Вероника Хенри
Лято на плажа (11)

11. Пристанищни светлини

Беше перленосиво утро, малко след изгрев. Рой се движеше в допотопното си волво надолу по стръмната виеща се тясна улица от къщата си в Евъргрийн, която щеше да го заведе до плажа. Безброй пъти беше минавал този път, но не се умори да се възхищава от гледката. Тази сутрин вълните се спускаха като подивели животни, устремили се с разпенени уста към зъберите на скалите. Навътре в морето водата беше спокойна — сребристосива гладка повърхност, очакваща да бъде разбудена от лъчите на изгряващото слънце. Очертаваше се да бъде горещ ден. Личеше по маранята. Само след няколко часа тук щеше да е фрашкано с коли и мотоциклети на хора, които бързат да стигнат до плажа.

Докато шофираше към паркинга пред бунгалата, видя Джейн, която го чакаше при входа. Стори му се бледа и тревожна, сякаш не беше спала. Носеше джинси и лек шлифер. Беше му се обадила предишния ден с молба да я закара до гарата… знаела, че става рано, а шансовете да убеди някой от семейството да я закара толкова рано на гарата, били на практика нулеви.

Той се бе съгласил на драго сърце.

— Страшно ти благодаря — рече тя, докато се наместваше на седалката до него. — Ще се наложи да купя някои неща от магазините при гара Падингтън — не съм си донесла никакви прилични дрехи. Нямаше как да знам, че толкова скоро ще се наложи да ходя отново на погребение. — Звучеше някак сухо и дори успя да се усмихне леко.

— Теренс Шоу, а? — подхвърли Рой с привидно безразличие. Добре помнеше, че онова лято тя работи за скандалния писател. От край време се питаше какво всъщност се е случило между Джейн и Теренс. Защото с положителност нещо се беше случило.

Но тя очевидно не искаше да говори за това. Свали огледалото над седалката си, погледна се и потръпна от вида си.

— Самата аз изглеждам като мъртвец. — Побърза да върне огледалото на място и му се усмихна. — Много неудобно се получи да трябва да отида в града точно преди партито. Оставих всичко в умелите ръце на Криси и Серена.

— Значи всичко ще е наред — засмя се Рой.

— Не знам — изкашля се малко смутена Джейн. — Серена току-що се раздели с Филип. — Поредно мълчание. — Заради Ейдриан.

Рой извърна за част от секундата лице към нея изумен, но побърза да върне вниманието си отново към пътя. И какъвто си му беше обичаят, преработи мълчаливо информацията, след което леко подсвирна.

— Имаше ли гърмежи?

— Всъщност — не. Филип се е прибрал у дома. Така и не успях да говоря с него. По всеобщо мнение… — Джейн се замисли за сапунената опера, която се разиграваше в семейството й. — Серена така или иначе е щяла да го напусне. А за Спайк ще е по-добре така. Открай време се разбира много със Серена.

Рой поклати глава с известно съмнение.

— Знам — засмя се Джейн. — Не можеш да го проумееш. Все едно, ще се постарая да направя така, че това да не развали празненството ни. Последното! — Тя отпусна глава назад. Защо тази дума звучи така тъжно? Това няма да е последното празненство изобщо, а само последното, което тя ще организира. Убедена беше, че останалите обитатели на бунгала щяха да продължат традицията. Всички го очакваха. Беше нещо като „гвоздеят“ на лятото. Провеждаше се винаги през последната събота на август, започваше към три часа следобед и продължаваше до три през нощта. Началото бе сложила майката на Джейн и когато Джейн се появи тук като мисис Милтън, тя възроди празника. Правило беше да има по бутилка шампанско за всеки, а и всеки донасяше нещо за хапване — салата за печеното месо или пудинг. Облеклото беше официално поне през първите часове, но постепенно някои от присъстващите преминаваха към плажните си бермуди, така че много често момичета с бални рокли се хвърляха в морето сред писъци и възторжени подвиквания и смях.

— Поръчал съм да вземем и тази година сгъваемите маси от кметството — обади се Рой. Искаше да смени темата с нещо по-приятно. — Ще ги докарам в събота сутринта, така че да започнете да подреждате. Буренцата с бира ще докарам в ранния следобед, че да не се стоплят на слънцето. Някъде по това време ще пристигне и човека за скарата.

— Чудесно — Джейн сложи длан върху ръката му. — Закъде съм без теб?

Рой предпочете да замълчи. Подобни въпроси не предполагат отговор.

Десет минути по-късно те спряха пред гарата, непосредствено до касата за билети. Джейн изскочи от колата, след което мушна глава през прозореца на вратата, за да се сбогува.

— Ти си направо върхът.

— Обади ми се, когато се качиш на влака, и ще дойда да те посрещна.

— Наистина ли?

— Да, разбира се.

Тя се усмихна в знак на благодарност и хлопна вратата.

Рой проследи с поглед как тя се отправя към входа на сградата с високо вдигната глава и се запита какво ли минава през ума й в такъв момент. Сетне само въздъхна.

Дори сега, след толкова време, копнежът по нея не беше угаснал.

 

 

В утрото на първото плажно парти в Евърдин, Рой се събуди с усещането за пеперуди в стомаха си.

От години не беше имал това усещане — дори на Коледа и на рождения си ден. Беше вече на осемнайсет и очакваше, че след като си преминал пубертета, си надраснал подобни вълнения. От кухнята долиташе миризма на пържен бекон, която се добави към странното му усещане.

Не разбираше защо се вълнува толкова. Повтаряше си, че е глупаво да се държи като момиче. Но някъде дълбоко в съзнанието му продължаваше да се таи споменът за това как Джейн обви врата му с ръце от радост, когато чу как майка й казва: „Рой, надявам се да дойдеш на партито. Не бива да го пропуснеш, след като свърши толкова работа през лятото“.

— Трябва да дойдеш — настоя Джейн. — Ще е толкова забавно. Обещай да дойдеш.

Той бе достатъчно изненадан от поканата. Винаги е смятал, че те го приемат единствено като „адютант“ на мисис Лоу. По онова време бунгалата бяха само дванайсет и нямаше много хора, но Пру беше поканила колкото се може повече хора, защото това беше нейният ден и наистина товареше Рой с какви ли не поръчки.

Цяла седмица той беше тичал нагоре-надолу, за да свърши сложните й задачи, знаейки чудесно, че никой няма да му плати за това. Но за него нямаше значение, защото само така можеше да е близо до Джейн и няма да се налага да си търси поводи да поговори с нея. Цяло лято тя не излизаше от мислите му. Всяка песен, която пускаха по радиото, му напомняше за нея. „Summer Holiday“^[1] на Клиф Ричард, „She Loves You“^[2] на Бийтълс… Никой не можеше да му забрани да си мечтае, нали? Нямаше представа защо не си избие от главата тази мисъл. Той не можеше да има това момиче.

Но нищо не можеше да спре един тийнейджър да фантазира. А той го правеше и денем, и нощем. Мислеше за русата й коса и какво ли ще е усещането да зарови пръсти в нея. Представяше си златистата кожа и усмихнатите й очи. Мислеше за това как я целува и тогава сърцето му затуптяваше така, сякаш всеки миг ще изхвръкне от гърдите. Чуваше леко дрезгавия й глас, нетърпелив и насечен на моменти, дръзките неща, които изричаше, неизменно последвани от смях, който го караше да потреперва от главата до краката.

