Вероника Хенри
Лято на плажа (9)

9. Вълни

Що за човек би направил такова нещо? Що за човек изчаква жената, която твърди, че обича, да навърши четирийсет и една и да започне да взима фолиева киселина, за да й каже, че всичко е свършило? Поканен за някакъв проект в Италия, той дори не й предложи да замине с него. Не че тя щеше да приеме, защото си имаше своя собствена кариера, но предпочиташе сама да реши.

Само че не й се даде възможност да избира. Осем години отлетяха като миг. Болката от осъзнаването, че човекът, който си се надявала да бъде баща на детето ти, съвсем не е този, който си си въобразявала, че е, беше непоносима. Оказа се себичен, нечестен и арогантен. И нечовешки жесток. Хелена бе искрено благодарна, че не забременя от Нийл, защото нямаше никакво желание това дете да наследи способността му да наранява дори наполовина на това, което тя трябваше да изтърпи.

Гледаше го как опакова нещата си и бе изненадана от безчувствения и пресметлив начин, по който делеше всичко, което бяха купували заедно. Най-накрая не издържа и му каза да вземе всичко. Какъв беше смисълът всеки да вземе по три чаши за еспресо? Нека занесе целия комплект в апартамента си във Флоренция — дори не помнеше кога за последен път са използвали чашите. Кой прави луксозно кафе в къщи, когато има „Старбъкс“? А и щеше да е благодарна да започне всичко на чисто. Ще накупи всичко ново като част от терапията. Можеше да си го позволи.

Възможно бе това да е част от проблема. Успехът й, социалното й положение, авторитетът. Мъжкото му его просто не можа да го понесе. Хелена беше уважаван кардиохирург в голяма болница в Бристол. Нийл беше художник, който държеше студио с още няколко колеги художници в една от тесните улички на Тотърдаун. Вероятно създаването на огромни платна, наплескани с маслени бои в седемнайсет нюанса на сивото, не връща към живот човешки създания по няколко пъти на ден, но за Хелена това не правеше Нийл неудачник. Светът имаше нужда от изкуство и култура точно толкова, колкото и от животоспасяващи операции. Без изкуството светът щеше да е мрачно и безрадостно място.

Каквато и да беше причината за неговото бягство, тя не успя да го накара да я формулира. Беше викала ядосано, беше плакала, беше се опитала да разговаря спокойно като с възрастен, но той мълчеше. Сякаш не искаше да даде разумно обяснение — повтаряше само, че е за добро.

В последната нощ тя се опита дори да го съблазни. Винаги се бе поддавал на подобни действия. Вероятността беше минимална, разбира се, но тя щеше да успее да забременее, макар да знаеше, че моментът не е от най-подходящите. Официално не бяха правили опити. Тя бе спряла хапчетата преди три месеца, но искаше остатъчното им действие да отзвучи напълно, преди да зачене. Нийл обаче устоя на авансите й. Никога по време на съвместния им живот не беше се отказвал от секс. Това я съсипа окончателно. Колегите й щяха да са потресени, ако научеха, че великата Хелена Дикинсън — богинята, моделът на поведение, царицата на операционната, управляваща всички с желязна ръка — е на колене, ридае като дете и моли един мъж да си помисли отново.

Какво толкова беше направила, за да заслужи подобно нещо? Не защото беше разбрал, че тя се чука с директора на здравния фонд, нито че продава органи на починали пациенти. Връзката им беше символна. Страстна. Забавляваха се. Допълваха се. Спокойна и безпроблемна, за бога. Рядко спореха за прости неща — когато спореха разгорещено, то беше за неща, които са важни за тях.

Дали не беше твърде стара за него? Не беше забравила за разликата във възрастта. Тя беше жена… Естествено. И макар да минаваше за секси и самоуверена, от време на време се взираше в огледалото и се питаше къде изчезна свежото лице на студентката по медицина. Купуваше смешно скъпи кремове, за да се бори с бръчките. С религиозно усърдие правеше упражнения, за да спре първите признаци на средната възраст. Сивите коси прикриваше редовно и с намесата на професионалисти. Ето защо за случайния наблюдател тя не изглеждаше по-възрастна от трийсет и седем, възрастта на която беше и Нийл. Вероятно той обаче бе видял тънките бръчици. Нищо чудно да бе надникнал в близкото бъдеще и това, което е видял, не му е харесало.

