Вероника Хенри
Лято на плажа (1)

1. Продава се

ПРОДАВА СЕ

Рядка възможност да се сдобиете с бунгало на Евърдин Сандс, Северен Девън. Първото бунгало на този вече толкова популярен прелестен плаж е собственост на семейството повече от 50 години. Ще имате удоволствието да прекарвате десет месеца от годината тук, като можете да разчитате на всички удобства — ток, вода, просторно помещение с четири легла, малка кухня, веранда и изумителни гледки.

Кандидатите са добре дошли. Свържете се със собственичката мисис Джейн Милтън или с местния брокер.

Лекият бриз вдигаше едва забележими вълни по повърхността на стоманеносинята морска вода. Слънцето, сякаш набрало смелост през последните дни, надничаше без страх между облаците, които се отдръпваха с очевидна неохота. Меката светлина на лъчите къпеше плажа и малко по малко прогонваше студа от пясъка. Притихнал на хоризонта, остров Лънди сякаш се готвеше всеки момент да отплува към Атлантика.

Рой Мейсън излезе навън пред бараката си в края на плажа, обгърнал с длани чашата с втория за деня чай. Първата бе изпил малко преди да напусне ниския си каменен дом на една от тесните криволичещи улички на Евърдин. Ако вземаше по един паунд за всяка пъхната под вратата му бележка със запитване дали не иска да продаде къщата си, със сигурност вече щеше да е събрал достатъчно, за да си купи някоя от новопостроените сгради на няколко нива в края на пътя. Табелата на инвеститора гордо обявяваше, че всички тези постройки, завършени само до първа фаза, са продадени. В цялата страна се наблюдаваше спад в продажбата на недвижими имоти, но тук не беше така. Не и докато въздухът мирише по-свежо от този на климатиците, докато по хълмовете в околността с меки заоблени форми се виждат стада овце и гледката те кара да затаиш дъх. През всичките тези години Рой не се умори да се възхищава от пейзажа. Не че беше виждал много други. Ако се вярваше на голямото червено сърце върху чашата, която държеше, той обичаше Ню Йорк, но така и не беше успял да отиде до там, пък и никога не бе поискал да го посети. Дъщеря му донесе чашата от коледен базар в Ню Йорк, за което той не само не й завидя, но и не пожела да я придружи. Допи и последните глътки от силно подсладения си чай и взе инструментите. Истински инструменти с дървени дръжки, които с течение на времето бяха приели формата на дланите и пръстите му и нямаха нищо общо с онези леки пластмасови имитации, които се продаваха сега, и се чупеха или изкривяваха, щом се опиташ да ги използваш. Всичко се свежда до икономии в днешно време. Никой вече не говори за гордост. Рой обаче беше убеден, че няма смисъл да се залавя с нещо, ако не може да го свърши както трябва. Нищо не вършеше само за да отбие номера. Правеше го както трябва, по старомодния начин. Преди време някой беше разпространил листовка с предложения за по-евтини услуги от неговите и част от собствениците се изкушиха. Човекът може да знаеше как да подбива цени, но беше вързан в ръцете и пълен некадърник. Рой го наблюдава как се опитва да постави нова врата. Беше истинска комедия. Направо му дожаля за нещастника — мъчеше се да припечелва, но нямаше идея как да го направи. В крайна сметка онзи напусна градчето и Рой пое отново старите си клиенти — без да се сърди, дори не отвори дума за случилото се. Не беше от злопаметните.

С течение на времето Рой стана неофициалният домоуправител за всички летни къщи и бунгала на този бряг. Баща му бе построил първите от тях и Рой му помагаше, изпълняваше поръчки. В началото изникнаха дванайсет, но се продадоха като топъл хляб и много скоро броят им се удвои, сетне се утрои, докато накрая стигнаха чак до скалите, естествената граница на плажа. Сега повечето собственици се обръщаха към него за поддържане и поправки, съветваха се с него за обичайните поражения след зимата.

Някои по-стиснати му плащаха да боядиса бунгалата им веднъж на три-четири години — мислеха си, че правят икономии. Вятърът и дъждовете, навяващи пясък в пропитите със сол дървени стени, бяха безмилостни. А дървото се нуждае от защита. Някои собственици държаха на обичайните цветове, но имаше и такива, които искаха чрез своя дом на плажа да сбъднат мечтата си за ярки цветове, а те безсъмнено бяха подходящи за морския пейзаж — образуваха живописна палитра от червено, зелено, розово и оранжево. Някои си имаха дори име: „Скаридите“, „Валхала“, „Атлантически пейзаж“. Нищо кой знае колко оригинално, но пък се създаваше усещането за общност, за дом.

Рой обичаше липсата на система и неравната линия, която бунгалата образуваха по прилежание на плажа. Познаваше всеки един от собствениците с неговите странности и истории. Никога не се изненадваше от астрономическите суми, които бившите собственици получаваха от продажба на бунгалата си. Ако се вярваше на неделните приложения на вестниците, така бе в цялата страна, а тези бунгала държаха рекорда, защото има къде да се подслониш, стига да си готов да спиш на тясно легло под воя на вятъра. Бяха съвсем примитивни, но пък разполагаха с електричество, течаща вода и вечер пред вратите имаше осветление. Въпреки липсата на лукс хората се надпреварваха да купуват. В офиса на брокера за недвижими имоти имаше списък на чакащите. Единственото, на което Рой се надяваше, бе новите собственици да се държат с уважение към имуществото си и да спазват неписаните правила на плажа.

Последна четка с боя, смазка на последната ключалка, смяна на последното парче отпрана покривна покривка. Бунгалата бяха готови за новия сезон. Много скоро плажът ще се изпълни с живот, с шумовете на лятото. Викове и писъци на лудуващи във вълните деца. Удари на топки в бухалките за крикет. Миризма на горящи въглища и печено месо. Бръмченето от обичайните обиколки на хеликоптера на бреговата охрана, който от време на време се спуска ниско и вдига пясък, след което се издига стремително по посока на следващия залив.

Прекара сутринта в подготовка на нов списък с цените си, който най-сетне закачи за стената на бараката си. Рой продължаваше да работи и в градчето, и на плажа — поддържаше бунгалата, даваше ги под наем, поправяше капаците на прозорците и шезлонгите. Нощем водеше желаещите на риболов за морски костур. Така мъжете предимно задоволяваха мечтата си да се почувстват като Хемингуей. Има нещо в риболова, което свързва мъжете. Жените го приемат по съвсем различен начин — ако дръзнат да участват, те са по-скоро любопитни. Виждал бе колко бързо им доскучава. Предпочитат да купуват костура от пълния с лед фургон, продавал доскоро сладолед, който обикаляше крайбрежието всяка вечер и от който можеше да си купиш омари и раци.

Мобилният телефон в джоба на късите му панталони иззвъня. Още една причина за популярността на този бряг — чудесен сигнал за блекбъритата на кариеристите, които държаха да бъдат в непрестанна връзка с офиса си. За Рой това беше напълно лишено от смисъл. Що за почивка е това, ако шефовете ти всеки момент могат да се свържат с теб, както и ти с тях? Очевидно вече светът е устроен така. Търсеше го Джейн Милтън. Топлият й глас приятно погали слуха му и Рой усети как стомахът му се свива от удоволствие. Харесваше Джейн. Винаги плащаше сметката си навреме, не очакваше поръчките й да се изпълняват на мига. Разговаряше с него като с равен, а не като някои надувковци.

— Рой, обажда се Джейн. В момента съм в Лондон с приятел… Как е времето при теб?

— Тази седмица не можем да се оплачем. — Времето тук бе доста своенравно, но пък Рой знаеше, че Джейн точно това искаше да чуе и й го каза.

— Чудесно. Ще дойда днес следобед. Моята орда няма да пристигне преди края на седмицата, така че ще се порадвам няколко дни на тишината и спокойствието. Пристигнаха ли вече много хора?

— Само редовните.

От мястото си виждаше неколцина упорити сърфисти във водата, които положително умираха от студ. Водата ще се затопля чак до месец септември.

— Чудесно.

Долови в гласа й леко напрежение.

— Ти как си?

Джейн въздъхна от другата страна на линията.

— Това ще е последното ми лято, Рой. При създалите се обстоятелства издържах до последно, но се налага да продам Бараката.

Рой потърси с поглед къщата на Милтънови. Беше в елегантен син цвят с веранда отпред. Не бързаше да отговори. Той си беше такъв. Обичаше да помисли, преди да говори. Беше му казвала, че няма пукната пара и се кани да продаде къщата. „Финансови съображения“ бе терминът, който използва, но го произнесе с такова отвращение, все едно казваше „изчукаха ме“. Щом се е стигнало до продажба, значи положението наистина е тежко.

— Много съжалявам да го чуя — промълви Рой най-накрая. — Няма да липсват кандидат-купувачи, ако това може да е утеха. Непрестанно ме питат предлагат ли се имоти за продажба.

— Нямам намерение да продавам на случаен купувач, най-малко пък на онзи възрастен мъж, който ми досажда всяко лято. Може да отиде на последно място в списъка.

