Волтер
Векът на Луи XIV (20)

Глава XIX.
Поражението в битката при Бленхайм или Хьохщет и последствията от него

Херцог Марлборо се бил завърнал в Нидерландия в началото на 1703 г. и имал все същото поведение и все същия късмет. Бил превзел Бон, където се намирала резиденцията на избирателя на Кьолн, бил завладял Юи, Лимбург, както и цялото долно поречие на Рейн. Освободеният от плена маршал Дьо Вилроа командвал войските във Фландрия и не се справял срещу Марлборо, също както не се бил справил и срещу принц Ойген. Напразно маршал Дьо Буфлер спечелил с част от армията малко предимство в битката при Екерен против холандския пълководец Обдам: единичният успех не води до нищо.

Същевременно обаче, ако английският пълководец не отидел да помогне на императора, австрийският дом явно бил загубен. Избирателят на Бавария бил овладял Пасау; отвъд Дунав трийсет хиляди французи под заповедите на маршал Дьо Марсен, заменил Вилар, се вихрели из страната; в Австрия се били появили фракции; от една страна Виена била застрашена от французите и от баварците, от друга — от княз Ракоци, оглавил унгарците, които се борели за свободата си и разчитали на пари от Франция и от турците. Принц Ойген се втурнал натам през Италия, повел германските войски и се срещнал в Хайлброн с херцог Марлборо. Английският генерал, който нямал спънки в делата си и когото кралицата и холандците оставяли да взима сам решенията, тръгнал на помощ на централната част на Империята. Първоначално взел със себе си десетхилядна английска пехота и двайсет и три ескадрона; ускорил ход; стигнал до Дунав срещу редиците на избирателя на Бавария при Донаувьорт, където около осем хиляди французи и още толкова баварци се били укрепили и пазели завладяната от тях местност. Подир двучасова битка (2 юли 1704 г.) Марлборо си пробил път начело на три английски батальона и разгонил баварците и французите. Твърди се, че е убил шест хиляди човека и сам е загубил едва ли не също толкова — ала какво значение има за един генерал числото на жертвите, ако е постигнал целта си. Превзема Донаувьорт; преминава през Дунава; налага данък на Бавария.

Маршал Дьо Вилроа, който отначало се бил опитал да тръгне подир него, го бил изгубил от погледа си и научил къде е едва когато разбрал за победата му при Донаувьорт.

Маршал Дьо Талар пристигнал по друг път с около трийсетхиляден корпус, за да се противопостави на Марлборо, и се присъединил към избирателя; същевременно принц Ойген също дошъл и се присъединил към Марлборо.

В крайна сметка двете армии се срещнали близо до въпросния Донаувьорт, из същите полета, където маршал Дьо Вилар бил удържал победа преди година. Самият Вилар бил в Севен. Известно ми е, че получил писмо от армията на Талар, писано в деня преди сражението, където му се съобщавало разположението на двете армии и как възнамерявал да поведе боя маршал Дьо Талар, а той писал на своя роднина председателя Дьо Мезон, че ако маршал Дьо Талар започне сражението от тази позиция, непременно ще бъде победен. Писмото било показано на Луи XIV; съдържанието му било разгласено.

Френската армия заедно с баварците се състояла от осемдесет и два батальона и от сто и шейсет ескадрона; общо бойците били към шейсет хиляди, тъй като частите не били запълнени. Вражеската армия била съставена от шейсет и четири батальона и сто петдесет и два ескадрона и наброявала не повече от петдесет и две хиляди човека. Армиите винаги биват изкарвани по-многочислени, отколкото са в действителност. На този кървав и решителен ден следва да обърнем по-сериозно внимание.