Не искаше да мисли, че това е причината. Щеше да полудее, ако беше така. Никой не знаеше, но за жена, постигнала толкова много, външният вид на Хелена бе нейната ахилесова пета. Тя добре прикриваше вътрешната си несигурност, защото не подхождаше на образа, който бе създала за себе си. Но въпреки всичко зорко следеше за признаците на каквито и да било отклонения и ги атакуваше с всички възможни средства. Засега не мислеше за оперативна намеса.

Опита се да се убеди, че страхът на Нийл от това как едно дете щеше да повлияе на връзката е причина той да иска да избяга. Самият той, твърде незрял, сигурно се е боял да посрещне бащинството. Макар да бяха обсъждали този въпрос и стигнаха до общото решение да започнат да опитват за бебе, той сигурно е имал възражения, които е премълчал. Не е първият, който изтръпва от ужас, когато става дума за възпроизводство. Хелена познаваше проблема от свои колеги, които въпреки първоначалния страх, в крайна сметка се оказваха предани бащи. Колкото и да се опитваше да го предизвика, Нийл не призна, че това е проблемът.

— Тогава какво? — настояваше да разбере тя.

— Не знам. Не мога да обясня. Но причината не е в теб. А в мен.

Страхотно. Най-потискащото обяснение на всички времена. В кого друг ще е причината, ако не в нея.

И въпреки всичко Хелена се държа достойно до края. Закара го до летището, купи му и книга от книжарницата: „Състояние тревога“ от Алън де Ботън, целуна го и проследи с поглед фигурата му с поизтъркано кадифено сако и джинси, докато се загуби в тълпата. Опита се да не мисли за пръстите, които след нея ще се заровят в тъмната къдрава коса, покриваща яката му. По целия път обратно плака неутешимо, след това спря пред „Джон Люис“ и купи неприлично скъп нов спален комплект, порцеланови съдове, чаши, купа за салата от тиково дърво, миксер, килим за пода. Шопинг терапия на шизофреник. Щяха да доставят покупките й на следващия ден, така че щеше да има с какво да замести отсъствието на Нийл. Когато се прибра, вече беше спокойна. Наля си чаша шампанско и се стовари на канапето, за да обмисли какво ще прави оттук нататък.

Почти чуваше как биологичният й часовник тиктака. Само нейна си беше вината, че остави този въпрос толкова дълго без решение. И то заради проклетата си амбиция, заради стремежа си за успех и отчаяната нужда да е на върха. През всичките дълги часове, прекарани в работа и катерене по стълбата на кариерата си, тя бе заглушавала един тъничък гласец, който й нашепваше да спре, да погледне нещата в перспектива и да помисли за това, което иска като жена, а не като лекар. Ето че, когато най-сетне се вслуша в гласа, партньорът й от осем години я напусна.

Хелена Дикинсън се оказа надхитрена.

 

 

Месец по-късно тя седеше на слънчевата тераса на бунгало в Евърдин Сандс с опрени в перилата стъпала и се наслаждаваше на великолепната гледка. Интересуваше я не толкова искрящото море, а хората в него, подскачащите между вълните тела на сърфистите, които очакваха поредната вълна. Кой ли от тях щеше да се окаже подходящият кандидат, онзи, когото тя щеше да избере?

Даваше си сметка колко откачен и дързък е планът й. Не беше посмяла да го сподели с когото и да било, защото всеки човек с поне малко здрав разум, щеше да се опита да я разубеди. Хелена обаче беше обмислила всички възможности, всички потенциални проблеми и рискове, точно както го правеше при лечението на пациентите си. Претегли доводите за и против, алтернативите, моралната страна. Беше известна в болницата като човек, който не се влияе от чуждо мнение, готова да поема рискове, да експериментира, ето защо не й беше трудно да прехвърли практиката си от професията в личния си живот. За нея планът бе напълно реален и изпълним.

