Волтер
Векът на Луи XIV (21)

Глава XX.
Поражения в Испания; поражения в битките при Рамийѝ и при Торино и последствия от тях

Един от първите подвизи на тези английски бойци било превземането на Гибралтар, който с основание минавал за непревземаем. Откъм сушата дълга, стръмна скалиста верига запречва пътя; пристанище няма; издължено, несигурно, изложено на чести бури заливче оставя корабите в плен на лошото време и на артилерията, разположена в крепостта и по пирса. Дори само буржоата в този град биха могли да го отбраняват от хиляда кораба и от сто хиляди души — ала тъкмо поради своята непристъпност той бил превзет. Гарнизонът се състоял едва от сто човека; те били достатъчни, ала не изпълнявали задълженията си, смятайки ги за ненужни. Принц Фон Хесен слязъл на брега с хиляда и осемстотин души на намиращия се на север провлак, зад града: оттам стръмна скала правела града недостижим. Флотата напразно стреляла петнайсет хиляди пъти с оръдията си. Накрая някакви моряци, веселейки се, се приближили с лодки под пирса, откъдето трябвало да ги смели артилерията: тя обаче не се задействала. Те се покачили върху пирса, овладели го; натам се втурнали и войници и се наложило напревземаемият град да се предаде. Той все още принадлежи на англичаните по времето, когато пиша (1740). Испания, която отново стана велика сила при управлението на принцесата на Парма, втора съпруга на Фелипе V, като си осигури победи в Африка и в Италия, все тъй гледа с безсилна мъка Гибралтар в ръцете на една северна нация, чиито кораби само допреди два века едва-едва са прониквали в Средиземно море.

След превземането на Гибралтар английската флота, владееща моретата, нападнала при Малага графа на Тулуза, адмирал на Франция: битката в действителност не довела до промяна на положението, но се оказала сред последните, бележещи времето на мощта на Луи XIV. Неговият извънбрачен син графът на Тулуза, адмирал на кралството, командвал петдесет бойни кораба и двайсет и четири галери: той се оттеглил, без това да е безчестно и без загуби (1705). Кралят обаче изпратил допълнително тринайсет кораба, които да нападнат Гибралтар, докато маршал Дьо Тесе го обсаждал откъм сушата, и това двойно предизвикателство погубило и армията, и флотата: част от корабите се разбили при буря, други били превзети на абордаж от англичаните подир възхитителна съпротива, останалите изгорели край испанските брегове. По-нататък вече нямало значителни френски флоти нито из Океана, нито в Средиземно море; марината се озовала почти в същото положение, в каквото я бил заварил Луи XIV, подобно на други бляскави постижения, достигнали при него до възход и до заник.

Пак англичаните, превзели Гибралтар, за месец и половина завоювали кралство Валенсия и Каталуния в полза на ерцхерцог Карл; те превзели Барселона благодарение на случайност, възникнала поради дързостта на обсаждащите.

Англичаните били предвождани от един от най-необичайните мъже, родили се в тази страна, тъй богата на горди, храбри и чудновати личности: това бил граф Питърбъро, човек, подобен във всяко едно отношение на героите от толкова книги, съчинени от испанците. На петнайсет години той бил заминал от Лондон да воюва срещу маврите в Африка, на двайсет години бил сред първите, включили се в Английската революция, бил се явил най-напред в Холандия при принц Д’Оранж — за да не заподозрат какви са намеренията му, тръгнал уж за Америка, а оттам отишъл в Хага с холандски кораб. Губил и дарявал, и възстановявал имуществото си неколкократно. Тогава воювал в Испания почти за своя сметка, хранел и ерцхерцога, и домакинството му. Тъкмо той обсадил Барселона заедно с принц Фон Дармщат^[1]: предложил му да нападнат внезапно убежищата на крепостта Монтжуик и на града; въпросните укрепления, където принц Фон Дармщат загинал, били превзети с шпаги в ръце. Една бомба попаднала в склада за барут на крепостта, той избухнал, крепостта била завоювана, а градът капитулирал. Вицекралят се срещнал с Питърбъро при портата на въпросния град: документите за капитулацията още не били подписани, а се чули викове и крясъци. „Мамите ни — обърнал се вицекралят към Питърбъро, — ние капитулираме най-почтено, а вашите англичани проникват в града през стените: те колят, грабят и изнасилват.“ „Грешите — отвърнал граф Питърбъро, — трябва да са хората на принц Фон Дармщат. Само един начин има да спасите града, оставете ме веднага да вляза с моите англичани; ще успокоя нещата и ще се върна при портата, за да узаконим капитулацията.“ Той говорел тъй правдиво и внушително, че губернаторът, при възникналата опасност го послушал: оставили го да влезе. Той се спуснал напред с офицерите си и открил германци и каталунци, които съвместно с населението на града съсипвали къщите на най-заможните граждани; прогонил ги; заставил ги да предадат придобитата плячка; видял как херцогиня Ди Пополи можела да бъде озлочестена от група войници и я върнал при съпруга й; най-сетне, след като въдворил мир, се върнал при портата и подписал документите за капитулацията. Испанците били поразени от човечността на англичаните, които населението смятало за безпощадни варвари, понеже се водели еретици.

