Джузепе Гарибалди
Моите спомени (29)

Двудневно сражение с Браун

И тъй, ние продължихме трудното си пътуване по реката. Неприятелят изгуби желание да ни поставя препятствия и след няколко заседвания, особено на „Коституционе“, стигнахме до Кавало Гуациа (Бял кон), където се съединихме с коринтинската флотилия, състояща се от три въоръжени малки кораба. Тя ни донесе пресни хранителни припаси, които подобриха донякъде положението ни. Ние имахме добри и доверени водачи и една подкрепа, която, макар и малка, беше твърде полезна, особено за самочувствието на хората ми.

Като стигнахме до Брава, бяхме принудени да се спрем поради плиткостта на реката.

Аз не можех да не се съобразя, че неприятелят ще опита всичко възможно, за да направи безполезен смелия ни опит, защото като стигнехме в Кориентес, щяхме да му увредим с овладяването на една река като Горна Парана, в една междинна позиция между областите от вътрешността на републиката Аржентина и Парагвай. Щяхме да бъдем също тъй огнище на корсари, които щяха да смущават и да рушат голяма част от неприятелската търговия.

Неприятелят не пренебрегна нищо, за да ни погуби. На него му се яви в помощ и оскъдицата на вода в реката, която според познавачите на тези места от половин век не била толкова много намалявала. Впрочем, същото ни каза и Пере, управител на Кориентес. Понеже не беше възможно да продължим, реших да подредя флотилията си така, че да може да прояви най-голяма съпротива срещу адмирал Браун, който все някой ден щеше да се яви, тъй като неговата заблуда не можеше да трае много време.

От левия бряг на Парана, отсам пясъчния насип, който ни пречеше да продължаваме напред, в един ъгъл, където водата беше достатъчно дълбока, близо до брега, аз теглих една линия от плавателни съдове, като започнах с една яхта, върху която наредих да поставят четири оръдия; после в средата „Перейра“ и на десния бряг — „Коституционе“, като по този начин образувахме един перпендикуляр спрямо течението на реката, по дължината на която можеше да стреляме с лявата батарея на корветата, която носеше и по-далеко биещи оръдия. Така ние противопоставихме срещу неприятеля, който трябваше да се появи откъм долината, всичките сили, с които разполагахме.

Това разположение погълна много труд и усилия, поради течението, което макар и слабо в избраното място, все пак налагаше да употребим всички вериги, котви и дебели въжа, за да задържим корабите.

Още не бяхме привършили работата си, когато неприятелят се яви с осемнадесет плавателни съда. Той ни превъзхождаше значително, а при това неговото положение му позволяваше да получава каквато си ще подкрепа и хранителни припаси. Ние бяхме далеч от Кориентес, от който единствено можехме да получим помощ и следователно не можехме да разчитаме на никого. И все пак трябваше да се бием, дори и при съзнанието, че ще загинем, поне за честта на оръжието! И се бихме! Неприятелят, командуван от адмирал Браун (най-прочутия морски офицер в Южна Америка, и то напълно основателно, понеже бе командувал буеносайреската ескадра чак до времето на войната за независимост против испанското владичество), неприятелят, казвам, напредваше срещу нас с вяра в собствените си сили. Струва ми се, беше 15 юни 1842 г. Тоя ден вятърът беше благоприятен за неприятеля, но не много, та и той трябваше да тегли с въжа от сушата корабите, за да се движи напред, успоредно на левия бряг на реката. Дясното крайбрежие поради плиткостта си беше негодно за големи кораби. Понеже ние владеехме левия бряг, върху който се опираше лявата страна на нашата линия, част от екипажите и моряците-войници, ненужни на борда, слязоха на суша, за да оспорват всяка педя земя на неприятеля, който теглеше с въжа корабите си. Нашите се биха храбро по суша и забавиха значително напредването на неприятеля; но поради численото му превъзходство (той бе стоварил петстотин пехотинци), нашите бяха принудени да отстъпят под закрилата на флотилията. Майор Педро Родригес, който командуваше слезлите на суша наши войници, тоя ден се сражава с всичката ловкост и храброст, които човек може да си представи. Той настани привечер предните постове на брега и цялата нощ двете страни минаха в приготовления за сражението на следващия ден.

