Вероника Хенри
Лято на плажа (8)

8. Да яхнеш вълната

Че Дан и Кирсти ще се оженят в Евърдин се разбираше от само себе си. Та нали се бяха запознали тук, на плажа, и когато смогваха, прекарваха всеки свободен уикенд, скачайки в колата в петък вечерта и караха като луди по магистралата. Те бяха първообразите на симпатягата сърфист и мацето му с почти еднакви разрошени коси — нейната малко по-дълга от неговата, със златист целогодишен тен и дълги силни крайници. Церемонията щеше да се състои в „Евърдин Сандс Хотел“, а когато Джена откри, че хотелът притежава и две плажни бунгала, най-естественото нещо беше да предложи едното за първата брачната нощ. И ето я тук в розовеещата, пълна с надежди зора на сватбения ден да нанася последните щрихи по декора, достигнал вече съвършенството.

Като главна шаферка тя имаше богат опит в привеждането на нещата в съвършен вид. В крайна сметка нали това бе петият път, в който я удостояваха с честта. Предполагаше, че трябва да се радва, че има толкова приятели, които я ценят високо, но сега не й беше до шеги. Ако чуеше да казват „Винаги шаферка, никога булка“, не отговаряше за действията си.

Джена отдавна бе установила, че тя не е типът момиче, в което се влюбват мъжете. Не беше като Кирсти. Заради такива като Кирсти „Тифани“ произвеждаха диамантени пръстени, „Болинже“ правеше шампанско — момиче, на което се бе паднал повече от справедлив дял. Определено бе получила и дела на Джена.

Не че мъжете не харесваха Джена. Те я обожаваха. Тълпяха се около нея. Зяпаха деколтето й, милваха дупето й, влачеха я в леглото. Но просто не й предлагаха да се ожени за тях. Никога.

Къде, чудеше се тя, е грешката ми? Беше умна, решителна, привлекателна, общителна. Не смяташе, че е особено взискателна или придирчива. Какво да промени в себе си, за да стане бъдеща булка? Какво има в Кирсти, че да разполага с такива големи възможности, а сега да тръгне към олтара с избраника си? Джена си мислеше, че около Кирсти витае елемент на мистерия — тя беше хладна, леко надменна, не споделяше много, докато Джена беше откровена и екстровертна и никога нямаше да се промени. Трябваше ли да бъде наказвана заради това, че обича да разказва истории за себе си и кара всички да се смеят, че винаги беше първа на дансинга с ръце във въздуха, беше винаги готова за по питие?

Тя въздъхна. Днес не беше ден за размишления по въпроса. Трябваше да привърши нещата тук, да се приготви, после да провери дали Кирсти е готова. А тя несъмнено ще бъде. Не може нещо да не върви на Кирсти. Тя има вълшебен живот, реши Джена. Всичко се разстила пред нея като приказка. Като днес. Щеше да бъде сватба — мечта.

Хвърли последен поглед на плажното бунгало. Леглото беше ниско до пода с бели като пяна постелки и възглавници с дантели по краищата, посипани с розови листенца. До него бе поставен съд за лед, а отстрани — две чаши на дълги столчета. От гредите на тавана висяха феерични светлини, ароматните свещи чакаха да бъдат запалени. Джена щеше да се върне по-късно, малко преди булката и младоженецът да напуснат тържеството, за да запали свещите, да сложи шампанското в леда, да пусне музиката.

Извади диска, който бе взела по-рано от чантата си, и го постави в сидиплейъра. Цял век го беше записвала — тежък труд да изтеглиш любовта от интернет и от своята собствена музикална колекция, но пък смяташе, че е направила върховната компилация за един меден месец. Натисна „старт“, за да се увери, че работи.

Ал Грийн започна да пее „Да останем заедно“.

Джена огледа бунгалото. Не беше забравила нищо. Беше идеалното място за щастливата двойка да започне съвместния си живот. Дан и Кирсти. Скоро ще станат мистър и мисис Харпър. Представи си как пренасят Кирсти, тънка и красива, през прага, как после я поставят в средата на леглото, как Дан гледа надолу към нея с възхита.

Огромна топка се надигна в нея и я стисна за гърлото. Ревност? Негодувание? Отчаяние? Страх? То я задави. Обхвана я цялата, като гигантска вълна от горчивина. Нямаше сили да се противопостави. Глупости — това не бива да се случи. Трябва да бъде добрата стара Джена, идеалната шаферка с усмивка на лице, макар и сърцето й да се къса.

Не издържаше повече.

Отпусна се на пода и заплака.

 

 

Дан Харпър и неговият кум Лиам бяха в долния край на плажа, за да хванат най-хубавите сутрешни вълни. И двамата изпитваха страст към сърфирането и им се струваше естествено да се занимават с това в утрото на сватбата на Дан. Даваше им сили, прочистваше умовете и беше най-доброто средство да успокоят предсватбената треска. Как да се тревожат за предстоящото бракосъчетание, когато водят битка с морето, напрягайки всеки мускул на тялото си, и се изпълват с въодушевление, щом се понесат към брега? Викаха и крещяха, изпълнени с адреналин.

Бяха първи приятели от деня, в който и двамата постъпиха в средното училище. Свързваше ги любовта им към спорта, Пърл Джам и хубавите момичета. Бяха изпълнили заедно множество обреди, бележещи възмъжаването им — първото питие, първата цигара, първия махмурлук, първата катастрофа с кола и още оттогава обсъждаха до безкрай всяко свое жизненоважно решение. Споделяха и най-тъмните си тайни и най-дълбоките си страхове. Днешният ден щеше да промени съществуващото положение, защото някой друг щеше да стане по-важен за живота на Дан, но това не ги вълнуваше. Щяха да останат приятели. Винаги.