Рой тихичко се засмя. Познаваше този мъж. Същият, който звънеше и със заповеден тон му нареждаше да напълни хладилника му със стоки от „Теско“, да напомпа надуваемите лодки на децата му. Рой имаше грижа за поддръжката на бунгалата, а не беше някакъв си иконом. Нямаше нищо против да върши подобни услуги за когото и да било друг, но не и за този тип. Дразнеше го начинът, по който онзи се държеше. Естествено, че щеше да поиска бунгалото на семейство Милтън. Беше от хората, които искаха най-доброто.

— Ще отворя бунгалото и ще проветря.

— Доскоро. Ще изпием по чаша чай, нали? — завърши Джейн с подчертано бодър глас.

Рой обаче долови нотка на гняв в тона й. Знаеше, че й е трудно да се примири с мисълта, че е останала в толкова тежко финансово положение, след като съпругът й бе починал. Бунгалото беше нейно, наследство от майка й. Напускайки суетата на този свят, Греъм Милтън не бе успял да го завлече със себе си. Рой беше искрено потресен, когато Джейн му разказа някои подробности. Отвратително е да оставиш жена си без пукната пара. Никаква пенсия, никаква застраховка, никакви пари в брой и само огромна ипотека на дома им, някогашна собственост на пастор. Греъм Милтън може да беше финансов съветник, но очевидно не се бе вслушвал в съветите, които раздаваше на клиентите си. Сигурно се е смятал за много умен, влагайки всичките си активи в инвестиции, като се е надявал светкавично да го направят богат. Само дето бе сбъркал в предвижданията си и наместо да излезе чист от сделката, той бе затънал до гуша в дългове. Всички бяха единодушни, че именно стресът от усилието да крие от всички стореното е причина за смъртта му. А горката Джейн била в пълно неведение до момента, в който адвокатът и счетоводителят й съобщиха, че за двайсет и четири часа е овдовяла и е останала без никакви средства. Защото Греъм Милтън, въпреки очарованието и добрите си обноски, а не беше лишен от тях, не беше истински джентълмен, поне според представите на Рой.

Той изключи телефона. Разговорът го разтревожи. Рядко се разчувстваше, но за него фактът, че Джейн възнамерява да продава, бе равносилен на края на една епоха. Бунгалото й, едно от първите тук, бе на най-доброто място — на върха на малко възвишение. Кандидат-купувачите биха направили всичко, за да го купят. Рой дори си представи началото на съобщението в „Телеграф“: „На пазара, за първи път от петдесет години…“ Ясно си спомняше деня, в който тя се появи тук. Тогава, разбира се, беше Джейн Лоу. Пърхаше по плажа с роклята си на точки, дългите й боси крака се носеха по пясъка, докато брат й и сестра й напразно се опитваха да я стигнат. От първия миг знаеше, че момиче като нея никога няма да го приеме на сериозно. Още на четиринайсет напусна училище, не играеше тенис, родителите му нямаха собствен дом, камо ли да отделят средства, за да си купят бунгало на плажа. Рой си знаеше, че не бива дори да се опитва да доближи новото момиче. Не искаше да се подложи на това унижение. Тя сигурно вече си имаше приятел — някой Грегъри или Мартин, който щеше да се появи на своя спитфайър триумф в екип за крикет и да я заведе за по джин с тоник в клуба за голф. Докато Рой имаше само колело. Нямаше как да я качи на рамката, за да я заведе до местната кръчма.

През лятото, когато и двамата бяха на седемнайсет, се бяха сближили. Рой продаваше сладолед и тя често идваше, за да си поговорят до количката му, защото той имаше радио. Слушаха последните хитове, обсъждаха парчетата и понякога тя танцуваше. Много му се искаше да събере кураж да потанцува с нея, но се стесняваше. За разлика от Джейн, не му беше все едно дали ще го видят как щрака с пръсти, как се поклаща и върти. Веднъж тя го бе хванала за ръката и се опита да го увлече в танца си, но той бе по-скоро готов да умре, отколкото да преживее комбинацията от смущение и тръпката от докосването й.

— Отпусни се, Рой — смееше се тя. — За теб е полезно да танцуваш. Ще видиш колко е приятно!

За щастие, в този момент се беше появил нов купувач, така че Рой се отскубна и приготви с присъщата си сръчност порция сладолед за 99 цента. Миг по-късно майката на Джейн я повика за обяд. Момичето се отправи натам с танцова стъпка. Рой вече беше пропуснал своя шанс.

След време тя си бе намерила онази работа в къщата на скалите и оттогава той почти не я виждаше, като се изключи нощта, за която щом се сетеше, сърцето му се свиваше от огромно съжаление и копнеж по онова, което можеше да последва, но така и не се получи. А той знаеше, че и без това шансовете му бяха почти нулеви. След това Джейн се прибра в Лондон и се появи отново години по-късно, но като мисис Милтън, а тогава беше твърде късно, разбира се, защото той вече беше женен за Мари.

Тежка въздишка се откъсна от гърдите му. Ако присвиеше достатъчно очи, за да не вижда тънката телефонна антена на хълма в далечината, и си представеше, че по радиото звучи парче на Бийтълс, нищо съществено нямаше да се промени. Хоризонтът бе същият, морето бе същото, той самият бе както винаги тук.

 

 

Децата на семейство Лоу полудяха от радост, когато баща им купи първото бунгало на плажа Евърдин. Цели шест месеца бяха следили построяването му, когато пристигаха с родителите си за почивните дни в края на седмицата. И когато баща им донесе голям ключ с етикет на кафява хартия, на който бе изписано числото едно, те направо онемяха. Робърт пръв осъзна за какво става дума и изкрещя:

— Бунгало! Купил е бунгало!

Всички се втурнаха по плажа в желанието си да стигнат час по-скоро, и най-сетне се струпаха пред вратата. Вътре беше уютно и добре оборудвано, като в циганска каравана: две тесни легла, Робърт и Елзи щеше да се наложи да спят глава до глава, защото те общо бяха петима с мама, татко и Джейн. До малките спретнати шкафове се виждаше газова печка. Шезлонгите бяха сгънати и подредени в единия ъгъл. В долната част на полицата бяха забити куки за чашите, както и пръчка за сушене на кърпи. Съвършен малък дом. Щяха да прекарат тук цялото лято, а баща им щеше да идва в края на седмицата.

Много скоро вече не можеха де се сетят как са живели без къщата на плажа. Водата беше постоянната им среда. Прекарваха по-голяма част от пролетта, цялото лято и началото на есента в игра и гмуркане във вълните, катереха се по скалите, тичаха между дюните, въоръжени с рибарски мрежи, кофи, лопати и сандвичи. Сега вече имаше къде да складират всички свои съкровища, къде да се скрият от дъжда, да се изсушат или да прострат мокрите си кърпи. Майка им седеше в къщата по цял ден и както обикновено се тревожеше за какво ли не, организираше, готвеше, пишеше писма. Изминаха три години и най-голямата — Джейн, вече започна да скучае. Там, където само преди година босите й крака неспирно тичаха, а русите коси се вееха след нея, сега всичко я отегчаваше. До смърт я дразнеше фактът, че трябва да прекара цялото лято с досадните си брат и сестра. Седеше с часове на шезлонга си и разлистваше отегчено списания, знаейки чудесно, че ако стане и отиде при тях, ще се почувства далеч по-добре, но нещо я караше да се подчини по-скоро на ината на всеки пубертет. Можеше да остане в Лондон и със сигурност щеше да й е по-интересно. От друга страна вероятно почти всички вече бяха заминали нанякъде за ваканцията. Все пак нямаше да й е толкова скучно както на този плаж. Мислеше си с копнеж за одимените малки кафенета, където бе прекарвала много вечери. Не беше разрешено да напуска колежа вечер, но двете със Сандра бяха измислили начин да се измъкват и да се прибират незабелязано. Родителите й неслучайно бяха отделили пари за колежа. Искаха да владее съвършено машинопис и стенография, за да може да си намери добра работа. Каква прозорливост. Само че Джейн не искаше да прави кариера. Искаше само да се забавлява.

Като повечето си връстнички беше прекарала близо седем месеца под крилото на мис Гримшър, когато успя да открие удоволствията на нощния живот в Лондон. Не усети кога отлетяха последните два месеца и изведнъж, макар и изтощена до смърт, се озова със сертификат в ръка (140 думи в минута) и отново в скучния Евърдин. Тъкмо бе започнала да усеща радостта от веселите компании, а съвсем не беше още оформена като човек. Искаше да се движи сред ярки светлини и динамичен живот, искаше нови дрехи и музика, и смях…

Попадна в напълно задръстеното обкръжение на малкия град без никаква надежда за какъвто и да било социален живот и това стана причина да изпада по цели дни в мрачно настроение. Е, не съвсем, но социалният живот тук се свеждаше до игри на плажа и печене на наденици — няма висене с питие в ръка в някой малък клуб, където усещаш музиката с цялото си тяло.

Неслучайно тя се цупеше по цял ден. Това никак не се хареса на майка й; На моменти дори се вбесяваше. Не спираше да мърмори против инертното поведение на дъщеря си. Пру Лоу не търпеше намусени физиономии, излежаването, дремките по никое време и безделието — всичко, което на Джейн й се правеше точно сега. Пру бе човек на действието, от тези, които се захващат веднага за някаква задача, организираше и останалите, ето защо не искаше да остави момичето на мира.

— Не може да се излежаваш в шезлонга по цял ден — гълчеше тя дъщеря си. — Стани и направи нещо. Разходи се поне по плажа.

