Волтер
Векът на Луи XIV (35)

Глава XXXIV.
Относно изящните изкуства в Европа по времето на Луи XIV

Доста пъти упоменавахме в тази история, че всеобщите бедствия, от които тя е съставена, които следват едно подир друго почти безспир, в крайна сметка биват заличени от регистрите на времето. Подробностите и обратите в политиката биват забравени; добрите закони, институциите и паметниците, произведени от науките и изкуствата, си остават завинаги.

Множеството чужденци, които пътуват днес до Рим не като поклонници, а като хора с вкус, не се занимават много с Григорий VII и Бонифаций VIII; те се възхищават на храмовете, издигнати от хора като Браманте и Микеланджело, на картините на Рафаело, на скулптурите на Бернини; ако притежават висока духовност, четат Ариосто и Тасо, почитат праха на Галилей. В Англия известно време се говори за Кромуел; вече не става дума за войните на Бялата роза; Нютон обаче се изучава с години; не се учудваме, когато четем в неговата епитафия, че е славен представител на човечеството, а бихме се учудили много да съзрем в тази страна останките на някой държавник, почетен със същите думи.

Иска ми се да можех тук да отдам нужното уважение на всички велики люде, прославили отечествата си през миналия век. Нарекох този век „век на Луи XIV“ не само защото този монарх е закрилял изкуствата много повече, отколкото всички свои съвременни крале, взети заедно, а и защото покрай него три пъти се обновяват поколенията на европейските владетели. Ограничих епохата до няколко години преди Луи XIV и до няколко години след него; действително тъкмо през този период човешкият дух осъществява най-голям напредък.

Англичаните са били по-устремени към съвършенството почти във всички области от 1660 г. до наши дни, отколкото през всички отминали векове. Няма да повтарям тук това, което другаде съм казвал за Милтън. Вярно е, че множество критици го укоряват за причудливостта на неговите картини, за рая на глупците, за алабастровите зидове, обграждащи земния рай; за дяволите, които, след като са били великани, се преобразяват в пигмеи, за да заемат по-малко място в адския съвет, поместен в сграда от чисто злато; за топовните изстрели в небесата, за планините, с които се замерят; за ангелите на коне, за разкъсаните на две ангели, които се снаждат. Оплакват се от неговите обеми, от неговите повторения; твърди се, че не се е изравнил нито с Овидий, нито с Хезиод в протяжното си описание как са създадени земята, животните и хората. Укоряват го за прекомерната сухота на неговите астрономически отклонения, за хрумванията му смятани за по-скоро екстравагантни, отколкото чудодейни, за по-скоро отвратителни, а не мощни: такъв е дългият път през хаоса; такива са влюбените грях и смърт, които създават незаконно потомство; смъртта, „повдигнала нос да надуши през бездната на хаоса промяната, настъпила в света, тъй както гарван души трупове“^[1]; смъртта, която надушва миризмата на греха и удря със своя вкаменяващ жезъл студеното и сухото; а студеното и сухото заедно с топлото и влажното стават четирима храбри пълководци, които водят в бой лековъоръжени зачатъци на атоми. Изобщо всички само критикуват; никой не си прави труда да хвали. Милтън си остава славен и достоен за възхищение в Англия: сравняват го с Омир, чиито недостатъци също са големи; поставят го над Данте, чиито измислици са още по-причудливи.

Сред множеството приятни поети, украсили управлението на Чарлс II, като Уолър, графовете Дорсет и Рочестър, херцог Бъкингам и други, ще отличим известния Драйдън, проявил се във всички поетически жанрове: неговите творения са пълни с обикновени подробности, а са и блестящи, и живи, и силни, и смели, и страстни; никой поет от неговата нация не може да се сравни с него и никой древен поет не го е надминавал. Ако Поуп, появил се след него, не бе създал в края на живота си своето „Есе за човека“, не би могъл да се сравнява с Драйдън.

Никоя нация не е възпявала морала в стихове по-енергично и по-дълбоко от английската нация; за мен тук е най-голямата заслуга на нейните поети.

Има и друга разнообразна литература, изискваща повече култура и универсалност, каквато е създал Адисън. Той не само се обезсмъртява със своя „Катон“, единствената английска трагедия, написана елегантно и с благородство — всичките му съчинения от морално и критическо естество издават добър вкус; навсякъде здравият смисъл е обкичен с цвета на въображението: неговият начин на писане представлява отличен модел за всяка страна. И при доайена Суифт откриваме много места, несравними с нищо през древността; той е един по-съвършен Рабле.

