Вероника Хенри
Лято на плажа (4)

4. Морска панорама

Слава богу! Амин! Възторжено възкликна в мислите си Криси Милтън, когато чу новината. Изпита непреодолимо желание да се затича боса по пясъка с високо вдигнати ръце. Което естествено не направи. Придаде сериозен израз на лицето си и промърмори няколко думи на съчувствие. От начина, по който всички се държаха, човек ще си помисли, че още някой е умрял. Все пак ставаше дума за най-обикновена барака на плажа. Гледка наистина имаше, всички само това повтаряха, но пък и никой не дава толкова пари за една гледка.

Това бе първото събиране на семейство Милтън за лятото. Рожденият ден на Джейн и ежегодното откриване на сезона, за което целият род пристигаше за пикника на плажа с шампанско, следваше вечеря в „При Мартин“, най-елегантният и единствен френски ресторант в Евърдин. Днешното тържество бе първото след ужасното погребение, когато лъсна истината за бъркотията, в която съпругът на Джейн я бе оставил. Криси единствена не се изненада. Достатъчно бе само да погледнеш Греъм Милтън, за да разбереш, че играе двойна игра, без да е достатъчно умен да я изиграе докрай. Криси от първия ден го разгада, ето защо той никак не я обичаше. Е, не само заради това. Истината е, че тя пет пари не даваше за мнението му. Както и малко я интересуваше, че в момента е два метра под земята.

На плажа бяха общо тринайсет: Джейн и тримата й сина — Дейвид, Филип и Ейдриан, Криси, съпруга на Дейвид, благоуханната Серена, жена на Филип, както и шестимата внуци — от осемнайсетгодишния Хари до сладура Спайк, само на шест. След като всички вдигнаха тост за Джейн, тя направи съобщението, че се налага да продадат „Бараката“.

— Съкрушена съм, че се налага да предприема тази стъпка — продължи тя. — Бунгалото беше спойката на това семейство през годините. Обстоятелствата обаче…

Криси завъртя драматично очи. „Спойка“. Бунгалото беше повод за толкова много разправии, че направо не им помнеше броя. Членовете на семейство Милтън не могат да живеят без някаква драма или криза. Вечно имаше някаква въображаема несправедливост за уреждане. Греъм бе истински грубиян, който настройваше синовете си един срещу друг и не криеше удоволствието си от неизменно създалата се бъркотия. Джейн, от своя страна ги глезеше и удовлетворяваше всичките им капризи. В същото време двамата контролираха всяко решение на своите синове. Криси бе убедена, че това е изключително нездравословно. Кой истински мъж позволява на родителите си да му диктуват по този начин? Това беше причината за повечето недоразумения между нея и Дейвид. Тя му се подиграваше за това, че се допитва до тях за всичко. И тя обичаше родителите си, но не търсеше одобрението или намесата им за своите проблеми. Тя беше независима жена, със свое мнение, което най-неочаквано се превърна в проблем, защото балансът на властта значително се промени.

Умът на Криси винаги е бил остър като бръснач. Не в академично отношение. Тя едва завърши училище, но пък знаеше да отговаря и да държи речи, умееше да предвижда събитията отрано, да събира светкавично и да прилъже всеки да си даде и последната риза. Веднага щом завърши училище, мина в търговията и бе способна да продаде от прахосмукачка до диамантен пръстен — все едно какво, тя можеше да изтъкне предимствата му. Печелеше добре и добре харчеше… Хубаво жилище, мотор последен модел, секси дрехи и вихрени ваканции. Работеше здраво и здраво се забавляваше.

По време на точно такова забавление — конните надбягвания Хенеси Голд Къп в Нюбъри, тя се запозна с Дейвид. Беше настанена в ложа, награда от компанията, за която работеше — към това вървеше и почивен ден с всички разходи, не само за нея, но и за целия екип. Криси беше във вихъра си — в плътно прилепнали розов жакет и къса пола, с огромни токове, пиеше шампанско за чужда сметка. Дейвид беше в съседната ложа с много заможен клиент на неговия шеф. Срещнаха се случайно на терасата, докато наблюдаваха поредната гонка, разделени единствено от един син шнур.

Криси не беше виждала по-красив мъж — висок, с тъмна падаща над зелените очи коса и обсипано с лунички лице, които го правеха страшно миловиден. Стояха на терасата и си деляха бутилка шампанско. После изпиха още една и той я целуна над синия шнур. Стана й студено от хапещия ноемврийски вятър. Дейвид я загърна с кашмиреното си палто, след което я притегли в прегръдките си. За първи път Криси се почувства обгрижена и значима. До този момент мис Независимост бе отхвърляла всяка проява на кавалерство — не че в нейния свят имаше много. Неясно защо Дейвид й се видя различен. Знаеше, разбира се, че е от класа по-горна от нейната. Достатъчно бе само да видиш строгите костюми от туид на спътниците му, безгрижната им увереност и изискания акцент, докато нейните колеги бяха гръмогласни, доста безвкусно облечени и изобщо не знаеха как да се държат. Размахваха банкноти и пиеха направо от бутилките.

