Джузепе Гарибалди
Моите спомени (42)

Преврат в Монтевидео и Корнентес. Сражение при Даймон

Превратът в Монтевидео в полза на Рибера разтърси ужасно републиката. Войната престана да бъде национална и се превърна в борба между дребнави партии, начело на които стояха обикновено хора без достойнство, защото един човек с достойнство не би въвлякъл заради лична изгода страната си в най-продължителни и кръвопролитни междуособици. Около същото време стана превратът в Кориентес, дело на братята Мадариага и насочен против почитания и храбър генерал Пац; младите ръководители, които бяха извършили смайващи дела, като откъсваха понякога отечеството си от омразната власт на Розас, поради завист и жажда за командуване се опетниха с най-мръсното съзаклятие и провалиха така каузата на страната си.

Генерал Пац бе принуден да напусне кориентската войска и да се оттегли в Бразилия. Парагвай, след отпътуването на генерала, в когото имаше доверие, прибра войската си, и братята Мадариага, останали само със собствените си сили, бяха напълно смазани от Уркиза и следователно Кориентес попадна отново под властта на свирепия буеносайрески диктатор.

Работите в Монтевидео далеч не вървяха по-добре. Рибера, поставен на власт от привържениците си, отстрани всички, които не бяха с него. В изгнание отидоха по-голямата част от ония, които с толкова смелост и безкористно родолюбие бяха поели благородната защита; други, отстранени от службите, които изпълняваха с чест, бяха заменени с неспособни партизани. Той намери в Монтевидео, града на чудесата, нови хора за една войска, след като бе загубил две, и ги настани в Лае Вакас, на левия бряг на Уругвай. Монтевидейските войници бяха свикнали да побеждават. Особено в Мерцедес те извършиха чудеса от храброст. Но злият гений, който вече бе завлякъл Рибера при Ароу Гранде и при Индия Муерта, го отведе в Пайзанду, дето след една победа неговата войска бе напълно сразена. В Малдонадо той потегли на кораб отново в изгнание, не знам дали повече нещастен или виновен.

Аз съжалявах, че управлението на Монтевидео попадна в ръцете на Рибена, защото предвиждах неизбежните беди. Старият генерал Медина, назначен за върховен началник на мястото на Рибера, не само че се огъна пред събитията, но за да спечели още повече благоволението на новия господар, заговорничеше против скромната ми личност, може би заради малкото извършено от нас, облагодетелствувани от съдбата, и подготвяше в самия наш стан преврат против лос грингос (италианците) с намерение да ни унищожи до един; ала се измами.

Италианците и американците от Изток, казвам го с гордост, ме обичаха, и аз можех, без да се боя от когото и да било, да се обявя независим от новата и незаконна власт; но много свята беше за мене каузата на тоя нещастен, но добър и великодушен народ и не можех да го огорчавам още с вътрешни раздори. В Монтевидео, при завземането на властта от Рибера, площадите бяха окървавени. В Салто бе замислен същият фарс, по напразно. Вместо да предприемам наказателни мерки, аз се задоволих само да поема, както преди, командуването на силите.

Тогава стана чудесното сражение срещу кавалерийските корпуси на Ламас и Вергара, нашите постоянни обсадители отдалеко.

На двадесети май 1846 г. ние изненадахме както винаги с нощен поход тия сили, разположени на брега на Тайман, един от притоците на Уругвай. След сраженията при Сант Антонио те се бяха окопитили и подсилили с хора и коне, и бяха заели отново старите позиции около Салто, като меняха становете си, но се държаха винаги на известно разстояние от пехотата ни, която единствена ги плашеше, тъй като нашата кавалерия беше незначителна и зле екипирана.

Щом можеха, неприятелите винаги ни безпокояха, особено когато излизахме за добитък, като се опитваха да го отдалечат колкото се може повече.