Мари никога не го караше да потреперва, нито сърцето му да бие до пръсване. Харесваше я. И то много. Но не го очароваше. Никога с нищо не го изненадваше. Не помнеше да е лежал и да мечтае за нея или просто да я държи в прегръдките си. Беше се целувал с нея. Имаше и повече от целувки, макар да не бяха стигали докрай. Бе докосвал гърдите й — приятно закръглени и меки. Беше я докосвал между краката — тя го гледаше с широко отворени очи, почти ужасена и само повтаряше, докато отблъскваше ръката му: „Още не“. И тъй като той бе кавалер, се подчиняваше. Вероятно много скоро щеше да му позволи да го направи отново, защото последния път мина доста време, преди да го отблъсне, а и по дишането й позна, че й харесва. Излизаха вече близо година и тя не заслужаваше да бъде мамена с неговите фантазии за Джейн. Щеше да се разстрои страшно много, ако разбереше, кой точно обсебва мислите му и денем, и нощем. Рой смяташе, че тя подозира нещо. Винаги, когато завареше Джейн при количката за сладолед, тя започваше да се цупи.

На Рой пък му беше неприятно да ги вижда една до друга. Мари беше закръглена и яка — истинско девънско момиче с тъмна коса. Достатъчно обаче беше да погледнеш майка й, за да се досетиш как ще изглежда тя след време. Беше директна и дори груба. Не приемаше чуждо мнение. Личеше си по отношението й към клиентите им — разкарваше ги веднага щом усетеше, че може да създадат някакво затруднение. Той знаеше всичко, което имаше да се знае за Мари. Бяха родом от едно и също село, бяха посещавали едно и също училище, едва ли имаше нещо, което да не знае за нея. Беше наясно какво иска от живота — да продължи да работи в кафенето на родителите си, да се омъжи, най-вероятно за него, и да роди няколко деца. И защо й е да прави нещо друго?

При Джейн нещата бяха коренно противоположни — тънка, елегантна, екзотична, завладяваща — той слушаше в захлас разказите й за Лондон, за музиката, която ехти ден и нощ през отворените врати на кафенетата, за известните хора, които можеш да срещнеш в тях, за магазините, пълни с фантастични дрехи, и за непрестанния уличен шум.

— По нищо не прилича на скучния Евърдин. Винаги има къде да отидеш.

На Рой му се искаше да възрази. Никога не му беше скучно в Евърдин. Ако останеше тук все имаше какво да прави, какво да погледне, но признаваше, че големият град звучеше вълнуващо. Във всеки случай — различно. Дали щеше да успее някога да преживее това, бе друг въпрос. Вероятно не. Като начало трябваше да разбере как може да отиде там или какво ще прави, когато пристигне. Със сигурност щеше да стърчи неподвижен като гноясал палец — истински селянин. Представяше си как ще го нападнат крадци и джебчии, също като Оливър Туист.

— Трябва да дойдеш някой ден — поглеждаше го тя дяволито. — Ще ти покажа много интересни места. Ще те заведа в нощен клуб. — Тя забождаше пръст в ризата му. — Но първо ще трябва да ти купим някоя и друга дреха. Ще се преобразиш, ще видиш.

Рой целият се изчервяваше, докато тя го оглеждаше и кимаше одобрително. Какво ли е имала предвид, чудеше се той.

Играеше си с него, повтори си той няколко пъти, докато навличаше работните си дрехи сутринта. Мисис Лоу му бе дала списък със задачи, дълъг почти метър. Надяваше се да му остане време да се прибере в къщи преди партито, да си вземе душ и да облече нещо хубаво. Или поне чисто. Нямаше хубави дрехи. Той беше момче от Девън, неговото семейство дори не ходеше на църква. Защо му е да има хубави дрехи? Не му остана време да отскочи до Бамфорд, за да си купи нещо ново. Ако мисис Лоу го беше поканила по-рано тази седмица, може би щеше да успее…

Когато влезе в кухнята, майка му му подаде сандвич с бекон.

— Не, благодаря — рече той.

— Какво има? — смръщи тя чело.

— Нищо. Не съм гладен. Ще изпия чаша чай все пак.

— Да не вземеш да си въобразиш някои неща — сви тя устни.

— Не ставай смешна, мамо.

Рой сложи две лъжици захар в чашата със силен горещ чай.

— Мари ще бъде ли на партито? — Майка му винаги караше направо.

Рой разбъркваше бавно течността в чашата.

— Не. А мен ме поканиха само, за да мога да тичам около тях. Не защото много държат да съм там.

— Добре, че го разбираш.

Рой се усмихна. Докато майка му беше край него, нямаше опасност да се самозабрави. Беше му мъчно, че така се получи с Мари. Беше й казал за поканата, защото беше убеден, че е по-добре да е честен, особено когато го спохождаха тези не твърде честни към нея мисли. Тя естествено не се зарадва, но пък ако научеше впоследствие, щеше да се развихри истинска буря.

— А и Джейн Лоу изобщо не е толкова добра стока, за каквато се представя.

Изчерви ли се? Вътрешно пламна при споменаването на името й. Побърза да приближи лице до чашата, та да може да обвини парата на топлата течност.

— Носят се разни слухове — продължи майка му.

— Какви слухове?

— За нея и онзи писател.

— В Евърдин винаги се носят слухове — сви той рамене. — Трябва да тръгвам.

Наведе се и целуна бузата й. Тя отговори само с кимване. Тази жена рядко се държеше нежно. Но пък със сигурност се тревожеше за него. Просто го предупреди и той знаеше, че е права. Само дето изобщо не го интересуваше, че може да го наранят. Сигурен знак, че е закъсал.

 

 

Влакът на Джейн пристигна на гара Падингтън малко след девет и половина. Тя с бързи стъпки се отправи към малката арка, зад която бяха магазините, и влезе в „Монсун“. Бяха обявили разпродажба на летните стоки и рафтовете бяха отрупани. Сърцето й се сви — щеше да й е нужно много време, за да избере. Това си е лудост, помисли си тя — паническо пазаруване за погребението на човек, с когото преживя една глупава връзка преди близо петдесет години. Защо изобщо реши да тръгне? Защо да не забрави? Защо да не вземе такси и да отиде да разгледа колекцията „Уолас“, да прекара сутринта пред картините на Рембранд и Фрагонар или на Каналето, след което да седне в чудесното им кафене и да изяде парче торта…

— С какво да ви помогна?

— Трябва ми рокля — усмихна се тя на продавачката. — За погребение. Нещо семпло… Няма нужда да е непременно черна. Съжалявам, поводът е малко мрачен…

Момичето изобщо не изглеждаше разтревожено.

— Много хора идват при нас за спешни случаи — увери я тя. — Затова сме магазин на гарата. Мога да ви предложа хубава рокля в тъмносиньо — продължи момичето, докато се опитваше да прецени на око размера на Джейн. — Ще видя дали имаме дванайсети размер.

Продавачката отиде да потърси дрехата, а Джейн се спря пред витрината с бижута. Все пак щеше да отиде на погребението. Освен всичко останало искаше да се сбогува с мъжа, изиграл толкова важна роля в живота й, нищо, че той самият нямаше представа за това. Дълбока въздишка се откъсна от гърдите й. Добре помнеше чувствата, които я владееха, докато крачеше през дюните към дома му. Помнеше тръпката, възторга, блаженството, които изпитваше, когато той й отваряше вратата и тя се вглеждаше в очите му.

Представи си сега тези очи, затворени завинаги. Теренс в ковчега. Нещо страшно се надигна в нея и за миг тя си помисли, че ще припадне.

— Да не ви е зле? — попита продавачката, която вече беше донесла роклята.

— Добре съм, благодаря — промълви Джейн и успя да се стегне. — Сигурно имате пробна.