След състезанието двамата отидоха на вечеря. Той се обади предварително и запази маса във „Винярд“ — свръхлуксозен хотел в предградията на Нюбъри, дискретен, стилен, със скъпи картини по стените. Храната беше изключителна, а виното страхотно. За Криси и Дейвид бе все едно дали са в Бъргър Кинг или тук — обстановката изобщо не ги интересуваше. Не можеха да откъснат очи един от друг. За него бе напълно естествено да попита дали имат свободна стая.

Криси ясно видя ужаса, изписал се на лицето на Греъм Милтън, когато Дейвид я заведе за първи път при родителите си. Но с типичното за средния буржоа лицемерие, той не откъсваше очи от гърдите й. Колко ли ще трае, ако мушнеш проклетия си член между циците ми? Две секунди, не повече. Тя нарочно изпусна капка от крема, който Джейн сервираше за десерт и наричаше пудинг, в деколтето си. Сетне обра капката и облиза пръста си. Готова бе да заложи всичките си спестявания, че под бялата покривка той здравата е издул панталона си.

Нямаше да позволи на Греъм Милтън да я накара да се чувства от по-ниско качество. Добре знаеше, че е предизвикателна. Боядисваше косата си в нахално русо, дрехите й бяха много тесни, полите — твърде къси, токовете — отчайващо високи, деколтета — безсрамно дълбоки. Пиеше много, беше шумна, своеволна, ругаеше, пушеше. Но знаеше и как да живее. Знаеше разликата между добро и лошо. На всичкото отгоре беше успяваща. Далеч повече от Дейвид, макар никога да не го изтъкна. Дейвид беше човек, който не знаеше да казва „не“. Работеше при приятел на баща си, като наемник на заплата и нямаше как да се развива, но пък и го приемаше като нещо естествено. Докато Криси искаше света, луната и звездите, но нямаше никакви намерения да се прави на нещо, което не е.

Колкото и семейство Милтън да се стараеха да я унизят, за да остави сина им на мира и да си потърси друга жертва, толкова Криси бе твърдо решена да не се предава. А когато Дейвид й предложи да се оженят и определиха дата на сватбата, тя организира тържеството колкото се може по-различно от тяхната представа за такова събитие, във възможно най-крещяща демонстрация на лошия вкус: от десетките пълни с хелий балони, залепени за тавана, и диджей, който пускаше непрестанно „Макарена“, до шестте малки шаферки, облечени в златиста коприна, и огромната лимузина. Можеше да избере естествено хотел в провинцията и единствена кума в изискан тоалет, но поемеше ли тази линия, нейните роднини нямаше да се чувстват добре, което тя за нищо на света нямаше да им причини.

Мълчаливата война между нея и Милтънови, както обичаше да ги нарича, започна от първия ден. Не можеше да поиска от Дейвид да я брани, поне не открито. Той искаше най-вече приятни прекарвания, с възможно най-малко отговорност от негова страна, без никакви конфликти. Тя много скоро осъзна, че той е безгръбначен. Не можеше да защити позициите си. Криси също държеше на приятното прекарване, но имаше пълното съзнание, че то не идва даром, какъвто беше случаят с Дейвид. Нейният баща не беше поискал услуга от приятел да оправи оценките на изпитите й, поради което тя така и не успя да стигне до университет. Откакто се помнеше, водеше битките си сама.

Роди трите си деца едно след друго — Джак, Ема и Хана, и още докато седеше вкъщи по майчинство, успя да открие възможността, която щеше да им даде живота, към който и двамата се стремяха. Криси беше амбициозна, но знаеше, че майчинството и търговията са взаимоизключващи се. Ако си в търговски екип, работиш убийствено много, а документацията, с която трябва да се справяш всяка вечер — е още по-убийствена. Ето защо гледаше бебетата си, но непрестанно се оглеждаше за някакво решение. Не след дълго вниманието й беше привлечено от обява в местния вестник за продажба на ателие с пералня на самообслужване. Без да се бави, се отправи натам — с двете най-малки деца в двойната количка, Джак тътреше крачета след нея, а за прикритие бе взела и голяма торба с мръсни дрехи. Докато чакаше да се извърти прането й, тя много внимателно проследи потока от хора и условията вътре. Ателието бе пълна катастрофа — половината машини не работеха, вътре беше грозно и мрачно. Потенциалът обаче беше налице.

Отиде в банката, изтегли необходимия депозит от собствените си спестявания и успя да договори кредит на базата на бизнес план, който състави на компютъра у дома. Междувременно влезе във връзка със собственика на пералнята и му предложи смешно ниска цена, без да задава въпроси. Инстинктът й подсказваше, че човекът е в страхотно затруднение и се оказа права. Два месеца по-късно тя държеше ключовете.