Майор Домингес, изпратен от генерал Медина, за да събере стадо крави, бе напълно сразен, като загуби всичките си коне и малко от хората си и трябваше да се спаси с оцелелите в горите на левия бряг на реката. Аз изпратих хора да разузнаят позицията на неприятелския стан и през нощта на деветнадесети май потеглихме да го нападнем. Имах около триста кавалеристи и около сто легионери (свещената дружина бе много намаляла). Моята задача беше да изненадам неприятелския стан призори; тоя път успяхме напълно. Моят багукано (водач) беше капитан Пауло, туземец, т.е. от оная нещастна американска раса, бивша господарка на новия свят преди нахлуването на европейците обирници. Нашите пехотинци бяха на коне. През цялата нощ изминахме повече от двадесет мили и призори се озовахме пред огньовете на неприятелския стан, разположен върху десния бряг на Даймон. Пехотинците слязоха от конете си и нападнаха смело в колона, без да стрелят. Победата изтръгнахме много лесно и хората на Вергара, чийто стан бяхме нападнали, се хвърлиха стремглаво в реката, като ни оставиха оръжие, коне и няколко пленници. Обаче ние не бяхме постигнали пълна победа — това забелязах при настъпването на деня.

Станът на Ламас беше разделен от този на Вергара от една рекичка, която се вливаше в Даймон; като усетил нападението в стана на Вергара, Ламас подредил хората си и заел позиция върху един хълм, който господствуваше над полята. С по-голямата част от корпуса си Вергара бе успял по реката да се присъедини към Ламас. Неговите хора бяха калени, смели и подготвени за всички превратности на войната.

След като прибрахме в стана всички изоставени коне, ние се впуснахме да преследваме неприятеля, ала напразно. По-голямата част от кавалеристите ни бяха възседнали родомоис (коне, укротени наскоро). Нашите неприятели бяха по-многобройни и по-добре екипирани. Естествено, моята млада кавалерия не искаше да се излага на опасност без подкрепата на гордите воини от легиона.

И тъй, ние трябваше да се откажем от безполезното преследване на неприятеля и като се задоволим с постигнатото, да поемем пътя към Салто; ала тоя ден съдбата поиска да ни облагодетелствува във висша степен. Ние се движехме към Салто, подредени по следния начин: начело — един кавалерийски ескадрони по взводове, в центъра — пехотата в колона от четири отделения, остатъкът от кавалерията — в ариергарда, пак по взводове. Авангардът се командуваше от полковник Чентурион, центърът — от майор Кароне и ариергардът — от полковник Гарча.

Две силни кавалерийски вериги, командувани от майорите Карвало и Фаусто, прикриваха десния ни фланг, откъм който се намираше неприятелят. Каваладата и конете на пехотата се движеха отляво. Неприятелят, който, както казах, се бе подредил отново и бе съсредоточил всичките си многобройни отреди, като смяташе, че с тях ни обсажда, макар и отдалеч, наброяваше около петстотин кавалеристи. Разузнал силите ни, той се движеше отдясно на недалечно разстояние, в посока, успоредна на нашата. От държането му изглеждаше, че има намерение да си отмъсти заради внезапното нападение през нощта.

Аз бях възложил командуването на кавалерията на полковник Калисто Чентурион, извънредно храбър мъж. Пехотата командуваше нашият Кароне, комуто бях обърнал внимание да я държи на всяка цена вкупом и винаги в сгъстена колона в сражението; така тя би послужила на Чентурион не само като опорна точка, но и като прикритие, за да може да се съвземе, каквото и да се случи. С прииждането на нови отделения неприятелят ставаше все по-дързък.

Ние се движехме през прелестни хълмове на около две мили от бреговете на Даймон. Току-що поникналата яркозелена трева потрепваше подобно на океана, когато не е развълнуван от бури. Никакво растение, никакъв храст не се изпречваше в ония прекрасни поля. Те биха били великолепно място за пиршество, ала през оня ден се превърнаха в място за клане.

По едно време стигнахме при един поток, дето мачиега (твърда трева) достигаше човешки ръст. На мене не ми се искаше да го преминем, понеже трябваше да разредя малката колона, като войниците се движеха един по един; после, хълмът отдясно, върху чийто връх се виждаше веригата от стрелци на неприятеля, прикриваше основното ядро на същия. Аз се побоях основателно да не бъда нападнат в тая точка и заповядах на войниците си да спрат. На майорите си Карвало и Фаусто, и двамата храбри офицери, заповядах да нападнат неприятелската верига, да я отблъснат отвъд хълма и да ми съобщят какво е разположението на неприятеля. И действително, след като неприятелската верига бе смело прогонена отвъд възвишението, нашите се спряха и един адютант пристигна в галоп да ми съобщи, че неприятелят се стичал наляво и се движел към нас с всичките си сили в тръст и в боен ред. Нямаше време за губене. Нашите кавалерийски взводове от крилата направиха своя обход вдясно и бяха веднага подсилени от сгъстените ни вериги. Пехотата зае десния фланг и се отправихме в добър ред срещу неприятеля. Когато нашата бойна линия стигна на върха на хълма, линията на неприятеля, настъпваща срещу нас се показа на разстояние колкото изстрел от пищов.

