Волтер
Векът на Луи XIV (33)

Глава XXXII.
Относно изящните изкуства

Мъдрата философия не даде във Франция такъв голям напредък, какъвто виждаме в Англия и в Германия; Академията на науките оказа услуги на човешкия дух, ала не издигна Франция над другите нации: всички големи изобретения, всички големи истини дойдоха от другаде.

Що се отнася обаче до красноречието, до поезията, до литературата, до нравствените и забавни четива французите се оказаха законодатели на Европа. В Италия вкусът бил изпростял, същинското красноречие не се ценяло никъде, религията се преподавала в катедрите по смехотворен начин, дори съдебните прения звучали зле. Свещеници изпълнявали ролите на Вергилий и на Овидий; адвокати се представяли като свети Августин и свети Йероним. Все още нямало гений, който да придаде на френския език обратите, количествата, особеностите на стила и достойнството. Някои стихове на Малерб едва-едва загатвали, че той притежава склонност към величие и сила — и толкоз. Онези гении, които пишели отлично на латински, като председателя Дьо Ту или като канцлера Дьо Л’Опитал, сякаш не били същите, когато се изразявали на своя език, който не им се удавал. Французите печелели все още само с известно простодушие, достойно представено от хора като Жоенвил, Д’Амио, Маро, Монтен, Рение и „Менипейските сатири“^[1]: простодушието се изразявало и в несръчност, и в грубиянщина.

Жан дьо Ленжанд, епископ на Макон, непознат днес, тъй като не дал творбите си за печат, бил първият оратор с истински висок вкус; неговите проповеди и надгробни слова, макар и посмесени с ръжда от онова време, станали образец за оратори, които му подражавали и го надминали. Надгробното слово на херцога на Савоя Карло Емануеле, назован Велики в своята страна, изречено от Ленжанд през 1630 г., бликало от такива образци на красноречие, че много по-късно Флешие взел цялото й начало, както и съдържанието и множество значителни пасажи, за да украси прословутото си надгробно слово за виконт Дьо Тюрен^[2].

По онова време Балзак давал доста проза, и то приятна: истината е, че писмата му са си едни помпозни призиви. Той пише до първия кардинал Дьо Рец: „Приехте кралски скиптър и ливрея от рози.“ От Рим пише до Боа-Робер, упоменавайки течните благоухания: „Спасявам се с плуване сред парфюми в моята стая.“ С тези подробности гъделичкал слуха. Красноречието до такава степен впечатлява хората, че през неговото време се възхищавали от Балзак, задето е открил подобна мъничка, но непозната и необходима изкусност, състояща се в хармоничния подбор на думите, понякога дори съвсем неуместен.

Воатюр създава идеи за лековато изящество посредством този епистоларен стил, който не спада към високия, тъй като борави предимно с шеги. Двата му тома писма са си чиста палячовщина, нито едно не е поучително, нито едно не иде право от сърцето, те не обрисуват нравите на епохата и характерите на хората; това е злоупотреба, а не употреба на духа.

Езикът започва да се изчиства и да придобива постоянни форми: това се дължи на Френската академия и главно на Вожла. Преводът му на Квинт Курций, излязъл през 1646 г., бил първата добра книга, написана чисто, в нея има твърде малко остарели изрази и обрати на речта.

Оливие Патрю го следва, той също допринася много за чистотата и изправянето на езика; макар да не е смятан за значителен адвокат, нему дължим подредеността, яснотата, благоприличието и изяществото на речите: преди него тези достойнства абсолютно липсват в правната реч.

Едно от произведенията, допринесли най-много за оформянето на вкус в нацията, както и въвели един дух на точност и прецизност на израза, бил малкият сборник „Максими“ на Франсоа, херцог Дьо Ларошфуко. При все че в тази книга има една-единствена истина, а тя е, че „самолюбието движи всичко“, тази мисъл е представена по толкова различни начини, че почти винаги звучи пикантно: това е не толкова книга, колкото материал за разкрасяването на книга. Сборничето се четяло настървено; то приучило хората към мислене, към сбиване на мислите в една жива, прецизна и деликатна образност: това било достойнство, непознато дотогава в Европа, откакто настъпил ренесансът в литературата.

