Волтер
Векът на Луи XIV (37)

Глава XXXVI.
Относно калвинизма по времето на Луи XIV

Несъмнено е ужасно, че християнската църква винаги бива разкъсвана от всевъзможни борби, че толкова векове наред ръце, понесли Господ на мира, се обагрят в кръв. Този бяс не съществува при езичеството: то обгръща земята в мрак, ала я оросява само с животинска кръв; при все че се е случвало при евреите и при езичниците да се принасят в жертва човешки същества, при целия ужас на тези жертви не се стига до граждански войни. Религията на езичниците се е простирала до морала и до празниците: моралът, който е присъщ на хората от всички времена и навсякъде, и празниците, които представлявали веселби, не можели да смутят човешкия род.

Догматическият дух поражда при хората яростта на религиозните войни. Дълго съм изследвал как и защо този догматически дух, разделял школите на езическата античност, без да предизвиква каквито и да било размирици, е довел до такива тежки последствия сред нас. Причината не е само във фанатизма; гимнософистите и брамините, най-фанатични сред хората, винаги са причинява ли зло единствено на самите себе си. Дали произходът на тази нова чума, връхлетяла земята, не се таи в естествения стремеж да се противостои срещу всякаква властова съпротива по принцип, заложена в републиканската същност на първите Църкви? Тайните събрания, състояли се въпреки законите на неколцина римски императори първо из катакомби и пещери, постепенно са създали държава в държавата: това те република, стаила се насред империята. Константин я извежда изпод земята и я поставя редом с трона. Скоро авторитетът, обвързан с важните престоли, се озовава в противоречие с народния дух, вдъхновявал дотогава всички събрания на християните. Често още щом епископът на някоя метрополия изразявал своя позиция относно изборен епископ, свещеник или дякон, се явявал противостоящ нему. Всяка власт тайно оскърбява хората, още повече че всяка власт се стреми да се разраства. Ако в неин ущърб се намеси претекст, изглеждащ като свещен, скоро бунтът прераства в дълг: така едни стават потисници, а други — разколници, като и двете страни се позовават на Бог.

Свидетели сме как още от диспутите на свещеника Арий с един епископ бясът да се владеят души смущава земята. Да изразяваш мнение относно Божията воля, да ръководиш вярващи при заплаха от телесна смърт и от вечни душевни мъки — това е последният период на духовния деспотизъм за някои хора; да се бориш срещу тия две заплахи за други представлява сетно усилие на естествената свобода. Може би сте прелистили „Есе върху нравите“, там е описано как след Теодосий вече има вечен сблъсък между мирската юрисдикция и духовното правораздаване; след Шарльоман непрестанно собствениците на големи феоди се надигат срещу владетелите, епископите често застават срещу кралете, папите влизат в конфликт с кралете и епископите.

През първите векове в латинската църква диспутите са били малобройни: непрестанните нахлувалия на варварите почти не са давали възможност за размишления; малко са били развитите догми, за да се стигне до всеобща вяра. Почти целият Запад отхвърля култа към образите през века на Шарльоман; един епископ на Торино, наречен Клавдий, се произнася стръвно против тях и поддържа доста догми, които и днес представляват основа на религията на протестантите. Тези положения се разпространяват из равнините на Пиемонте, Дофине, Прованс и Лангьодок: те избуяват през дванайсети век; скоро довеждат до албигойските войни; после преминават в пражкия университет и водят до хуситските войни. Едва около сто години делят края на смутовете, изникнали от праха на Ян Хус и на Йероним Пражки, от смутовете, настъпили около продажбата на индулгенции. Старите догми, възприети от валдейците, албигойците и хуситите, обновени и по-различно обосновани от Лутер и Цвингли, биват жадно попити в Германия като претекст да бъдат превзети множество земи, заграбени от епископите и от абатите, както и за да бъде оказана съпротива срещу императорите, поели отдавна по пътя на деспотичната власт. Най-сетне тези догми успяват и в Швеция, и в Дания, където хората са свободни въпреки кралете.

Англичаните, дарени от природата с независим дух, ги налагат в смекчен вид, създавайки своя собствена религия. В злощастни времена презвитерианството установява в Шотландия нещо като република, чиито педантизъм и твърдост са много по-непоносими от суровия климат, та дори и от тиранията на епископите, породила толкова оплаквания: то престава да бъде опасно в Шотландия едва когато разумът, законите и силата го потискат. Реформата навлиза в Полша и осъществява голямо настъпление единствено в градовете, където народът не е поробен. По-голямата и по-богата част на Хелветската република я възприема с лекота; тя за малко не бива наложена и във Венеция по същите причини; би пуснала и корени там, ако Венеция не се намираше в съседство с Рим, както може би и ако правителството не се бе побояло от демокрацията, към която се стреми народът във всяка република и която била велика цел за повечето проповедници. Холандците се отдават на тази религия едва след като се отърсват от испанското иго. Ставайки калвинистка, Женева се преобразява в напълно републиканска държава.

Целият австрийски дом се опълчва според възможностите си против тези религиозни разбирания в своите владения. Те почти не достигат до Испания; биват изтръгнати с огън и желязо от владенията на херцога на Савоя, където всъщност са породени. През 1655 г. жителите на пиемонтските долини изпитаха онова, което населението на Мерендол и на Кабриер е изпитало във Франция при Франсоа I. Абсолютисткият херцог на Савоя унищожава сектата още щом тя му се струва застрашителна; от нея са оцелели само дребни отломки, закътани и забравени сред скалите. През време на твърдото управление на Франсоа I и на Анри II лутераните и калвинистите не създават големи смутове, ала щом управлението губи силата и единството си, религиозните разпри се развихрят. Конде и Колини, станали калвинисти, тъй като от рода Гиз са католици, объркват доста държавата; лекомислието и неудържимостта на нацията, залитането по нещо ново и възторгът превръщат в продължение на четирийсет години най-възпитания народ във варварски.