Тук, трябва да призная, че видях неприятеля да прави от центъра към крилата движение, на което смятам, че е способна само южноамериканската кавалерия; това движение показа с какви изпечени воини трябваше да се бием. Понеже не искаше да се сблъска с пехотата, от която се боеше, неприятелят се разцепи в центъра си и след като неговите взводове направиха обход — десните надясно, левите наляво, като по този начин извършиха един полукръг, се спусна върху нашите две крила все в галоп и щеше да ги унищожи, ако нашите взводове не бяха се съсредоточили и едновременно нападнали.

Щом забелязах неприятеля, за да се възползувам от устрема, веднага заповядах фронтално нападение; но поради поменатите движения първото сблъскване стана между кавалерия и кавалерия и понеже нашите кавалеристи бяха по-малко на брой и с по-лоши коне, естествено, пострадаха повече.

За известно време пехотата остана безполезна и откъсната. Макар да оставаше в средата на сражението, ту неподвижна и сбита като малка крепост, ту движейки се с всичката възможна бързина натам, дето боят се разгаряше най-много, тя на много пъти послужи да се подредят отново под нейно прикритие нашите разпръснати конници, които макар и разбити от неприятеля, се сражаваха като лъвове и после се престрояваха зад нас.

Един малък кавалерийски резерв, останал да пази каваладата, като се съсредоточаваше върху пехотата, послужи също тъй твърде много при пренареждането на разбитите наши взводове.

Различни бяха кавалерийските нападения от двете страни; различен беше и успехът. Взводовете се олюляваха ту вкупом, ту разпръснато. Не зная от коя страна се проявяваше повече храброст. Неприятелят, превъзхождащ нашите по брой на хората си и по годност на конете си ги изтласкваше към пехотата и често измерваше копията си с щиковете. Нашите, след като се съвземеха с подкрепата на пехотинците, отблъсваха в ръкопашен бой далеко неприятеля.

Накрай вследствие многото нападения неприятелят изтърва бойния ред и се превърна в безформена маса. Напротив, нашите, подкрепени от пехотата, можеха винаги лесно да се престроят. Сражението бе траяло по този начин около половин час, когато вашите, ненападани вече от подредени сили, се престроиха в няколко сгъстени взвода и се впуснаха в решително сражение. Неприятелят се огъна, разпръсна се и започна да бяга. Тогава се издигна облак от болас^[1], който представляваше любопитна гледка, ако предмет на любопитство може да бъде убийството под каквато и да било форма.

Аз смятам, че американският кавалерист не отстъпва на никого във всеки вид бой. А при поражение смятам, че той няма равен на себе си в преследването и залавянето на неприятели. Същински кентавър, никакво препятствие в полето не спира неговия бяг. Някое дърво не му позволява да мине изправен — той се прегъва върху гърба на коня си и се слива с него. Ако пречката е река, американецът се впуска стремглаво в нея с оръжие между зъбите и отива да порази неприятеля сред самите вълни. Освен болас американският кавалерист притежава и страшен и невидим нож, с който той си служи тъй сръчно, както никой друг, и може би малко прекалено сръчно. Нещастен е оня неприятел, чийто кон е уморен или болеадо^[2], той не може да се отърве от ножа на преследвача. Да слезе от коня си, да пререже с ножа си гърлото на един паднал и да се качи отново на коня си, за да настигне други — за всичко това аз употребявам много повече време да го опиша. Обичаят им да се хранят само с месо и навикът им да колят всеки ден добитък са може би причина за леснотата, с която убиват хора.

Ние сразихме напълно неприятеля и го проследихме в продължение на няколко мили. Понеже неприятелят разполагаше с по-добри коне, мнозина от хората му се спасиха. При все това през цялото време, което прекарахме в Салто, имахме удоволствието да виждаме тоя хубав окръг освободен от неприятели.