За нула време мястото доби съвсем различен вид. Стени в светлосиньо и бяло, нови машини, тиха музика, удобни столове, автомат за напитки. До края на годината пералнята вече беше на печалба и тя усилено следеше обявите във вестниците за втора. След време разшири дейността в химическо чистене — услуга по-луксозна, но не по-малко печеливша. Стана Кралицата на чистотата и макар да се налагаше да работи здраво, за да се справя с всичко, поне сама си беше шеф и всяко спечелено пени влизаше в нейния джоб. Може да се каже, че натрупа малко състояние. Годишният й доход бе двойно по-голям от този на Дейвид. И съвсем не изсипваше всичко в неговото гърло, нито пропиляваше спечеленото. Почерпи семейството само с луксозно беемве естейт, а за себе си купи малко ауди, останалото реинвестира в нови два имота. Държеше размерите на своя успех в тайна, защото вече добре познаваше Милтънови. Умираха да обсъждат и разнищват случващото се и като нищо щяха да използват успеха й срещу нея за нов повод за неодобрение, като например че не е много женствено една дама да прави пари. Не й се искаше и да подкопава самочувствието на Дейвид — все още го обичаше заради благия му характер и чар, заради спокойното отношение към живота и заради уменията му на баща. Рядко имаха конфликти, но дори от време на време да се караха, това не траеше дълго. Дълбоко в душата си той я боготвореше и я обичаше заради всичко онова, заради което членовете на семейството му я гледаха отвисоко. Неравният брак обаче винаги е труден.

Ще е много интересно, мислеше си тя, как ще се държи семейството сега, когато Греъм вече няма да го има, за да поддържа кампанията срещу нея. А сега беше очевидно, че тя беше единствената, която може да осигури някакви пари в брой — можеше и да не успее да се наслади, но те всички знаеха, че тя е по-състоятелна. Ухили се крадешком в чашата с шампанско, но бързо се сгълча. Не беше редно да се радваш на нечие чуждо нещастие, но пък и тя нямаше да бъде толкова доволна, ако те не се бяха оставили Греъм да ги води за носа.

 

 

След чая за рождения ден Криси и Дейвид се прибраха в „Морска панорама“, малък хотел, който семейството използваше, защото нямаше място за всички в бунгалото. Щяха да си полегнат за малко, преди да се преоблекат и да се срещнат с останалите за вечеря. Дейвид видимо бе разстроен от съобщението на майка си.

— Ясно е какво ще трябва да направим — рече той.

— Така ли? — настръхна Криси.

— Ще се наложи да съберем парите, за да го откупим — разпери той ръце, за да покаже колко очевидно е решението. — Не можем да го оставим да напусне семейството. Нашето бунгало е първото на този плаж. То е наше наследство.

— И как предлагаш да се събере тази сума? Майка ти говори за порядъка от сто и двайсет хиляди. Не можем да увеличим нашата ипотека. И без това е достатъчно голяма.

Дейвид не сваляше поглед от нея.

— Заплатата ти не може да ги покрие, Дейвид. И без това разходите ни са много над нея. Трябва да сме напълно откачили дори да ни я дадат. Но най-вероятно няма да се съгласят. Нали четеш вестници?

Той отклони очи за миг, след което се поизкашля смутен.

— Мислех си… Тъй като е нещо належащо… Можеш например да продадеш едно от ателиетата.

Криси вдигна ръце. Престори се на изненадана, макар че от известно време се питаше кога точно той ще събере смелост, за да зададе този въпрос.

— А не! Не, не и не!

— Защо? Добра инвестиция е. Тези бунгала държат цената си, независимо от рецесията…

— Въпросът не е в това. Пералните ателиета имат стойност само когато са в пакет. Те се крепят едно друго. Като колода карти са. Извадиш ли едната, рискуваш и останалите.

— Не разбирам защо.

Криси едва се удържа да не отговори. Естествено, че не може да разбере. Точно за това няма свой бизнес, а работи за друг.

— Това е дългът към семейството.

— Глупости — остро отсече Криси. — Имаме дълг единствено към децата си. Ако ще продам едно от ателиетата, за да финансирам ваканционна къща, то ще е в Испания, Кипър или Майорка — място, където поне ще можем да ходим през цялата година. А не на ледения западен бряг на Англия.

— Но на децата тук им харесва.

— На децата ще им харесва навсякъде, където има вода и други деца, с които да играят. Това не е трагедия, Дейвид, а житейски факт.

Той я изгледа продължително.

— Ти наистина си една високомерна кучка.

Тя сви само рамене.

— Ако искаш да кажеш, че не съм сантиментална, да, така е.

Дейвид вече трепереше от вълнение.

— Толкова малко ли държиш на това семейство?

Криси пое дълбоко въздух. Може би беше време да изрече някои истини.

— Държа на тях точно толкова, колкото и те на мен — отвърна тя. — Мисля, че така е справедливо, какво ще кажеш?

Той завъртя драматично очи.

— Открай време си въобразяваш, че не си достатъчно добра за тях.