13 август 1704 г. Френските пълководци са обвинявани за доста грешки: първата е, че изобщо са се поставили в положение да приемат битката, вместо да оставят неприятелската армия да се изтощава поради липса на фураж и да дадат възможност на маршал Дьо Вилроа време да връхлети върху оголената Нидерландия или да напредне към Германия. В отговор на това обвинение трябва да изтъкнем, че френската армия е била малко по-силна от армията на съюзниците и е можела да се надява, че ще надвие, а победата ще доведе до детрониране на императора. Маркиз Дьо Фьокиер изброява дванайсет главни грешки, направени от избирателя, от Марсен и от Талар преди и след сражението. Една от най-значителните е, че не са поставили в центъра по-голям пехотен корпус и са разделили войските на две. Често съм чувал лично от маршал Дьо Вилар, че това разположение е било направо непростимо.

Маршал Дьо Талар бил отдясно, а избирателят заедно с Марсен — отляво. Маршал Дьо Талар притежавал смелост, изтъкана от напълно френски плам и живост, бърз, проницателен ум, годен за всякакви обрати и решения. Той бил сключил договорите за делбата. Бил се добрал до славата и до издигането по пътя на разсъдливите и сърцатите. Битката при Шпейер му донесла много голямо признание въпреки критиката на Фьокиер: победилият пълководец според хората изобщо не е могъл да сгреши, докато победеният никога не е прав, колкото и разумни да са били стъпките му.

Маршал Дьо Талар обаче притежавал една, за жалост, опасна слабост за генерал: зрението му било толкова лошо, че не различавал предметите дори на двайсет крачки от себе си. Освен това онези, които са го познавали, са ми казвали, че жарката му храброст, противоположна на смелостта на Марлборо, се възпламенявала при бурните действия и помрачавала донейде неговата разсъдливост. Този недостатък се дължал на пълната липса на хладнокръвие. Добре известно е, че темпераментът има силно отражение върху душевните ни качества.

Дотогава маршал Дьо Марсен не бил поставян за главнокомандващ; притежавал силен дух и добра съобразителност, но според някои опитът му бил като на добър офицер, а не на пълководец.

Колкото до избирателя на Бавария, на него се гледало не толкова като на голям ръководител, а като на смел, любезен, обичан от поданиците си владетел, чийто разум бил не толкова старателен, а по-скоро великодушен.

И тъй, битката започнала между дванайсет на обед и един часа. Марлборо и неговите англичани преминали през едно поточе и направо връхлетели върху кавалерията на Талар. Малко преди това той бил отскочил до левия фланг, за да види разположението там. Достатъчна неприятност било, че армията на Талар се сражавала без нейният водач да бъде начело. Армията на избирателя и на Марсен все още не била нападната от принц Ойген. Марлборо вече бил накърнил силно десните френски позиции цял час преди Ойген да достигне до избирателя отляво.

Мигом щом научил, че Марлборо е нападнал неговите части, маршал Дьо Талар се спуснал натам: заварил яростна схватка; френската кавалерия на три пъти установявала връзка помежду си и на три пъти била изтикана. Той се насочил към селцето Бленхайм, където бил разположил двайсет и седем батальона и дванайсет ескадрона. Това си била цяла отделна малка армия: тя стреляла непрестанно по армията на Марлборо. След като издал заповеди в селцето, той стремително се насочил към мястото, където Марлборо изтиквал с кавалерия и батальони помежду ескадроните френската кавалерия.

Господин Дьо Фьокиер със сигурност се заблуждава, твърдейки, че маршал Дьо Талар не присъствал там и бил пленен, докато се прехвърлял от фланга на Марсен към своя. Всички сведения сочат, а и това е явната истина, че е бил там. Там бил ранен; синът му загинал до него от изстрел. Цялата му кавалерия била разпиляна в негово присъствие. От едната страна победителят Марлборо се вклинил помежду двете френски армии; от другата неговите подчинени офицери също си пробили път между въпросното село Бленхайм и армията на Талар, която била откъсната от малката войска в Бленхайм.

