Вероника Хенри
Лято на плажа (12)

12. Плитчина в скалите

Алисън изобщо не беше убедена, че идеята е добра, когато Майк предложи да прекарат почивните дни в края на месеца с Чайен в Евърдин. Още повече, когато той гордо заяви, че е резервирал за една седмица едно от бунгалата на плажа. Няколко дни на английското крайбрежие? Представяше си хора с шапки със закачливи надписи и дебелаци, излегнати на шезлонги. Щеше й се да отиде на Майорка, но Майк настоя на своето предложение, защото пътуването през граница щеше да е травмиращо за детето. Алисън копнееше за вилата, в която бяха летували един-два пъти в Пуерто де Поленса, но предпочете да замълчи. Той вероятно беше прав. До този момент се оказваше прав за почти всичко, свързано с Чайен. Сякаш винаги знаеше какво й е нужно. Вероятно това беше и причината те двамата да се сближат толкова бързо.

Алисън се чувстваше някак като резервна част.

От самото начало знаеше, че ще е трудно. Минаха през толкова много трудности и изпитания и всеки път ставаше ясно, че осиновяването на дете няма да прилича на пикник. Кандидатстването, оценките, курсовете за подготовка, консултациите със специалисти. Безброй срещи със социални работници и формуляри за попълване. Докато най-накрая, две години след като разбраха, че никога няма да имат свои деца и това е най-правилното решение, Алисън и Майк станаха мама и татко на Чайен.

Беше на седем години. Твърде краткия си живот бе прекарала с биполярната си майка в мръсно и вонящо жилище, затрупано от всевъзможните боклуци, които майка й прибираше от сметищата и кофите за смет. Дори сега детето изпадаше в истерия, когато Алисън се опитваше да го вкара под душа. Най-сетне стигнаха до компромиса да я къпе в много малко вода. Алисън не беше убедена, че може да се наречеш чист, след като си се киснал в собствената си мръсна вода, но знаеше, че трябва да е търпелива.

Никога не е умеела да бъде търпелива. Полагаше огромни усилия да изглежда поне спокойна и ведра, но истината е, че вътрешно направо крещеше от нетърпение. Не й беше дадено да придумва, да убеждава, да шепне нежни окуражителни думи. Преуспяващ агент по недвижими имоти, тя управляваше успешно своя офис и бе свикнала хората да й се подчиняват.

Двамата с Майк се бяха разбрали тя да си вземе продължителен отпуск, когато Чайен се появи. Толкова щеше да бъде отпуската й и ако родеше свое бебе. Три от месеците вече минаха, очакваха я още шест дълги месеца.

Не беше очаквала, че ще се чувства по този начин. Мразеше… мразеше се, че й е толкова трудно. Беше напълно сигурна, че ще се справи, макар че не липсваха хора, които я предупреждаваха, че това изпитание не прилича на нищо друго, с което някога се е сблъсквала… Алисън никога не се плашеше от предизвикателствата. Сега обаче с всеки изминал ден увереността в собствените й възможности започваше да отслабва. Вече се съмняваше в преценките си. Тя почти се плашеше от Чайен и от нейната реакция.

Колкото увереността на Алис изчезваше, толкова тази на Майк растеше. Той не само усещаше нуждите на момиченцето, но и успяваше да получи положителна реакция. Разбираха се, партнираха си в пакостите, а по време на тази ваканция станаха още по-близки.

Алисън заведе Чайен в нещо като локва близо до водата, за да поджапа вътре, но детето се разпищя така, сякаш идваше краят на света. Всички на плажа се обърнаха, за да видят какво прави тази жена на детето. Ужасно засрамена, Алисън побърза да я прибере в бунгалото. Майк я укори кротко, че прекалено рано е настояла Чайен да влиза във вода. Алисън се изпълни с чувство на вина, слушайки сърцераздирателното хълцане и се скри в тоалетната, за да изплаче собствените сълзи на безсилие.

Само два дни по-късно под вещото ръководство на Майк, който се водеше единствено от интуицията си, Чайен вече тичаше с радостни писъци напред-назад във водата и дори поиска бодиборд. Естествено Майк се отзова незабавно. На следващия ден те прекараха цяла сутрин във водата, оборудвани с нов костюм, очила за гледане под водата и надуваеми препаски за ръцете, докато Алисън седеше на верандата и ги наблюдаваше с бинокъл, питайки се къде и в какво бърка.