— Това не е вярно — ядоса се вече тя. Не искаше да навлизат в тази тема. Когато наблюдаваше как ковчегът на Греъм изчезва под земята, се беше надявала на ново начало. Изглежда предразсъдъкът продължаваше да живее и да бъде проклета, ако продължава да държи езика зад зъбите си. — Винаги съм знаела, че съм достатъчно добра за теб. Но невежия ти баща реши от първия миг, в който ме видя, че не съм достойна за теб, и ми го показваше до смъртта си. Вие до един го следвахте в това. Подсмихвахте се, смушквахте се…

— Не разбирам за какво говориш…

— Всички вие си мислите, че много цените добрите обноски, но всъщност сте най-големите грубияни, които съм срещала. Възпитана съм така, че да се старая хората около мен да се чувстват добре. Докато ти и твоето семейство направихте всичко възможно да ме накарате да се чувствам като аутсайдер. Да не съм Милтън, защото у дома нямаме сребърни пръстени за салфетките и не съм ходила в престижно училище.

— Ето, нали ти казах. Въобразяваш си.

— Изобщо не си въобразявам! — Тя вдигна първата обувка, която й попадна и го замери с нея.

Дейвид седна изплашен.

— За бога, Криси — замига той.

— Вбеси ме…

— Току-що доказа, че не си достатъчно възпитана. Иначе нямаше да крещиш като някоя простачка и да ме замеряш с обувки.

Криси се стегна, събра цялото си достойнство и успя да процеди:

— Поне когато умра, няма да те оставя затънал до гуша финансово. Кой човек оставя жена си без пукната пара? Само един боклук. И със сигурност не и един джентълмен.

Чувстваше, че продължи ли, ще отиде твърде далеч. Вдигна очи към тавана и искрено се помоли да спре дотук, да си затвори устата. Дейвид обаче, видимо разстроен, ставаше от леглото. Явно беше му дошло в повече.

— Как смееш да говориш така за баща ми? Нямаш ли поне малко уважение?

— Всъщност, не — присви тя очи. — И никога не съм имала. Дори сега, когато е мъртъв. Нямам намерение да се преструвам.

— В такъв случай може би ще трябва да се разведем. Щом наистина така го чувстваш.

Дейвид винаги прибягваше до темата за развод, когато се чувстваше застрашен или без почва под краката си. Не го мислеше. Просто така проверяваше колко го обича тя. Но сега тя нямаше намерение да играе тази игра.

— Само опитай и ще видиш как за нула време ще фалирам всичките си ателиета. Половината от нула е кръгла нула.

Дейвид съвсем се обърка. Криси дори се засрами. Заприлича на напълно загубило се момче. На петнайсетгодишен хлапак. Сякаш светът му се разпадна. Не биваше да му крещи така, но твърде дълго бе преглъщала унижения и обиди. И защо да не може да изкаже как се е чувствала?

Защото беше в силната позиция. Милтънови я бяха поставяли в такава позиция, само защото се бяха чувствали застрашени. Тя може да не знаеше как се държи нож на масата, но пък умееше онова, което всички искаха. Способността да направи нещо от себе си, да поема рискове.

Криси прекоси стаята и прекара длан по гърдите на съпруга си. Никак не го биваше в бизнес делата, но пък бе все така привлекателен. На моменти й се искаше да му каже да млъкне, защото е достатъчно да е само мил.

— Трябва да продължим, Дейвид — промълви тя. Не бива да се вкопчваш във вещи.

— Ти май наистина не разбираш. Не знаеш какво значи да загубиш нещо, което е било в семейството ти.

— Възможно е. Единственото нещо, което ще оставя след себе си, е двойка питомни гълъби и кутийка с порцеланови фигурки „Ладро“…

— Бунгалото е част от наследството ни. То е в кръвта ни. Предава се от поколение на поколение в семейството…

Криси впи поглед в тавана.

— Дейвид?

— Да?

— Преодолей го. — Тя се обърна. Свали роклята, изля в ръката си лосион за тяло и започна да го втрива в кожата си. — А ако толкова много ти харесва тук, винаги можеш да наемеш бунгало за известно време.

Дейвид не сваляше поглед от нея.

— Ти наистина, ама наистина не разбираш, нали?

Тя стоеше пред него с блеснали от течността великолепни гърди.

— Дейвид, време е за ново начало. Довиждане Евърдин, здравей свят. А сега, за бога, започни да се обличаш.

Мъжът й се захлупи отново на леглото и зарови лице във възглавницата. Криси извади рокля от куфара си и я тръсна няколко пъти. Нямаше да му позволи да я накара да се чувства виновна. Всяка година ставаха заложници на проклетата барака на плажа. Откъде да знае, че следващото поколение ще се радва на това наследство. Всички деца бяха чудесни и прекрасно играеха заедно, нито за миг не се беше подразнила от приятелството между братовчедите. Но Дейвид и братята му винаги предпочитаха да се движат по течението. Съревноваваха се един с друг, заяждаха се, завиждаха си. Греъм бе подклаждал всичко това, докато Джейн се въртеше около всички в старанието си да внася успокоение, като отчаяно се стараеше да не взима ничия страна. Криси отказваше категорично да бъде въвлечена в техните интриги. Случваше се да се изкуши да дръпне предпазителя и да остави гранатата да избухне, но пък не искаше да слиза до тяхното ниво. Наместо това пиеше вино, четеше книги, сърфираше на лаптопа си, говореше по телефона с приятелки, лакираше ноктите си, въпреки че цялата тази обстановка й действаше зле. Определено беше време за ново начало.

