокли на света за един-единствен нормален ден, в който въздухът да не е натежал от лоши предчувствия.

След третия опит за самоубийство на майка й баща й реши, че е крайно време да изпрати Фиона в пансион. Тогава беше на четиринайсет.

— Тук животът не е за теб. Отговорностите са твърде много. Редно е да си сред момичета на твоите години, да се забавляваш, да слушаш плочи, да се гримираш.

Училището, което избра, не беше особено прочуто. Фиона беше старателна, но не постигаше блестящи резултати. Информацията отскачаше от главата й, сякаш не виждаше смисъл да остава там. Нищо чудно, че се представяше впечатляващо зле на изпитите. В Амбълсайд не ги беше много грижа за резултатите от изпитите, а само от редовното плащане на вноските, ето защо в училището беше пълно с момичета, чиито родители си плащаха, за да махнат децата от главите си.

Би трябвало да е трудно за нова ученичка да се приспособи в среда, където приятелствата са отдавна създадени, но Фиона се вписа изненадващо лесно. За разлика от повечето деца, произлизащи от тежко семейство, тя бе със слънчев характер и самочувствие, ето защо бързо стана популярна. В началото появата й разстрои вече установената атмосфера.

Първата година животът й до голяма степен се управляваше от Трейси Пайк. Всеизвестно бе, че Трейси е проста и елементарна, но това, което й липсваше в интелектуално отношение, се компенсираше от силен характер. Гръмогласна, с едър бюст, с буйна къдрава коса и способност много бързо да й доскучава. Ръководеше учениците пета година с желязна ръка, диктуваше кой какво да облича, какво да се слуша, кой да излезе и кой да остане в групата, настройваше момичетата едно срещу друго.

Фиона бързо съобрази, че за да оцелее, Трейси й е нужна като съюзник. Ни най-малко не се страхуваше от нея… Какво толкова можеше да й направи? Успя да й се противопостави и за нула време вече тя беше на нейна страна. Много скоро само Фиона успяваше да удържи най-дивашките идеи на тази тарторка и зле прикритата й грубост. Така Фиона си спечели славата на герой сред момичетата, особено сред тези, които от години страдаха от тиранията на момичето. Истината е, че след годините, прекарани с майка, която изпадаше от мания в депресия, на Фиона не й беше трудно да се справи с Трейси. Дълбоко в себе си тя подозираше, че Трейси само чака удобен момент да изхвърли от играта претендентката за нейната ръководна роля. Нямаше й и грам доверие.

Окончателната развръзка дойде един съботен следобед. Проблемът в Амбълсайд бе, че в дните в края на седмицата нямаше какво да се прави. Безмилостен дъжд принуди всички ученици да останат затворени, изпълнени с досада и отегчение.

Малка група организира закуска с препечени филии на площадката пред спалнята. Храната се оказа единственото им развлечение. Скупчени около тостера, всяка от тях държеше по филия бял хляб и търпеливо чакаше реда си. По парчето масло, което задигнаха от кухнята, вече бяха полепнали трохи.

— Бас държа, че не можеш да минеш по парапета от край до край — подхвърли Трейси към Линдзи — дебеличко момиче, което често беше обект на злостните й подигравки.

Линдзи гледаше като хваната в капан. Ако се скриеше, щеше за пореден път да се покаже като пълна загубенячка, каквато Трейси често успяваше да покаже пред другите, че е. Приемеше ли, това щеше да е чудесна възможност да се докаже. Очите й се стрелкаха от едно лице на друго с надеждата все някой да се обади и да каже на Трейси да не става смешна. Бяха на четвъртия етаж, до фоайето долу имаше четири поредици от каменни стъпала.

— Това са само два метра и половина. Все едно минаваш по гредата във физкултурния салон.

Трейси вече се хилеше. Този ден тя наистина се беше настървила. Отборът по баскетбол, на който беше капитан, беше загубил мача, а до края на вечерта нямаше какво да правят. Да гледа как Линдзи се гърчи бе нейната представа за забавление.

— Остави я Трейси, — обади се Фиона, която тъкмо си бе гребнала с ножа от маслото и започна да го разнася по филията си.

— Не — намеси се Линдзи. — Ще го направя.

Всички замлъкнаха ужасени.

— Изобщо не се налага — продължи Фиона и отхапа от филията си.

— Така си е — рече Трейси. — И ще покаже за пореден път, че е безгръбначно мекотело.

— Ще го направя — настоя Линдзи. — Сама каза, че все едно минаваш по гредата. Колко сложно може да е?

Няколко чифта очи я наблюдаваха, изпълнени със съмнение. Линдзи никак не я биваше в гимнастиката. Беше доста спъната в краката, да не говорим за дисциплините, където се искаше да пазиш равновесие.

Фиона остави препечената си филия и излезе напред.

— Ако искаш, ще го направя първо аз — предложи тя. — Ще видиш, че не е трудно.