На 16 юни слънцето още не беше изгряло, когато неприятелят започна да ни обстрелва с всичките си сили, които бе успял да разположи във фронт през нощта. Мене ми се щеше неприятелят да се приближи повечко, понеже само нашите оръдия от центъра биеха далеко и можеха да му увредят; останалите (повечето) не биеха далеко, и понеже не достигаха неприятеля, стояха в бездействие. Старият английски адмирал познаваше обстрела на оръдията ни, както и по-долното им качество в сравнение с неговите. Затова, като пожертвува блестящата гледка на едно сражение с картеч и налице срещу лице, той не се помръдна, като използуваше по-далечния обстрел на оръдията.

Сражението трая без прекъсване до късна нощ и се води и от двете страни с ярост.

Вредите и на двете страни не бяха малки; нашите кораби бяха в окаяно състояние. Въпреки че не преставахме да запушваме дупките от куршумите, на палубата бе нахлула толкова много вода, че мъчно можеше да бъде изчерпана, дори ако работеха непрестанно на смяна всички хора.

Комендантът на „Перейра“ бе убит в едно много смело нападение по суша срещу неприятелските кораби. В негово лице загубих най-добрия и най-смелия от другарите си.

Много бяха мъртвите; още по-много ранените; останалите от хората, които бяха крайно изтощени, не можеха да си починат поради прекомерната вода в трюма на кораба. А при това на борда имаше барут и още снаряди и трябваше да се бием не за да победим, не и за да се спасим, а за честта си.

Честта! Избива ме на смях, когато мисля за честта на войника, но се изпълвам с презрение, когато мисля за оня вид чест на бурбоните, испанците, австрийците и французите, когато нападаха, както нападат убийците, из пътищата нещастните пътници. Честта — едните да колят сънародници, другите едноверци в политиката, докато едни чудовища, проститутки, безделници със скиптър се наслаждават и се подсмихват под мустак сред мръсните гуляи в Неапол, Виена, Мадрид и Париж!

И тъй, ние се биехме само за честта, и това беше поне в съгласие с внушенията на съвестта, понеже се биехме за един народ против двама тирани; и се биехме за честта на шестстотин мили от Монтевидео с врагове от всички страни, след значителен брой сражения, лишения, затруднения, почти уверени, че ще загинем всички!

През това време Видал трупаше дублони^[1], за да ги използува за разходки с екипаж и за блестящи прояви в първите столици на Европа. А народът? Той сякаш е създаден, за да хрантути една голяма сган: Малатеста Балиони, императори или крале, за да го управляват и ръководят, попове или доктринери, за да го заблуждават!

Ето честта, свободата, справедливостта, законите! Ето света! Ето в полза на кого се потят и измират от глад плебеите! Ето в полза на кого прахосват живота си безброй великодушни италианци, захвърлени на чужда земя от нещастията на отечеството ни!

През нощта на 16 срещу 17 юни всички хора бяха заети да пълнят гилзи, да секат вериги, за да наваксат изчерпаните куршуми, и непрекъснато да помпят изобилната вода.

Мануел Родригес, същият оня офицер, който се бе спасил с мене при корабокрушението на „Рио Пардо“, беше зает с неколцина от най-добрите да нагоди няколко от търговските малки кораби за подпалвачи, с възможното най-голямо количество запалителен материал. Към полунощ, когато бяха готови, потеглиха по посока към неприятеля. Това средство измъчи Родригес през цялата нощ, ала нема ефекта, който се очакваше; хората бяха крайно изморени и това беше главната причина за незначителния успех.

От неприятностите през оная злополучна нощ най-много ме натъжи бягството на коринтинската ескадра. Вилегас, комендантът на тая ескадра, подобен на многото самохвалци, които бях срещал, се изплаши толкова много при наближаването на опасността, че се реши на най-долното и позорно престъпление: избяга в присъствието на неприятеля.

По-голямата част от малките ни лодки бяха разрушени през време на сражението. Тъй че аз разчитах на коринтинските кораби за неизбежното ни отстъпление, за да мога да спася чрез тях многото наши ранени и да пренеса хранителни припаси за всички, тъй като се намирахме още на далечно разстояние от населената граница на Кориентес. Моите последни надежди се изпариха с окаяното бягство на съюзниците ми. Измяната в часа на опасност е най-гнусното престъпление.

