Джон Лескроарт
Под подозрение (8)

8

Стюарт бе застанал до канапето и се протягаше. През последните няколко часа двамата с Джина бяха разглеждали спорни въпроси, когато изведнъж бе осъзнал колко е часът и бе скочил на крака.

— Е — поде той, — независимо дали сме свършили по-голямата част от работата или не, аз трябва да тръгвам, ако искам да стигна навреме за Ким, а аз искам. Ако Джул ти се обади, просто може да се уговорите за време, в което всички да поговорим. Но не и тази вечер, моля те. Дъщеря ми ще се нуждае от мен. Това е най-важното в момента.

— Да. Разбира се. — Джина придърпа тежката си чанта и пусна изтъркания си юридически бележник в един от вътрешните джобове. — Просто ще изчакаме, докато не получим вести от Джул. Ако ми се обади довечера, ще му кажа, че трябва да прекараш известно време с дъщеря си, и ще попитам дали може да си уговорим час за утре или за другиден.

— Мислиш ли, че ще го направи? Ще ти се обади ли довечера?

— Може би не, освен ако не е настъпил някакъв обрат в разследването, за който не знаем. Така или иначе, ще се опитам да се свържа с него отново, да добия представа за нещата. — Вдигна поглед към Стюарт. — Сигурен ли си, че си добре?

Той поклати глава, но цялото му тяло издаваше изтощението.

— Просто си мисля за Ким. — Загледан в празното пространство в другия край на стаята, той примигна бързо няколко пъти. — И за Карин. Наистина си отиде, нали?

— Боя се, че да.

Стюарт притисна слепоочията си, въздъхна дълбоко и погледна към нея.

— Господи, каква загуба! Каква невероятна, огромна, скапана загуба.

* * *

„Травъл Лодж“ се намираше само на километър и половина от апартамента на Джина. Наистина, по-голямата част от разстоянието беше изкачване, но според Джина, това само го правеше по-добра възможност за упражнение. Затова, след като каза на Стюарт да потегля, а тя ще излезе след него и ще затвори вратата, Джина изчака той да тръгне, после свали черните си обувки, пъхна ги в деловата си чанта и ги замени с чифт маратонки, които винаги носеше със себе си.

Навън вечерта бе все още беше топла, макар че океанският бриз се бе усилил достатъчно, за да надига понякога облачета прах или отпадъци в улеите. Джина крачеше с лекота, превърнала чантата си в раница. Пред нея, от другата страна на Ван Нес Авеню, улицата се превръщаше в стръмен склон, на чийто връх се намираше често фотографираният изглед от Ломбард като „най-кривата улица на света“.

Когато стигна до върха, Джина дишаше тежко. Добре. Нали затова човек се упражнява — за да се задъха. Тя спря за момент, за да се наслади на гледката. Пред нея, долу в долината бе Норт Бийч, кулите на църквата „Св. св. Петър и Павел“ и част от Рибарския кей, а отвъд — Телеграф Хил и Койт Тауър. Отзад се виждаха мостът Голдън Гейт и Президио, а от тази височина — и слънчевите отблясъци по повърхността на Тихия океан на хоризонта.

Знаеше, че през много дни и нощи — може би през повечето — мъглата тук ставаше толкова гъста, че човек не може да види дори протегнатата си ръка, но когато мястото се договореше с времето в момент като сегашния, Джина си казваше, че човек може да живее тук сто години и пак да не му омръзне.

Когато се прибра петнайсет минути по-късно, след като се изкачи и се спусна по още един хълм, тя беше готова да вземе душ. А след като го направи, намъкна дънки и пуловер и влезе във всекидневната си. Както и останалата част от апартамента, всекидневната не бе по-голяма от необходимото, но беше добре обзаведена и уютна. Диван и подходящо двойно канапе бяха разположени диагонално срещу тухлената камина, пред която имаше килимче с индиански мотиви. От двете страни на големия преден прозорец имаше по едно кресло за четене — бе купила второто за Дейвид. Вградени рафтове за книги се издигаха от двете страни на камината към триметровия таван.

Джина се приближи към добре зареденото барче с огледално дъно в отдалечения ъгъл на стаята и взе от рафта малка стограмова кристална чаша с обикновена оловна украса. Дейвид й бе подарил комплект от четири такива чаши и тя обожаваше вида им и допира до тях. Сипа си малко чисто шотландско уиски и отиде до креслото си за четене, където постави напитката върху китайската лакирана масичка и взе записките от разговора си със Стюарт.