Докато вървеше след момичето Джейн направи мислено списък с нещата, които щяха да й трябват още. Хартиени носни кърпички, капки Бах, парацетамол за главоболието, което със сигурност щеше да я връхлети. Дали щеше да остане време да изпие с Норман един бърз джин с тоник преди погребението?

 

 

Партито мина с огромен успех. А и как иначе при тази великолепна гледка и чудесния слънчев следобед в края на август? Щастливи децата и кучетата тичаха неуморно, изпечените на скара наденици не свършваха, имаше предостатъчно пиене и всички бяха спокойни, лениви, а реалностите на света бяха далеч, сякаш на хиляди километри от тях. Приятелства, започнали предпазливо в началото на сезона, укрепваха все повече и повече с изпразването на голямата купа пунш. За своя изненада Рой също много се забавляваше. Очакваше, че няма да се чувства на мястото си, че всички ще се държат с него като с нает персонал, но нищо такова не се случи. Включиха го в отбора по френски крикет — оказа се, че много го бива с батата и бързо спечели уважението на мъжете и възторга на момичетата. Не можеше да не забележи възхитените им погледи и тихия кикот и шушукане след това. Не се интересуваше от тях — бяха само на четиринайсет години, но пък реакцията им подсили увереността му. Рой знаеше, че го смятат за хубавец — с тъмни очи и загоряла от слънцето кожа, но това не го караше да се надува. Винаги е бил не точно срамежлив, по-скоро сдържан. Предпочиташе да наблюдава. И да действа. С напредване на времето долови и възхитените погледи на по-възрастните жени. След дълги колебания бе избрал да облече бели панталони за крикет и риза, но по едно време свали ризата и така успя да демонстрира загорялото си и добре оформено тяло.

— Погледни се само — прокара Джейн пръст по гърдите му.

Той задържа поглед на лицето й и тя се изчерви, извила устни в тайнствена усмивка. Миг след това се извърна и побягна.

Рой остана на място, без да знае какво означаваше това. Пое дълбоко въздух, за да успокои ускорения си пулс и тръгна да потърси нещо студено за пиене. Дойде му малко в повече. Горещината. Бирата. Притесненията. Не можеше да проумее какво си мисли Джейн. Отделяше му много внимание този следобед. Седна до него, за да хапне. Беше си сипала твърде много подправки на салатата и настоя да пресипе малко в неговата чиния, макар че на него му беше все едно. Донесе му бира, докато той играеше френски крикет. И ето сега… този много интимен жест. Реши, че може да е пийнала повече. Видя, че няколко пъти си налива от пунша, а добре знаеше, че е силен. Пру Лоу изля цяла бутилка бренди в него.

Истината е, че тя обръщаше много внимание и разговаряше и с други младежи. Подразни се от чувството, което го обзе, когато го забеляза, макар че тя вероятно просто се държеше възпитано. Това бяха най-вече момчета от съседни бунгала, но неприятното чувство направо го изгаряше. Предположи, че това е ревност.

Вероятно нещо подобно изпитваше и Мари, когато го виждаше с Джейн.

От време на време забелязваше, как тя се отделя от тълпата, замисля се и вероятно потъва в някакъв друг свят. Какво ли си мислеше тогава?

Към седем часа по-малките деца бяха прибрани в скаутската палатка, опъната специално за тях. Струпаха се вътре, всяко с одеялото и възглавницата си, кискаха се, боричкаха се и си шепнеха. Някой бе донесъл портативен грамофон, който включиха в мрежата на Бараката. Едно дългокрако момче седна на прага и започна да пуска една след друга подбрани плочи с известни парчета, докато всички останали танцуваха.

— Хайде — грабна Джейн ръката на Рой.

В началото той се поколеба. До този момент беше танцувал пред хора единствено с Мари на сватби или тържества. И не по начина, по който танцуваха хората тук — размахваха ръце и се кълчеха. Беше много смутен. Стоеше пред нея и за да не привлича излишно внимание започна да мести предпазливо крака, докато тя се гънеше във всички посоки.

— Отпусни се — мушна тя закачливо с пръст в стомаха му.

Щом темпото се ускори, той се отпусна. Сякаш ритъмът наистина влизаше във вените му. А и се оказа, че никой не му обръща внимание. Усмихна се весело. Щура работа — всичките тези леко пийнали хора на плажа танцуваха така, сякаш животът им зависеше от това. Момчето смени плочата. Още при първите акорди Джейн заподскача развълнувано.

— Чу ли кое парче пуснаха? — възкликна тя. — Страхотно е.

„Girl You Really Got Me Now“^[3] на Кинкс. Под ритъма и звуците на китарата всички на дансинга запяха с вдигнати високо ръце. Парчето се повтаряше отново и отново, и музиката му изпълни Рой със самочувствие и смелост, с увереност, че може да има момичето, което искаше. Той пристъпи по-близо до нея и тя улови ръцете му. Вдигна ги нагоре, докато кършеше бедра в такт с музиката. Рой повтори движенията й. Много скоро двамата се приближиха толкова, че почти се докосваха.

Слънцето се движеше вече към хоризонта и вечерта започна бавно да се спуска. Пру запали свещи и книжни фенери, парчетата, които младежът пускаше, ставаха все по-бавни. Джейн сложи длани на раменете му и се притисна до него. Рой едва дишаше, камо ли да заговори, но внимателно сложи ръце на кръста й. Имаше чувството, че държи скъпоценен порцелан. Смущаваше се малко от грубата кожа на ръцете си, но тя очевидно не я забелязваше. Когато Джейн се сгуши до него, гърлото му се сви, а в тялото му се надигна някакво прекрасно чувство. Не беше само желание, макар че то отдавна вибрираше в него. В това нямаше никакво съмнение. Това беше усещането, че най-дръзките му мечти се сбъдват.

По едно време тя отпусна глава на рамото му. Рой не смееше да мръдне, за да не развали магията. Не мислеше за Мари и за това какво би си помислила, ако ги види така. Не желаеше с нищо да развали този момент, който можеше да се окаже единствен.

— Ела — промълви Джейн, когато отвори очи. Улови го за ръка и под прикритието на спусналия се мрак на вечерта го поведе зад бунгалата. Никой не забеляза отсъствието им. Всички лудееха и се веселяха.

Двамата стояха един до друг в тъмното.

— Прегърни ме — прошепна тя.

Гърлото на Рой се сви, тялото му гореше, но той само за това беше мечтал и обгърна тялото й. Кръвта бучеше в ушите му. Вече си мислеше, че няма да се справи, когато тя се надигна на пръсти и докосна устните му със своите.

Рой не искаше този миг да свършва. Нищо не беше по-прекрасно от това да я държи в прегръдките си. Вдишваше аромата на косите й. Тя беше толкова топла и мека. Погали гърба й леко и я целуна. Плахостта му беше изчезнала напълно. Струваше му се толкова естествено да бъдат заедно.

Най-неочаквано тя се дръпна. Стори му се разстроена. Забеляза сълзи в очите й.

— Много съжалявам — прошепна тя.

— Какво стана? — попита той, изплашен, че е отишъл твърде далеч.

Тя само поклати глава и се отдалечи.

