Волтер
Векът на Луи XIV (4)

Глава III.
Малолетие на Луи XIV. Победи на французите под водачеството на великия Конде, все още херцог Д’Анген

Кардинал Дьо Ришельо и Луи XIII вече били умрели; единият сподирен от възхищение и омраза, другият — незабавно забравен. Те оставили в наследство на извънредно неспокойните французи неприязън към самото название „министерски кабинет“ и слабо уважение към престола. В завещанието си Луи XIII постановявал регентски съвет. След като приживе не бил постигнал кой знае какво подчинение, монархът можел да се похвали, че го е получил подир смъртта си; само дето първата стъпка на неговата вдовица Анна Австрийска била да обезсили с решение на парижкия парламент волята на своя съпруг. Това административно тяло, дълго противопоставяло се на двора, което при Луи XIII било запазило само възможността да отправя укори, касирало завещанието на своя крал със същата леснина, с която би издало решение относно жалбата на някой гражданин. Анна Австрийска се обърнала към въпросната институция, за да получи неограничени регентски права, тъй като и Мария Медичи си била послужила със същия трибунал след смъртта на Анри IV; Мария Медичи обаче осъществила това деяние, понеже всеки друг път е щял да бъде дълъг и несигурен, обкръженият от нейната гвардия парламент е нямал възможност да се противопостави на волята й, а одобреното от него и от перовете решение е изглеждало неоспоримо.

Обичаят, според който регентството се полага на кралската майка, се сторил тогава на французите почти също тъй основополагащ, както оня, според който жена няма право да носи короната. Парижкият парламент вече на два пъти се бил произнасял по въпроса, сиреч бил отдал самостоятелно с решения правото на майките — и така излязло, че регентството е отсъдено; същевременно не без известно основание той се самовъзприел като настойник на кралете и всеки от съветниците се сметнал за опора на суверенитета. Със същото решение Гастон, херцог Д’Орлеан, младият чичо на краля, получил нищо не означаващата титла „главен наместник на кралството“ при абсолютното регентство.

Като начало Анна Австрийска била принудена да продължи войната срещу краля на Испания, нейния брат Фелипе IV, когото обичала. Трудно е да се изложат точно причините за тази война; нищо не се искало от Испания, дори не и Навара, която всъщност трябвало да принадлежи на френските крале. Боевете се водели от 1635 г., понеже така бил решил кардинал Дьо Ришельо, а имаме основание да смятаме, че го бил решил, за да изтъкне колко е необходим. Бил се съюзил против императора с Швеция и с херцог Бернхард фон Заксен-Ваймар, един от тези генерали, които италианците наричат кондотиери, сиреч „продаващи войските си“. Нападнал австрийско-испанския родов клон и в онези десет провинции, които обикновено назоваваме Фландрия; бил си поделил с холандците — по онова време наши съюзници — въпросната Фландрия, която изобщо не била завоювана.

Най-тежки били боевете около Фландрия; откъм границите на областта Ено испанците изкарали двайсет и шест хиляди войници под ръководството на опитния генерал дон Франсиско де Мело. Те нанесли поражения по границите на Шампан; атакували Рокроа и едва ли не се насочили към подстъпите на Париж, както се било случвало и преди осем години. Смъртта на Луи XIII и слабостта на малолетния наследник им давали силни надежди, а когато видели, че насреща им излиза по-малобройна армия, командвана от младеж на двайсет и една години, надеждите прераснали в увереност.

Презреният от тях неопитен младеж бил Луи дьо Бурбон, тогава херцог Д’Анген, станал впоследствие известен като „великия Конде“. Повечето големи пълководци стават такива постепенно. Този принц бил роден генерал; у него изкуството да се води война сякаш било природен инстинкт: в Европа единствено той и шведът Торстенсон са проявявали по на двайсет години подобен гений, който не се нуждае от придобит опит.

Едновременно с новината за смъртта на Луи XIII херцог Д’Анген бил получил заповед да не се впуска в бой безразсъдно. Маршал Дьо л’Опитал, който бил назначен за негов съветник и водач, допълвал с предпазливостта си срамежливата заповед. Принцът не послушал нито маршала, нито двора; той доверил съдбата си на Гасион, помощник-маршал на съответната част, който му се сторил достоен, за да се допита до него; те принудили маршала да приеме битката за неизбежна.