Искаше да намери мъж с когото да зачене детето си. И то час по-скоро. Нямаше време да започва връзка. Можеше да отнеме седмици, месеци и дори години, докато се стигне до положение, когато двамата с евентуалния й партньор ще стигнат до съгласие за дете. Премисли и варианта за донор, но самата идея никак не й допадаше. Щеше й се да има човешки контакт с бащата на детето си, освен това, макар да познаваше кодекса на донорството, не беше сигурна, че характеристиките, които я интересуват, ще са налице в документите или пък че някой разсеян служител от техническия персонал няма да обърка неволно материала.

Ето защо се спря на варианта с непознат. Ще спи с него. Анонимно, за да може, ако забременее и роди, човекът да не знае, че има дете. Тя беше напълно готова да върви сама по този път. Винаги е била независима, а и не се боеше да е самотна майка. Заплатата й беше добра, в болницата имаше отлична ясла за децата на служителите. Така й се спестяваха всевъзможни колебания. Да бъдеш самотна майка й се струваше далеч по-лесно, отколкото да поддържаш отношения с партньор през безсънните нощи. Била е свидетел как много стабилни връзки се пропукват под напрежението на този период.

Ситуацията не беше идеална, но пък какво ли на този свят е. Най-добре беше, ако Нийл е наоколо поне докато зачене, пък после нека си върви. Хелена бе свикнала бързо да преценява ситуациите и да взима информирани решения, а сега й бе далеч по-лесно от много други случаи, когато се налагаше да решава вместо пациентите си. Сега поне всичко бе свързано с нея самата, нямаше нужда да се чуди какво би било мнението на някой друг или кое е най-подходящо за пациента.

Лека вина изпитваше единствено към този, когото щеше да избере за потенциален баща. Май нямаше да е честно да не му казва за детето? Успокои се, убеждавайки се, че той никога няма да разбере. Майка й имаше любима фраза: „Сърцето не страда за онова, което очите не виждат“. Хелена нямаше да се лиши от възможността да има дете, само заради чувствата на някой, който така и така не знае за това.

Преодоляла всички морални пречки, за които успя да се сети, Хелена остана да реши само практическия проблем с намирането на донор. За кандидат от болницата и дума не можеше да става. Отхвърли изкушението за студент по медицина или служител — твърде близко до обкръжението й бяха. Твърде голяма бе възможността в бъдеще да работи редом с бащата на детето си. Освен това Хелена знаеше достатъчно за генетиката, ето защо не искаше да смесва кръвта си с тази на себеподобни. А най-много от всичко искаше детето да е физически силно.

Реши да отиде „на лов“ в Евърдин. Познаваше мястото, беше идвала още докато работеше като обикновен служител в болницата в Ексетер, преди толкова много години, че не искаше да си спомня. В съзнанието й това бе щастливо място, където слънцето сякаш грееше постоянно, а и гъмжеше от красиви сърфисти, припомни си тя с усмивка. Те обикновено са смели, в чудесна форма, с авантюристичен дух. Може да не са ядрени физици, но житейската им философия в повечето случаи е позитивна, а качествата им активизираха нейните умствени способности. Сърфист ще е съвършеният жребец, реши Хелена.

И ето я в бунгалото на плажа, което тя ангажира за една седмица в най-подходящия за зачеване период. Отпусна се в мига, в който стъпи на това място. Атмосферата беше наситена със спокойствие за разлика от тази в болницата, където всяка минута е планирана и трепти от активност. Тук можеше да спи, когато иска, да се храни, когато иска, или да чете — времето беше единствено и само нейно. Беше недосегаема за колеги или пациенти, както и за купищата формуляри и документи. Хелена се беше тренирала да изключва и тъй като сега искаше да зачене, от първостепенна важност бе да прогони напрежението.

