Волтер
Векът на Луи XIV (16)

Глава XV.
Крал Джеймс детрониран от своя зет Вилем (Уилям III) и закрилян от Луи XIV

Принц Д’Оранж, по-честолюбив от Луи XIV, имал внушителни тежнения, които биха могли да ни се сторят химера за един холандски щатхалтер, ала които осъществил благодарение на уменията и на храбростта си. Той искал да принизи краля на Франция и да смъкне от трона краля на Англия. Не му било трудно постепенно да постигне обединяването на Европа против Франция: императорът, част от Империята, Холандия, херцогът на Лотарингия първо се съюзили тайно в Аугсбург (1686); после Испания и Савоя се присъединили към тези велики сили. Без да участва явно в лигата, папата подстрекавал всички със своите интриги; Венеция била благосклонна, но неутрална; всички владетели в Италия били на тяхна страна. На север тогава Швеция се обвързала с Империята, а Дания била ненужен съюзник на Франция. Над петстотин хиляди протестанти били избягали поради тормоза на Луи и изнесли със себе си извън Франция своите производителни умения и омразата си против краля — те представлявали нови врагове, които щели да настройват в цяла Европа подготвящите се за война мощни държави. (За тяхното бягство ще стане дума в главата относно религията.) Кралят бил обкръжен отвсякъде от неприятели, единствен приятел му бил крал Джеймс.

Джеймс, крал на Англия, наследник на Чарлс И, неговия брат, бил католик също като него; Чарлс обаче бил изтърпял да го направят католик в края на живота му единствено от привързаност към любовниците си и към брат си: същинската му вяра представлявала чист деизъм. Изключителното му безразличие към всички разпри, разделящи хората, до голяма степен било спомогнало за мирното му управление в Англия. Обратно, Джеймс още от ранната си младост бил причастен по убеждение към римското изповедание и съчетавал във вярата си и едностранчивост, и прилежност. Ако бил мохамеданин или имал вярванията на Конфуций, англичаните изобщо нямало да смутят неговото властване; той обаче имал намерение да възстанови в кралството си католицизма^[1], възприеман с ужас от тези републикански роялисти като религия на робството. Понякога е много лесно дадена религия да стане преобладаваща в една страна. Константин, Хлодвиг, Густав Васа и кралица Елизабет налагат, всеки с различни средства, съответно нова религия; за подобна промяна обаче са съвършено необходими две неща: дълбока политика и благоприятни обстоятелства — и двете не били налице при Джеймс.

Същият автор твърди, че папа Инокентий XI дал на принц Д’Оранж двеста хиляди дуката, за да отиде да унищожи католическото вероизповедание в Англия.

Със същото дръзновение същият автор заявява, че Инокентий XI бил поръчал хиляди меси за успеха на принц Д’Оранж. Признато е, че папата е поощрявал Аугсбургската лига; ала той никога не е извършвал подобни смехотворни и противоречащи на същината на достойнството му деяния. Пратеникът на Испания в Хага организира публични молитви за успеха на холандската флота. Господин Д’Аво известява краля за това.

Той се възмущавал, като гледал как толкова крале в Европа са деспотични, как кралете на Швеция и на Дания постепенно се проявявали като такива, а най-сетне — как на света били останали единствено Полша и Англия, където и народите имали свобода, и имало кралска власт.

Луи XIV подкрепял стремежа му да стане абсолютен господар, а йезуитите използвали влиянието си, за да го убедят да възстанови религията им. Той постъпил толкова неумело, че разбунил всички духове. Още отначало действал, сякаш желаното от него вече е постигнато — държал при двора си папски нунций, йезуити и капуцини; хвърлил в затвора седем англикански епископи, които можел да спечели; отнел привилегиите на град Лондон, след като всъщност било по-добре да му даде още такива; изобщо бил тъй неудържим, щото римските кардинали се шегували, че „трябва да го отлъчат като човек, който ще погуби и малкото католицизъм, останал в Англия“. Папа Инокентий XI изобщо не разчитал на предприетото от Джеймс и неизменно отказвал кардиналска шапчица, каквато въпросният крал искал за своя изповедник, йезуита Питърс. Този йезуит бил страшен интригант — копнеел да стане кардинал и примас на Англия и водел своя господар право към пропастта. Основните авторитети в кралството устроили таен съвет против намеренията на краля: проводили пратеничество до принц Д’Оранж. Съзаклятието им било проведено предпазливо и сдържано, без дворът да усети.