Ала първата гениална книга в проза бил сборникът „Провинциални писма“^[3] от 1654 г. В него присъстват всички видове красноречие: няма и една дума, която от сто години да е овехтяла покрай промяната, която често засяга живите езици. Това произведение се вписва в епохата на фиксирането на езика. Епископът на Люсон, син на известния Бюси, ми е казвал, че когато попитал господин Дьо Мо коя творба би желал да е създал, без да брои своите, Босюе му отговорил: „Провинциални писма.“ Те доста губят от своята пикантност след премахването на йезуитството и пренебрежението, възникнало около темите на споровете с йезуитите^[4].

Добрият вкус присъства в цялата книга отначало докрай, живостта на последните писма и този добър вкус отначало не изправят разпуснатия, оплетен, неправилен и зле скърпен стил, който отдавна бил характерен за почти всички писатели, проповедници и адвокати.

Един от първите, излял от амвона неизменно красноречие и разум, бил отец Бурдалу от около 1668 г.: това била нова светлина. Подир него и други църковни оратори като отец Масийон, епископ на Клермон, разгръщат в своите речи изящество, по-тънки и по-проникновени краски относно нравите на тоя век, ала той никога няма да бъде забравен. В неговия стил, който е по-скоро остър, отколкото цветист, без никаква образност в изразяването, личи стремеж да се убеждава, а не да се трогват хората, и той никога не се старае да се хареса.

Може би било желателно покрай премахването на лошия вкус, който е принизявал словата от амвона, да се премахне също и обичаят проповедта да взима за повод цитат от Божието слово. Действително при дългото обговаряне на цитат от един-два реда е и уморително човек да настройва цялото си словесно построение върху този цитат — подобна работа изглежда твърде недостойна за сериозността на пастирството. Текстчето се превръща в нещо като девиз или дори загадка, разгърната впоследствие в речта. При гърците и при римляните не е имало такива неща; те започват при упадъка в писмовността и времето им отсъжда дълговечност.

Навикът да се разделят неизменно в две или три подточки неща, които, като морала, не допускат подобно подразделяне или биха изисквали нещо повече, каквито са противоречията, представлява един все още тягостен обичай, който бива заварен от отец Бурдалу и на който той се подчинява.

Бил е предшестван от Босюе, впоследствие епископ на Мо. Този човек, станал велика личност, в късната си младост е бил сгоден за госпожица Девийо, забележителна девойка. Твърде ранните му богословски дарби и тъй характерното за тях красноречие накарало неговите близки и приятели да му внушат да се отдаде всецяло на Църквата; дори самата госпожица Девийо го увещавала, предпочитайки за него славния сан пред щастието да живее с него. Той бил проповядвал твърде млад пред краля и кралицата майка, през 1662 г., дълго преди отец Бурдалу да бъде познат. Словата му, съчетани с благородна и трогателна деятелност, за пръв път довели до възвишени чувства двора и имали такъв огромен успех, че кралят разпоредил да напишат от негово име писмо до баща му, интендант на Соасон, за да го поздрави, задето има такъв син^[5].

Когато обаче се появява Бурдалу, Босюе вече не бива възприеман като най-умелия проповедник. В надгробните слова, образци на изящна словесност, били започнали да се влагат въображение и величавост, доближаващи ги до поезията, от която е редно, макар и дискретно, да се взима по нещичко, ако искаме да постигнем възвишеност. Надгробното слово за кралицата майка, което произнесъл през 1667 г., го довело до епископското място в Кондом; ала това слово все още не го разкривало напълно и не било отпечатано, също както и проповедите му. Надгробната почит, която той отдава през 1669 г. на кралицата на Англия, вдовица на Чарлс I, се оказала шедьовър във всяко едно отношение. Разгръщането на тези образци на красноречието става завладяващо в зависимост от нещастията, изпитани от мъртвеца: в известен смисъл това е като в трагедиите, където ужасните беди на главните действащи лица са най-интересни. Похвалното траурно слово за Нейно Величество, отишла си от този свят в цветуща възраст и издъхнала в обятията му, имало великия и рядък успех да накара двора да пролее сълзи. Той бил принуден да замлъкне подир думите: „О, пагубна нощ! Злокобна нощ! Ето че като гръм от ясно небе отекна смайващата вест: Нейно Величество умира! Нейно Величество е мъртва!“ и пр. Аудиторията се разридала, а гласът на оратора пресекнал и преминал във въздишки и хлипания.