Накрая, след четирийсет и пет минути, а си бяха обещали половин час, но условията бяха толкова благоприятни, че беше грехота да спрат, те изтеглиха сърфовете от водата и тръгнаха обратно нагоре към плажа. Времето щеше да им стигне да се върнат в хотела, да вземат душ, да сложат сватбените одежди и да се отбият в бара за по едно за отскок.

Лиам сложи ръка на рамото на приятеля си.

— Хей, да не те хвана шубето в последния момент?

— Ни най-малко. — Дан се засмя и тръсна глава, за да отстрани мократа руса коса от очите си. — Това е положението, приятел. Странно е — мислиш си, че никога няма да си готов да улегнеш за семеен живот, а изведнъж чувстваш, че именно това ще бъде най-правилното.

— А по това време догодина ще тропат малки крачета?

— Може би. Готви се! Ти ще бъдеш кръстникът.

Лиам направи физиономия.

— Ще се справя ли с отговорността?

— Разбира се, че ще се справиш. — Дан сръчка приятеля си в ребрата. — А сега си ти на ред. Трябва и ти да свършиш тази работа!

— Да — съгласи се Лиам. — Само че още не съм срещнал подходящото момиче. Откъде знаеш, че…

— Просто знам. — Дан се ухили, навеждайки глава към три девойки в бикини, които слизаха наблизо към плажа с ръце, пълни с плажни чанти, кърпи и джунджурии, готови да прекарат деня на слънцето. — Какво ще кажеш за една от тях?

Момичетата се изкискаха и се смушкаха, минавайки край Дан и Лиам. Едната се обърна, Лиам също се обърна и за миг очите им се срещнаха.

— По дяволите — каза той. — Моите задължения отново се изпречиха пред либидото ми.

— Ей, освобождавам те. Ще намеря друг да ми подаде пръстените. Не е толкова трудно.

— Няма начин — Лиам отново сложи ръка на рамото на приятеля си. — Там, откъдето е дошла, има още много такива.

Излязоха от наклонената площадка горе на плажа и поеха по пътя, водещ през селото до хотела. Когато минаха край „Котвата“ никой не спомена ергенската вечер на Дан. Отишла беше в историята една от онези вечери, когато се случват неща, за които не се говори повече. Каквото е станало, нека да си остане там — това бе неписаният закон, който и двамата твърдо спазваха.

Завиха към портала, водещ към моравата пред хотела.

— Добре, друже — каза Лиам. — Ще се видим на терасата след половин час и ще те почерпя едно бренди.

— Нека да е двойно — ухили се Дан, докато влизаха през терасата на хотела — двама приятели, споделяли години на дружба, а сега единият щеше да акостира в следващото житейско приключение.

 

 

Кирсти се взираше в отражението си в огледалото, търсейки недостатък, някакво малко несъвършенство.

Роклята й бе в проста, права линия, от истински бял шифон, а тънките презрамки подчертаваха тена й. Русата й коса беше навита на дълги, свободни къдрици, които се спускаха под раменете. Сребърна верижка с мида падаше на ключицата й. На краката си носеше хавайски сандали с кристали „Сваровски“. Ноктите на ръцете и краката й бяха лакирани в бледорозовия нюанс на стрида. Изглеждаше наполовина русалка, наполовина плажно дете, наполовина приказна булка.

Доволна, че е постигнала възможното съвършенство, тя най-после си позволи да се усмихне одобрително, после взе чашата шампанско, изпратена от хотела, и отпи една глътка. Беше настояла да се приготви сама. Кирсти не желаеше около нея да се суети тълпа некадърници. Онова, което не можеше да направи сама, беше възложила на професионалистите — маникюристката и фризьорката дойдоха и си тръгнаха по най-бързия начин, но тя се облече сама и сама постави грима си. А сега беше готова и разполагаше с цял един час. Джена, главната й шаферка, трябваше да се качи да изпият по чаша заедно, но се бавеше. Винаги закъсняваше. В известен смисъл Кирсти нямаше нищо против. Искаше й се да остане за малко сама, за да се подготви. Джена щеше само да пренавие пружините й и да я притесни — нямаше да е нарочно, но Джена беше като натегнато детско часовниче, а това бе заразително. Само при мисълта Кирсти се разтрепери.

Тя пое дълбоко дъх, за да успокои свития си стомах, не можеше да повярва, че днес следобед ще бъде мисис Даниъл Харпър. Ясно бе, че за целите на професията си ще запази моминското си име — не беше посветила последните десет години на изграждането на репутация като личен треньор и диетолог, за да захвърли всичко, но иначе желаеше да вземе името на мъжа си. Искаше да бъдат истинска двойка, особено когато решат да имат бебе. Тя беше готова. Беше на трийсет и две — не беше стара за първо майчинство по съвременните критерии. В идеалния случай щяха да сместят едно момче и едно момиче, докато стане на трийсет и пет, възрастта, когато часовникът на тялото ти започва да забавя своя ход. Кирсти винаги планираше всичко. Нищо не оставяше на случайността.

Отново пое въздух. Беше започнала деня със сеанс от йога упражнения на плажа, далече преди да се е размърдал някой друг. Когато слънцето изгря, тя постла рогозката си на хладния пясък и усърдно изпълни позите. Не пропускаше нито ден и в резултат беше слаба и грациозна. После поплува, хвърляйки се в прохладата на сините вълни, прерязвайки ги със силни, уверени движения. В седем и половина се върна в хотела отпочинала и освежена, готова за закуска от пресни плодове, йогурт и ментов чай. На мястото за сватбеното тържество не се виждаше никой, но това не я изненада, нито обезпокои. Беше свикнала да бъде единственият ранобудник и беше напълно доволна от собствената си компания.