Тук беше трудно да си стегнат. Погледна към прекрасната крива на плажа, свежата зеленина на храстите зад него и тъмните хълмове в дъното на хоризонта. Морето всеки миг менеше нюанса на синьото (опитваше се да не мисли сега за Нийл и окото му на художник). Лек бриз докосваше кожата й, а слънчевите лъчи я галеха с нежната си топлина. Протегна се лениво и посегна към платото с манго, ананас и пъпеш, които бе нарязала и оставила до себе си.

Реши да не мисли много за това, което й предстоеше. Беше като всяко друго физическо предизвикателство. Колкото повече го обмисляш, толкова повече потенциални препятствия изскачат в съзнанието ти. Също както при скачането с бънджи, ските или гмуркането — няма да гледа надолу, а просто ще скочи.

При това, докато шофираше през селището по посока на паркинга, обслужващ бунгалата, тя можа да се убеди, че е на прав път. Накъдето и да погледнеше, виждаше широки, загорели от слънцето рамене, здрави млади мъже с дъски под мишници, които се отправяха към вълните на плажа. Вярно, че не всички бяха първокачествени екземпляри, но пък изборът беше богат.

Хелена изчака слънцето да започне бавния си път към хоризонта и едва тогава се надигна от мястото си. Тук залезите наистина бяха забележителни. Ето че изумителни и почти нереални розови, оранжеви и златисти багри заливаха небосклона.

Слънцето — позлатена топка в розово, вече целуваше хоризонта, когато тя беше готова. Беше обула избелели накъсани тук-там джинси, боти с висок ток, колан с голяма сребриста тока и прилепнала фланелка. С добре оформен висок бюст, дълги крака и тънък кръст тя съвсем нямаше вид на кардиолог, а по-скоро на съпруга на рок икона от седемдесетте. Късата руса коса и тъмносините очи само допринасяха за този образ. Разчиташе на добрия си вкус, за да привлече представителите на отсрещния пол.

Взе чантата си и излезе навън, вдишвайки с пълни гърди прохладния вечерен въздух. Внимателно подбираше къде стъпва с тези високи токове — глупаво беше наистина, но допълнителната височина правеше краката й да изглеждат безкрайни. Пред кръчмата „Котвата“ спря за момент, за да укроти трептенето в стомаха си. Никой не би могъл да се досети за мисията й.

— Хайде, Хелена — подкани се тя. Върви и го направи.

Откажеше ли се, я очакваше бездетно бъдеще, нещо, което тя определено не желаеше.

Отвори вратата и в първия момент глъчката направо я оглуши. Вътре животът кипеше както винаги. По това време на вечерта публиката бе разделена най-общо казано на три лагера — родители се опитваха да натъпчат с храна преуморените си деца, на туристи и на постоянните местни жители. Малко по-късно, когато родителите отведат хлапетата и вече не се сервира храна, а и са изпити достатъчно питиета, групите се сливат и разговорите стават общи.

Хелена хвърли поглед към салона за хранене и се опита да си представи как след година или две се опитва да напъха някой и друг картоф в малка стисната уста, как попива брадичка със салфетка и се мъчи да извади съпротивляващо се телце от високото столче. Вероятността засега беше мъглява, но пък и не невъзможна. Знаеше, че ще й се иска да доведе детето си на мястото на неговото зачатие. Евърдин беше чудесно място за лятна ваканция.

Ще трябва да се постарае да избягва местните.

Поръча си чаша бяло вино и сода на бара. Опитваше се да избягва алкохола — като част от здравословния режим преди забременяване, но пък и как да се впусне в тази авантюра на съвсем трезва глава? Една-две чаши нямаше да навредят. Огледа тълпата с преценяващ поглед. Беше убедена, че види ли своя кандидат, непременно ще го познае.

 

 

В крайна сметка го откри пред кръчмата. Вътре бе станало твърде задушно, шумът — нетърпим, а и беше невъзможно да прикрие факта, че е сама. На няколко пъти мъже се опитаха да я заговорят, бяха дружелюбни, но тя отклони любезно поканите за разговор. Имаше нужда от чист въздух, за да освежи мислите си, да погледне нощното небе — чисто и съвсем ясно. Може би звездите щяха да я насочат във вярната посока.