Върнах се на борда. Скоро щеше да съмне. Трябваше да се бием, а около себе си виждах само проснали се хора, сломени от прекомерната умора, и чувах само охканията и сърцераздирателните жалби на ранените, които не бяха пренесени в болницата, понеже тя не можеше да побере толкова свят. Аз събудих хората си и заповядах да се съберат и от височината на една помпа им отправих няколко ободрителни думи. Те изразиха единодушно готовността си да се бият и всеки зае мястото си.

Още не беше се хубаво разсъмвало, когато сражението започна отново; но ако през предния ден изгледите бяха благоприятни за нас, през втория очевидно нашето положение се влошаваше. Новите наши гилзи бяха пълни с лош барут, калибрените куршуми бяха заместени от други по-малки, и затова попаденията не бяха точни, особено при осемнадесет калибрените дългобойни оръдия, разположени в средището на батареята на „Коституционе“ и върху двата въртящи се лафета на борда на „Перейра“, които бяха причинили толкова вреди на неприятеля през предния ден. Насечените през нощта вериги, за да служат вместо куршуми, не вършеха работа за далечно разстояние. Неприятелят забеляза, че стреляме рядко, а освен това бе осведомен за положението ни от някои бегълци, които бяха се възползували от близостта ни до брега. И, естествено, ставаше все по-дързък, като изкара всичките си кораби на линия, нещо, което не можеше да стори на предния ден. С всяка измината минута положението на неприятеля се подобряваше, а нашето се влошаваше. Най-сетне трябваше да се помисли за отстъпление. Разбира се, корабите не можехме да помръднем от мястото им, защото освен че водата в реката беше недостатъчна, но и самите те бяха в окаяно положение. Ние се опитахме да видим дали „Перейра“ ще може да върши работа; опитът излезе безплоден. Можахме да използуваме само голетата „Прочида“, с която спасихме част от ранените и някои материали.

И тъй, ние трябваше да се задоволим да спасим оцелелия персонал и да опожарим флотилията. За тая цел заповядах да пренесат в няколко малки лодки останалите ранени заедно с оръжията, снаряженията и хранителните припаси, които можеха да се поместят в тях. Между това сражението продължаваше — отслабено от наша страна и значително засилено от страна на неприятеля; в същото време ние натъкмявахме фитилите за изгарянето на корабите.

Тук трябва да разкажа един много печален епизод, причинен от злоупотребата със спиртни напитки. В командуваните от мене екипажи имаше хора от различна националност. Повечето от чужденците бяха моряци и почти всички бегълци от военни кораби; и трябва да призная, че те бяха по-малко разпътни. Почти всички американци бяха изгонени от сухопътните войски заради престъпления и главно — убийства. Така че те бяха истински необуздани коне и за тях беше необходима всичката строгост на един военен кораб, за да ги държи в ред. Само в деня на сражението тия хора, събрани от кол и от въже, биваха дисциплинирани и се биеха като лъвове.

За да стане пожарът по-успешен, в трюма бяха събрани купища от горливи предмети и върху тях бяха разлети няколко бурета ракия, които съставляваха част от припасите ни. Но за нещастие тия хора, свикнали да живеят с малка дажба алкохол, като видели пред себе си такова изобилие от ракия, се напили дотолкова, че не можеха да се мръднат от мястото си.

Ние трябваше да оставим тия храбри и нещастни мъже жертва на огъня. Аз направих възможното, като задължих по-малко пияните им другари да не ги изоставят и самият аз до последния момент прибрах колкото можах, като ги натоварих на гърба си и ги спасих. Ала за съжаление неколцина полетяха с отломъците от корабите.

Когато всичко бе готово, запалихме корабите и аз слязох на сушата, придружен от неколцината другари, които бяха останали с мене до последния миг. Естествено, неприятелят забеляза отстъплението пи. Той пусна след нас цялата си пехота, възлизаща на около петстотин души. Ние бяхме склонни да се бием, но численото превъзходство на неприятелската пехота, както и по-големият й опит, естествено, предвещаваха лош край за нас. После, много голяма пречка представляваше за нас и един приток на Парана, който на близко разстояние отрязваше линията на отстъплението ни. Ние се спасихме благодарение на избухването на барутните складове на флотилията, което стана по много внушителен и ужасен начин; неприятелят се изплаши и спря преследването. Излитането на корабите представляваше поразителна гледка: на мястото, където стояха преди корабите, реката си остана гладка като огледало, а върху двата бряга падаха отломъци със страхотен трясък.