Разбираше, че на момиченцето ще му е нужно много време, докато се адаптира. Моделите на поведение бяха здраво запечатани в съзнанието му, а преминаването от среда, където е било пренебрегвано и травмирано, в друга — на радост и безгрижие, няма да стане за една нощ. Алисън си бе въобразявала, че е лесно да се обича. От толкова време мечтаеше да има дете, за което да се грижи. Но се усещаше като вцепенена и изпълнена с обида към дъщеря си и съпруга си. Мразеше се заради това.

Социалният работник я предупреди, че на Чайен ще й е трудно да се привърже. До този момент тя е познавала единствено грубото отношение на майка си, така че няма да е лесно да се спечели доверието й. Алисън съзнаваше, че тя е възрастният човек, в позиция на силата, но въпреки това дълбоко се засягаше, докато детето й обръщаше гръб и протягаше ръце към Майк. Чайен никога не й се усмихваше, само от време на време й хвърляше по някой намръщен поглед, от което Алисън се чувстваше ужасно. Беше пробвала всички техники, посочени в книгите — спокойна веселост, любяща грижа, държеше се с нея като с малко бебе, като с възрастен, като с приятел, като със съюзник. Опита се дори да купи любовта й — водеше я на пазар и се връщаха с купища дрехи, игри и дискове. Пробва и с разнообразни дейности — води я да кара колело, на алеята за боулинг. Опита се да й чете, но за Чайен четенето беше напълно непознато и почти веднага й доскучаваше. Само когато Майк й четеше преди заспиване, тя се сгушваше в леглото и слушаше с широко отворени от почуда очи. Алисън се научи да стои настрани. За нея това беше много болезнено. Винаги бе мечтала за сладко малко момиченце в памучна нощничка, готово за лягане, което да гушка и целува. Наместо това имаше едно враждебно чудовище, което не спираше да я отблъсква.

— Дай й малко време — повтаряше Майк, но на него му беше лесно. Детето откликваше на вниманието му. Понякога Алисън се чудеше дали му доставяше удоволствие създалото се положение. Може би искаше да настрои Чайен срещу нея, като наказание, че не можеше да му роди дете. Известно й беше, че това е лудост, защото Майк не беше такъв човек, но постоянният стрес я лишаваше от правилната преценка. Започваше да развива параноя, дори й мина мисълта, че Майк и Чайен ще се чувстват по-добре без нея.

Дали път осиновяването не беше грешка? Дали не трябваше да се откаже, още когато се появиха първите й съмнения? Потушаваше ги по време на целия процес, убеждавайки сама себе си, че в крайна сметка всичко ще дойде на мястото си, когато Чайен официално стане тяхно дете, семейството се попълни и тя в крайна сметка ще започне да я обича.

Но това „в крайна сметка“ взе да се отдалечава твърде много и Алисън беше безсилна да промени нещата. Не можеше да я върне като рокля, поръчана по интернет, но не отговорила на очакванията й. Тя беше живо, дишащо човешко същество и със сигурност животът й с Алисън и Майк бе много по-добър от този с майка й. Така че Алисън трябваше да намери начин да се справи.

Наблюдаваше как двамата идват към нея по плажа. Изглеждаха съвсем нормални баща и дъщеря, които се гонят щастливи по пясъка.

— Приятно ли прекарахте? — попита ги тя. Всеки път, когато се обръщаше към момиченцето, имаше чувството, че гласът и думите й звучат фалшиво, напомпани с ентусиазъм, който тя не изпитваше.

— Страхотно беше — отвърна Майк.

Чайен мълчеше.

— Иди да се изсушиш, миличка — поръча той на детето. — След това се облечи за обяд.

— Ще ти помогна — изправи се Алисън.

Чайен все още имаше проблеми с някои прости действия и трудно закопчаваше копчетата, например.

— Добре съм — отряза я Чайен хладно, без дори да я погледне. — Мога и сама.

Двамата възрастни я изпратиха с поглед.

— Имаме вече мис Независимост — отбеляза Майк.

— Тя ме мрази — въздъхна Алисън, давайки си сметка колко детински прозвуча. — Защо не иска да й помогна?

— Защото държи да ни покаже, че се справя и сама — с видимо нетърпение отвърна съпругът й. — Не е насочено към теб. Прави го заради себе си.

— Знам — стисна юмруци жената, за да спре сълзите. — Всичко е заради нея.

— Естествено. Тя е само на седем и е живяла отвратително досега.

— Отивам да донеса обяда — изправи се Алисън. Излишно беше да продължава този разговор. Грешката беше в нея и тя го знаеше. Това я караше да се чувства още по-зле.