Към поражението при Барселона се прибавило и унижението, че бил направен неуспешен опит градът да бъде възвърнат. Фелипе V, в полза, на когото се била обявила по-голямата част от Испания, не разполагал нито с пълководци, нито с инженери, почти нямал армия: всичко се осигурявало от Франция. Графът на Тулуза отново блокирал пристанището с останалите на Франция двайсет и пет кораба, маршал Дьо Тесе започнал обсада с трийсет и един ескадрона и трийсет и седем батальона, ала пристигнала английската флота и френската се оттеглила; маршал Дьо Тесе набързо прекратил обсадата, зарязвайки в лагера много провизии — побягнал, оставяйки хиляда и петстотин ранени на милостта на граф Питърбъро. Това били все съществени загуби: вече не се знаело дали на Франция й излиза по-скъпо да спасява Испания, отколкото й било струвало да я победи. И все пак внукът на Луи XIV бил подкрепен от обичта на кастилската нация, която се гордеела със своята вярност и не отстъпвала от направения избор.

В Италия нещата се развивали добре: Луи XIV си отмъстил на херцога на Савоя. Херцог Дьо Вандом отначало славно отблъснал принц Ойген в еднодневната схватка при Касано край Ада (16 август 1705 г.), кървав сблъсък от онези, при които няма надмощие и двете страни пеят Те Deum, а всъщност само се изтрепват хора, без някой да надделее. Подир битката при Касано последвала пълна победа при Касинато (19 април 1706 г.) при отсъствието на принц Ойген^[2]; когато принцът се завърнал в деня след сражението, напълно била разбита още една негова войскова част. В крайна сметка се наложило съюзниците да отстъпят цялата територия на херцог Дьо Вандом. Оставало да бъде превзет Торино — това предстояло; като че нямало начин да му се помогне. Откъм Германия маршал Дьо Вилар изтласквал принц Фон Ваден; във Фландрия Вилроа командвал осемдесетхилядна армия и се канел да спечели срещу Марлборо удовлетворение за нещастието си при боя срещу принц Ойген. Прекомерната му самонадеяност относно собствените му способности за пореден път била извънредно пагубна за Франция.

Маршал Дьо Вилроа разположил на лагер войските си край Меен, при изворите на Гет; центърът им бил при селцето Рамийй, станало известно не по-малко от Хьохщет. Можел да избегне битката: отговорните офицери му дали този съвет, ала безумната жажда за слава го провалила (23 май 1706 г.). Твърди се, че при заетите позиции надали някой опитен човек не би предвидил поражението; по средата били наборните войници, недисциплинирани, в непълен личен състав; снаряжението било помежду линиите на армията; левият фланг бил зад някакво тресавище, сякаш нарочно, за да му се попречи да напредне срещу врага^[3].