 

 

Семейство Милтън почти изпълни малкия френски ресторант в подножието на хълма по пътя към Евърдин. Заеха огромна дълга маса: в единия край се настаниха децата, които се нахвърлиха на легендарното печено пиле на „Мартин“ с пържени картофи, докато всеки от възрастните си избра блюдо. Храната тук беше добра — проста, добре сготвена, на поносима цена и въпреки липсата на Греъм (или може би поради това), настроението бе ведро, подпомогнато от много чаши коктейл „Кир роял“ — шампанско със сок от касис.

След шоколадовата торта Криси излезе навън, за да изпуши цигара. За нейна изненада скоро след нея излезе Филип с пура „Кохиба“. Седнаха на пейката, оставена недалеч от външната печка на беседката, оставена там за пушачите — истински французин, Мартин искаше да е в услуга на клиентите си.

Филип определено беше пиян. Четири коктейла, плюс лъвската част от червеното вино и тумбеста чаша калвадос, която той все още държеше в ръка. Криси беше много спокойна, но съвсем не беше прекрачила отвъд зоната на риска.

— И така — подхвана Филип, издухвайки стълбче дим от ароматната си пура. — Съобщението на майка ми дойде доста неочаквано.

— Но не е изненадващо, като се има предвид в каква гадост я забърка баща ви. Съвсем обяснимо е, че иска да се отърве от имота тук.

Криси си даваше ясна сметка, че е много рязка, но искаше от самото начало да са на ясни позиции.

Филип се обърна и я изгледа. Усмихваше се, но това бе нещо повече от лицемерна усмивка. В усмивката му винаги имаше елемент на покровителство, защото той бе искрено убеден, че е нещо повече от другите. Ако Дейвид бе надарен с хубав външен вид, то Филип бе надарен с ум. Беше завършил Оксфорд, а сега преподаваше английски в университета в Мидландс. Много слава, много хора, които му се подмазват, но малко пари. Особено при високите такси за училище, които плащаше. Той и жена му Серена не вярваха в образованието в държавните училища. Държаха децата им да получат най-доброто възможно образование, ето защо посещаваха ужасяващо скъпи частни училища. Криси недоумяваше как оправдават пред себе си подобен разход, който поглъщаше поне половината от заплатата на Филип. Тя например беше сигурна, че Хари, най-големият им син ще учи медицина, все едно кое училище е завършил.

Филип завихряше калвадоса си в чашата, очевидно обмисляйки тактиката си.

— Знаеш, че винаги съм те харесвал, Криси.

— Добре го прикриваш.

— Двамата с теб сме победители. Имаме много общо.

— Така ли?

— Амбиция, хъс. Потребност да постигаме целите си.

— Възможно е — съгласи се Криси, макар че според нея в случая на Филип хъсът се свеждаше единствено до това да задоволява егото си. Представяше си го как се носи из кампуса, фантазирайки си, че студентите му си припадат по него, как се оглежда в огледалото преди всеки час, за да се увери, че връзката му е достатъчно разхлабена, че косата му е леко разрошена, за да обере необходимото възхищение.

— Стига. Не можеш да отречеш, че не чувстваш връзката ни. — Той премести пурата в дясната си ръка, тази, с която държеше чашата и с вече свободната ръка обгърна кръста й.

— Спри. Фил, никога не сме хранили топли чувства един към друг. — Тя знаеше колко мрази той да го наричат Фил.

— Но това е само прикритие, нали? — Той прокара ръка по бедрото й и се насочи към гърдите й.

— Докосни ги и това ще е последното нещо, което ще направиш в живота си.

Филип се нацупи, но дръпна ръка. Наклони глава и се опита да я погледне в очите.

— Какво ще правим?

— За кое?

— Ако мама продаде буталото, няма да можем да се виждаме. Не знам дали ще мога да живея така, Криси. Нашите лета заедно, колкото и кратки да са, ми дават сили да продължа нататък.

— Мислех, че вие двамата със Серена сте щастливи?

Той чукна с пръст пепелта от пурата си.

— Е, държим се на повърхността. Страст обаче няма. — Изгледа я с поглед, който се предполагаше да е изкусителен. — Всъщност не си спомням последния път, когато сме правили секс.

— Божичко, това е ужасно, а ти си мъж в разцвета си. Трябва да е сериозно изпитание. Особено ако не си… не си си уредил нещо друго?

Отново онази дразнеща усмивка. Филип се премести по-близо до нея и ръката му отново се плъзна около кръста й.

— Мога да си уредя много неща.

Криси се измъкна от хватката му с въздишка на досада. Няма да го зашлеви. Не заслужава чак такова внимание.

— Фил… Защо не спреш да се преструваш и не караш направо? Искаш да купя бунгалото, така ли?

В интерес на истината той не се поколеба нито за миг.

— Знаеш, че това е единствено правилното решение. Никой от нас простосмъртните не може да си го позволи. И тогава може би ще можем двамата с теб да дойдем сами някой уикенд. За необходимото поддържане.

