Джузепе Гарибалди
Моите спомени (51)

Защита на Рим

Легионът остана късо време в Сан Силвестро, тъй като на следния ден получих заповед да се настаня на лагер на площада пред Ватикана и да укрепя стените от Порта Сан Панкрацио до Порта Портезе. Предстоящо беше приближаването на французите и трябваше да се приготвим да ги посрещнем.

Денят 30 април трябваше да освети славата на младите и неопитни защитници на Рим и срамното бягство на войниците на поповете и реакцията. Защитната система на генерал Авецана беше достойна за тоя ветеран на свободата, който с неуморната си дейност се бе погрижил за всичко и се намираше навсякъде, където можеха да имат нужда от неговото присъствие.

Натоварен със защитата от Сан Панкрацио до Портезе, аз бях поставил извън тия врати силни аванпостове, възползувайки се за целта от господствуващите дворци на парка Вила Коренни (Куатро Венти), Вашело и други точки, отговарящи за защитата.

Наблюдавайки внушителните позиции на тия сгради, човек лесно можеше да разбере, че не трябва да позволи на неприятеля да ги завладее и че веднъж бъдеха ли те загубени, защитата на Рим ще стане трудна и дори невъзможна. През нощта срещу 30 април аз не само изпратих разузнавачи по двата пътя, които водеха за вратите, пазени от нас, но заповядах на два малки отреда да се скрият встрани от пътя на такова разстояние, че да могат да хванат поне няколко неприятелски разузнавачи.

На разсъмване пред мен стоеше коленичил един неприятелски кавалерист, който молеше да пощадя живота му.

Колкото и незначително нещо да беше хващането на един пленник, признавам си, че това ме зарадва и го сметнах за добро предзнаменование за деня. Беше коленичила Франция, която се разкайваше почтено заради срамното и недостойно поведение на управниците си.

Пленникът беше хванат с голяма смелост и хладнокръвие от отреда под заповедите на младежа Рикиери от Ница. Едно отделение от неприятелски разузнавачи бе хвърлено в бягство от нашите и бегълците, макар и по-много на брой, бяха изоставили няколко оръдия.

Като се знае, че неприятелят идва, винаги е полезно да се поставят няколко засади по пътищата, по които той трябва да мине, за да се приближи. В това се крият две почти сигурни предимства: знае се докъде е стигнала главата на колоната и се хващат пленници.

През това време от господствуващите римски височини се виждаше неприятелската войска, която се приближаваше предпазливо и бавно, движейки се в колона по пътя, който идва от Чивитавекия до Порта Каваледжиери. Като стигна на разстояние колкото оръдеен изстрел, неприятелят постави няколко артилерийски оръдия на господствуващи точки и разгъна няколко корпуса, които тръгнаха решително да атакуват стените.

Наистина високомерен беше начинът на атакуване на неприятелския генерал: Дон Кихот атакуваше вятърни мелници. Той атакуваше така, като че няма укрепления или като че на тях има деца. Наистина, за да прогони четирима „brigands italiens“^[1] генерал Удино, потомък на един маршал от първата империя, не беше сметнал за необходимо да си набави дори карта на Рим.

Ала той разбра много скоро, че мъже, а не деца защищават града си против наемни войници, които само по име са републиканци. Тия храбри синове на Италия, след като оставиха много спокойно неприятеля да се приближи, го поразиха с огъня на пушките и оръдията, като повалиха на земята не по-малко от ония, които бяха излезли повече напред.

От височината на Куатро Венти аз наблюдавах нападението на неприятеля и хубавото посрещане, което му устроиха нашите от Порта Каваледжиери и от съседните стени. Стори ми се, че едно нападение върху десния фланг на неприятеля не е за пренебрегване и аз изпратих две роти, които много го объркаха. Ала притиснати от един много по-голям брой неприятели, те бяха принудени да се огънат към подкрепителните позиции, т.е. към вилите извън стените на тая част на Рим.

Като стигнаха под нашите позиции при вилите, французите бяха посрещнати от кръстосания огън на нашите постове. Те спряха, като се скриха зад височинките на терена и зад стените на многото вили в околностите, и оттам започнаха да стрелят с всички сили. Така трая сражението известно време; но като ни дойдоха отвътре подкрепления, нашите нападнаха врага с такава сила, че той постепенно загуби терена, докато бе хвърлен в стремглаво отстъпление: оръдието от стените и една вилазка на нашите от Порта Каваледжиери допълниха победата. Неприятелят остави известен брой убити и няколкостотин пленници, като се оттегли съкрушен и без да спира чак до Кастел Гуидо.