Джейн само завърташе очи и се връщаше към списанието, което прелистваше вече за четвърти път, но да се надява, че в смесения магазин в Евърдин може да се открие някаква свястна стока, бе направо нелепо. Щеше да е по-различно, ако имаше желание да изплете нещо или да приготви домашна наденица, само че в момента единствената й мисъл бе какво ще носи тази есен.

Не че имаше достатъчно пари за дрехите, по които очите й щяха да изтекат.

Единственото, което се доближаваше макар и едва забележимо до представата й за приятно прекарване, бе да постои при количката за сладолед на Рой Мейсън и да послуша радио с него. Караше го да включи малкия апарат, когато дойдеше време за някое от любимите й музикални предавания. Опита се да го накара да потанцува с нея, но той отскочи назад, все едно се канеше да го жигоса. Момчетата в Лондон не бягаха от нея, дори напротив. Може би не беше негов тип. Рой като че ли много си падаше по Мари, чиято майка държеше кафенето в края на главната улица. Момичето също работеше там и понякога идваше на плажа със сандвич с бекон за Рой. Тогава Джейн се чувстваше излишна. В края на краищата те си бяха двойка.

След като за трети път Мари завари Джейн при Рой, тя я настигна в пощата и размаха пръст срещу лицето й.

— Стой далеч от него! — предупреди тя.

— Чакай малко — вдигна длани Джейн, за да покаже своята невинност. — Само си говорим.

Мери я изгледа продължително с искрена злоба. От този момент Джейн се стараеше да избягва момчето, не защото се страхуваше от Мари, а защото не искаше Рой да си има неприятности. Той беше много мил. С тъмната коса, мургавата кожа и добрите си очи беше прекалено хубав за Мари. Дори не си даваше сметка, че е толкова привлекателен. Това личеше по начина, по който се държеше. Нямаше и следа от нахалството и самочувствието, така характерно за момчетата, с които тя се срещаше и които си въобразяваха, че са най-малкото полубогове, а това изобщо не беше така. Вероятно това се дължеше на града, който те кара да си по-самоуверен, отколкото е нормално. Самата тя се чувстваше по-уверена там.

Дните си минаваха и Джейн виждаше как търпението на майка й се изчерпва. Пру не беше никак толерантна към хора, които не се вписват в нейната представа за нещата. Джейн проваляше идеята й за щастливо лято на морския бряг. Очакваше голямата й дъщеря да е ентусиазирана и да взима участие в игрите и заниманията на по-малките. Да тича между скалите, да пищи възторжено при срещата с всеки рак, да поглъща лакомо сандвичите с риба, с яйца или пастет.

Джейн не завиждаше на брат си и сестра си, но и не искаше да участва в игрите им. В същото време не й беше приятно да бездейства по цял ден, цялото й същество крещеше, че копнее нещо да се случи, все едно какво. Гърчеше се в бавна агония, лек за която не можеше да измисли, но пък и беше сигурна, че той не е на плажа на Евърдин. Нямаше как да го обясни на майка си, която очевидно очакваше дъщеря й да остане завинаги на една възраст. Безгрижно невинно дете.

По странна ирония на съдбата Пру бе тази, която организира нещо, което гарантираше, че Джейн никога повече нямаше да е невинна.

 

 

Към единайсет часа сутринта един четвъртък слънцето силно напичаше и Джейн беше потърсила спасение в прохладата на бунгалото. Беше решила да отиде до селото и да позвъни на Сандра от обществения телефон. Питаше се дали и тя като нея умира от скука. Защо да не я покани да прекара известно време при тях. Тук нямаше много забавления, но поне щяха да си побъбрят и да се посмеят, да обсъдят момчетата, които познаваха. Реши да попита майка си дали може да покани приятелката си. Сандра щеше да дойде с влака, а бащата на Джейн едва ли щеше да има нещо против да я вземе от гарата.

— Скъпа?

Джейн сепнато отвори очи. Съвсем се беше отнесла. Майка й стоеше над нея.

— Няма да познаеш какво съм ти уредила.

Изражението й бе добре познато на момичето. Смесица от самодоволство и решителност, което означаваше, че Пру е щастлива от постигнатото и този, за когото го е направила, е най-добре също да бъде щастлив. Сърцето на Джейн се сви. Ако беше решила да я запише на уроци по голф, за нищо на света нямаше да се съгласи. Преди време майка й бе споменала, че има някакъв план за нея, свързан с голф клуба. Джейн бе готова по-скоро да умре, отколкото да приеме.

— Намерих ти работа.

Джейн зяпна. Само това не беше очаквала.

— На таблото за обяви пред пощата е закачено съобщение: Търси се добра машинописка.

Момичето въздъхна. Можеше да е и по-лошо. Далеч по-лошо.

Възторженото изражение не слизаше от лицето на Пру. Сигурно имаше още нещо. Майка й се наведе леко напред.

— Теренс Шоу — промълви тя.

Джейн се взираше в Пру, без да разбира.

— Теренс Шоу! — повтори майка й. — Писателят!

Джейн сбърчи чело и поклати глава.

— Не съм го чувала.

Пру цъкна нетърпеливо с език и Джейн се обиди. Пру не беше интелектуален тип и дъщеря й не помнеше кога за последен път я беше виждала с книга в ръка. Защо тогава бе това презрение?

— А не би трябвало. Той е… Страшно е известен. Тонове книги е продал. Богат е като Крез. Нищо чудно, че може да си позволи една от онези там… — И Пру посочи с жест редицата сгради на скалите в края на плажната ивица. Не бяха повече от пет-шест, издигнати през трийсетте години на двайсети век в стил ар деко, с плоски покриви и извити фасади, всяка с голямо парче земя наоколо. Атмосферата около тях напомняше на „Великият Гетсби“, гледката бе изумителна и не на последно място, разполагаха със собствени тенискортове.

— Търси човек, който да напише на машина последния му роман. По шест часа на ден. — Тя спря драматично, за да съобщи последната информация. — За по шест паунда на седмица!

Джейн изправи гръб. Сега вече наистина ставаше интересно! Шест паунда на седмица? Мислите й бързо се насочиха към списанията, които бе прелистила многократно, и към нещата, които щеше да си позволи с тези пари.

— Би искал да започнеш още днес следобед. В два часа — уточни майка й и я накара да стане. — Хайде, вдигай се. Трябва да се пооправиш. Не може да започнеш някъде работа в този вид. Виж си косата само.

— Но той дори не ме е виждал — запротестира дъщерята и се надигна от мястото си. — Защо си сигурна, че ще ме наеме?

— Вече му казах, че си била ученичка на мис Гримшър, мила, и си завършила с отличен.

— С похвала — уточни Джейн. Майка й винаги бе склонна да преувеличава.

— Не вярвам да има голям избор от машинописки тук — отхвърли възраженията й Пру. — Много се зарадва дори. Спомена само, че ако не се обаждаш много и не му се месиш…

Вече пред умивалника, за да свали прахта и пясъка от ръцете и лицето си, Джейн бързо пресмяташе. До края на лятото тя щеше да разполага с близо трийсет паунда, с които щеше да замине за Лондон, за да си търси работа. Едва ли щеше да намери нещо свястно да си купи тук. Цели трийсет паунда! Направо вълшебно!

 

 

Половин час по-късно, след умереното одобрение на майка й за външния й вид, тя вече крачеше по брега и много скоро пое по стръмната пътека между дюните, която щеше да я отведе до тесния път към вилите. В една от тях живееше мистър Шоу. Сухата трева дращеше голите прасци, а пясъкът отдавна се бе настанил в сандалите й. Тя ги събу и изтръска, преди да поеме по алеята за коли. Каква ли щеше да е работата й за този Шоу, питаше се Джейн. Представяше си го като дребен възрастен господин с очила и вълнена жилетка, малко разсеян, но мил по душа. Щеше да му носи чай, а той щеше да е щастлив да го изпие. В даден момент щеше да започне да подрежда кабинета му и така постепенно да се настани в живота му за което той пък щеше да й е много благодарен. Мис Гримшър дълго им бе говорила за отношенията им с работодателите. Най-добре е да организираш работата им, без те да забелязват. Една добра секретарка е в състояние да направи и своя, и живота на работодателя си много лесен, стига да знае някои дребни номера.

Вече беше пред входа. Не успя да открие звънец, ето защо почука с всичка сила. Никакъв отговор и тя опита отново.

Сетне още веднъж.

След третия опит Джейн реши, че вътре или няма никой, или не искат да й отворят и се обърна да си върви. Възможността да прекара още един ден на плажа никак не й се нравеше. Скучното занимание на машинописа щеше поне да й осигури малко джобни.

В този миг вратата рязко се отвори.

— Какво? — чу тя сърдит глас.

Момичето се обърна и видя на прага гол до кръста мъж с разрошена коса. Висок близо метър и осемдесет, със силен слънчев загар и увиснали шорти цвят каки. Тъмните къдрици бяха отметнати назад, а черните дълбоко разположени очи сякаш бяха жигосани на лицето.

По всичко личеше, че никак не се радва на присъствието й. Джейн понечи да побегне, но се сети, че ако иска, той можеше да я догони само с две крачки.

— Здравейте — поздрави тя бодро. — Аз съм Джейн Лоу.