Оказа се, че Карин Драйдън, бе водила много натоварен и сложен живот, изпълнен с лични и със служебни лекарски взаимоотношения, инвеститорски планове, научноизследователски възможности и делови връзки. Стюарт не познаваше повечето подробности, свързани с този живот, но бе направил всичко по силите си да осведоми Джина, след като тя най-сетне го бе убедила, че ако някой наистина е убил съпругата му, това вероятно не е било случайно.

Както изглежда, през последните месеци бе имало две несвързани области на действие, които са заемали времето и енергията на съпругата му.

Първата бе свързана с факта, че й оставали два месеца до откриването на нова, независима практика с неин колега ортопедичен хирург, Робърт Макафий. Плановете били в процес на подготовка от почти две години, но Стюарт бе разбрал, че през последните няколко месеца нещо се е променило — предполагаше, че Карин може би се е опитвала да включи трети партньор. Оплакала му се, че не й достигат пари, и явно този трети човек можел да попълни или да намали дефицита. Макафий обаче не бил доволен. През последния месец той й се обаждал денонощно и заплашвал, че ще се откаже от споразумението, но вече бил толкова обвързан финансово, че това щяло да бъде чисто самоубийство.

Джина отпи от уискито си и продължи да чете бележките си по коментарите на Стюарт, след като го бе попитала защо или как Карин е останала без пари. Как се е случило това, ако тя е била факирът на парите, който печелел големите пачки?

Случило се, каза Стюарт, защото Карин възнамерявала да направи още по-големи пари. Огромни пари. В продължение на няколко години Карин участвала в разработването и в клиничните тестове на нов заместител на бедрената става, „Ставата на Драйдън“, който се разграждал много по-бавно от най-високотехнологичната до момента бедрена става. Изобретението било много близо до пълното одобрение от страна на Агенцията за контрол над храните и лекарствата и след одобряването си обещавало да направи всичките си ранни инвеститори невъобразимо богати. А Карин не само била един от тях, но била и създател на изобретението. Както изглежда и тази инвестиция се сблъскала с някакви финансови затруднения в последния момент. Банкерът на инвеститорската група се върнал при първоначалните инвеститори с предложението за така наречените заеми мецанини, за да закрепят положението на компанията до одобрението от страна на агенцията.

Стюарт не знаел какво представлява този заем, но Джина знаеше. Много рисковани и краткосрочни, тези заеми бяха обичайна характеристика на много почти осъществени сделки, които обаче се нуждаят от допълнителен капитал, докато бизнесът стане рентабилен. През последните шест месеца Карин била хвърлила повече от два милиона долара в брой за заем мецанин за „Ставата на Драйдън“. Така си оставила твърде малко за офисите на новата си практика, когато се появили неминуемите и неизбежни забавяния при строителството и привеждането в действие.

Стюарт бе казал, че сега, след смъртта на Карин задникът на Макафий бил спасен, тъй като Карин имала добра застраховка на проекта. „Ставата на Драйдън“ обаче явно все още имала проблеми — толкова сериозни, че Карин изискала от служителите на Джед Конли да ги разгледат внимателно. Макар че за Стюарт било пълна загадка какво общо има Джед с всичко това.

Навън се бе смрачило. Джина приключи с четенето и с питието си и се отпусна в стола си, за да обмисли това, което смяташе, че вече знае. Слушайки разказа на Стюарт за проблемите в деловия живот на Карин, тя вече беше заключила, че е твърде вероятно в този случай да става дума за убийство — не за нещастен случай, пито за самоубийство. Като към това се добавеше и забележката на Девин Джул на обяд, че Карин вероятно не би се озовала гола във ваната на чаша вино с непознат, понеже смята, че съпругът й ще отсъства през уикенда, вероятността да е убита ставаше твърде голяма.

Мисълта накара Джина да се надигне в креслото си — ако в петък Карин е казала на Стюарт, че иска развод, дали е щяла да бъде гола във ваната с него?

Или може би просто е била сама и си е почивала, а той неочаквано се е прибрал.

Но Стюарт не се е прибрал в дома си до сутринта. Той разполагаше с разписката от бензиностанцията за доказателство. А след като бе разговаряла със Стюарт през целия следобед, Джина не смяташе, че той е платил на някой друг да убие съпругата му. Всичко това обаче не означаваше, че той все пак не може да бъде обект на сериозно разследване. Поне не изглеждаше клиентът й да е виновен. На този ранен етап това бе най-доброто, на което Джина можеше да се надява.

