Волтер
Векът на Луи XIV (27)

Глава XXVI.
Продължение на особеностите и анекдотите

Луи XIV искал да добави към славата, към удоволствията и галантните задевки, белязали първите години на това управление, нежността на приятелството: трудно е обаче за един крал да направи добър избор. Доверил се най-много на двамина — единият безсрамно го предал, другият злоупотребил с благоволението му. Първият бил маркиз Дьо Вард, комуто кралят изповядал влечението си към госпожа Дьо Лавалиер. Знаем как дворцовите интриги го тласкат да се опита да погуби госпожа Дьо Лавалиер, на която поради късмета й завиждала не една жена и която покрай своя характер нямало причини да си създава врагове; знаем, че съвместно с граф Дьо Гиш и графиня Дьо Соасон той си позволява да напише до властващата кралица подправено писмо от името на нейния баща, краля на Испания: от това писмо кралицата научава нещо, което не е било необходимо да знае, и тъй се накърнявал мирът в кралския дом. Към вероломството се добавя злостта, че насочил съмненията срещу най-почтените хора в двора, херцог и херцогиня Дьо Навай (1665): тези две невинни лица станали жертви на неприязънта на измамения монарх. Гнусотата на поведението на Вард станала известна твърде късно и макар Вард да бил престъпник, не бил наказан повече от обвинените от него чисти хора, принудени да напуснат своите длъжности и да се отстранят от двора.

Другият фаворит бил граф Лозен, впоследствие херцог, който ту съперничел на краля в мимолетните му увлечения, ту ставал негов довереник, а по-нататък придобил известност с публичното си желание да се ожени за Нейно Височество, което сетне осъществил тайно въпреки дадената на господаря дума.

Излъган в своя избор, кралят гласно заявил как е търсил приятели, а е намерил само интриганти. Печалното познание за хората, което човек винаги придобива твърде късно, го карало също да казва: „Всеки път, когато назнача някого на свободно място, стотина остават недоволни, а един — неблагодарен.“

Удоволствията, украсяването на кралските домове и на Париж, както и грижата за оправяне на цялото кралство не били прекратени през войната от 1666 г.

Кралят танцувал в балети до 1670 г.; тогава вече бил трийсет и две годишен. В Сен Жермен представили пред него трагедията „Британик“; бил поразен от следните стихове:

За чест и слава той полита като птица

пред вперени очи и кара колесница,

награди за игри приема като дим,

въздигнат в зрелище герой на своя Рим.

Оттогава вече не танцувал пред хора — поетът преобразил монарха. Близостта му с госпожа херцогиня Дьо Лавалиер си оставала, макар да й изневерявал често: не влагал старание в изневерите; малко жени му се дърпали и той все се връщал при онази, която със своята нежност и доброта, заложени в характера, с истинската си любов, та дори и с оковите на навика го била заробила безизкусно. Но още през 1669 г. тя забелязала, че госпожа Дьо Монтеспан започва да се налага^[1]; борила се с обичайната си мекота; понесла скръбта дълго да бъде свидетелка на победата на своята съперница; почти без да се оплаква, при всичката болка се смятала за щастлива, задето кралят я уважавал — все тъй го любела и се виждала с него, без той да я люби.

Най-сетне през 1675 г. тя се отдава на изхода, избиран от нежните души, на които е потребно да се покоряват на силни и дълбоки чувства; сметнала, че в нейното сърце единствено Бог би могъл да замени любимия. Замонашването й било не по-малко забележително от обичта: тя станала кармелитка в Париж и не се отказала от това. Носенето на власеница, ходенето с боси крака, строгият пост, хоровото пеене нощем на непознат език: нищо не отвратило чувствителността на тази жена, познала и славата, и себеугаждането, и удоволствията. Живяла сред тия лишения от 1675 до 1710 г. под името Луиз Милосърдната. Ако крал би наказал тъй виновна жена, би бил тиранин — а колко жени са се самонаказвали по тоя начин, задето са любили. Почти няма примери на политици, възприели подобна строга съдба, а инак политическите престъпления би трябвало да се изкупват по-тежко от любовните прегрешения: ала властните над душите се налагат единствено над слабите.

Известно е, че когато съобщили на Луиз Милосърдната за смъртта на херцог Дьо Вермандоа, когото била родила от краля, тя изрекла: „Би трябвало да оплаквам повече раждането му, отколкото смъртта.“ Останала й една дъщеря, която измежду всички деца на краля приличала най-силно на своя баща и която се омъжила за принц Арман дьо Конти, племенник на великия Конде.