Затвори очи и се запита дали родителите й се движат по план — не й се бяха обадили още. Тази сутрин тръгваха с кола от Хампшър. Беше им предложила да ги настани в хотела от предната вечер, но те не искаха да отсъстват от къщи толкова дълго заради кучетата и бяха решили да пренощуват тук вечерта след сватбата. Кирсти си представи как се приготвят, как майка й се суети около облеклото си, а баща й непрекъснато й отправя успокоителни думи, които заглъхват нечути. Бракът на родителите й беше здрав и без изненади. Доколкото знаеше, никога не бяха криввали от пътя. Кирсти се надяваше, че бракът й с Дан ще бъде също толкова стабилен, макар и може би не толкова… монотонен. Искаше й се нещо повече от занимания с градинарство и спрингер шпаньоли.

Тя отново пое въздух, готова да остави умът си да я отнесе до място по-спокойно, когато на вратата се почука. Скочи и изтича през стаята, за да отвори, закопняла внезапно за разсейване. Отвън в коридора стоеше Джена. Изглеждаше разрошена, отчаяна и все още обута в джинсите си. Кирсти се озадачи. Досега трябваше да е готова.

— Джена? Какво става?

Джена се взираше в нея с широко отворени очи. Лицето й беше на петна. Явно бе плакала.

— Не мога да го направя — заяви тя. — Не мога да продължа да живея с лъжата.

И избухна в шумни хлипания.

Кирсти се усмихна вътрешно. Джена обичаше да драматизира. Дръпна се настрани, за да пропусне приятелката си.

— Хайде. Изплюй камъчето. Какво си направила сега? — Тонът й беше леко нападателен. Всичко можеше да е станало — флирт с нощния портиер, разправия с келнера на закуска.

Джена мина край Кирсти и седна на леглото. За момент седя със скрито в ръцете лице, после погледна нагоре. Заговори шепнешком — наложи се Кирсти да се наведе, за да схване какво казва.

— Много мислих, но не мога да не ти кажа. Не мога да те оставя да идеш до олтара, без да научиш истината. Ти ще решиш какво да правиш.

На гладкото чело на Кирсти се появи нещо като бръчка. Този път Джена забъркваше нещата повече от обикновено.

— Джена, за какво говориш?

Очите на Джена се напълниха със сълзи.

— Спах с Дан на ергенската му вечер.

Кирсти примигна. Веднъж. Два пъти. Помисли, че не е чула добре.

— Моля?

— Не знам как се случи. В първия момент се смеехме в кръчмата. В следващия той се опита да ме целуне. И… аз не знам… просто стигнахме до там… Бях пияна. И двамата бяхме пияни.

Кирсти застана в средата на стаята. Сложи ръка на главата си, опитвайки се да проумее казаното от Джена.

— Защо ми го казваш сега? — Защо не ми каза по-рано. Или да не ми беше казвала изобщо… Това е утрото на моята сватба, Джена.

— Нямаше да ти кажа. Но не знам — изведнъж ми се стори неправилно да те оставя да идеш до олтара, без да научиш истината. Не исках да се ожениш за една лъжа… — Джена се опита да избърше сълзите си, но те продължаваха да се стичат бързо една след друга.

Кирсти отиде до прозореца и погледна навън. В далечината морето блестеше на слънцето в разгърналата се утрин, а по небето над него нямаше облаци. За такова време се беше молила, време, за което би дала всичко.

Нейният най-прекрасен ден!

— Ти какво правеше на ергенската му вечер? — попита тя. — Тя беше за момчетата, нали? Не си ми казала, че си ходила.

— Лиам ме помоли да сляза. Да уредя нещата. Искаше хотелът да не участва, да извърша някои приготовления.

Кирсти се взираше към далечината, сякаш не слушаше. После се обърна и погледна Джена право в очите.

— Честно казано, не ме изненадва. Знам каква си. Дан се е напил, а ти си му предложила.

— Не…

— Признай си, Джена. Винаги си го искала за себе си. Виждала съм съобщенията, които му пращаш. Той не си дава труда да ги изтрива, защото съвестта му е чиста.

Джена погледна надолу нещастна и неспособна да се защити от негодуванието на Кирсти.

— Жалка си, знаеш ли? Единственият начин да получиш мъжа, когото желаеш, е да го накараш да излезе извън себе си и да остане без избор. — Тя сви рамене. — Предполагам, че затова се правят и ергенските вечери. Да разчистиш несвършената работа, преди да започнеш нов живот. Това си била за него, Джена. Малко несвършена работа.

Настъпи миг на мълчание. Кирсти прехапа долната си устна, за да не се разплаче. Не можеше да си позволи да плаче — не и когато играта беше на този етап. Трябваше да се овладее.

Джена се изправи, събрала цялото достойнство, което можеше да събере.

— Той не беше толкова пиян, уверявам те — захапа на свой ред тя. — И ще ти кажа още нещо. Той заслужава повече от теб. Заслужава повече от едно ледено момиче, което е разчертало целия си живот напред. Ти не си способна на чувства. Погледни се — даже и сега си под пълен контрол. Мисля, че нямаш и сърце дори.

Само ако можеше да си представи, помисли си Кирсти. Само ако можеше да си представи колко й струва да запази спокойствие, когато бе съкрушена отвътре.

— Не, имам — тихо отговори тя. — И съм предадена от двамата, които ми бяха най-близките хора на света. Но виковете и охканията няма да помогнат. Няма да го изличат, все едно не е станало.

Тя отиде до бутилката шампанско и наля една чаша. Ръцете й трепереха. Успя да ги овладее, преди да я подаде на Джена.

— Изпий това. После иди и се приготви.

Джена я погледна смаяно.

— Ще продължиш ли?

Кирсти кимна.

— Ти едва ли си заплаха, нали? Кой е шаферката и кой булката в края на краищата?

След което излетя от стаята.

Джена се сви на две, стиснала глава между дланите, и горещите сълзи отново закапаха между пръстите й. Такава мъка не беше изпитвала никога.