Зарадва се на начина, по който вървяха нещата, и реши да си сипе още едно малко питие, какво пък толкова. Ще поживее малко.

Отново бе в играта с тази „рядка птица“ — невинния клиент. Щеше да бъде забавно.

* * *

„Ето каква е основната ирония на преживяванията в безлюдната пустош: принципната поука е, че ние не сме сами.

Стоя насред един поток в часа, в който слънцето започва да прехвърля билото на изток. Сянката на планината се отдръпва и разкрива свят от трептящи цветове — отвъд сивите скали и виолетово-синьото небе равнината внезапно пламва в багрите на диви цветя — жълти и зелени, червени и розови, сини и бели. Едно движение, което долавям с крайчеца на окото си, се оказва жълтеникавокафяв койот, дебнещ плячка. Надолу по течението елен спира на водопой. Заек излиза от бърлогата си. Отгоре ястреб кръжи в издигащо се топло въздушно течение. На повърхността на водата започва хвърлянето на хайвера и пространството на потока се изпълва с облаци от мушици еднодневки, от ручейници или от комари.

Мятам въдицата и една пъстърва клъвва.

Наблизо не се виждат никакви други хора. А може би на планетата изобщо да няма такива. И все пак усещането, че съществувам, е в плен на чувството, че мястото ми е тук и в този момент. Намирам се сред бляна на будиста, който си поръчва хамбургер с думите: «Направете ми един с всичко».

Един с всичко.

Необикновено е как това преживяване на блажено уединение без никакво чувство на самота ме спохожда само в пустошта. Вероятно е така, защото тук трябва да се съобразявам с толкова малко очаквания на другите. Тук съм отговорен единствено пред себе си, единствено за оцеляването си. Ден или два без напрежението и вълненията на всекидневието — далеч от уличното движение, от безсмислените разговори и от рекламите, далеч от непрестанната атака на ненаситните медии — и аз все повече усещам едно дълбоко чувствено съзнание, което ме приковава силно и първично. Тук и сега.

Аз съм свързан със земята и винаги съм непосредствено свързан с настоящия момент. Аз съм животно, едновременно плячка и хищник, настроено проницателно. Няма кого да убеждавам. Няма недоволства. Спънките са естествени.

Рибата подскача високо в един цветен проблясък, с плясък потъва обратно в своя вир и подема бяг, който дръпва кордата и огъва въдицата. Концентрацията ми е съвършена. При най-малкото отпускане на кордата пъстървата ще захвърли мъничката кука без острие, а аз ще съм изпуснал закуската си. Защото не се съмнявайте, че ако успея да я изкарам на брега, аз ще изям тази риба.

Тук апетитите ми са прости и постижими. Не ми трябва повишение, нови дрехи, подаръци. Парите може да нямат никакво значение. Моята музика е в реката, във вятъра, в пращенето на огъня, в туптенето на сърцето ми. Нямам никакви тревоги. И странното е, че в това естествено състояние се доближавам най-много до усещането за идентичност с ближния си.

Това е същността и аз съм част от нея.“

* * *

В креслото си за четене край предния прозорец Джина остави книгата на Стюарт Горман „Излекуван от водата“, която бе купила от книжарница „Бук Пасидж“ след самотната си вечеря във Фери Билдинг. За своя изненада много хареса книгата. Стюарт съвършено бе уловил собствените й чувства по отношение на заниманията на открито и на пустошта — тези неща бяха и нейното спасение.

Уединение без самота. Точно така се чувстваше тя, когато се качеше в планините.

Погледът й обхвана познатия терен на всекидневната. Непосредствено след смъртта на Дейвид имаше чувството, че той сякаш се бе запечатал във всеки предмет тук — в книгите, в креслото му, разбира се, в барчето и в чашите там, в двойното канапе — и връзката му с тези неща бе направила самотата й почти непоносима.

Горе в пустошта нямаше какво да й напомни за онова, което бе отминало. Времето, което тя прекарваше далеч от всичко, намаляваше болезненото им влияние върху нея, докато накрая тя не осъзна, че способността им да й причиняват страдание вече е изчезнала.

Бе имала нужда от пустошта, за да стигне дотук. Бе имала нужда от дългите дни на пешеходни преходи и от дълбоките празни нощи заради тяхното уединение, което сякаш снемаше товара на самотата, предизвикан от всички тези познати неща в града.

