Джузепе Гарибалди
Моите спомени (22)

Престои в Лагес. Слизане от Сера и сражение

Лагес, който ни бе посрещнал радушно като победители, при известието за провалянето ни при Коритабани бе променил знамето и неколцина по-решителни мъже бяха установили отново монархическата система. При появяването ни последните избягаха и понеже по-голямата част от тях бяха търговци, и при това най-богатите, оставиха ни складовете си претъпкани с всякакви стоки. Благодарение на тях ние се снабдихме с нужното и подобрихме положението си.

Между това Теиксейра писа на Арана да се съедини с нас, а по същото време дойде известие и от подполковник Портино, който бе изпратен с колоната си от генерал Бенто Мануел^[1] да преследва същата оная войска на Мело, която ние бяхме срещнали злополучно при Коитабани.

В Америка аз бях в услуга на делото на народите, и то искрено, както навсякъде съм се борил против деспотизма. Привърженик на републиканската система, отговаряща на наклонностите ми, аз бях противник, пак поради наклонностите си, на противоположната система. Вместо да мразя хората, аз по-скоро ги съжалявах, като стигнах до причините на злото, т.е. до себелюбието на нещастната ни природа. При това днес (1851 г.), далеч от театъра, където станаха събитията, които описвам, аз мога да ги разкажа спокойно и може да ми се вярва, че съм безпристрастен. И тъй, аз твърдя, че тия синове на Континента^[2] бяха извънредно храбри и нашата окупация на Лагес беше много смела, окупация която продължихме няколко дена, готови да се защищаваме срещу десет пъти по-силен от нас неприятел, при това победител, от когото ни делеше само реката Каноас, която не можехме да защитим с много отдалечените си спомагателни части.

Много дни минаха, преди да пристигнат Арана и Портино. През това време ние държахме нащрек неприятеля с шепа хора. Щом пристигнаха поменатите подкрепления, ние потеглихме решително срещу врага, който не прие сражението и се оттегли към областта Сан Паоло, откъдето трябваше да му дойдат значителни подкрепления в пехота и кавалерия.

Тук ние почувствувахме недостатъка, от който страдаше изобщо републиканската войска: думата ми е за нежеланието на войниците да стоят под знамето, щом сраженията не са непосредствено предстоящи — порок, който се чувствувал и във войската на Вашингтон, и във всяка войска, в която истинската дисциплина на воина на свободата не се цени. Тая дисциплина, която трябва да произтича от съзнанието за дълг, е много различна от принудителната дисциплина на войника на деспотизма. В тоя случай войникът или е грабнат на сила от семейството му и е принуден да се подчинява на някой господар в един или друг престъпен акт, който му бъде заповядан, или пък е наемен войник, продал душата и тялото си на тоя, който му плаща, и е разположен по природа да извърши действия, от които би се срамувал дори един вълк. Воинът гражданин, принадлежащ към един свободен народ, отива под знамената, когато го призоват, защото отечеството му е заплашено от насилници. Той дава доброволно своя живот в защита на страната си и на близките си и оставя войската само когато опасността е минала и когато е освободен от началниците си.

Републиканската войска на Рио Гранде беше съставена в по-голямата си част от храбри воини граждани, които обаче не смятаха, че трябва да остават под знамената, щом според тяхното разбиране не е време за бой и опасността за отечеството е минала; тогава те напускаха редовете, без да чакат заповедта на началниците. Тоя порок ставаше за нас почти гибелен при тия обстоятелства, при които някой по-предприемчив неприятел можеше да ни смаже, възползувайки се от безредието и слабостите ни.

Серанците, хора от околните планини, първи започнаха да напускат редиците и да отвеждат със себе си не само собствените си коне, но също тъй и конете, принадлежащи на дивизията. Хората на Портино от областта Мисионес последваха примера им; и скоро войската ни оредя толкова много, че бяхме принудени да напуснем Лагес и да се оттеглим в областта Рио Гранде, понеже се бояхме от приближаването на врага, срещу когото нямаше да можем да удържим. Останалите войници, лишени от необходимото, особено от облекло, попаднали в планинска местност, където студът започваше да става непоносим, се деморализираха и на висок глас искаха да се върнат в огнищата си, т.е. в ниската, слънчева част на областта.

Полковник Теиксейра бе следователно принуден да отстъпи на тези искания: заповяда ми да сляза от Сера с пехотата и моряците и да се присъединя към войската; той щеше да тръгне след нас с кавалерията.

Слизането беше много мъчно поради трудния път и поради яростната враждебност на жителите от този край, запалени врагове на републиканците. Колкото и да е чудно, факт е, че селяните, които повече от всички други би трябвало да обичат републиканската войска, я ненавиждат и се борят срещу нея.

Слязохме по пелуфската горска пътека: бяхме шестдесет души и трябваше да се натъкнем на ужасни засади, от които се спасихме по чудо, благодарение на решителността на хората, които командувах, и на малката опитност на неприятеля.

Понеже пътеката, по която се спускахме, беше много тясна, неприятелят, който беше от тоя край и го познаваше отлично, избираше най-опасните места за засади; хвърляше се бясно и с ужасни викове върху нас, като ни обстрелваше от най-гъстите си части. И все пак със смелото си държане ние вдъхнахме такъв страх у тия планинци, че в края на краищата имахме само един убит кон и неколцина леко ранени войници. Стигнахме в главната квартира в Малахара, отстояща на дванадесет мили от Порто Алегре, където се намираше председателят Бенто Гонсалес, тогава главнокомандуващ.