Джузепе Гарибалди
Моите спомени (58)

Калатафими, петнадесети май,1860 година

Зората на петнадесети май ни завари в добър ред по височините на Вита и след малко неприятелят, за когото знаех, че е в Калатафими, започна да излиза в колона по посока към нас.

Срещу хълмовете на Вита са разположени височините „Плачът на римляните“, върху които неприятелят разгъна колоните си. Откъм Калатафими тези височини имат слаб наклон. Неприятелят ги изкачи лесно и се разположи по върховете, които откъм Вита са страхотно стръмни.

Понеже ние заемахме противоположните височини на юг, можах да открия всичките позиции, заети от бурбонците, докато те едва можеха да забележат веригата от стрелци, съставена от генуезките карабинери, под заповедите на Мосто, които прикриваха нашия фронт. (Нашите дружини бяха назад, прикрити и ешелонирани). Нашата бедна артилерия беше разположена вляво от нас на пътя, под командата на Орсини, който все пак даде няколко добри изстрела. Така че неприятелите и ние заемахме много силни позиции едни срещу други и бяхме разделени от доста пространни вълнообразни равнини, по които се мяркаха малки чифлици. Изгодно беше да дочакаме неприятеля на собствените си позиции. Бурбонците, възлизащи на около две хиляди души, с няколко оръдия, като забелязаха малко хора от нашите, без униформа и смесени със селяни, се придвижиха напред самоуверено с няколко вериги стрелци, със съответните подкрепления и две оръдия. Като се приближиха на разстояние колкото изстрела на пушка, те откриха огън с карабините и оръдията си, като продължаваха да напредват към нас.

Заповедта сред Хилядата беше да не се стреля и да се дочака неприятелят наблизо, въпреки че смелите лигурци вече имаха един убит и мнозина ранени. Едно изтръбяване на американската утринна заря спря неприятеля като по чудо. Той разбра, че няма работа само с ядрата на пичиотите (младежи от Сицилия — б.пр.) и неговите вериги понечиха да се върнат назад. Тогава за пръв път войниците на деспотизма се изплашиха от „авантюристите“ (така ни наричаха нашите врагове).

Тогава Хилядата пристъпиха към нападение: генуезките карабинери начело и с тях отбор дружина от младежи, които изгаряха от нетърпение да се счепкат по-скоро с неприятеля.

Задачата на нападението беше да се прогони неприятелският авангард и да се овладеят двете оръдия — нещо, което бе изпълнено с устрем, достоен за борците на италианската свобода; обаче не и да бъде нападната фронтално страхотната позиция, заета от многобройните бурбонци. Но веднъж хвърлили се срещу неприятеля, кой можеше да спре тия пламенни и смели доброволци? Напразно тръбите дадоха знак за спиране: нашите не го чуха и постъпиха като Нелсон при Копенхаген.

Нашите останаха глухи на сигнала на тръбите да се спрат и гониха неприятелския авангард на щик, докато го смесиха с основното ядро на силите му. Нямаше време за колебание: ако се забавехме, щяхме да изгубим шепата храбреци. И тъй, веднага пристъпихме към общо нападение. Целият корпус на Хилядата, придружен от няколко смели сицилианци и калабрийци, се отправи с бърза крачка да подкрепи другарите си.

След като се оттегли на височините, където се намираха неговите резерви, неприятелят се задържа и защити позициите си с упоритост и храброст, достойни за по-добра кауза. Най-опасната част от пространството, което трябваше да минем, беше равната долина, която ни разделяше от неприятеля. Там заваляха снаряди и куршуми, които нараниха двеста наши хора. Като стигнахме в подножието на Римската планина, бяхме вече почти прикрити от ударите на неприятеля; на това място Хилядата, намалели донякъде, се събраха с авангарда.

Положението беше върховно: трябваше да победим. С такова решение започнахме да изкачваме първата тераса под град от куршуми. Не си спомням числото на терасите, които трябваше да преминем, докато стигнем до върха на височините, но във всеки случай бяха доста. И при всяко преминаване от една тераса до друга, тъй като трябваше да излезем на открито, над нас се изсипваше ужасна градушка от куршуми. Заповедта да се дават малко изстрели подхождаше за оня вид „кримки“, подарени ни от сардинското правителство, които почти винаги отказваха да се възпламеняват; и при този случай голяма бе услугата на смелите синове на Генуа, които, въоръжени с добрите си карабини и упражнени в стрелба, поддържаха честта на оръжието.