Много добре разбираше колко деликатно е положението. Ако се озъбеше на Трейси, щеше да постави Линдзи в още по-неприятна ситуация. Това беше шанс да се докаже веднъж завинаги и да спечели поне малко уважение. От друга страна, Фиона искаше да покаже някаква солидарност. Отнемеше ли макар и част от страха от предизвикателството, тогава на Линдзи може би щеше да й е по-лесно.

Усещаше погледът на Трейси, докато се покатерваше на перилата. Трейси бе усетила, че Фиона печели все повече точки в своя полза и че всички се молят Линдзи да успее.

Фиона знаеше, че може да премине. Опря ръка в стената, за да се успокои и да запази стабилно равновесие. Погледна напред към колоната в отсрещния край. Някакви си два метра и нещо. Естествено задачата беше по-трудна, отколкото с гредата, защото тук повърхността беше леко заоблена, а дървото на всичкото отгоре беше лакирано.

Разпери ръце встрани и тръгна бавно, решително. Щом стигна до края, се наведе настрани и едно от момичетата й подаде ръка, за да скочи на площадката.

— Видя ли — обърна се Трейси към Линдзи. Лесно е. Сега е твой ред.

Момичетата се спогледаха притеснени. Ясно бе, че Фиона ще се справи, но Линдзи беше друга работа. С тревога проследиха как тя приема предизвикателството.

Примъкна стол, за да се покачи. Залепи ръка за стената и дълго не посмя да я отлепи. Всички затаиха дъх. Фиона започна да гризе нокътя на палеца си. Не беше трудно, мислеше си тя, но ако Линдзи загубеше равновесие, нямаше да има шанс. Забеляза, че очите на Трейси блестяха от възбуда. Наслаждаваше се на всяка секунда, в която Линдзи се притесняваше. Какво е това, което те превръща в такъв садист?

Най-сетне Линдзи направи първата крачка. Всички мълчаха и следяха със затаен дъх как разперила ръце мести едно след друго пълничките си стъпала. За кратко се движеше също толкова леко като Фиона — уверена и стабилна.

На средата на пътя спря колебливо. Олюля се и момичетата до едно ахнаха. Линдзи стисна очи за част от секундата, бързо ги отвори и продължи, но очевидно вече се беше изплашила. Очите й се разшириха от надигналата се паника. Беше изминала три четвърти от разстоянието. Фиона усещаше ужаса й. Неволно вдигна ръка, за да може Линдзи да я улови и така да й помогне да слезе.

— Не! — дръпна се Линдзи от нея, отказвайки помощта, за да може да докаже, че ще се справи. В този момент съвсем загуби равновесие. И политна надолу. Чуваха се единствено ударите на тялото й в парапетите на долните етажи.

След кратко мълчание момичетата се спогледаха и се спуснаха към парапета. От четвъртия етаж тялото на Линдзи изглеждаше дребно и неподвижно. Една от ученичките се разпищя. Друга се спусна да търси помощ, но Трейси застана на пътя й и погледна Фиона.

— Ти я уби — заяви тя. — Качи се на парапета, за да й покажеш, че може да бъде направено. След това тя вече не можеше да се откаже. А и ако не беше протегнала ръка, нямаше да падне. Ти я уби.

Фиона отстъпи назад.

— Не е вярно. Предложението беше твое.

Трейси огледа лицата на момичетата, които до едно се бяха вцепенили от страх.

— Никоя от вас не я спря, нали? Нямахте нищо против да гледате.

Изведнъж групата осъзна, че всички имаха вина, че са били съучастнички. Две се разплакаха неудържимо.

— Няма проблем — опита се да ги успокои тя. — Ще кажем, че сме я намерили на парапета. Опитали сме се да я спрем, но тя не е искала да слезе. Ако всички казваме едно и също, никоя от нас няма да пострада. — Тя ги изгледа поред, като задържа поглед на всяко лице. Момичетата кимнаха едно след друго в знак на съгласие, не посмяха да възразят. Страхуваха се от разследване, да не ги обвинят. Нищо нямаше да спре Трейси да посочи някоя от тях. Ако трябваше да си спаси кожата, щеше да го направи, без да й мигне окото.

Откъм фоайето вече се носеха писъци на истерия.

 

 

Управата на училището положи всички усилия, за да се потули случая, който нарекоха трагичен инцидент. Организираха скромна, но хубава служба в памет на Линдзи, на която Трейси прочете стихотворение, което разчувства всички. Свидетелите на случката никога повече не споменаха за нея.

Сега Фиона се питаше колко ли от тях се сещат за случилото се. Тя не спря да се обвинява. Трябваше да се опълчи и да се противопостави още в началото на тази глупост. Не биваше да се опитва да помага на Линдзи. Не биваше и да я разсейва, като й подава ръка. Тя носеше тройно по-голяма вина. Споменът я преследваше денем и нощем — картината на нещастното тяло на Линдзи, което се удря в перилата и накрая се просва на студената каменна настилка долу. Не сподели никога с никого своята вина и накрая се научи да живее с нея. Това беше нейното наказание, нейното изкупление, което щеше да я съпътства през целия й живот.