Тоя пръв подвиг против закалените войски повдигна много духа на нашите легионери, който се прояви и в следващите сражения.

На следния ден от нападението на французите аз получих заповед да ги следя и се отправих с легиона си и малко кавалерия към Кастел Гуидо, дето прекарахме част от деня близо до неприятеля. Към обед дойде един френски лекар парламентьор и аз го изпратих до правителството. Чувствувайки се слаб за нападение на Рим, генерал Удино гледаше да печели време с дипломатически преговори, в очакване на подкрепления от Франция. Възползувайки се от слабостта и страха му, ние можехме да го прогоним в морето и да си разчистим сметките.

През май станаха две други сражения при Палестрина и при Велетри. И в двете сражения нашият легион се покри със слава. Като стигнаха в Палестрина, войниците на неаполския Бурбон, които от дълго време бяха нахлули в римска територия, по предварително споразумение с французи, австрийци и испанци ни нападнаха, но бяха напълно отблъснати.

Във Велетри, дето ръководеше действията главнокомандуващият, сражението беше малко по-сериозно, тъй като там се намираше лично неаполският крал с всичките сили на войската си, а ние бяхме около осем хиляди души — от всички видове оръжия.

Призори узнахме, че Велетри е опразнен и от височините на града забелязахме неприятеля, който се оттегляше бързо по Виа Апиа към Терачина и Неапол. От Велетри нашият главен корпус се оттегли в Рим с нашия главнокомандуващ, и аз получих заповед от последния да нахлуя в неаполската държава по пътя за Анани, Фрозиноне, Чепрано и Рока д’Арче, дето стигнах със стрелците на Манара, които бяха авангардът. Полкът на Мази, италианският легион и малко кавалерия следваха движението. Храбрият полковник Макара, командуващ авангарда на своите стрелци, преследва генерал Виале, командуващ един неприятелски корпус, който не се спря нито за миг, за да разбере кой го преследва. В Рока д’Арче се явиха пред нас няколко депутации от околните селища, които идваха да ни поздравят като освободители и да ускорят влизането ни в кралството, където обещаваха, че ще срещнем общо съчувствие и разбиране.

В живота на народите, както в живота на отделните личности, има решителни моменти; и тоя случай беше тържествен и решителен: имаше нужда от ум.

Аз обмислях положението и се готвех да продължа за Сан Джермано, където щяхме да стигнем с малко усилие и без да срещнем никаква пречка. Ние бяхме в сърцето на бурбонските държави, зад Абруците, чието силно население беше крайно разположено да се обяви за нас: добрата воля на населението, пониженият дух на неприятелската войска, бита в две срещи, която при това беше пред разпадане, тъй като войниците желаеха да се завърнат по домовете си; пламенността на младите ми воини, излезли победители във всички дотогавашни сражения и затова готови да се бият като лъвове, без да държат сметка за броя на неприятелите; неукротената още Сицилия, насърчена от пораженията на потисниците си — всичко предричаше много вероятен успех, ако се впуснехме смело напред. Ала, уви, с една заповед на римското правителство ни викаха в Рим, заплашен отново от французите. За да прикрият това действие на неуместна слабост, тая грешка, даваха ми свободата, връщайки се в Рим, да се движа покрай Абруците!

Като се върнах от Рока д’Арче в Рим, видях какво отношение се проявяваше към националната кауза и понеже предвиждах неизбежна гибел, поисках диктатурата, и я поисках, както в някои случаи през живота си съм поисквал кормилото на ладия, която бурята е тласнала към подводни скали. Мацини и хората му се възмутиха. Ала на 3 юни, т.е. няколко дни по-късно, когато неприятелят, който ги бе измамил, беше завладял позиции, господствуващи над града, и ние напразно се опитвахме да ги завземем отново с цената на скъпа кръв, тогава, казвам, главата на триумвирите се обърна към мене и ми предложи поста главнокомандуващ. Поканен да заема почетния пост, аз намерих за добре да благодаря и да продължа кървавото дело на ония злощастни дни. Удино, след като получи необходимите му подкрепления, благодарение на преговорите, с които бе приспал правителството на републиката, реши да мине към дела и съобщи в Рим, че ще подхване отново враждебните действия на 4 юни; и правителството се довери на думата на вероломния войник на Бонапарт.

