Волтер
Векът на Луи XIV (12)

Глава XI.
Изтегляне от Холандия. Повторно завоюване на Франш Комте

Твърде необходимо е предполагаемите читатели на този труд да помнят, че тук не се разказва просто последователно за различни кампании, а става дума за история на хорските нрави: достатъчно са книгите, пълни с всевъзможни военни тънкости и подробности относно човешката ярост и мизерия. Целта на това писание е да бъдат обрисувани главните характери в тези превратности, да се пресеят множеството дребни факти и да бъдат осветлени единствено съществените, а по възможност да се изясни и породилият ги дух.

Тогава Франция е в апогея на своята слава: имената на нейните пълководци са споменавани със страхопочитание; нейните министри се възприемат като умове, по-значими от съветниците на другите владетели; в Европа Луи се оказва едва ли не единствен по рода си крал. Действително — император Леополд не се появява сред своите войски; Карлос II, кралят на Испания син на Фелипе VI, едва-що се е разделил с детството; кралят на Англия проявява активност в своя живот единствено спрямо насладите.

Всички тия владетели и техните министри допускат груби грешки. Англия действа против собствената си държавност, доколкото се съюзява с Франция, въздигайки велика сила, която е в неин интерес да отслаби; императорът, Империята и испанският съвет постъпват още по-зле, като не се противопоставят още в началото на тази стихия. Най-сетне и Луи извършва огромна грешка, подобно на всички тях, като не умножава достатъчно бързо тъй лесните си завоевания. Конде и Тюрен настояват повечето холандски укрепления на населените места да бъдат разрушени, те твърдят, че държави не се отвоюват с гарнизони, а с цели армии; че трябва да се опазват по едно-две военно важни населени места, за да се подсигури отстъплението, а трябва да има бърз устрем към цялостно завоюване. Напротив, Лувоа иска навсякъде укрепления и гарнизони: такъв е неговият гений, такова е и мнението на краля. По този начин Лувоа разполага с повече работни места, той разширява дейността на своето министерство и възторжено противоречи на двамата най-велики пълководци през онзи век. Луи му се доверява и сбърква, което и сам признава впоследствие; той пропуска момента за навлизане в столицата на Холандия, отслабва армията си, като я разхвърля на премного места, дава възможност на неприятеля да си поеме дъх. Историята на най-великите владетели често представлява разказ за човешките грешки.

Подир оттеглянето на краля нещата се променят. Тюрен е принуден да се придвижи към Вестфалия, за да пресрещне имперските сили. Губернаторът на Фландрия Монтерей, без да получи пълна подкрепа от нерешителния държавен съвет на Испания, подсилва незначителната армия на принц Д’Оранж с близо десет хиляди души. Принцът успява да задържи французите до настъпването на зимата: така възможностите биват балансирани. Зимата идва: холандските наводнения се покриват с лед; Люксембург, който е заел Утрехт, вече води война, с каквато французите не са свикнали, и подлага Холандия на нова опасност, не по-малко страшна от предходните.

Една нощ той събира около дванайсет хиляди пехотинци, изтеглени от съседните гарнизони. Обувките им биват подковани. Той застава начело и поема по леда към Лайден и към Хага. Ледът внезапно започва да се топи: Хага е спасена. Неговата армия, обкръжена от вода, няма накъде да се придвижи и почти е пред гибел. За да се върне в Утрехт, трябва да стъпва по тясна, мочурлива дига, където едвам могат да се придвижват един до друг четирима души. До тази дига може да се достигне единствено ако бъде нападнато укрепление, което изглежда непревземаемо без артилерия. Ако това укрепление било способно да спре армията дори само за ден, тя щяла да погине от глад и от умора. Люксембург бил в безизходица; късметът обаче, който спасил Хага, спасил неговата армия благодарение на предателството на коменданта на укреплението, който без никаква причина напуснал своя пост. Хиляди са непонятните събития и във войните, и в мирния живот; това спадало към тях. Последица от начинанието било едно зверство, поради което представата за французите в тази страна станала напълно отвратителна. Бодегравен и Свамердам, два внушителни града, богати и гъстонаселени, подобни на нашите неголеми селища, били предоставени на войниците за разграбване като награда за изтощението им. Те опожарили двата града и в светлината на пламъците се отдали на разврат и жестокости. Удивително е какви варвари са френските войници, които иначе са командвани от множество възхитите ни офицери, справедливо известни както с човечността, така и с храбростта си. Това безчинство оставило такива дълбоки впечатления, че дори близо четирийсет години по-късно съм виждал холандски книжки, по които децата се учат да четат, където премеждието е описано и така се насажда омраза към французите у все нови поколения.

