Джон Лескроарт
Под подозрение (17)

17

Не, благодаря, нямал апетит и не искал да обядва с Джина и с Уайът.

След като те си тръгнаха, Стюарт започна да крачи, обзет от студена ярост, от горещата вана на покритата веранда отзад, през библиотеката, обратно в кухнята, през трапезарията, след това през големия хол и нагоре по стълбите до тяхната, вече неговата спалня. Надолу по коридора до стаята на Кимбърли в предната част на къщата, надникна през щорите на един от прозорците и видя прозореца на Бетани в къщата от отсрещната страна на улицата.

Нейните щори бяха отворени, лампата в стаята бе забравена светната и ако примижеше на все още силното обедно слънце, Стюарт можеше да различи плаката на стената на спалнята на Бетани. Той рязко отстъпи назад, давайки си сметка колко близо една до друга са двете сгради… на трийсетина метра? Или по-малко? Без усилие можеше да прочете зеленикавите месингови цифри на табелката, поставена в гипсовата мазилка до вратата. Фактът, че Бетани бе разпознала колата му, щеше да бъде приет с доверие от съдебните заседатели, ако се наложи да се изправи пред тях.

Мисълта, че стои пред съдебните заседатели, го накара да се обърне и да се върне към голямата спалня в задния край на къщата. Там, в малкия си кабинет, в един шкаф, пълен с картотеки, купчини ръкописи, рядко носени дрехи и безплатни мостри на риболовно и на всякакво друго туристическо оборудване, които той рекламираше, Стюарт избута няколко одеяла и пуловера и застана на едно коляно. Вратата зад него беше отворена, за да влиза светлина, докато той набра комбинацията на сейфа си, бръкна вътре, напипа една стара кадифена торбичка, в която държеше увит пистолета си, и я извади.

Както винаги пистолетът „Смит и Уесън“ му се стори по-тежък, отколкото го помнеше. Беше празен и тежеше по-малко от килограм, но притежаваше така наречената от Стюарт „психологическа тежест“, която компенсираше малкия му размер. Дължината на дулото беше десетина сантиметра — беше късо спортно оръжие, което бе купил много преди да се ожени и оттогава рядко го бе използвал. Купи си го предимно за развлечение.

Но днес, обзет от настроение, което не позволяваше много размисъл, Стюарт стоеше с кадифената торбичка в една ръка и с двата пълнителя и кутията с патрони в другата, а после отиде и седна зад бюрото си. Премести клавиатурата да не му пречи и извади оръжието. Разопакова пакетчето, като разгърна двата пласта намаслен фланелен плат, и постави пистолета пред себе си.

Винаги го поддържаше чист и добре смазан и сега изпита известно задоволство, че оръжието е готово за стрелба. Провери датата на почти пълната кутия с девет милиметрови патрони и си даде сметка, че вероятно ги е купил по време на последното си ходене в планината в началото на лятото. И това бе добра новина. Нямаше да му се налага да купува още патрони и така да предизвика дори най-бегли въпроси от страна на продавача или — още по-лошо — да даде възможност да го разпознаят.

Извади всеки патрон поотделно, провери ги за външни дефекти, но не откри такива в нито един от деветте (осем за патронника и един за гнездото), които напъха в дръжката на пистолета. Нямаше проблеми и с втория патронник, който пъхна в джоба на джинсите си „Ливайс“.

Със зареден пистолет и с два пъти проверен спуснат предпазител, Стюарт се изправи, заряза върху бюрото празната кадифена торбичка и половин кутия с патрони и се върна отново пред сейфа. Посегна вътре и взе част от купчинката петдесетдоларови банкноти, които държеше тъкмо за непредвидени случаи. Преброи парите и му се стори, че има много по-малко, отколкото смяташе, че е отделил, но все пак бяха останали няколкостотин долара, които щяха да са предостатъчни за известно време. Затвори вратичката, завъртя ключалката, върна се на бюрото си, избута настрани кутията с патроните и постави пистолета върху бюрото. Седнал на ергономичния си стол, той отново придърпа клавиатурата към себе си.