Принц Д’Оранж събрал флота, която била в състояние да пренесе четиринайсет-петнайсет хиляди души^[2]. Самият принц бил просто знаменито частно лице и разполагал само с петстотин хиляди флорина рента; политически обаче бил толкова добре поставен, че всичко било негово — и пари, и флота, и сърцата на генералните щати. Благодарение на ловкостта си той всъщност бил крал в Холандия, докато Джеймс се лишавал от достойнството си поради своята привързаност. Първоначално било съобщено, че въоръжаването е насочено против Франция. Над двеста души били посветени в тайната и я запазили. Най-силно бил излъган Барийон, посланикът на Франция в Лондон, вечно отдаден на удоволствия, посветен по-скоро в интригите на любовниците на Джеймс, отколкото в намеренията на Европа; Луи XIV не се заблудил: той предложил помощ на своя съюзник, който отначало му отказал напълно спокойно, а после я поискал, когато било вече късно и флотата на неговия зет принца била разпънала платна. Нищо и никой не му дали опора, той сам я бил изгубил за себе си (октомври 1688 г.). Напразно писал на император Леополд, който му отговорил: „Просто Ви се случва онова, което Ви бяхме предсказали.“ Разчитал на своята флота, ала неговите кораби пуснали плавателните съдове на неговия неприятел да преминат. Можел да се защити поне по суша: имал двайсетхилядна армия; ако поведял хората на бой, без да ги остави да разсъдят, вероятно са щели да се сражават; той обаче им дал възможност да решават сами. Доста отговорни офицери го изоставили, сред тях бил и прословутият Чърчил, съдбоносен по-нататък и за Луи, и за Джеймс, станал общоизвестен като херцог Марлборо. Той бил фаворит на Джеймс, негова креатура, брат на негова любовница и високопоставен офицер в армията; въпреки това го напуснал и преминал в лагера на принц Д’Оранж. Принцът на Дания, зет на Джеймс, както и собствената му дъщеря принцеса Ан го изоставили.

Като се видял нападнат и подгонен от единия си зет, загърбен от другия, и при това и двете му дъщери, приятелите му се били обявили против него, та дори подкрепящите го поданици го били възненавидели, той изгубил всякаква надежда: оставало му бягството — последна възможност за един победен владетел — и той го предприел, без да води битки. Докато бягал обаче, населението го спряло, държало се грубо с него и го върнали в Лондон; той кротко приел заповедите на принц Д’Оранж в собствения си дворец; гвардията му безропотно се оставила да бъде заменена от гвардията на принца; бил прогонен от покоите си, затворен в Рочестър и се възползвал от свободата, която му била предоставена, за да напусне кралството: потърсил убежище във Франция.

В Англия настъпила епохата на истинска свобода. Нацията, представлявана от своя парламент, определила тъй дълго оспорваните граници на правата на краля и на народа; тя предписала на принц Д’Оранж, или Орански, условията, при които ще трябва да властва, и го избрала за свой крал едновременно със съпругата му Мери, дъщеря на крал Джеймс. Оттогава този принц бил познат в по-голямата част на Европа вече под името Уилям III, законен крал на Англия и освободител на нацията: във Франция обаче той бивал възприеман като принц Д’Оранж, узурпирал държавата на своя тъст.