Марлборо забелязал всички тези грешки и подредил войските си, за да се възползва от тях. Видял, че левият фланг на френската армия няма как да нападне десния му фланг; незабавно прехвърлил хора оттам, та да насочи повече сили срещу Рамийй. Господин Дьо Гасион, офицер наместник, съзрял придвижването на неприятеля и извикал на маршала: „Ако не промените бойния ред, с вас е свършено: отслабете левия фланг, за да противодействате равностойно на врага; сбийте редиците; ако се забавите дори за малко, край на всичко.“

Много офицери подкрепили този разумен съвет; маршалът не им повярвал. Марлборо ударил: имал срещу себе си врагове, подредени за битката тъй, както самият той би ги разположил, за да ги победи. Така говори цяла Франция, а историята отчасти е разказ за мнението на хората: ала нима не би следвало да кажем също, че бойците на съюзниците са били по-дисциплинирани, че увереността им поради водача и предишните успехи им е вдъхвала повече смелост? Дали отделни френски полкове не са изменили на своя дълг? Нима по-твърдите срещу стрелбата батальони не изграждат съдбините на държавите? Френската армия не се съпротивлявала дори половин час. При Хьохщет боят се водил почти осем часа и били убити осем хиляди души откъм победилата страна; при Рамийй не загинали дори и две хиляди и петстотин души — съсипията била пълна; французите изгубили двайсет хиляди човека, цвета на нацията, както и надеждата да извоюват надмощие. При Хьохщет били изгубени Бавария и Кьолн; при Рамийй отпаднала цялата испанска Фландрия: Марлборо влязъл победоносно в Антверпен, в Брюксел, превзел Остенде, Менен направо се предал.

Отчаяният маршал Дьо Вилроа не смеел да пише на краля за това поражение: пет дни не изпратил никаква вест. Най-сетне написал потвърждението на новината, която вече била хвърлила в ужас френския двор; а когато се появил отново пред краля, монархът, вместо да го укори, му казал: „Господин маршал, на нашата възраст човек няма късмет.“

Кралят незабавно изтеглил от Италия херцог Дьо Вандом, където смятал, че той не му е необходим, и го изпратил да оправи някак положението: надявал се, донякъде основателно, че превземането на Торино ще е утеха при толкова беди. Принц Ойген нямало как да се появи, за да помогне на този град: той бил отвъд Адидже, а реката, покрай която била издигната дълга верига от укрепени позиции, изглеждала непреодолима. Големият град бил обсаден от четирийсет и шест ескадрона и от сто батальона.

Командващият херцог Дьо Лафьояд бил най-блестящият и приятен човек в кралството; макар да бил зет на министъра, общественото мнение било на негова страна. Бил син на онзи маршал Дьо Лафьояд, който издигнал на площад „Виктоар“ статуята на Луи XIV: хората го намирали също тъй смел, честолюбив и ярък, но по-разсъдлив. За награда от завоюването на Торино той очаквал жезъла на маршал на Франция. Неговият тъст Шамияр, който силно го обичал, бил дал всичко, за да му осигури успех. Въображението се стряска от подробностите около подготовката за тази обсада: читателите, които надали вникват в спорове относно подобни неща, може би биха се заинтересували да разберат колко огромни и безполезни са били приготовленията.

Били докарани сто и четирийсет оръдия; за отбелязване е, че всяко мощно оръдие със снаряжението си излиза около две хиляди екюта. Имало сто и десет хиляди гюлета, сто и шест хиляди патрона от един вид и триста хиляди от друг, двайсет и една хиляди бомби, двайсет и седем хиляди и седемстотин гранати, петнайсет хиляди чувала с пръст, трийсет хиляди инструмента за копаене, милион и двеста хиляди ливри барут. Прибавете към тези боеприпаси оловото, желязото и тенекията, въжата, снаряженията за спускане в дълбочина, сярата, селитрата и всевъзможните сечива. Със сигурност разходите около подготовката за разрушителните средства биха били достатъчни, за да се основе и да процъфти някоя многолюдна колония. Всяка обсада на голям град изисква такива огромни разходи — а когато в родината трябва да се потегне някое порутено селце, то бива пренебрегвано.