Единствено французите имат успех в подобно красноречие. Същият човек^[6] подир известно време изобретява и друго, което би могло да има успех единствено от неговите ръце, той вписва религиозното ораторско изкуство в историята, която би трябвало да го отрича. Неговият „Курс по всеобща история“, съчинен за възпитанието на дофина, няма нито образци, нито имитации. Възприетата система да се съчетава еврейската хронология с епохите на другите нации набира възмутен отзвук сред учените, ала стилът му има само възхитени читатели. Будело почуда с каква могъща сила били описани нравите, управлението, нарастването и рухването на великите империи, както и с какви бързи, ясни и енергични щрихи обрисувал и съдел нациите.

Почти всички произведения, сътворени през този век, спадали към жанр, непознат в античността; и „Телемах“ е сред тях. Фенелон, ученикът и приятел на Босюе, станал впоследствие неволно негов съперник и враг, създава тази уникална книга, едновременно роман и поема, и то в ритмувана проза, без римотворчество. Изглежда се е стремял да сътвори романа в стила, в който господин Дьо Мо описва историята, като му придава непознати преди достойнства и очарование, а най-вече извлича от въображаемите обрати морал, полезен за човешкия род — един морал, напълно пренебрегван в почти всички измислени сюжетни построения. Смятало се, че е съставил тази книга, за да има теми при възпитанието на херцога на Бургундия и на другите кралски деца, чиито наставник бил, също както Босюе пише „Всеобщата история“ за поука на престолонаследника; ала неговият племенник маркиз Дьо Фенелон, приемникът на добронравието на този известен човек, който бе убит в битката при Року, ме убеждаваше в обратното. Действително не би било много уместно любовта на Калипсо и Евхарист да бъде сред първите уроци, преподавани от един духовник на кралските деца.

Той създава това произведение, когато се е оттеглил в своето архиепископство в Камбре. Отдаден на прочитането на древните автори и роден с живо и нежно въображение, той си изработва характерен единствено за него стил, извиращ в словесно изобилие. Гледал съм оригиналния му ръкопис: няма и десет задрасквания — той го съставя за три месеца през време на злощастните си дрязги с квиетизма, без да подозира доколко развлечението надхвърля заетостта му. Твърди се, че един слуга откраднал копие от текста и го дал за печат: ако това е така, то архиепископът на Камбре дължи на тази простъпка цялата си европейска слава; дължи й обаче и вечната неприязън от страна на двора. Някои приемат „Телемах“ за непряка критика на управлението на Луи XIV. Сезострий, който триумфира сред разкош, Идоменей, който създава лукс в Саленто, а забравя най-важното, се възприемат като изображения на краля, при все че е възможно човек да разполага с излишества единствено ако има свръхколичества на изкуствата от първа необходимост. В очите на недоволните маркиз Дьо Лувоа е представен под името Протесилай — празноглав, суров, надменен, враг на добрите пълководци, които служат на държавата, а не на министъра.

Съюзниците, които през войната от 1688 г. се обединяват срещу Луи XIV и впоследствие разтърсват трона му през войната от 1701 г., с радост го разпознават в същия тоя Идоменей, чието високомерие възмущава всички негови съседи. Тези намеци правят дълбоко впечатление, още повече поради приятния стил, който нежно наставлява към умереност и съгласие. Чужденците, та и французите, изтощени от толкова войни, съзират с хитроумна утеха сатира в книгата, целяща единствено наставление към добродетел. Преизданията нямат чет, виждал съм четиринайсет на английски език. Вярно е, че подир смъртта на тъй плашилия и будил зависти монарх, уважаван от всички и ненавиждан от някои, когато човешкото хитроумие престава да търси облекчение в предполагаемите намеци, които са критикували неговото поведение, ценителите със строг вкус се отнасят пренебрежително към „Телемах“: укоряват дългите пасажи, подробностите, несвързаните помежду си приключения, прекомерно повтаряните и едностранчиви описания на живота сред природата, ала на тази книга неизменно се гледа като на един красив паметник на един цветущ век.