За англичаните са непознати надгробните слова: при тях не съществува обичаят кралете и кралиците да бъдат възхвалявани в църквите, ала красноречието от амвона, твърде грубовато в Лондон преди Чарлс II, внезапно набира скорост. В своите мемоари епископ Бърнет свидетелства, че това е по подражание спрямо французите. Може би те са надминали своите учители: техните речи са не тъй усукани, не тъй сълзливи, не тъй декламаторски, както на французите.

Забележително е също как тези островитяни, откъснати от останалия свят и образовани тъй късно, притежават в най-лошия случай не по-малко познания относно античността, отколкото бихме открили в Рим, останал тъй дълго център на нациите. Маршъм надниква в мрака на древен Египет; надали някой персиец познава зороастровата религия, както ученият Хайд. Историята на Мохамед и на времената допреди него е била неизвестна за турците и бива развита от англичанина Сейл, провел полезни пътувания из Арабия.

Няма страна в света, където с християнската религия да е водена такава мощна борба и където тя да е била отстоявана по-умело, както в Англия. От Хенри VIII до Кромуел диспутите и сраженията се водят като при ония древни борби, когато гладиаторите са излизали на арената със завързани очи и ятаган в ръцете. Съвсем леки култови и догматически различия са водели до ужасяващи войни; за сметка на това, когато след реставрацията, та до наши дни християнството бива нападано почти всяка година, диспутите не предизвикват никакви размирици; отговорите са строго научни — навремето се е отговаряло с огън и желязо.

Англичаните се оказват учители на другите нации най-вече в областта на философията. Тук не става дума за хитроумни системи. Баснословните времена на гърците са загърбени отдавна, а съвременните баснословия така и не се проявяват. Канцлерът Бейкън започва, като казва, че към природата следва да се отнасяме поновому, че трябва да се правят експерименти: Бойл цял живот прави такива. Тук няма място за спорове в областта на физиката; достатъчно е да се каже как след три хиляди години напразни проучвания Нютон първи открива и доказва великия природен закон, според който всички елементи на материята се привличат взаимно, като по този начин се съхраняват орбитите на небесните тела. Действително той първи вижда просветление; преди него то е непознато.

Неговите математически принципи, в които присъства съвсем нова и съвсем реална физика, се основават върху пресмятанията, неточно наречени „за безкрайността“ — последен опит на геометрията, който той осъществява на двайсет и четири години. Тъкмо затова великият философ, ученият Халей заявява, че „не е позволено на смъртен да се доближи повече до божественото“.

Множество добри геометри и добри физици се просвещават благодарение на неговите открития и биват поощрявани от него. Брадли най-сетне открива светлинната аберация на неподвижните звезди, помещаващи се най-малко на дванайсет милиона левги далечина от нашето мъничко кълбо.

Същият този Халей, за когото споменах, макар и прост астроном, получава командването на кралски кораб през 1698 г.: тъкмо на този кораб установява позициите на звездите над земния южен полюс и отбелязва всички промени на посоките на компаса във всички известни части на земното кълбо; в сравнение с това пътешествието на аргонавтите е просто преминаване с лодка от единия до другия бряг на река. В Европа съвсем бегло се споменава за пътуването на Халей.

Безразличието към станалите ни твърде познати велики неща и възхищението на древните гърци спрямо дреболии е допълнително доказателство за невероятното превъзходство на нашия век над предишните. Боало във Франция и Шевалие Темпъл в Англия упорито не желаят да признаят това превъзходство: те искат да принизят своя век, за да поставят себе си по-високо от него. Диспутът между древните и съвременните люде вече е приключил, поне що се отнася до философията; нито един старомоден философ вече не обучава младежите при просветените народи.

Дори само Док би бил ярък пример за предимството на нашия век спрямо светлите периоди на Гърция; между Платон и него няма нищо: никой в този отрязък от време не разгръща тежненията на нашите души; човек, познаващ целия Платон и познаващ единствено Платон, би знаел малко и не нужното.

Всъщност той е бил красноречив грък; неговата „Апология на Сократ“ е услуга, която прави на учените от всички нации: редно е да го уважаваме, след като е призовал към уважение спрямо нещастната добродетел и е обрисувал тъй ужасно преследвачите й. Дълго се вярва, че превъзходният му морал няма как да бъде придружен от неправилна метафизика; превръщат го едва ли не в един от Отците на Църквата заради неговата „Троичност“, която никой така и не проумява. Ала какво бихме си помислили днес за философ, който би ни уверявал, че материите са равни, че светът е фигура от дванайсет петоъгълника, а огънят представлява пирамида, свързана със земята посредством числата? Дали би се приело добре доказателството за безсмъртието и превъплътяванията на душата посредством твърдението, че сънят произхожда от будното състояние, будното състояние от съня, живият от мъртвия и мъртвият — от живия? Това са построения, от които хората се възхищават векове наред, а впоследствие дори и по-екстравагантни идеи са били използвани за възпитанието им.