Междувременно маркиза Дьо Монтеспан се наслаждавала на късмета си бляскаво и властно, за разлика от скромната госпожа Дьо Лавалиер.

Докато госпожа Дьо Лавалиер и госпожа Дьо Монтеспан все още се борели помежду си за първото място в сърцето на краля, целият двор тънел в любовни интриги: дори Лувоа се проявил. Сред множеството любовници, които имал този министър със суров нрав, като че ли твърде неподходящ за любовни подвизи, била госпожа Дюфреноа, съпруга на един от неговите служители, за която той впоследствие — и това му прави чест — уредил служба при кралицата: тя станала придворна, отговорна за спалнята, и присъствала на официалните излизания. Улеснявайки увлеченията на своите министри, кралят оправдавал собствените си увлечения.

Невероятен пример за господството на предразсъдъците и на навиците е как било разрешено всички омъжени жени да имат любовници, докато на внучката на Анри IV не било позволено да има съпруг. След като отказала на не един владетел и хранила надеждата да се омъжи за Луи XIV, на четирийсет и четири години Нейно Височество пожелала да ощастливи един благородник: получила разрешение да се омъжи за Пегилен, по име Комон, граф Дьо Лозен, последният, който служел като капитан на рота от стотина благородници, въоръжени с бекдьокорбени, оръжия като чукчета, каквито вече няма, и първият, за когото кралят създал длъжността главен драгунски полковник. Имало безброй случаи принцеси да се женят за обикновени благородници; римските императори омъжвали дъщерите си за сенатори; дъщерите на азиатските владетели, много по-могъщи и по-деспотични от краля на Франция, по правило се бракосъчетавали с роби на бащите си.

1699 г. Нейно Височество предавала всичките си притежания на стойност двайсет милиона на граф Дьо Лозен, четири херцогства, суверенитета над Домб, графство Йо, двореца Орлеан, наричан Люксембургски; не си запазвала нищо, била изцяло обсебена от обзелото я желание да дари на обичания мъж по-големи блага, отколкото кой да е крал бил давал на кой да е поданик. Договорът бил съставен; за един ден Лозен бил преобразен в херцог Дьо Монпансие; оставало само подписването. Всичко било готово, ала тогава кралят, разколебан от приказките на принцовете, на министрите, на враговете на един прекомерно щастлив мъж, оттеглил думата си и забранил брачния съюз. Бил писал до чуждестранните дворове, за да съобщи за сватбата, писал и за отменянето й; упреквали го, че я е разрешил, упрекнали го и че я е забранил. Чак плакал, задето наскърбява Нейно Височество; ала същият този владетел, който се затъжил, че не си е удържал на думата, през ноември 1670 г. наредил да затворят Лозен в замъка Пинероло, задето се е оженил тайно за принцесата, след като само преди няколко месеца му бил разрешил да се оженят явно. Лозен останал затворник цели десет години. В не едно кралство монарсите нямат такава власт; онези, които я имат, биват обичани по-силно, задето не я използват. Дали един гражданин, който не е постъпил непочтено, може да бъде наказан тъй строго от оня, който представлява държавата? Нима не е твърде различно да не се харесаш на владетеля и да извършиш предателство спрямо владетеля? Трябва ли един крал да се отнася към един човек по-жестоко, отколкото би било законно?

Онези, които пишат, че госпожа Дьо Монтеспан, след като попречила на сватбата, се вбесила от несдържаните упреци на граф Дьо Лозен и настояла Луи XIV да си отмъсти по тоя начин, вредят много повече на монарха.^[2] Би било и тирания, и слабост един свестен човек да бъде жертван заради женски гняв, при това един фаворит, лишен от огромни придобивки, чийто единствен грях бил да се оплаче твърде буйно от госпожа Дьо Монтеспан. Нека това отклонение да ни бъде простено; то се излива несдържано поради нарушаването на човешките права: същевременно почтеността изисква, след като Луи XIV през цялото си управление не е извършил нищо подобно, да не му приписваме подобна безмилостна несправедливост. И тъй е много, че е наказал толкова строго един тайно сключен брак, една невинна връзка, след като по-добре би било да не обръща внимание на стореното: оттеглянето на благоволението би било съвсем редно; затворът е бил нещо прекалено.