Към уникалните произведения спада и „Характери“ на Лабрюйер: при древните няма образци за подобни произведения, както и за „Телемах“. Бързият, сбит, стегнат изказ, пикантните изрази и една нова употреба на езика, която обаче спазва правилата, смайва публиката, а безбройните намеци й осигуряват успех. Когато Лабрюйер показва ръкописа си на господин Дьо Малзьо, той му казва: „Ще привлечете много читатели и ще си спечелите много врагове.“ Книгата е забравена от хората, когато цяло едно поколение, нападнато в творбата, си отива; има обаче такива обрати във времето и в местата, поради които можем да смятаме, че тя ще бъде запаметена. „Телемах“ поражда подражания; „Характери“ на Лабрюйер пораждат много повече такива. По-лесно е да правим къси описания на онова, което ни прави впечатление, отколкото да се напише дълго въображаемо произведение, така че едновременно да ни допада и да ни възпитава.

Тънкото изкуство да се влага изящество дори във философията представлява новост и в книгата „Светове“; този пример обаче е опасен, тъй като същинското украшение на философията са редът, яснотата и най-вече истината. Онова, което пречи подобно хитроумно произведение да се озове благодарение на потомците сред нашите класически четива, е, че то отчасти се основава върху химерата на Декарт за цикличните движения.

Към новостите следва да добавим и предложения от Бейл „Вразумителен речник“: това е първото такова произведение, от което можем да се научим да мислим. Трябва да предоставим съдбата на обикновените писания на статиите в този сборник, съдържащи незначителни факти, недостойни както за Бейл, така и за сериозния читател и за потомците. Впрочем, включвайки тук Бейл сред авторите, направили чест на века на Луи XIV, при все че той забягва в Холандия, аз се позовавам на присъдата на парламента на Тулуза, който призна завещанието му за валидно във Франция, независимо от цялата строгост на законите, където се казва изрично: „на подобен човек не може да се гледа като на чужденец.“

Няма да изброяваме тук безкрайните добри книги, изникнали през този век; спираме се само на най-бележитите или нови продукти на гения, които са характерни за него и го отличават от другите векове. Например красноречието на Босюе и на Бурдалу не е било и не може да бъде подобно на проявеното от Цицерон; става дума за нов жанр, за нови заслуги. Ако има нещо, доближаващо се до оставеното от римския оратор, това са трите доклада на Пелисон до Фуке: те са в същия жанр като множество речи на Цицерон — смесица между правна материя и държавно устройство, оповестена солидно с ненатрапчива изкусност и украсена с трогателно красноречие.

Ние сме имали историци, ала не и такива като Тит Ливий. Стилът на „Венецианският заговор“ е сравним с този на Салустий. Личи как абат Дьо Сен Реал го е приел за образец и може би дори го е надминал. Всички други съчинения, които споменахме, като че ли са съвсем новаторски: тъкмо това най-вече отличава великолепната епоха; според учени и коментатори шестнайсети и седемнайсети век са дали много, ала същинският гений не се е разгърнал в нито една област.

Кой би повярвал, че всички тия добри творби в проза никога не биха съществували, ако не са били предшествани от поезията? А тъкмо това повествуват съдбините на човечеството във всяка нация: стиховете навсякъде си остават първите деца на гения и първомайстори на красноречието.

Народите представляват същото, каквото е всеки отделен човек. Платон и Цицерон първоначално са писали стихове. Все още не е можело да се цитира нито един благороден и възвишен пасаж от френската проза, а са се знаели наизуст малкото прекрасни станси на Малерб; и като че ли без Пиер Корней геният на прозаиците е нямало да се разгърне.