Видя го да стои облегнат на каменната стена, разделяща кръчмата от улицата и държеше в ръка чаша, в която отдалеч й се видя, че има скоч или бренди. Погледът му беше отправен нагоре към звездите.

— Да не би да очаквате да получите отговор на някой въпрос? — дружелюбно и доста небрежно подхвърли тя.

— Едва ли — отвърна той с леко крива усмивка.

Застана до него и подпря ръце на оградата. Така можеше да го види по-отблизо. Беше висок поне метър и осемдесет, с чудесни пропорции. Модерната му подстрижка скоро щеше да има нужда от освежаване, но в момента му стоеше добре. Върху черната фланелка с къси ръкави не се виждаше никакво лого, но пък разкриваше добре развити бицепси, върху един от които се виждаше татуировка на един келтски състав. Усещаше се едва доловим аромат на афтършейв, непознат за нея, но пък определено с приятен цитрусов оттенък. Мъжът очевидно бе състоятелен, без да се перчи с това — самоуверен, привлекателен.

— Често ли идвате тук — пошегува се тя. Налагаше се да използва клишета, за да ускори процеса.

— При всяка възможност — отвърна той. — Почти няма нещо, което да не ми хареса в това място.

— Така е. — Тя отпи от чашата си. — Не съм идвала скоро, но за сетен път се убеждавам, че това е идеалното място да разпуснеш. Доста ми се насъбра през последните седмици. — Тя му хвърли кос поглед, за да види реакцията му. Дали пък не изпитваше желание да я разкара, за да може той да продължи необезпокояван да гледа звездите?

Личеше обаче, че няма нищо против да си побъбрят.

— Аз също — призна той. — Съвсем наскоро бях кум на сватбата на един приятел. Всичко беше малко… нагоре с краката.

— Сватбите понякога са истински кошмар. — Самата Хелена не беше го преживяла, но бе присъствала на много сватби, на които бе станала свидетел на напрежението и на последиците от него.

— Тази беше повече от кошмар.

— Да не би младоженците да го направиха на пътеката към олтара?

— За малко — отвърна той и се извърна към нея. Очите му се смееха. Бяха очи на заговорник.

Тя усети как пулсът й се ускорява.

— Накрая всичко завърши добре. Когато тръгнаха към летището тази сутрин, не можеха да свалят ръце един от друг. Нямах сили да отида на работа и си взех няколко дни отпуск, за да се възстановя от преживяното.

Той разтри лицето си с длан и разроши леко косата си. Въпреки слънчевия загар, личеше колко е напрегнат и изморен.

— С какво се занимавате? — попита Хелена.

— Ами… готвех се да стана професионален футболист — рече той с леко иронична гримаса. — Играех в някои от втородивизионните отбори, но… получих травма на коляното. Известната кръстна връзка.

— Като при Гордън Рамзи?

— Нещо такова. С тази разлика, че не съм топ готвач с няколко звезди „Мишлен“. Аз съм физиотерапевт. Реших, че като не мога да върша онова, което истински желая, поне мога да помагам на други да го вършат.

— Добро решение.

— Истината е, че се чувствам добре. Сам ръководя живота си. Списъкът с клиентите ми е дълъг. Печеля добре, а и ако искам да отделя малко време за себе си — нищо не ме спира. Прекарвам тук колкото време искам — посочи той с ръка морето. — Не мога да играя вече футбол, нито да карам ски, но пък мога да карам сърф.

— Струва ми се, че човек лесно се пристрастява.

— Не сте ли опитвала?

— Била съм тук много пъти, но никога не ми е хрумвало дори.

— Трябва да се пробвате. Ще ви хареса. — Очите му светнаха от вълнение като на човек, пристрастен към хобито си.

— Ще ми трябва добър учител — дяволито се усмихна тя.

Усети как той тутакси се отдръпна и разбра, че е избързала.

