Волтер
Векът на Луи XIV (3)

Глава II.
Държавите в Европа преди Луи XIV

Отдавна има възможност християнска Европа (с изключение на Русия) да бъде възприемана като някаква голяма република, разделена на множество държави, едните монархически, другите смесени; едните аристократични, другите — народни, но все свързани помежду си. Всички те се основават върху едно религиозно учение, макар и разделени на няколко секти; всички имат еднакви принципи в общественото право и в политиката, непознати в останалите части на света. В съответствие с тези принципи европейските нации не правят роби своите пленници, уважават посланиците на своите врагове, съвместно приемат предимствата и определени права на някои владетели като императора, кралете и други, по-незначителни потентати, и най-вече са постигнали съгласие относно мъдрата политика да поддържат между себе си, доколкото е възможно, известен баланс на властите, при което постоянно се водят преговори — дори посред войните, — а всяка поддържа при другите и посланици, и не толкова достойни шпиони, способни да предупредят всички дворове за намеренията на всеки от тях поотделно, вдигайки съответно както тревога из цяла Европа, тъй също и предупреждавайки по-слабите за нашествията, замисляни от по-силните.

От времето на Карл V балансът е бил в полза на австрийския дом^[1]. Този могъщ дом към 1630 г. владеел Испания, Португалия и съкровищата на Америка. Нидерландия^[2], миланското херцогство, неаполитанското кралство, Бохемия, Унгария, та дори и Германия (ако можем да я наричаме така) спадали към неговия патримониум — и при положение че толкова държави били обединени под властването на един представител на този дом, се смятало, че накрая ще му се подчини цяла Европа.

Относно Германия

Германската империя е най-могъщият съсед на Франция. Тя е с по-голяма площ; може да не е тъй богата на сребро, но в нея се раждат здрави и трудотърпеливи хора. Германската нация в някои отношения е управлявана, както Франция е била по времето на първите Капетинги, които са били ръководители — често оспорвани — на неколцина едри васали и на множество дребни. Понастоящем шейсет свободни градове, наречени имперски, приблизително още толкова светски първенци, близо четирийсет духовни ръководители, било то абати или епископи, девет благородни избиратели, сред които днес има четирима крале, и най-сетне императорът, водач на всички тези потентати, съставляват огромното германско тяло, което благодарение на немската невъзмутимост съществува до наши дни при един ред, почти немислим навремето за някогашното френско управление.

Всеки член на империята има своите права, привилегии и задължения; трудното опознаване на толкова закони, често оспорвани, води до онова изучаване на общественото право, за което германската нация е толкова тачена.

Самият император, взет отделно, всъщност едва ли би се оказал по-могъщ или по-богат от дожа на Венеция. Знаете, разделената на градове и княжества Германия предоставя на ръководителите на толкова много държавици единствено първенството — изключително почетно, ала без домени, без пари, а съответно и без власт.

В качеството си на император той не притежава и едно селце. Въпреки това въпросното достойнство, често едновременно върховно и нищожно, бе добило такава мощ в ръцете на австрийците, щото често е възниквало опасение да не би те да преобразят княжеската република в абсолютна монархия.

Две партии са разделяли, разделят и до днес християнска Европа, и особено Германия.

Първата е католическата, повече или по-малко покорна на страната; втората е партията на враговете на духовната и светската власт на папата и на католическите прелати. Назоваваме я с общото наименование „протестанти“, макар те да се делят на лутерани, калвинисти и други, мразейки се помежду си почти толкова, колкото ненавиждат Рим.

В Германия Саксония, част от Бранденбург, Пфалц, част от Бохемия, от Унгария, от държавите под егидата на дома Брунсвик, Вюртемберг, Хесен са следовници на лутеранската религия, наричана евангелска. Всички свободни имперски градове са се обърнали към тази секта, сторила се по-удобна от католическата религия на народи, жадуващи за повече свобода.

Калвинистите, разпръснати сред лутераните, които са по-силни, представляват твърде незначителна партия; католиците съставляват останалата част от империята, и тъй като начело на тях е австрийският дом, вероятно са и най-могъщи.