Този човек е още по-възхитителен, понеже е разполагал само с много лоши образци, когато започва да пише трагедии. Правилният път е бил скрит допълнително за него, тъй като тези лоши образци са били уважавани; а повод за пълна липса на желание е било, че те са били подкрепяни от кардинал Дьо Ришельо, закрилника на хората на изкуството, ала не и на добрия вкус. Той е награждавал презрени писарушки, които винаги пълзят; с височайша воля, подобаваща за други цели, се е стремял да принизява онези, у които не без разочарование е долавял истинския гений и които рядко се поддават на зависимост. Голяма рядкост е могъщият човек, бидейки сам творец, да закриля истински добрите творци.

Корней е трябвало да се сражава със своя век, със своите съперници и с кардинал Дьо Ришельо. Няма тук да повтарям какво се е казвало за „Сид“; ще отбележа само, че при уместните решения, взети помежду Корней и Скюдери, Академията се отнася твърде ласкаво към кардинал Дьо Ришельо, отричайки любовта на Химена. Да обичаш убиеца на баща си и да се стремиш към отмъщение за това убийство е нещо възхитително. Да се отречеш от любовта си би представлявало пълен провал за трагедийното изкуство, което се състои главно в сърдечните борби: ала по онова време изкуството е било непонятно за всеки, освен за автора.

„Сид“ не е била единственото произведение на Корней, което кардинал Дьо Ришельо се е стремил да принизи: от абат Д’Обиняк научаваме, че министърът е бил и против „Полиевкт“.

В крайна сметка „Сид“ е силно разкрасена имитация на Гийем де Кастро и на много места си представлява превод^[7].

Последвалата я трагедия „Цина“ е уникална. Познавах бивш слуга на рода Конде, който твърдеше, че на двайсетгодишна възраст, при първото представление на „Цина“ великият Кондре заридал със сълзи при словата на Август:

За себе си съм вожд и вожд съм за света;

и искам, и ще съм. О, векове, дух вреден!

Навеки запомни прекрасната победа.

Забравям в този миг безумния си гняв,

пробудил се у мен от твоя подъл нрав:

другари да сме, Цина, е зовът ми днес.

Това са били сълзи на герой. Разплакването на великия Конде от великия Корней е миг, съхранен от историята на човешкия дух.

Безбройните недостойни за него пиеси, които нахвърля година подир година, не пречат нацията да го приема като велик мъж, както значителните грехове на Омир не са му пречили да бъде възвишен. Това е предимството на истинския гений и най-вече на гения, разкрит в началото на една кариера — да допуска големи грехове безнаказано.

Корней се създава сам, Расин обаче се изгражда под въздействието на Луи XIV, на Колбер, на Софокъл и на Еврипид. Одата, която съставя на осемнайсет години за сватбата на краля, му донася неочаквано дарение и го насочва окончателно към поезията. Славата му расте всекидневно, докато славата на произведенията на Корней е понамаляла. Причината е, че Расин във всички свои творби след „Александър“ си остава винаги изящен, точен, правдив, че се обръща към сърцата, докато съперникът му често не спазва тези правила. Расин надминава значително гърците и Корней в разбирането на страстите и извежда нежната хармония на поезията, както и изяществото на слога, до най-висшата точка, където те могат да достигнат. Тези мъже са учили нацията да мисли, да усеща и да се изразява. Слушателите им, наставлявани единствено от тях, най-сетне се превръщат в строги съдници на самите люде, които са ги просветили.

По времето на кардинал Дьо Ришельо твърде малко хора във Франция са способни да различат недостатъците на „Сид“; през 1702 г., когато сценичният шедьовър „Аталия“ бива представен у госпожа херцогинята на Бургундия, придворните смятат, че ще бъде достатъчно да я охулят. Времето отмъщава от името на автора; ала великият човек умира, без да се наслади на успеха на най-възхитителната си творба. Доста хора винаги се стараят да не отдават справедливост на Расин. Госпожа Дьо Севине, най-значителната представителка на епистоларния стил през своя век, а най-вече умееща да подмята щуротии изящно, все смята, че „Расин няма да стигне доникъде“. Преценката й е също като за кафето, за което казва: „скоро ще опротивее“. Необходимо е време за иззиждането на славата.

