Джузепе Гарибалди
Моите спомени (9)

Пленник

За отбелязване е, че през време на продължителното си военно поприще не съм попадал в плен, въпреки че съм бивал много пъти в твърде опасно положение.

Но понеже нашето въстаническо знаме на Рио Гранде дел Суд не беше признато, ние можехме вече да бъдем пленени навсякъде, където доближим сушата.

Стигнахме в Гуалегвай, в провинцията Ентре-Риос, където ни помогнаха твърде много капитанът на голетата^[1] „Пинтореска“ от Буенос Айрес и нейните пътници, живеещи и родени в тия земи.

Като срещнахме поменатата голета в Ибиси, малък приток на Гуалегвай, аз изпратих Луиджи да поиска някои продукти. Тогава тия великодушни хора ни предложиха да ни придружат до Гуалегвай, където отиваха.

Нещо повече: те ме препоръчаха на управителя на областта, дон Паскал Ехагуе, който, понеже трябваше да отпътува, благоволи да ми остави собствения си хирург дон Рамон дел Арка, един млад аржентинец, който веднага извади куршума, останал в шията ми, и положи особени грижи за лекуването ми.

Аз живях в къщата на дон Ячинто Андреус през шестмесечното си пребиваване в Гуалегвай и се радвах на вниманието и любезността на цялото му семейство.

Но не бях свободен! Въпреки благоволението на Ехагуе и вниманието, което доброто население проявяваше към мен, бях длъжен да не се отдалечавам без предварителното разрешение на диктатора на Буенос Айрес, от когото зависеше управителят на Ентре-Риос; а той никога не разрешаваше сам.

Като ми заздравя раната, започнах да яздя кон: позволяваха ми да се отдалечавам на десет или дванадесет мили. Освен храната, която дължах на щедростта на дон Ячинто, даваха ми всеки ден по едно „пецо“^[2], което беше предостатъчно за този край, където се харчи малко.

Но всичко това не можеше да се равни на свободата, от която бях лишен. От някои по-добросъвестни люде(или неприятели) ми се даде да разбера, че на управлението нямало да бъде неприятно, ако изчезна; и без да му мисля много-много, реших да се измъкна, като вярвах, че това няма да стане тъй трудно и че последиците няма да бъдат толкова сериозни.

Комендантът на Гуалегвай беше някой си Милан. Той не се държеше зле към мене, понеже тъй му било заповядано от областното управление, и до бягството си аз наистина нямах никакво основание да се оплаквам от него, въпреки че той бе проявил твърде малък интерес към личността ми. И тъй, реших да се махна и се подготвих. През една бурна вечер аз се отправих към къщата на един добър старец, когото често посещавах, на около три мили от Гуалегвай; открих му намерението си и го натоварих да ми намери един водач, който да ме откара със собствени коне до Ибикуи, а там се надявах да намеря някое превозно средство, с което да отида инкогнито в Буенос Айрес или Монтевидео.

Старецът намери водач и коне и ние поехме напреко през полята, за да не бъдем забелязани. През нощта преминахме почти все галоп петдесет и четири мили. На разсъмване бяхме на около половин миля от Ибикуи, т.е. чифлика с това име. Моят водач ми каза да съм почакал в гората, където се намирахме, а той щял да иде да вземе някои сведения от къщата. Той се отправи към къщата, а аз останах, доволен, че ще мога да си отпочина за малко от препускането: зер аз бях моряк и следователно — непривикнал към езда. Скочих от коня и завързах юздата му о една акация. По тези места горите са акациеви, но дърветата са толкова нарядко, че конниците могат свободно да препускат през тях.

Почаках доста време, изтегнат; понеже моят водач все не идваше, упътих се към края на гората, за да видя дали се връща. По едно време чувам зад себе си тропот на коне и виждам знамето на конници, които с извадени саби препускат към мене. Те вече се намираха между коня ми и мене, следователно безполезен беше всеки опит за бягство и още по-безполезна всяка съпротива. Вързаха ми ръцете отзад, сложиха ме върху един мършав кон, завързаха ми и краката под корема на коня и в такова положение ме отведоха в Гуалегвай, където ме очакваше нещо по-лошо. Винаги настръхвам, когато си припомня най-нещастния случай през живота си.

Пристигнах в присъствието на Милан, който ме очакваше на вратата на затвора. Той ме запита кой е улеснил бягството ми и като се увери, че няма да му открия нищо, започна да ме бие с един камшик, който държеше в ръката си. Понеже продължавах да мълча, той заповяда да преметнат едно въже на гредата на затвора и да ме издигнат във въздуха, вързан за ръцете. Цели два часа ме държа увиснал във въздуха този престъпник! Мене, който бях поветил целия си живот да облекчавам болките на страдащите и да воювам против тиранията и поповете, привърженици и ръководители на изтезанията.

Тялото ми гореше като пещ и стомахът ми пресушаваше водата, донесена ми от един войник, която поглъщах непрекъснато като нажежено желязо. Подобни мъки не могат да бъдат описани. Когато ме развързаха, вече не се оплаквах, бях в несвяст, бях се превърнал в труп. В такова състояние ме оковаха във вериги. Аз бях преминал петдесет и четири мили през една блатиста местност, където комарите бяха непоносими. С вързани ръце и крака бях понесъл ужасните удари на москито, без да мога да се защищавам, после дойдоха изтезанията на Милан. 0, аз бях страдал много! Сега бях окован във вериги, наред с един убиец!

Андреус, моят благодетел, беше запрян. Жителите на Гуалегвай бяха изплашени и без намесата на една благородна жена щях да бъда мъртъв. Госпожа Алеман, въплъщение на ангелска доброта, презря страха, който бе обхванал всички, и се яви на помощ на изтезавания! Благодарение на несравнимата ми благодетелка на мене нищо не ми липсваше в затвора. След няколко дни ме отведоха в главния град на областта — Баяда. В този град прекарах два месеца в затвора. После бях уведомен от управителя, че мога да си отида свободно.