Анри IV, роден в тази секта, която обичал без заинатеност, въпреки победите и добродетелите си нямало как да стане крал, без да обърне гръб на калвинизма: след като станал католик, не проявил неблагодарност дотам, че да се постарае да унищожи една фракция, която тъй дълго била против кралете, на която отчасти дължал и короната си; пък и да се опитвал да я унищожи, нямало да успее: затова бил любезен с нея, закрилял я и я потискал.

Тогава хугенотите във Франция съставлявали близо една дванайсета от населението: измежду тях имало могъщи сеньори; цели градове си били протестантски. Те били воювали срещу кралете; наложило се да им оставят някои сигурни места. Анри III им бил дал четиринайсет населени места само в Дофине, Монтобан, Ним, в Лангьодок, Сомюр, а най-вече Ла Рошел, който си представлявал отделна република и можел да добие мощ благодарение на търговията и на благоразположението на Англия. Най-сетне Анри IV явно действал по убеждение, в съответствие с политиката си и с дълга си, дарявайки фракцията с прочутия Нантски едикт през 1598 г. Всъщност този едикт представлявал потвърждение на привилегиите, които френските протестанти били извоювали с оръжие от предишните крале — след като затвърдил мястото си на трона, Анри Велики най-добронамерено им ги признал.

Покрай този Нантски едикт (30 април 1598 г.), освен че името на Анри IV придобило известност, всеки правораздаващ сеньор със свой феод можел да упражнява свободно в своя замък тъй наречената реформирана религия; всеки неправораздаващ сеньор можел да приема по трийсет богомолци за проповеди; било разрешено пълно изповядване на тази религия във всички подвластни на парламент места.

Калвинистите можели да печатат, без да се обръщат към овластени лица, всякакви свои книги в градовете, където религията им била позволена.

Можело вече да имат всякакви държавни длъжности и достойнства: това си проличало, след като кралят дал херцогски и перски титли на сеньорите Дьо Латримуй и Дьо Рони.

Към парламента на Париж била създадена особена камара, съставена от председател и от шестнайсет съветници, която се произнасяла по всички дела на преданите на реформата, не само от огромния парижки район, а и от Нормандия и от Бретан: нарекли я камарата на едикта. В действителност по право сред съветниците на тази юрисдикция бил допуснат един-единствен калвинист, ала понеже тя била предназначена да предотвратява неприятностите, от които се оплаквала фракцията, пък и хората неизбежно се стремят да изпълняват вменените им задължения, тази съставена от католици камара винаги отсъждала справедливо по делата на хугенотите и това признавали и самите те.

Те разполагали с нещо като малък парламент в Кастър, независим от Тулуза: в Гренобъл и в Бордо също имало полукатолически, полукалвинистки камари. Църквите им се събирали в синоди, както галиканската църква. Тези привилегии, както и много други, приобщили калвинистите към останалата част от нацията: всъщност това обвързвало врагове, ала авторитетът, добротата и умелостта на великия крал ги удържала, докато бил жив.

Подир ужасната и печална до ден-днешен смърт на Анри IV поради малцинствената слабост и при един разкъсван от противоречия двор нямало как покрай републиканския дух на преданите на реформата те да не злоупотребят с привилегиите си, а дворът, макар и слаб тогава, да не се опита да ги ограничи. Хугенотите вече били съставили във Франция общности по подражание на германските: често представителите в тези общности били бунтари; във фракцията имало много честолюбиви сеньори. Херцог Дьо Буйон, а най-вече херцог Дьо Роан, най-властният вожд на хугенотите, скоро насочил към метеж буйните умове на проповедниците и сляпата вяра на простите хорица. Още през 1615 г. общото събрание на фракцията дръзнало да представи на двора списък, с който покрай други оскърбителни искания настоявало да се реформира кралският съвет. На някои места още през 1616 г. излезли с оръжие, безстрашието на хугенотите в съчетание с разделението в двора, с омразата към фаворитите, с несигурността на нацията довели задълго до безредици. Имало брожения, интриги, заплахи, въоръжени схватки, набързо сключени и набързо забравени мирни споразумения: затова известният кардинал Бентиволио, тогава нунций във Франция, заявява, че в нея се редували само бури.

През 1621 г. френските реформирани църкви предложили на станалия впоследствие конетабъл Ледигиер да оглави войските им срещу сто хиляди екюта на месец. Ледигиер обаче бил наясно с амбициите си повече, отколкото те с намеренията си, познавал ги, тъй като ги бил командвал, и предпочел да воюва срещу тях, а не на тяхна страна — в отговор на предложението им той станал католик. После хугенотите се обърнали към маршал херцог Дьо Буйон, който заявил, че е твърде стар; накрая увещали херцог Дьо Роан да се заеме с неблагодарната роля и той заедно със своя брат Субиз се осмелил да воюва против краля на Франция.

През същата година конетабълът Дьо Люин повел Луи XIII през провинциите. Над петдесет града били покорени почти без съпротива; при Монтобан обаче претърпели поражение: кралят бил принуден да напусне местността. Ла Рошел бил обсаждан напразно: градът се отбранявал сам и получавал помощ от Англия; виновният в престъпление срещу държавния глава херцог Дьо Роан се споразумял за мир с краля почти сякаш и той носел корона.