Стиснал юмруци, Рой стоеше безмълвен и вцепенен. Какво стана? Всичко му се струваше съвсем наред. Тя със сигурност беше се почувствала като него — все едно бяха в общ балон, само те двамата, окъпани в топлина. Но не. Не е било същото. Не можеше да си тръгне така внезапно. Той потръпна от вечерната влага, която сякаш го обгърна целия. Нищо не беше останало от магията и топлината. Не можеше да се върне обратно на празненството. Не искаше да се срещне отново с нея и да очаква обяснение. Засрами се, макар че тя беше тази, която го заведе зад бунгалата и поиска да я прегърне. Вдигна дори лице, за да я целуне. Никога за нищо на света не би се възползвал. Да не би да не беше разбрал сигналите? Какво направи, за да я отблъсне? С ужас установи, че всеки миг ще се разплаче и стисна зъби, за да спре порива.

Извърна лице срещу вятъра откъм морето и се шмугна зад бунгалата, за да не го забележи някой, докато се измъква. Обви с ръце тялото си, да се предпази от студа и да забрави усещането от допира на кадифената й кожа до неговата.

 

 

Джейн пристигна при своя адвокат във Фицровия в единайсет и десет. Беше вече с новата си рокля и току-що купените обувки тип пантофки. Нямаше чорапи, което не беше много подходящо за погребение, но не й остана време, а и краката й бяха загорели от слънцето на плажа. Беше си купила и два реда изкуствени перли — едри и набиващи се на очи — така успя да придаде малко от блясъка на Шанел на облеклото си. Отказа се от шапката, въпреки че според протокола, трябваше да носи. Беше лято. И ставаше дума за Теренс, за бога. Винаги бе отхвърлял конвенционалното. Изненада се, че ще има служба в черква, но може би в последните си години той бе открил Всевишния. Макар да бе съмнително. Той смяташе, че той самият е Бог.

Влезе в прохладното фоайе, покрито с черен и бял мрамор и удобни столове. Минути по-късно се появи Норман с безукорен тъмносив костюм на райе и я целуна по двете бузи.

— Време е — рече той, хвърляйки бърз поглед към големия стенен часовник, който едва чуто отброяваше минутите. — Макар че има няколко неща, които исках да обсъдим…

— Не сега — отвърна Джейн. — Моля те, нека приключим първо с погребението. Не мисля, че мога да поема в момента още лоши новини.

Норман я изгледа продължително.

— Снаха ми напуска Филип — усмихна се тя с горчивина. — Заради Ейдриан.

Норман повдигна едва-едва вежда, не повече от две милиметра. Него рядко можеш да го изненадаш.

— Нека да остане в семейството — отбеляза той и подхвана лакътя й, за да я придружи навън, където се огледа за такси. — Този път няма защо да се тревожиш, няма лоши новини. — Вдигна ръка към задаващото се черно такси.

— За разнообразие — въздъхна Джейн, докато се настаняваше на задната седалка. Даде адреса на шофьора. В центъра на Сохо. Типично за Теренс — да удари едно последно питие. Дори в смъртта си бе избрал място близо до кръчмите. Тя затвори очи, докато колата се движеше бързо по страничните улици, за да избегнат натоварения трафик по Тотнъм Корт Роуд и Оксфорд Стрийт. Норман пазеше дискретно мълчание. Този човек винаги знаеше какво да прави. Защо не беше срещнала някой като него? Стабилен и джентълмен при това. Дали съпругата му знаеше каква късметлийка е?

В черквата бе пълно с хора. Странна смесица от ирландци с вид на мошеници, една елегантна жена в черно-бял пепит и щраусово перо в шапката. Докато оглеждаше присъстващите, Джейн се опитваше да разгадае кои са и каква е връзката им с Теренс. Букмейкъри, любовници, хазяи, при които бе живял, богато разнообразие от хора от издателския бизнес, приятели по чашка, други писатели, още любовници, едно отчаяно момиче, с тънка кестенява и дълга до кръста коса и нескопосано ушита рокля, което не спираше да плаче, членовете на семейството седяха на първия ред — двама мъже, които си приличаха, може би бяха братя, няколко медицински сестри, вероятно от хосписа. Очевидно Теренс бе успявал да създаде около себе си кръг от лоялни хора, макар самият той да не бе способен на лоялност.

Но и тя беше тук, нали?

Знаеше, че Теренс се е женил два пъти или май бяха три — в неделните притурки на вестниците от време на време се появяваха материали, в които се разказваше колко неприятен човек е той за съжителство — самовлюбен егоист, женкар и пияница, и нищо от това не я изненадваше, с изключение на факта, че жените неизменно се връщаха при него, твърдейки упорито, че го обичат. Опита се да си представи поне кои от жените на първия ред са били негови съпруги, но това се оказа трудна задача, защото всички те изглеждаха много разстроени. Стресна се, когато в една от жените различи Барбара — бледа сянка на онова блестящо и пълно с живот създание, което изскочи в онзи ден от минито си. С хлътнали страни и съвсем оредяла коса, под която се виждаше скалпа й, но беше все така стилна като тогава — с рокля от крепдешин, високи токове и кожени ръкавици в едната ръка.

Джейн и Норман се настаниха на един от последните редове. Тя нямаше основание да седне по-напред — ролята й в живота на Теренс не беше кой знае колко голяма. А и не искаше хората наоколо да се питат коя е. Погледна в листа с програмата на службата — стори й се съвсем традиционна. Вероятно Теренс не беше участвал в планирането. Чувстваше Норман до рамото си — уверен и спокоен. Свещеникът откри службата и тя пое дълбоко дъх. Ще се справи. Трябваше да се справи.

След края на службата едно необикновено създание се изправи пред всички. Висока, с безкрайно дълги крака, леко избледняла боя на тъмночервената си буйна коса и искрящи зелени очи. Роклята, посипана с брокат, бе с мини пола, а голите крака бяха обути в каубойски ботуши от крокодилска кожа в тон с цвета на косата. На врата й висяха множество огърлици, които най-вероятно бе купила на куп от някаква сергия.

Дъщерята на Теренс. Джейн нямаше представа коя е майката, но усети през десетте реда, които ги деляха, силното присъствие, наследено от баща й. Момичето стискаше ръбовете на малката катедра пред себе си, докато говореше със страст и топлина за баща си. Речта й бе лишена от сантименталност, но пък беше трогателна. Разказа как веднъж баща й я вдигнал от леглото в два през нощта, за да пее пред посетителите в нощен бар в Сохо, след което хапнали варени яйца и пушена херинга, преди да се приберат у дома — била само на шест, но споменът бил незабравим.

Беше уловила безпогрешно духа на Теренс и едва ли остана човек в църквата, който да не се просълзи от разказа й.

— Татко бе от хората, чиито действия трудно можеш да предвидиш — каза в заключение тя. — Обичаше изненадите. И до края успяваше. Семейството се събра тази сутрин, за да чуе завещанието му — някои от нас трябва бързо да се приберат и не можехме да чакаме. — Тя огледа възмутено някакви хора на първия ред. — И какво се оказа? — замълча тя, очевидно наслаждавайки се на всеобщото внимание. — И за да цитирам безсмъртната реплика на Шърли Конран — усмихна се младата жена зловещо, — коя от кучките тук е Джейн Милтън?

Обща въздишка на изненада се откъсна от гърдите на всички. Само след миг хората започнаха да се оглеждат в недоумение. Широко усмихнато, момичето стоеше пред всички.

— Която и да си — продължаваше тя — искам да знаеш, че ще оспорваме завещанието.

Джейн замръзна на мястото си. Сърцето й биеше в гърлото, но беше жизненоважно да не се издаде. Усети как пръстите на Норман стисват ръката й. Макар да й се искаше да избяга час по-скоро, тя събра всичките си актьорски умения и с израз на невинно любопитство сви рамене и погледна хората наоколо, сякаш казваше: „Джейн Милтън? Не съм чувала това име“.