19 май 1643 г. Отбелязано е, че принцът, след като уредил всичко вечерта преди боя, заспал тъй дълбоко, щото се наложило да го будят, за да се сражава. Същото се разказва и за Александър Велики. Естествено е млад мъж, изтощен от уморителните приготовления за един тъй важен ден, после да се отдаде на несмущаван сън; подобно и един военен гений, действащ без тревога, дава на тялото да спи спокойно. Принцът победил в битката едва ли не от само себе си, зоркото му око виждало и опасността, и отговора, а невъзмутимата му дееспособност го отвеждала успешно навсякъде. Тъкмо той нападнал с кавалерията непобедимата дотогава испанска пехота, силна и стегната, подобно на високо ценените едновремешни фаланги, която се разтваряла умело, за разлика от фалангите, за да даде възможност на прикриваните от нея осемнайсет оръдия да дадат залп. Принцът я обградил и я нападнал трикратно. Едва-що взел надмощие, прекратил клането. Испанските офицери падали пред него на колене, за да получат закрила от яростта на воините победители. Херцог Д’Анген имал грижата да се смили над тях, както се бил погрижил да ги победи.

Старият граф Де Фуентес, командващ испанската пехота, умрял, надупчен от изстрели. Когато научил за това, Конде казал, че „би желал да умре като него, ако не бе победил“.

Европейското уважение спрямо испанските войни било прехвърлено към френската армия, която от сто години не била печелила подобна внушителна битка; кървавият ден при Мариняно, не толкова успешен, колкото оспорен срещу швейцарците от Франсоа I, бил дело също толкова на черните германски отряди, колкото и на френската войска. Пораженията при Павия и Сен-Кантен все още оставяли мрачен печат върху славата на Франция. Анри IV за жалост има запаметяващи се сполуки единствено срещу собствената си нация. При Луи XIII маршал Дьо Гебриан бил пожънал известни успехи, ала неизменно съпътствани от загуби. Великите битки, разтърсващи държавите, оставайки завинаги в спомените на хората, по онова време били дело единствено на Густав Адолф.

Денят при Рокроа възвеличил славата на Франция и на Конде. Той съумял и да победи, и да се възползва от победата. Писмата му до двора били решителни за обсадата на Тионвил, която кардинал Дьо Ришельо не бил посмял да предприеме; обратната поща се оказала своевременна, тъй като всичко за експедицията било вече подготвено.

Принц Дьо Конде преминал през вражеската територия, заблудил генерал Бек и най-сетне превзел Тионвил (8 август 1643 г.). Оттам светкавично преминал към обсада на Сирк и го овладял. Германците отново били принудени да пресекат Рейн; той ги последвал; побързал да отмъсти за загубите и пораженията, нанесени на французите при тези граници след смъртта на маршал Дьо Гебриан. Фрайбург бил вече превзет, а генерал Фон Мерси бил край стените му с армия, също превъзхождаща по численост. Под заповедите на Конде имало двама маршали на Франция, единият бил Грамон, а другият — Тюрен, повишен до маршалство преди няколко месеца, след като се бил сражавал успешно срещу испанците в Пиемонте. Тогава той тъкмо полагал основите на забележителната си по-нататъшна репутация. Заедно с тези двама пълководци принцът нападнал лагеруващия на две възвишения Мерси (31 август 1644 г.). Битката продължила с прекъсвания три дни. Твърди се, че херцог Д’Анген захвърлил жезъла си на командващ сред укрепените позиции на неприятелите и с шпага в ръка се втурнал напред да си го прибере начело на полка на Конти. Може и да е имало нужда от подобни безразсъдни действия, за да бъдат водени войниците да атакуват при такива трудни условия. Сражението при Фрайбург, не толкова решаващо, колкото тежко по цената в човешки животи, било втора победа за този принц. Мерси се изнизал подир четири дни. Филипсбург и Майнц се предали и били едновременно доказателство и плод на постигнатото надмощие.

Херцог Д’Анген се завръща в Париж, тълпата го посреща с овации, той поисква награда от двора; оставил е армията на маршал Дьо Тюрен. Ала, макар и умел, този пълководец претърпява поражение при Мариендал (април 1645 г.). Принцът хуква отново при армията, поема пак командването и прибавя към славата да ръководи отново Тюрен славата да преобърне неговия провал. Той напада Мерси в полята край Ньордлинген. Печели напълно битката (август 1645 г.); маршал Дьо Грамон е пленен, ала генерал Глен, подчинен на Мерси, също става пленник, а самият Мерси загива. Този пълководец, нареден сред най-великите подобни нему, бива погребан близо до бойното поле; на гроба му изписват: Sta, viator; heroem calcas — Спри, пътнико! Тъпчеш герой. Това сражение увенчава славата на Конде и затвърждава славата на Тюрен, който с чест оказва значителна помощ на принца при спечелването на една победа, която би могла да го унизи. Може би той никога не е бил по-велик, отколкото тогава, оказвайки услуга на оня, комуто впоследствие подражава и когото дори побеждава.