— Коя? — с видимо раздразнение попита мъжът.

— Вашата машинописка — и побърза да се поправи — Машинописката. — Все още не беше негова машинописка. — Майка ми е говорила с вас.

— А, да — все така начумерен кимна той и отстъпи, за да я пусне в къщата.

— Не ме ли очаквахте?

— Май да — махна той с ръка и въздъхна.

Джейн се почувства като истинска натрапница, все едно бе инкасатор, дошъл за проверка на водомера. Последва мъжа и по мрачен коридор стигнаха до дневната.

Много пъти, когато отиваха към най-хубавата плитчина в скалите в края на плажа, бе виждала къщата отвън — издигаше се някак страховито над плажа, а червените букви, изписани на знака, закачен на градинската ограда, гласяха: „Частна собственост. Не влизай!“. Ето защо беше необичайно да е вътре сега. Дневната бе просторна, с лакиран дървен под и изцяло остъклена стена с изглед към морето. От тяхното бунгало виждаха сградата, но оттук гледката беше още по-впечатляваща и ослепителна.

— Само не ми казвай, че гледката е прекрасна — побърза да я предупреди той. — Вече съм го чувал един-два пъти.

— Не съм имала такова намерение — възрази тя. — Всеки ден е пред очите ми, до гуша ми е дошла, ако искате да знаете.

Той вдигна очи и на Джейн й се стори, че сурово изсечените му устни трепват в подобие на усмивка.

Голямо, отрупано с листове и книги бюро беше поставено пред прозорците. По него се виждаха празни чаши и бутилка бренди. Препълнен с фасове пепелник, от който стърчаха недопушени цигари, подпираше страниците на отворен речник. Джейн усети, че ръцете я сърбят да сложи ред, но предчувстваше, че мистър Шоу нямаше да погледне на това с добро око, поне засега. Мис Гримшър им беше обяснила, че обикновено трябва да мине време, преди работодателят да свикне с реда. При мистър Шоу очевидно щеше да е нужно повече време от обикновено.

— Планът бе да подготвя ръкописа, когато се прибера в Лондон — обясни Шоу, — но редакторът ми го поиска по-рано. Бърза ли си?

Джейн кимна.

— Точна ли си?

Тя отново кимна.

— Добре. — Той взе купчина листове. — Ела с мен.

Леко разочарована, че няма да работи в тази стая, Джейн го последва навън. Изкачиха вътрешни стълби и по дълъг коридор стигнаха до стая, очевидно предназначена за спалня, но сега превърната в кабинет. От малкия прозорец се разкриваше гледка към фасадата на къщата, а стените бяха покрити от край до край с книги. Толкова много книги Джейн бе виждала само в библиотеката. На малка маса беше поставена пишеща машина и купчина бели листа.

— Ще работиш тук, защото не мога да търпя никакъв шум. Винаги дръж вратата затворена. Ако искаш нещо за ядене или си жадна, отиди в кухнята и си вземи каквото ти харесва, но не ме занимавай.

Той остави листовете и кимна.

— От десет до четири, както казах на майка ти — продължи той. — Не мога да търпя някой да се мотае из къщата повече. Най-важното е да не ме занимаваш с нищо. Под страх от смъртно наказание. — Задържа продължително погледа си върху нея.

— Да, разбира се — успя да се усмихне Джейн.

След кратко кимване мъжът напусна стаята.

Час по-късно момичето се почувства притеснено и вече леко паникьосано. Толкова трудно разчиташе криволиците, с които бяха изпълнени листовете, че написването на първата страница й отне страшно много време. На всичкото отгоре видя, че е изпуснала един ред. Извика от яд и смачка листа на топка. Сложи нов и започна всичко отначало. С тази скорост май никога нямаше да стигне до края на книгата.

Така и не разбра кога е станало четири часа. Бе успяла да завърши едва три страници. Не знаеше какво да направи — дали да си тръгне, без да се сбогува, или да му каже, че си тръгва.

В крайна сметка реши да му покаже какво е свършила. Завари го да седи облегнат назад в стола със скръстени на тила ръце и поглед, впит навън през прозореца. Извърна лице към нея и макар да не се усмихна, поне не изръмжа, когато тя му връчи резултата от своя труд.

— Ще искате ли да ги проверите? — попита Джейн.

Без да поглежда дори листовете, той ги пое и ги остави до себе си.

— Всяка вечер ще изчитам каквото си направила през деня. Ако има някакви корекции, ще можеш да ги нанесеш в началото на следващия ден. Така практикувахме с предишната машинописка.

Предишната машинописка ли? Че нямаше ли си име горкото момиче?

— Добре — съгласи се Джейн. — Предполагам, че по-нататък ще работя по-бързо. Нужно ми е време да свикна с почерка ви.

Той кимна леко, сякаш в знак на съгласие, след което насочи вниманието си към листовете пред него. Джейн излезе от стаята и озовала се вече вън, въздъхна с облекчение. Имаше чувството, че бе сдържала дъха си през целия следобед.

Мисли за парите, повтаряше си тя. За дрехите, които ще можеш да купиш с тях. Събу обувките си и се затича надолу по пътеката между дюните, набираше все повече скорост и спря едва когато стигна плажа.

 

 

На следващия ден, преди да започне работа, огледа по-внимателно стаята, в която се намираше.

Спря пред редиците с негови книги. С твърди корици в пастелни цветове. Преброи тези на английски — осем различни заглавия. Останалите бяха на всички езици, за които можеше да се сети. Различи френски, италиански, немски… но за останалите не беше сигурна. Предположи, че бяха на някой от скандинавските езици, на китайски или японски. Прелисти една-две, мислейки си, че трябва да е много приятно хора от чужди държави да искат да прочетат какво си написал. Зачете се в анотациите. Ако можеше да им вярва, книгите му се ценяха високо.

Не беше вникнала в съдържанието на написаното предишния ден и видя, че той бе нанесъл някои промени. Сега ги прочете отново и историята я увлече. Още в първия параграф ставаше дума за жена на средна възраст, някоя си Анита Палмър, заможна, но скучаеща домакиня, в чийто живот сякаш нищо не се случва. Джейн недоумяваше откъде този човек знаеше толкова много за жените на средна възраст. Детайлите, които той бе описал, й се сториха точни — с какво се облича, какво готви. Очевидно знаеше и какво става в главата на такава жена. Както и факта, че е отегчена до смърт. И колко само се дразнеше от съпруга си. Джейн бе наблюдавала подобно нещо в поведението на майка й към баща й.

В следващата глава, която започна да преписва, се разказваше за младеж, който работеше във фабриката на мистър Палмър. Беше напълно различен от жената, но ги обединяваше общо разочарование от живота. Бяха отегчени. И двамата си задаваха един и същи въпрос: „Това ли е всичко?“.

Езикът бе лаконичен, диалогът — стегнат, думите успяваха да опишат жива картина на света. Джейн усети, че текстът я завладява, вече беше любопитна да разбере каква е съдбата на героите. В стремежа си да стигне час по-скоро до следващата глава, тя движеше пръсти все по-бързо по клавишите.

Не беше очаквала, че той може да пише по този начин. По-скоро нещо по-мъжко, за шпиони, някой трилър с убийства и Желязната завеса, неща, които тя нямаше да може да разбере. Със сигурност не нещо, което ще я заинтересува. С по-малко чувства. Героите бяха толкова нещастни, чувстваха се като в капан. Джейн усети, че гори от нетърпение да разбере какво ще стане по-нататък.

Теренс Шоу не даваше никакви признаци на живот.

Към един на обяд момичето усети, че умира от глад. Тихо се промъкна в кухнята, взе покрита с прах чаша от шкафа и завъртя крана на чешмата. Водата потече неочаквано силно, изплиска се в умивалника и намокри цялата й блуза. Джейн извика от яд и отстъпи назад, но побърза да затвори крана.

Оказа се, че Теренс Шоу е зад нея.

— Сигурно си гладна. — По тона му можеше да се предположи, че е голяма дързост да потърсиш храна.

Джейн прехапа устни.

Шоу пристъпи до малкия хладилник, отвори широко вратата и измъкна някаква чиния. В нея се виждаше голямо парче свински пай. Порови още малко във вътрешността и извади шепа домати.

— Хайде, ела — обърна се той към момичето и тя го последва безропотно през просторната дневна към терасата пред отворените френски прозорци. Остави чинията върху разнебитена малка масичка, около която бяха наредени няколко разнебитени стола, и влезе отново в къщата. Върна се с бутилка вино и две чаши.

— Не мисля, че е добре да…

— И защо не?

— Няма да мога да се съсредоточа.

— Глупости. Доброто Шабли действа най-добре за концентрацията. — Наля значително количество в една от чашите и я побутна към нея.

Джейн отпи предпазливо. Теренс Шоу погълна една глътка и премлясна от удоволствие.

— Прекрасно.

— Ъхъ. — Джейн се почувства неудобно да признае, че на нея й се стори дори кисело. Обичаше питието да е колкото се може по-сладко.

— Е, разкажи ми повече каква е Джейн — рече мъжът и протегна дългите си крака, взе си парче от пая и насочи поглед към момичето.

— Ами всъщност няма много за разказване. Току-що завърших курс за секретарки. В Лондон.