Забележителната съдба на този век прави Молиер съвременник на Корней и на Расин. Не е вярно, че когато Молиер се появява, театърът е бил напълно лишен от добри комедии; самият Корней създава „Лъжецът“, изпълнена с характери и обрати, взета от испанския театър, също както и „Сид“; Молиер още е публикувал само два от шедьоврите си, когато публиката разполага със „Майка кокетка“ на Кинд, пиеса, изградена и с характери, и с интрига, та дори и с образцова интрига: тя е от 1664 г.; това е първата комедия, обрисуваща онези, които биват наричани „маркизите“. Повечето големи сеньори от двора на Луи XIV са се стремели да подражават външно на величието, на блясъка и на достойнството на своя господар: онези от по-низшите слоеве са подражавали на надменността на първите; имало е и такива, и то много, които са придавали на важниченето и стремежите, наложени от обстоятелствата, характер, водещ ги до пълна смехотворност.

Това отрицателно явление трае дълго. Молиер често го напада; той допринася за изчезването от взора на публиката на важничещите подчинени, на приумиците на превзетите дами, на педантизма на образованите жени, както и на магистратския, на латинския на лекарите. Ако можехме да си го позволим, бихме казали, че Молиер е законодател на светското благоприличие. Говоря тук за услугата, която е направил на своя век; останалите му достойнства са известни.

Прекрасно е бъдните времена да вникнат в онова достойно за внимание време, когато героите на Корней и на Расин, образите на Молиер, симфониите на Дюли, все нови за нацията, и (нали става дума единствено за изкуствата) гласовете на хора като Босюе и Бурдалу са били възприемани от Луи XIV, от Нейно Величество, тъй известна с вкуса си, от Конде, от Тюрен, от Колбер и от безбройните бележити личности, които са се проявявали. Няма скоро да се случи нещо подобно: да си представим как Ларошфуко, авторът на „Максимите“, излиза подир разговор с Паскал и Арно и отива да гледа представление по Корней.

Депрео̀ се издига до подобни велики хора не толкова с първите си сатири, тъй като взорът на потомците няма да се задържи върху парижките неприятности и имената на Касен и на Котен; той обаче наставлява въпросните потомци с прекрасните си „Послания“, а най-вече със своето „Поетическо изкуство“, от което Корней би могъл доста да научи.

Лафонтен, макар и с не тъй изискан стил, макар и не с такъв точен изказ, ала неподражаем в простодушието и изяществото, характерни за него, със съвсем простички творби почти се нарежда сред тези възхитителни люде.

Следвайки нов жанр, не лесен, макар и привидно лек, Кино̀ заслужава място сред знаменитите си съвременници. Знаем колко несправедливо Боало се опитва да го охули. Боало не се е трогвал от изяществото и цял живот се стреми да унизи човек, познат единствено покрай него. Същинското признание за поета е стиховете му да бъдат запомнени, а цели сцени на Кино̀ се знаят наизуст; това е предимство, каквото не би имала нито една италианска опера. Френската музика си остава простичка, което вече не се нрави на нито една нация; ала простичката и прекрасна природа, тъй очарователно и често обрисувана от Кино̀, допада все още из цяла Европа на онези, които знаят нашия език и имат изискан вкус. Ако в античността имаше поеми като „Армида“ или „Атида“ колко ли биха били превъзнасяни! Ала Кинд е съвременен автор.

Всички тия велики мъже биват познати на Луи XIV и закриляни от него, като изключим Лафонтен. Изключителната му простота, достигаща едва ли не до саможертва, го откъсва от двора, към който той не се е стремил; херцогът на Бургундия обаче го приема и той бива облагодетелстван на стари години от принца. Независимо от гения си той е бил простичък почти като героите в своите басни. Един свещеник на кралска служба на име Пуже изтъква като свое достойнство, че се е отнесъл към този съвсем обикновен човечец почти, все едно че става дума за Бренвилие или за вещицата Воазен. Неговите приказки напомнят за Поджо, за Ариосто и за кралицата на Навара. Сладострастието може да е опасно, ала това не се дължи на шегите. Бихме могли да отнесем към Лафонтен очарователната му басня „За болните от чума животни“, които се обвинявали в грехове: всичко е простено на лъвовете, на вълците и на мечките, а едно невинно създание бива обвинено в безпътство, задето е хрупало тревица.