Свещеникът вече побутваше момичето настрани от малката катедра. Тя си тръгна очевидно доволна, че е казала, каквото е искала, оставяйки аудиторията объркана и стъписана.

Десет минути по-късно, докато пианистът свиреше подходящи откъси от Лист, хората започнаха да се разотиват. Джейн имаше чувството, че е участник в някакъв филм. Тръгна през тълпата с каменно лице под звуците на печалната музика. Норман вървеше след нея и бързо я изведе на тротоара пред черквата, този път не се забави да търси такси, а бързо сви в първата пресечка, сетне продължиха напред и най-неочаквано пред тях спря едно такси.

— Божичко, Норман — развълнувано си пое дъх Джейн, — какво знаеш за всичко това?

— Адвокатът на Теренс ми се обади тази сутрин — започна той, щом се настаниха в колата. — Теренс ти е завещал правата върху „Да изгониш демоните“. Семейството е вбесено. Излишно е да казвам, че са и много любопитни. Както и аз, ако трябва да призная — усмихна се той.

— Правата ли? — попита тя изумена. — Не разбирам…

Норман хвърли бърз поглед към шофьора. Тези хора винаги надаваха ухо към разговорите на клиентите си.

— Да отидем някъде, където спокойно ще ти обясня. Нещата са много сериозни, Джейн.

Скоро таксито спря пред „Браунс Хотел“ на „Мейфеър“. Джейн последва адвоката като насън до салона за чай и се остави да я настани на тапицираното с кадифе канапе в един ъгъл. Норман поръча шампанско и чай за двама. Този човек винаги знаеше какво да направи при всякакви обстоятелства и тя му беше безкрайно благодарна за мястото, което беше избрал и където веднага им сервираха.

— Ти наследяваш правата върху книгата — започна той. — Което означава, че ще получаваш хонорарите, които се полагат на автора. А те между другото — Норман я изгледа многозначително, — ще са доста сериозна сума, истинско състояние. Книгата е събитие, особено след намирането на ръкописа след близо петдесет години и доколкото разбирам, е шедьовър. Издателите планират тираж от двеста хиляди. Убедени са, че творбата е гениална, най-доброто му произведение, а фактът, че е била изчезнала, ще привлече огромно внимание от страна на пресата.

Гърлото на Джейн съвсем пресъхна. Започна да схваща за какво става дума и кимна мълчаливо. Това бе начинът Теренс да изчисти съвестта си. Междувременно келнерът бе донесъл чая им, със замах поднесе и триетажна стойка със сладкиши, след което наля шампанското в чашите пред тях. В този момент Джейн я напуши смях. Не можа да се сдържи и побърза да сложи ръка пред устата си.

— Извинявай, Норман, просто…

Адвокатът така беше свикнал да поднася неприятни новини и да се рови в прашасали правни извъртания, че този път наистина беше изненадан. А Джейн беше една от любимите му клиентки. Беше побеснял, когато научи за кашата, в която я беше забъркал Греъм. За него последните събития бяха прекрасен послепис, въпреки подробностите, които се готвеше да разясни.

— Без съмнение така ще можеш да решиш финансовите си проблеми. Но всичко това върви редом и с някои доста неприятни обстоятелства, един от които е публичността. Издателите знаят, че има пикантна история на дъното, Джейн, и ще се постараят да я разнищят. — Той я изгледа изпитателно. — Теренс недвусмислено е заявил в завещанието си, че историята е твоя и само твоя, и ако искаш, ще я разкажеш. Това само по себе си ще ти донесе сериозна сума от някоя от съботните притурки, ако решиш да я публикуваш. Естествено, колкото по-пикантна е, толкова по-голям брой книги ще се продадат.

Джейн кимна. Това й беше съвсем ясно. Историята й беше като динамит. Отпи от шампанското, разстроена и доста объркана.

— Както вече ти казах, семейството е много сърдито — особено последната му жена и дъщерята, която видя на погребението. Говорят за оспорване, макар да нямат никакви правни основания. Слава богу, Теренс е бил напълно ясен и го е формулирал както трябва, така че изявлението му е непоклатимо. Така ти си потенциално много богата, Джейн. Може да станеш още по-богата — зависи от това как ще си изиграеш картите. Може да решиш, че анонимността е по-важна за теб от допълнителните суми. Но не забравяй, че пресата вероятно вече има името ти, особено след цирка в черквата. — От тона на Норман ставаше ясно, че за него държанието на дъщерята бе недопустимо. — И макар Теренс да не беше същински… — той помисли малко за най-подходяща аналогия — Дейвид Бекъм в областта на популярността, той все пак е в позиция на някакъв идол, ето защо всички заинтересовани ще искат да те издирят.

След още няколко глътки от превъзходното шампанско, Джейн реши, че може би е време да проговори. Виждаше, че Норман, въпреки професионалната си дискретност, тръпне от нетърпение да чуе историята.

— Историята е доста емоционална — започна тя. — Приключи в началото на това лято. А започна през хиляда деветстотин шейсет и четвърта…

 

 

В деня след плажното тържество небето направо се отвори и цели три дни валя проливен дъжд, което напълно устройваше Рой. Спокойно държеше главата си наведена, а всички обитатели на бунгалата, включително и семейство Лоу побързаха да затворят за лятото и напуснаха Евърдин. Когато отиде до Бараката, видя, че тя е здраво заключена. По нищо не личеше, че там е имало празненство. Откъм морето се носеше лека мъгла, а хоризонтът се криеше под тежки облаци — настроението на младежа сякаш определяше и времето. Плажът пустееше. Празен и безлюден.

Той беше напълно неподготвен за онова, което изпитваше. Съкрушен. Изоставен. Сякаш Джейн бе откъснала част от сърцето му и го бе отнесла със себе си в Лондон. Нямаше с кого да поговори за тревогата си. Приятелите щяха да го спукат от подигравки. Майка му щеше да подхвърли само: „Предупредих те“. С баща си говореше само за ремонти и инструменти, но не и за сърдечни проблеми.

А с Мари със сигурност не можеше да говори.

Избягваше я колкото може. Подготовката на бунгалата наистина заемаше голяма част от времето му — укрепване на покривите, преди да застудее. На два пъти тя дойде при него да се видят, но той се правеше, че има много работа. Приемаше сандвичите и кейка, които му носеше, и се връщаше на стълбата към покрива, който поправяше. Не понасяше да гледа обидата на лицето й. Момичето не заслужаваше неговата враждебност. Нямаше никаква вина за това, че той не иска утешителна награда. А и според Рой не беше честно тя да е точно това. Никой не би искал.

Така и не събра смелост да й каже какво му е на душата, защото щеше да остане наистина на сухо. Джейн нямаше да почука на вратата му, за да признае, че е направила грешка и да заяви, че ще го обича вечно. Тя си замина за Лондон и вероятно той никога повече нямаше да я види, поне не до следващото лято, когато тя най-вероятно вече щеше да се е влюбила в някой от абсурдно изисканите мъже, които срещаше в нощните заведения, за които така често говореше. За нея той беше просто някой, с когото да си побъбри, когато й доскучае, просто малко развлечение. Самата мисъл го потискаше, но Рой беше реалист и имаше предостатъчно време за мислене, докато размахваше чука, режеше с триона, смазваше панти и брави или боядисваше. След около седмица стигна до заключението, че се налага да извлече максимума от кашата, в която сам се забърка. Реши да заведе Мари на вечеря, ще се облече официално и ще се помъчи да разпали някаква искра, която да подгрее отношенията им. В крайна сметка той я харесва. Някога беше съвсем добра за него. Няма да позволи отхвърлянето на Джейн да съсипе живота му.