Джина стана и отиде в кухнята, извади една визитка от чантата си и взе телефонната слушалка, с надеждата може би да поговори със Стюарт и да го попита как е разбрал всичко това. Какво му се бе случило, за да го тласне навън? Как, питаше се тя, бяха прекарали заедно по-голямата част от следобеда и не се бяха докоснали до тази тема?

Но докато набираше телефонния номер, тя се спря и остави обратно слушалката. Спомни си, че той смята да прекара вечерта с дъщеря си и да опита да проумее това, което ги бе сполетяло. Ако му се обадеше сега, щеше да се натрапи.

Когато се върна във всекидневната, тя отново седна в креслото си, придърпа книгата към себе си и я отвори на същото място. В този момент звънна телефонът.

— Джина Роук, моля.

— На телефона.

— Девин Джул. Надявам се да нямаш нищо против, че ти се обаждам вкъщи.

— Нямаше да ти дам номера си, ако имах. Обаче ти много работиш, инспекторе. Разбирам, че си получил съобщението ми за Стюарт Горман.

— Получих го. — Той се поколеба. — Доста бързо го взе на борда като свой клиент. Искам да кажа след обяда ни днес.

Беше незаслужен упрек, но Джина си помисли, че е трябвало да го очаква. Във всеки случай, не смяташе да удостои неизреченото обвинение, че се е обадила на Стюарт в резултат на казаното от Джул в ресторанта на Лу Гърка. Изобщо не му се беше обаждала, но смяташе да остави Джул да си мисли, каквото иска, тъй като той така или иначе щеше да направи точно това.

— Да — каза тя. — В този случай звездите се подредиха точно както трябва. Предполагам, че се обаждаш, за да си уговорим среща?

— Да, ще искам да говоря с него. Съвсем скоро.

— Смятат ли го за заподозрян?

— На този етап го смятам за важно лице.

— Нали знаеш за алибито му?

— Да, знам какво каза той.

— И не му вярваш?

— Бих искал да прегледаме някои подробности, които е посочил, това е.

— Той естествено все още е разстроен. Ако ми кажеш какво искаш да разбереш, с удоволствие ще взема сведенията вместо теб.

Джул почти се усмихна.

— Мисля, че по-скоро бих искал да ги получа от самия него.

— Не искаш ли да ми подскажеш малко за какво става въпрос?

— Просто искам да се уверя, че разбирам нещата правилно. Да попълня пропуските.

Това прозвуча застрашително на Джина. До този момент не бе подозирала, че е имало някакви пропуски.

Джина знаеше колко е опасно Стюарт отново да говори с полицията. Ако кажеше каквото не трябва или може би дори каквото трябва, но не както трябва, тя щеше да го гледа как напуска кабинета й с белезници. Знаеше, че много от колегите й биха се ужасили при мисълта, че е позволила клиентът й да разговаря с полицейските власти отново. Въпреки това се надяваше, че може да отклони разследването, може би дори напълно да избегне ареста, ако продължат да съдействат на полицията. Джул вече разполагаше с най-опасните части на запис, а и тя щеше да бъде там, ако нещата загрубеят. Това бе премерен риск и Джина прецени, че трябва да опита.

— Мога да му се обадя и да се уговорим нещо за утре в моя кабинет. Да речем в десет часа, ако не ти се обадя отново.

— Мислех си, че двамата може би ще предпочетете да дойдете в Палатата и да поговорим там.

Джина застана нащрек. Съдебната палата означаваше неприветлива и заплашителна стая за разпити близо до отдел „Убийства“, снабдена и с апаратура за аудио- и видеозапис. В този случай протоколът и стратегията изискваха тя да запази спокойствие.

— Мисля, че всички ще се чувстваме по-добре в моя кабинет, инспекторе — каза тя. — Разбира се, ако искаш, можеш да запишеш разговора на касета. Или дори на видеокасета, при условие че незабавно получа копие. Нямаш намерение да арестуваш господин Горман, надявам се?

— Не, не съм поискал заповед.

— И двамата знаем, че не ти е необходима заповед, за да го арестуваш. Въпросът ми е, възнамеряваш ли да го направиш или не?

— Опитвам се да не се ангажирам с крайно становище. Трябва да говоря с клиента ти и искам всичко да е по правилата и записано, което означава и ти да си с нас. В десет часа е чудесно. В твоя кабинет. Ако не ми се обадиш пак.

— Добре. Ще се видим там.