Не само Германия — всички християнски държави още са кървели заради раните, нанесени от множеството религиозни войни, един особен бяс на християните, непознат за идолопоклонниците, представляващ печално следствие от догматическия дух, тъй отдавна вкоренен у всички съсловия. Твърде дребни противоречия са водили до граждански войни и чуждите нации (та и потомците) един ден надали ще могат да разберат как тъй бащите ни са се клали взаимно години наред, проповядвайки дълго търпеливост.

Вече съм показвал^[3] как Фердинанд II за малко не превръща германската аристокрация в абсолютна монархия и как едва не бива лишен от престола от Густав Адолф. Неговият син Фердинанд III, наследник на неговата политика, също като него воювал със своя кабинет, властва през малолетието на Луи XIV.

Тогава Германия още не е тъй цветуща, каквато става впоследствие; разкошът е непознат там, житейските удобства са твърде редки дори при най-видните властници. Те биват пренесени едва към 1686 г. от френските бежанци, които откриват там свои манифактури. В плодородната и гъстонаселена страна липсват търговска дейност и пари; нравите са сурови и присъщата за германците мудност ги лишава от удоволствия и от онези приятни изкуства, които италианската прозорливост е развивала от години и които френското производство вече е започнало да усъвършенства. Богати сред своите, германците се чувстват бедни другаде; тази бедност, съчетана с трудността за кратко да бъдат свиквани под едни знамена толкова различни народи, ги впримчва, както и до днес, в невъзможност да пренасят и поддържат дълго военни действия у съседите си. Затова французите водят войни против императорите почти винаги в самата Империя. Различията в управлението и в националния гений сякаш правят французите по-годни да нападат, а германците — да се отбраняват.

Относно Испания

Владяна от старшия клон на австрийския дом, след смъртта на Карл V Испания вдъхвала по-голям страх от немската нация. Испанските крале се оказват несравнимо по-абсолютистки и по-богати. Рудниците в Мексико и в Потоси като че ли им осигуряват нужното, за да купят свободата на Европа. Всички имате представа за започнатия от Карл V и поддържан от Фелипе II проект за монархия, или по-скоро за пълно върховенство над нашия християнски континент.

При Фелипе II испанското величие вече представлява огромно тяло без субстанция, разполагащо по-скоро с репутация, отколкото със сила.

Фелипе IV, наследник на слабостта на своя баща, губи Португалия поради небрежност, Русийон — поради слабостта на оръжието, а Каталуния — поради прекомерен деспотизъм. Подобни крале не биха могли да имат постоянни успехи във войните си срещу Франция. Дори да постигат някакви предимства поради раздорите и грешките на своите неприятели, губят полученото покрай неумелостта си. При това те управляват народи, непокорни по право поради привилегиите си: кастилците разполагали с предимството да не се бият извън родината си, арагонците непрестанно изисквали свободи от кралския съвет, а каталунците, възприемащи своите крале като врагове, не ги допускали дори да свикват опълчение в земите им.

И все пак, обединявайки се с Империята, Испания е натежавала страховито в европейския баланс.

Относно Португалия

По същото време Португалия отново става кралство. Жоау, херцог на Браганса, който минавал за мек човек, изтръгнал тази провинция от краля, който бил по-слаб и от него. Португалците се занимавали поради потребностите си с търговия, докато Испания я пренебрегвала от гордост; обвързали се през 1641 г. с Франция и Холандия срещу Испания. Португалската революция донесла на Франция повече, отколкото и най-славните победи. Френският министерски кабинет, макар да не бил допринесъл с нищо за това събитие, с лекота извлякъл най-съществена полза спрямо своя враг, виждайки го нападнат от една непримирима сила.

Отхвърляйки испанското иго, разгръщайки търговията, увеличавайки своята мощ, Португалия напомня за представата за Холандия, която имала същите предимства, постигнати по напълно различен начин.