 

 

Дейвид се наведе и опря длани в коленете си, за да успокои малко дишането си. Беше тичал от единия край на плажа до другия, малко повече от четири километра, без да спира, а сега му предстоеше да тича и по обратния път. Твърдо беше решен да го направи. Съвсем се беше отпуснал напоследък и беше забравил колко добре му се отразява тичането, как прочиства главата ти, а и имаше време да мислиш.

В последно време му се натрупаха доста неща за мислене. Когато Ейдриан сподели снощи с него решението си да се събере със Серена, Дейвид беше поразен. Не че не се виждаше накъде вървят нещата. Филип беше голям чешит, а Серена — много привлекателно момиче и Ейдриан… Ами Ейдриан винаги е успявал да остави след себе си разрушения, макар че до този момент все някак държеше семейството настрани от разрушителните си пориви. Сякаш е пазил силите си, за да причини максимална щета, разбивайки на пух и прах единството на семейството.

Дейвид не можеше да се отърве от усещането, че този път не ставаше въпрос само за това, че Серена и Ейдриан се обичат и това е по-силно от тях. Той много обичаше брат си, но за нищо на света не искаше да приеме идеята, че той е жертва. Чудесно знаеше, че това изобщо не е така и че Ейдриан е един страхотен манипулатор, който чудесно знае какво иска — апартамент, купен от родителите им, или в случая — жената на брат им. Това изобщо не му пречеше да е изключително очарователен.

Като най-възрастен от братята се запита дали пък не трябва да се намеси. Някак се подразбираше, че след смъртта на баща им той е нещо като глава на семейството, но това не беше роля, която много му прилягаше. А и освен това какво би могъл да промени? Представи си събиране на членовете на семейството около една маса, но бързо отхвърли самата мисъл за това. Какво щеше да промени? Филип със сигурност нямаше да присъства, а подобно нещо само ще разстрои майка им. Това лято много й се събра.

Той опря гръб на една скала и раздвижи прасците си с надеждата да ги освободи от „пламъка“, в който изгаряха след продължителното тичане. Тичането по пясъка се оказа особено изморително, но чувстваше, че му действа ободрително, така че ще продължи да тича всяка сутрин до края на ваканцията. Последната им ваканция в Евърдин.

Не можеше да повярва, че вече няма да идват тук. След продажбата на Бараката няма да има никакъв смисъл. Извърна глава и се загледа по протежение на плажната ивица. Толкова спомени изникнаха в съзнанието му. Много дълго време това място беше съществена част от живота им и не знаеше как точно ще продължат оттук нататък без него. Престоите в Евърдин създаваха ритъм, който нямаше как да се поддържа повече. Животът съвсем нямаше да е същият без летните ваканции, без зимните походи за боядисване на външните стени, без церемониите при откриване на сезона, без барбекюто за рождените дни, без прочутото парти в края на лятото…

Животът така или иначе нямаше да е същият, особено след разкритието, което направиха Ейдриан и Серена. Семейството се разпадаше. Ще мине много време, преди да се почувстват добре при новата конфигурация, ако изобщо продължат да се събират. Дейвид не изключваше вероятността Филип да се опита да се пребори за жена си, дори само за да не отиде тя при Ейдриан. От дете Филип беше себичен и неспособен да споделя, докато Ейдриан умееше да планира и организира нещата така, че да получи онова, което желае. Налагаше се Дейвид да бъде винаги арбитърът, който се опитва да запази мира между по-малките си братя. Ето че трийсет години по-късно се налагаше да направи същото. Знаеше какво трябва да се направи, но нямаше да го стори. Та това не беше игра на плажа или спор за бухалка за крикет. Това бяха живи хора и бяха засегнати не само Ейдриан и Филип. Ами Спайк, Хари и Амелия? Грижата за тях вече беше извън неговите права. Даде си сметка, че не иска да бъде замесен. Ако поискаха от него помощ или съвет, той беше готов да помогне на всеки един от тях, но нямаше да се намесва и да се опитва да диктува условия, както вероятно би направил, ако бяха малки.

Докато тичаше обратно по пясъка, стигна до заключението, че ако Бараката я нямаше, нищо такова нямаше да се случи. Ейдриан и Серена нямаше да се излежават лениво на плажа и така да се сближат. Щяха да се виждат един-два пъти в годината на някое семейно събиране, но нямаше да имат възможността сприятеляването им да се превърне в нещо по-съществено. Може би тяхната история бележи края на една епоха. Нищо чудно така нещата да станат по-лесни за всички.

