Волтер
Векът на Луи XIV (25)

Глава XXIV.
Описание на Европа подир Утрехтския мир до смъртта на Луи XIV

Осмелявам се да нарека и тази дълга война гражданска. Херцогът на Савоя вдига оръжие срещу двете си дъщери; принц Дьо Водемон, заел страната на ерцхерцог Карл, насмалко да плени в Ломбардия собствения си баща, обявил се за Фелипе V; Испания бива действително разделена; цели полкове френски калвинисти служат срещу отечеството си. Най-сетне всеобщата война започва заради наследство между роднини; можем да добавим как кралицата на Англия лишава от престола своя брат, закрилян от Луи XIV и е принудена да го осъди на изгнание. Надеждите и човешката разсъдливост биват излъгани в тази война, както се случва винаги. Двукратно признатият в Мадрид Карл VI бива прогонен от Испания; Луи XIV, който е на ръба на пълното поражение, се съвзема благодарение на непредвидени караници в Англия. Съветът на Испания, призовал на трона херцога на Анжу единствено с цел монархията да не се разпадне, доживява доста части от нея да бъдат отделени: Ломбардия и Фландрия^[1] остават за австрийския дом; пруският дом получава частица от същата тази Фландрия, холандците прибират друга, четвърта частица остава за Франция. Така наследството на бургундския дом остава поделено между четири велики сили, а онази от тях, която сякаш има най-големи права, не взима дори и един чифлик. Сардиния, ненужна за императора, остава негова за известно време; няколко години той се облажва от Неапол, големия феод на Рим, който тъй често и лесно бива грабнат, а после прехвърлен. Херцогът на Савоя се радва на Сицилия четири години, получавайки я въпреки странното, но стародавно право на папата да бъде папа на този остров, сиреч в догматичен план да е абсолютен суверен в духовната област.

Суетата на политиката проличава дори по-силно след Утрехтския мир, отколкото през време на войната. Безспорно новото правителство на кралица Ан тайно е искало да подготви възкачването на сина на Джеймс II на трона; самата кралица Ан вече се е вслушвала и в зова на природата, и в призивите на своите министри; възнамерявала да постави за свой приемник своя брат, за чиято глава по неволя била обявила награда.

Разнежена от разговорите с госпожа Машъм, нейната фаворитка, притисната от присъствието на висшите духовници тори около себе си, тя се е самоупреквала за това неприродосъобразно изгнаничество. Установих лично как херцогиня Марлборо е убедена, че кралицата тайно е извикала при себе си своя брат, че го е целунала и че ако той се откажел от римското вероизповедание, което и в Англия, и от всички протестанти се смята за олицетворение на тиранията, е щяла да посочи него за свой приемник. Неприязънта й към хановерския род допълнително подклаждала влечението към кръвта на Стюардите. Твърди се, че малко преди да умре, извикала няколко пъти: „Ах, братко мой! Скъпи мой братко!“ Тя умира от апоплексия на четирийсет и девет години на 12 август 1714 г.

Привържениците й, както и враговете й я смятат за твърде посредствена; и все пак подир Едуард III и Хенри V надали е имало по-славно управление — с големи пълководци по суша и по море, с внушителни министри, с просветен парламент, с красноречиви оратори.

Смъртта слага край на намеренията й: хановерският род, тъй чужд и неприятен за нея, я заменя, нейните министри биват преследвани.

Виконт Болингброук, дошъл да предложи мир на Луи XIV и велик не по-малко от монарха, бива принуден да подири убежище във Франция и да се моли за това; херцог Ормънд, водач на партията на претендента, също намира приют там. Харли, граф Оксфорд, проявява повече смелост, а и злобата е насочена срещу него; той гордо остава в отечеството си; приема да бъде затворник, макар да го заплашва и смърт. Той е душевно спокоен, не познава завистта, не е възлюбил богатството, не се бои от мъченията; самата му храброст го спасява и враговете му в парламента изпитват към него такова уважение, че не произнасят присъда против него.

Иде краят на Луи XIV. Трудно е да си представим как при неговата седемдесет и седем годишна възраст, при окаяното положение на кралството той се осмелява да даде повод за нова война с Англия, като благосклонно признава за крал претендента, наричан тогава кавалер Сейнт Джордж; фактът обаче е налице. Редно е да заявим, че Луи постига неизменно с душата си висини, които го насочват към всевъзможни велики постъпки. Посланикът на Англия граф Стеър проявил неуважение към него. По-рано бил принуден да отстрани от Франция Джеймс II, както в младостта му били прокудени Чарлс II и неговият брат; принцът се криел в Лотарингия, в Комерси. Херцог Ормънд и виконт Болингброук станали подтик за прослава на краля на Франция; те му внушили, че в Англия, а особено в Шотландия ще се надигне бунт против Джордж I: достатъчно било претендентът да се появи; искали се кораб, неколцина офицери и малко пари. Корабът и офицерите били осигурени безусловно; нямало как да бъде военен кораб, договорите не допускали това; известният корабовладелец Л’Епин д’Аникан осигурил товарен кораб, оръдия и оръжия. Колкото до пари, кралят не разполагал с такива: искали се само четиристотин хиляди екюта, но не се намерили. Луи XIV писал собственоръчно на краля на Испания и негов внук Фелипе V, който му ги дал назаем. Благодарение на тази помощ претендентът тайно бил прехвърлен в Шотландия; действително там намерил значителен брой привърженици, ала те били наскоро победени от английската армия на крал Джордж.

Луи починал; претендентът отново се предал на съдбата да се крие в Комерси и такава била по-нататъшната му съдба, докато кръвта на подкрепящите го се леела по ешафодите в Англия.

В главите относно личния живот и анекдотите ще видим как умира Луи XIV — сред отвратителните козни на своя изповедник и най-достойните за презрение богословски пререкания, тормозили някога невежите и неспокойни умове; тук иде реч за положението, в което той оставя Европа.

На север мощта на Русия се затвърждава с всеки изминал ден, а наличието на един нов народ, на една нова империя все още бива твърде пренебрегвано от Франция, Италия и Испания.

Швеция, някогашната съюзница на Франция, по-преди също и огромна заплаха за австрийския дом, не успява да се защити вече от руснаците и на Карл XII му остава единствено славата.

Обикновено избирателско владение на Германия започва да се превръща във внушителна сила: вторият крал на Прусия и избирател на Бранденбург полага основите на нечувана дотогава мощ посредством икономиката и армията.

Холандия все още се радва на уважението, което си е спечелила покрай последната война срещу Луи XIV, ала тежестта й във везните непрестанно намалява. Англия, разтърсена от безредици през първоначалното управление на един хановерски избирател, съхранява силата и влиянието си напълно. При Карл VI владенията на австрийския дом не са в особено добро състояние, ала повечето имперски държавни глави постигат разцвет в своите страни. Испания си поема дъх при Фелипе V, който дължи своя трон на Луи XIV. Италия остава спокойна до 1717 г. В Европа няма духовен сблъсък, който да даде възможност на папата да предяви своите претенции или пък да го лиши от стародавните му предимства. Единствено янсенизмът внася смут във Франция, ала не се стига до схизма, нито до гражданска война.