Относно съединените провинции

Малката държавица на седемте Съединени провинции, страна с тучни пасбища, но неплодородна откъм зърнени храни, с лош климат и почти залята от морето, от около половин век представлявала почти единствен пример на Земята за това на какво са способни любовта към свободата и неуморният труд. Тия бедни и малобройни народи, твърде неподготвени военно в сравнение дори с най-жалките испански опълчения, след като дотогава не били смятани за нищо в Европа, се противопоставили на всички набези на своя господар и тиранин Фелипе II, отклонили намесата на множество владетели, пожелали да им помогнат, за да ги поробят, и създали силно общество, което успява да се представи в противовес дори на испанската власт. Отначало се били надигнали поради отчаянието, вдъхновено от тиранията: свободата възбудила храбростта им, а принцовете от рода Д’Оранж^[4] били направили от тях отлични бойци. Щом победили господарите си, те въвели форма на управление, запазваща, доколкото е възможно, равенството — най-естественото човешко право^[5].

Тази тъй нова по своя вид държава била от основаването си силно обвързана с Франция; обединявал ги интересът; враговете им били едни и същи, освен това Анри Велики и Луи XIII се проявили като техни съюзници и закрилници.

Относно Англия

Твърде по-могъщата Англия имала върховенство по моретата и претендирала да бъде част от баланса в Европа; ала Чарлс I, крал от 1625 г., не само не можел да удържи натежаването на везните, ами усещал и как скиптърът се изплъзва от ръцете му: той бил пожелал да направи властта си в Англия независима от законите и да промени религията в Шотландия. Твърде упорит, за да се откаже от намеренията си, и твърде слаб, за да ги осъществи, добър съпруг, добър господар, добър баща и почтен човек, ала получил недобри съвети монарх, той се въвлякъл сам в гражданска война, която в крайна сметка го довела, както е ставало дума от наша страна, дотам да изгуби трона, та и живота си на дръвника, покрай една почти нечувана революция^[6].

Тази гражданска война, започната през малолетието на Луи XIV, за известно време попречва на Англия да се намесва в работите на своите съседи: едновременно с щастието си тя губи и уважение; търговията пресеква; останалите нации я смятат за — погребана под развалините чак до времето, когато тя става по-страховита от всякога под властта на Кромуел, който я поробва с Евангелието в едната ръка и меч в другата, надявайки на лицето си маската на религията — при своето управление той оправдава, проявявайки качества на велик крал, всички престъпления на узурпатора.

Относно Рим

Дворът в Рим се опитвал да крепи баланса, който Англия се ласкаела, че поддържа сред кралете посредством мощта си, чрез своята политика. Италия била разделена, както и днес, на множество суверенни държавици: притежаваната от папата е достатъчно голяма, за да го превърне в уважаван владетел, и твърде малка, за да стане той опасен. Естеството на управлението му не дава възможност населението във владението да нараства, а и парите, и търговията не са в излишък; духовният му авторитет, все тъй леко смесен със светски, е унищожен и буди отвращение у половината християни; а макар другата половина да го възприема като свой баща, той има и деца, които понякога му се опълчват — къде с основание, къде с успех. Във Франция е прието той да бъде смятан за свещена, но немирна личност, чиито крака следва да бъдат целувани и чиито ръце понякога следва да бъдат връзвани. Във всички католически страни все още личат дирите от стъпките към световна монархия, предприемани по-рано от римския двор. Всички властници, обвързани с католическата религия, при възкачването си провождат на папата посланичества в знак, както се казва, на послушание. Всяка корона разполага в Рим с кардинал, приемащ името протектор. Папата спуска були от името на всички епископства и се изразява в своите були, все едно дарява тия достойнства единствено по своя воля. Всички италиански, испански, фламандски епископи се наричат „епископи по Божия заръка и по заръка на Светия престол“. Към 1682 г. доста френски прелати отхвърлиха този израз, напълно непознат в първите векове на вярата; в наши дни, през 1754 г. видяхме как един епископ (Стюарт Фицджеймс, епископ на Соасон) прояви достатъчно смелост да го пропусне в послание, което ще си остане и за потомците — това е послание, или по-точно уникално наставление, в което е речено предумишлено нещо, което никой понтифекс още не се осмелил да каже, а именно че всички хора, та дори и неверниците, са наши братя.