Онези, които таят съмнения относно сключването на неофициалния брак, е достатъчно само да прочетат мемоарите на Нейно Височество; от тях научаваме онова, което тя не изрича. Виждаме как същата онази принцеса, горчиво укорявала краля за възпрепятстването на сватбата, не се осмелява да го укорява за затварянето на нейния съпруг; тя признава, че са я смятали за омъжена; не казва, че не е била; дори само тия думи са достатъчни: „Не мога, не бива да бъда друга спрямо него.“

Лозен и Фуке били удивени, че се срещат в онзи затвор; особено се зачудил Фуке, който през време на дните на своята слава и могъщество бил виждал Пегилен сред тълпата като беден провинциален благородник — сметнал го за луд, когато той му разказал как е станал фаворит на краля, как е получил разрешение да се ожени за внучката на Анри IV и да грабне всички блага и титли на дома Монпансие.

След като лежал десет години в затвора, най-сетне излязъл от него; това обаче станало едва след като госпожа Дьо Монтеспан заставила Нейно Височество да прехвърли суверенитета над Домб и графство Йо на херцог Дьо Мен, който бил още дете и ги получил едва подир смъртта на принцесата. Тя направила дарението с едничката надежда, че господин Дьо Лозен ще бъде признат като неин съпруг; излъгала се; кралят само й разрешил да подари на нещастния таен бракосъчетан, земите на Сен Фаржо и на Тиер заедно с други внушителни източници на доходи, които се сторили недостатъчни на Лозен. Тя била обречена да си остане негова тайна съпруга и да се отнасят доста зле с нея: била нещастна в двора, нещастна в дома си, както става обикновено след преживените страсти, и умряла през 1693 г^[3].

Колкото до граф Дьо Лозен, през 1688 г. той се прехвърля в Англия. Все тъй бил орисан с невероятни приключения, той отвежда във Франция кралицата, съпруга на Джеймс II, заедно със сина й, още пеленаче; става херцог; воюва като командир безуспешно в Ирландия и се завръща със слава, добита по-скоро покрай приключенията, отколкото поради изпитваното към него уважение. Както помним, умря доста възрастен и забравен^[4], както се случва с хора, участници в големи събития, без да са извършили нещо голямо.

Междувременно госпожа Дьо Монтеспан става всемогъща още в началото на разказаните от нас интриги.

Атенаис дьо Мортмар, съпруга на маркиз Дьо Монтеспан, и по-голямата й сестра, маркиза Дьо Тианж, както и по-малката, за която тя издейства абатство Фонтевро, са били най-красивите жени на своето време; и трите съчетавали това предимство с особено развит ум. Брат им херцог Дьо Вивон, маршал на Франция, също бил сред най-начетените хора в двора, както и с изискан вкус. Тъкмо на него кралят казал един ден: „За какво служи четенето?“ Херцог Дьо Вивон, който бил червендалест и налят в кръста, отвърнал: „Четенето придава на ума онова, което вашите яребици придават на моите бузи.“

Тези четири личности били всеобщо харесвани поради умението си да водят разговори някак шеговито, простодушно и хитроумно, което се смятало за особена духовитост на рода Мортмар; при това всички те пишели с присъщи им лекота и изящество. Оттук следва да заключим колко смехотворна е клюката, която съм чувал нееднократно, че уж на госпожа Дьо Монтеспан й се налагало писмата й до краля да бъдат съчинявани от госпожа Скарон, поради което тя станала нейна съперница, и то щастлива съперница.

Госпожа Скарон, станала впоследствие госпожа Дьо Ментьонон, всъщност била по-просветена и по-начетена; разговорите с нея били по-кротки, повече изпълнени с намеци; останали са писма от нея, в които изкуството краси обикновената реч, а стилът е много елегантен. Ала госпожа Дьо Монтеспан не се е нуждаела от чужди духовитости; тя си е фаворитка доста дълго още преди да й представят госпожа Дьо Ментьонон.

Най-победоносно за госпожа Дьо Монтеспан е пътуването на краля до Фландрия през 1670 г. През време на въпросното пътуване бива подготвено съсипването на холандците, и то сред удоволствия: това бил един безкраен празник, съчетан с помпозно великолепие.