Единствен Док увековечава човешкия разум в книга, съдържаща само истини; произведението е съвършено, тъй като идеите в него са ясни.

Ако желаем окончателно да се убедим, че този век има преимущество пред всички други, можем да хвърлим поглед и към Германия и към Севера. В Данциг Хевелиус пръв опознава планетата Луна; никой друг преди него не е изследвал тъй добре небето: сред великите хора, изникнали през този период, никой не е представлявал тъй явно истината, че той трябва да се нарича век на Луи XIV. Хевелиус губи при пожар огромна библиотека; френският монарх изпраща на астронома от Данциг дар, надхвърлящ значително загубата му.

В Холщайн Меркатор е предвестник на Нютон в геометрията; в Швейцария родът Бернули следва достойно този велик човек. За известно време Лайбниц се смята за негов съперник.

Знаменитият Лайбниц се ражда в Лайпциг: той умира като мъдрец в Хановер, обожавайки Бог също като Нютон, без да общува с хората. Той е може би най-универсалният учен в Европа: неуморен в издирванията историк, дълбок анализатор на правото, чието изучаване обвързва с философията, колкото и несвързана да ни се струва тя с него, проницателен метафизик, стремящ се да примири богословието и метафизиката, та дори поет на латински и най-вече добър математик, съперничещ на Нютон относно изобретяването на пресмятането на безкрайното и съумял да спечели привърженици за сметка на Нютон.

Това е най-прекрасната епоха за геометрията: математиците често си отправят предизвикателства, сиреч задачи за разрешаване, почти както някогашните владетели на Египет и Азия са си изпращали загадки за отгатване. Задачите на геометрите са доста по-трудни от тези загадки: нито една не остава без отговор в Германия, в Англия, в Италия и във Франция. Никога кореспонденцията помежду философите не е ставала тъй повсеместна; особено се е проявявал Лайбниц. Независимо от войните и от религиозните различия в Европа се ражда република на словесността. Във всички науки, във всички изкуства се практикува взаимопомощ: републиката се оформя от академиите. Италия и Русия биват обединени от литературата. Англичани, германци и французи отиват да учат в Лайден. Известният лекар Бурхаве е търсен за съвети и от папата, и от царя на Русия. Най-знаменитите му ученици привличат чужденци и в известен смисъл стават интернационални лекари; истинските учени във всяка област скъсяват помежду си връзките на разгърналата се навсякъде и навсякъде независима огромна духовна общност. Тази кореспонденция продължава; тя представлява утеха за бедите, причинени по земята от честолюбието и политиката.

През този век Италия запазва старата си слава, макар да няма вече люде като Тасо и Рафаело — не е малко, че са се появили и един път. Киабрера, а после и Дзапи, и Филикая доказват, че за прекрасното все тъй има място при тази нация. „Меропа“ на Мафеи и драматичните произведения на Метастазио са прекрасни паметници на века.

Изучаването на истинската физика, започнато от Галилей, продължава въпреки съпротивата на старата негъвкава философия. Касини, Вивиани, Манфреди, Бианкини, Дзаноти и множество други разгръщат над Италия светлината, просветила другите страни; и при все че основните лъчи на тази светлина идат от Англия, италианските школи най-сетне не я загърбват.

Всички литературни жанрове се проявяват в тази древна родина на изкуствата, както и другаде, освен при материите, където свободомислието дава по-силни тласъци на духа, както е при други нации. Този век преди всичко опозна античността по-добре, отколкото предходните. Италия дава повече паметници, отколкото цяла Европа; колкото повече се занимаваме с тези паметници, толкова повече се развива науката.

Дължим този напредък на неколцина мъдреци, на неколцина гении, малобройни и пръснати из цяла Европа, като някои дълго остават неизвестни и често биват преследвани: те просвещават и утешават съсипаната от войните земя. Другаде могат да бъдат открити списъци на всички онези, които прославят Германия, Англия, Италия. Може би един чужденец не би съумял да въздаде почит на заслугите на всички тези знаменити люде. Достатъчно е, дето тук доказахме, че през миналия век хората са придобили по-голямо просвещение в двата края на Европа в по-значителна степен, отколкото през предните епохи.