Най-сетне папата си е запазил във всички католически държави предимства, които със сигурност не би получил, ако не му бяха дадени по силата на давността. Във всяко едно кралство има доста бенефиции, принадлежащи нему; той получава значителна част от приходите им чрез консисторията.

Духовните лица, чиито ръководители живеят в Рим, са по същина папски поданици, разпръснати из всички държави. Обичаят, представляващ основата на всичко, който е първопричина светът да бъде ръководен чрез злоупотреби и закони, не всякога е дал възможност владетелите да се справят напълно с тази опасност — впрочем тези неща се смятат за свещени. За един мирянин полагането на клетва пред друг владетел е престъпление срещу верноподаничеството; в манастира това е религиозен акт. Сложността да се преценява доколко да се следват повелите на чуждестранния властник, лекотата, с която се извършва излъстяването, насладата от отхвърлянето на естественото иго и самоволният избор на другото, духът на противоречието и бедите през дадена епоха твърде често са довеждали цели монашески ордени дотам, да служат на Рим във вреда на своето отечество.

Просветеният дух, царящ във Франция от век насам, разпрострял се почти сред всички съсловия, представлява най-добрият лек срещу тази злоупотреба. Добрите книги, изписани по този въпрос, представляват безусловна услуга за кралете и народите; една от големите промени, осъществени по тоя начин в нравите при Луи XIV, е убеждението, до което са достигнали едва ли не всички духовни лица, че са първо поданици на краля и едва след това — слуги на папата. Юрисдикцията, основен белег — на суверенитета, все още принадлежи на римския понтифекс. Самата Франция, независимо от постигнатите свободи за галиканската църква, приема допитването до папата като последна инстанция по някои спорни за духовенството въпроси.

Ако трябва да бъде разтрогнат брак, да се оженят братовчеди, да се отрече някой от обета си — все още следва да се обръщаме към Рим, а не към съответния епископ; милостта се заплаща и лица от всички държави дават каква ли не цена за опрощенията.

Тези преимущества, разглеждани от множество лица като следствие от най-явни злоупотреби, а от други като останки от свръхсвещени права, винаги се поддържат умело. Рим полага грижи за предимствата си със също тъй силна политика, каквато римската република е вложила при завоюването на половината от познатия свят.

Никога никой двор не е успявал да спазва по-добро поведение в зависимост от хората и от епохата. Почти всички папи са все италианци, побелели, осъществявайки какви ли не сделки, и незаслепени от никакви страсти; съветите им са съставени от кардинали, подобни на тях, със сродни души. Такъв един съвет издава заповеди, достигащи до Китай и до Америка — в този смисъл той обгръща света, и като нищо могат да бъдат повторени словата, изречени някога от чужденец, посетил римския сенат: „Видях събор на царе.“ Повечето ни писатели с основание се опълчиха на амбициите на този двор; ала май нито един не е съдил правдиво за неговата предпазливост. Питам се дали друга нация би могла да отстои тъй дълго в Европа подобни непрестанно оспорвани предимства: всеки друг двор би ги изгубил — или поради гордост, или поради размекване, или поради мудност, или поради привързаност. Рим обаче почти винаги своевременно проявява твърдост и гъвкавост и е запазил всичко, възможно според човешките сили. Той пълзи през Карл V, беснее срещу краля на Франция Анри III, превръща се и във враг, и в приятел на Анри IV, проявява повратливост спрямо Луи XIII и открито се противопоставя на Луи XTV във времето, когато той е опасен — а често тайно враждува с императорите, от които се бои повече и от турските султани.

Малко права, множество претенции, политика и търпение — това е останало днес на Рим подир някогашното могъщество, което шест века по-рано се е било надигнало да покорява под тиарата и Империята, и Европа.

Неапол представлява сериозно свидетелство за правото да се създават и предават кралства, което папите са упражнявали навремето с такова умение и с такова величие: ала притежаващият тази държава испански крал е оставял на римския двор единствено честта и опасността да има приближен, твърде силен васал.

Иначе в папската държава царял блажен мир, накърнен единствено от споменаваното от мен спречкване между кардиналите Барберини, племенници на папа Урбан VIII, и херцога на Парма.