— А вие? — смени той темата. — С какво се занимавате?

Хелена реши да снижи малко положението си. Мъжът нямаше вид на човек, който лесно може да бъде стреснат, дори може би щеше да го приеме като предизвикателство, но пък колкото по-малко знаеше за нея — толкова по-добре.

— Представител съм на фирма за медикаменти. Повечето време съм на път.

— Подкупвате консултантите да купуват продуктите, така ли?

— Без капка срам. Използвам всички възможни номера. — Погледна го в очите развеселена, с пълното съзнание, че не само лъже, но и флиртува. Искрено се забавляваше.

— Ще пиете ли още едно? — попита той и вдигна празната си чаша.

Беше изкушаващо. Вече изпи една чаша, но част от нея копнееше да разпусне и да се наслади. Само че трябваше да е предпазлива. Не биваше да губи здравия си разум.

Да става каквото ще — реши тя да рискува. Щеше да пие бавно.

— Бяло вино с газирана вода. Благодаря. Между другото, аз съм Хелена.

— Лиам… — подхвърли той и взе чашата й.

Дотук добре, помисли тя, докато го изпращаше с поглед. Физиотерапевт е добра професия — за да спечелиш репутация, се иска да си отдаден и добросъвестен. Младежът имаше усет за дрехи, добри обноски, а и чувство за хумор. Само трябваше да събере кураж да продължи, за да провери да не е психопат. А тя имаше кураж — работата й го изискваше.

Обърна очи към обсипаното със звезди небе, мъчейки се да не мисли, че Нийл може би също го съзерцава във Флоренция. Дали вече й беше намерил заместничка? Може би стояха хванати за ръце, изпили без никакви угризения бутилка или две червено италианско вино, с очи отправени в тъмносиньото кадифе на…

Стига! Ще гледа напред, а не в миналото. Няма да мисли нито миг повече за някой, който е загубил осем години от живота й. Хелена порови в чантата си и извади тубичка червило на Ланком, намаза устните си, притисна ги, за да не личи много и прокара пръсти през косата си. Концентрирай се, посъветва тя сама себе си.

 

 

На бара Лиам чакаше търпеливо бармана, питайки се, защо беше попитал коя е тази жена. Хелена, така се казваше. По дяволите, вече бе нарушил обещанието си. Не напълно, но не можеше да отрече, че се остави да бъде въвлечен в разговор от привлекателна жена, очевидно неангажирана и готова да общува, подала дори съответните сигнали. Попадна в капан.

Нищо ли не научи от преживяното през последните няколко седмици? Случилото се на ергенското парти го беше разтърсило дълбоко. Неговата забежка с непознатата, а и „драмата в пет действия“ на Дан. И до днес не знаеше на какво да вярва — на набързо преработената история на Джена или на първата версия, която тя разказа. Вече не го интересуваха подробности. Важното беше, че Дан и Кирсти заминаха напълно щастливи на медения си месец. Нещата бяха на крачка да тръгнат в съвсем друга посока. Една нощ хлапашко поведение в „Котвата“ можеше да стане причина сватбата да бъде отменена в последната минута и грешката щеше да е само негова. Лиам добре помнеше, че когато излизаше от кръчмата, Джена седеше на коленете на Дан, а Лиам не спря, за да предупреди приятеля си.

Беше видял онази жена отново тази сутрин в пощата. Този път беше сама и теглеше пари. Много му се прииска да се приближи и да я попита как е. Стори му се много крехка и изморена. Тя не го видя. Лиам я последва навън и видя спрял до тротоара елегантен мерцедес. Човекът зад волана натисна нетърпеливо клаксона и тя побърза да отвори вратата. Дали този човек беше причина за тъгата й? Заради него ли се бе притискала така отчаяно към Лиам, докато правеха секс? Защото наистина онова беше само секс. Та той дори не разбра името й. Беше му неприятно, че не знаеше как е завършила историята й, но така и не събра кураж да я заговори.