Калатафими! Свидетелю на сто битки, ако при последния ми дъх моите приятели ме видят да се усмихвам за последен път с гордост, тая усмивка ще се дължи на спомена за тебе; защото аз не зная друга по-славна битка! Хилядата, облечени в цивилни дрехи, достойни представители на народа, нападаха с геройско хладнокръвие, от позиция на позиция, войниците на тиранията — блестящи от гайтани, сърмени ширити, пагони, — и ги прогонваха! Как бих могъл да забравя ония младежи, които, боейки се, че могат да ме видят ранен, ме обграждаха, плътно притискащи се един до друг, като по този начин ми правеха непроникваем щит със скъпоценното си тяло? И не е ли мой дълг да припомня на Италия поне имената на тия загинали храбреци? Монтанари, Скиафипо, Серторио, Нуло, Биго, Тюкери, Тадей и толкова други, чиито имена, за съжаление, не си спомням.

Както вече казах, по южния склон на Римската планина, който трябваше да изкачим, имаше редица от ония тераси, които земеделците правят в планинските местности. Бързо стигахме под ръба на една тераса, като изгонвахме неприятеля, и се спирахме да си поемем дъх и да се приготвим за ново нападение. По този начин превзехме една след друга всички тераси и стигнахме до върха, дето бурбонците направиха последни усилия да го защитят. Те се биеха много храбро и мнозина неприятелски стрелци, понеже бяха привършили снаряженията си, ни замерваха с камъни. Най-сетне пристъпихме към последното нападение. Най-смелите от Хилядата, притиснати един до друг под последния насип, след като си поеха дъх и измериха с поглед разстоянието, което трябваше да изминат, за да кръстосат мечовете си с неприятеля, се впуснаха като лъвове със съзнанието, че трябва да победят в името на пресветата кауза, за която се биеха. Бурбонците не издържаха страшния натиск на мъжествените борци за свобода: те се разбягаха и се спряха чак в града Калатафими, отстоящ на няколко мили от полесражението. Ние престанахме да ги преследваме на малко разстояние от входа на града, разположен на много добра позиция. Когато се бием, трябва да побеждаваме — тая мисъл важи при всички обстоятелства, но особено в началото на войната.

Победата при Калатафими беше от малко значение по отношение на придобивките, тъй като ние взехме едно оръдие, няколко пушки и малко пленници, но затова пък има голямо нравствено въздействие, като ободри населението и деморализира неприятелската войска.

Малкото „авантюристи“, лишени от сърмени ширити и пагони, за които се говореше с тържествено презрение, бяха разпръснали повече от хиляда бурбонци с артилерия и пр., командувани от един от ония генерали, които като Лукул изяждат на една вечеря произведеното в цяла област. И тъй, един корпус от граждани, макар и „авантюристи“, възпламенени от любов към отечеството, могат също тъй да побеждават, без да имат нужда от разни позлати.

Първата значителна последица от победата ни бе изтеглянето на неприятеля от Калатафими, който ние завладяхме на следната утрин, 16 май 1860 г. Втората много важна последица бяха нападенията от страна на населението на Партинико, Борджето, Монтелепре и др. върху неприятеля, който се оттегляше. После, навсякъде се образуваха ядра, които се присъединяваха към нас, и въодушевлението на всички околни градове и села достигна до най-високата си точка.

Разпръснатият неприятел не се спря до Палермо, дето внесе уплаха у бурбонците и доверие у патриотите. Нашите ранени и ранените на неприятеля събрахме във Вита и Калатафими. Ние бяхме загубили много ценни хора.

Не малко хора от отборната дружина на Хилядата паднаха в Калатафими, както са падали нашите деди-римляни, като преследваха неприятелите с меча и, смъртно ранени, вместо да охкат, викаха: „Да живее Италия!“

Виждал съм някои може би по-яростни и по-отчаяни битки, но в никоя битка не съм виждал по-блестящи воини от моите граждани „авантюристи“ при Калатафими.

Победата при Калатафими бе безспорно решителна за блестящата война през 1860 г. Много необходимо беше да започнем експедицията с шумно военно действие. То обезсърчи противниците ни, които под въздействието на пламенното си южняшко въображение разправяха чудеса за храбростта на Хилядата. Между тях имало и такива, които видели със собствените си очи как куршумите от карабините им отскачат от гърдите на воините на свободата, като да са се били ударили в бронзова плоча.

Палермо, Милацо, Волтурно видяха много повече ранени и трупове, но, според мене, решителната битка бе при Калатафими: след това сражение нашите знаеха, че трябва да победят; сицилианците пък, преди това смутени от внушителността на въоръженията и на големия брой бурбонска войска, след сражението се окопитиха. Когато една борба започва с такова обаяние, победата е неизбежна!

Новара, Кустоца, Лиса и може би и Ментана, въпреки голямото неравенство в средства и сили, бяха нещастие за Италия не толкова поради загубите ни в хора и средства, колкото поради високомерието, с което се изпълниха от победите си нашите врагове, които положително не струват повече от италианците, но които, понеже ще трябва още да се бием с тях, ще дойдат при нас като при лесна плячка, като при хора, които могат да бъдат блъскани с приклада на пушките.