Относно останалата Италия

Другите италиански провинции имали разностранни интереси. Венеция се опасявала от турците и от императора; едва успявала да опази сушата на своята територия от претенциите на Германия и от нашествие от страна на турския владетел. Това вече не е била онази Венеция, първа в световната търговия, която само сто и петдесет години по-рано будела завист у кралете. Ръководството й било все тъй мъдро, ала във внушителната търговия били впрегнати всичките й сили и градът Венеция бил неукротим поради местоположението си, ала поради слабост — неспособен на завоевания.

Флоренция като държава се наслаждавала на спокойствие и изобилие под управлението на рода Медичи; тези владетели били довели до зараждането на литература, изкуства и изтънченост, които все тъй процъфтявали. За Италия тогава Тоскана представлявала това, което Атина е била за Гърция.

Савоя, разкъсана от гражданска война, както и от френските и испанските военни сили, накрая изцяло се предала на Франция и съдействала за отслабването на австрийското влияние в Италия.

Швейцарците, както и днес, съхранявали свободата си, без да се стремят да потискат никого. Продавали военната си сила на своите по-богати съседи; били бедни; нямали и понятие от науките и изкуствата, възникнали от разкоша — ала били мъдри и щастливи.

Относно северните държави

Северноевропейските нации — Полша, Швеция, Дания и Русия — подобно на другите си нямали взаимно доверие или воювали помежду си. В Полша, както и днес, си съжителствали нрави и управление, представляващи смесица между готските и франкските — избираем крал, благородници, споделящи могъществото му, робски народ, слаба пехота, кавалерия, съставена от благородниците, никакви укрепени градове, почти пълно отсъствие на търговия. Населението било нападано ту от шведите и от московците, ту от турците. Шведите, по държавно устройство дори по-свободни като нация, допускащи и селяни в своите генерални щати, ала по-зависими от кралете си, отколкото поляците, побеждавали почти навсякъде. Дания, застрашавала навремето Швеция, вече не плашела никого и същинското й величие започнало едва при кралете Фредерик III и Фредерик IV. Московия си била още варварска.

Относно турците

Турците не са били във възход, както при хора като Селим, Мехмед и Сюлейман; размекване подкопавало държавността, като тя си оставала все тъй жестока. Султаните били едновременно най-деспотичните господари в своя двор, но и най-несигурни за престола и за живота си. Осман и Ибрахим били удушени с връв, Мустафа бил детрониран два пъти. Разтърсена от тези трусове, турската империя била и атакувана от персийците. Ала когато персийците я оставяли да си отдъхне и когато дворцовите преврати се прекратявали, тази империя отново ставала страховита за християните; от устието на Бористен^[7], та до венецианските владения. Московия, Унгария, Гърция и островите току попадали под оръжието на турците, които още от 1644 г. не преставали да водят войната около Кандия^[8], тъй пагубна за християните.

Такова било положението, съотношението на силите и стремлението на основните европейски нации към времето на смъртта на краля на Франция Луи XIII.

Положението на Франция

Франция, съюзена с Швеция, Холандия, Савоя и Португалия, негласно подкрепена от останалите бездействащи народи, била отдадена на разорителна и за двете страни и гибелна за австрийския дом война. Тази война била подобна на всички, които от векове се водят помежду християнските владетели и при които гинат милиони хора и се съсипват цели провинции, за да бъдат присъединени по няколко гранични градчета, чието притежание рядко овъзмездява щетите, нанесени от усилието за спечелването им.

Генералите на Луи XIII били превзели Русийон; каталунците предложили да се присъединят към Франция срещу закрила за свободите, които те искали от своите крале; независимо от тези успехи обаче враговете превзели Корби през 1636 г. и стигнали до Понтоаз. От страх половината парижко население било избягало; кардинал Дьо Ришельо при всичките си внушителни намерения да принизи австрийската мощ бил принуден да набира от парижките къщи с коларски порти по един лакей, та да го прати да воюва и неприятелят да бъде отблъснат от подстъпите към столицата.