Кралят, който при военни условия винаги пътувал яздейки, тогава за пръв път го сторил в остъклена колесница: пощенските коли още не били измислени. Кралицата, нейната етърва и госпожа Дьо Монтеспан се придвижвали в този прекрасен екипаж, следван от много други; когато госпожа Дьо Монтеспан се возела сама, по вратите на нейната каляска имало четирима телохранители. Сетне и дофинът, и Нейно Височество братовчедката на краля се присъединили със своите свити; това ставало преди злощастното премеждие с нейния брак: тя спокойно споделяла всички победи и с наслада наблюдавала своя любовник, фаворит на краля, начело на неговата гвардейска рота. До градовете, където замръквали, били превозвани най-чудесните мебели на короната: във всеки град ги очаквали маскен или официален бал, или пък фойерверки. Цялата военна свита на краля го придружавала, цялата свита от прислужници пътувала или изпреварвайки го, или следвайки го; трапезите изглеждали като в Сен Жермен. Дворът разгърнал своя разкош във всички посетени завоювани градове. Най-видните дами от Брюксел и от Гент били поканени да се порадват на великолепието; кралят ги настанявал около своята маса и им правел галантни подаръци. Всички офицери на гарнизонните части получавали извънредни възнаграждения: щедростта се простирала многократно до по хиляда и петстотин луидора дневно.

Безкрайни почести и внимания се оказвали на госпожа Дьо Монтеспан, като се изключат онези, които по право се падали на кралицата, която впрочем нямала представа за тайната връзка; кралят умеел да дели държавните дела от удоволствията.

Натоварена лично да подсигури единството на двамата крале и унищожаването на Холандия, снахата на краля отпътувала от Дюнкерк с флотата на своя брат, краля на Англия Чарлс II, заедно с част от френския кралски двор; тя взела със себе си госпожица Дьо Керуал, впоследствие херцогиня Портсмут, която била не по-малко красива от госпожа Дьо Монтеспан. Впоследствие тя става за Англия това, което госпожа Дьо Монтеспан е била във Франция, но с по-големи възможности. Крал Чарлс бил под нейното силно влияние до сетния си час; макар да й изневерявал често, не могъл да й устоява. Надали някога жена е съхранявала тъй дълго красотата си; имах възможност да я видя почти седемдесетгодишна, а лицето й бе все тъй благородно и приятно — оставаше непохабено въпреки възрастта.

Нейно Височество се среща със своя брат в Кентърбъри и се завръща, постигнала славен успех: тъкмо му се наслаждавала, когато внезапно болезнена смърт я отнесла на двайсет и шест години, на 30 юни 1670 г. Дворът скърбял болезнено, още повече — поради причините за смъртта. Принцесата смятала, че е отровена; английският посланик Монтегю бил уверен в това; дворът също не се съмнявал, това се повтаряло от цяла Европа. Един от бившите прислужници в дома на нейния съпруг ми назова онзи, който — според него — бил дал отровата. Думите му бяха следните: „Мъжът не беше богат и веднага след това се оттегли в Нормандия, където си купи землище и дълго пребиваваше в изобилие. Отровата — добави човекът — представляваше прах от диаманти вместо захар върху ягодите.“ Дворът и Париж смятали, че Нейно Височество е била отровена с чаша отвара от цикория^[5], подир, която изпитала адски болки и скоро настъпили предсмъртни гърчове, ала единствено основание за всеобщото убеждение са били човешкото зломислие и привързаността към необичайното. Чашата с вода няма как да е била отровена, тъй като госпожа Дьо Лафайет и една друга личност са изпили остатъка, без изобщо да им прилошее. Диамантеният прах не представлява отрова, също както и кораловият прах^[6]. Нейно Височество от доста време страдала от оток в областта на черния дроб; не се чувствала добре и дори родила дете, което било цялото разложено. Съпругът й, силно подозиран из Европа, нито преди, нито подир това събитие е бил обвързван със зловещи действия, а рядкост е престъпник да извърши само едно голямо престъпление. Човешкият род би бил твърде нещастен, ако сътворяването на чудовищни деяния бе също тъй разпространено, както вярата в тях.

Имало мълва, че кавалер Дьо Лорен, фаворит на Негово Височество, си е отмъстил тъй ужасно заради изгнанието и затвора, наложени му поради вината му спрямо Нейно Височество. Никой не обръща внимание на факта, че тогава кавалер Дьо Лорен е в Рим, а е твърде трудно за двайсетгодишен малтийски рицар да осигури от Рим възнаграждение за убийството на една тъй важна принцеса.