Януари 1689 г. Кралят беглец се обърнал заедно с жена си, дъщеря на херцог на Модена, и с Уелския принц, още дете, към Луи XIV и му се примолил за убежище. Кралицата на Англия, която била пристигнала преди съпруга си, била удивена от великолепието около краля на Франция, от изобилстващата във Версай пищност и най-вече — от начина, по който била приета. Кралят излязъл да я пресрещне чак в Шату и й казал: „Госпожо, тъжна е услугата, която ви правя; ала аз се надявам скоро да сторя за вас по-големи и по-радостни неща.“ Такива били думите му. Той я завел до двореца в Сен Жермен, където я обслужвали, както би била обслужвана кралица на Франция: с всевъзможни удобства и разкош, със съответните подаръци в сребро и злато, с прибори и сервизи, със скъпоценности и тъкани материи.

Измежду всички дарове на тоалетната масичка имало кесия с десет хиляди луидора. На подобно внимание се радвал и нейният съпруг, който пристигнал един ден след нея. Били му предадени шестстотин хиляди франка за поддържането на домакинството му, отделно — безбройни подаръци; разполагал със свита от офицери на краля и с гвардейци. Ала това посрещане било почти нищо пред подготовката, която се водела, за да бъде възстановен на трона. Никога кралят не бил се проявявал като тъй велик; Джеймс обаче не бил на висота. Лицата, които създавали репутацията на хората в града и в двора, не изпитали уважение към него. Той се срещал единствено с йезуити, прехвърлил се да живее при тях в Париж, на улица „Сент Антоан“; разправял им, че самият той е йезуит, а най-странно било, че това се оказало самата истина. Той бил приет в този орден с особена церемония от четирима английски йезуити още като херцог на Йорк. Подобно малодушие у един владетел, съчетано с начина, по който бил изгубил короната си, го принизило тъй, че придворните всекидневно се забавлявали, съчинявайки песнички за него. Бил прогонен от Англия, а във Франция му се подигравали. Изобщо не се ценяло, че е католик; архиепископът на Реймс, брат на Лувоа, гръмогласно заявил в преддверието му в Сен Жермен: „Тоя човечец е изоставил три кралства срещу една меса.“ Откъм Рим се отнасяли с него снизходително, там се носели и пасквили срещу него. Изобщо религията му дала тъй малко утехи при тия тежки превратности, че когато принц Д’Оранж, вожд на калвинизма, бил вдигнал платната, за да детронира своя тъст краля, представителят в Хага на испанския крал поръчал църковни служения за успеха на начинанието.

Покрай всички унижения на този крал беглец и покрай приветливостта на Луи XIV спрямо него било забележителна гледка как Джеймс докосва болни от скрофули в женското манастирче на англичанките: явно английските крале си приписвали особената привилегия, че могат да ги лекуват, в качеството си на претенденти за френската корона — или пък церемонията е била възприета при тях по времето на Едуард I.

Скоро кралят го прехвърлил в Ирландия, където католиците все още разполагали привидно със значителна подкрепа. Ескадра от тринайсет внушителни кораба осигурила транспорта откъм залива на пристанището в Брест: всички офицери, придворни, та дори и духовници, които се били представили пред Джеймс в Сен Жермен, били откарани до Брест на разноски на краля на Франция. Йезуитът Айнъс, ректор на Шотландския колеж в Париж, бил негов държавен секретар; към сваления от престола крал бил придаден посланик (господин Д’Аво) и го последвал тържествено; на флотилията били качени всякакъв вид оръжия и боеприпаси, били доставени дори най-обикновени, та и ценни мебели. Кралят отишъл да се сбогува с него в Сен Жермен; като последен дар му дал ризницата си, целунал го и му казал: „Няма какво по-добро да ви пожелая, освен вече да не се видим.“

12 май 1689 г. Едва-що крал Джеймс бил дебаркирал в Ирландия с придружителите и всички тия неща, бил последван от двайсет и три големи военни кораба под командването на Шато Рьоно и от множество транспортни плавателни съдове. Тази флота прогонила и разпръснала английската флота, която се опитала да я пресрещне, и достигнала благополучно до сушата; на връщане превзела седем холандски търговски кораба и се прибрала в Брест подир победа над англичаните и с плячка от Холандия.