Сватбата, неговата нощ с непознатата, всичко това го остави с усещането, че някой е дръпнал щепсела, а Лиам стои с мръсотията, полепнала по него. Ето защо беше решил да обърне гръб на обичайното „изчукай-ги-и-ги-пусни-да-си-вървят“, което практикуваше от доста дълго време. Беше му приятно и удобно, докато го караше да се чувства свободен, но намесеше ли се вина и нечестност, беше време за промяна. Подобно поведение е приемливо, когато си на двайсет, а не на трийсет и… Докато гледаше как Дан очаква красивата си избраница пред олтара, бе изпитал нещо средно между срам и завист. А докато двамата произнасяха обетите си, той сам си обеща да направи коренна промяна със себе си.

Ето че сега се готвеше да направи същото. Старите навици умират трудно, тъжно си напомни той, докато барманът му подаваше готовите чаши.

Няма нужда да я напиваш, напомни си той. Просто си разговаряте спокойно и приятно, и толкова.

Взе чашите и тръгна към изхода. За момент си помисли, че й е омръзнало да чака и си е тръгнала, изпита леко разочарование, но не… Тя беше все още там. Седеше до една от масите. Усмихна му се, когато наближи, и не можеше да отрече, че тя наистина беше много привлекателна. Беше малко по-възрастна от него. Също както жената от последния случай. Може би дори по-възрастна от онази непозната.

Само приятелски разговор, напомни си той, без да е много сигурен, че ще успее да победи инстинктите си. Няма да е трудно, мъчеше се да се убеди той. На тези години знаеш да разчиташ сигналите.

 

 

Бъбриха с часове. Бяха много различни, но откриха и общи неща. Харесваха индийска храна. Четяха Дан Браун, не се гордееха твърде, но книгите му ги забавляваха. И двамата мечтаеха да отидат на Мачу Пикчу, за предпочитане на Коледа. И двамата не обичаха този празник. По едно време кръчмата започна да се изпразва.

— Легна ли си по това време, за нищо на света няма да заспя — погледна го тя. — Спах много дълго днес следобед. Ще се разходя по плажа.

В този момент Лиам трябваше да й пожелае лека нощ и да се прибере в хотела.

— Ще те изпратя.

 

 

Двамата крачеха по осветения от ярката луна пясък на плажа, светлините на Евърдин останаха далеч зад тях. Хелена беше събула ботите и навила джинсите си. Без високите токове изглеждаше по-достъпна. Някак по-женствена. Странна смесица от свръхсамоувереност и сдържаност, тя определено го интригуваше. Каква ли беше нейната история? Жена като нея рядко минава през живота без романтична връзка, а в началото тя спомена, че в последно време е имала проблеми. Може би драматична раздяла?

Нямаше да я пита. Не искаше да се сближава. Нека си останат само добри познати.

— Ето — възкликна той и посочи небето, — ясно се вижда поясът на Орион. — Почувства се като пълен идиот.

 

 

За Хелена нямаше място за съмнение. Все пак й трябваха цели осем години, докато осъзнае, че Нийл не е правилният човек за нея, защо да не може да вземе този път решение само след няколко часа? А ако е тръгнала по пътя на донорското зачеване, няма на какво много да разчита. Поне знаеше, че Лиам е отговорен към работата си, има чувство за хумор и вкус към живота. А и познава съзвездията…

Тя потрепери от нощния хлад. Беше само по фланелка, а и краката й замръзнаха от студения пясък.

— Трябва да вляза на топло. Имам нужда от горещо какао, за да се сгрея. — Тя замълча. — Ти би ли изпил една чаша? Мога да сипя вътре и малко бренди. Каквото кажеш… — Вече не беше толкова сигурна в плана си.

Добре де, може и да не спиш с него.

— Може ли само бренди? — попита той.

Най-накрая тя също си сипа бренди, което се разля като огън по тялото й и й вдъхна кураж да обгърне врата му с ръце и да го погледне в очите. Устните им се срещнаха за миг, за най-кратката целувка, преди той да улови китките й и да се отдръпне деликатно назад.

— Не мога да го направя — промълви той.