След този мир и след смъртта на конетабъла Дьо Люин се наложило войната да бъде възобновена и Ла Рошел отново да бъде обсаден — бил все тъй обвързан с Англия и с калвинистите в кралството срещу суверена. Една жена (майката на херцог Дьо Роан^[1]) ръководила отбраната на този град цяла година срещу кралската армия, срещу дейността на кардинал Дьо Ришельо и срещу неустрашимостта на Луи XIII, който неведнъж за малко не загинал при обсадата. Градът страдал ужасно от глад и поражението му се дължало единствено на дигата от петстотин стъпки^[2], която кардинал Дьо Ришельо построил по примера на Александър и неговата дига при Тир. Тя укротила и морето, и ларошелците. Кметът Гитон, който искал да се погребе под развалините на Ла Рошел, дръзнал, след като се бил предал, да се появи пред кардинал Дьо Ришельо със своите гвардейци. Кметовете на главните хугенотски градове имали такива: гвардейците на Гитон му били отнети, както и привилегиите на града. Херцог Дьо Роан, водач на метежните еретици, продължавал да воюва от своя страна; англичаните, макар и протестанти, го изоставили и той се свързал с испанците, нищо че били католици; ала твърдото ръководство на кардинал Дьо Ришельо заставило победените навсякъде хугеноти да му се подчинят.

Всички дотогавашни едикти в тяхна полза били според договори с кралете. Ришельо пожелал издаденият от него да бъде назован едикт на пощадата. Кралят вложил в него прошката на суверенната си власт. Новата религия била забранена в Ла Рошел, на остров Ре, в Олерон, Привас и Памие; иначе Нантският едикт, който калвинистите неизменно възприемали като свой върховен закон, си останал в сила.

Изглежда странно как кардинал Дьо Ришельо, така абсолютистки и дръзновено настроен, не е отменил прословутия едикт: тогава той имал друго намерение, може би по-трудно за изпълнение, ала не по-малко съответстващо на неговото честолюбие и на висотата на волята му. Той се стремял към славата да покори духовете; вярвал, че това ще му се удаде заради мъдростта, мощта и политиката му. Проектът му бил да спечели неколцина проповедници, които преданите на реформата назовавали преподобни и които днес наричаме пастори, като ги застави първо да признаят, че католическият култ не е престъпление против Бог, а сетне малко по малко да ги поведе, като им отстъпи по някои не много важни въпроси, същевременно убеждавайки римския двор, че не им е отстъпил в нищо. Възнамерявал да очарова част от преданите на реформата, да подкупи други с дарове и благоволения и накрая да излезе тъй, че привидно ги е приобщил към Църквата; щял да остави всичко друго на времето, лелеейки единствено славата, че е извършил или подготвил това велико дело, само и само то да се припишело на него. По споразумението заработили прословутият капуцин Жозеф, както и двама спечелени преподобни от другата страна. Оказало се обаче, че кардинал Дьо Ришельо се е самонадценил и е по-трудно богословите да достигнат до съгласие, отколкото да се градят диги през Океана.

Раздразненият Ришельо решил да смаже калвинистите, ала други грижи му попречили да го стори. Той трябвало да се сражава както с аристокрацията в кралството, така и с кралския дом, с целия австрийски дом, а често и със самия Луи XIII. Накрая насред всички бури го застигнала преждевременна смърт; намеренията му останали не напълно осъществени, а името му се оказало по-скоро блестящо, отколкото обичано и почитано.

Иначе подир превземането на Ла Рошел и едикта на пощадата войните секнали и имало вече само диспути. Двете страни печатали от онези дебели книги, които вече никой не чете. Духовенството, главно йезуитите, се стремяло да покръсти хугенотите; преподобните се стараели да привличат католици на своя страна. Кралският съвет бил зает да издава решения относно гробища, които двете религии си оспорвали в разни селца, относно храмове, построени върху земи, принадлежали по-преди на Църквата, относно училища, права над замъци, погребения, камбани; преданите на реформата рядко печелели процесите. Подир толкова опустошения и съсипия останали само тия дребни трънчета. След като херцог Дьо Роан вече не им бил водач, хугенотите останали без такъв, още повече че и родът Дьо Буйон не разполагал вече със Седан; те дори проявили доблестта да си останат спокойни, докато траели разделението на Фрондата и гражданските войни, причинени от аристократите, парламентите и епископите, които уж служели на краля против кардинал Мазарини.

Докато бил жив този министър, почти не ставало дума за религия. Той най-спокойно дал поста главен контрольор на финансите на един калвинист и чужденец на име Херварт: всички предани на реформата се прибрали по ферми, фермички и по местата, зависещи от тях.

Колбер, който съживил националната индустрия и когото можем да разглеждаме като основател на търговията, използвал много хугеноти в изкуствата, в манифактурите, в марината. Всички тия полезни дейности, които им осигурявали занятие, смекчили постепенно у тях прихватливия бяс на противоречието; петдесетте години слава на Луи XIV, могъществото му, здравото и жизнено управление отнели на фракцията на реформата, както и на всички съсловия в държавата, дори мисълта за съпротива. Великолепните празници на галантния двор направо излагали на присмех педантизма на хугенотите. Докато добрият вкус се усъвършенствал, псалмите на Маро и на Без изобщо вече не изглеждали привлекателни: тия псалми, които били очаровали двора на Франсоа II, при Луи XIV вече допадали единствено на простолюдието. Здравата философия, която към средата на този век вече си пробивала път в обществото, в крайна сметка допълнително убеждавала почтените хора да не се замесват в препирни и диспути.

Ала докато разумът полекичка завладявал хората, самият дух на диспутите можел да послужи за укрепване на спокойствието в държавата: янсенистите вече започвали да си извоюват някаква слава и печелели онези, които още се занимавали с подобни тънкости. Те пишели против йезуитите и против хугенотите; последните пък отвръщали на янсенистите и на йезуитите; а лутераните от провинцията Елзас пишели против всички заедно. Словесните войни между толкова фракции, след като държавата била заета с тъй важни неща, а правителството било всемогъщо, за твърде малко години се преобразили в занимание на лениви люде, рано или късно достигащо до безразличие.