Март 1690 г. Скоро след това трети помощен конвой поел отново откъм Брест, Тулон и Рошфор. Ирландските пристанища и морето на Ла Манш гъмжали от френски кораби.

Накрая Турвил, вицеадмирал на Франция, срещнал със своите седемдесет и два големи кораба английско-холандска флота, наброяваща около шейсет платна. Битката траяла десет часа (юли 1690 г.): Турвил, Шато Рьоно, Д’Етре и Ньомон доказали храбростта и уменията си и дарили Франция с чест, на каквато тя не била особено свикнала. Англичаните и холандците, доскоро властелини на Океана, от които французите неотдавна се били научили да водят морски бой със същинско майсторство, били напълно победени. Седемнайсет техни плавателни съдове, разбити и без мачти, достигнали едвам, подпалени, до техния бряг; другите се изпокрили в Темза или из холандските плитчини. Французите не загубили дори една мауна. Случило се това, което Луи XIV желаел от двайсет години и което изглеждало почти неосъществимо: той вече имал власт над моретата, макар и тя да се оказала краткотрайна. Неприятелските кораби се скривали, щом срещнели негова флота. Сеньоле, който бил без задръжки, разпратил марсилски галери из Океана: край бреговете на Англия за пръв път се появили галери; от тях бил направен удобен десант при Тинмът.

Във въпросния залив били изгорени повече от трийсет търговски кораба; корабостроителите от Сен Мало и от новото пристанище в Дюнкерк, а също и държавата, непрестанно забогатявали все повече. Изобщо близо две години по моретата имало само френски кораби.

Крал Джеймс не действал добре в Ирландия въпреки тази помощ на Луи XIV. С него имало близо шест хиляди французи и петнайсет хиляди ирландци; три четвърти от това кралство било настроено в негова подкрепа; съперникът му Уилям не бил там — въпреки това той не се възползвал от предимствата. Първо се провалил при градчето Лондондери; притискал го четири месеца с упорита, но зле ръководена обсада. Отбраната на селището била водена от презвитериански свещеник на име Уокър. Пасторът оглавил тамошното опълчение, съставено от гражданите: едновременно им проповядвал и се биел редом с тях; бил изправил жителите пред глад и смърт — и все пак накрая свещеникът принудил краля да се откаже от обсадата.

Този първи провал в Ирландия бил последван скоро от още по-голяма беда. Пристигнал Уилям и се насочил срещу него. Река Бойн била помежду им (11 юли 1690 г.); Уилям започнал да преминава през нея пред очите на неприятеля: там имало само три места, където можело да се стъпва. Кавалерията прекосила течението с плуване, пехотата затънала във вода до раменете; на отсрещния бряг трябвало да се изгази през тресавище; после имало стръмнина, която представлявала естествено укритие. Крал Уилям повел армията си през трите места и започнал битката. Ирландците, които са се проявявали като твърде добри войници във Франция и в Испания, неизменно се бият зле в родината си. Има такива нации — сякаш едната е създадена, за да бъде поробена от другата. Англичаните винаги са надминавали ирландците като гений, като богатство и в боя. Ирландия така и не е успяла да отхвърли английското иго, откакто е била подчинена от един обикновен английски благородник. Французите се били през този ден край Бойн: ирландците се разбягали; техният крал Джеймс, който не се показал при схватката нито начело на французите, нито начело на ирландците, се измъкнал пръв. Иначе винаги бил проявявал добри качества; понякога обаче унинието надвива над храбростта. Крал Уилям, чието рамо било леко засегнато от оръдеен изстрел преди битката, бил сметнат във Франция за мъртъв. Невярната новина била посрещната в Париж с неприлична, срамна радост; някои низши магистрати подсказали на буржоата и народа да организират илюминации; камбаните забили; в доста квартали изгорили сламени чучела, представляващи принц Д’Оранж, както в Лондон горят папата; оръдието на Бастилията гръмнало — не по заповед на краля, а поради безразсъдното старание на коменданта. От тези свидетелства на облекчение и от мнението на доста писатели можем да съдим, че неудържимата радост при предполагаемата смърт на врага е била знак за изключителния страх, който той е будил. Всички, писали за това, било то французи или чужденци, твърдят, че веселието е било най-голямата похвала за крал Уилям. Ако обаче преценим добре тогавашните обстоятелства и тогавашния дух, ще отбележим, че не опасенията пораждат подобни радостни изблици. Буржоата и народът се боят от някой враг единствено ако той заплашва техния град. Повечето французи изобщо не са се ужасявали от славата на Уилям, напротив — твърде несправедливо са го презирали: той почти винаги е бил побеждаван от френските пълководци; простолюдието е нямало понятие колко големи са били същинските заслуги на този владетел дори при пораженията. Уилям, победил Джеймс в Ирландия, за французите още не представлявал враг на равнището на Луи XIV: Париж е обожавал своя крал и наистина го е смятал за непобедим. Затова увеселенията не са били плод на страх, а на омраза. Повечето парижани, родени при управлението на Луи и възпитани според едно деспотско иго, са възприемали тогава своя крал като божество, а някой узурпатор — като богоненавистник. Хорицата, станали свидетели как Джеймс всеки ден присъства на месите, са ненавиждали еретика Уилям. Представата за един зет и за една дъщеря, прогонили тъста, бащата, за един протестант, заел мястото на католик, най-сетне — за враг на Луи XIV, е хвърляла парижани в ярост; разумните хора обаче са били умерени в своето мислене.