Какво направи? И защо? Що за човек трябва да си, за да хвърлиш бомба върху най-добрия си приятел? Защо беше направила единственото нещо, което със сигурност щеше да разруши три живота? Тя се сгуши на топка на леглото, а от дълбините на гърдите й се изтръгна дрезгава въздишка. Запита се докъде точно би върнала лентата, ако можеше — до тази сутрин, до ергенската вечер, до деня, в който съзря Дан Харпър за първи път…

 

 

Кирсти тръгна надолу по коридора с вдигната глава. Извади мобилния си телефон от чантата, която бе грабнала на излизане от стаята, прехвърли номерата и набра. Той отговори при първото позвъняване.

— Лиам, Кирсти е.

— Здравей, красавице!

— Трябва да говоря с теб — прекъсна го веднага тя. — Сега. Да се видим на наклонената площадка след пет минути.

И тя затвори, натискайки копчето на асансьора в края на коридора. По чудо вратите се отвориха веднага със звън и тя влезе вътре. Усмихнаха й се двама от гостите на хотела — всеки харесва булките, но тя не им отвърна с усмивка. Сякаш изобщо не ги забелязваше.

Лиам остави чашата с кафе. Не му хареса тонът на Кирсти. Усети неприятности. Помисли си, че до момента всичко вървеше прекалено добре. Двамата с Дан се охлаждаха на терасата, наслаждавайки се на каната кафе и бързия коняк, преди да започне церемонията, двама приятели, които сякаш нямаха никакви грижи на света. Но не бяха обърнали внимание на очевидното — на това, което Джон Ървинг наричаше „крастава жаба“. Лиам имаше отвратителното чувство, че „краставата жаба“ е изскочила навън и подскача наоколо, лигава и покрита с брадавици, търсеща беля.

— Ей — каза той на Дан. — Трябва да свърша нещо. Ще се видим след малко.

Дан го погледна и кимна. Изглеждаше доста притихнал за човек, който щеше да се жени, но пък какво ли можеше да развълнува истински Дан. Той си беше хладнокръвен. Изглеждаше изумителен с тъмносивия ленен костюм и бялата свободна риза с марковите обувки от змийска кожа, които носеше достатъчно иронично, че да не изглежда превзет.

Лиам излезе от хотела, прекоси пътя и обраслите с трева дюни, които водеха до наклонената площадка. Видя Кирсти да седи на стената. Минувачите я поглеждаха — и как ли не! Изглеждаше зашеметяваща, блестейки на слънцето. Почти като мираж. Ако затвориш очите си и после ги отвориш пак, тя няма да е там.

— Ей! — Той седна на стената до нея. — Какъв е проблемът?

Тя вдигна вежди и наклони главата си на една страна.

— Сякаш не знаеш?

— Не.

— Дан и Джена.

Лиам стисна устни. По дяволите! Само това му мина през ума. Кой се е раздрънкал? Дали някой от другите се бе разприказвал пред приятелката си, а тя бе решила да каже на Кирсти истината? Или…

— Моята шаферка току-що ме уведоми, че е спала с бъдещия ми съпруг на неговата ергенска вечер. — Гласът на Кирсти беше спокоен. — Не знам накъде да поема оттук, Лиам. Имам сто и петдесет гости, които ще пристигнат през следващия половин час. Трябва да посрещна родителите си след десет минути. Моментът не е избран най-добре. А аз не си падам по драмите. Не искам да правя сцени.

Вярно беше. Кирсти не беше царица на драмите. Не като проклетата Джена. Защо не си е държала устата затворена, по дяволите? Какво момиче трябва да си, че да хвърлиш такава бомба върху най-добрата си приятелка, когато тя тръгва към олтара? Нещастно, помисли си той. Ревнива, завистлива, малко откачена, малко озлобена купонджийка над трийсетте с оскъдна пола и още по-оскъден морал. Момиче, което се чувства застрашено от съвършенството на приятелката си, момиче, сърдито на своя житейски жребий.

Но сега не беше моментът да се търсят мотивите на Джена. Сега беше моментът да се намалят пораженията. Като кум на него се падаше да накара Кирсти да иде до олтара.

— Кирсти, ние бяхме абсолютно зле. Никой от нас нямаше идея какво прави. Ако Дан и Джена са завършили заедно, мисля, че той дори не си спомня. Не казвам, че е било правилно, Кирст. И може би аз трябваше да направя нещо повече, за да го предотвратя. Но не значеше нищо.

Кирсти въздъхна.

— Знаеш ли какво? Това ми е ясно.

— Беше само…

— Моля те, не ми казвай, че е било само едно чукане. Говорим за най-добрата ми приятелка и за моя годеник. Двама души, които би трябвало да ме обичат, а не да ме предават.

Лиам изруга на ум. Спомни си как се случи всичко. Виждаше решителността в очите на Джена, как тя се прицелва в Дан, като не се отделя от него през цялата вечер. Ръката й върху неговата, после ръката й около врата му, после устните й върху неговите, после седнала в скута му. Лиам се бе притеснил, но реши да се прави на сляп, макар че нямаше съмнение накъде отива вечерта. Посланието на Джена беше силно и ясно, а Дан изпитваше удоволствие от вниманието. Джена знаеше как да накара мъжете да се почувстват добре. Не оправдаваше Дан нито за секунда, но в състоянието на опиянение, в което се намираше, вероятно е мислел „Какво толкова!“. Последната нощ на свободата!

На следващия ден Дан бе изпълнен с вина, без съмнение. Беше много тих, докато играха голф, вероятно измъчван от угризения, гарнирани с лош махмурлук. Лиам не би се поставил на негово място за нищо на света, но донякъде се чувстваше отговорен. Може би като кум е трябвало да организира игра на пейнтбол, вместо разюзданата вечер с олимпийско надпиване, която можеше да доведе само до неприятности. Но Лиам не знаеше, че Джена ще се появи. Тя каза, че било случайност, че е пристигнала с приятели за уикенда, но сега като се замисли, Лиам установи, че не е зърнал и следа от тях.