Накратко — французите били причинили големи беди на испанците и на германците, и също били доста пострадали.

Сили на Франция подир смъртта на Луи XIII и нрави по онова време

Военните действия довели до появата на видни пълководци като Густав Адолф, Валщайн, херцог Фон Ваймар, Пиколомини, Ян Де Верт, маршал Дьо Гебриан, принцовете Д’Оранж, граф Д’Аркур. Проявили се и някои първи министри. Канцлерът Оксенщирна, граф-херцогът Оливарес и особено кардинал Дьо Ришельо били внимателно следени от цяла Европа. През всички векове е имало известни държавници и военачалници: за беда политиката и оръжието сякаш са двете най-естествени призвания за хората; все трябва да се достига до споразумения или до битки. Най-големите щастливци минават за най-велики и всички често им приписват заслуги за успехи, зависещи от късмета.

Войните не се водели по начина, познат ни от времето на Луи XIV; армиите не били толкова многочислени; подир обсадата на Мец от Карл V никой генерал не се бил озовавал начело на петдесет хиляди души; обкръжаването и отбраната на местностите се извършвали с по-малко оръдия, отколкото днес. Изкуството да се издигат укрепления било още в зачатъка си. Използвали се пики и аркебузи; голяма работа вършели шпагите, които са безполезни днес. Имало остатъци от старинни национални правила, като например да се обявява война чрез херолди. Луи XIII бил последният, спазил този обичай: той проводил херолд в бойно снаряжение да обяви война на Испания през 1635 г.

Известно ви е, че тогава е било нещо съвсем привично свещеници да командват армии: кардинал-инфантът, кардиналът на Савоя, Ришельо, Лавалет, Сурди, архиепископ на Бордо, кардинал Теодоро Тривулцио, командвал испанската кавалерия — всички те надявали ризниците и се сражавали лично. Един епископ на Манд често служил като армейски интендант. Понякога папите заплашвали с отлъчване тези войнствени свещеници. Разярилият се срещу Франция папа Урбан VIII предал на кардинал Дьо Лавалет, че ще му отнеме сана, ако не се откаже от оръжията; след като обаче се сдобрил пак с Франция, го засипал с благословии.

Посланиците, също тъй посредници на мира, както и духовниците, съвсем спокойно служели в армиите на съюзни държави, където били изпращани. Шарнасе, френски пълномощник в Холандия, командвал там полк през 1637 г., а впоследствие дори и посланик Д’Естрад се проявил като полковник там.

Франция разполагала всичко на всичко с осемдесетхилядна редовна пехота. Марината, опропастена от векове и донейде потегната от кардинал Дьо Ришельо, била смазана при Мазарини. Луи XIII имал реален постоянен доход от едва четирийсет и пет милиона, обаче стойността на парите била двайсет и шест ливри на марка^[9]; тези четирийсет и пет милиона се равняват приблизително на осемдесет и пет милиона в наше време, когато условната стойност на марката монетно сребро е стигнала до четирийсет и девет ливри и половина, а чистото сребро върви за петдесет и четири ливри и седемнайсет су^[10] — стойност, която общественият интерес и справедливостта повеляват никога да не бъде променяна.

Търговията, днес широко разпространена, се водела от малцина; полицията в кралството била напълно пренебрегната — явно доказателство за слабостта на администрацията. Кардинал Дьо Ришельо, погълнат от стремежа си за самовъзвеличаване, впрегнато във величието на страната, започнал да прави Франция страховита навън, без да е успял да осигури вътрешното й процъфтяване. Главните пътища не били нито поправяни, нито охранявани; бъкали от разбойници; парижките улици били тесни, зле настлани, покрити от отвратителни отпадъци и пълни с крадци. От регистрите на парламента проличава, че стражата в столичния град била сведена до четирийсет и петима души, зле платени, които при това не си гледали работата.

Подир смъртта на Франсоа II Франция неизменно била разкъсвана от граждански войни или смущавана от фракции. Не се задържала мирно и доброволно под игото. Сеньорите получавали своето възпитание редом със заговорите — те представлявали дворцовото изкуство, така както впоследствие то е да се харесаш на владетеля.