Неприятна истина е, че слабост и забележка на виконт Дьо Тюрен са били първото основание за всички тия безобразни слухове, витаещи и досега. На шейсет години той бил любовник на госпожа Дьо Коакен, която го водела за носа, също както преди това госпожа Дьо Лонгвил; той разкрил пред въпросната дама държавната тайна, крита от брата на краля. Госпожа Дьо Коакен, която била влюбена в кавалер Дьо Лорен, я съобщила на своя възлюбен; той пък уведомил Негово Височество. Домът на принца се изпълнил с най-горчиви упреци и ревности: неприятностите били започнали още преди пътуването на Нейно Височество; горчивината нараснала със завръщането й. Гневните изблици на Негово Височество, кавгите между неговите фаворити и приятелите на Нейно Височество довели до бъркотия и болезнени преживявания в домакинството им. Непосредствено преди смъртта си Нейно Височество упреквала жалостиво, мило и нежно маркиза Дьо Коакен за предизвиканите от нея беди; въпросната дама коленичела до нейното ложе, обливала със сълзи ръцете й и й отвръщала със стиховете на Венсеслас:

Вървях… и бях… любов съвсем ме е обзела…

и с дух замаян съм, госпожо, свеждам чело…

Причинителят на тези разногласия кавалер Дьо Лорен отначало бил затворен от краля в замъка „Пиер Енсиз“; граф Дьо Марсан, също от рода на Лотарингите, както и маркизът, впоследствие маршал Дьо Вилроа били заточени. В крайна сметка надделяло мнението, че поради всички тия неприятности клетата принцеса е починала от естествена смърт.^[7]

Хората приемат вероятността за отравяне, тъй като тъкмо по онова време въпросното престъпление започва да се преследва във Франция: подлият начин за отмъщение не бил използван през време на ужасите на гражданската война. Странно и злокобно е, че този вид престъпление поразява Франция във времена на слава и удоволствия, при които нравите ставали по-любезни, тъй както се е промъкнал и в древния Рим в най-светлите дни на републиката.

Двама италианци, единият от които се наричал Екзили, дълго работили заедно с германски аптекар на име Глазер, за да открият тъй наречения философски камък. Двамата италианци изгубили всичко, което притежавали, а то не било много, и пожелали чрез престъпления да възстановят разпиляното по безумен начин; започнали тайно да продават отрови. Изповедта, най-силното средство, възпиращо човешката злост, с което обаче се злоупотребява, като се смята, че всяко престъпление може да бъде изкупено, довела до знанието на великия пенитенциарий^[8] на Париж, че няколко лица са умрели отровени: той известил за това властта. Заподозрените двама италианци се озовали в Бастилията; единият умрял там; останал Екзили, към когото обвинението не било поддържано; бидейки все тъй в затвора, той разпространил из Париж пагубните тайни, стрували живота на гражданския наместник на Обре и на семейството му, при което най-сетне била създадена съдебна инстанция за отровителствата, наречена огнен съд.

Първото основание за тези чудовищни премеждия била любовта. Маркиз Дьо Бренвилие, зет на гражданския наместник на Обре, приел на квартира Сент Кроа^[9], капитан от неговия полк с твърде красиво лице: тревожел се за последствията заради жена си; съпругът сякаш на инат оставил младия мъж да пребивава редом с младата му, красива и чувствителна съпруга. Станало това, което можело да се очаква: залюбили се. Гражданският наместник и баща на маркизата проявил строгост и непредпазливост, като задържал една изпратена писмено, запечатана заповед, а това довело капитана до Бастилията, при положение че той трябвало просто да се яви в своя полк. За жалост Сент Кроа бил затворен в килия заедно с Екзили: италианецът го подучил как да си отмъсти; последствията са известни и от тях човек може само да потръпне. Маркизата не посегнала на живота на своя съпруг, проявил снизходителност към една любов, за която сам бил станал причина, ала яростното й отмъщение се насочило към нейния баща, към двамата й братя и към сестра й — тя ги отровила. Макар да извършила такива престъпления, била религиозна: често ходела да се изповядва; когато я арестували в Лиеж, дори открили пълна, саморъчно написана от нея изповед, която послужила не като доказателство в неин ущърб, а направо като основание за задържане. Не е вярно, че била изпробвала отровите в болници, както твърдяло населението и както пише в „Известни дела“ съчинение на безработен адвокат^[10], сътворено за публиката; вярно било обаче, че подобно на Сент Кроа поддържала тайни връзки с лица, обвинени впоследствие в същите престъпления. Обезглавили я и била изгорена на клада през 1676 г. Само че след 1670 г., когато Екзили започнал да произвежда отрови, та до 1680 г. убийствата се разпространили из Париж. Няма как да се скрие, че главният църковен бирник Пенотие, приятел на тази жена, известно време след това бил обвинен, че е извлякъл изгода, прилагайки нейните тайни, и половината му имущество отишло, за да отклони обвиненията.