Запази маса в „Капитан Джак“ — малък ресторант в края на града. Очите на Мари светнаха, когато й каза, но тутакси изпадна в паника, че няма какво да облече. Опита се да я увери, че е хубава все едно как е облечена, но бързо разбра, че тя не искаше да чуе точно това. В събота отиде да я вземе от жилището им над кафенето, което родителите й държаха, и видя, че все пак беше успяла да отскочи до Бамфорд и да си купи нова рокля. Жълта, подобна на тази, която Джейн носеше.

Само че на Джейн дрехата стоеше елегантно и свежо. На Мари дори не й отиваше. Твърде тясна в бюста, а и цветът не подхождаше на лицето и косата й. Рой не пропусна да й каже колко е хубава, защото така беше редно. Вървяха в късния следобед по улиците на Евърдин, хванати за ръка, а Мари не спираше да бърбори развълнувано. Час по час тя се притискаше до него, докато в неговата глава се въртеше единствено мисълта, че копнее да е на километри оттук.

В ресторанта ги посрещнаха като крал и кралица. Повечето от летните посетители си бяха заминали, ето защо вътре беше полупразно. Пиха по един джин с битер лимон на бара, а когато седнаха на масата, Рой поръча бутилка вино — шефът на салона деликатно го насочи в избора му.

След втората чаша Мари, с вече зачервени от алкохола страни, подхвана темата за празненството в чест на закриването на летния сезон.

— Продължило до късно след полунощ — сподели тя.

— Така ли? Тръгнах си някъде към осем. Всички вече бяха доста…

— Точно така. — Развълнувана от новината, която имаше да съобщи, тя се наведе през масата с блеснали очи. — И знаеш ли, очевидно Джейн Лоу е имала вземане-даване с онзи писател. Знаеш го от голямата къща.

Рой усети как му става горещо и кръвта му закипява.

— Не вярвай много на клюки.

— Не са клюки. Катрин Ламас ги чула… да го правят, де, когато отишла да чисти там. — Мари се облегна на стола доволна. — Ето това е.

Рой не вдигаше поглед от месото в чинията си. Имаше чувството, че всеки миг ще повърне. Отпи малко от чашата си.

— Представяш ли си само, да си легне с мъж, който е на годините на баща й. А в същия ден дошла и още една жена. Някаква красавица от Лондон. Бас държа, че тя е изгонила Джейн…

Думите й се сипеха като водопад. Рой изпразни чашата си и кимна на келнера да им донесе втора бутилка. Само така щеше да издържи до края на вечерта. Не му се слушаха брътвежите й — злостни клюки, лишени от каквато й да е достоверност.

Макар дълбоко в сърцето си да подозираше, че най-вероятно не са само клюки.

Мари не спря да нарежда, докато количката с десертите не спря до тяхната маса. Рой не можеше да погледне дори напоената с ром саварина пред него, ето защо Мари изяде и нея. Скоро след това шефът на салона им донесе две ирландски кафета от заведението.

В края на вечерта очите на Мари вече блестяха като никога досега, бузите й пламтяха и след като плати сметката, Рой я поведе навън от ресторанта. Вън ги посрещна мрака на нощта и ярките звезди.

— Нека отидем на плажа — задърпа го Мари. — Хайде!

Не му се ходеше дотам. Искаше да се прибере вкъщи, да се мушне в леглото и да остане сам, за да осмисли чутото преди малко. Дали имаше нещо вярно в това, че Джейн е имала връзка с Теренс Шоу? Дали не се беше закачала с Рой, защото е била отхвърлена заради по-хубава и по-възрастна жена? Разтърси глава, за да прогони въпросите, които се трупаха един след друг. Стиснал Мари за ръка, той все пак я последва на плажа, за да я подкрепя, докато се препъва с високите токчета, с които очевидно не беше свикнала.

— Да влезем в някое от бунгалата — предложи Мари, обзета от неудържимо палаво настроение.

Излишно беше да възразява, защото знаеше, че всички са заключени. Ще стигнат до последното, ще се върнат и ще се приберат…

Но третата врата, която Мари опита, се оказа отключена.

Издърпа го вътре.

В следващия миг ръцете й бяха навсякъде по тялото му. Устните й — също. Тя имаше вкус на ирландско кафе и вино, както и на бледорозовото червило, което бе сложила малко преди да напуснат ресторанта. Мекото й тяло и гърдите й се притискаха към него. Мари улови ръката му и я насочи под полата си, сетне по-нагоре и по-нагоре до горния ръб на чорапите, където той можеше да усети топлината на бедрото й. Той я погали и тя простена, притискайки се към дланта му. Рой премести пръсти още по-нагоре към пликчетата и накрая ги плъзна под тях.

Вече беше възбуден. Очевидно тялото му не се подчиняваше на онова, което диктуваше разума: не бива. Не бива да продължава, след като не я обича истински. Нещо друго обаче взимаше превес — примитивния порив и съзнанието, че тя очевидно го иска. Мари вече сваляше ципа на роклята си. В следващия миг стоеше пред него без дрехи и той простена — отчасти от отчаяние, отчасти от желание. Тя започна да разкопчава колана му. Не му трябваше повече. Много скоро, освободени от дрехите, те вече бяха на пода върху някаква постелка, която той метна на земята.

Май си беше загубил ума. Това беше най-лошото решение. Но просто нямаше сили да устои. А може би тъкмо това трябваше да се случи. Така ще се сближат. Тя го привлече върху себе си. Само трябва да внимава…

На другата сутрин Рой се събуди с натежала глава и ужас в сърцето. Докато ставаше, олюлявайки се от леглото, откъслечни образи от предишната нощ започнаха да минават пред очите му. Тръгна към кухнята. Имаше нужда от чаша чай. Големият кафяв чайник бе до половината пълен. Наля си една чаша и седна пред масата. Чуваше как майка му влачи прахосмукачката Хувър в предната стая. Храната от вечерята се надигна в стомаха му. Всичко снощи беше в по-големи дози от това, което можеше да понесе. Кръвта му застина.

Изпита дълбок срам. Не биваше да прави това с Мари. Истина е, че тя го окуражи с всички възможни средства. Направо го нападна. Но като си знаеше какво изпитва към нея, че само минути преди това му се искаше да избяга, за да спре да чува какво говори, трябваше да устои. Можеше да го направи, без да наранява чувствата й. Можеше да й каже, че иска първия път да бъде нещо специално, например в хотел.

А не да се държи като някакво животно. Поддаде се на първичните си инстинкти. И какво ще си помисли тя сега? Сексът ще й даде възможност да си мисли, че те вече са истинска двойка. Така е прието да се мисли. Ще поиска да го направят отново. По всичко личеше, че й хареса.

Рой преглъщаше гъстата сладка течност. Време беше да се измъкне от този капан. Даваше си сметка, че никога няма да получи онова, което най-силно желаеше, но сигурно има и други момичета като Джейн — вълнуващи, очарователни, готови да му покажат един нов свят. Искаше да изпита нещо различно, да вкуси преживяванията, за които му бе говорила Джейн, за които беше слушал по радиото и чел във вестниците. Все неща, които никога няма да види и чуе в Евърдин дори след милион години. Той беше толкова далеч от всичките тези любопитни събития и хора, че едва ли някога щеше да успее да навакса.