В този миг името на херцог Д’Анген затъмнява всички останали имена (7 октомври 1646 г.). После той обсажда Дюнкерк срещу испанската армия и става първият, завоювал това селище за Франция.

Всички тия успехи и самата му служба, не дотам възнаградени от страна на двора, който хранел и известни подозрения, плашели и министерския кабинет, и враговете му. Изтеглили го от полетата, където бил пожънал успехи, и го изпратили в Каталуния да ръководи лоша, зле платена войска; той обсажда Лерида и е принуден да прекрати обсадата (1647). В някои книги го обвиняват в самохвалство, задето при излизане от траншеите използвал звука на цигулки. Всъщност такъв бил испанският обичай.

Скоро настъпилата несигурност заставила двора да върне Конде във Франдрия. Ерцхерцог Леополд, братът на Фердинанд III, бил обкръжил Ланс в областта Артоа. Отново сред своите войни, които винаги били побеждавали с него, Конде направо ги повел срещу ерцхерцога. За трети път влизал в бой с по-малочислени сили. Казал на хората си единствено това: „Приятели, спомнете си Рокроа, Фрайбург и Ньордлинген.“

20 август 1648 г. Той сам отървал маршал Дьо Грамон, чийто ляв фланг се огънал; пленил генерал Век. Ерцхерцогът едвам се спасил заедно с граф Фуенсалданя. Имперските и испанските бойци, съставляващи тази армия, били разпръснати; изгубили над сто знамена и трийсет и осем оръдия — за тогава това било много. Дали пет хиляди пленници и три хиляди убити; останалите дезертирали и ерцхерцогът се озовал без армия.

Онези, които действително желаят да научат нещо, следва да отбележат, че от основаването на монархията французите никога не са печелили последователно толкова битки, при това тъй славни по водене и по храброст.

Юли 1644 г. Докато принц Дьо Конде отброявал тъй младежките си години с победа подир победа, а братът на Луи XIII, херцог Д’Орлеан, също поддържал славата си на потомък на Анри IV, пък и славата на Франция с превземането на Гравлин (ноември 1644 г.), както и на Куртре и на Мардик, виконт Дьо Тюрен завладял Ландау, като също тъй прогонил испанците от Трир и възстановил правата на тамошния благороден избирател.

Ноември 1647 г. Заедно с шведите той спечелил битките при Лафинген и при Зомерхаузен, заставяйки херцога на Бавария да се изсели от своите владения на почти осемдесетгодишна възраст (1645). Граф Д’Аркур превзел Балагуер и надвил испанците. В Италия те изгубили Порто Лонгоне (1646). Двайсет френски кораба и двайсет френски галери, съставляващи почти цялата марина, възстановена от Ришельо, победили испанската флота край брега на Италия.

И това не било всичко: френското оръжие завзело Лотарингия от херцог Шарл IV дьо Гиз, войнствен благородник, но непостоянен, непредпазлив и с лош късмет, който едновременно изгубил своята държава от Франция и бил задържан като пленник от испанците (май 1645 г.). Съюзниците на Франция притискали австрийската мощ и на юг, и на север. Херцог Де Албукерк, предводител на португалците, спечелил срещу Испания сражението при Бадахос (март 1645 г.). Торстенсон разбил имперските сили при Табор, постигайки пълна победа. Принц Д’Оранж, ръководил холандците, навлязъл чак в Брабант.

Търпейки поражения отвсякъде, испанският крал можел само да наблюдава как Русийон и Каталуния попадат в ръцете на французите. Неапол се разбунтувал срещу него и се предал на херцог Дьо Гиз, последния владетел от клона на този дом, тъй плодовит откъм знаменити и опасни мъже. Признава му се, че се е проявил единствено като храбър авантюрист, понеже не постигнал успех — поне се прославил, озовавайки се в Неапол самичък на лодка посред испанската флота и отбранявайки града без други възможности, освен собствената си храброст.

Толкова беди се били стоварили върху австрийския дом, толкова победи били извоювали французите, поощрени и от постиженията на своите съюзници, щото вече изглеждало, че Виена и Мадрид ще разтворят портите си, а императорът и испанският крал ще останат почти без свои държави. Но петте славни години, в които били отбелязани само няколко провала, довели до съвсем малко реални предимства, до много пролята кръв, без да настъпи някаква революция. Опасност за такава имало единствено във Франция — тя се доближила до разорението си посред целия този привиден късмет.