Погледна Кирсти. Знаеше, че каквото и да каже, то ще има огромно влияние върху онова, което ще последва. Нямаше много време да решава следващия си ход.

Харесваше Кирсти. Наистина. Но знаеше, че тя е перфекционист. Знаеше, че обича нещата да вървят както тя иска и всеки да се мери с нейната мярка. Знаеше, че в девет от десет възможни случая Дан би достигнал мярката, но той очевидно имаше слабо място. Това слабо място, неговото пълно падение ли беше? Дали бе скроен така, че цял живот да танцува по свирката на Кирсти? Или на фона на станалото трябваше да се измъкне сега? Възможно е Дан да се чувства по-добре с някой като Джена, някой по-безгрижен, който няма да има много изисквания?

Не, реши Лиам. В никоя двойка няма пълна хармония. Налагаше се всеки да се променя и да прави компромиси. На Дан му трябваше някой като Кирсти да опитоми дивата му страна, да го прикотка към следващата фаза от неговия живот. А жена като Джена щеше да го срине надолу, ведно със себе си. Той нямаше да получи възможност да израсне. Щеше завинаги да остане една хаймана на двайсет години.

А Кирсти, макар и претенциозна, беше добър човек. Заслужаваше хубавия, очарователен Дан, когото щеше да моделира като любящ съпруг и баща. Щяха да бъдат чудесна двойка и чудесни родители. Но стана издънка. В много неподходящ момент, но беше сигурен, че ще може да убеди Кирсти да я приеме и прости, защото искрено вярваше в онова, което щеше да й каже сега.

— Кирсти — започна Лиам успокоително. — Дан те обожава. Ако мислех, че не е така, щях да ти кажа веднага и да ти спестя агонията да го установиш по-късно. Сега зависи от теб, Кирст, но ако решиш да си тръгнеш заради едно глупаво изпълнение за една нощ, ще бъде безумна трагедия. Вие двамата сте създадени един за друг. — Той я хвана за раменете. — Знам, че Джена не означава нищо за него. И аз направих подобно нещо. Взех жена от бара и спах с нея. Беше луда нощ. Шампанско, шотове текила, самбука — това не е извинение, знам. Но моля те, не съсипвай своя живот и живота на Дан заради миг на умопомрачение. — Той надникна в очите й и се усмихна умолително. — Той ще бъде чудесен съпруг. Иска да стана кръстник на първото ви дете. Вече съм уредил всичко — първото издание на „Хари Потър“. Искам да застана най-отпред след година и нещо…

Гласът му секна. Какво да й каже повече, по дяволите?

Една-единствена сълза проблясваше като диамант на бузата на Кирсти. Тя вдигна пръст и я изтри, после погледна часовника си.

— По-добре да вървя и да намеря родителите си — каза тя. — Трябваше да ги посрещна преди десет минути. Ще се разтревожат.

— А… Какво ще стане?

— Трябва да помисля, Лиам. Искам да претегля всичко.

Тя се плъзна надолу от стената и си тръгна. Лиам я гледаше как върви, сърцето му биеше, а в устата си усещаше горчив метален вкус. Беше ли сторил всичко, за да оправи положението? Положението, което би могъл да избегне, да си кажем правото, ако не беше толкова обсебен от себе си онази вечер. Ако не бе попаднал в плен на онази жена, умът му щеше да бъде на място и той щеше да отпрати Джена с подвита опашка. Но беше попаднал в плен.

Не му се искаше да мисли за поведението си дори и сега. Жената му се видя привлекателна, много привлекателна. Беше елегантна, хубава, очевидно състоятелна — и обичаше да флиртува. Как да й устои? Той също беше пиян и податлив. Не трябваше да го прави, в никакъв случай. Ако беше джентълмен, щеше да я изпрати до плажното й бунгало и да я остави.

Когато той стана призори, тя отвори очи. Погледът, който му хвърли, беше толкова празен, като на кукла от порцелан, взираща се в празното пространство, стъклена, сляпа. Искаше да я попита за името й, но му се видя ужасно тъпо! На тръгване той беше още пиян, но не дотам, че съвестта да не го загризе по пътя обратно към къмпинга. Промуши се в огромната палатка, която делеше с другите приятели, напъха се в спалния чувал и спа до обед, но после го накараха да стане и да изиграе един рунд голф.

Оттогава споменът за нея го преследваше. Не престана да се пита какво се е случило с нея, какво си е спомнила, когато се е събудила на сутринта, дали е съжалявала, че е спала с него. Нямаше как да се свърже с нея. Не размениха телефонните си номера.

После, когато с Дан пристигнаха онзи ден за сватбата, той я видя. Не беше толкова изненадващо — беше му казала, че прекарва голяма част от лятото в Евърдин със семейството си. Стоеше в магазин „Стар“ с две малки деца, нагласени идеално — момиченцето с лека розова рокля на точици, момчето с шорти за сърф и тениска с дълги ръкави. И тя изглеждаше идеално — върховната сладка майка с руса коса на конска опашка и слънчеви очила „Калвин Клайн“.

Искаше да й каже нещо, да се увери, че е добре, но не посмя. Не искаше да спука балона, в който се носеха — замислени и тримата пред отворения фризер, децата си избираха сладолед. Тя го беше видяла да стои в края на опашката с кошницата за пазаруване и беше примигнала бавно. Усмихна му се леко и колебливо, но отклони поглед. Той разбра. Беше го познала, но не искаше да има нищо общо с него. Почувства се гадно. А още повече засрамен.