— Значи се надяваш да си намериш работа в кабинета на директор на някоя фирма, да живееш в една квартира с хубавко маце в Кенсингтън и после да срещнеш мъжа на своите мечти, за когото да се омъжиш?

Очевидно й се подиграваше. Вероятно предвиждането му не беше толкова далеч от истината, но защо трябваше да й се подиграва? Колкото и да се мъчеше, не можеше да измисли отговор. Най-вбесяващото беше, че той съвсем точно предсказа бъдещето й, а това никак не й хареса. За миг дори усети, че ще се разплаче. Не защото думите му звучаха жестоко, а защото не беше честно да е толкова лесно разгадаема.

Джейн присви очи на яркото слънце и отправи поглед към морето, замисляйки се как да отговори. Нямаше как да различи бунгалата, които бяха твърде далеч, сгушени сред дюните, но пък си представи как семейството й е край масата и похапва сандвичи с яйца. За части от секундата й се прииска да е сред тях. Да е в безопасност, а не да бъде подложена на разпит.

— Ами… — успя тя да сглоби някаква мисъл, — не знам какво друго може да прави момиче като мен. Не мисля, че съм добра в каквото и да било. Не съм и много смела. Така че вероятно сте прав.

Мъжът беше достатъчно възпитан, за да покаже поне някакво неудобство. Отговорът й беше наистина доста печален.

— В такъв случай е добре да видим дали не може да проявиш поне малко приключенски дух.

В погледа му пролича топлина, която не можа да определи на какво точно се дължи — на слънцето или на виното, което въпреки че не беше достатъчно вкусно, тя изпи.

— Четеш ли?

Въпросът му я смути, защото в интерес на истината не можеше да се похвали с много прочетени книги. Последното, което помнеше да е прегледала, бе „Вечната Амбър“ и то само защото в колежа всички я четяха. Парцаливият екземпляр минаваше от ръка на ръка. Съдейки по онова, което видя на рафтовете в неговия кабинет, можеше да се досети, че преживяванията точно на тази героиня не се вписват в представата на мистър Шоу за добра литература.

— Няма човек, който да не чете, нали? — опита се да избегне директния отговор тя.

— Едва ли ще повярваш, ако ти кажа каква е истината. — Той доля вино в чашата си. — Често си мисля, че ако хората четяха добри книги, проблемите в света щяха да са чувствително по-малко.

Не, реши Джейн, „Вечната Амбър“ с положителност не влизаше в тази категория. Теренс Шоу нямаше да я нареди в никаква категория.

 

 

Когато се върна отново в тясната стая, главата й леко се въртеше, но пък се радваше, че новият й работодател някак беше омекнал и не се държеше толкова дръпнато, колкото в началото. За своя изненада се залови с ентусиазъм за работата си. Анита Палмър току-що се запозна с Джо Мъндън, младежът от втората глава. Джейн предчувстваше какво може да се случи по-нататък.

Когато Теренс Шоу влезе в стаята, тя подскочи от изненада.

— Пет часът е — рече той, а тя така и не разбра той подразнен ли беше, или му стана приятно, че така се е увлякла в работата си.

— Извинявайте — заекна тя. — Просто исках да разбера какво ще стане…

На лицето му изгря усмивка, която озари цялата стая.

— Това е добре — рече той. — Наистина е… добре — и той шумно остави някаква книга до листовете на масата. „Любовникът на лейди Чатърли“. Чувала беше това заглавие. Че кой не беше?

— Кажи ми какво мислиш. — С тези думи той напусна стаята.

Тя предпазливо взе томчето сякаш се боеше да не се опари. Във вестниците още пишеха за хода на съдебното дело.

Не можеше да я занесе в бунгалото на плажа. Майка й щеше да припадне, ако я види какво чете. Това щеше да е страхотен удар. Защото тъкмо тя организира тази работа. От друга страна какво можеше да направи Джейн, след като работодателят й дава книгата.

Сети се, че може да я пъхне в друга книга. Огледа рафтовете и с разтуптяно от вълнение сърце избра томче със същия размер, от което свали обложката.

На тръгване си даде сметка, че денят е петък, а не знаеше дали той очаква тя да идва и в почивните дни.

— Мистър Шоу — попита тя плахо, — искате ли да идвам и в събота и неделя?

Мъжът се облегна назад и дръпна замислено от цигарата си.

— За писателя няма такова нещо, като почивен ден, особено когато е в разгара на работата. Но ти не се тревожи. Ще се видим в понеделник.

— Благодаря.

— Обръщай се към мен с Теренс. Това мистър Шоу ми звучи все едно съм… директор на училище. Или съдия. — Лицето му се озари от ослепителна усмивка. Ставаше напълно различен, когато се усмихнеше.

Тя кимна. Не можеше да си представи, че ще събере някога кураж да му казва Теренс, но замълча. Ще избягва да се обръща към него по име.

 

 

През по-голяма част от следващия ден, излегната на груба кърпа на пясъка, тя се опитваше да чете „Любовникът на лейди Чатърли“. Правеше всичко възможно майка й да не види заглавието. Не вървеше лесно, имаше страшно много описания, но тя нямаше да се откаже за нищо на света. Много й се искаше, ако не да го впечатли, то поне да покаже, че не е просто малка глупачка, в чиято глава се въртят само мисли за момчета и парцалки.

Дори до този момент да е била именно това.

До пет следобед лежа под лъчите на слънцето и чете съсредоточено, но вече усещаше, че главата я боли. За своя изненада се съгласи да поиграе с децата на плажа и с още по-голяма изненада установи, че това й достави удоволствие.

— Ето виждаш ли? — победоносно рече майка й. — Просто имаше нужда да си намериш занимание.

Може и да е права, помисли си Джейн и хвърли поглед към дома на Теренс в другия край на плажа. Колко ли думи щеше да успее да напише с невъзможния си почерк през почивните дни.

 

 

В понеделник сутринта тя с бързи стъпки пое по плажа и после нагоре по пътеката между скалите.

— Според мен той не пише толкова добре като вас — сподели тя с Теренс напълно сериозно, но ужасно се смути от реакцията му. Той избухна в смях и се смя дълго, след което я потупа по рамото.

— Благодаря все пак — успя да промълви той най-накрая.

Джейн не разбра какво го е развеселило толкова много. Истината бе, че Лорънс въртеше и сучеше, докато Теренс минаваше направо към проблема, ясно бе какво точно изпитват героите, въпреки че понякога използваше думи, които тя не беше и чувала. Смути се от неговата реакция, но нямаше съмнение, че му бе станало приятно. Залови се с ентусиазъм за новите страници. Съдбата на Анита Палмър я интересуваше далеч повече от тази на Констанс Чатърли.

Постепенно свикваше с драсканиците му и ги разчиташе все по-бързо. Срещнеше ли дума, чието значение не разбираше, я търсеше в речника, който откри на рафтовете в стаята. Никога до този момент не беше се замисляла за съдържанието на много от тях и с изненада установи колко много думи има в езика, които изразяват чувства. Дори съжали, че не е внимавала достатъчно в училище. Истината е, че никой от нейните учители не бе настоявал да чете повече и да обогати речника си. Тя бе свикнала да употребява прилагателни като „хубаво“, „добро“ и „забавно“, но една сутрин се наложи да открие наведнъж „пламенен“, „лишен от съдържание“, „искрящ“. Не че щеше да ги използва всеки ден, но й ставаше все по-интересно. Определено се чувстваше ободрена.

Пръстите й вече тичаха по клавиатурата. Случваше се от време на време Теренс да я покани да обядва с него. Джейн все по-рядко се стесняваше в неговата компания. Установи, че няма защо да се стряска от мърморенето му. Набра смелост дори да започне да слага в ред бюрото му. Правеше го всяка сутрин и той очевидно нямаше нищо против тя да вдига празните чаши от чай и питиета, очевидно пиеше много, както и да изпразва пепелника.

При едно от неочакваните си посещения при нея един следобед, Теренс я завари да плаче неутешимо.

— Какво става? — попита той видимо притеснен.

— Заради девета глава — изхълца тя. — Не мога да повярвам, че тя го направи. Толкова много го обича, а и най-много иска да има дете.

Анита Палмър и Джо Мъндън бяха започнали връзка с неизбежните последици.

— Не бива да го маха — настояваше момичето през сълзи. — Трябва да го промениш.

Теренс я прегърна и погали косите й.

— Джейн, мила — въздъхна той. — Не е възможно. Не мога да го променя, защото точно това се случи.

Тя се отдръпна и впи невярващ поглед в лицето му. Беше я осенила неочаквано прозрение.

— Значи това си ти! — възкликна тя. — Ти си Джо!

— Боя се, че да — кимна той и присвивайки очи извърна поглед. Дали не се опитваше да прикрие сълзите си?

— Ужасно е — промълви Джейн. — Истински кошмар. Къде… Къде е тя сега?

Той сви безмълвно рамене. Лицето му бе напълно безразлично.

Без да се замисли, тя обви ръце около раменете му.

Истината е, че прегръщаше не Теренс, а Джо. Младият, още неоформен младеж, чийто свят се бе сгромолясал върху него, преобръщайки всичко наопаки. И причината бе една жена, която би трябвало да е по-наясно с нещата. Теренс очевидно намери утеха в прегръдката й.