Бремето стана непосилно, когато роди собствените си деца. Даде си ясна сметка какво е означавала смъртта на Линдзи за онези, които са я обичали, колко ужасна и мъчителна е болката на един родител, загубил детето си. Ужасът нарастваше и тя живееше с непрестанния страх, че един ден някой може да постъпи така с някое от нейните деца. За да се въздаде справедливост за Линдзи.

С течение на времето разбра, че малко алкохол й помага да се справя. Притъпяваше болката, замъгляваше разяждащото гърчене на собствената си съвест. Изпита облекчение от лесното решение. Постигна постепенно доза, която държеше спомените настрани и тя се потапяше в блажена забрава.

Разбира се, нямаше да успее да контролира дозата винаги. Случваше се да й е нужно по-голямо количество, за да потисне достатъчно спомена. Понякога търсеше и пълна забрава, обзета от гняв, че е принудена да живее по този начин, че се чувства като лъжкиня, и тогава се напиваше безпаметно. Оказа се непосилно трудно да пази такава тайна.

Реши да сложи край на всичко това. Отключи вратата на бунгалото и се огледа. Искаше да идва на този плаж с децата и да се наслаждава на простите удоволствия. Не желаеше да е заложник на бутилката вино. Много пъти бе седяла в шезлонга да наблюдава децата, страхувайки се, че някой ще я види как измъква крадешком бутилка от хладилната чанта. Мечтаеше да се освободи от зависимостта, да седи на пясъка и да строи замъци с децата, без да усеща как минава времето. Искаше да е щастлива.

 

 

Знаеше как да открие Трейси Пайк. Следила беше внимателно развитието й, след като напуснаха училище от страниците на стари училищни бюлетини, както и от Френдс Юнайтед. Трейси не беше от хората, които ще премълчават постиженията си. Беше станала изключително успешна бизнес дама, притежаваше три луксозни бутика в Северен Лондон. Фиона имаше телефонните й номера в бележника си. Когато позвъни на втория и поиска да говори с Трейси, я помолиха да изчака.

— Трейси Пайк — чу тя в слушалката познатия дрезгав глас и тръпки полазиха по гърба й.

— Обажда се Фиона. — Отсреща настъпи мълчание. Фиона знаеше, че няма защо да обяснява коя е и защо се обажда. — Искам да поговорим.

— Добре. — Фиона долови напрежението, въпреки тристате километра, които ги деляха. — Ще дойда при теб. Къде си? — Очевидно не искаше старата й съученичка близо до съвършеното си обкръжение. Нито пък щеше да позволи скелетът да се изсипе от гардероба, в който държеше дизайнерските си дрехи.

Фиона обясни къде е.

— Ще дойда утре с кола — рязко отсече Трейси и затвори.

 

 

Пристигна към обяд, облечена така, сякаш отиваше в Сен Тропе, а не в Евърдин — в закърпени дънки и високи еспадрили, чифт слънчеви очила „Живанши“, които придържаха косата й над челото. Очевидно се бе подложила на някаква драстична промяна, защото косата й сега беше права. Гърдите й бяха още по-големи от това, което Фиона помнеше. Лицето беше някак издължено. Сръчен пластичен хирург беше поработил над него.

Прегърна Фиона сякаш срещаше отдавна загубена приятелка, а не като нещо, което е изскочило от гъста дъбрава. Съвсем типично за Трейси бе да създава измамно чувство за сигурност. Стомахът на Фиона се сви при спомена, от ужас какво може да последва и при долавянето на завладяващия й парфюм. Даде си сметка, че вероятно с пригладената назад коса, без грим и измъчена от усилието да не пие изглежда ужасяващо в сравнение с посетителката си. Главата й пулсираше. Помисли си, че вероятно е в шок.

Единственото, което успя да направи, е да се въздържи да не предложи да отидат в местната кръчма.

Трейси не си даде труд да започне с излишни любезности като колко хубаво е бунгалото, например. Запали цигара, без да попита удобно ли е.

— Е — издуха тя стълб дим. — Какво става?

— Не мога да мълча повече — отвърна Фиона. — Имам нужда да кажа истината.

Трейси я изгледа въпросително.

— Защо? Това няма да я върне.

— Не издържам повече бремето на тази вина. Не ме е грижа толкова, че съсипвам собствения си живот, но съсипвам живота на другите. На съпруга ми, на децата. — Тя пое дълбоко въздух. — Аз съм алкохоличка, Трейси. Пия, за да забравя. Всеки ден пия, за да залича спомена. Истината е, че ми пречи да посрещам задълженията си. Станала съм нещо като стълб на обществото. Но знам, че всички знаят, и знаят, че аз знам, а аз знам, че знаят, че зная… — Фиона замлъкна изтощена. За първи път изрече на глас: Аз съм алкохоличка. И ето че оживя.

Трейси сви само рамене. Фиона не очакваше съчувствие.

