Джузепе Гарибалди
Моите спомени (15)

Нападение и превземане на лагуната Санта Катерина

„Сейвал“, другият малък кораб, командуван от Григ, бе по-щастлив. Различен по строеж от „Рио Пардо“, макар и малко по-голям от него, той можа да издържи на бурята и продължи благополучно своя път до предназначението си.

Оная част от областта Санта Катерина, където претърпяхме корабокрушение, се бе вдигнала, за наше щастие, срещу империята при известието за приближаването на републиканските войски и естествено там намерихме приятели. Дори нещо повече: ние бяхме посрещнати радушно и намерихме веднага ако не нужното, то поне всичко, което можеха да предложат великодушните жители от оня край.

Получихме веднага превозни средства, за да се свържем с авангарда на генерал Канабаро, командуван от полковник Теиксейра, който напредваше бързо към град Лагуна, за да го изненада.^[1]

Действително, ние се спряхме само за малко пред този град. Неговият гарнизон, наброяващ около четиристотин души, се оттегли на север и след кратка съпротива се предадоха три малки военни кораба.

„Аз минах с другарите си корабокрушение на борда на голетата «Итапарика», която имаше седем оръдия“.^[2]

През първите дни щастието се усмихваше на републиканците и сякаш изпитваше удоволствие да ни отрупва с добрините си. Неприятелите не знаеха и не вярваха, че ще предприемем едно толкова бързо нападение срещу Лагуна, но понеже имаха сведения, че обмисляме подобна експедиция, се бяхме погрижили да изпратят на града оръжие, бойни припаси и войници. И всяко нещо, което пристигаше след нас, попадаше следователно в наши ръце.

Жителите покрай лагуната Санта Катерина ни посрещаха като братя и освободители, каквито ние не се показахме през време на пребиваването си сред тия добри хора.

Генерал Канабаро установи главната си квартира в град Лагуна, наречен от републиканците Вила Юлияиа, понеже бе завоюван през месец юли. Казвам завоюван, защото в тези земи ние се държахме като завоеватели, а не като братя — както трябваше да се държим.

При влизането ни се създаде областно републиканско правителство, първият председател на което беше един свещеник, ползуващ се с голямо уважение сред народа. Росети, секретар на правителството и много подходящ за такава длъжност, беше наистина душата му.

Всичко вървеше чудесно. Полковникът Теиксейра, отличен офицер, с храбрата си авангардна колона бе преследвал неприятелите бегълци чак до столицата на областта и последователно бе завладял по-голямата част от селищата и пространството на тая област.

Навсякъде нашите биваха посрещани с отворени обятия и прибираха значителен брой дезертьори от имперската войска, които минаваха на служба на републиката. Нямаха брой чудесните проекти на генерал Канабаро, честен и храбър републикански воин, малко груб, но добър, особено в ония щастливи времена. Той с удоволствие казваше, че от лагуната щяла да излезе хидрата, която щяла да разкъса империята. И може би това щеше да стане, ако бяхме вложили повече разум и по-добри грижи в щастливата експедиция.

Но нашето горделиво държане към добрите жители на Санта Катерина, отначало наши приятели и накрай наши ожесточени врагове, недостатъчните сили и средства, употребени в една толкова важна експедиция, и може би зложелателството и завистта към нашия генерал у онези, които трябваше да го подкрепят и да му съдействуват енергично, всичко това стана причина да загубим плода на една блестяща експедиция, която можеше да предизвика падането на една империя и победата на републиката над целия американски континент.