— Джейн, — с едва забележимо прекъсване в гласа промълви той. — Джейн… — Повдигна лицето й и тя през сълзи видя влагата в неговите очи. Гледаха се в продължение на повече от минута, след което… той я целуна.

Тя усети, че пропада като в пропаст. Всеки нерв в тялото й бе оживял; все едно най-лекият морски бриз галеше цялото й тяло — от главата до върховете на пръстите на краката. Никакво колебание, никакъв сигнал, че трябва да се съпротивлява. Познато й беше от срещата на Джо с Анита. Беше се изумила от силата на думите. Искрено им беше завидяла за преживяното усещане и сега, докато Теренс я вдигна и я понесе по коридора към спалнята си, след което я отпусна бавно на леглото си, тя имаше щастието да изпита същото. Лежеше с широко отворени очи и учестено дишане.

— Не бива да го правим…

— Напротив — възрази тя и с изненадваща за себе си смелост го притисна към тялото си. Копнееше да бъде част от този мъж, способен на стотици чувства, бе страдал, бе успял за първи път в иначе празния й живот, да я накара да мисли.

Теренс бавно разкопчаваше дрехата й, целувайки всяко новооткрито място от тялото й — ключицата, рамото, тила й, гърдите… Господи, не подозираше, че има такова усещане. Потръпваше при всяко ново място, което той докосваше, и всеки път се изумяваше от реакцията си при допира на устните му до кожата й.

— Никога не съм… — успя да промълви тя.

— Шшшт. Знам — отвърна той.

Успокояваше я с бавните уверени движения на дланите си. Джейн се отпусна върху удобния матрак, когато пръстите му плъзнаха по вътрешната страна на бедрата й. Тя инстинктивно се устреми към него… да го усети по-осезателно. Нещо в нея крещеше за по-голяма близост. Докато танцуваше с момчетата в Лондон, не беше изпитвала такъв силен копнеж, такова неистово удоволствие, такава трепетна наслада и нужда… Когато най-накрая той стигна до онова място, тя тихичко възкликна от изненада, след което се отпусна. Не беше докосвана по този начин, но чувстваше, че щом е толкова прекрасно, не може да е нередно. Теренс я галеше дълго и нежно, тя тихичко стенеше от удоволствие от надигащата се в нея сладка болка. Изведнъж той спря. Джейн отвори възмутена очи, но видя, че той се надвесва над нея, разтваря бедрата й, за да проникне в тялото й. Това, което се случи, още повече й хареса, сякаш го бе очаквала. Устреми се към него, за да го почувства още по-добре и усети как тялото му се движи в един ритъм с нейното в пулсиращ разтапящ я водовъртеж… Обви крака около него и в този миг бе разтърсена от първия си оргазъм.

Лежаха дълго един до друг с преплетени тела в плътна прегръдка, потънали в мълчание. От време на време устните му допираха леко нейните, сякаш искаше да й вдъхне кураж. Джейн вдишваше аромата на тялото му, на влагата по кожата му и не можеше да повярва, че е толкова спокойна гола и отпусната до този мъж. След време той стана и в същия миг студът на суровата реалност нахлу в стаята. Какво се очаква от нея сега? Да се върне към писането или да си тръгне?

— Ще видиш, колко добре ще ни бъде — прошепна той.

Лицето й се разтегна в усмивка. Колебанието и чувството на объркване мигом изчезнаха.

 

 

Незнайно как Джейн знаеше, че няма да й е лесно, но беше готова за това. Беше като опиянена.

От този ден нататък всеки път, когато идваше на работа, се чудеше в какво настроение ще го завари и как ще се държи той. Случваше се почти да не забелязва присъствието й и тогава тя се качваше в малкия си кабинет и се залавяше за работа, в търпеливо очакване той да се размекне. Понякога я посрещаше възторжено и просто искаше да си побъбрят или още от вратата я сграбчваше, целуваше я страстно и я сваляше направо на пода. Способен беше за секунди да промени настроението си. Ту страстен, ту леден като айсберг. От пълно безразличие, тогава погледът му минаваше през нея все едно я няма, до изгаряща страст, когато нищо друго, освен нея нямаше значение. Беше вълнуващо, несигурността придаваше особен привкус на отношенията им. Тя, разбира се, беше съкрушена в дните, когато се прибираше при семейството си, без да е получила нито миг внимание, нито дума от него. За това пък възторгът, който я обземаше, когато беше център на вселената през целия ден, беше върховен.

Мечтаеше да е неговата муза. Да чете във вестниците негови изявления, как не може да напише и дума без нея, че тя е неговото вдъхновение. Как й се искаше в дома на мистър и мисис Шоу в Лондон да дават вечери, на които тя е домакиня, облечена с последните творения на модните къщи. Джейн Шоу, Теренс и Джейн Шоу — синоними на блясък и светски живот, на всичко най-модерно. Ще продължава да преписва на машина всичките му творби, защото той няма да допуска никой друг до шедьоврите си. Тя е неговата дясна ръка, неговият талисман, човекът, без когото той не може да живее.

И бебе! На всяка цена щяха да имат дете. А може би три. Копнееше да роди малки бебета, които да запълнят пропастта, останала от действителната Анита. Той така и не беше успял да се съвземе от загубата и тя беше в състояние да му помогне. На кого ли щяха да приличат тези малки бебета? На нея, каквато е невежа, или на него — истински генийчета? Теренс щеше да й е вечно благодарен за това, че е сбъднала най-голямата му мечта. Щяха да идват тук в Евърдин и той можеше да строи за тях най-вълшебните пясъчни замъци, да съчинява най-вълшебните истории.

Не го притискаше по никакъв начин. Нито веднъж не го попита какво ще правят в бъдеще. Беше достатъчно разумна. Ала когато се взираше в нея, след като са се любили, когато й се усмихваше и докосваше устните й със своите, тя знаеше, че той се нуждае от нея.

Как странно се бе обърнал животът й. Доскоро седеше на плажа и мечтаеше за нощния живот на Лондон, а ето че отговорът се бе оказал на една ръка разстояние. Ключът към щастието й се бе крил на не повече от километър от нея и тъкмо майка й бе тази, която го бе открила.

Пру бе страшно доволна от промяната, настъпила с дъщеря й.

— Само е трябвало да си намериш занимание — подхвърляше тя. — Дяволът намира работа на празните ръце.

Джейн едва сдържаше усмивката си, представяйки си какво бяха правили ръцете й в последно време. Майка й щеше да се ужаси, ако знаеше истината. В крайна сметка щеше да я узнае, когато Теренс заведеше Джейн в Лондон. Нямаше да стане преди завършека на книгата. Даваше си сметка, че той не вижда по-далеч в бъдещето от това и тя нямаше да го разсейва с каквито и да било въпроси. Нужно беше търпение.

Междувременно старателно преписваше дума по дума творбата му, която с наближаване на развръзката вървеше все по-бързо. Беше изключително произведение. Думите наистина бяха излишни. Погълната от съдбите на героите, завладяна изцяло от пътешествията, от радостите и мъката им, Джейн копнееше да научи какво става накрая. Нямаше нищо сигурно. С всяка следващата глава тя се изпълваше с все повече гордост.

Настъпи и денят, в който той й връчи последните пет страници. Очите му искряха от вълнение. Джейн скочи и го прегърна. В отговор Теренс я притисна до гърдите си, но за първи път, тя първа се отдръпна.

— Не, искам да приключа. Да разбера какво се случва. Върви си сега. Ще те извикам, когато съм готова.

Теренс слезе по стълбите, мърморейки. Досмеша я. Приглади новите страници с ръка и сложи чист лист на пишещата машина. Беше вече почти накрая, когато чу мотор — приближаваща към входа кола. Погледна през прозореца. Едно мини току-що спираше в края на алеята. Беше яркожълто. А от него изскочи най-красивата жена, която Джейн бе виждала, с най-късата пола на света и високи до коленете бели ботуши — най-последна мода. От втория етаж можеше да види огромните мигли на фона на бялото лице. Посетителката стискаше в ръка бутилка шампанско.

По усмивката й личеше защо е тук.

Джейн се отдръпна назад със свит на топка стомах. Никога нямаше да може да се мери с такава жена.

Чу как тя потропа на вратата.

— Изненада! — сребрист смях изпълни стълбището, щом й отвориха. — Ти успя, скъпи! Браво на теб. Истински гений си.

Джейн прехапа устни, погледна листа на машината пред себе си и написа „Край“.

 

 

Десет минути по-късно, тя слезе в дневната. Новодошлата бе свалила ботушите и се бе излегнала на канапето с чаша питие в ръка. Отблизо бе още по-красива. Човек можеше да долови и аромата на парфюма й. Присъствието й променяше цялата атмосфера в стаята. Гостенката помаха весело на Джейн.

— Здравей, скъпа! Аз съм Барбара. Ще пиеш ли шампанско? — Тя скочи и се запъти да налее питие на Джейн.

— Не благодаря. Няма нужда…

— Стига, моля те. Заслужаваш медал за това, че издържа с него през цялото време. Ти ли преписа целия ръкопис? Трябва много да те бива. Почеркът му е наистина отвратителен. Не бих се справила.