Размирният и фракционен дух се бил предал от двора дори на най-малките градчета и витаел във всички населени места из кралството: за всяко нещо се надигали крамоли, тъй като нищо не било уредено; дори парижките енории стигали до ръкопашен бой — шествията се бъхтели помежду си за честта на своите пряпорци. Нерядко отците от „Нотър Дам“ се вчепквали с отците от „Сент Шапел“; парламентът и сметната камара стигнали до бой за това кой къде да застане в църквата „Нотър Дам“ в деня, когато Луи XIII предал своето кралство на закрилата на Света Богородица (15 август 1638 г.).

Почти всички общности в кралството разполагали с оръжия; почти всички лица били склонни към беса да се дуелират. Това готическо варварство, някога поощрявано дори от кралете, превърнало се в характеристика на нацията, подсилвало наедно с гражданските и външните войни обезлюдяването на страната. Няма да е пресилено, ако кажем, че за двайсет години, от които десет, прекарани във война, загивали повече благородници от ръцете на самите французи, отколкото от вражи ръце.

Нищо няма да съобщаваме тук за отношението към изкуствата и науките; за историята на нашите нрави в тази област ще се произнесем, където му е мястото. Нека само отбележим, че френската нация пребивавала в невежество, без да се изключват онези, които не се смятали за хора от народа.

Всички се обръщали към астролози и им вярвали. Всички свидетелства от онова време, като се започне с „История на своето време“ на председателя Дьо Ту^[11], са пълни с предсказания. Стегнатият, строг херцог Дьо Сюли съвсем сериозно предава онези, които са направени относно Анри IV. Това простодушие, най-безпогрешен знак за невежество, било дотолкова повсеместно, че били положени грижи да има астролог, скрит до стаята, където била кралицата Анна Австрийска, в момента на раждането на Луи XIV.

Нещо, което звучи почти невероятно, а все пак ни е предадено от абат Виторио Сири, изключително образован съвременен автор, е, че Луи XIII още от детството си получил прозвището Справедливи, понеже бил роден под знака Везни.

Същата слабост, повлияла за разпространението на абсурдната химера, каквато представлява астрологията като съдница, водела и до вяра в обсебванията и в магьосничествата: те били част от разбиранията за религията; току се появявали свещеници, които пъдели демоните. Съдилищата, съставени от магистрати, които би следвало да бъдат по-просветени от простосмъртните, се заемали охотно с казуси с магьосници. Паметта за кардинал Дьо Ришельо вечно ще бъде помрачена от смъртта на Юрбен Грандие, прословутото кюре от Луден, осъдено да загине на кладата като магьосник от един състав на съдебния съвет. Възмущаваме се как първият министър и съдиите са проявили слабостта да повярват в луденските дяволи или пък — варварството да оставят един невинен да умре сред пламъците. Потомците вечно ще си припомнят с удивление как „маршалката“ Д’Анкър е била изгорена на площад Грев^[12].

В копия на някои регистри в двореца Шатле срещаме процес, започнат през 1610 г., спрямо някакъв кон, дресиран от умелия си господар почти по начина, какъвто ни показват например по панаирите; искали да изгорят и господаря, и коня.

С това, общо взето, изясняваме какви са били нравите и духът на века преди въздигането на Луи XIV.

Липсата на просвещение сред всички слоеве в държавата пораждала дори у най-почтени хора суеверни постъпки, които позорели религията. Калвинистите приравнявали към разумния католически култ злоупотребите на вярата и още по-силно ненавиждали нашата Църква. Те противопоставяли на нашите народни суеверия, често твърде греховни, безпощадна твърдост и жестоки нрави, които отличават почти всички реформатори: затова и духовното разделение разкъсвало и принизявало Франция; приветливият обществен дух, с който днес се слави тази нация, бил абсолютно непознат. Нямало домове, в които достойни хора да се събират, за да споделят своите познания; липсвали академии и постоянни театри. И най-сетне — нравите, законите, изкуствата, обществото, религията, мирът и войната не съдържали нищо от онова, което виждаме по-късно през века на Луи XIV.