Джеймс се върнал във Франция, оставяйки своя съперник да жъне нови победи в Ирландия и да се укрепява още повече на трона. Тогава френските флоти били заети да прехвърлят обратно напразно воювалите французи и ирландските католически семейства, които, бидейки твърде бедни в отечеството си, искали да живеят във Франция посредством щедростта на краля.

Редно е да предположим, че съдбата е имала малка роля във всички тези превратности още от начало, та до самия им край. Всичко се е дължало на характерите на Уилям и на Джеймс. Онези, на които допада да съзират поведението на хората като първопричина за събитията, ще отбележат, че след победата си крал Уилям оповестява всеобщо опрощение, докато победеният крал Джеймс, минавайки през малко градче на име Голоуей, нарежда да обесят няколко жители, които смятали, че трябва да му се затворят портите. При наличие на двама мъже с подобно поведение не е трудно да се сетим кой ще надделее.

На Джеймс му оставали няколко градове в Ирландия, сред които Лимерик, където имало над дванайсет хиляди войници. Кралят на Франция, който все тъй подкрепял Джеймс, доставил още три хиляди души от редовната армия в Лимерик. Великодушието му стигнало дотам, че пратил и всичко, което може да бъде необходимо за голямо население и за бойците. Четирийсет транспортни кораба, ескортирани от дванайсет бойни, осигурили всевъзможни помощи като хора, предмети и лица с различни умения; имало инженери, артилеристи, стрелци за бомбарди, двеста зидари; седла, юзди и чулове за над двайсет хиляди коня; оръдия с лафети, пушки, пистолети, шпаги за двайсет и шест хиляди човека; също и хранителни запаси, дрехи, та дори и двайсет и шест хиляди чифта обуща. Лимерик попаднал под обсада, но при тия помощи се надявал неговият крал да се сражава, за да го защити. Джеймс не отишъл там. Лимерик се предал: френските кораби отново се доближили до бреговете на Ирландия и отвели във Франция около двайсет хиляди ирландци — както бойци, така и цивилни бежанци.