— Трябва да се прибирам. Благодаря…

Тръгна към стълбите. Докато събираше нещата си, сълзите я заслепяваха. Каква глупачка. Естествено, че ще има приятелка. Или пък съпруга… Може би това е жена му. Как е могла да си помисли, че е център в света на Теренс Шоу? В тези няколко ужасни мига всичките й мечти се събраха и отлетяха през прозореца към океана.

Подреди в стройна купчина напечатаните листове. Събра ръкописните и също ги подреди, за да са готови, ако той иска да направи справка с тях. Отвори вратата. Теренс се беше върнал в дневната. Оттук Джейн чуваше ясно гласовете им. Провлаченият леко дрезгав говор на Барбара и енергичният нисък глас на Теренс.

— Да не си правил любов с това същество? Има много нещастен вид.

— Не за бога — бавно и кратко отвърна Теренс. — Скромно мишле е тя. Знаеш, че предпочитам нещо по-пламенно.

Кикотът на Барбара бе сигурен знак, че тя е тъкмо човек с нещо по-пламенно. Последвалата тишина красноречиво показваше, че разговорът е приключил и сега са се заели с някои по-важни дела.

Джейн стоеше в малкия си кабинет с разтуптяно сърце и стиснати юмруци. Лицето й гореше.

Пламенно ли?

Без да се замисли, тя сграбчи всички листове от бюрото и чантата си. Слезе по стълбите и стигна до кухнята, където се намираше печката, подгряваща водата в бойлера. Огънят погълна първо написаните на ръка листове. Пламъците ги свиваха един по един и тя с наслада наблюдаваше как се превръщат в пепел.

Дойде ред и на напечатаната част.

Стиснала резултата на своя труд, усети как сълзи пълнят очите й. Обзе я силен гняв от очевидната несправедливост, но знаеше, че щом гневът утихне, на негово място ще се настани болката. Отмъщението нямаше да я намали. Нямаше как да отложи нашествието й…

Остави заглавната страница върху капака на печката, за да е сигурна, че той ще разбере какво е направила. Едва тогава си тръгна.

 

 

Теренс дойде да я потърси след няколко дни. Видя го да крачи бавно по плажа с ръце в джобовете. Не се плашеше от срещата и излезе да го посрещне. Тръгнаха един до друг по пясъка далеч от любопитните уши.

Трудно й беше да разгадае настроението му. Не беше нито гневно, нито хладно.

— Ти унищожи едногодишен труд — рече той спокойно.

Тя вирна брадичка и срещна погледа му.

— А ти унищожи живота ми — сви тя рамене.

— Барбара ли е причината?

— Не си й казал за мен.

— Никога не съм давал каквито и да е обещания.

Устните й леко се сгърчиха. Доплака й се, но беше твърдо решена да се усмихне. Разбира се, че нищо не беше обещавал. Сама беше измислила своята приказка с щастлив край.

— Въобразявах си, че означавам нещо за теб. Голяма идиотка трябва да съм.

Мъжът видимо се колебаеше. Личеше, че е дълбоко засегнат и сякаш се готвеше да каже нещо важно.

— Съжалявам — въздъхна само той. Така и не уточни какво имаше предвид. За това, че разби сърцето й? Че се възползва от нея? Че го хванаха? Че е загубил едногодишния си труд? Спря и улови раменете й. Вгледа се в очите й. — Много съжалявам, Джейни…

Отпусна длани, извърна се и се отдалечи към стръмната пътека, по която тя дни наред се бе изкачвала през последните няколко седмици. Сърцето й биеше в гърлото от вълнение. Стори й се, че крачките му са натежали от напрежение. Погледна към къщата и видя Барбара, която му махаше от терасата.

Джейн чудесно съзнаваше, че никой вече няма да я накара да се почувства по онзи начин. Никога. Тя вече го беше вкусила. Онова присвиващо стомаха усещане, което движи хората, което ги отличава от животните. Същото чувство, което вдъхновява Теренс. Чувството, което е имал към своята героиня Анита Палмър и което никога вече няма да изпита. Ето защо можеше да избира такива като Барбара и нея и да ги използва.

Прибра се в бунгалото. Родителите й дремеха на плажа. Робърт и Елзи се къпеха в плитчините. Джейн взе чантата си и погледна вътре. Всичко беше тук, с изключение на заглавната страница, която тя остави върху печката. Извади предпазливо двеста четирийсет и двете страници. Каква част от това Теренс можеше да си спомни? Колко ли време щеше да му е необходимо, за да възстанови текста? И дали изобщо щеше да си направи труда?

Така се надяваше той да прекара нощи наред в страдание за загубата си. Да се мъчи безуспешно да възстанови в паметта си части от сюжета, описанията, прекрасния диалог, който често я разплакваше. Надяваше се той да изпита поне една десета от агонията, през която тя минаваше.

Така може би щеше да научи своя урок.

 

 

В края на лятото майка й реши да организира парти за собствениците на бунгалата. През дългата ваканция бяха успели добре да се опознаят. Създали бяха приятелства, децата имаха свои банди, групирани по възраст. Поканени бяха всички, които имаха нещо общо с плажа: двойката, която държеше пощата, Рой и семейството му.

Баща й накладе огромен огън, за да пекат на него наденици и бонбони от бяла ружа. Всеки донесе по нещо за ядене. От кръчмата „Котвата“ осигуриха бъчвичка с бира за мъжете, а за останалите възрастни беше приготвен убийствен пунш, в който плуваха парченца плодове.

Джейн изпи четири чаши. Беше свикнала с алкохола, който бе пила при Теренс, така че имаше някакъв тренинг. Петата чаша обаче й дойде в повече и й вдъхна пакостлива смелост.

Слънцето вече спускаше над морето блестящ златен диск, заобиколен от розова светлина. Тя улови Рой за ръка и го повлече зад бунгалата. Скоро мракът се спусна и те стояха един до друг.

— Прегърни ме — нареди Джейн и той на драго сърце обви ръце около кръста й, след което я притисна до тялото си. Момичето затвори очи и докосна устни до неговите. Той отговори пламенно и я притисна още по-силно.

Джейн не изпита нищо. Той я целуваше, а тя оставаше безразлична. Достатъчно беше Теренс да я погледне и вълни на желания заливаха тялото й. Целувката на Рой бе само приятна. Не се отврати, нито поиска да се дръпне. Но нищо повече. Не й се поиска да умре за него.

Не й се зави свят, нито й се подкосиха краката. Беше… Все едно яде ябълка. Нещо обикновено.

Джейн се отдръпна. Не искаше да го използва. Рой беше твърде мило момче, за да бъде въвлечен в подобен експеримент. Заслужаваше нещо по-добро. Поне някоя, която ще изпитва чувства.

— Съжалявам — промълви тя.

— Какво има? — попита разтревожен Рой.

Тя поклати само глава и се отдалечи. Слънцето се бе скрило зад хоризонта и вечерната прохлада я обгърна. Усещаше погледа му, разочарованието и объркването му.

Шмугна се в бунгалото, покатери се на горното легло и се зави през глава. Сънят бе единственото истинско спасение. Затвори очи и зачака да се унесе, да забрави всички онези мисли, които се блъскаха в главата й и които пуншът бе направил още по-тревожни.

Когато родителите й най-сетне се прибраха с Робърт и Елзи, я завариха да спи дълбоко.

Следващата седмица тя си купи вестник от пощата и се обади за работа на три места в Лондон. С обратна поща получи покана за две от тях. Взе влака до Падингтън и до края на деня й предложиха място на личен асистент на управителя на шоурум за автомобили в Мейфеър. Заплатата беше осем паунда на седмица.

 

 

Откри ръкописа, когато започна да разчиства къщата, за да я подготви за продажба.

Сърцето й подскочи. Заблъска се в гърдите й по-бързо дори от онзи миг, когато полицаите почукаха на вратата и й съобщиха за Греъм.

Седна и се зачете. Черните букви върху вече пожълтелите листове й се сториха съвсем познати, все едно ги беше печатала вчера. Имаше чувството, че може да цитира книгата дума по дума от началото до края, нищо, че през всичките тези години беше стояла потънала дълбоко в паметта й.

Освен огромната празнина в душата й, Теренс Шоу й беше оставил любовта към книгите. Четенето й помогна да премине през тъжния, лишен от любов брак с мъжа, когото тя мислеше за почтен и достоен за уважение, така че да си заслужава да бъде неин спътник, а всъщност се оказа точно обратното. Четенето и децата й помогнаха да живее — изля способността си да обича в тях, това беше друга любов, не като онази, която й беше отказана, и все пак бе изпълнена със смисъл и някакво удовлетворение.

Най-хубаво беше през лятото. Майка й беше завещала бунгалото на плажа на нея и тя прекарваше там юли и август с децата, а Греъм идваше, когато имаше настроение. Малко я интересуваше дали ще се появи, дори предпочиташе да не идва. Това бе нейното време, жадно поглъщаше книги, докато децата играеха. Изчиташе торби с книги, които взимаше от библиотеката или от приятели, купуваше от книжарниците за книги втора ръка или поръчваше с намаление като член на литературен клуб. Изчиташе всяка година номинираните за наградата „Букър“. Преди десет години стана съоснователка на литературен клуб, който и до днес развиваше активна дейност. Членовете, повечето жени, не скриваха удивлението си от задълбочените й и пространни познания. Не беше снобка — харесваше и Даниел Стийл, и Дикенс, и Джили Купър, и Джон Максуел Кутси.