Дейвид намали малко темпото, когато стигна на половината път. Беше категоричен, че няма да позволи последните събитията да вгорчат чудесните му спомени от това място. Загледа се в океана, припомняйки си как тримата се учеха да плуват, след това да карат бодиборд и сърф в лазурните му дълбини. Последвани от децата им години след това. Всички те бяха водни деца. Спомни си и как се търкаляха по дюните, докато стигнат подножието им и после отново и отново.

Когато станаха тийнейджъри, завладяха местната кръчма. С малка разлика в годините, загорели от слънцето и изсветлели от слънцето коси вилнееха там. Станаха известни като скандалните Милтън. Филип и Ейдриан бяха във вечна война за момичета. Това неведнъж беше повод за вражди, макар изходът рядко да имаше значение. Това бяха все временни ваканционни романси. Само дето сега историята се повтаряше и предстоеше семейството да се разпадне. Проклет да си Ейдриан, помисли си Дейвид. Макар че в интерес на истината Филип имаше голяма вина, за да се стигне дотук. Ако беше малко по-внимателен съпруг, а не такъв донжуан, Серена нямаше да се изкуши да кривне.

 

 

Алисън нареди по нейно мнение съвършения обяд на масата за пикник пред бунгалото. Малки бели хлебчета с шунка, чипс, нарязани пресни моркови, хумус и голяма купа ягоди. Отдавна спря да предлага хляб с различни семена. Детето бе отглеждано до този момент с храна от Макдоналдс и захаросани овесени ядки, които тя гребеше с шепа от кутията. Алисън направи опит да я привикне към по-здравословна храна, но засега напълно безуспешно.

Чайен отказа да яде каквото и да е друго освен чипс.

— Не се тревожи — рече Майк. — Ще яде, когато е гладна.

— Тя със сигурност е гладна! Цяла сутрин не излезе от водата.

Майк помилва ръката й.

— Всичко е наред. Просто остави чиния с храна за по-късно.

Алисън сви устни, но миг след това улови погледа на Чайен, която според нея я гледаше победоносно. Побърза да разчисти масата и влезе бързо в бунгалото. Всеки миг сълзите щяха да рукнат от очите й. Не искаше да е врагът. Нито вечно недоволното лошо ченге. Единственото й желание беше да осигури само най-доброто за това дете, но се оказваше направо непосилно за нея. Чувстваше, че е на края на силите си. Това напрежение изцеждаше всичките й сили.

Усети, че Майк идва след нея и се стегна.

— Ще отида до селото да си купя вестник — рече той. — Нали ще я наблюдаваш за около половин час?

— Разбира се — отговори тя, — може би ще иска да си почине все пак.

Майк я прегърна.

— Чуй ме, знам, че не е лесно, но всичко ще се нареди накрая. Има да прогони седемгодишен гняв от съзнанието си. Не се обвинявай.

Алисън усети, че омеква. Прав беше, разбира се. Майк не беше неин враг, а неин съпруг и най-добрият й приятел. Двамата щяха да минат през това.

— Съжалявам — промълви тя. — Наистина ми е трудно. Просто… Мисля, че ревнувам.

— Не знае още как да ти покаже, че те обича. — Той стисна силно ръцете й. — Ще се научи. Защото как да не те обича?

Неясно защо на Алисън й се доплака още повече от думите му. Засмя се, докато изтриваше няколкото изплъзнали се сълзи.

— Хайде, забрави за разтребването. Седни навън под чадъра с Чайен. На връщане ще ви донеса сладолед.

 

 

Дробовете на Дейвид вече крещяха от болка и прасците му направо горяха, когато стигна до първите бунгала. Не искаше да го виждат в това състояние, затова отново забави темпото и тръгна с бързи крачки. Болките в тялото и дишането му щяха да се успокоят, докато стигне в по-умерен ход скалите в края на плажа. Сетне ще се върне в Бараката, за да чуе разпорежданията на Серена и Криси. Добре, че подготовката за празненството бе погълнала вниманието на всички. Така поне временно избягваха неудобството.