Херцог Дьо Лафьояд, пламенен и деен, изключително надарен за акции, изискващи единствено храброст, ала неспособен на дела, за които са потребни изкусност, обмисляне и време, бързал да приключи обсадата противно на всички правила. Маршал Дьо Вобан, може би единственият пълководец, който обичал държавата повече от себе си, бил предложил на херцог Дьо Лафьояд да дойде да ръководи от инженерна гледна точка обсадата и да служи във войската като доброволец; гордостта на Лафьояд обаче го накарала да заподозре скрито самодоволство под скромното предложение на Вобан; засегнал се, че най-добрият инженер в Европа желае да го съветва. В свое писмо, което съм виждал, той казва: „Възнамерявам да превзема Торино по начина на Кохърн.“ Въпросният Кохърн бил за съюзниците като Вобан, добър инженер, добър пълководец, който неведнъж бил превземал населени места, укрепени от Вобан. Подир това писмо следвало Торино да бъде превзет; само че натискът се упражнявал откъм цитаделата, където била най-силната страна, а понеже дори не бил обкръжен целият град, в него влизали и хранителни продукти, и помощ; херцогът на Савоя можел да излиза оттам — и колкото по-буйно се вихрели безкрайните и безплодни атаки на Лафьояд, толкова по-мудно вървяла обсадата.

Херцогът на Савоя излязъл от града с малко кавалерия, за да подмами херцог Дьо Лафьояд. Той се откъснал от обсадата и погнал владетеля, който познавал терена по-добре от него и се измъкнал от преследването. Лафьояд изтървал херцога на Савоя и воденето на обсадата се усложнило.

Почти всички историци уверяват, че херцог Дьо Лафьояд изобщо не е искал да превзема Торино: те заявяват, че се бил заклел на госпожа херцогинята на Бургундия да не безчести столицата на нейния баща; разправят, че принцесата била убедила госпожа Дьо Ментьонон да се вземат всички мерки, предотвратили падането на града. Истина е, че почти всички офицери от онази армия дълго не са се съмнявали в това; ала става дума само за слухове, объркващи преценката на съчинителите и сквернящи историческите трудове. Впрочем би било твърде противоречиво един и същи пълководец да е искал да изтърве Торино, а да залови херцога на Савоя.

От 13 май до 20 юни херцог Дьо Вандом подкрепял воденето на обсадата от брега на Адидже; можело да се разчита, че със седемдесетте си батальона и шейсетте си ескадрона той запречвал всички пътища на принц Ойген.

На пълководеца на имперските сили не му достигали хора и пари: лондонските галантеристи му заели близо шест милиона наши ливри; най-сетне успял да свика войски от дълбините на Империята. Забавянето на тази помощ е можело да погуби Италия, ала забавянето на обсадата на Торино било още по-голямо.

Вандом вече бил назначен да оправя бедите във Фландрия; ала преди да напусне Италия, той не могъл да спре преминаването на принц Ойген през Адидже; оставил го да прекоси Канал Бианко, та дори и По — една река, доста по-широка и по-труднопреодолима от Рона. Френският пълководец напуснал бреговете на По, след като видял, че принц Ойген вече е в състояние да проникне до Торино; така той оставил в лошо състояние нещата в Италия, а във Фландрия, Германия и Испания те пък изглеждали отчайващо.

Херцог Дьо Вандом се отправил към Моне, за да поеме остатъците от армията на Вилроа; племенникът на Луи XIV херцог Д’Орлеан бил пратен да оглави бойците на херцог Дьо Вандом при По. Бойният им ред бил нарушен, все едно били разбити. Ойген бил преминал през По срещу Вандом; преминал през Танаро пред херцог Д’Орлеан; превзел Карпи, Кореджо, Реджо; изпреварил французите; накрая се присъединил към херцога на Савоя при Лети. Единственото, което херцог Д’Орлеан можел да стори, било да се присъедини към херцог Дьо Лафьояд в лагера при Торино; принц Ойген стремително го последвал. Разкривали се две възможности: принц Ойген да бъде изчакан в изкопните линии, или да бъде пресрещнат, докато е още при Авиляно. Херцог Д’Орлеан свикал военен съвет: в него влизали маршал Дьо Марсен, същият, който претърпял поражение в битката при Хьохщет, херцог Дьо Лафьояд, Алберготи, Сен Фрьомон и други офицери наместници. „Господа — казал им херцог Д’Орлеан, — ако останем в това разположение, ще изгубим сражението: окопите ни са дълги пет левги; не можем да отбраняваме всички тези позиции. Моряшкият полк е твърде ниско; има напълно незащитени места; река Дория минава през лагера и ще попречи на бойците да си оказват бързо помощ. Когато един французин чака да го нападнат, той губи най-голямото си предимство — буйността, първите пламенни мигове, от които тъй често зависи победата в битките. Повярвайте, трябва да тръгнем срещу врага.“ Всички офицери наместници отговорили: „Трябва да тръгнем.“ Тогава маршал Дьо Марсен измъкнал от джоба си заповед на краля, според която при действие трябвало да бъде послушано неговото мнение; а според него трябвало да си останат на позициите.