Може би най-удивителното е, че Луи XIV не се отвратил. Тогава той водел мъчителна война почти против цяла Европа: въпреки това пак се опитал да подпомогне Джеймс в съдбата му посредством едно решително начинание, като подготвил двайсет хиляди души да направят десант в Англия. Разчитал на подкрепата, с която Джеймс разполагал в Англия. Войската била събрана между Шербур и Ла Ог; в Брест били налице близо триста транспортни кораба. Турвил ги чакал с четирийсет и четири големи бойни плавателни съдове край нормандските брегове. Д’Етре се бил насочил натам от Тулон с други трийсет кораба. Съществуват беди, дължащи се на ръководството, но някои се случват просто поради лош късмет. Вятърът отначало бил благоприятен за ескадрата на Д’Етре, ала се обърнал; той не могъл да се присъедини към Турвил — четирийсет и четирите му съда били нападнати от английско-холандска флотилия с близо сто платна. Преимуществото в броя на бойните единици било фатално (битка при Ла Ог, 28 май 1692 г.): французите отстъпили след десетчасова схватка. Английският адмирал Ръсел ги преследвал два дни. Четиринайсет големи кораба, от които два били със сто и четири оръдия, заседнали край брега, а капитаните ги подпалили, за да не бъдат изгорени от неприятеля. Крал Джеймс видял от брега нещастието и изгубил всяка надежда.

Това било първото поражение, претърпяно по море от могъщия Луи XIV. Сеньоле, който бил усъвършенствал марината подир своя баща Колбер, бил умрял в края на 1690 г. Поншартрен, издигнат от поста председател на Бретан до мястото на държавен секретар на марината, не допуснал груби грешки. В управлението царял все същият борбен дух. През годината след опустошителната битка край Ла Ог Франция се сдобила отново със също тъй многочислена флота, каквато вече била имала; Турвил водел шейсет мощни кораба, Д’Етре — трийсет, без да се броят онези, които си стояли в пристанищата (1696); четири години по-късно кралят дори въоръжил по-внушителни сили от предшестващите, възнамерявал да изпрати Джеймс в Англия начело на двайсет хиляди французи, ала тази флота си останала само за показ — възможностите на привържениците на Джеймс в Лондон били твърде незначителни в сравнение с възможностите на неговия предвидлив френски покровител.

На детронирания крал му оставало само да предприеме няколко заговора срещу живота на своя съперник: почти всички участници в тях били умъртвени според закона, а имаме основание да смятаме, че дори да бяха успели, той пак не би се завърнал в своето кралство. Останалата част от дните си той прекарал в Сен Жермен, обсипан с благодеяния от Луи, като проявил слабостта да приеме тайно пенсия от седемдесет хиляди франка от своята дъщеря Мери, която го била детронирала. Умрял през 1700 г. в Сен Жермен. Няколко ирландски йезуити уверявали, че край гроба му стават чудеса. Станало дума дори да го канонизират в Рим подир смъртта му — един крал, който Рим бил изоставил, докато бил жив.

Малко владетели са били по-нещастни от него; едва ли в историята ще се намери дълговечен род с по-лоша съдба. Първият шотландски крал от неговите деди с името Джеймс останал осемнайсет години пленник в Англия и бил умъртвен заедно със съпругата си от своите поданици; неговият син Джеймс II бил убит на двайсет и девет години, сражавайки се срещу англичаните; Джеймс III бил затворен от своя народ и убит по-сетне от бунтовници в битка; Джеймс IV загинал в загубена от него схватка; Мария Стюарт, неговата внучка, била прогонена от трона, избягала в Англия, мъчила се в затвора осемнайсет години, била осъдена на смърт от английски съдии и й отсекли главата; Чарлс I, внук на Мария, крал на Шотландия и на Англия, предаден от шотландците и осъден на смърт от англичаните, умрял публично на ешафода: неговият син Джеймс, седми с това име и втори в Англия, за когото става дума тук, е прогонен от трите си кралства; за огромна жалост оспорват дори законорождението на неговия син. Въпросният син прави опит да се възкачи на трона на своите деди само колкото да доведе приятелите си до смърт в ръцете на палачи; сами сме свидетели как принц Чарлс Едуард, събрал добродетелите на своите отци и храбростта на роднината си по майчина линия крал Ян Собески, извършва невероятни подвизи и е постигнат от невероятни нещастия. Ако има нещо, оправдаващо мнението на привържениците на теорията за неотменимата съдба, това са тъкмо последователните беди, струпали се върху рода на Стюардите през повече от триста години.