Пулсът му забави удари, когато стигна края на плажа и дишането му се успокои. Беше време, когато тичаше без дори да се изпоти. Щом се прибереше у дома, щеше да направи всичко възможно да влезе отново във форма. Не искаше Криси да си мисли, че е започнал да остарява и да започне да се оглежда за някой по-млад… Макар че не вярваше това да се случи. Двамата с Криси бяха стабилна двойка, макар и техните отношения да имаха своите сривове и върхове. Само че няма семейства, където нещата да вървят по мед и масло. Така животът ще е много скучен. Как ще разбереш, че си на върха, ако не познаваш пътя към него?

Свали бързо маратонките си, прибра вътре чорапите и се отправи към една от плитчините между скалите, за да охлади стъпалата си. Въздухът тук миришеше различно — пое дълбоко дъх през носа, за да усети по-добре аромата на водорасли, нещо, което винаги го изпълваше с носталгия. Като деца прекарваха с часове на такива места, стиснали мрежести сакчета. Прибираха се вкъщи с кофи, пълни с неидентифицирани създания, чиито имена търсеха в „Книга за морето и морския бряг“, издание на „Обзървър“. Беше чудесно и Дейвид искрено се радваше, че успя да достави и на собствените си деца същите удоволствия.

Приливът настъпваше и постепенно водата изпълваше дупки, пролуки и кътчета между скалите и камъните. Помнеше как Ейдриан се оказа веднъж хванат в капана на водите точно в такъв момент на прилива. Хлапето беше твърде изплашено, за да стъпи в завихрилата се вода, а още по-малко бе готово да скочи вътре. Филип го наблюдаваше отстрани, видимо доволен от безпомощността на момчето. Още тогава си пролича, че Филип има някакви садистични наклонности. Дейвид беше този, които заобиколи скалите, скочи в бурните води, улови ръката на Ейдриан и бавно и полека го насочи назад, докато накрая го убеди да скочи, без да го изпуска. А щом стигнаха безопасно място, Ейдриан дръпна ръката си, за да не излезе, че е някой женчо.

Дейвид потърси с поглед мястото на скалите, където брат му беше хванат в капана на прилива. Почти нищо не беше се променило през всичките тези години. Дори сега сякаш можеше да види кацнала отгоре изплашената фигурка. Внезапно осъзна, че там действително има някой. Свали слънчевите си очила и се взря. Малко момиченце. Кацнало върху камъните, то стискаше коленете си, очевидно вцепенено от страх. Нивото на водата бързо се вдигаше. Ако не познава добре скалите, само след няколко минути детето ще бъде хванато в капан.

Дейвид изтича напред, така че тя да го види и й помаха с ръка.

— Хей! — провикна се той. — Не мърдай оттам! Идвам да те взема.

Никаква реакция. Или не го чуваше, или беше толкова ужасена, че не можеше да отговори дори. Дейвид тръгна по скалите, остра черупка от мида се заби в крака му и той изруга под нос. Нямаше време да обуе маратонките.

 

 

— Алисън!

Очите й се отвориха сепнато. Гласът на Майк й се стори някак строг. Какво се е случило? Тя седна, убедена, че е затворила очи само преди миг. Слънцето я беше напекло, а тя бе изтощена. Чайен седеше до нея на хавлиената кърпа, увлечена в своето Нинтендо. В началото Алисън беше много против тази покупка, но ето че сега тъкмо тя й осигури малко почивка.

Играта лежеше върху хавлията, издавайки писукащи звуци.

— Къде е Чайен?

Майк стоеше над нея с по един сладолед във всяка ръка.

Пулсът на Алисън се удвои.

— Беше тук само преди миг. Сигурно е отишла до тоалетната. — Устата й пресъхна от страх.

Майк се затича към бунгалото и се появи след минута.

— Няма я. Къде, по дяволите, може да е отишла? Какво стана? Заспала си! — Изпълнени с укор, очите му не слизаха от нея.

— Бях ги затворила само. Тя седеше до мен.

— Но сега вече я няма.

Алисън заслони очи с ръка и огледа плажа. Детето беше облечено с жълта блузка и дънкови къси панталони. Дали? Дори не беше сигурна, че е била с тези дрехи. Хубавото време бе накарало хората да излязат на пясъка и плажът беше пълен. Групи, които разстилаха одеяла, разпъваха чадъри и палатки. Беше практически невъзможно да откриеш дете, което е самичко.

— Тръгвам да я търся. Ще се обадя и на спасителите на плажа.

— Не — спря я категорично Майк. — Оставаш тук, в случай че се появи отнякъде. От колко време според теб я няма?

Алисън не можеше да каже нищо с точност. Нямаше сили и да погледне Майк в очите. Той я изгледа с укор и тръгна към плажа.