— Така ли го наричаш? — не сдържа усмивката си Криси. Ама и него си го бива. Какъв нахалник! — Съжалявам, но всичките ми средства са ангажирани. И да искам, не мога да го купя.

Филип смръщи чело. Очевидно се опитваше да разбере дали тя говори истината.

Криси загаси цигарата си. Нямаше никакво желание да слуша повече развратните му глупости. Ама че заблуден глупак! Само проверяваше дали може да измъкне нещо, или наистина беше толкова самовлюбен, та си мисли, че тя може да си падне по него?

 

 

Серена се примъкна до нея на плажа на следващия ден. Седяха на шезлонгите пред бунгалото, заобиколени от списания и туби лосион против изгаряне и следяха разсеяно децата. С изключение на Спайк, който беше отговорност единствено на Ейдриан, те всички бяха достатъчно големи, за да им разрешат да се движат и сами по плажа, без някой от родителите да ги следи отблизо, но Криси обичаше да държи своите под око.

Денят беше изумителен: ясно синьо небе, вълните — достатъчно високи за бодисърфинг, но без да са опасни, и лек приятен бриз. Серена изпъна крака, размърда пръсти и въздъхна.

— Ще ми липсва това място.

— На всички ще ни липсва — съгласи се Криси. — По-добре да се радваме, че изобщо сме го имали.

— Много жалко ще е да го загубим просто така.

— Мисли за това, че продажбата ще помогне на Джейн, погледни го от тази страна.

Серена не откъсваше очи от ноктите си. Криси буквално виждаше, как под русия бретон, мозъкът на снаха й работеше усилено, за да измисли как да го изиграе по-добре.

— Питам се дали не можем да съберем заедно тази сума и така да запазим бунгалото за семейството.

Криси положи не малко усилия да прикрие раздразнението си. Как всички изведнъж се загрижиха за семейството? Наместо това успя да придаде объркано изражение на лицето си. Ще накара Серена да се поизпоти.

— Как точно си го представяш?

— Ами трите момчета да разделят сумата помежду си. Пада се само по четирийсет хиляди на човек. Няма да е толкова трудно да се съберат.

— За Ейдриан определено няма да е лесно. А пък и ние имаме много тежка ипотека. Не знам за вас двамата…

Бебешко сините очи на Серена помръкнаха.

— Ами… Мислех си, че вие… Че вие сте доста добре материално — побърза да сведе Серена очи, пламнала от смущение. Може би… Ще можем ли да вземем парите назаем… от теб?

Криси се загледа в снаха си. Дожаля й за това, че жената е закопчана за Филип. Серена едва ли живееше много весело. По всичко личеше, че тя най-вече обслужва съпруга си, великият „академик“. Очевидно, не беше се оженил за нея заради блестящия й ум, а по-скоро заради миловидната й котешка хубост. Този мъж не търсеше партньор, а някой, когото можеше да контролира, за да храни собственото си самочувствие. А Серена беше готова на всичко, доколкото се досещаше Криси. Ако Филип кажеше: скочи, тя ще попита колко високо. Нещо подобно на връзката между Греъм и Джейн, заключи тя. Грубиянът и покорната.

— Не мога да разбера как на всички ви хрумна идеята, че съм фрашкана с пари. Собственик съм само на няколко ателиета за пране. Сто и двайсет хиляди са страшно много пари. Много съжалявам, но наистина не мога да си позволя да финансирам тази…

— Ще ти ги върнем, и то с лихва.

— Да не говорим, че и нямам желание да инвестирам четирийсет хиляди в тази барака — поклати Криси глава.

— Като си помисля само колко щастливи часове сме имали тук.

Криси я изгледа подозрително. Какво можеше да направи Серена щастлива? Вероятно това, че тук край морето мъжът й беше пред очите й и нямаше възможност да се перчи пред студентите си. Доста тъжно съществувание. Само че Криси не носеше отговорност за състоянието на брака на Серена. Тя вдигна списанието си.

— Съжалявам — заключи тя без повече обяснения. Не беше длъжна да дава каквито и да е обяснения на снаха си.

 

 

Ейдриан бе съвсем друга работа.

Втората вечер на семейния уикенд, средното поколение се отправи към нощния клуб „Талула“, докато Джейн остана в къщи да гледа децата. Заведението съществуваше в Евърдин от незапомнени времена. Вътре беше доста запуснато — цареше полумрак, подовете лепнеха, но пък музиката беше чудесна. Местният диджей умееше да улови настроението на компаниите и всяко парче бе изненада, спомен, истинско бижу. Никой от милтънови не ходеше иначе в нощни клубове, но посещението тук бе традиция. Мъжете бяха изненадващо добри танцьори, а на Криси, която нямаше нищо против да демонстрира прелестите си, често повтаряха, че е трябвало да стане танцьорка на пилон. Дори Серена, стига да пийне достатъчно, се впускаше в мечтателни, страстни движения. Окупираха почти целия дансинг, разменяха партньори и стилове, и демонстрираха енергичност и издръжливост, които често им липсваха във всекидневието. На следващия ден всички щяха да имат мускулна треска, но пък нямаха никаква друга работа, освен да се излежават на пясъка.

