Джузепе Гарибалди
Моите спомени (33)

Флотилията

Командуваната от мен флотилия, макар и незначителна, допринасяше за защитата на крепостта. Заела чудесни позиции върху левия край на линията, която прекосяваше провлака, тя не само прикриваше крепостта, но заплашваше десния фланг на неприятеля, в случай че той се опиташе да нападне. Тя служеше също тъй за връзка между важните позиции на Черо и Острова на свободата, като вземаше участие в нападенията, които непрекъснато се предприемаха срещу десния фланг на неприятеля, който обсаждаше Черо. Неприятелят бе хвърлил око на Острова на свободата и смяташе да го овладее. Буеносайреската ескадра, командувана от генерал Браун се подготвяше да го завземе. Нашето правителство реши да изпревари неприятеля и на мене бе възложено да стоваря на острова две осемнадесеткалибрени оръдия и една дружина от националната гвардия. Изпълних задачата си през нощта; към десет часа преди обед всичко беше стоварено на острова и аз се отправих към ладията, която ми бе послужила за пренасяне на оръдията.

Тогава се случи едно от ония събития, които въображението на романистите понякога създава и които изпълнят сърцето им със задоволство, когато ги замислят. Островът на свободата, отдалечен от брега на Черо на разстояние колкото изстрела на малко оръдие, отстои на около три мили от Монтевидео. Духаше южен вятър, който предизвикваше вълнение в това пристанище, особено в пространството от острова до вълнолома на града. В една от ония ладии на търговски кораби, които служат главно с широката си задна част за вдигането на котвите, и която бе купена през ония дни от правителството, аз и моите другари плавахме към Монтевидео; привързана към ладията, зад нас се влачеше същата повредена товарна лодка, върху която бяхме пренесли на острова двете оръдия. Поради развълнуваното море и поради тежестта на товарната лодка, която имаше почти кубическа форма и стърчеше над водата, понеже беше празна, плавахме бавно и с голямо отклонение към вътрешността на залива на север, когато изведнъж забелязахме военни кораби в северозападна посока, които бяха толкова близо, че часовоят от предната част на един от корабите извика: „Кой е?“ — „Мълчете“ казах аз на хората си; без съмнение, беше неприятелска ескадра. Със сподавен глас подтикнах хората си да засилят гребането, като внимават да шумят колкото е възможно по-малко с греблата, но след запитването на часовоя очаквах градушка от куршуми. Обаче, по чудо, ние се измъкнахме, като минахме почти под бомпреса^[1] на „Белграно“, който познах, и продължихме пътя си за Монтевидео.

Спасихме се благодарение на това че в оня час малките ладии на неприятелската ескадра, натоварени с войници, бяха изпратени да нападнат Острова на свободата. Неприятелят искаше да изненада острова с ладиите и затова беше заповядал мълчание; тая беше причината, за да не бъдем нападнати и оплячкосани — нещо, което неприятелят можеше лесно да стори.

Какво щастие! Когато стигнахме при вълнолома, ние чухме ужасната стрелба на острова, нападнат в тоя момент. Уведомих веднага правителството за случилото се и се отправих за борда, за да подготвя нашите малки кораби за път: трябваше да се притечем в помощ на острова.

На Острова на свободата нашите бяха шестдесет души, недобре въоръжени и с малко бойни припаси. На разсъмване потеглих от Монтевидео само с два от трите кораба, понеже третият не беше още напълно въоръжен. С двата кораба, всеки от които беше въоръжен с по едно дванадесеткалибрено оръдие, ние залъкатушихме между Черо и острова. За да разберем, дали островът се намира в наши ръце или е в ръцете на неприятеля, изпратих офицера Клавели с една малка лодка на разузнаване. Той се завърна с радостната вест, че островът бил в наши ръце и че неприятелят бил отблъснат при нощното нападение. Нашите хора, макар и неопитни още, се били юнашки. Те не само бяха отблъснали неприятеля, но му бяха причинили и тежки загуби, и труповете на войниците на Розас няколко дни плаваха във водата на пристанището.

Наредих веднага да се свалят бойните припаси за двете оръдия и един офицер и няколко артилеристи да слязат и да обслужват оръдията. Развиделяваше се. Едва натъкмихме оръдията и неприятелят откри огън. Островът му отвърна живо. Аз се отправих с корабите си срещу неприятеля и открих огън с двете си малки оръдия. Обаче борбата беше неравна, понеже неприятелят имаше две голети и два бригантина, от които единият беше въоръжен с шестнадесет оръдия от голям калибър. Оръдията на острова, които можеха да причинят по-големи вреди на неприятеля, нямаха платформа, но за щастие, имаха един стар полуразрушен парапет. Понеже бяха монтирани набързо, принадлежностите им бяха натъкмени много лошо; при това снарядите им бяха малко.

Въпреки че морето не беше много развълнувано, нашите изстрели от борда бяха несигурни поради клатушкането на малките кораби. Най-сетне офицерът Рафаеле, италианецът, комуто бях възложил да командува двете оръдия на острова, след като бе изчерпал малкото си бойни припаси, залегна с артилеристите и другите войници зад малкия и разрушен парапет, който неприятелят обстрелваше с всичките си оръдия.

Понеже огънят на острова бе спрян и нашите оръдия от борда не вдъхваха опасения, неприятелят започна да обхожда острова и да се приближава към нас, и „Палма“ със стрелбата на едно дългобойно оръдие бе вече наранил неколцина от хората ми, между които помощника ми Франческо, един храбър мулат, смъртно ранен в корема.

Щастието ми се усмихна още веднъж! Пурвис, тогава комендант на британското пристанище в Монтевидео, изпрати някого или самият той дойде с една лодка, на която се развяваше едно от ония знамена, които спират бурите, т.е. английското: той се намеси и спря сражението, като да бе докоснал сражаващите се с магическа пръчка. За мене и за републиката тая намеса беше цяло щастие.

От тоя момент започнаха преговорите, неприятелската ескадра излезе от пристанището и никога вече островът не падна в чужди ръце.