Луи XIV се дразнел от преданите на реформата поради непрестанните напомняния на духовенството, поради подмятанията на йезуитите, поради римския двор, поради канцлера Льотелие, поради неговия син Лувоа — последните двама били врагове на Колбер, — които искали да погубят преданите на реформата като разколници, понеже Колбер ги защитавал като полезни поданици. Луи XIV нямал задълбочени познания относно тяхното учение и ги възприемал, не без известно основание, като бивши бунтовници, на които трудно било наложено подчинение. Отначало той се заел постепенно да руши градежа на тяхната религия. При най-дребен повод им се отнемали храмове; забранявало им се да се женят за девойки католички, като това може би не е било добра политика: тук не се отчитала силата на един пол, твърде познат на двора. Интендантите и епископите се стараели под най-правдоподобни предлози да отнемат децата на хугенотите: през 1681 г. Колбер получил заповед да не приема никой с тази вяра във фермите; доколкото било възможно, ги изключвали и от общностите на изкуствата и занаятите. Кралят ги задържал под едно иго, което все още не утежнявал: излезли постановления, с които се забранявало насилието срещу тях; към строгостите били добавени намеци; сурово било единствено формалното правораздаване.

Било прилагано едно често ефективно средство за препокръстване: парите; тази възможност обаче не се използвала достатъчно. С тайната мисия бил натоварен Пелисон: същият този Пелисон, дълго време сам калвинист, тъй познат със своите произведения, с многословното си красноречие, с привързаността си към главния интендант Фуке, за когото бил и момче за поръчки, и фаворит, и жертва. Той имал щастието да получи просветление и да промени религията си във време, когато промяната можела да му донесе достойнства и богатство: надянал расо, получил бенефиции и поста отговорник по прошенията. Кралят му поверил дохода от абатствата Сен Жермен де Пре и Клюни към 1677 г. заедно с приходите от една трета от икономствата, които да се раздадат на желаещите да се препокръстят. Епископът на Гренобъл кардинал Льокамю вече си бил служил с този метод. Натовареният със задачата Пелисон изпращал пари в провинциите; стремежът бил да се постигнат повече покръствания срещу по-малко пари; дребни суми, раздадени на нуждаещи се, удължавали списъка, който Пелисон представял на всеки три месеца пред краля, уверявайки го, че всичко на този свят отстъпвало пред неговата мощ и пред неговото благоволение.

Окуражен от тия дребни успехи, които с времето можело да станат и по-значителни, съветът се осмелил дотам да излезе през 1681 г. с декларация, че децата можело на седем годинки да се откажат от своята религия; за да се придаде смисъл на декларацията, из провинциите били взети много деца, които да сменят вярата си, а при родителите били настанявани военни лица.

Този натиск на канцлера Льотелие и на неговия син Лувоа заставил много семейства от Поату, Сентонж и околностите да напуснат страната. Чужденците побързали да се възползват от това.

Кралете на Англия и на Дания, а най-вече град Амстердам, поканили френските калвинисти да забягнат в техните държави и им осигурили поминък. Амстердам дори се заел да гради хиляда къщи за бежанците.

Съветът съзрял опасните последствия от прибързаната употреба на авторитарност и сметнал, че ще ги спре със същата тази авторитарност. Усещало се, че занаятчиите са необходими в една страна с процъфтяваща търговия, както и моряците — във време, когато се градяла мощна марина: за лицата от тези професии, които се опитали да се измъкнат, било отредено наказание да гребат на галерите.

Забелязано било, че доста семейства разпродавали недвижимото си имущество, — тозчас било публикувано уверение, според което то се конфискувало, ако до година след продажбата продавачите напуснели кралството. Засилила се строгостта към преподобните: за най-дребно нарушение храмовете им били закривани; всички ренти, предоставени със завещания на консисториите, се предавали на болниците в кралството.

Било забранено на учителите калвинисти да приемат пансионери; преподобните били обложени с личен данък; отнети били благородническите звания на кметовете протестанти; лицата, обвързани с кралския дом, кралските секретари, които били протестанти, били освободени от длъжност; изповядващите тази религия не били допускани нито сред нотариусите, нито сред адвокатите, та дори и сред прокурорите.

На цялото духовенство било разпоредено да печели нови привърженици, докато на реформистките пастори това било забранено под заплаха от вечно изгнание. Всички тези заповеди били публично подбудени от френското духовенство. В крайна сметка ставало дума за законни деца, които не искали да делят площ с насила въведени съседи чужденци.

Пелисон продължавал да купува новопокръстени, ала госпожа Херварт, вдовицата на главния контрольор на финансите, движена от сляпа вярност към религията, каквато е обичайно да наблюдаваме при жените, изпращала също толкова пари, за да няма покръствания, колкото и Пелисон, за да ги осъществи.

1682 г. Най-накрая хугенотите се осмелили да не се подчинят тук-там. Събрали се във Виваре и в Дофине в близост до местата, където били съборени техни храмове: нападнали ги и те се отбранявали. Това била само лека искрица в сравнение с огъня на някогашните граждански войни. Двеста-триста нещастници, без водачи, без укрепления, дори без цели, били разпилени за четвърт час; подир поражението последвали жестоки смъртни наказания. Интендантът на Дофине обрекъл на разчекване на колело внука на пастор Шамие, който бил съставил Нантския едикт: той е сред най-именитите мъченици на сектата; дълго време името Шамие било почитано сред протестантите.

1683 г. Интендантът на Лангьодок^[3] наредил да измъчват до смърт на колелото проповедника Шомел. Трима други били осъдени на същата смърт, десетима — на обесване; спасили се с бягство и били екзекутирани само чучелата им.