— Всички се справяме по различен начин, не е ли така? Аз съм работохолик. Бизнесът е целият ми живот. Нямам семейство — усмихна се тя безрадостно. — От шест месеца за първи път си взимам почивен ден. Иначе работя, включително и през почивните дни в края на седмицата. Служителите ми бяха твърде озадачени. Знаят, че нещо извънредно трябва да се е случило, за да напусна офиса. — Тя не откъсваше студения си поглед от Фиона. Очите й бяха все така малки. Няма пластичен хирург, който да се справи с толкова малки очи. — И какво мислиш, че може да се промени след едно твое признание?

Фиона се стегна. Трябваше да бъде твърда, защото знаеше, че Трейси ще се опита да я разубеди.

— Убихме Линдзи, защото най-много от всичко ни интересуваше коя от нас ще надделее. Проклетото ни его бе причина тя да се качи на онзи парапет. Не мога повече да живея с тази мисъл. Имам нужда да я извадя на бял свят, за да се справя с чувството на вина. Само така ще успея да помогна на хората, които обичам и които надявам се държат на мен, и да разберат защо съм такава, каквато съм.

Трейси запали следваща цигара. Не можеше да заблуди Фиона — макар да се държеше хладнокръвно, всъщност бе изплашена.

— Аз лично не виждам никакъв смисъл в това да се изважда всичко на бял свят. Ще се разрази истинска буря. Пресата дава мило и драго за подобна гадост. Момичета малтретират своя съученичка до смърт и крият в продължение на двайсет години. Ще последва съдебно дело. Ако не си се пропила до този момент, след това със сигурност ще стане.

Фиона затвори очи.

— Ами семейството на Линдзи? Как мислиш, че ще се почувстват, като разберат, че сме използвали дъщеря им, за да се надцакваме ние двете с теб? Със сигурност това няма да е утеха за тях. Не може да струпаш такова нещастие върху хората, само за да се почувстваш по-добре.

Очите на Фиона заплуваха в сълзи. Тя извърна поглед към плажа, където майка водеше за ръка току-що проходилото си дете. То категорично отказваше да я хване за ръка и бавно тътреше крачета. Помнеше как се държаха собствените й деца на тази възраст. Съвсем същите… Какво не би дала, тези години да се върнат и тя да се държи по съвсем друг начин.

— Какво да правя в такъв случай? — обърна се умолително към Трейси. — Не мога да мълча повече. Не мога до края на живота си да държа тази тайна в мен.

Трейси извади от чантата си визитна картичка.

— Срещни се с този човек. Той сложи ред в главата ми. Нашата история му е известна. Ще ти помогне.

Фиона сведе очи към картичката. Психиатърът на Трейси? Дотам ли я беше докарала? Трябва да е била отчаяна.

Сега тя беше отчаяна. Цялото тяло я болеше. Но не за опрощение. За проклетото питие. Готова бе вечно да пази тайната си, ако може да изпие една чаша. Само че не искаше да пие повече. А да е нормален човек. Щастлив човек.

Това трябва да беше проклятие. Дали пък не беше обречена да е нещастна също като майка си? Не можеше да понесе мисълта, че децата й ще си мислят за детството си по начина, по който тя мислеше за своето — с безрадостната фигура на майката, която изцежда всяка възможност за радост. Копнееше да ги заведе да плуват, без да се страхува, че ще се удавят. Искаше да разговаря с тях, без да се смее с онзи изкуствен и заплашителен в някаква степен смях, който ги стряска и ги кара да се дръпнат с широко отворени очи. Да украсява елхата за Коледа с бистър ум, а не със замъглено от вино съзнание.

Искаше да е само една нормална майка. Толкова много ли бе това? От гърдите й се откъсна тежка въздишка.

— Виж — обади се Трейси, — просто използваш случката като извинение. Това при теб е просто навик. Трупаш причините да не си щастлива от живота си върху онзи злощастен следобед. Преодолей го, Фиона. Продължи напред. Гарантирам ти, че ако си отвориш устата след всичките тези години, ще предизвикаш страдание, което дори не можеш да си представиш.

Неочаквано Фиона осъзна, че срещата с Трейси е грешка. Искаше тя да си отиде. Тя беше инициатор на нещастието, но Фиона й помогна то да се случи. В момента Трейси отново взимаше превес, точно както само тя можеше. Безполезно беше да спори с нея. Във всичко, което Трейси каза, имаше смисъл. Една изповед нямаше да стане причина да се събуди на следващия ден с усмивка. Имаше да се свърши много повече работа.

— Права си — въздъхна тя отегчено. — Разбира се, че си права.

Трейси кимна със задоволство. Вдигна чантата си и преметна дръжката от метални брънки през рамо. Нямаше работа повече тук. Тя беше заета жена. Тръгна към вратата и преди да излезе спря и се обърна назад.

— Надявам се да се справиш — меко отбеляза тя. — Има много неща, за които си заслужава да живееш.