Докато се въртеше във вихъра на танца, Криси се поглеждаше в огледалното кълбо и за част от секундата изпита съжаление, че това е последният път, в който идват тук на танци. По-полека, напомни си тя, не ставай сантиментална.

Ейдриан докосна лакътя й и даде знак, че излиза навън. За една цигара марихуана, предположи тя. Никой от останалите не пушеше трева, но тя самата го правеше от време на време. Излезе след него, за да му прави поне компания. Спряха в тесния заден двор на бара, заслушани в ритмичната музика, която стигаше до слуха им през стените.

— Вероятно това е последният път, когато идваме тук — отбеляза тя и дръпна силно от цигарата му, наслаждавайки се на лекото замайване. Ейдриан я пое от нея.

— Чувствам се като пълен некадърник — рече по едно време зет й. — Бараката е мястото, което е най-близо до понятието дом за Спайк. А нищо не мога да направя, за да го запазим.

Криси сбърчи чело.

— А твоя дом или този на Дона?

— Нито едно от тези места не е дом. Те са просто жилища. Цяла година Спайк живее с мечтата да бъде тук през лятото с братовчедите си. Иначе животът му е наистина скапан. Дона е… Кошмарна е.

Дона беше бившата приятелка на Ейдриан и майка на Спайк. Забременя от него преди шест години, малко преди да се разделят, и се опита да отрече, че той има нещо общо с детето. Тази жена беше истинско чудовище — себична, истерична, интригантка, за нищо не можеше да се разчита на нея… Криси я беше виждала само веднъж, но я намрази от пръв поглед. Непрестанно променяше изискванията и настроенията си, използваше Спайк като оръжие, за да получава от Ейдриан каквото й хрумне и най-вече пари. Тъй като той не разполагаше с много, тя хвърляше какви ли не заплахи, които естествено не можеше да изпълни, а те обикновено бяха свързани с емигриране в Австралия и Ейдриан всеки път изпадаше в отчаяние.

Той беше своят най-голям враг. Ако Дейвид беше хубавец, Филип бе взел острия ум, то Ейдриан беше талантлив. Изключителен майстор на мебели, можеше да измайстори неподозирано красива мебел или шкаф от най-безличния дървен материал, но така и не успя да се организира и да създаде свой собствен бизнес. Предпочиташе да изпълнява отделни дърводелски поръчки и макар уменията му да надхвърляха далеч тези на обикновените майстори, в повечето случаи губеше работата си заради неизпълнение на сроковете. В главата му нямаше понятие като „спешност“. Така и не искаше да проумее, че когато хората го наемат да свърши нещо, очакват то да е готово в разумни срокове. В резултат той беше беден като църковна мишка, което очевидно не го тревожеше много, защото не беше човек на материалното. След като имаше дете обаче, се предполагаше, че може да му осигури поне покрив над главата. Криси знаеше, че Джейн и Греъм в крайна сметка му купиха малък апартамент, което създаде много конфликти сред останалите.

Новината, съобщена от майка му, го беше потресла.

— Налага се да се стегна — заяви той на Криси. Заради Спайк не мога да позволя бунгалото да си отиде просто така. Той обожава братовчедите си. Живее заради лятото, заради прекарването с тях. За него това ще е голямо нещастие.

— И какво можеш да направиш?

— Ще ипотекирам апартамента — заяви той. — Мама и татко го купиха, когато бяха добре материално.

— Но как ще покриваш вноските? — попита Криси, която винаги мислеше за практическата страна. — Нямаш постоянна работа.

— Ще се наложи да си намеря — въздъхна Ейдриан, докато въртеше между пръстите на едната си ръка кожената каишка със сребърна висулка на китката на другата. Цялата тази история ме накара да осъзная, че Спайк ще пострада най-много. Майка ни ще се оправи, всички вие имате партньори. За Дона Бараката също беше добре дошла. Цяло лято няма грижа за детето, така че може да се размотава колкото си иска с приятелчетата си. Само че не мога да го затворя в апартамента.

Криси опря гръб в хладната стена. Чувстваше се леко замаяна, макар и приятно. Думите на Ейдриан я трогнаха. Решимостта му да се грижи както трябва за сина си — още повече. Кокалестото му, ъгловато лице и дълбоко разположените очи излъчваха твърдост. Тя не беше поглеждала ситуацията от гледна точка на Спайк. Ейдриан беше прав. Братовчедите на Спайк бяха като братя и сестри за него. Цяло лято се влачеше след тях, те се грижеха за него, без да се оплакват, защото той беше симпатично момченце, което никога не хленчеше.

Как можеше да обрече това дете на лято с ужасната си майка или затворено в жилището на Ейдриан все едно е бройлер. То имаше нужда от слънце, пясък, свобода, чист въздух и смях.

— Има някаква минимална възможност да измисля нещо — рече тя. — Серена предложи да купим Бараката заедно. Така че може би не всичко е загубено…

— Нямах предвид да… — вдигна той изненадано очи.