Всичко това вдъхвало страх, същевременно водело и до заинатяване. Добре известно е, че хората се привързват толкова по-силно към своята религия, колкото повече страдат заради нея.

Тогава убедили краля, след като из всички провинции били изпратени мисионери, да изпрати драгуни. Насилието било съвсем неуместно; то било следствие на тогавашните настроения в двора, че името на Луи XIV може да съкруши всичко. Не разбирали, че тогавашните хугеноти нямат нищо общо с едновремешните от Жарнак, Монконтур и Кутра; че яростта на гражданските войни е угаснала; че дълго траялата болест води до постоянна отпадналост; че за всяко нещо при хората си има време; че бащите може да са били бунтовници при Луи XIII, но децата са подчинени при Луи XIV. В Англия, в Холандия, в Германия съжителствали в мир в същите градове, където се били клали през миналия век, какви ли не секти: всичко доказвало, че на един абсолютен владетел могат да служат добре и католици, и протестанти; лутераните от Елзас били явно доказателство. Най-сетне оказало се, че кралица Кристина е права да заявява в свое писмо по повод на тези насилия и изселвания: „Възприемам Франция като болник, на когото режат ръцете и краката, за да го излекуват от болест, напълно годна за лечение с добро отношение и търпение.“

Луи XIV, който завладява Страсбург през 1681 г. и закриля там лутеранството, е можел да изтърпи в своите земи и калвинизма, който с течение на времето би изчезнал, тъй както броят на лутераните в Елзас намалява всекидневно. Нима е възможно човек да си представи, че при насилие над голям брой поданици няма да бъде загубен и по-голям брой, който въпреки едиктите и въпреки охраната ще побегне пред едно насилие, възприемано като чудовищно гонение? Защо изобщо да се стоварва омразата на над един милион души върху едно обичано и скъпо име, към което протестанти и католици, французи и чужденци, са добавили Велики? Самата политика сякаш налагала търпимост към калвинистите, за да бъдат те противопоставени на несекващите претенции на римския двор. Тъкмо тогава кралят открито бил скъсал с Инокентий XI, врага на Франция, Луи XIV обаче съчетал интересите на религията си с интересите на величието си и пожелава едновременно да унизи папата и да смаже калвинизма.

Той си представял и двете неща със свойствения му култ към блясъка и славата. Епископите, много интенданти, целият съвет го уверили, че войниците само с вида си ще довършат започнатото от благоволението му и от мисиите. Смятал, че ще прояви само известна авторитарност, ала онези, на които тя била възложена, я проявили крайно грубо.

Към края на 1684 г. и в началото на 1685 г., когато силно въоръженият Луи XIV не се боял от никой свой съсед, били разпратени войски във всички градове и до всички замъци, където имало най-много протестанти; драгуните, твърде зле дисциплинирани по онова време, извършили най-много безчинства и тази репресия била наречена драгонада^[4].

Границите се охранявали извънредно старателно, та да не избягат онези, които трябвало да преминат към Църквата. Било нещо като ловуване в затворено пространство.

Начело на войниците имало епископ, интендант, подделегат, свещеник или друго упълномощено лице. Събирали главните калвинистки семейства, особено онези, които минавали за „лесни“, те се отказвали от своята религия от Името на останалите, а инатящите се бивали предавани на войниците, които разполагали с пълна свобода, само нямали право да убиват; и все пак имало толкова жестоко измъчвани хора, че умрели от това. Децата на бежанците в чужди страни до днес надигат глас около това гонение срещу техните близки; сравняват го с жестоките гонения, на които е била подложена първоначално Църквата.

Странен контраст било как откъм един изпълнен с наслади двор, където витаели приятни нрави, изящество, очарованието на доброто общество, може да се издадат подобни твърди, безмилостни заповеди. Маркиз Дьо Лувоа вложил в това дело непреклонността на своя характер; тук личи същото вдъхновение, потопило Холандия под водата и опожарило Пфалц. Запазени са негови собственоръчно съставени писма от 1685 г. със следното съдържание: „Негово Величество желае да бъде приложена най-корава строгост към онези, които не искат да възприемат неговата религия; онези, които държат на глупашката слава да останат последни, трябва да бъдат притиснати докрай.“

Париж не бил изложен на тези страдания; виковете щели да се разнесат твърде близо до престола — колко му е да бъдат направени нещастни хората, стига само да не се налага да ги чуваме.

1685 г. И тъй, докато навсякъде се рушат храмове и в провинцията се налага препокръстване с оръжие, Нантският едикт най-накрая бива отменен през октомври 1685 г.; окончателно бива разрушен един подкопан отвсякъде градеж.

Камарата на едикта вече била премахната. На съветниците калвинисти в парламента било наредено да подадат оставки. Безброй решения на съвета изригнали, за да премахнат останките от забранената религия: най-съдбоносно сякаш било онова, според което се заповядвало децата на предполагаемите реформисти да бъдат отнемани и предавани на най-близките роднини католици (януари 1686 г.); природата издигала толкова могъщ глас срещу тази заповед, че тя не била изпълнена.

Впрочем в прословутия едикт, отменил Нантския, е заложено едно събитие, съвсем противоположно на търсения резултат. Целяло се присъединяването на калвинистите към Църквата на кралството: Гурвил, един твърде разумен мъж, до когото Лувоа се допитал, му предложил, както ни е известно, да затвори всички преподобни и да пусне единствено онези, които, получили тайни пенсии, се съгласят да се отрекат от вярата си публично и които щели да свършат работа по приобщаването повече от мисионерите и войниците. Вместо да бъде последван този политически съвет, било наредено с едикт всички преподобни, които не пожелаят да сменят вярата си, да напуснат кралството до две седмици: било същинско заслепление да се мисли, че при прогонването на пасторите голяма част от паството няма да ги последва; това било предубеждение в полза на собствената сила и непознаване на хората — да си представиш, че толкова уязвени сърца, толкова разгорещени от мисълта за саможертва въображения, особено в южните части на Франция, няма да се изложат на какво ли не, за да отидат да изтъкнат своята вярност и славното си изгнание сред чужденците, при толкова нации, завиждащи на Луи XIV, които разтваряли обятия, за да приемат бегълците.