В школата на тези гении, които ще даряват бъдните векове с наслада и просвета, се отглеждат значителен брой чудесни умове, на които дължим куп дребни изящни произведения, забавни за почтените хора, тъй както сме имали множество изискани художници, които не поставяме наред с Пусен, Льосюйор, Льобрен, Льомоан и Ван Лоо.

Впрочем към края на управлението на Луи XIV двама души се открояват сред редица посредствени дарования и се сдобиват с голяма слава: единият е Ламо̀т Уда̀р, мъж с не толкова възвишен, колкото разумен и разгърнат ум, деликатен и методичен прозаик, комуто обаче често липсва яркост и изящество в поезията, та дори и точност, която следва да бъде жертвана само в името на възвишеното. Отначало той създава не толкова красиви оди, колкото красиви станси: скоро талантът му запада; и все пак немалко добри неща от него си остават в различни жанрове, така че никога той няма да бъде смятан за пренебрежим автор. Той доказва как в умението да се пише човек може да бъде някой и на второ равнище.

Другият е Русо, който при не тъй жив дух, по-малко изтънченост и лекота, отколкото са те у Ламот, проявява повече талант по отношение на стиха. Той пише оди след Ламот, ала те са по-красиви, по-разнообразни, по-изпълнени с картини. В псалмите си се доближава до умилението и хармонията, които личат в песнопенията на Расин. Епиграмите му са по-добре обработени, отколкото епиграмите на Маро̀. Не тъй значими са постиженията му в оперите, които изискват чувствителност, и в комедиите, за които е потребно веселие, както и в моралните послания, нуждаещи се от правдивост; всичко това липсва при него: затова и той се проваля в тези чужди нему жанрове.

Той би замърсил френския език, ако стилът на Маро̀, използван в сериозните му произведения, бе създал подражатели; за щастие тази смесица на чистотата в нашия език с грубостта, с каквато се е говорило на него преди двеста години, си остана само мимолетна мода. Някои негови послания представляват малко насилени имитации на Депрео и не се основават върху ясни идеи и признати истини: единствено правдивостта си струва.

В чужбина той пропада; може би възрастта и бедите отслабват гения му или пък единственото му достойнство е добрият подбор на думите и обратите на речта — а това е необходимо достойнство, по-рядко срещано, отколкото се смята, — тъй или иначе не успява да се домогне до нещо повече. Далеч от отечеството си би могъл да причисли към своите нещастия, че му липсват и строги критици.

Безкрайните му беди се дължат на несъкрушимото самолюбие, примесващо се с ревност и свадливост. Примерът му следва да бъде значим урок за всеки талантлив човек; тук обаче го разглеждаме единствено като писател, дал немалко на печатното слово.

Подир тези знаменити творци не са се появявали големи гении; през времената на смъртта на Луи XIV природата сякаш си отпочива.

В началото на века пътят е бил труден, тъй като никой не е тръгвал по него: днес той е такъв, защото е утъпкан. Великите хора на миналия век ни научават да мислим и да говорим; те ни казват, които не сме знаели. Последвалите ги могат само да преповтарят неща, които вече знаем. Пък и настъпва нещо като пресищане покрай толкова много шедьоври.

И тъй, векът на Луи XIV във всяко едно отношение наподобява вековете на Лъв X, на Август и на Александър. Земите, дали в тези епохални времена толкова плодове на гения, дълго са били подготвяни преди това. Напразно се търси в нравствените основания и във физическите особености причината за това закъсняло изобилие, последвано от продължителна засуха: същинската причина е, че при народите, притежаващи изящни изкуства, са потребни много години, за да се изчистят езикът и вкусът. Когато първите стъпки бъдат направени, извират гении; съревнованието, публичният отзвук за тези нови усилия пробуждат всички таланти; всеки творец улавя в своя жанр естествената за него красота.

