Джузепе Гарибалди
Моите спомени (10)

Свободен

От Баяда отпътувах с един генуезки бригантин.

Капитанът Вентура се отнесе към мене много благородно. С него стигнах до Гуасу, където Парана се влива в Рио де ла Плата. Оттам отплавах за Монтевидео с една баландра^[1], собственикът на която — Паскуале Карбоне, пак генуезец се отнесе също тъй любезно към мен. Обикновено сполуките и несполуките вървят ръка за ръка; сега бе дошъл редът на сполуките.

В Монтевидео намерих маса приятели, между които начело бяха Росети, Кунео и Кастелини. Първият току-що се бе върнал от Рио Гранде, където бил посрещнат с особено благоволение от всички горди републиканци.

Обаче в Монтевидео бе още в сила присъдата срещу мене поради аферата с малките кораби на тази република и бях принуден да се крия у дома на един приятел, където прекарах един месец.

С Росети потеглихме на коне за Рио Гранде.

Стигнахме в Пиратиним, където бях приет благосклонно от правителството на република Рио Гранде, установило се временно в това село, което представляваше средищна точка и беше далеко от нашествията на враговете.

Все пак това правителство бе вече принудено да натовари архивите си на коли и да върви подир републиканската войска, споделяйки с войниците трудностите и опасностите на войната. Така постъпи републиканското правителство на Съединените щати, когато Филаделфия беше заплашена от английската войска; така трябва да действуват народите, които предпочитат жертвите, трудностите, лишенията, опасностите пред унижението да станат роби на чужденеца.

Алмеида, министър на финансите, ме удостои с гостоприемството си просто, но много любезно. Бенто Гонсалес, председател на републиката и главнокомандуващ войската, се бе придвижил начело на една кавалерийска бригада, за да се бие със Силва Таварес, генерал от бразилската империя, който бе преминал канала Сан Гонсалес и опустошаваше източната част на областта.

Пиратиним, тогава седалище на републиканското правителство, е малко, но приятно с алпийското си разположение село. Център на областта със същото име, то е заобиколено от много войнствено население, предано на републиканската система. Понеже в Пиратиним бездействувах, поисках да мина в операционната колона при Сан Гонсалес и ми се разреши.

Представиха ме на Бенто Гонсалес, който ме прие много добре. Прекарах известно време в обществото на тоя необикновен човек, когото природата бе наистина щедро надарила, но на когото съдбата почти винаги се противопоставяше — за щастие на бразилската империя.

Бенто Гонсалес беше образец на блестящ и благороден воин. Когато се запознах с него, той наближаваше шестдесет години. Висок и пъргав, той яздеше един буен кон с лекотата и ловкостта на някой свой млад земляк; а знае се, че хората от Рио Гранде се броят между първите конници в света. Крайно храбър, в двубой той би победил, може би всеки силен кавалерист. Той беше по душа крайно великодушен и скромен и вярвам, че не бе подтикнал сънародниците си да се освободят от империята с цел да възвеличи себе си. Като всеки син на тоя храбър народ, той беше въздържан и на бойното поле се хранеше само с асадо (печено месо) като обикновен войник. Това беше единствената храна в тия извънредно богати откъм добитък поля, където при водене на война избягват преголемите товари, главна пречка за европейските войски. Тогава за пръв път споделих войнишката му храна с толкова голяма интимност, сякаш бях негов равен и другар от детинство.

С тия свои качества Бенто бе идол за сънародниците си. И все пак, въпреки многото си качества, той беше нещастен в сраженията — нещо, което винаги ме е карало да смятам, че щастието играе голяма роля във военните събития.

Освен това храбрият генерал на републиката беше лишен от едно качество постоянство в сраженията. А това, според мене, е голям недостатък. Когато се почва каквато и да било битка, трябва предварително добре да я обмислиш, но почнеш ли я веднъж, не бива да се отказваш от победата, докато не опиташ последните си сили, докато не хвърлиш в действие последните си запаси.

Придружих Бенто Гонсалес до Канудос, брод на канала Сан Гонсалес, който съединява лагуните Патос и Мерин. Тоя брод бе преминат от Силва Таварес, който се боеше да се срещне с преследващата го отблизо първа бригада на републиканската войска. Като не можа да настигне неприятеля, бригадата отстъпи и аз поех към Пиратиним заедно с председателя.

Същевременно получихме сведения за сражението при Рио Пардо, където имперската войска била напълно сразена от републиканската.