Старият канцлер Льотелие подписал едикта и радостно възкликнал: Nunc dimittis servum tuum, Domine, quia viderunt oculi mei salutare tuum^[5]. He е знаел, че се подписва под едно от големите нещастия за Франция^[6].

Неговият син Лувоа също се заблуждавал, смятайки, че една негова лична заповед ще опази границите и бреговете, за да не побягнат онези, които са го решили. Нарушенията на закона винаги успяват да надскочат властта: достатъчно било да се плати на някои пазители, за да се измъкнат тълпи от бежанци. За три години близо петдесет хиляди семейства напуснали кралството и били последвани от други; те отишли при чужденците със своите занаяти, манифактури и богатства. Почти цяла Северна Германия, дотогава недодялана и неиндустриализирана, добила нов облик покрай прехвърлилите се там хора; те населили цели градове. Произвеждали купувани преди от Франция платове, шевици, шапки и чорапи; цяло предградие на Лондон било населено от френски работници копринари; други пренесли там изкуството по обработката на кристалите, което било изгубено за Франция. И досега в Германия циркулира златото, харчено от бежанците. Така Франция изгубила около петстотин хиляди жители, огромно количество звонкови пари и най-вече изкуства, обогатили враговете й. Холандия спечелила отлични офицери и войници; принц Д’Оранж и херцогът на Савоя съставили цели полкове от бежанци; същите онези владетели на Савоя и Пиемонте, които били проявили такава жестокост против верните на реформата в своите страни, заплащали на френските реформисти; принц Д’Оранж със сигурност не ги наемал поради преданост към религията. Някои се установили чак до нос Добра Надежда: племенникът на известния Дюкен, главен наместник на марината, основал малка колония в този далечен край. Тя не процъфтяла; устремилите се към нея загинали в по-голямата си част; и все пак още има следи от тази колония в съседство с хотентотите. Французите се разпилели по-далеч и от евреите.

Напразно затворите и галерите се пълнели с хора, несъумели да избягат. Какво да се прави с толкова нещастници, укрепени във вярата заради тормоза? Как да бъдат оставени по галерите правници и недъгави старци? Няколкостотин души били откарани в Америка. Накрая съветът сметнал, че ако отпътуването от кралството не е забранено, духовете няма да са настроени към тайно желание за непокорство и бягствата ще намалеят. Това също било грешка; местата за преминаване били отворени и повторно безсмислено затворени.

През 1685 г. на калвинистите било забранено да им прислужват католици, от страх да не би господарите да объркат слугите; година по-късно в друг едикт било разпоредено да уволнят слугите хугеноти, та да бъдат арестувани като скитници. Самият начин на репресиране не бил стабилен, просто възнамерявали да ги тормозят, докато ги покръстят.

Всички храмове били унищожени, всички преподобни — пратени в изгнание, целта била да бъдат задържани в римското вероизповедание всички, които по убеждение или поради страх се били присъединили към него. В кралството те били останали над четиристотин хиляди^[7]; били заставени да посещават богослуженията и да се черкуват; някои изхвърлили хостията, след като я получили, и били изгорени живи. Телата на онези, които не искали да получат последно причастие преди смъртта, били жигосвани и изхвърляни на бунищата.

Всяко гонение води до привързване, когато нанася удари при развихрен подем. Калвинистите се събирали навсякъде да пеят своите псалми въпреки заплахата от смъртна присъда за онези, които присъстват на събирания. Смъртна присъда очаквала и преподобните, прибрали се в кралството, като за предаващите ги имало пет хиляди и петстотин ливри награда. Мнозина се завърнали и били обесени или разчекнати на колело.

Сектата си съществувала, макар привидно да била смазана: тя напразно разчитала през време на войната от 1689 г., че крал Уилям, снемайки от престола своя тъст католик, ще подкрепи калвинизма във Франция; през войната от 1701 г. бунтовничеството и фанатизмът размирили Лангьодок и съседните провинции.

Бунтът бил възбуден от пророчества. Във всички времена предсказанията са представлявали средство за привличане на простодушните и за възпламеняване на фанатизма. Ако лукавството уцели от сто предсказания, които се е осмелило да направи, едно-единствено, другите биват забравени, а това си остава залог за Божията благодат, доказателство за чудо: ако нито едно събитие не се сбъдне, се дават обяснения и се търси друг смисъл; ентусиастите се задоволяват с него, а глупците вярват.

Сред най-пламенните пророци бил преподобният Жюрийо. Като начало той се наложил над Котер, над някаква си Кристин^[8], на Юст Велзий, на Драбиций, които смятал за вдъхновени от Бога; после почти се поставил до автора на Апокалипсиса и до Свети Павел. Неговите привърженици, а по-скоро врагове, отсекли в Холандия медал с надписа: Jurius propheta. Той обещал, че Божият народ ще бъде освободен за осем години. Предсказваческата му школа имала влияние из планинските райони на Дофине, на Виваре и на Севените, местности, склонни да се вслушват в пророчества, населени от невежи и възпламеними духове, горещи като климат и като настроения на проповедниците.