Изплакна чашата си. Следващото му плащане щеше да пристигне през септември, а му бяха останали още от парите за август. Спестяванията му в пощата не бяха много. Можеше да продаде велосипеда си, така че парите щяха да му стигнат за влака до Лондон, а и за евтина квартира поне за известно време. Ако до четири седмици не се случи нищо, ще се върне у дома. Нямаше какво толкова да изпусне. В Евърдин се променят само сезоните. И може би ще открие там нов живот за себе си. Работа щеше да си намери. Строежите винаги имат нужда от здрави млади мъже като него, а него го биваше за много неща.

Знаеше, че майка му никак няма да е доволна и той беше готов за нейните възражения. Но все пак животът си беше негов. Баща му никога нямаше да се противи. Но Мари? Щеше да е съсипана, но пък щеше да й мине. Не можеше да спре да прави нещата, които иска, само за да не я нарани.

Повлякла прахосмукачката като непокорно хлапе, майка му влезе в кухнята.

— Закъсняваш — рече тя, но в очите й се четяха хиляди въпроси.

— Права си — беше лаконичният му отговор.

— Добро момиче е Мари — усмихна се жената.

Нямаше да го кажеш, ако я беше видяла снощи, помисли си Рой, но нищо не каза, твърдо решен да говори колкото се може по-малко оттук нататък. Реши да не споделя с никого плановете си. Така ще е най-лесно. В деня, когато реши да потегли, тихомълком ще отиде на гарата. Страхливост ли? Може би, но така най-лесно ще се спаси от истерията и съпротивата, които със сигурност щяха да го залеят. Всички щяха да пуснат в ход номерата си, за да го накарат да остане, а той нямаше желание да се бори. Междувременно ще кротува и няма да се пречка на никого.

 

 

Три седмици по-късно Мари дойде да го види. Очите й бяха подпухнали и зачервени. Видът й беше ужасен. Дали не беше усетила намеренията му? Успя да се ангажира с повече работа при строежа на къща в съседното село, за да избягва срещите с нея, затова ставаше призори и се връщаше късно вечер. С никого не беше споделял какво е замислил. Дали пък в пощата не й бяха споменали, че е изтеглил спестяванията си? Хората в Евърдин много ги биваше да съберат две и две. Ще трябва да измисли нещо. Сети се — мотоциклет. Ще каже, че иска да купи мотоциклет.

— Какво има — попита той.

Мари го погледна.

— Мисля, че съм бременна.

За част от секундата всички планове, които бе правил през последните няколко седмици, се сгромолясаха.

 

 

Както се очакваше, докато чакаше влака в шест на гара Падингтън, страхотно главоболие връхлетя Джейн. Вероятно се дължеше освен всичко друго и на трите чаши шампанско, които Норман й наля. Глътна две таблетки с вода и подпря чело на стъклото на прозореца, загледана в движението на влака, чийто път минаваше между мръсни високи жилищни сгради.

Тя още се люлееше от внезапните разкрития този следобед. Напусна Евърдин тази сутрин напълно банкрутирала, без каквато и да е идея как ще се измъкне от финансовата дупка и с какво ще се издържа през останалата част от живота си. Ето че сега бе отново спасена, макар парите да не бяха все още в банката и щеше да отнеме време, докато може да ги използва. Планираше се „Да изгониш демоните“ да излезе от печат през ноември, а междувременно тя трябваше да реши дали ще се предаде на пресата.

Готова ли беше да разкрие нещо толкова лично за пари? Винаги беше презирала такива хора, но сега й се предлагаше изкусителната възможност да разкаже история отпреди много години, която след смъртта на Теренс засягаше единствено нея, и да спечели хиляди паунда. Даваше си сметка, че историята е привлекателна. Дори флегматичният Норман едва не се задави с шампанското си, когато чу подробностите.

Пък и защо не, реши тя накрая. Стига да бъде публикувано в някой от авторитетните вестници като „Таймс“ или „Индипендънт“ (а и Теренс Шоу едва ли е предпочитана тема на жълтата преса). Тя не се срамуваше от стореното. Пък и можеше да измисли нещо, като например да е вън от страната, когато историята излезе на бял свят. Идеята след нея да се влачат репортери за още и още пикантни подробности никак не й се нравеше. Норман беше споменал нещо и за права за филмиране, което ще вдигне още повече продажбите на книгата. Така че изцяло в нейна власт беше да извлече максимума от ситуацията. Кой ли може да изиграе на екран ролята на самия теб?

Все едно, успокои се тя. Преди да започнат кастингите за девойката, която ще влезе в нейния образ, имаше да се вземат много други решения. Едно от които, а то беше сред важните, бе какво ще прави с Бараката. Съобщи ли в банката за последните новини, те веднага ще спрат атаките срещу нея. Влакът набираше скорост и вече летеше покрай нивите на Баркшър, порейки спускащата се мъгла, и тя вече знаеше какво ще прави с къщата в Лондон — ще я продаде. Прекалено голяма е за нея, а и много й се искаше да сложи ново начало в живота си. Един хубав апартамент в Челси или Кенсингтън ще й бъде напълно достатъчен.

Ами Бараката? В началото на лятото тя бе готова на всякакви жертви, за да я запази и да остане в семейството. Но сега, когато то започна да се разпада, едва ли имаше смисъл. Много радостни и весели дни бяха прекарали там, но може би беше време всички да продължат напред, включително и тя самата. Защо да не я продаде и да раздели парите между трите момчета. Да, ще продължи с продажбата. При Норман имаше купчина оферти, които те двамата прегледаха и решиха на кои да се спрат.

Определено това беше правилното решение. Веднъж като продаде Бараката и историята си, ще бъде на чисто. Беше погребала съпруга си и любовника си. Време беше да започне собствената й история.

 

 

Рой и Мари се оказаха изненадващо щастливи. Ожениха се преди на Мари да започне да й личи много. Беше през декември, в присъствието само на родителите на двамата и неколцина приятели. Рой използва парите, които беше изтеглил от сметката си, за да купи пръстен и красива сребриста количка за бебето. В началото живееха в стаята на Мари при родителите й в апартамента над кафенето, което държаха, за да е лесно на Мари да продължава да работи. Но когато след две години се появи и втората им дъщеря, те се преместиха малко по-нагоре по улицата в свое собствено жилище.

По едно време родителите на Мари се оттеглиха от активна дейност и тя остана да поддържа живота на кафенето. Когато момичетата тръгнаха на училище, реши да направи нововъведения. С помощта на Рой превърна задния двор на кафенето в чайна градина, която напълни със саксии с цветя. Отваряше по-късно и предлагаше риба за вечеря, което имаше невероятен успех. Истинска златна мина и Рой искрено се гордееше с жена си. Някъде дълбоко в съзнанието си даваше сметка, че Джейн никога нямаше да има тази издръжливост и борбеност. Тя беше от жените, за които някой трябваше да се грижи, да я отглежда, а той никога нямаше да успее да я направи щастлива.

Доходите на Рой от поддържането на имотите и издигането на нови бунгала, както и от работата му през лятото, когато „гостите“ пристигаха по време на летния сезон и имаха нужда от помощта му, заедно с доходите на Мари след време, им осигуриха достатъчно средства, за да си купят малка къща — сграда на бившата брегова охрана по пътя към Евърдин. Харесваха новия си дом с ниските тавани с греди и леко криви стени, с малка градина с изглед към морето. Всяка сутрин, когато се събуждаше, Рой се чувстваше щастлив. Една малка част от него се питаше от време на време какво е изпуснал, но пък и можеше ли да е недоволен от съдбата, след като прозорецът на спалнята му гледаше към разбиващите се вълни и Лънди Айланд в далечината?