1673 г. Същевременно кралят водел усилени преговори с кабинетите на всички владетели. Той успял да убеди херцога на Хановер. В началото на войната избирателят на Бранденбург бил подписал договор, който обаче скоро бил нарушен. Луи плащал на хора из всички германски дворцови среди. Негови емисари подклаждали в Унгария смутове из въпросната провинция, към която виенският държавен съвет се отнасял твърде строго. На краля на Англия били дадени пари, за да воюва упорито с Холандия въпреки недоволството на цялата английска нация, възмутена, задето обслужвала величието на Луи XIV, след като била по-склонна да го потъпче. Европа се тресяла поради въоръжените сили и преговорите на Луи. В крайна сметка той не успял да попречи на императора, Империята и Испания да се обвържат с Холандия и да му обявят тържествено война. До такава степен бил променил настроенията, че естествените му съюзници, холандците, се сприятелили с австрийския дом. Император Леополд изпращал мудно помощ, но явно бил силно раздразнен. Съобщава се, че когато отишъл в Грац на преглед на войските, които бил събрал там, пътьом се причестил, после взел в ръце разпятие и призовал Бог за свидетел, че каузата му е справедлива. Това действие би било уместно по време на кръстоносните походи; молитвите на Леополд не попречили на напредъка на въоръжените сили на френския крал.

Най-напред си проличало колко усъвършенствана е неговата марина. Вместо трийсетте плавателни съда, присъединени предната година към английската флота, били изкарани четирийсет, без да се броят брандерите. Офицерите били изучили умелото маневриране на англичаните, редом, с които се били сражавали срещу общ противник — холандците. При властването на Джеймс II херцогът на Йорк бил изобретил изкуството да се предават заповеди по море посредством различни движения с флагчета. Дотогава французите не умеели да подреждат флотилии за бой: опитът им се свеждал до схватки кораб срещу кораб, а не до съвместно придвижване на множество от тях, до наподобяване по море на напредването на сухопътните войски, при които отделните корпуси се подкрепят и си помагат взаимно. При тях станало същото, както при римляните, които за година изучили от картагенците изкуството на морските сражения и се проявили като равни на своите учители.

Вицеадмиралът Д’Етре и неговият помощник Мартел правили чест на военните умения на френската нация при три последователни битки по море през юни (7, 14 и 21 юни 1673 г.) между холандския и френско-английския флот. При трите схватки адмирал Ройтер се проявил възхитително. Детре писал на Колбер: „Ще ми се да съм спечелил със смъртта си славата, която придоби Ройтер.“ Д’Етре заслужавал Ройтер да каже същото за него. Качествата и ръководенето от всички страни били тъй равни, че не се стигнало до решителна победа за никого.

Освен че преобразил своите французи в морски бойци с помощта на Колбер, Луи усъвършенствал още и изкуството да се води война по суша благодарение на уменията на Вобан. Той лично присъствал при обсадата на Маастрихт, докато се водели трите морски Сражения. За него Маастрихт бил ключ към Нидерландия и към Съединените провинции; той представлявал крепост под управлението на безстрашен губернатор на име Фарио, роден французин, който бил преминал на служба в Испания, а после и в Холандия: гарнизонът се състоял от пет хиляди човека. Вобан ръководил обсадата и за пръв път приложил успоредните бойни линии, измислени от италиански инженери, служещи на турците при Кандия; той добавил оръжейните пунктове, които се правят в траншеите, за да бъдат по-бойни войниците и да има връзка между тях при спускането напред. При тази обсада Луи се проявил с по-голяма точност и издръжливост, отколкото по-преди: с търпеливостта си към усилията давал пример на своята нация, укорявана дотогава, че притежава само буйна смелост на пристъпи, бързо прекършвана от умората. Маастрихт се предал подир осем дни (29 юни 1673 г.).

За да укрепи допълнително военната дисциплина, той проявил строгост, която дори сякаш била прекомерна. Принц Д’Оранж разполагал, за да се противопостави на бързите завоевания, само със слабоволеви офицери и страхливи войници и ги бил настроил за бой посредством санкции — предавал на палача онези, които изневерявали на своите задължения. Кралят също прибягнал до наказания, когато изгубил едно населено място. Твърде смел офицер на име Дюпа върнал Нарден на принц Д’Оранж. Всъщност удържал четири дни; предал града подир петчасово сражение поради негодните укрепления, за да избегне масирана атака, която недостатъчният и обезкуражен гарнизон нямало да успее да отблъсне. Раздразнен от първия неуспех на своите въоръжени сили, кралят осъдил Дюпа да бъде влачен с лопата в ръката из Утрехт, а шпагата му била счупена: нечовешко и ненужно спрямо френските офицери, които са достатъчно чувствителни към славата и няма за какво да бъдат плашени със страх от позор. Редно е да знаем, че в действителност запасите на комендантите на укрепени населени места ги задължават да отразят три щурма; този закон обаче е сред неизпълнимите. Година по-късно Дюпа пада убит при обсадата на градеца Граве, където служи като доброволец. Храбростта и смъртта му трябва да са разстроили маркиз Дьо Лувоа, който го бил наказал тъй сурово. Височайшата власт може да тормози един свестен човек, но не бива да го лишава от честта му.