Жените Воазен и Вигурьо, един свещеник на име Льосаж, както и други, си послужили с тайните на Екзили, уж за да забавляват разни любопитни и неразумни хора с викане на духове. Било сметнато, че престъпленията са по-разпространени, отколкото били всъщност. Огненият съд бил настанен в Арсенала, близо до Бастилията, през 1680 г.: в него били привиквани видни сеньори, като сред тях били две племенници на кардинал Мазарани, херцогиня Дьо Буйон и графиня Дьо Соасон, майка на принц Ойген.

Херцогиня Дьо Буйон била само заставена да се яви лично и била обвинена единствено в напълно обичайно за тогава жалко любопитство, неподвластно на съда. Старият навик да се ходи на врачуване, да се поръчват хороскопи, да се търсят тайни средства, за да бъде привлечена нечия любов, все още си бил разпространен и сред народа, та и сред първенците на кралството^[11].

Отбелязано бе от нас, че при раждането на Луи XIV астрологът Морен бил въведен направо в стаята на кралицата майка, за да състави хороскоп на наследника на короната. Свидетели сме как дори херцог Д’Орлеан, регент на кралството, проявява любопитство към това шарлатанство, омайвало античността, а дори покрай философските си възгледи известният граф Дьо Буленвилие тъй и не съумял да загърби заблудата. Тя е била напълно простима за херцогиня Дьо Буйон, както и за всички дами, проявили подобна слабост. Свещеникът Льосаж и жените Воазен и Вигурьо си подсигурили добър доход от любопитството на невежите, а те били многобройни; предсказвали бъдещето; при тях се явявал видимо дяволът. Ако се били задоволили само с това, са щели да бъдат само смехотворни, също както и огненият съд.

Дарени, един от председателите на въпросната камара, се осмелил да попита херцогиня Дьо Буйон дали е видяла дявола; тя отвърнала, че тъкмо в момента го вижда, че бил ужасно грозен и противен, и облечен като държавен съветник. Разпитът приключил набързо.

Аферата с графиня Дьо Соасон и маршал Дьо Люксембург се оказала по-сериозна. Льосаж, жените Воазен и Вигурьо и други техни съучастници били в затвора с обвинението, че са продавали отрови, наричани наследнически прашец, те хвърлили подозрения върху всички, които били идвали да се съветват с тях: това включвало и херцогиня Дьо Соасон. Кралят проявил благосклонността да й каже, че ако се смята за виновна, я съветва да се оттегли: тя отговорила, че е напълно невинна, но не й е приятно да бъде разпитвана от съд; после се оттеглила в Брюксел, където починала в края на 1708 г., докато принц Ойген отмъщавал за нея с победите си и постигал надмощие над Луи XTV.

Франсоа Анри дьо Монморанси Бутвил, херцог, пер и маршал на Франция, обединил великото име Монморанси с имперския род Люксембург, вече известен из Европа с постиженията си като голям пълководец, бил издаден на огнения съд. Един от неговите довереници по делови въпроси на име Бонар искал да открие важни книжа, които се били изгубили, и се обърнал към свещеника Льосаж, за да му ги намери: Льосаж поискал от него първо да се изповяда, а после за девет дни да отиде в три различни църкви и да прочете три псалма.

Въпреки изповедта и псалмите книжата не се появили; те били у една лека жена на име Дюпен. Пред очите на Льосаж Бонар изрекъл от името на маршал Фон Люксембург някакво заклинание, според което въпросната Дюпен трябвало да бъде застигната от изнемога, ако не върне книжата. Дюпен не ги върнала и продължила да си има куп любовници.

Отчаяният Бонар получил ново пълномощно от маршала; между редовете на пълномощното и подписа имало два реда с различен почерк, според които маршалът се предавал на дявола.