За кратко впери поглед към последната заплаха на екрана на компютъра си, преди да натисне съответната иконка и да напише своя отговор. По навик препрочете написаното за правописни и печатни грешки и когато не откри такива, го изпрати. Текстът гласеше: „Ела и ме хвани, страхлив кучи син такъв“.

Доволен, той изключи компютъра, взе пистолета си и го отнесе в спалнята, където внимателно го остави върху оправеното легло. Имаше само най-обикновен кобур за колан, но нямаше намерение да го използва. Нито пък имаше разрешително да носи скрито оръжие, но точно това възнамеряваше да стори.

Само че преди това трябваше да си вземе някои неща. Държеше сака си на една закачалка в килера, но сега го свали и го постави до пистолета. После извади от гардероба чорапи и бельо за една седмица. Не знаеше колко време ще му отнеме това — в момента не можеше да каже дори какво конкретно е „това“. Мислите му го отвеждаха към вероятния ден на погребението на съпругата му — следващия понеделник или вторник, — но отказваха да отидат по-надалеч.

Знаеше само, че няма да допусне да отиде в ареста — нито за седмица, нито за ден, нито дори за един час.

В банята подбра най-необходимите тоалетни принадлежности. Реши, че сигурно няма да може да спи нормално през следващите няколко дни, затова извади едно наистина старо шишенце с приспивателни, от които Карин бе имала нужда известно време. Взе и нейния викодин — останалите няколко таблетки.

Когато се върна в спалнята, сгъна още един чифт джинси, четири фланелки, лека и пухкава долна риза и два еднакви кафяви пуловера. Днес беше топло, но знае ли човек. Тук беше Сан Франциско и до обяд можеше да стане зима.

Телефонът до леглото му звънна и той посегна да вдигне слушалката, но в крайна сметка остави секретарят да поеме разговора след петото иззвъняване. Долу на секретаря чу женски глас, но не можеше да каже кой точно се обажда. Дебра? Джина? Кимбърли? Някаква репортерка? Не можеше да разбере и не му пукаше.

Накрая, във все още кънтящата от звъненето тишина, Стюарт се изправи пред дрешника и се загледа в окачените си дрехи. Имаше нужда от немного тежко яке, което да позволява свобода на движенията, не привлича вниманието и щеше да покрие средата на колана отзад, където възнамеряваше да скрие пистолета си при нужда. Избра една сиво-зелена шуба с цип, уви пистолета в нея, после я пъхна в сака и дръпна ципа.

Долу остави сака си върху масата в трапезарията и за последен път излезе до горещата вана. Стоя наведен над нея почти минута, но нищо тук не му въздейства. Не усети нито присъствието на Карин, нито на духа й. Само влага, лек мирис на хлор и огромна пустота.

Къщата имаше странична врата, от която се излизаше на пътека покрай оградата в края на имота. Съзнаваше огромната вероятност да го причакват репортери — Джул бе казал, че ги е видял на улицата на идване, Джина и Уайът също ги бяха видели — и понеже искаше да ги избегне на всяка цена, Стюарт мина през гаража и през тази врата, след това покрай оградата отиде в задния двор — пустош от пожълтяла । рева и буренясали лехи.

Спря на тревата и вдигна поглед към задните прозорци на къщите на съседите си, за да се увери, че никой не наднича точно в този момент. Доволен, продължи надолу към края на оградата, където от една портичка се излизаше на стръмна пътека между две къщи.

Излезе на Ларин и се спусна надолу по хълма три пресечки, спря на четвъртата и за последен път се огледа за минувачи и за репортери. Никой. Вече бе извадил ключа си, пъхна го в ключалката на вратата на гаража, завъртя и отвори. Навсякъде в Сан Франциско бе трудно да паркираш, но особено трудно бе тук, на Рашън Хил, затова преди седем години бе принуден да наеме това място за стария си форд пикал F–150 — започна с наем от осемдесет долара, който в момента бе стигнал сто и петдесет и това минаваше за добра сделка.