При това ужасно положение маршал Дьо Талар се спуснал да установи връзка между няколко ескадрона. Поради слабото си зрение сметнал един вражески ескадрон за френски и бил пленен от бойците на Хесен, на които плащали англичаните. В мига, когато пълководецът бил заловен, три пъти отстъпилият принц Ойген най-сетне спечелил предимство. Съсипията вече била пълна, корпусът на маршал Дьо Талар се спасявал със стремително бягство. Мъката и заслеплението на десния фланг били тъй големи, че офицерите и войниците се хвърляли в Дунава, без да осъзнават къде се намират. Никой упълномощен офицер не бил издал заповед за отстъпление; никой и не помислял, не се и опитвал да спаси тия двайсет и седем батальона, тия дванайсет ескадрона, най-добрите френски войски, жалко заточени в Бленхайм, нито пък да ги поведе на бой. Тогава маршал Дьо Марсен предприел отстъпление; граф Дьо Бур, впоследствие маршал на Франция, спасил малка част от пехотинците, като се изтеглил през тресавищата край Хьохщет — ала нито той, нито Марсен, нито някой друг се сетил за армията, която била останала в Бленхайм и очаквала заповеди, а не получавала такива. Тя наброявала единайсет хиляди редовни бойци, измежду най-опитните. Съществуват много примери как по-немногочислени войски са побеждавали армии от по петдесет хиляди души или пък са отстъпвали по един достоен начин; ала мястото, където били поставени, определяло съдбата им. Не можели да се придвижат по тесните селски улици, за да застанат от само себе си в боен ред срещу една победоносна армия, която завчас щяла да ги срази посредством по-широката си вълна, посредством артилерията, та и посредством оръдията на победените, които вече били в ръцете на победителите. Упълномощеният да ги ръководи офицер маркиз Дьо Кларамбо, син на маршал Дьо Кларамбо, хукнал да дири заповеди от маршал Дьо Талар. Научил, че той е пленен; видял единствено бегълци; побягнал с тях и се удавил в Дунава.

Тогава командирът на бригада Сивиер, намиращ се във въпросното село, направил храбър опит; изкрещял на офицерите Д’Артоа и Дьо Прованс да тръгват с него: дотичали и доста офицери от другите полкове; те се спуснали върху неприятеля, както се излиза при обсада — само дето при излизането в такъв случай следва завръщане в населеното място. Един от офицерите, на име Денонвил, се завърнал на кон почти веднага в селото заедно с милорд Оркни, по име Хамилтън. „Да не ни водите пленен англичанин?“ — попитали заобиколилите го офицери. „Не, господа; самият аз съм пленен и идвам да ви кажа, че няма друго спасение за вас, освен да станете военнопленници. Това е граф Оркни, който ви предлага капитулация.“ Старите набори изтръпнали; Навар разкъсал и заровил знамената си; накрая обаче се преклонили пред неизбежното и тази войска се предала, без да е водила сражение. От милорд Оркни научих, че този корпус не е имал друг изход при неблагодарното си положение. Европа се почудила как тъй най-добрите френски войници вкупом се изтърпели подобно падение; приписвали тяхната беда на страхливостта — ала само няколко години по-късно четиринайсет хиляди шведи се предали насред равнинно бойно поле на милостта на руснаците и така били оправдани и французите.

Това е то известната битка, наречена във Франция Хьохщетска; в Германия се нарича „битката при Плайнтхайм“, а в Англия — „при Бленхайм“. Победителите дали близо пет хиляди убити и към осем хиляди ранени, като най-много били при принц Ойген. Френската армия била почти напълно унищожена там; от шейсет хиляди души, които тъй дълго били побеждавали, едвам се събрали двайсет хиляди оцелели.

Около дванайсет хиляди загинали, четиринайсет хиляди били пленени, били изгубени всички оръдия, огромен брой стягове и знамена, палатките, колесниците; ръководилият армията пълководец, хиляда и двеста превъзходни офицери останали под властта на победителите — такъв бил този ден; бегълците се пръснали; към сто левги пространство били предадени за по-малко от месец. Цяла Бавария се озовала под игото на императора и била подложена на неукротимата строгост на разяреното австрийско ръководство и на хищните, варварски набези на войниците победители. Избирателят се измъкнал в Брюксел и срещнал по пътя си своя брат, избирателя на Кьолн, също като него прогонен от владенията си; те се целунали, проливайки сълзи. Дворът във Версай, привикнал на благополучие, бил вцепенен от удивление и мъка. Новината за поражението дошла посред празненствата по случай раждането на правнук на Луи XIV: никой не смеел да съобщи на краля една тъй жестока истина, наложило се госпожа Дьо Ментьонон да му съобщи, че вече не е непобедим.