В очите й проблесна нещо като уязвимост. Под привидната напереност Трейси криеше много рани. Какво трябва да се е случило в живота й, за да се превърне в това, което е? Едва ли някога щеше да разбере. Фиона вдигна ръка във вял жест на сбогуване. Този път нямаше целувка във въздуха и нищо не значещи прегръдки. Просто те бяха две жени, всяка от които искаше час по-скоро да се освободи от присъствието на другата.

 

 

Щом Трейси изчезна от погледа й, Фиона отвори двойната врата на бунгалото, за да може отровната миризма на парфюма й и на цигарите да излети навън. Приседна на най-горното стъпало и се замисли над думите й. При Трейси нещата винаги бяха така — моят начин е единствено правилният, дали го беше приложила и този път, като проми мозъка й със сладкодумието й? А може би беше права? Фиона не знаеше какво да мисли. Докато съзерцаваше морската шир в душата й се прокрадна тънка нишка на оптимизъм. Ако имаше нещо положително в срещата й с Трейси, то беше, че Фиона осъзна каква късметлийка е, че има съпруг и деца, които въпреки всичко я обичат. Поне си мислеше, че е така. Докато Трейси си нямаше никого. От нея се излъчваше посланието „сама“. И макар да бе очевидно колко преуспяваща е, победата й бе куха.

Фиона реши да се обади на Тим, за да види как са и как се справят. Може да му предложи да доведе децата утре на морския бряг и да прекарат края на седмицата на плажа. Очертаваше се времето да е хубаво. Ще отиде да напазарува, за да си направят разкошен пикник… Може да тръгнат по брега и да стигнат до любимия си плаж, онзи, който наричат „Тайното им място“, защото е отдалечен и повечето плажуващи и гости рядко се вдигаха дотам, така че в повечето пъти семейството на Фиона бяха сами. Ще си купи неопренов костюм и ще отиде с момичетата на бодибординг. Откога я молеха да го направи.

Взе енергично телефона си и въодушевена от своя план набра номера на Тим. Още при второто позвъняване той вдигна.

— Здравей? — кратко произнесе Тим.

— Аз съм. Обаждам се да питам… Как сте?

— Добре.

— Как са децата?

— Добре.

Фиона леко се стъписа. Не очакваше толкова лаконични отговори, почти враждебни. Нямаше ли да попита тя как е? Не знаеше дали да му каже, че не е слагала капка алкохол след случилото се с колата. Дали щеше да прозвучи като малката й победа?

— Чудех се… Какво ще кажеш да дойдете тук утре? С децата? Чудесно е. А и прогнозата е добра…

— Моля? — Тим очевидно не бе повярвал на ушите си. Сякаш тя предлагаше да наемат частен самолет до Дубай.

— И защо не? Дейзи може веднъж да пропусне часа по балет.

— Фиона, ти наистина не си разбрала.

Тя онемя от ледените нотки в гласа му.

— Не можем да продължаваме да си играем на „щастливо семейство“. Очевидно нямаш и най-малка представа как влияеш на останалите. Как ни се отразява поведението ти. Живеем много по-спокойно без теб. Самият аз си дадох сметка за това само за тези два дни. Децата са много по-спокойни. Аз не съм напрегнат…

Сърцето й подскочи от страх.

— Да не искаш да кажеш, че не трябва да се прибирам?

— Засега — да. Имаме нужда от почивка. Може би не е лошо да си намериш жилище.

Коленете й трепереха. Фиона приседна на стъпалото с пресъхнала уста.

— Не си ме разбрал. Чувствам се добре. Справям се. Не съм пила, откакто заминах. Тим, ще го преодолея.

— Да. До следващото парти. Или до следващата криза.

Защо той се държеше така? Не беше ли редно да я подкрепя поне малко?

— Наистина ли го мислиш?

— Говоря от опит.

Ужасяваща мисъл прониза съзнанието й.

— Не можеш да ме спреш да виждам децата.

— Така е, но според мен е добре да мине поне седмица, преди да се появиш отново. И двамата имаме нужда от повече време за мислене.

В гърлото й заседна огромна буца. Фиона опря глава в рамката на вратата, нямаше сили дори да възрази. Не можеше да измисли и най-прост отговор.

— Фиона?

Тя натисна червеното копче на слушалката и прекрати разговора.

Седеше на стъпалото с поглед впит във водата пред нея. Каквото и да се случеше в живота на всеки човек, приливът и отливът неизменно следваха един подир друг. Водата настъпваше и се оттегляше с прецизност на точен механизъм и никой не можеше да застане на пътя й. Морето не се интересуваше от случващото се с нея, а очевидно и никой друг под слънцето. Тя се загледа в розовия лак на ноктите си, който бе започнал да се бели тук-там. В този ден тя обикновено се отбиваше при маникюристката, фризьора, за грим — поддържайки се, показваше на света, че държи нещата под контрол.

За какво да се притеснява повече? Можеше да му отпусне края. Не се налагаше да се преструва. Значи ще бъде себе си. Объркана и в безизходица, каквато е в същност. Сега светът щеше да я види в истинския й вид.