Льосаж, Бонар, жените Воазен и Вигурьо, както и над четирийсет обвиняеми били затворени в Бастилията; Льосаж дал показания, че маршалът се бил обърнал към дявола и към него, та тази Дюпен, дето не щяла да върне книжата, да умре; съучастници добавили, че са убили въпросната Дюпен по негова заповед, че са я нарязали на парчета и са я хвърлили в реката.

Обвиненията били и невероятни, и ужасяващи. Маршалът трябвало да се яви пред съда на перовете; парламентът и перовете следвало да изискат правото да го съдят; те не го сторили: обвиняемият сам отишъл да се предаде в Бастилията, като постъпката му доказвала, че е невинен за предполагаемото убийство.

1679 г. Държавният секретар Лувоа, който не го обичал, наредил да го затворят в някаква килия, дълга шест стъпки и половина, където той се разболял тежко. Бил проведен втори разпит, а сетне го оставили цели пет седмици, без на процеса да бъде даден ход: това било жестоко и несправедливо, дори да бил обикновено частно лице, а още по-непростимо спрямо един пер на кралството. Той пожелал да пише до маркиз Дьо Лувоа, за да му се оплаче; не му било разрешено. Най-после го разпитали: пожелали да узнаят дали е дал бутилки с отровено вино на брата на Дюпен и на една лека жена, която издържал, за да ги убие.

Изглеждало съвсем нелепо един маршал на Франция, командвал цели армии, да е пожелал да отрови някакъв буржоа и любовницата си, след като нямало да има никаква полза от подобно тежко престъпление.

Накрая му направили очна ставка с Льосаж и с друг свещеник на име Д’Аво, като го обвинили, че е правил магии, за да усмърти няколко души.

Бедата му се състояла в това, че веднъж се бил срещал с Льосаж и му бил поръчал хороскопи.

Наред с потресаващите предположения, довели до процеса, Льосаж заявил, че маршал херцог Фон Люксембург бил сключил договор с дявола, за да ожени своя син за дъщерята на маркиз Дьо Лувоа. Обвиняемият отговорил: „Когато Матийо дьо Монморанси се оженва за вдовицата на Луи Дебели, не се занимава с дявола, а се обръща към генералните щати, които отсъждат, че за да получи малолетният крал подкрепа от рода Монморанси, е необходим такъв брак.“

Това бил горд отговор, явно изречен не от виновно лице. Процесът траял година и два месеца: присъда не била изречена, нито положителна, нито отрицателна; жените Воазен и Вигурьо, братът на последната, свещеник, също на име Вигурьо, както и Льосаж, били изгорени на площад „Грев“. Маршал Фон Люксембург отишъл за малко да се включи в една кампания, а после се завърнал в двора и изпълнявал задълженията на гвардейски капитан, без да се види повече с Лувоа и без кралят да му спомене за станалото.

Видяхме как впоследствие той получава, без да се е стремил към това, армейски команден пост и как с множество победи запушва устите на своите врагове.

Можем да си представим какви ужасни слухове са се разнасяли из Париж покрай всички тия обвинения: кладите, погълнали Воазен и нейните съучастници, сложили край на разследванията и на престъпленията. Тази сквернота се оказала дело на няколко частни лица и не засегнала благодушните отношения в нацията, ала в умовете пагубно все се прокрадвали съмнения дали някоя естествена смърт не е била умишлено причинена.

Подозренията относно нещастната съдба на госпожа Хенриета Английска се повторили спрямо сполетялото нейната дъщеря Мари Луиз, която била омъжена през 1679 г. за краля на Испания Карлос II. Младата принцеса отпътувала печална за Мадрид. Нейно Височество братовчедката на краля често била казвала на брата на Негово Величество: „Не водете тъй често вашата дъщеря в двора, тя ще бъде твърде нещастна другаде.“ Младата принцеса искала да се омъжи за дофина. Кралят й казал: „Правя ви кралица на Испания; нима бих могъл да сторя нещо повече дори за своя дъщеря?“ Тя отвърнала: „Ах, бихте могли да сторите нещо по-добро за вашата племенница.“ Напуснала този свят през 1689 г. на същата възраст като майка си. Твърдо се смятало, че австрийският съвет на Карлос II е искал да се отърве от нея, понеже обичала своята страна и можела да попречи нейният съпруг кралят да се присъедини към съюзниците против Франция: от Версай дори й изпратили нещо, което се приемало за противоотрова — една твърде несигурна стъпка, тъй като лекът за дадено страдание може да доведе до друго, а всеобщ цяр няма; тъй наречената противоотрова пристигнала след нейната смърт. Онези, които са чели мемоарите, съставени от маркиз Дьо Данжо, ще прочетат там, че кралят заявил по време на вечеря: „Кралицата на Испания е умряла отровена от ястие от змиорки; графиня Фон Перниц и камериерките Салата и Ниня са яли от него подир нея и са умрели от същата отрова.“