Не трябваше да прави секс с нея. Трябваше да говори с нея за всичко, което я тревожи, защото беше усетил, че жената преживява криза. Но някаква първична сила беше завладяла и двамата. Помнеше, че тя изобщо не се възпротиви. Обви ръцете си около шията му и се притисна към него с явно желание. Смесени сигнали нямаше.

Но когато си тръгна, той разбра, че е било грешка. Това и досега не му даваше мира. Оттогава не беше пил много, пазейки се от онова, в което можеше да се превърне — сваляч, който се отнася към жените като към вещи. А не можеше да я изхвърли от ума си — все се връщаше към онези очи на порцеланова кукла. Какво бе накарало някой, изглеждащ толкова щастлив, всъщност да е дълбоко нещастен?

Беше луда нощ. Не само за него. По пътя към хотела той с мъка се застави да мисли за неразрешения проблем. Проклетата Джена! Какво си мисли? Ще я убие. Ще я убие, по дяволите!

 

 

Дан се чудеше къде се запиля Лиам. Трябваше всеки момент да тръгнат към балната зала, където щеше да се състои гражданския ритуал, да се срещнат със служителя и да се уверят, че всичко е наред. Щяха да закъснеят, а той не искаше нещо да се обърка. Искаше денят да бъде идеален. Не беше притеснен за себе си — щеше да се чувства щастлив с няколко приятели в гражданското, а заради Кирсти, която от месеци се трудеше неуморно, за да направи всичко както трябва. Знаеше колко държи на всяка подробност — от пресния сок от нар и просеко до профитеролите с бял шоколад. Дан беше решил да не позволи нищо да развали този ден и се подразни, че Лиам изчезна в последния момент. Чудеше се кой му позвъни и какво беше толкова важно. Започнаха да го гризат съмнения. Станало бе почти един часа. Лиам трябваше да се върне досега. Ами ако…

Стига глупости, каза си той. Джена няма да каже нищо. Но той усети, че ръцете му се изпотяват леко, а тревогата започна да го боде по гръбнака, докато стигна до стомаха му. Не беше виждал Джена от ергенската вечер. Оттогава не беше му се обаждала, слава богу. В началото се беше обезпокоил, че тя може да му изиграе „фаталната прелъстителка“, да почне да го бомбардира с още повече съобщения и обаждания по мобилния телефон, отколкото обикновено, но за щастие тя беше много дискретна. Не беше чул и звук.

Защо го направи, за бога? Ако се замислеше по-сериозно за станалото, щеше да му прилошее. Джена бе улеснила нещата толкова много! Сгушила се беше в него, шепнеше в ухото му, увиваше се около него.

— Само веднъж — беше му казала. — Знаеш, че и ти го желаеш. А е много по-добре да го направим сега, отколкото като станеш женен мъж. Излез от себе си!

И в състоянието на алкохолно опиянение, в което се намираше, той бе последвал поканата й, защото той и Джена винаги се разбираха, а и не можеше да отрече, че я намира привлекателна, макар да беше толкова различна от Кирсти. Може точно това да го привличаше? Първично любопитство, потребност в последния момент да провери какво е предлагането и да се увери, че е направил правилният избор.

Не че си спомняше много от станалото. Сещаше се мъгляво как със залитане се измъкнаха от „Котвата“ и олюлявайки се тръгнаха по хълма към бунгалата. Едва когато се събуди на другия ден и я намери до себе си, той разбра какво беше направил. Отпрати я доста бързо, но мирисът й остана по него с часове, макар че се търка продължително под душа. Разбира се, че трябваше да обвинява само себе си. Джена може да му беше поставила капан, но ако той беше човек на място, щеше да го заобиколи, а не да се хвърли в него.

Всичко е наред, каза си той. Само след около час ще бъде женен мъж. Джена ще разбере, че не бива да му напомня за станалото. Все пак беше най-добрата приятелка на Кирсти.

Макар че каква е тази най-добра приятелка, която спи с годеника на приятелката си?

Дан си помисли да поръча още един коняк. Извади телефона си и погледна часа. Десет минути до старта. Къде, по дяволите, бе Лиам?

 

 

— Стегни си багажа, а аз ще ти поръчам такси от рецепцията. — Лиам събираше разни вещи от стаята и ги блъскаше в отворения куфар на Джена. Тя лежеше в средата на леглото и се взираше в тавана. — За какво си мислиш, Джена?

— Аз го обичам — отвърна простичко тя. — Не го разбирах до тази сутрин, но наистина го обичам, Лиам.

Лиам замря, както сгъваше роклята й на шаферка.

— Кирсти също, нали ти е ясно? — отвърна сухо той.

— Обичам го от деня, в който го видях за пръв път. Когато всички ние дойдохме тук за уикенда — помниш ли? Преди седем години.

Лиам не помнеше. Бяха идвали тук толкова пъти, че не помнеше конкретните случаи. Двамата с Дан образуваха ядрото на групата, а тя растеше и се свиваше, и пак растеше, прегрупирайки се многократно — приятели от университета, колеги, приятели от гимназията, от футболните игри, познати от други почивки, приятели на приятелите. Не си спомняше как и защо Джена се беше присламчила, но тя бе верен член на групата. А после Дан доведе Кирсти, която беше срещнал у свой приятел на парти по случай новия му дом. Тя беше момичето от апартамента на горния етаж. А днес повечето от хората от групата бяха тук, облечени официално, напълно различни от обичайната униформа за Евърдин, състояща се от джинси и шорти за сърф, горнище с презрамки около врата. Готови за сключването на щастливия съюз на своя основател и неговата избраница.

— Не е справедливо. — Джена мислеше, че е изплакала всичките си сълзи, но те отново избликнаха изпод клепачите й, които вече бяха подпухнали толкова, че тя бе направо неузнаваема.