Фиона се изправи. Щом всички я смятаха за алкохоличка, тогава тя ще се държи като такава. Погледна часовника си и с изненада установи, че е станало шест. Чудесно. Ще отиде до „Котвата“, кръчмата в центъра на Евърдин, където се отбиваха сърфистите. Ще се натряска до козирката, до забрава. Тим, Линдзи, Трейси — никой не можеше да я докосне там.

Половин час по-късно тя вече седеше зад дългия барплот в „Котвата“. Сезонът не беше в разгара си, но вътре имаше доста посетители — местни и курортисти, решили да се възползват от прогнозата за хубаво време. Кръчмата работеше през цялата година и печелеше добре, защото храната беше чудесна, а цените — съвсем поносими, да не говорим, че атмосферата беше спокойна и отпускаща. На големи екрани на стената прожектираха филми за сърф, а между масите от грубо дърво бяха разхвърляни големи поизносени, старомодни дивани. Тази вечер имаше и жива музика — група от три момчета с вързани на опашка коси и черни дънки свиреха на барабани. Бяха нарекли състава си „Импулс“. Името им предизвика тъжна усмивка у Фиона. Не помнеше откога не беше изпитала какъвто и да е импулс. Пиенето определено удавя импулсите ти. Дори не помнеше кога за последен път двамата с Тим бяха се любили. Какъв ужас! Мъжете имат нужда от секс точно толкова, колкото и от храна и вода. Изплашена, че не може да си спомни, тя неволно вдигна ръка към устните си. Дали беше преди Коледа? Определено преди Коледа. Божичко! Как е издържал? Най-вероятно задоволява потребностите си някъде другаде. Дали пък не я изгони заради това? Може би имаше някаква друга жена и само търсеше предлог да я изгони от вкъщи?

Барманът й донесе висока чаша с водка, лед и лимон, и бутилка с тоник. Тя изля съдържанието в чашата, предвкусвайки облекчението, което щеше да й донесе питието. Докосна чашата до устните си, но първата й мисъл бе: Не, Тим не й изневерява. Не беше такъв тип. Просто не я харесваше вече. Не и на външен вид — тя не се беше променила съществено, — само беше загубил уважението и обичта. Партньорството им не беше като между равноправни. Той водеше играта, а тя само чакаше момента, в който ще надигне следващата си чаша.

Точно както и сега. Пое няколко големи глътки, вкусвайки горчивия вкус на хинина, наслаждавайки се на въздействието на водката върху нервната й система. Действаше по-бързо от виното и стопяваше по-бързо претенциите към света. Водката е за хора, които нямат претенции, а тя вече беше една от тях.

Даде знак на бармана да повтори. Човекът само повдигна едната си вежда и изпълни желанието й.

— Някаква мъка ли искате да удавите? — попита той.

— Не — отвърна тя. — Празнувам — и вдигна чашата си. — Празнувам факта, че вече мога да правя, каквото си поискам. Не се налага да търся извинения. Казвам се Фиона, алкохоличка съм и вече нищо не ме интересува. — Погълна и втората чаша.

Барманът я погледна леко разтревожен.

— Отново ли? — попита той.

— Позна — ухили се тя.

Мъжът само сви рамене и взе празната чаша, за да я долее. Не беше негова работа. Ако контролираше всеки, който пие повече, отколкото трябва, щеше да остане без работа.

Към осем часа Фиона вече се чувстваше прекрасно. Беше си поръчала чиния с начос, залети с доматен сос, гуакамоле и топено сирене, и ги бе поляла с нови три водки. Музикантите поддържаха настроението на вече пълния бар. Вътре цареше истински празнична атмосфера и Фиона беше щастлива. Сякаш Уимбълдън беше на милиони километри оттук, а срещата с Трейси — преди милион години, да не говорим за катастрофата с колата.

О, да, точно за това пиеше. Точно така.

По едно време в заведението нахълта група млади мъже, събрали се за ергенската вечер на един от тях. Всички бяха облечени в костюми на феи. Под поличките се виждаха здравите им мускулести и с лек загар крака, което правеше костюмите им още по-комични. Широките рамене изпъкваха под сребристите крилца, на главите си всичките носеха руси перуки.

Единият от тях докосна главата й с вълшебната си пръчица.

— Давам ти възможност за само едно желание — изчурулика той.

— Водка с тоник — отвърна тя през смях.

Непознатият се огледа тревожно.

— Не искам някой гневен съпруг да ме опуха.

— Няма опасност — увери го тя. — Сама съм.

— А, добре — ухили се той и тя забеляза, че очите насреща са красиви. Сиво-зелени с дълги мигли.

Зарадва се, че се е преоблякла и е сложила малко грим. Вероятно бе с около десет години по-възрастна от него, но пък не изглеждаше зле.

Музикантите на сцената подхванаха бавно парче, посрещнато с овации от посетителите, които тръгнаха към дансинга. Непознатият до Фиона размаха пръчицата си и запя леко фалшиво.

Барманът подаде на Фиона поредната доза от питието й.

— Не е моя работа, разбира се, но пихте доста — предупреди той. — Утре ще се чувствате отвратително.