Първата пророческа школа била основана в стъкларница на една планина в Дофине, наречена Пейра: стар хугенот на име Дьо Сер съобщил там за падането на Вавилон и възстановяването на Йерусалим; той показвал на децата думите от Светото Писание, гласящи: „Кога трима или четирима се съберат в Мое име, Моят Дух е с тях; зрънце вяра ще е достатъчно, за да се поместят планини.“ Сетне Духът влизал в него: предавали му го, като му духали в устата, нали в Евангелие от Матея се казва, че Иисус духнал към учениците си преди смъртта. Той направо обезумявал; получавал гърчове; гласът му се променял; оставал неподвижен, несвестен, с щръкнала коса, както си му е редът при всички народи и в съответствие с традицията за безумците, предавана век подир век. Така децата получавали дарбата да пророкуват и ако не помествали планини, това било, понеже нямали достатъчно вяра, за да получат Духа, както и за да правят чудеса; затова те още повече се стараели, та да имат и тоя дар.

А докато Севените били школа за ентусиасти, преподобни, наричани апостоли, идвали тайно да проповядват сред народа.

Клод Брусон, от уважаван род в Ним, красноречив и дълбоко вярващ, силно тачен от чужденците, се завърнал в отечеството си през 1698 г. и бил обвинен не само че изпълнявал богослужебните си функции въпреки едиктите, а и че десет години по-рано е поддържал кореспонденция с врагове на държавата: действително работил по проект да вкара английски и савойски войски в Лангьодок. Собственоръчно писаният проект, пратен до херцог Фон Шомберг, бил заловен отдавна и се намирал в ръцете на интенданта на провинцията. Брусон пътувал от град в град, бил заловен в Олерон и прехвърлен в цитаделата в Монпелие. Интендантът и съдиите го разпитали: той отговорил, че е апостол на Иисус Христос, че е бил посетен от Светия Дух, че не бивало да скверни вярата, че негов дълг било като хляб да предава Словото на своите братя. Питали го дали апостолите са писали проекти, за да бунтуват провинции; показали му фаталното послание и съдиите единогласно го осъдили да бъде пребит на колелото. Умрял, както са умирали първите мъченици. Цялата секта ни най-малко не го приела за престъпник срещу държавата, а съзряла в него светец, укрепил вярата с кръвта си; било написано житие за мъченика господин Дьо Брусон.

Пророците се нароили и безумието нараснало. За беда през 1703 г. един абат от обителта Шела, инспектор на мисиите, получил заповед от двора да затвори в манастир двете дъщери на един наскоро покръстен благородник. Вместо да ги откара в манастира, той най-напред ги завел в замъка си. Калвинистите се скупчили: разбили портите и освободили двете момичета и няколко други затворници. Метежниците заловили абат Дю Шела; предложили му да го оставят жив, ако приеме религията им; той отказал. Един пророк му извикал: „Умри тогава; Духът те осъжда, грехът ти е върху теб.“ И го застреляли с пушките. После хванали палачите, които обезглавявали, и ги обесили, като закачили на шиите им названията на техните длъжности; оттам се спуснали към всички свещеници, които срещали, и ги избивали. Срещу тях била вдигната потеря; те се оттеглили сред гори и скали. Броят им нараствал: мъже и жени пророци измежду тях им обещавали от името на Бога, че Йерусалим ще бъде възстановен, а Вавилон ще рухне. Внезапно между тях се появил абат Дьо Лабурли и им дал насред дивия им приют пари и оръжия.

Това бил синът на маркиз Дьо Гискар, помощник-губернатор на краля, един от най-разумните хора в кралството. Синът бил твърде недостоен за своя баща. Бил се притаил в Холандия заради извършено престъпление и отишъл да подбужда Севените към бунт: подир известно време се прехвърлил в Лондон, където бил арестуван през 1711 г. за предателство спрямо английското правителство, след като бил предал родината си. Когато го отвели пред съвета, той грабнал от масата едно от онези дълги ножчета, с които може да се извърши убийство, и ударил с него канцлера Харли, впоследствие граф Оксфорд, та го отвели окован в затвора: самоубил се, за да не умре мъчително. Тъкмо този човек дошъл да окуражи фанатиците от името на англичаните, на холандците и на херцога на Савоя, обещавайки им значителна помощ.

1703 Голяма част от страната тайно им симпатизирала. Бойният им вик бил: „Без данъци; свобода на вероизповеданието.“ Подобен вик навсякъде би допаднал на населението. Този бяс оправдавал пред хората стремежа на Луи XIV да премахне калвинизма; ала без отменянето на Нантския едикт никога не би се стигнало до борба с подобни ужасни прояви.

Отначало кралят изпратил маршал Дьо Монревел с малко войска. Той воювал с нещастниците по начин, който ги надминал по варварство: разчеквали на колела и горели пленените; ала и войниците, заловени от метежниците, умирали от жестока смърт. Заставен да воюва навсякъде, кралят можел да изпрати срещу тях само малко бойци: трудно било да бъдат притиснати сред почти непристъпните скали, в пещерите и из горите, където те се движели по неутъпкани пътища и от които се спускали внезапно напред като подивели зверове; те дори разгромили в пряк бой военноморски отряд. Срещу тях последователно били изпращани трима маршали на Франция.

През 1704 г. подир маршал Дьо Монревел отишъл маршал Дьо Вилар. Било дори по-трудно да бъдат открити, отколкото бити, така че след като им взел страха, маршал Дьо Вилар им предложил амнистия. Някои се съгласили — вече не вярвали на обещанията на херцога на Савоя да им помогне; нали по примера на толкова суверени и той ги преследвал в своите земи, а бил решил да ги закриля при неприятелите си.