От април до юни, докато виснеше опасността, не се бе помислило за никакво защитно укрепление, особено във важните и господствуващи постове извън стените на града, които са ключът за Рим. А аз си спомням, че на 30 април след победата генерал Авецана и аз на една конференция на Куатро Венти бяхме решили да се укрепи тая превъзходна позиция и няколко други странични, по-малко важни от нея. Но генерал Авецана бе изпратен в Анкона, а аз бях зает с други работи. Малцина другари се намираха извън Порта Сан Панкрацио и Порта Каваледжиери като аванпостове, тъй като неприятелят беше към Кастел Гуидо и Чивитавекия. Аз се бях завърнал от Велетри и, признавам си, бях опечален от гибелния ход на каузата на моята нещастна страна. Легионът заемаше Сан Силвестро и се мислеше само да се оставят воините да си починат от теглото на войната.

Удино, който бе заявил, че ще почне военните действия на 4 юни, намери за по-добре да нападне за изненада на 2 срещу 3 юни. В първите часове на 3 юни ние бяхме разбудени от пушечна и оръдейна стрелба към Порта Сан Панкрацио. Даде се тревога и легионерите, макар и много уморени, в миг грабнаха оръжието и се отправиха към тътнежа на сражението. Нашите, които бяха на външните постове, бяха подло изненадани, изклани или пленени, и неприятелят бе вече господар на господствуващите позиции на Куатро Венти и други, когато ние стигнахме на Порта Сан Панкрацио без да се бавим. Като се надявах, че още не ще е здраво окупирано, заповядах да се нападне Казино дей Куатро Венти. Чувствувах, че оттам зависи спасението на Рим, ако е в наши ръце, или загубването му, ако остане във властта на неприятеля, затова тая точка беше нападната не с храброст, а с героизъм от първия италиански легион в началото, от стрелците на Манара после и най-сетне от различни други корпуси, последователно и винаги подкрепяни от артилерията на стените до късна нощ.

Понеже знаеше значението на поменатата позиция, неприятелят я беше окупирал със силните ядра на най-добрите си войски и ние напразно се опитвахме с много нападения на най-добрите си воини да я овладеем.

Италианците, водени от храбрия Мазина, влязоха в самото Казино и там водиха ръкопашен бой с французите, като накараха закалените войници от Африка да се огънат много пъти. Но численото превъзходство на врага беше много голямо и внушителните и пресни сили, които се редуваха последователно, правеха безполезни героичните усилия на нашите.

Изпратих в подкрепа на италианския легион корпуса на Макара, наш другар по слава във всички сражения. Тоя корпус беше малочислен, но много храбър и най-добре организираният и дисциплиниран в Рим. Борбата трая доста време на позицията, но накрай, надделени от непрекъснато растящия брой на неприятеля, нашите бяха принудени да се оттеглят.

Това сражение на 3 юни 1849 г., едно от най-славните сражения на италианското оръжие, трая от зори до първите часове на нощта. Много бяха опитите да овладеем отново Казино дей Куатро Венти и всички — кръвопролития. Вечерта, когато се стъмни, аз заповядах да се извърши още едно нападение от няколко роти с още пресни сили от полка „Унионе“, подкрепени от други. Те стигнаха с голяма храброст в Казиното и там влязоха в страхотен ръкопашен бой, но неприятелят беше многоброен и ония храбреци, след като загубиха командира си и голяма част от хората, бяха принудени да отстъпят. Мазина, Доверио, Пералта, Мамели, Дандоло, Раморино, Морозини, Паница, Давиде, Мелара, Минуто (какви имена!) и много други герои, които не си спомням, станаха жертва на поповете и на войниците на една братоубийствена република.

Рим, освободен от некромантията и крадците, ще издигне паметник на тия горди синове на Италия върху отломъците от мавзолея, издигнат от поповете на чужденеца грабител и убиец!

Първият италиански легион, който наброяваше едва хиляда души, загуби двадесет и трима офицери, почти всички загинали. Много офицери загубиха корпусът на Манара и полкът „Унионе“, които се биха с еднаква храброст, без да се смятат офицерите от други корпуси, които не си спомням.

Трети юни реши съдбата на Рим. Най-добрите офицери и подофицери бяха убити или ранени; неприятелят беше станал господар на всичките господствуващи позиции и извънредно силен по численост и артилерия, той се настани здраво там. Тъй като в силните странични точки, превзети с изненада и предателство, той започна своите редовни обсадни работи, като да имаше да се справя с една първоразрядна крепост, това доказва, че той бе срещнал италианци, които знаят да се бият.