Казано е и писано, а и всички историци го повтарят, че императорът разпоредил сред бленхаймските поля да бъде издигнат паметник в чест на този провал, и то с надпис, уязвяващ краля на Франция^[1]. Такъв паметник обаче никога не е имало; единствено Англия издига един, прославящ херцог Марлборо. Кралицата и парламентът му построяват в неговото главно имение огромен дворец, наречен „Бленхайм“; битката е представена в живописни и везани картини. Първата награда, която той получил за своята победа, били благодарностите на парламентарните камари, на големи и малки общини, както и на цяла Англия. Поемата на известния Адисън — по-годна да устои на времето, отколкото палатът „Бленхайм“ — се смята от тази войнствена и учена нация за един от най-почетните дарове на признателност спрямо херцог Марлборо. Императорът го провъзгласява за принц на Империята и му дарява княжеството Минделхайм, заменено впоследствие с друго; той обаче никога не става известен с тази си титла, името Марлборо е най-прекрасното, което му е отивало.

Разпръснатата френска армия оставя пред съюзниците възможности за действие от Дунав до Рейн. Те преминават през Рейн; навлизат в Елзас. Принц Лудвиг фон Ваден, пълководец, известен и с укрепяването, и с преходите, завладява Ландау, превзет дотогава отново от французите. Кралят на римляните Йозеф, най-възрастният син на император Леополд, отива да участва в обсадата. Ландау пада; пада и Трарбах (19 и 23 ноември 1704 г.).

Сто левги изгубени земи не водят все още до стесняване на френските граници. Луи XIV подкрепя своя внук в Испания и бележи победи в Италия. В Германия са необходими големи усилия против Марлборо и те не закъсняват. Събират се остатъците от армията; разформироват се гарнизони; събират се опълчения. Правителството взима всевъзможни заеми. Най-сетне армията е налице; маршал Дьо Вилар е призован от Севен да я командва. Той пристига и напредва до Трир с по-малки сили от английския пълководец. И двамата са склонни да проведат ново сражение. Принц Фон Ваден обаче не се появява навреме с войските си при англичаните и на Вилар се пада поне честта да подгони Марлборо (май 1705 г.): по онова време и това е много. Оттегляйки се, херцог Марлборо, който уважавал достатъчно маршал Дьо Вилар, за да му се ще да бъде уважаван от него, му писал: „Справедливо ще е да повярвате, че отстъплението ми се дължи на принц Фон Ваден и че уважавам Вас повече, отколкото бих се разсърдил на него.“

И тъй, французите все още имали позиции в Германия. Фландрия, където командващ бил маршал Дьо Вилроа, освободен от плена, не била засегната. В Испания двамина, крал Фелипе V и ерцхерцог Карл, чакали короната: първият поради мощта на дядо си и поради добронамереността на повечето испанци; вторият — заради помощта на англичаните и заради привържениците си в Каталуния и в Арагон. Самият ерцхерцог, станал впоследствие император, а тогава — само втори син на император Леополд и притежавайки единствено тази титла, към края на 1703 г. почти без свита отишъл в Лондон да се моли за подкрепата на кралица Ан.

Тогава се проявила английската мощ. Тази нация, напълно външна спрямо този спор, осигурила на австрийския принц двеста транспортни кораба, трийсет бойни заедно с десет холандски, девет хиляди войници и пари, за да отиде и да завладее едно кралство. При всичкото величие, което дават властта и благоволението, в своето писмо до кралица Ан, предадено от ерцхерцога, императорът не се обръщал към владетелката, която тъй милостиво го подкрепяла, с „Ваше Величество“: тя била наречена „Ваше Достолепие“^[2] според условностите във виенския двор, които се ръководят единствено от навиците и които впоследствие са се променяли, щом гордостта се огъне пред необходимостта.