— Знаеш ли какво? Животът не е справедлив. Но това не означава, че можеш да тъпчеш хората, просто защото нещо не е станало по волята ти. Какво е направила Кирсти, че да те оскърби?

— Кирсти има всичко. — Упорито отказваше да се покае Джена. — Ако не се омъжи за Дан, на секундата ще се наредят мъже на опашка през целия квартал. Ще има преголям избор.

— Но нейният избор е Дан.

Джена вдигна ципа на куфара си и стана.

— Мислиш ли, че все пак ще се омъжи за него?

Лиам вдигна куфара й. Щеше да я изпрати през задния вход, със служебния асансьор, покрай пералното помещение, за да не се сблъскат с някой от гостите.

— Надявам се — отвърна той.

Устните на Джена потрепериха за момент, но най-накрая сълзите бяха престанали.

Тя извади диска от ръчната си чанта.

— Ти ще трябва да довършиш приготовленията в бунгалото вместо мен. Сложи това в сидиплейъра. И запали свещите. Не забравяй шампанското.

Тя тихо изхълца от мъка. На Лиам му дожаля за миг и той я прегърна.

— Всичко е наред, Джена — каза й той. — Ще бъде наред.

Тя му се усмихна уморено.

— Да. Ще се оправя. Добрата Джена. Винаги шаферка…

 

 

Кирсти беше с родителите си в малка дневна на първия етаж на хотела. Не искаше гостите й да я видят при пристигането си, затова момичето от рецепцията ги бе приютило тук, в стая като от друг век, отделена за писане на писма или за усамотено четене на книги. Кирсти се усмихна за благодарност, когато сервитьорът постави таблата с кафето на масата, и погледна двамата на канапето отсреща, доволна, че са тук и че има на кого да се опре.

За щастие бяха пристигнали без никакви произшествия. Напоследък шофирането на баща й ставаше все по-опасно, а майка й беше ужасен тълкувател на пътни карти. Мислеше да им купи сателитен навигатор, но знаеше, че той ще остане в кутията си и че ще ги уплаши, вместо да ги зарадва. Бяха малко над шейсетгодишни — тя беше закъсняло и единствено дете, — но изглеждаха много по-възрастни. Сложи баща й до Мик Джагър или до Рони Ууд и ще видиш разликата.

Майка й побутна чинията с маслени бисквити към нея.

— Изяж това, скъпа. Сладкото ще ти подейства добре. Имаш нужда от енергия за целия ден. Бог знае кога ще имаш възможност да седнеш отново.

Кирсти разсеяно взе бисквитата. Беше по-лесно да се подчини, отколкото да се противи. Умът й се мяташе трескаво. Какво да прави? Не можеше, не можеше за нищо на света да им се довери, на скъпите си родители, които очевидно така се вълнуваха от големия й ден. Ще се ужасят, а и дума не може да става да й позволят да си затвори очите пред прегрешението на Дан, щом истината излезе наяве. Баща й веднага ще започне да се разправя с него, за да защити честта на дъщеря си. Майка й ще хлипа, опитвайки се да я утеши. Ще я вземат при тях, ще я сложат да легне в старата й спалня. Кирсти си представи безкрайните чаши чай, любопитните носове на кучетата, клаустрофобията, безнадеждността.

Трябва да вземе решение. Да предприеме крайното мелодраматично действие и да си тръгне сега и веднага? Да пропилее няколкото хиляди лири, вложени в сватбата, да не говорим за медения месец в Бали, за който имаха резервация? Това би означавало да се върне на нулата, да остане сама с всички произтичащи затруднения. След една година няма да бъде свежа като дебютантка, а да намериш мистър „Най-правилния“ не беше лесно.

От друга страна, наистина ли не обръщаше внимание на провинението на Дан? Но сега нямаше време да се разправя с него. Ритуалът щеше да почне след по-малко от четвърт час.

— Скъпа — каза майка й. — Добре ли си? Изглеждаш бледа.

— Остави я на мира — намеси се баща й. — Нормално е да е изнервена.

— Може да има нужда от свеж въздух…

— Добре съм. — Кирсти се усмихна сияйно и сложи бисквитата обратно в чинията с надеждата, че майка й няма да забележи. — Ще отскоча до стаята си да довърша приготовлението. Татко, ще се срещнем тук в без десет. После тръгваме към балната зала. Мамо, ще можеш ли да си намериш мястото? Лиам трябва да ти е запазил…

Представи си картината. Дан, Лиам и разпоредителите, насочващи хората към местата им, раздаващи напътствия. Балната зала с кристалния полюлей, позлатените столове, белите уханни цветя, които беше подбрала тя… Затвори очи, за да попречи на сълзите, а майка й я прегърна и й се стори като непозната с кораловочервения жакет и подходяща пола — пълна противоположност на обичайните панталон и пуловер.

— Изглеждаш великолепно, мамо! — каза й Кирсти, без да разбира дали топката в гърлото й беше от гордост заради великолепните й родители, за които бе сигурна, че ще останат до нея каквото и да реши, или заради емоционалния отровен облак от хвърлената от Джена бомба.

Тя изхвръкна от стаята. Ще се качи горе със служебния асансьор — не искаше да поема риска да срещне някого. В тишината на стаята си ще може да реши как да постъпи.

 

 

Докато Лиам и Джена с куфар в краката й слизаха надолу, в асансьора цареше мъртвешко мълчание. Той искаше да я настани в таксито, за да е сигурен, че тя няма да причини повече неприятности.

Вече беше закъснял — сега трябваше да е в балната зала, с Дан. Дан ще побеснее.

Асансьорът спря на третия етаж. По дяволите, помисли си Лиам, когато вратата бавно се отвори. Нямаха време за това.

Пред асансьора стоеше Кирсти.

В първия миг тримата се сепнаха. Вратата щеше да се затвори. Лиам натисна бутона и я задържа.