Скоро семейството им се превърна в стожера на обществото в Евърдин. Мари стана член на църковното настоятелство и помагаше активно в организирането на местата за игра, дори когато момичетата вече тръгнаха на училище. Помагаха при организирането на летния празник и на коледния панаир. Макар броят на посетителите през по-голямата част от годината да превишаваше броя на жителите, местната общност бе сплотена. Рой чувстваше, че тук е неговото място. А и то беше чудесно за отглеждане на децата му. Може Мари да не беше любовта на живота му, но той беше щастлив и така. Излизаше, че верният партньор те прави по-доволен от живота от великата страст.

Беше искрено съсипан, когато Мари почина. За неин късмет всичко се разви много бързо — почина четири месеца след поставяне на диагнозата. Рой бе потресен от това каква огромна празнина се отвори в живота му. Оттогава минаха пет години. В продължение на година и половина той вървеше надолу и надолу. Не беше точно депресия, защото изпълняваше задълженията си, но дъщерите му искрено се тревожеха. Докато един ден си даде сметка, че хленченето няма да я върне. Преобрази къщата от горе до долу. Разчисти всичките й неща — нейните украшенийца, глупавите порцеланови фигури, дрехите й. Изхвърли килимите и завесите, свали флоралните тапети, които бяха залепили по нейно настояване. След това боядиса всичко в искрящо бяло, лъсна и намаза дървените подове и закачи семпли венециански щори. В началото момичетата се разтревожиха. Това вече не приличаше на дом, но Рой им обясни, че той точно това иска. Няма желание да живее с духа на Мари. Искаше ново начало. Поуспокоени, че баща им вече се измъква от предишната меланхолия, момичетата признаха, че така къщата изглежда по-добре. Поне е по-светла… Както и настроението на баща им.

Рой изкара курс по фотография в местния колеж. Купи си компютър и след дълги часове се научи да борави с него. След време започна да принтира изключителните пейзажи, които бе снимал в околностите на Евърдин — обитатели на дивата природа от близък план, които само той знаеше къде да открие — морски птици, тюлени, медузи, раци. Сложи ги в рамки и дори продаде някои от тях в местната галерия. Животът пое в простия си ритъм. Работа, халба бира в кръчмата, след което вечеря у дома, беше се научил да си готви с помощта на книга на Джейми Оливър, чиито рецепти бе изпълнил от началото до края.

Знаеше, че Джейн Милтън беше много изненадана, когато я покани на вечеря, и още повече се изненада, когато поднесе морски костур, задушен в пресен лук и джинджифил, със салата от кресон и портокали, а за десерт — ананасова гранита. Тя хареса много снимките, възхити се от гледката, която се разкриваше през прозорците, потропваше в такт с джаза, който долиташе от скритите колони. Рой подозираше, че тя очаква домът му да е някакво досадно пенсионерско обиталище и съвсем обикновена храна. Очевидно прекара чудесно вечерта, заявявайки, че за първи път от смъртта на Греъм се чувства спокойна и отпусната, което за него беше комплимент.

Сега, докато караше към гарата — беше му телефонирала веднага щом влакът напусна Падингтън, за да съобщи, че вече пътува, — Рой си даваше сметка, че шансовете приятелството им да се развие в нещо по-сериозно са почти нищожни. Предстоеше Бараката да бъде продадена — знаеше, че има няколко много добри предложения. Стана му тъжно — не че хранеше някакви надежди за късен романс, но въпреки или може би тъкмо заради някогашната му идея фикс, свързана с Джейн, с годините той много се привърза към нея. Когато тя се появи за първи път с Греъм Милтън, той вече имаше две деца и скоро след това тя роди своите, което напълно отдалечи спомена за случката на плажното парти на светлинни години. Наистина бяха приятели, на моменти дори Рой играеше ролята на неин съпруг, особено когато пристигаше в Евърдин без Греъм и имаше нужда от мъжка подкрепа — естествено само по отношение на практическа помощ. Сменяше гуми на колата, топеше в кофа с гореща вода краката на децата й, когато неволно стъпеха на шипа на отровна риба, пак той беше този, който ги водеше при скалите да гледат тюлените в един специален период… И ето че пак той идва да я вземе от гарата. Използваше ли го?, запита се Рой. Може би. Но и не го интересуваше толкова много.

Видя я да излиза от изхода на гарата в тъмносиня рокля — вероятно за погребението. Как ли беше минало? Припомни си слуховете и блесналите очи на Мари, докато му разказваше за връзката на Джейн с Теренс. Така и не се разбра истина ли е.

Джейн отвори вратата на колата и влезе. Веднага се наведе и го целуна по бузата в знак на благодарност.

— Какъв ден само! — възкликна тя. — Няма да повярваш. Ама наистина не е за вярване. Обгърна лицето си с длани и прибра назад косата си. — Дали има отворен магазин? Трябва да си купя нещо за ядене. Сандвичите във влака бяха свършили…

— Не искаш ли да ти направя омлет? — предложи Рой. — Така няма да спираме по пътя. После ще те закарам.

— Наистина ли ще го направиш? Чудесно би било. Сигурна съм, че на никой от останалите не му е минало през ум да ми остави нещо за хапване. А и не съм сигурна, че съм готова да се видя с тях сега. — Тя изрита обувките и размърда пръстите на краката си. — Така ще мога да ти разкажа новините, но ще обещаеш, че няма да кажеш никому нито дума.

Рой само се усмихна. Тя чудесно знаеше, че той едва ли ще сподели с някого каквото и да било. Винаги е знаел да държи езика си зад зъбите.

 

 

Джейн се настани удобно на канапето в дневната на Рой и опъна крака. Беше изтощена, но и безкрайно благодарна на предложението му. Не можеше да си представи, че ще се срещне с някой от семейството в този момент. Щяха да я засипят с въпроси и проблеми, свързани с партито, а и със сигурност ще има някаква драма, около любовния триъгълник Ейдриан-Филип-Серена. Домът на Рой й се стори като спасително кътче от рая. Прелестни аромати се понесоха откъм кухнята. Тя се огледа и за пореден път се възхити от простотата, с която бе подбрано и наредено всичко тук — черно-белите снимки по стените, етажерката с книги, друга с дискове. На ниската масичка до нея видя отворена брошура за околосветско пътешествие с кораб. Взе да я разгледа. Предлагаше луксозен круиз, изглеждаше толкова примамливо. Интересни места, прекрасни условия в кораба, чудесна храна. Би било прекрасно да…

— Готвиш се да пътуваш май? — опита се да подразни тя своя домакин, когато той се появи в стаята с поднос с вечерята й.

— Мислех си за нещо такова. Реших, че ми е време да видя малко свят. Нищо особено не се случва в Евърдин през ноември. Просто за разнообразие.

Той остави омлета пред нея. С апетитна жълта коричка, посипан с магданоз и пресен лук, набрани от градината. Купичка чери домати от парника и чаша студено бяло вино.

— Много ти благодаря — въздъхна Джейн и взе ножа и вилицата замислено. Круиз през ноември. Звучеше идеално. Така можеше да е на хиляди километри оттук, точно когато историята й щеше да е на вестникарските будки. Щеше да се препича на слънце, докато тук я обсъждаха.

Вдигна очи към Рой, който я наблюдаваше напрегнато. Вероятно очакваше отзиви за омлета, но той неочаквано се изчерви и отклони поглед. Странно, помисли тя, сигурно не се чувства много уверен в кухнята.

— Рой — започна тя, — ще те попитам нещо, но искам да си напълно честен. Напълно ще те разбера, ако откажеш. Този круиз, за който стана дума… Би ли се съгласил да имаш спътник?