Най-внушителният им водач, единственият, който заслужава да бъде споменат, бил Кавалие. Впоследствие съм го виждал в Холандия и в Англия: беше дребничък рус мъж, с приятно и мило лице — неговите хора го наричали Давид. От чирак на хлебар бил станал водач на доста хора на двайсет и три години благодарение на храбростта си и на една жена пророк, която го изтъкнала по заповед на Светия Дух. Озовал се начело на осемстотин човека и ги командвал, когато му предложили амнистия. Поискал заложници, дали му: отишъл заедно с друг водач в Ним да преговаря с маршал Дьо Вилар.

Обещал да състави четири полка от бунтовници, които да служат на краля под заповедите на четирима полковници, като той щял да бъде единият, той щял да посочи и другите трима: в тези полкове щяло да има свобода на вероизповеданието, както при чуждестранните бойци, платени от Франция; другаде обаче нямало да бъде разрешено нищо подобно.

Условията били приети, ала тъкмо тогава холандски пратеници дошли да спрат преговорите, носейки пари и обещания. Те откъснали Кавалие от главните фанатици: той обаче бил дал дума на маршал Дьо Вилар и поискал да бъде верен на нея. Приел чина полковник и започнал да формира полк със сто и трийсет души, които оставали с него.

Често съм чувал от устата на маршал Дьо Вилар как попитал този младеж по какъв начин е успял на своята възраст да подчини до такава степен подобни жестоки и недисциплинирани хора. Той отговорил, че ако не му се покорявали, пророчицата с прякор голямата Мари незабавно се вдъхновявала и осъждала на смърт недоволните, които били убивани без много размисъл^[9]. Зададох впоследствие на Кавалие същия въпрос и получих същия отговор.

Странният пазарлък бил проведен след битката при Хьохщет. Луи XIV, тъй надменно отписал калвинизма, сключил мир под названието „амнистия“ с един хлебарски чирак, а маршал Дьо Вилар му предал заповед за назначение като полковник с пенсия от хиляда и двеста ливри.

Новоназначеният полковник се представил във Версай; там получил заповеди от военния министър. Кралят го видял и свил рамене. Наблюдаваният от правителството Кавалие се изплашил и се оттеглил в Пиемонте: оттам преминал в Холандия и в Англия. Воювал в Испания, като командвал полк, съставен от френски бежанци, в битката при Алманса. Случилото се с този полк е потвърждение за диващината на гражданските войни и доказва доколко религията допринася за този бяс. Частта на Кавалие се сблъскала с френски полк: щом се разпознали, се спуснали един срещу друг с щикове, без да стрелят. Споменахме, че щиковете не са решаващи за сраженията: при стрелбата точността на предната линия, съставена от три редици, е решаваща за дадения ден; тук яростта сторила нещо, което почти никога не се постига от храбростта: от полковете не останали общо и триста души. Маршал Беруик често с недоумение разказва за това премеждие.

Кавалие умира като генерал и губернатор на остров Джърси с репутация на голям храбрец, като съхранява единствено смелостта от първоначалните си изстъпления и донякъде заменя с предпазливост фанатизма поради липса на пример.

Маршал Дьо Вилар бил отзован от Лангьодок и заместен от маршал Беруик. Пораженията на кралските въоръжени сили укрепили фанатиците от Лангьодок, надяващи се на небесна помощ и получаващи такава от съюзниците: изпращали им пари през Женева; те очаквали да им проводят и офицери от Холандия и от Англия; имали поддръжници във всички градове на провинцията.

Заговорът им да заловят в Ним херцог Беруик и интенданта Бавил, както и да побунят Лангьодок и Дофине и да докарат там враговете бил извънредно внушителен. Над хиляда съзаклятници го опазили в тайна; един обаче я издал и всичко се разкрило: повече от двеста души били умъртвени жестоко. Маршал Беруик изтребил с огън и желязо де що били срещнати от тия клетници: някои загинали с оръжие в ръка, други — на колелата или сред пламъци; отделни хора, по-скоро склонни да боравят с пророчества, а не с оръжие, намерили начин да се прехвърлят в Холандия. Френските бежанци ги приели като небесни пратеници; излезли насреща им, пеейки псалми и хвърляйки по пътя им разлистени клонки. Мнозина от пророците заминали за Англия; там обаче сметнали, че епископалната църква доста прилича на римската, и се опитали да налагат своята вяра. Убеждението им било тъй силно, че без да се съмняват във възможността при силна вяра да бъдат вършени чудеса, предложили да възкресят някой мъртвец — когото им предложат. Простолюдието навсякъде си е простолюдие и презвитерианците можело да се присъединят към фанатиците против англиканското духовенство. Кой би повярвал, че един от най-видните европейски геометри, Фасио Дюилие, както и един твърде учен литератор на име Доде са били начело на тези луди глави? Фанатизмът превръща и науката в своя съзаклятница и души разума.

Английското правителство заело позиция, каквато винаги би била подобаваща спрямо хора, стряскащи с чудеса: позволили им да изкопаят един мъртвец от гробището при катедралния храм. Мястото било обградено от гвардейци; всичко преминало като съдебна церемония: резултатът бил, че пророците били приковани на позорния стълб.

Фанатичните изстъпления нямало как да успеят в Англия, където философията вече се налагала; те не притеснявали и Германия, откакто трите религии — католическата, евангелската и реформаторската — били еднакво защитени от вестфалските договори; Съединените провинции приемали всички изповедания с политическа търпимост. В крайна сметка в последните години на този век единствено Франция станала арена на духовни конфликти, независимо от напредъка на разума. Разумът, който тъй бавно надделява сред учените хора, все още едва си пробивал път към тях, да не говорим за повечето граждани. Той трябва първо да се вкорени във важните глави; после снизхожда към другите посредством общуването и накрая направлява самия народ, който не го познава, ала виждайки, че водачите се държат умерено, се научава и сам да бъде такъв. Това е въпрос на дълго време, а времето още не е било дошло.