Както казах, корпусите бяха лишени от най-добрите си офицери и войници. В пехотинските корпуси, т.е. в старите папски корпуси, някои се бяха държали добре в началото. Сега, като виждаха, че всичко отива с главата надолу, се отпуснаха и започнаха да проявяват зла воля, — нещо, което предшествува недоверието или предателството. Разбира се, това ставаше по йезуитски, съгласно школата на поповете, като не изпълняваха задачите, които им се възлагаха. Особено висши офицери, които се надяваха на папската реставрация и които правителството на републиката не бе пожелало или съумяло да отстрани, не само се съпротивляваха на заповедите, но вдъхваха безразличие в редиците на войсковите си части. На моя храбър и добър Манара, моя началник на главната квартира, това причиняваше безкрайни разправии и в същото време беше несъмнен предтеча на разруха.

Направи се опит с една нощна вилазка, но страхът сред ония, които вървяха начело, премина в цялата колона и провали напълно акцията. Ние държахме в ръцете си вече малко точки извън стените, понеже не разполагахме с достатъчно сили, за да ги укрепим. Само Вашело се държа до последния човек благодарение на храбростта на Медичи и хората му, и когато накрай бе изоставено, от това просторно здание останаха само купчини развалини.

Всеки ден положението ставаше все по-трудно. Нашият храбър Манара срещаше все по-големи мъчнотии, за да получи услугите на постовете и на пехотата, необходими за общата безопасност; това, разбира се, допринесе за лесното влизане на наемните войници на Бонапарт през отворите в стените на града, направени от оръдията. Те влизаха нощем и с малко загуби, понеже тия отвори бяха зле охранявани.

Ако Мацини (друг не бива да се обвинява) беше способен в практическите работи, както беше многословен в проектирането на движения и походи, и ако има дарба да ръководи военните работи, каквато, според него, винаги бил имал и най-сетне, ако смяташе, че трябва да слуша някои от своите хора, от чиито предишни дела можеше да се предполага, че знаят нещо, той щеше да стори по-малко грешки дори и при тия обстоятелства, за които разказвам; можеше, ако не да спаси Италия, поне да забави за неопределено време римската катастрофа, и, повтарям, може би щеше да може да остави на Рим честта, че е паднал последен, т.е. след Венеция и Унгария.

Един ден изпратих Манара при Мацили, за да му внуши да излезем от Рим и да се отправим с всичките си разполагаеми сили, материали и средства, които не бяха малко, към силните позиции на Апенините. И не зная защо това не стана! В историята не липсват такива спасителни решения. Едно такова решение бях превърнал в дело аз в републиката Рио Гранде. Друго такова ни предлагат за пример Съединените щати и то не в далечно минало. Че това било невъзможно — не е вярно, защото аз излязох от Рим няколко дни по-късно с около четири хиляди души, без да срещна пречки. Представителите на народа, по-голямата част млади и енергични родолюбци, обичани в техните окръзи, можеха да се изпратят там да вдъхнат родолюбив у населението и по такъв начин да опитаме още веднъж щастието си.

Ала се каза, че защитата ставала невъзможна и представителите останаха по местата си. Смело решение, което правеше чест на отделните личности, ала посредствено от гледище на интересите и достойнството на отечеството и не заслужаващо похвала, когато имаше още много въоръжени сили, за да се бием, и когато Унгария и Венеция все още се сражаваха против враговете на Италия.

Между това се очакваше влизането на французите, за да бъде предадено на тях оръжието. Чрез французите трябваше да се продължи един печален и срамен период на робство. Разчитайки на шепа другари, аз намислих да не се подчиня, да хвана полето и още веднъж да си опитам щастието.

Господин Кае, американски посланик, познавайки положението на нещата (2 юли 1849 г.), поръчал да ми кажат, че желае да говори с мене. Срещнахме се на улицата и отидохме у дома му. Той ми каза любезно, че в Чивитавекия имало една американска корвета на мое разположение и ако съм желаел, можел съм да отплавам с ония другари, които можели да бъдат компрометирани. Аз благодарих на великодушния представител на великата република, но му заявих, че съм наклонен да изляза от Рим с ония, които искат да ме последват, и да опитам още веднъж щастието на страната си, което аз не смятах за безнадеждно загубено. След това се отправих към Порта Сал Джовани, за да настигна хората си, на които бях заповядал да вървят в тая посока и да се подготвят за вилазката. Като стигнах на площада, заварих повечето от хората си, а останалите през това време идваха. Много хора от различни корпуси, угадили намерението ни, и други, уведомени, също тъй идваха да се присъединят към нас, за да не се подчинят на унижението да сложат оръжието си в краката на войниците на Бонапарт, водени от попове.