— Знам.

Той сложи ръка на раменете й. Челата им се докоснаха.

— Страхотна си — промълви той. — Знаеш го, нали?

— Не бързай. Все още нищо не съм направила.

Стана й някак ведро на душата. Усещането, че може да направи нещо добро за някого, да промени нечий живот към по-добро й хареса. Спайк бе тяхна обща отговорност, защото Ейдриан… Ейдриан си е Ейдриан.

 

 

Леко надрусани, двамата влязоха отново в кръчмата, хванати за ръка. Посрещна ги силната музика. Криси даде знак, че иска да си налее питие, и изтегли ръката си от тази на Ейдриан. Вече до бара, тя извърна глава, за да провери дали още някой не иска питие. Ала това, което видя случайно, накара сърцето й да прескочи.

Сред тълпата от танцуващи й се мерна фигурата на Ейдриан, който точно в този момент дискретно протягаше към Серена ръка с вдигнат нагоре палец. Тя му отговори с една от своите котешки усмивки. Сякаш нож се заби в сърцето на Криси, когато ги видя да си пробиват път един към друг в тълпата.

Как не беше забелязала? Езикът на тялото сега бе красноречив. Сладникавата Серена и загубеното малко момче Ейдриан. Проследи с поглед как се хващат за ръце и се насочват към дансинга, без да откъсват очи един от друг.

Криси усети, че стомахът й се обръща. С несигурни крачки се отправи към тоалетната, където тълпа млади момичета си разменяха червила и още кой знае какво. Проби си път към началото на опашката, вмъкна се в първата освободила се кабина и закрещя от възмущение.

Седна на тоалетната с глава между коленете и се опита да диша дълбоко. Копеле. Искрено се беше загрижила за Ейдриан. Направи я на пълна глупачка. Беше повярвала в сълзливата му история, в решимостта му да търси решение. Интересно как бяха решили да я атакуват и дали идеята да разиграят картата Спайк беше на Серена. Всички знаеха, че тя има нежни чувства към малкото момченце. А и как иначе? Та той беше самата невинност. От колко ли време имаха връзка? Какъв можеше да е планът им за бъдещето? Дали Серена възнамеряваше да напусне Филип? Не би я винила за това.

Божичко, момчетата на Милтън бяха досущ като баща си. Тя се опита да избута назад в паметта си един много неприятен спомен. Рядко му позволяваше да излезе на преден план, но той никога не напускаше съзнанието й. Греъм Милтън, който я притиска до стената късно една вечер в бунгалото, когато останалите отидоха да наблюдават метеоритен дъжд. Дъхът му на уиски, горещите му длани върху гърдите й, думите, които все повтаряше, че никой няма да разбере, че няма нищо лошо и тя няма защо да се чувства виновна… Криси никога не спомена пред никого — нито пред Джейн, нито пред Дейвид. Колкото искат да боготворят онзи стар козел, но тя знаеше, че дори да беше казала нещо, щяха да обвинят нея, че носи разголен бански костюм, че тя му е давала аванси.

Какъвто бащата, такива и синовете. Все пак се надяваше, че Дейвид е различен. Имаше своите недостатъци, но тя никога не го заподозря в изневяра. Не си правеше илюзии, но той просто беше друг тип. Освен това едва ли щеше да намери по-добра любовница от нея. В това вече беше напълно сигурна.

И въпреки това беше съкрушена. Обикновено добрата й преценка й беше изменила този път. Криси се гордееше със способността си да познава хората, а Ейдриан и Серена не беше разгадала. Почувства се измамена. С какво удоволствие само я биха използвали. И съвсем хладнокръвно бяха начертали плана си за действие.

Тя не позволяваше да я използват. И не се остави никой друг да я убеди да купи Бараката. Ако все пак реши да предложи някаква оферта, то тя щеше да бъде единствено и само в интерес на нея, Дейвид и децата им, а останалите от семейството имаше да се надяват до края на света да бъдат поканени.

Сложи малко червило на устните си и разтърси къдрици. Нагласи горната част на роклята си така, че деколтето да стане по-дълбоко. Усмихна се, очите й заискриха, след което напусна тоалетната и се устреми към дансинга право в прегръдките на съпруга си.

— Опиташ ли да ме излъжеш — прошепна му тя, да ме преметнеш или да ми кръшнеш — свършено е с теб.

В първия момент Дейвид я погледна стъписано.

— Беше навън с Ейдриан за кратко шушу-мушу — засмя се той. — Не ставай параноична. — Обгърна тялото й с ръце и я притисна до себе си.

Музиката ги обгърна и увлече. Криси отпусна глава на рамото му, питайки се дали може да му има доверие, дали генът на Милтън е толкова силен и у него.

Забеляза как в отсрещната страна на дансинга Ейдриан и Серена се измъкват към вратата. Филип стоеше до бара и я наблюдаваше с леко присвити очи.

Криси потръпна.

Само защото си параноичен, не значи, че те не те дебнат. Колкото по-скоро се продаде Бараката, толкова по-добре.