Така запълваше празнината в душата си.

Ето защо, препрочитайки ръкописа, бързо схвана, с достатъчната си грамотност, че държи в ръцете си шедьовър.

Повествованието течеше леко и ясно, би било разбираемо за всеки, независимо от образованието и подготовката. Сюжетът беше общочовешки и понятен, точно както си го спомняше от първото четене.

Стигна до последната страница. Беше готова. Щеше да е истински грях да продължава да лишава света от такова произведение. Петдесет години му стигат. Бе отмъстила. Сега, когато Греъм вече го нямаше на този свят, тя бе готова да започне следващата фаза от своя живот. Последната. Искаше спокойствие. В края на краищата вече бе възрастна жена. Тялото й не изпитваше нуждата да върне към живот чувствата, които някога беше изпитвала. Искаше, колкото време й оставаше, да го прекара спокойно, благотворно и с достойнство. Докато държи ръкописа при себе си, мълчаливата вражда щеше да продължава.

 

 

Оказа се изненадващо лесно да се свърже с него. Откри уебсайта, издателя, имейл. Много скоро сътрудниците му я потърсиха и уговориха среща за обяд. В частен клуб в Сохо — тъмносиня врата в тясна странична улица. Позвъни и съобщи името си на интеркома. Отново повтори името си на рецепцията. Момичето с дълга лъскава коса и карирана рокля посочи къде да се подпише, след което я поведе из лабиринт от коридори до малка стая. По стените, боядисани със същата тъмносиня боя, с която бе оцветена входната врата, имаше шкафове с книги, а във вътрешността около ниски маси бяха наредени малки канапета и фотьойли.

Забеляза Теренс в един ъгъл и й се стори стъписващо дребен. Той, който някога се извисяваше над всички, сега бе дребно малко създание.

Очите му бяха същите. Дълбоки и блестящи. Само дето очните ябълки бяха болезнено жълти.

Джейн си поръча от момичето питие и се настани в стола срещу него.

— Джейн.

Години наред си беше представяла този момент. Как ще го чуе да произнася името й.

Не усети нищо.

Тя постави ръкописа на масичката между тях.

Преди да проговори, Теренс гледа в продължение на цяла минута купчината листове. Излишно беше да брои страниците, знаеше, че са всичките. Най-сетне вдигна очи. Същите онези очи, в които тя се потапяше някога. За които бе мечтала хиляди пъти през останалата част от живота си.

Теренс се разсмя.

Тя го изгледа с безразличие. Нямаше да позволи този човек да омаловажи жеста й.

— Имаш ли представа какво ми причини? — попита тя. — Бях безумно влюбена в теб. Така и не успях да обикна отново. А предполагам, че нито за миг не си се сетил за мен.

— Напротив — с изненадваща ожесточеност процеди той. — Не можеш да си представиш как се чувствах.

— Не мога, защото ти никога не ми каза.

Той протегна ръка и изкривените му пръсти обгърнаха чашата пред него. Очите му изследваха напитката известно време.

— Имаше късмет, че се спаси — промълви най-сетне той. — Не успях да направя щастлив никого. Никога не съм бил способен на това. И аз не бях щастлив. — Той отпи голяма глътка. — Аз съм глупав, слаб, тъп егоистичен старец. Това, което младите днес биха нарекли прахосване на времето.

— Така е — отвърна тя. — Известно ми е.

Изведнъж тя осъзна колко много истина има в думите му. Той беше прав. Никога нямаше да е щастлива с него. Колкото и години да имаха заедно. Щеше да е поредната спирка към следващата му връзка, към следващата жена, която да подхранва нездравото му нарцистично его.

— Това тук е най-добрата ти книга. Прочела съм всичките.

— Права си — призна той. — След като я загубих, нямах никакво желание да пиша повече. Но продължих, естествено. Не познавам друг начин да печеля хляба си.

Хляб ли? Джейн знаеше, че човекът пред нея е мултимилионер. Читателите имаха неутолим апетит за баналните трилъри, към които той се беше насочил. Това бяха онези книги, които тя в самото начало си мислеше, че той пише. Повърхностни. Пълни измислици. Продаваха се като топъл хляб, струпани в супермаркетите, на летищата — истинска дъвка за мозъка.

— Успя ли… Беше ли щастлива?

— Не. — Без колебание отговори тя.

Теренс си пое дълбоко дъх, но се закашля. Пристъпът сякаш нямаше край. Разтърсваше цялото му тяло, очевидно при всеки спазъм изпитваше режеща болка. Най-сетне се отпусна изтощен в креслото.

— Да ти донеса ли нещо? — попита Джейн тихо, но той само махна с ръка.

Стоя така, без да помръдне. Дали пък не беше издъхнал? Едва ли, гърдите му се повдигаха и спускаха сякаш беше заспал. Не искаше да го безпокои повече. А и нямаше какво повече да си кажат. Всичко беше казано.

При момичето на рецепцията поиска да плати своята част от сметката, но то категорично отказа с думите, че мистър Шоу не допуска подобно нещо. Джейн видя, че е излишно да спори. Нямаше да се чувства виновна за това, че е платил един джин с тоник. Дължеше й далеч повече от това — един цял живот.

Пое обратно по улиците на Сохо. След сумрака, в който тънеше онзи клуб, навън й се видя необичайно светло. В пълно противоречие с мрачното й настроение. Повика си такси и побърза да се скрие от блясъка на деня в уюта на купето. Въздъхна с облекчение, когато стигнаха гара Падингтън, където в познатата суетня си едновременно и самостоятелна личност, и си анонимен. Просто още един човек, запътил се нанякъде.

Вече на мястото си затвори очи, докато останалите пътници се качваха и търсеха местата си, слагаха багажа и преносимите компютри по рафтовете, които никога не стигат. Около нея все някой звънеше у дома, споделяше кога пристига, по кое време ще се прибере за вечеря. Никой не й звънеше. Никой нямаше да я чака на гарата, да я целуне за добре дошла, докато тя разказва как е минал денят й. Никой не е напазарувал или приготвил вечеря за нея. Ще се прибере с такси и ще завари празен хладилник. Нямаше да е зле да си вземе нещо от гарата. Лек прилив на негодувание се надигна в гърдите й, но тя побърза да го прогони.

Нямаше да мисли сега за това. Нито пък ще се губи в догадки как би протекъл животът й, ако не беше го срещнала. Дали щеше да изпита щастието, което й беше отнето. Решена бе да събере парчетата, останали от нейния живот, и да извлече максимума от тях. И Теренс и Греъм се бяха опитали да я унищожат. Все още имаше децата и внуците си, а те не разрушиха любовта й към тях. Това лято щеше да е само нейно.

Най-накрая, пристигнала на своята гара, повика такси и то я остави на плажа в Евърдин. Излезе от колата и въпреки умората гледката и свежият въздух й подействаха освежително. Напълни дробовете си и пое по пясъка към бунгалото.

Познатата обстановка вътре й подейства ободрително. Не бяха правили почти никакви промени, откакто баща й купи бунгалото. Завесите на прозорците бяха нови — в морскосиньо и бяло, печката и хладилникът също. Но миризмата на влага и лепкавият въздух си бяха добре познатите от години. Игрите и книгите бяха същите, поочуканите чаши и чинии — също.

Вратата на хладилника беше затворена и тя го отвори с надеждата, че вътре няма много мухъл. С изненада установи, че е включен, вътре видя мляко, сирене, яйца и бекон. Огледа се и забеляза, че някой беше оставил в шкафа хляб, кутия с чай и пакет шоколадови бисквити.

Това трябва да беше дело на Рой. Само той имаше ключ от къщата.

Заля я чувство на топлина, все едно някой бе поднесъл запалена клечка към приготвената печка. Колко прекрасно е някой да е помислил за теб.

Докато разопаковаше нещата си, се замисли с надежда за предстоящите няколко седмици. Малкото бунгало щеше да се изпълни с глъчката от нейните деца и внуци, пристигащи и заминаващи, със сложни планове и програми, които зависят от отпуски, училищни програми, резултати от изпити, ваканции в чужбина и социални ангажименти. Нямаше намерение да се мъчи да запомня всички, никога не беше успявала. Приемаше деня, какъвто е. Грижеше се за прехраната на тези, които са там. Приспособяваше се към техните лудешки разписания.

Всички щяха да пристигнат в края на тази седмица за откриването на сезона. Това беше моментът, когато щеше да им съобщи за решението си. Знаеше, че ще е съкрушена, ако го позволеше, разбира се. Просто нямаше друг изход. Не можеше да държи повече този имот. Даваше си също сметка, че никое от децата й не беше в състояние да го изкупи от нея — и без това имаха твърде много финансови проблеми. Най-добре беше да се приключи с това място. Ще даде на всеки малка сума, колкото за една ваканция. Утехата не беше голяма, но при създадените обстоятелства толкова можеше да си позволи.

По-късно същата вечер седна и написа съобщението. Щеше да помоли Хари, нейният внук, да го напише на лаптопа си и да го разпечата в близкия град. Не бяха нужни много екземпляри. По един, за да пусне в останалите бунгала, и още няколко за градчето. Информацията щеше да се разпространи бързо и предложенията нямаше да закъснеят.

До края на лятото сделката щеше да е факт…