Старанието на краля, геният на Вобан, строгата проницателност на Лувоа, опитът и забележителните умения на Тюрен, дейното безстрашие на принц Дьо Конде нямало как да поправят грешката да се вардят толкова населени места и изтърваването на Амстердам.

Принц Дьо Конде напразно се опитал да достигне сърцето на наводнената Холандия. Тюрен не успял да възпрепятства свързването на силите на Монтекуколи и на принц Д’Оранж, нито да попречи на принца да превземе Бон. Епископът на Мюнстер, положил огромни усилия за погубването на генералните щати, се озовал под удара на холандците.

Парламентът на Англия наложил на краля да се включи сериозно в мирните преговори и да прекрати ролята си на наемник спрямо френското величие. Трябвало трите холандски провинции да бъдат изоставени също тъй бързо, както били завоювани. Все пак ги ограбили: интендантът Робер отмъкнал само от провинция Утрехт за една година милион и шестстотин шейсет и осем хиляди флорина. Изтеглянето от завоюваните области станало тъй спешно, че двайсет и осем хиляди холандски пленници били освободени срещу едно екю на човек. Триумфалната арка на портата Сен Дьони и другите паметници, прославящи завоеванията, били тъкмо завършени, а завоюваното вече било изгубено. При това нашествие холандците славно се борили по море и умело извели войната извън границите на своята страна. Според Европа излязло, че Луи XIV твърде скоро и с прекомерна гордост се е възрадвал на един мимолетен триумф: последствието от това начинание била кървавата война едновременно с Испания, Империята и Холандия, като Англия оттеглила подкрепата си, както и Мюнстер, та и Кьолн, а в нападнатите и изоставени области към краля изпитвали не възхищение, ами омраза.

Владетелят устоял сам срещу всички врагове, които си бил спечелил. Предвидливостта на неговото управление и силата на държавата му проличали дори по-добре, когато се наложило да се води борба срещу взаимнообвързаните велики сили и срещу големи пълководци, вместо при завоевателните разходки до френска Фландрия, до Франш Комте и до половината Холандия, където неприятелите били беззащитни.

Забележително било най-вече какви предимства има един абсолютен владетел с добре управлявани финанси спрямо другите крале. Той едновременно осигурил армия от близо двайсет и три хиляди души на Тюрен против силите на Империята; четирийсетхилядна войска на Конде против принц Д’Оранж; армейски корпус се намирал по границите на Русийон; флота, пренасяща войници, прехвърлила войната срещу испанците чак в Месина; самият той поел на път, за да завладее повторно Франш Комте. Навсякъде едновременно се отбранявал и нападал.

При новото настъпление във Франш Комте най-напред проличало цялостното надмощие на управлението му. Трябвало да спечели или най-малкото да приспи опасенията на швейцарците, една бедна, ала опасна нация, винаги въоръжена, винаги безкрайно привързана към своята свобода, непобедима по собствените й граници, която вече роптаела и била нащрек поради повторната поява в съседство на Луи XIV. Императорът и Испания искали Тринайсетте кантона да допуснат поне свободното преминаване на войските им, за да подпомогнат Франш Комте, оставена беззащитна поради небрежността на испанския първи министър; от своя страна кралят убеждавал швейцарците да не допускат никого: само че Империята и Испания представяли само основания и молели; кралят предложил пари в брой и така убедил швейцарците да изпълнят желанието му — преминаването било отказано. Заедно с брат си и със сина на великия Конде Луи обсадил Безансон. Той харесвал обсадните действия и разчитал, че притежава в тях умения, равни на тези на Конде и Тюрен: ала, макар да бранел ревниво славата си, признавал, че двамата велики мъже са по-способни от него във военните походи. Впрочем той никога не обсаждал град, ако не бил дълбоко убеден, че ще го превземе. Лувоа правел такава добра подготовка, снабдяването на войските било тъй отлично, а Вобан, който ръководел почти всички обсади, бил такъв майстор в завладяването на градове, че кралят не се безпокоял за своята слава. Вобан ръководил щурмовете на Безансон, който бил превзет за девет дни; за месец и половина цялата област Франш Комте станала подвластна на краля. Тя си остава във Франция и сякаш е присъединена завинаги: един паметник на слабостта на австро-испанското правителство и на силата на управлението на Луи XIV.