След като прочетох този странен анекдот в ръкописните спомени, за които се смята, че са грижливо подредени от един придворен, останал почти неизменно редом с Луи XIV четирийсет години, аз все пак изпитвах съмнения; осведомих се от бивши слуги на краля дали е вярно, че монархът, винаги сдържан в приказките, е изричал подобно непредпазливо мнение: всички те ме увериха, че не е имало нищо подобно. Запитах госпожа херцогинята Дьо Сен Пиер, която се бе завърнала от Испания, дали е вярно, че тези три личности са умрели заедно с кралицата; тя ми изтъкна, че и трите са живели дълго след своята господарка. Накрая узнах, че „мемоарите“ на маркиз Дьо Данжо, приемани като ценно свидетелство, са само ръчно написани фантазии, сегиз-тогиз драскани от един негов прислужник; мога да добавя, че това често си проличава от стила, от излишествата и неверните твърдения, с които изобилства този сборник. Подир всички тези злокобни отклонения, до които ни доведе смъртта на Хенриета Английска, нека се върнем към дворцовите събития, последвали тази кончина.

Година по-късно нейното място заема принцесата от Пфалц, която става майка на херцог Д’Орлеан, регент на кралството. Тя била принудена да се отрече от калвинизма, за да се омъжи за Негово Височество, ала запазила спрямо предишната си вяра тайно уважение, което мъчно може да бъде изтръгнато, след като се е уталожило в сърцето още през детството.

Злощастното премеждие на една неомъжена придворна дама на кралицата през 1673 г. довело до създаването на друга институция. Тази беда е известна поради сонета „Пометничето“, чиито стихове са били често цитирани:

В света дошло от зло любовно, със зло посреща те вината на честта, на грях ти носиш участта и жертва ставаш невиновно…^[12]

Опасностите за неомъжените дами в галантния и сладострастен двор наложили дванайсетте красиви неомъжени дами от свитата на кралицата да бъдат заменени с дванайсет дворцови дами; оттогава това е редът в домакинството на кралиците. Институцията довела до увеличаване и по-голямо великолепие на двора, където били приемани и съпрузите и роднините на дамите: така обществото нараствало и се постигало по-голямо изобилие.

Принцеса Фон Байерн, съпруга на дофина, имала принос в първоначалния блясък и в жизнеността на двора. Маркиза Дьо Монтеспан неизменно привличала най-силно вниманието, ала накрая и тя вече не се харесвала; високомерните изблици на нейната болка не можели да възстановят захабената сърдечна връзка. Все пак тя си оставала в двора благодарение на една висока длъжност — била главна интендантка на домакинството на кралицата, — а също тъй и приближена на краля благодарение на децата си, на навика и на влиянието си.

Външните признаци на уважението и приятелското чувство към нея си оставали, макар и да не я утешавали; разстроен от огромната скръб, която й причинявал, и отдаден на други влечения, кралят вече черпел от разговорите с госпожа Дьо Ментьонон нежност, на каквато не можел да се надява край бившата си любовница. Той се разкъсвал едновременно между госпожа Дьо Монтеспан, с която не можел да се раздели, госпожица Дьо Фонтанж, която обичал, и госпожа Дьо Ментьонон, с която беседвал и която била необходима за измъчената му душа. Трите съпернички за благоволението му били предизвикателство за целия двор. Чест прави на Луи XIV, че нито една от тези интриги не влияела върху държавните дела и че смущаващите двора любовни връзки никога с нищо не накърнили управлението. Струва ми се, нищо не доказва тъй пълно, че Луи XIV имал и велика, и чувствителна душа.

Аз дори смятам, че тези дворцови интриги, нямащи нищо общо с държавата, не би трябвало да намират място в историята, ако великият век на Луи XIV не бе тъй интересен във всичко и ако тези тайни не бяха разбулени от толкова историци, като повечето са изкривили тяхното съдържание.