Волтер
Векът на Луи XIV (9)

Глава VIII.
Завоюване на Фландрия

Скоро възможността се открила пред краля, който я търсел. Неговият тъст Фелипе IV умрял: от първата си съпруга, сестра на Луи XIII, имал за дъщеря принцесата Мария Тереза, която била омъжена за своя братовчед Луи XIV — брак, чрез който испанската монархия попадала при рода на Бурбоните, тъй дълго останали врагове. От втория му брак с Мария Анна Австрийска бил роден Карлос II, слабо, нездраво дете, наследник на короната, единствен оцелял измежду три момчета, отишли си невръстни. Луи XIV заявил, че Фландрия, Брабант и Франш Комте, провинции на кралство Испания, според правните норми на тези провинции трябва да се паднат на жена му въпреки формулирания от нея отказ. Ако каузите на кралете можеха да бъдат представяни според националните закони на безпристрастен трибунал, делото би било с доста съмнителен изход.

Луи разпоредил правата му да бъдат преценени от съвет и от теолози, които ги изкарали безспорни; ала съветът и изповедникът на вдовицата на Фелипе IV ги сметнали за твърде неоснователни. Тя имала на своя страна силен довод, нарочния закон на Карл V; само дето законите на Карл V никак не били уважавани във френския кралски двор.

Едно от основанията на съвета на краля било, че зестрата от петстотин хиляди екюта на неговата жена не били изплатени; пропускало се, че и зестрата на дъщерята на Анри IV също не била издължена. Първоначално Франция и Испания си разменили преписки, в които имало банкови сметки и правни положения; в действителност ставало дума за висши държавни съображения. Те били доста необичайни: Луи XIV се канел да нападне едно дете, на което всъщност следвало да бъде покровител, след като бил женен за неговата сестра. Нима е можел да вярва, че император Леополд, смятан за глава на австрийския дом, ще го остави да притиска въпросния род и да присъедини Фландрия? Кой би си представил, че императорът и кралят на Франция вече мислено си делят принадлежащото на младия крал на Испания Карлос Австрийски? Откриваме някои забележки във връзка с тази тъжна истина в мемоарите на маркиз Дьо Торси, но не се набляга на тях. В крайна сметка времето слага край на загадката, доказваща, че помежду владетелите изгодата и правото на по-силния заменят правдата, особено ако тя не е напълно ясно установена.

Всички братя на краля на Испания Карлос II били умрели: самият Карлос бил със слабо телосложение и нездрав. През неговото детство Луи XIV и Леополд се спогаждат за делбата, последвала по-нататък смъртта му. В договора, който понастоящем се съхранява в Лувъра, Леополд направо оставя Луи XIV да си присвои Фландрия, стига при смъртта на Карлос Испания да премине под властта на императора. Не се упоменава дали в странното споразумение са били включени и парични разплащания: обикновено тази неизменна част от тъй много подобни договори си остава тайна.

Още щом подписва документа, Леополд започва да съжалява за това: той изисква поне никой друг двор да не бъде запознат с него, да не се правят две копия, както е редно, и единствената останала следа да бъде затворена в метално ковчеже, от което императорът ще притежава единия ключ, а кралят на Франция — другия. Ковчежето следвало да се съхранява при великия херцог на Флоренция. С тази цел императорът го предал в ръцете на посланика на Франция във Виена, а кралят изпратил шестнайсет лични свои гвардейци при портите на Виена, за да придружат пратката, та да не би императорът да промени намеренията си и да отнеме ковчежето по пътя. То обаче се озовало във Версай, а не във Флоренция; оттук следва да предположим, че Леополд е получил пари, тъй като не посмял да възрази.

Така императорът допуснал да бъде ограбен кралят на Испания.

Кралят, който разчитал доста повече на силата си, отколкото на висшите съображения, поел на път за Фландрия, която със сигурност щял да завоюва (1667). Бил начело на трийсет и пет хилядна армия; друга част от осем хиляди души била изпратена към Дюнкерк; трета, четирихилядна, поела към Люксембург. Негов пряк подчинен и главнокомандващ бил Тюрен. Колбер бил увеличил данъчните постъпления, за да подсигури разходите; Лувоа, новият военен министър, бил осъществил огромна подготовка за кампанията: по границите били разпределени всевъзможни запаси. Той пръв въвел забележителния метод, непостижим дотогава поради слабото управление, да подсигурява армиите посредством складове със запаси: каквито и обсади да искал да предприеме кралят, накъдето и да обърнел своите бойци, различните помощи били налице, имало възможност да се разквартируват войниците, преходите били пресметнати. Дисциплината, все по-строга с времето благодарение на непоколебимата суровост на министъра, придържала изкъсо към дълга им всички офицери. Присъствието на младия крал, любимец на армията, превръщало тегобите на този дълг в желан и скъп товар. Военните чинове вече започвали да означават много по-висши права от правата по рождение: брояла се службата, а не дедите — нещо невиждано дотогава. Така дори офицери с най-посредствен произход бивали окуражавани, без онези с по-високия да се сърдят. Пехотата, която изнасяла цялото бреме на войните, откакто копията били станали безполезни, споделяла възнагражденията наедно с кавалерията. Нови повели на властта вдъхвали нов вид смелост.