— Прав си — весело се съгласи тя и вдигна чашата си. — Не е твоя работа.

 

 

До десет часа Фиона вече беше част от компанията на младите мъже и Лиам, който се оказа бъдещият кум и я взе под крилото си на фея.

— Тази вечер съм отговорен за всичко — поясни той. — Трябва да внимавам нещо да не се обърка в последната ергенска вечер на Дан — и той потърси с поглед приятеля си. Той от своя страна бе потънал в задълбочен разговор с някаква брюнетка, от чието деколте очевидно не можеше да отлепи поглед. — Това там е кумата. Много си пада по него и ако не внимавам, и нещо между тях се случи, направо загивам.

— Остави го на мира — бодро рече Фиона. — Достатъчно голям е, за да се грижи за себе си. Нека се наслади на последната си вечер свобода. Така или иначе от утре всичко ще тръгне надолу за него.

Лиам я изгледа косо. Фиона изглеждаше замаяна. Беше по-пияна от обикновено.

— Ясно — отбеляза мъжът. — Проблеми ли имаш?

— Мъжът ми смята, че имам — сподели тя. — Само защото чукнах колата. Така си беше, но какво да направя, като някакъв идиот реши да пресича пред мен? Какво можех да направя? За да не го прегазя, се забих в първия стълб.

Седеше съвсем близо до него. Той я гледа известно време мълчаливо, след което я погали по главата. Най-вероятно беше почти толкова пиян, колкото и тя.

— Не се тревожи — подхвърли той, сигурно не беше вникнал много в казаното, но просто искаше да я утеши.

— Благодаря ти — промърмори тя и се сгуши до него.

Лиам обгърна раменете й с ръка и я притисна леко до себе си. Фиона вдигна лице и той докосна леко устните й със своите.

— Ти си чудесна!

Думите му стоплиха Фиона. От много време никой не се бе държал мило с нея.

Понесоха поднос с чаши горяща самбука. Когато стигнаха до нея тя обърна с ентусиазъм една чаша под възторжените възгласи на публиката. После още една. И още една. Сетне се изхлузи от стола си.

— Трябва да отида до тоалетната — запелтечи тя и олюлявайки се започна да си пробива път в тълпата. На няколко пъти се наложи да се подпира в хората наоколо, за да не падне, но очевидно никой нямаше нищо против. Всички бяха в прекрасно настроение. Тя — също.

Стовари се на тоалетната чиния и опря глава в стената. Дяволите да го вземат Тим! За какъв се мисли, че да я съди?

Отне й доста време, докато свали ципа на дънките си, а после и да го вдигне, но в крайна сметка се справи. Огледа се в зацапаното огледало над умивалника и пооправи косата си с пръсти. Огледа се за чантата си, за да сложи малко червило. Мамка му, беше я оставила на бара. Голяма работа — тук хората не са дошли да те крадат. Това да не е Лондон?

Върна се и я намери на земята, където я беше оставила. Слава богу! Наведе се да я вдигне, но загуби равновесие. Лиам протегна ръка и Фиона я пое с благодарност.

— Мисля, че… Май е време да се прибирам — промърмори тя.

— Наблизо ли живееш?

— В една от къщите на плажа. На самия плаж — посочи тя неориентирано.

— Чудесно.

Вече сериозно й се виеше свят. Стисна ръката на мъжа по-здраво.

— Искаш ли да те изпратя?

Тя кимна. Направи се, че не чува одобрителните възгласи и подсвирквания на приятелите му, докато двамата се отправяха към изхода.

— Не ги слушай. Просто завиждат — усмихна й се Лиам. — Да вървим да те приберем.

Минаха покрай бъдещия младоженец, в чийто скут вече се беше настанила брюнетката. Лиам насочи показалеца си към младежа, който стеснително сви рамене.

— Последна вечер свобода — напомни Фиона. — Не му разваляй удоволствието.

 

 

Пътят до бунгалото сякаш нямаше край. След толкова много питиета пясъкът под краката й се стори твърд, ето защо Фиона събу със замах обувките си. Сега пък стъпалата й измръзнаха. Вече пред вратата, тя бръкна в чантата за ключовете си.

— Благодаря — усмихна се тя на Лиам.

— Няма ли да ме поканиш?

— Ами… — сепна се тя. Не й беше хрумвало дори, че той ще поиска да влезе, но защо пък не. Защо иначе ще иска да я изпрати? Не само защото се прави на кавалер.

— Хайде, нека да погледна поне. Винаги съм бил любопитен да разгледам тези къщи. Да видя как живее другата част от населението.

— Не е нищо особено.

— Не ми се вярва. Видях обява за продажбата на едно бунгало. Искат му повече от сто хиляди. За нищо и никакво бунгало!

Фиона се почувства виновна. Беше приемала бунгалото за даденост, а се оказваше, че са имали късмет. Мястото наистина беше специално. Отстъпи настрани и го пусна да влезе. Запали лампите.