Кирсти инстинктивно отстъпи. Джена пристъпи напред.

— Трябва да говоря с теб.

— Джена — Лиам я сграбчи за рамото. — Не мислиш ли, че вече каза достатъчно?

— Има още нещо…

— Моля те — Кирсти вдигна ръце отбранително. — Не искам да слушам повече.

Тя се обърна, но Джена сложи ръка на рамото й.

— Кирсти, чуй ме. Всичко, което казах… беше пълна измислица.

Кирсти замря на място и се обърна. Лиам държеше пръста си на бутона. Джена пристъпи напред.

— Аз… не съм спала с Дан. — Видът й беше предизвикателен, но гласът й трепереше, а очите й светеха от непролети сълзи. — Признавам, че се върнах с него до палатката му. Щях да спя с него, признавам. Не мога да се преструвам, че нямаше да го направя. Но той се отнесе. Толкова много бе пил, че откърти веднага. Когато се събуди на сутринта, го накарах да мисли, че сме го направили. Губеха му се много часове, затова ми повярва. Беше тотално разбит. Излезе от палатката и повърна. После ме изхвърли. Каза ми, че не иска да говори за това повече, че то не се е случило. Беше бесен и на себе си, и на мен. Почувствах се наистина добре, когато ти го казах. Това, че някой може да бъде толкова отвратен, че е спал с мен ме караше…

Тя стисна устни и примигна упорито.

— Преструвах се пред себе си, че сме правили секс. Исках да си мисля, че дори и за миг той ме е пожелал. И да разваля нещата за теб, защото… Той не ме е пожелал. А той ме отблъсна.

Лиам и Кирсти се спогледаха над главата на Джена.

— Той те обича — добави Джена към Кирсти. — И не би погледнал друга жена. Да, остави ме да го целуна. Да седна на коленете му. Но само ми се присмиваше. Аз го целувах. Той не ме целуна в отговор. Просто се държа учтиво. Не искаше да прави сцени в „Котвата“. И ми позволи да се върна в къмпинга, защото нямах къде да ида другаде. Каза, че мога да спя в палатката му.

Тя избърса сълзите, които бяха закапали отново.

— Дан няма никаква вина, Кирсти. Всичко е заради мен. И съжалявам.

Настъпи мълчание. После Кирсти се усмихна и кимна с разбиране.

— Благодаря ти — каза накрая тя. Протегна ръце и прегърна Джена. Можеше да си позволи да бъде великодушна. После я пусна и се обърна.

Лиам освободи бутона и остави вратата на асансьора да се затвори.

Някогашната шаферка и кумът слязоха на партера, а булката изтича по стълбите до стаята си, за да си вземе букета.

 

 

„Евърдин Сандс Хотел“ посрещаше гостите си, слушаше ахканията и охканията им от възхищение пред съвършенството му, докато вървяха по прохладните коридори към балната зала. Там френските прозорци бяха широко разтворени и водеха към зелената морава, зад която се простираше морето — сребристо тюркоазено. Гостите постепенно заемаха местата си. Докато сядаха, шумът отслабна, но нетърпението се увеличи. Въздухът беше наситен с уханието на белите рози и морския повей, а пианистът свиреше лека джазова музика.

Кирсти стоеше до затворените врати на балната зала с баща си, вкопчила ръка в неговата. Това беше моментът, за който мечтае всяко момиче. А за малко да не се състои. За секунда се запита къде ли е Джена, дали ще се върне да развали приказката, но я прогони от ума си. Джена беше вече в историята.

Разпоредителят на венчалната церемония разтвори вратите усмихнато. Кирсти погледна през тях надолу по белия килим до края. И там видя бъдещия си съпруг. Той се обърна и тя съзря светлината в очите му, която беше честна и истинска. Сърцето й подскочи от радост.

Кирсти пристъпи напред.

 

 

На небето грееше бледа луна, а около нея се рояха звездите, докато Дан Харпър носеше жена си по влажния пясък. Къдрите й падаха свободно, обувките й бяха захвърлени отдавна, а тя се смееше, когато стигнаха до вратата на плажното бунгало.

— Мислех, че отиваме на разходка — възпротиви се тя, докато той се бореше да пъхне ключа в ключалката, без да я пуска на земята.

— Изненада! — отвърна той.

Врата се отвори и той без усилие я пренесе през прага.

— О, боже! — възкликна с възхита тя, оглеждайки стаята. Стотици свещички блещукаха. Тихо се носеше музика. В кофичката се охлаждаше шампанско. Поднос, отрупан с плодове и сладкиши. На стената беше нарисувано огромно розово сърце, прободено със стрела. С буквата „Д“ отгоре и буквата „К“ отдолу.

Дан нежно сложи Кирсти на леглото. Тя сякаш потъна в пух. Протегна ръце над главата си и въздъхна от съвършенството наоколо.

— Дан… толкова е чудесно. Толкова специално. За мен това означава много.

Той се приближи и легна до нея.

— Беше идея на Джена — каза той.

Кирсти се обърна на една страна и погледна в очите на мъжа си. Той вдигна ръка и я погали по косата.

— Лиам ми каза всичко. Какво ти е наговорила. Толкова съжалявам…

— Не разбирам — каза Кирсти. — Как се е сетила да сътвори нещо толкова чудесно, като това? А после… да се опита да развали всичко.

Той сложи пръст на устата й.

— Шшшт — нареди той. — Не тази вечер. Нищо няма да развали тази вечер.

Той я притегли към себе си, а тя плъзна ръцете си под сакото му и го свали от раменете. Започна да разкопчава ризата му, а той хвана лицето й с две ръце. Окъпани в светлината на свещите, двамата лежаха и устните им се срещнаха.

На сто километра от тях едно момиче с разбито сърце влизаше в тъмен и пуст апартамент.