Метна сака си на пода пред предната седалка и се настани зад волана. Потърси гаечния си ключ в жабката, намери го и излезе на улицата, където от двете страни имаше паркирани автомобили. Избра напосоки една от тях, увери се, че на прозореца няма стикер, идентифициращ колата като притежание на някой от съседите му, бързо коленичи и смени задния регистрационен номер със своя. След това се премести отпред и повтори процеса. След по-малко от три минути новите регистрационни номера бяха поставени на пикапа му. Минута по-късно Стюарт даде на заден, затвори и заключи вратата на гаража и потегли към офиса на Джед Конли в Норт Бийч.

* * *

Седяха и пиеха кафе до един от прозорците на „Марио Бохемиън Сигар Стор“ — заведение за бързо хранене на ъгъла на Кълъмбъс и Юниън. Гледаха към парка на Уошингтън Скуеър с неговите групи по тай чи, с кучета, които гонеха фризби, и с хора, излезли на пикник върху тревата, за да се порадват на хубавото време.

Само че двамата не обръщаха внимание нито на гледката, нито на напитките си. Стюарт тъкмо беше казал на приятеля си, че ще слезе на юг на полуострова, за да поговори с някои от деловите партньори на Карин там. Лицето на Конли бе сериозно и съсредоточено, докато въртеше чашката си в чинийката.

— Според мен това не е блестяща идея, Стю. Не знаеш нищо за тези типове, какви са и дали някой от тях не е убил Карин…

— Тръгвам с допускането, че един от тях би трябвало да е убил Карин, Джед.

— Не непременно. Може да е бил този тип с „Не убивай“.

Стюарт остана неподвижен известно време, после поклати глава.

— Ако е бил той, каквото и да направя сега, ще се опита да убие и мен.

— Но нали тъкмо ми каза, че…

— Знам, знам. И ако това извади Джул от равновесие за ден-два, толкова по-добре. Но помисли над следното. Първо, той няма да се промъкне в къщата ми, докато ме няма, нито пък без оръжие. Не, трябва поне да носи оръжие. Няма да дойде да ме наръга с нож, докато спя. Този тип ми пише заплахи по интернет, за бога. Никога няма да рискува да го видя или да ме въвлече в ръкопашен бой. Ако предприеме нещо, най-вероятно ще ме застреля от разстояние. Освен това той иска мен, а не Карин.

— Може би, за да те накаже…

— Не мисля така. Освен това няма следи от борба, както би трябвало да има, ако случаят беше такъв. Ако е чула вратата на гаража, а трябва да я е чула, сигурно е помислила, че аз се прибирам по-рано. А това щеше да я накара да стане от ваната, увита поне с кърпа.

— А може би не. Възможно е по време на отсъствието ти тя да е разсъждавала върху реалните последици от развода ви и да е променила мнението си.

Устните на Стюарт се извиха нагоре, но това не беше усмивка.

— Много мило, че го казваш, Джед, но не е възможно.

— И какво се опитваш да кажеш?

— Че е знаела кой влиза. Очаквала го е.

Конли като че ли изведнъж се сети за кафето си и отпи, след това пресилено внимателно остави чашата си обратно.

— И с кого искаш да разговаряш?

— С всички, за които разказах на Джина, с хората, с които Карин имаше делови отношения. С всички други заподозрени. По-точно с моите заподозрени.

— Но нали каза, че всички те имат алибита.

— Не, Джул го каза. Явно всички са спели в домовете си. Може да е всеки от тях.

— Какво се надяваш да постигнеш?

— Ще говоря с всички и може би ще разбера кой я е убил.

— И после какво?