Възмутеният херцог Д’Орлеан видял, че е изпратен в армията само като еднокръвен с владетеля, а не като пълководец; принуден да следва съвета на маршал Дьо Марсен, той започнал подготовката за неравната битка.

Враговете като че ли възнамерявали да нападнат на няколко места; придвижването им изпълвало с неувереност французите в техния лагер. Херцог Д’Орлеан искал едно, Марсен и Лафьояд — друго; карали се; не решавали нищо. Накрая пуснали врага да премине през Дория: редиците били осем, в дълбочина по двайсет и пет човека; трябвало мигновено да им се противопоставят батальони със съответната плътност.

Алберготи се намирал далеч от армията, на Монте дей Капучини, разполагал с двайсет хиляди човека, а насреща си имал само опълчение, което не смеело да нападне. Пратили човек да му иска дванайсет хиляди души: той отговорил, че не иска да оголва позициите си; дал несъстоятелни обяснения, изслушали го, а времето летяло. Принц Ойген нападнал изкопните линии и подир два часа ги пробил. Раненият херцог Д’Орлеан се оттеглил, за да го превържат: тъкмо когато бил при хирурзите, му съобщили, че е дошъл краят, че враговете са завладели лагера и бъркотията е пълна. Незабавно трябвало да се спасяват с бягство: позициите, траншеите били изоставени, армията се разпръснала; всички принадлежности, провизии, боеприпаси и военната хазна се озовали в ръцете на победителите (7 септември 1706 г.).

Раненият в бедрото маршал Дьо Марсен бил пленен; един хирург на херцога на Савоя му отрязал крака и маршалът умрял почти веднага след операцията. Кавалерът Метюен, посланик на Англия при херцога на Савоя, най-щедрият, най-откровеният и най-приятният човек от оня край, натоварван с посланическа мисия, винаги се сражавал на страната на този владетел. Той видял как пленили маршал Дьо Марсен и станал свидетел на последните му мигове. Разказа ми, че Марсен му заявил дословно: „Господине, уверявам ви, изчакахме ви на позициите въпреки моята воля.“ Тези думи като че ли са в пълно противоречие със станалото по време на военния съвет, ала били самата истина: когато маршал Дьо Марсен се канел да отпътува от Версай, бил убеждавал краля, че трябва да се предприеме настъпление срещу врага, ако се реши да окаже помощ на Торино, ала притесненият от предходните поражения Шамияр настоял да се чака, а не да се хвърлят в битка; издадената във Версай заповед станала причина да бъдат разпръснати шейсет хиляди души. Французите дали не повече от две хиляди убити в сражението, ала вече знаем: изтреблението има по-слабо въздействие от уплахата. Поради невъзможността да се изхранва, та дори да би извоювала победа, след поражението войската се изтеглила към Дофине. Всичко било в такъв безпорядък, че граф Дьо Медави Грансеи, който тогава се намирал с войскови корпус в Мантова и разбил при Кастилионе (9 септември 1706 г.) имперските сили, командвани от ландграфа Фон Хесен, станал впоследствие крал на Швеция, всъщност удържал една пълна, ала безполезна победа. За кратко време били изгубени Милано, Мантова, Пиемонте, та и кралство Неапол.