— Ела тук — тихо промълви Лиам, след като затвори вратата след себе си.

Очевидно не бе имал никакъв интерес към бунгалото. Каква идиотка се оказа. Трябваше да се измъкне от кръчмата, без дори да се сбогува. Беше твърде пияна, за да възрази или да се съпротивлява дори. Той започна да я целува.

Приятно й беше. Много при това. Достави й удоволствие да бъде прегръщана, целувана, галена. Направо се разтопи.

— Нека да сваля този глупав костюм — промърмори Лиам.

Напуши я смях. Ситуацията наистина беше нелепа — жена на нейните години да се натиска с мъж в костюм на фея…

 

 

Събуди се измръзнала до смърт. Вятърът захлопваше и отваряше шумно вратата на бунгалото. Костите на бедрата я боляха. Усещаше, че устните я болят. Беше без никакви дрехи.

Божичко, помисли си Фиона. Изнасилена съм.

Опита се да си спомни какво се беше случило. В съзнанието й изникна Трейси, разговорът с Тим, отиването в кръчмата. На пода видя парче сребрист конец. Беше завързан около кичур руса коса. Лиам? Лиам.

Спомни си, че се смее и увива сребристия конец около врата му. После лежаха на леглото…

Изнасилване ли? Разбира се, че не беше изнасилване. Тя сама го доведе в бунгалото. Имаше десетки свидетели. Беше го целувала, беше искала да прави любов с него. Толкова й беше хубаво, когато той повтаряше, че е чудесна. Да лежи в нечии прегръдки, да се смее. А не да те гледат с отвращение, с леден поглед и да извръщат глава от теб в леглото.

Седна, разтреперана, ужаси се от стореното. Така се беше напила, че беше завлякла и мъж в леглото си. Беше спала с него. Пламна от неудобство. Изправи се. Изпита нужда да си измие зъбите. Търкаше и търкаше ожесточено, за да изтрие и последните следи от слюнката му. Беше едва пет сутринта.

Зави се с шалтето и приседна на един стол, загледана в първите лъчи на зората. Трябваше й помощ. Например свещеник. Или някой, който да я ликвидира. Никой нямаше нужда от нея. Ужасна съпруга, още по-ужасна майка. Всички те ще са много по-добре без нея.

Щеше ли това да свърши някога? Дали събитията от онзи следобед нямаше да я закарат без време в гроба? Нямаше ли някакъв изход? Та тя не беше лош човек. Никак даже. Не мислеше зло никому. Не заслужаваше това безкрайно наказание.

Изтри с опакото на ръката си сълза, но тя бе последвана от още цял порой, разхълца се неудържимо. Най-накрая, останала съвсем без сили, скри лице в дланите си и се опита да диша дълбоко, за да се успокои.

Това е дъното, помисли си Фиона. Само за една седмица беше съсипала колата си, спа с непознат, вероятно загуби съпруга и децата си. Нямаше начин да потъне по-дълбоко. Беше имала всичко, а изведнъж бъдещето се оказа толкова мрачно, че не можеше да измисли какво да прави. Къде да отиде? Едва ли щяха да й разрешат да остане в бунгалото — другите братя много скоро щяха да започнат да идват. Къде ще живее? С какво? Тим бе споменал квартира. Как ще си намери такава? Той ли ще плаща? Вероятно ще реши, че разходът си заслужава стига да се отърве от нея.

Най-неочаквано й хрумна друго. Та той беше неин съпруг. Също носи отговорност за състоянието на брака им. Много лесно е да хвърлиш цялата вина върху нея, но и в пряк, и в преносен смисъл той също носеше вина за разбитата кола. Длъжен беше да й подаде ръка.

Преди всичко обаче тя трябваше да го помоли за това.

Сигурно години наред се беше питал с какво е заслужил жена алкохолична. Но откъде да разбере, след като тя никога не успя да събере сили да сподели с него?

Ако му кажеше, той щеше да й помогне. Та нали за това е бракът? В добро и лошо? А тя по-лошо от това не би могла да направи. Нямаше друга надежда. Ако Тим поискаше Фиона да съобщи в полицията, така да бъде. Трейси да говори каквото си ще. Изобщо не ставаше дума за Трейси, която знаеше как да се грижи за себе си. Фиона беше тази, която трябваше да спасява остатъците от своя живот.

Опряла гръб на стола, се замисли над плюсовете и минусите на решението си. Нямаше какво да губи. Тим трудно можеше да се разочарова повече от това. Бавно се изправи. Сякаш беше в транс. Виждаше вече сребърната нишка на надеждата. Не биваше за нищо на света да я изпуска.

Потърси телефона си и набра номера на дома им. Беше едва шест и половина, но й беше все едно.

Той вдигна при третото позвъняване.

— Ало? — Гласът му звучеше тревожно и загрижено.

Фиона затвори очи. За миг си представи, че отново гледа през перилата към дребното неподвижно тяло четири етажа по-долу. Може би, но само може би, с малко помощ, когато следващия път погледне, тялото вече нямаше да е там.