Коленете й се подкосиха и тя се строполи на хавлиената кърпа. Всемогъщи боже, молеше се тя, моля те запази я. Всички ужасни неща, които могат да се случат на едно малко момиченце. Тя сложи длани от двете страни на лицето си и огледа плажа. Безнадеждно беше.

 

 

— Сложи ръце около врата ми — нареди Дейвид. Момиченцето само мигаше. — Хайде, нямаме много време. След няколко минути скалата ще се скрие под водата. Не се тревожи, ще те пренеса. Правил съм го поне сто пъти с дъщеря ми.

Най-сетне детето го послуша и Дейвид я прегърна. Беше лека като перце. Болезнено тънка — кожа и кости. Усещаше през кожата си напрежението й, беше опъната като струна.

— Хей — бодро я закачи той, — на това му се вика приключение. Същото се случи на брат ми като беше малък. Само че аз знам таен път за спасение. Първо тези скали, после онези там и сме на пясъка. Готова ли си?

Тя кимна безмълвно и зарови личице във врата му, докато той търсеше подходящо място за стъпване — и без това не беше лесно, но когато носиш някого, става още по-сложно. Все едно носеше Ейдриан, мислеше си той, олюлявайки се върху неравните повърхности. Вълните на прииждащия прилив се блъскаха в глезените му и това доста затрудняваше задачата му. Как бързо отлетя онова време? Дали сега бяха много по-различни от онези три момчета върху плъзгавите скали?

По едно време се подхлъзна и здравата ожули коляното си, но успя бързо да се изправи и да отскочи на мокрия пясък.

Момиченцето го стискаше здраво. Шепнеше си нещо неразбираемо.

— Кажи, какво има? — попита той.

— Искам при мама.

— Разбира се. Само да я намерим. Тук само за днес ли сте?

Тя поклати глава отрицателно.

— А къде спите?

— Не знам — объркано отговори тя.

— Как се казва мама? Ще отидем да намерим спасителя. Той ще съобщи по високоговорителя.

Детето се замисли.

— Как се казва мама?

— Как се казва мама? — повтори той.

Отново мълчание.

— Алисън — промълви момиченцето най-накрая. — Алисън — този път по-уверено рече то.

— Добре. — Дейвид понечи да остави детето на земята, но то очевидно предпочиташе да се държи за него и той продължи да го носи. Беше толкова лекичка, че нямаше начин да му натежи. Огледа се и потърси с поглед мястото на спасителя. Пикапът му беше между двата флага, очертаващи плажа.

— Там — посочи детето редицата бунгала. — Там живеем.

— В бунгалата ли?

— Зеленото.

— Имате късмет. Тези къщички са много специални.

Тя мълчеше. Сигурно е още много стресната, помисли си Дейвид и пое по нагорещения от слънцето пясък.

— Колко ли ще се зарадва мама да те види.

 

 

Алисън не помнеше да е изпитвала такъв ужас. В един момент си помисли, че ще припадне. Как щеше да живее, ако се случеше нещо. Знаеше, че Майк никога няма да й го прости. Търсеше го с поглед, като се надяваше да го види как върви редом с познатата дребничка фигурка, но от него нямаше и следа.

— Хей! — чу тя зад себе си нечий спокоен глас.

Към нея крачеше непознат висок мъж с дете на ръце.

Чайен.

В първия миг Алисън се олюля, зашеметена от изпитаното облекчение. Устата й беше суха, когато човекът наближи съвсем.

— Намерих я на скалите — обясни той. — Преживя едно малко приключение.

Слава богу, човекът нямаше намерение да й чете нравоучение. Нямаше да го понесе. Тя протегна ръце.

Чайен я погледна. Алисън бе готова да види познатия леден поглед и детето да се отдръпне от нея. Дано не го направи. Мъжът ще реши, че това е доста странно.

За нейно изумление Чайен протегна ръце. Невярваща, Алисън пристъпи несигурно напред с разтуптяно от щастие сърце, пое телцето и го притисна до себе си.

— Маме.

Една съвсем малка дума. Нищо повече, а значеше толкова много. Буца заседна в гърлото на Алисън. Изпита неподозирано щастие, което не вярваше, че ще й се случи отново.

— Обичам те — прошепна тя и зарови лице в шията на Чайен. — Обичам те…

Чифт тънички ръце стискаха силно врата й.

— Много ви благодаря — обърна се тя към непознатия, който само вдигна палец в знак на добро намерение.

— Няма проблем — отговори той и се затича по пясъка.