— Сигурно ще импровизирам — сви рамене Стюарт. — Ще опровергая разказа на този тип и ще разкажа всичко на Джул. Или на Джина.

— А може би, след като е убил един човек, той ще очисти и теб — поклати глава Конли. — Чуй ме, Стю, идеята е лоша. Нали каза, че някакъв частен детектив работи за Джина. Той се занимава с такива неща ежедневно. Разпитва свидетели, проверява алибита, нали? Нека той се заеме.

— А аз какво да правя? Да седя и да чакам Джул да дойде да ме арестува?

— Трябва да организираш погребението, нали? Имаш Ким. Имаш Дебра.

— Няма да отида в ареста нито за ден.

— Нали и Джина…

— Не!

Разпаленият отговор накара Конли да се сепне.

— Ей! По-спокойно! — Той се поизправи на стола си. — Какво „не“?

— Говориш за Джина и за нейния частен детектив, но истината е, че работата на нито един от двамата не е да не допуснат да вляза в затвора. Ако ме арестуват, сигурен съм, че те ще се справят страхотно, но чуй какво казват всички — Джина, Хънт, Джул. Чуй ги и ще видиш, че според тях целият сценарий с ареста всъщност не зависи от никого. Може просто да се случи, ако на някое хлапе от прокуратурата му щукне.

— Но засега Джина не е допуснала да се случи.

— Не е съвсем вярно. Или се дължи на нея, или на факта, че Джул не е намерил улики срещу мен като извършител. Въпреки че излях душата си пред него още първия ден. — Най-сетне лицето на Стюарт леко се отпусна. — Не се оплаквам от Джина, Джед. Радвам се, че тя се зае със случая, за което трябва да благодаря на теб. Но не мога просто да седя и да чакам, докато някой реши, че трябва да ме тикне в затвора. Трябва да направя нещо.

— Разбираемо е — наведе глава на една страна Конли. — И идваш при мен. Не че не бих ти помогнал по всеки възможен начин, но наистина не мога да си позволя да се замеся в това публично, Стю.

— Разбирам. Политиката. Не е добре за имиджа ти да те виждат със заподозрян в убийство. Помощта, която искам, няма да е по-публична, отколкото в момента.

Конли допи кафето и през това време взе решение.

— Добре. За какво са приятелите? Какво ти трябва?

Стюарт огледа малкия ресторант, след това се приведе напред.

— Каза, че си говорил с Карин в петък. Работиш с нея във връзка с някакви проблеми с ПИ и със ставата. Колко сериозни бяха?

Сякаш оценявайки въпроса за пръв път, Конли кимна почти незабележимо и присви очи.

— Предвид на всичко, доста сериозни. Явно е имало проблеми с някои от клиничните изпитания.

— Какви?

Конли се поколеба.

— Като че ли са умирали хора.

— Като че ли? Хората не умират „като че ли“, Джед. Те умират наистина. Карин знаела ли е за това? Би трябвало.

— Първо се опиваше да разбере какво се е случило. Имаше известна неяснота.

— Каква неяснота? Хората или умират, или не.

— Така е, разбира се. Но смъртните случаи са станали след публикуването на изследването, така че поради изминалото време преди появата на проблема възникнаха някои въпроси дали смъртта се дължи на подмяната на ставите.

— И Карин се опитваше да разбере?

— По същество, да. Като обществена институция моята служба разследва някои случаи на промишлени измами от името на нашите избиратели и Карин ме помоли…

— Джед. Вече имаш гласа ми. Сигурен съм, че си направил необходимото. Но казваш, че Карин се е канела да вдигне шумотевица около ПИ заради тези смъртни случаи, така ли? А това е щяло да струва големи пари на инвеститорите, нали?

— Не знам дали е стигнала чак дотам, но… Бих казал, че обмисляше как да постъпи.

— И с кого е разговаряла за това? Освен с теб. С онзи тип от Пало Алто — Форестър?

— Предимно с него, струва ми се. С Дон Форестър.