Ако някой задълбочи теорията на изкуствата, произтичащи единствено от гения, и самият той притежава гений, следва да знае, че първичната красота, великите естествени щрихи, характеризиращи тези изкуства и подобаващи на нацията, за която се работи, са малобройни. Темите и украсите, подобаващи за темите, имат много по-тесни граници, отколкото се смята. Абат Дюбос, един твърде разумен човек, пише в своя „Трактат върху поезията и живописта“ към 1714 г., че по негово мнение в цялата история на Франция единственият сюжет, достоен за епическа поема, е победата над Лигата на Анри Велики: той би трябвало да добави, че украсите за епопеите, подхождащи на гърците, на римляните и на италианците от петнайсети и от шестнайсети век, не подобават на французите; вече ги няма множеството богове, оракулите, несломимите герои, чудовищата, магиите, метаморфозите, романтичните приключения и красотите на една епическа поема биха били твърде тясноскроени. Така че ако изобщо някой творец съумее да се удържи в рамките на красотите, подобаващи на времето, на темата и на нацията, и изпълни предложеното, онези след него ще открият, че пътят е задръстен.

Същото е и при трагедиите; не можем да смятаме, че великите трагични страсти и великите чувства могат да се менят до безкрайност по нов и вълнуващ начин: всичко си има граници.

Такива има и високата комедия. Човешката природа наброява не повече от дузина действително комични и белязани от мощни щрихи характери. Поради липсата на гений абат Дюбос смята, че гениалните люде могат да открият още множество нови характери — би трябвало обаче да ги очакваме от природата. Той предполага, че дребните разлики между човешките характери могат да бъдат също тъй успешно манипулирани, както великите теми. Действително нюансите са безброй, ала ярките багри са малобройни; а тъкмо тези основни цветове неизбежно биват използвани от всеки голям творец.

Такъв е случаят и с красноречието от амвона, особено при надгробните слова. След като веднъж нравствените истини бъдат красноречиво обрисувани заедно с картините на беди и човешки слабости, на суетата на величието, на поразите на смъртта, и то от умела ръка, всичко става привично: човек е принуден да подражава или да се лута. Лафонтен създава достатъчно басни и каквото и да добавим, се свежда до подобни поуки, та дори и до подобни приключения. Затова геният може да трае един век, а след това запада.

Жанровете, чиито теми се обновяват непрестанно, каквито са историята, наблюденията в областта на физиката, за които са потребни единствено работа, преценка и здрав разум, по-лесно могат да бъдат поддържани; също и творбите, дело на човешките ръце, като живописта, скулптурата, могат да не западнат, ако управляващите съумеят като Луи XIV да дават работа само на истински творци — в живописта и в скулптурата може стотици пъти да се следват едни и същи теми; все тъй бива рисувано светото семейство, макар Рафаело да е разгърнал в тази тема цялата възвишеност на своето изкуство; никой обаче не би могъл да си позволи да разкаже отново „Цина“, „Андромаха“, „Поетическото изкуство“, „Тартюф“.

Струва си да отбележим също, че понеже миналият век е възпитал сегашния, е станало лесно да се пишат посредствени неща, наводнени сме от повърхностни книги и — а това е още по-лошо — от ненужни сериозни книги; и все пак сред множеството посредствени писания, нещо неизбежно в един огромен, богат и ленив град, където част от гражданите непрекъснато се стреми да забавлява другата част, от време на време се появяват чудесни съчинения в областта на историята, на мисленето или на тази лека литература, която отморява всеки ум.

Сред всички нации френската е дала най-много такива произведения. Нейният език стана европейският език: за това способства всичко; великите автори от века на Луи XIV и последвалите ги; калвинистките пастори бежанци, пренесли красноречието и методичността в чужди страни; особено Бейл, който, пишейки в Холандия, бива четен от всички нации; Рапѐн дьо Тоара̀, създал на френски единствената добра история на Англия; Сент Еврьомон, с когото целият лондонски двор се е стремил да общува; херцогиня Мазарини, на която всички се стараели да се харесат; госпожа Д’Олбрьоз, станала херцогиня Фон Цел, пренесла изяществото на своето отечество в Германия. Общественият дух е естествена придобивка на французите; той е заслуга и удоволствие, от което изпитват потребност и другите народи. Френският език измежду всички други езици изразява с най-голяма лекота, чистота и деликатност всички теми, за които разговарят почтените хора; така той способства в цяла Европа да се разпространи едно от големите житейски удоволствия.