Хелена реши, че не е чула добре.

— Моля?

— Тази работа с преспиване за една нощ не е редна.

— Я стига — засмя се тя неуверено. — Възрастни хора сме.

Лиам отстъпи още една крачка и се отдели от нея. Погледът му бе забит в тавана.

— Не е до теб. Просто…

— За бога! — Хелена се завъртя на пета и тръгна към малката кухня. Изля малко препарат за миене на съдове в умивалника и пусна водата. — Щом искаш, разкарай се. Все ми е тая.

— Чакай малко — обади се Лиам. — Харесвам те, наистина. Иска ми се просто… Нямам желание да си легнем за малко и да си вървя. Твърде дълго съм го правил.

Хелена кимна ядосано.

— Предполагам, има някаква история зад всичко това.

— Казах ти, че причината не е в теб.

Тя завъртя драматично очи.

— Лека нощ.

Потопи чашите от брендито в умивалника с топлата сапунена вода. Чу как вратата на бунгалото хлопва едва чуто.

Какъв късмет само — да избере за баща на детето си единствения мъж на планетата, който е дал обет за целомъдрие.

 

 

Рано на следваща сутрин някой потропа на вратата на бунгалото. Тя погледна часовника си. Беше едва седем. Какво ставаше? Изправи се в леглото и прекоси олюлявайки се стаята. Рано сутрин не беше в най-добрата си форма. Не и преди да е изпила поне две чаши „Ърл Грей“.

Облечен с неопренов костюм на сърфист и преметнал през ръката друг, на най-горното стъпало стоеше Лиам. Зад него на пясъка лежаха два сърфа.

— Време за сърф — весело рече той наместо поздрав. — Да отидем да уловим най-добрите вълни, преди да се е събрала публика.

Хелена стоеше безмълвна на прага.

— Хайде! Темпо, темпо!

Никой не бе посмял да се държи така с Хелена Дикинсън. Да я изненадва по този начин. Да й казва какво да прави. Да й хвърля предизвикателство, което тя никак не беше сигурна, че ще успее да посрещне.

— Реших, че носиш номер дванайсет. Премери го и да вървим.

 

 

След три часа тя беше на края на силите си. Не знаеше кое я боли повече — ръцете, краката или мускулите на корема. Цялата беше натъртена от паданията — тук на това му викаха „изчистване“, — но в крайна сметка успя. Задържа се права върху сърфа и успя да яхне една вълна. Не беше много елегантно, но усещането беше невероятно — все едно летиш. Той дойде и й подаде ръка, когато тя се озова във водата.

— Успях! — възторжено извика тя. — Наистина го направих. Страхотно беше!

— Готово — усмихна се той. — Зарибена си.

Без да му мисли много, тя се хвърли на врата му. Устните им, целите в сол от водата, се срещнаха. Кратка целувка, но наситена с обещание и многозначителна, прекъсната от вълна, която я запрати отново във водата.

Хелена се изправи, заливайки се от смях. Той беше прав. Беше зарибена.

 

 

С разтреперани от умора крака, тя успя да се дотътри до бунгалото. Лиам я закачаше по целия път. Преживяването беше съвсем ново за нея — някакъв мъж я подлагаше на проверка и не се страхуваше да се шегува с нея. Никой в болницата не го беше правил, още по-малко Нийл.

Тя приготви палачинки с нарязан банан за двамата, обилно залети с кленов сироп. След като се нахраниха, се излегнаха на слънце, преситени с въглехидрати.

— Има нещо, което трябва да ти разкажа — обади се по едно време Хелена.

— Само не ми казвай, че си женена. Моля те, нали не си женена?

— Не, не съм — увери го тя. — Но и не съм представител на фармацевтична фирма.

И тя му разказа цялата история. За работата си, за Нийл и бягството му. Лиам изобщо не се изненада, нито се разстрои, не се вбеси и от това, че го е излъгала. Лежеше и слушаше изповедта й, а когато свърши, протегна ръка и улови нейната.

Много скоро, сгрети от слънцето, заспаха.