Водачът и министърът били равностойно способни и взаимно си завиждали, служейки старателно на краля помежду им, следван от най-добрите бойци в Европа, отново обвързан с Португалия, който нападал с всички тези свои предимства зле отбраняваната провинция на едно разорено и разпокъсано кралство. Единствен противник била неговата тъща, слаба жена, подвластна на съветите на един йезуит, чието презряно и жалко управление правело испанската монархия беззащитна. Кралят на Франция разполагал с всичко, което липсвало на Испания.

Изкуството да се нападат населени места още не било съвършено както днес, понеже и изкуството да бъдат добре укрепявани и защитавани не било тъй познато. Границите на испанска Фландрия били почти без фортификации и гарнизони.

Достатъчно било Луи да стигне до тях. Влязъл в Шарльороа, все едно е Париж (юни 1667 г.); Ат и Турне били превзети за два дни; Фюрн, Армантиер и Куртре също не издържали по-дълго. Той сам слязъл в траншея при Дуе, който се предал на следващия ден (6 юли 1667 г.). Лил, най-процъфтяващият град из тия области и единственият, който бил добре укрепен и имал гарнизон от шест хиляди души, капитулирал (27 август) подир деветдневна обсада. Испанците можели да посрещнат победоносните войски едва с осем хиляди човека; при това ариергардът на малката армия бил направо накълцан от маркиз Дьо Креки, впоследствие и маршал (31 август). Останалите се прикрили около Брюксел и Моне, като оставили краля да победи, без да се сражават.

Тази кампания, водена при забележително изобилие от блага, при такъв лесен успех, била подобна на придвижването на един кралски двор. Гощавките, разкошът и удоволствията навлезли сред бойците, а същевременно дисциплината била затвърдена още. Офицерите изпълнявали своя воински дълг много по-точно, но при по-изтънчени удобства. Маршал Дьо Тюрен бил разполагал при предишни кампании само с железни блюда. Маршал Д’Юмиер пръв — при обсадата на Арас през 1657 г. — наредил да му поднасят да се храни в траншеята със сребърни прибори и черпел с яхнии и леки ястия след основното. През време на кампанията от 1667 г. обаче, когато един млад крал, обичащ великолепието, разгръщал пищността на своя двор посред умората от воюването, всички си позволявали разкош и добър вкус при храненето, при дрехите и каретите. Този лукс, сигурен знак на богатството при една велика държава, често може да се окаже причина за упадъка на някоя малка страна, ала въпреки това не представлявал нищо особено в сравнение с това, което се е виждало оттогава. Кралят, генералите и министрите минавали пред строя, яхнали коне, докато днес дори кавалерийски капитани и секретари на висшестоящи офицери минават с колеснички със стъкла и пружини отдолу — по-удобно и по-спокойно, отколкото се е пътувало тогава през Париж между два квартала.

Тогава изтънчеността на офицерите не им е пречела да слизат в траншеите с шлем на главата, навлечени с брони. Кралят сам давал пример: точно в такъв вид отишъл в траншеите при Дуе и при Лил. Това мъдро поведение е запазило не един велик човек. Впоследствие то бива пренебрегвано от не особено яки млади хора, свестни, но мекушави, които сякаш се боят повече от умората, отколкото от опасността.

Бързината на завоеванията хвърлила Брюксел в тревога, гражданите започнали да се изнасят с вещите си към Антверпен. Завоюването на цялата Фландрия е можело да бъде дело само на една кампания. На краля му липсвали само достатъчно сили, за да ги разпредели по градовете, готови да разтворят порти пред неговото оръжие. Лувоа го съветвал да постави солидни гарнизони в завзетите населени места и да издигне фортификации. Вобан, един от онези велики мъже, от онези гении, появили се през този век, за да служат на Луи XIV, бил натоварен с изграждането на укрепленията. Той ги осъществил по свой нов метод, който днес е правило за всички добри инженери. Всички се чудели, като гледали как населените места бивали обградени само от постройки почти на равнището на терена. Високите, застрашителни фортификации били изложени на покосяващия огън на артилерията: колкото по-незабележими били, толкова по-малка цел представлявали. Той построил цитаделата на Лил според този принцип (1668). Във Франция още не било прието крепостта да не се управлява от градските наместници. Примерът бил даден чрез Вобан; той станал първият управител на цитадела. И до днес може да се види как един от първите релефни планове, каквито има в галерията на Лувъра, е на фортификациите при Лил.

Кралят побързал да се наслади на овациите на тълпите, на обожанието на придворните и любовниците си и на празненствата, които дал в своя двор.