Джон Лескроарт
Под подозрение (21)

21

Джина започна да пише на компютъра в кабинета си с намерението да последва съвета на клиента си да пише по една страница на ден и да се забавлява. Беше писала вероятно към петнайсетина минути, когато телефонът звънна.

Когато вдигна поглед към долната част на екрана си и видя, че е била погълната от работата си почти два часа и е написала пет страници, толкова се смая, че не чу следващите няколко позвънявания и накрая се наложи бързо да вдигне с надеждата да не е пропуснала обаждането.

— Джина Роук.

— Госпожо Роук, инспектор Джул се обажда. — Джина забеляза със звънтяща тревога, че бе престанала да бъде Джина и Джул вече не беше Девин. Нещо в отношенията им се бе променило. — Питам се дали случайно не сте с клиента си в момента.

— Не, в кабинета си съм.

— Да, госпожо. Нали там ви звъня. Господин Горман не е ли с вас?

— Не.

— Знаете ли къде е?

— Доколкото ми е известно, е в дома си. Там го оставих, след като всички заедно бяхме в къщата тази сутрин. Защо искаш да го видиш?

— Имам заповед за ареста му.

Джина усети как главата й олеква и нещо се стоварва върху плещите й.

— Това не е възможно. След като го видяхме тази сутрин?

— Точно така.

— Какво се е променило, инспекторе. Не виждам смисъла.

— Само че Джери Ейбрамс го вижда, а за мен това е достатъчно. — Джул не беше длъжен да й обяснява нищо на този етап — имаха желаната заповед. Само че не можа да се стърпи да не позлорадства: — Знаехте ли, че клиентът ви и сестрата на съпругата му били сами в планината една седмица?

— Да, но…

— Така че сега вече разполагаме с несъвпадение на времето, през което е шофирал от хижата си, с парите и с друга жена. Освен това ми се обади госпожа Робли. Майката на Бетани. Знаехте ли, че клиентът ви я е заплашил, за да промени показанията си?

— Не разбирам за какво говорите. Стюарт не би направил това. Никога не би го сторил.

— Но Бетани казва, че го е направил. Дъщеря му е предала съобщението. След няколко безсънни нощи Бетани решила да каже на майка си. Според Ейбрамс разполагаме с достатъчно. Иска да го задържим и аз не го виня.

— Но… това е лудост, инспекторе. Знам, че Стюарт не е заплашвал никого, още повече едно малко момиче. Освен това той ми каза за Дебра. Не са били в планината една седмица. Били са за пет дни. И не са… О, няма значение. — Джина си даде сметка колко нелепо звучат извиненията й. — В участъка ли ще го отведете?

— Веднага щом го открия. Сигурна ли сте, че не сте се чували с него?

— Разбира се, че съм сигурна.

— Защото има още нещо, над което сигурно ще искате да поразмишлявате.

— То няма да промени факта, че не съм се чувала с него, но какво е все пак?

— Когато никой не отвори вратата в дома му, аз влязох вътре и открих на бюрото му кутия с деветмилиметрови патрони.

Чекмеджетата в дрешника бяха почти празни, същото важи и за шкафчето в банята. Веднага след разговора си с вас ще пусна сведение до всички участъци, че клиентът ви е избягал и че се смята за въоръжен и опасен.

— Преди да направите това, опитахте ли при дъщеря му? — попита Джина. — Тя е при сестрата на Карин. Може би е отишъл да ги навести.

— Знаете ли къде е това?

— Не, съжалявам.

— Нямате дори телефонен номер?

Джина имаше домашния телефон на Стюарт, а предния ден се бе свързала с него в „Травъл Лодж“, но — поредната грешка — не си бе дала труда да запише номера на мобилния му телефон. Беше ужасно отвикнала от работата си и клиентът й щеше да пострада здравата заради нея.

— Сестрата може би ще е в телефонния указател — каза тя. — Фамилията й е Драйдън.

— Ще проверя — каза Джул.

Още нещо хрумна на Джина и тя попита:

— Ами репортерите пред дома му? Не са ли го забелязали да излиза?

— Има още един изход през гаража. Една портичка в оградата води към странична пътека между две къщи откъм задния двор.

— Просто се е опитал да избегне репортерите — каза Джина. — Сигурна съм, че е при дъщеря си.

— Е, ще ви кажа дали е така — увери я Джул. Търпението му, което и бездруго не беше голямо, явно бе започнало да се изчерпва. — Защо и двамата не продължим да търсим? Но ако не ми се обадите или вие, или той, да кажем до пет часа, ще пусна сведението.

— Само след час, инспекторе?

— Точно така — потвърди Джул. — Така че най-добре да се залавяме да го търсим, нали?

— Джед, обажда се Джина. Извинявай, че те безпокоя в кабинета ти, но положението тук е наистина спешно. Да си се чувал със Стюарт наскоро?

— Можеш да ме безпокоиш по всяко време, Джина. Днес по обяд брои ли се за наскоро?

— Видял си го днес по обяд? Къде?

— Тук, в Порт Бийч.

— Знаеш ли къде е сега?

— Не, но каза, че ще отиде в Пало Алто, за да поговори с някои от инвеститорите на Карин. Допускам, че е отишъл там. Какво толкова спешно има? С него ли е свързано?

— Само че са издали заповед за ареста му, а сега смятат, че е избягал и че е въоръжен и опасен.

— Въоръжен и опасен ли? Стюарт?

— Явно е оставил в дома си някакви патрони и Джул ги е намерил.

— Стюарт има пистолет? Носел е пистолет, докато е бил с мен?

— Не знам за това. Но по всичко личи. Питам се имаш ли начин да се свържеш с него. Той трябва да знае какво се е случило и най-вече, че го търсят.

— Той се опасяваше, че може да се стигне до това дори и без добри доказателства. Затова замина.

— Той ли ти каза това?

— Дума по дума. Каза, че няма да отиде в затвора. Ченгетата не търсели кой може да е убил Карин, затова щял да го направи той. Опитах се да го убедя, че трябва да остави теб и детектива ти да направите това, но не ми се стори много убеден.

— Джед, той трябва да се предаде. Може да го застрелят. Трябва да разговарям с него. Знаеш ли как може да се свържа?

— Имам номера на мобилния му телефон и с радост ще ти го дам, но от думите му днес съдя, че няма да ти е лесно да го убедиш да се предаде, особено ако това означава да прекара известно време в затвора. Беше доста категоричен по този въпрос.

— Джед, те имат заповед. Той ще отиде в затвора.

— Не и ако не го намерят.

— Исусе, Джед. Едва ли иска да го преследват. Положението и бездруго е достатъчно лошо.

— Чувам те и го знам, Джина. Но той смята, че със своето разследване ще стигне там, където полицията няма да успее.

— В такъв случай е идиот. Аз имам добри детективи. Стюарт се запозна с един от тях, Уайът Хънт. Днес той изрови доста мръсотия за деловия партньор на Карин. Всички работим по случая.

— Вярвам ти. Но на Стюарт не му пука за това. Той не вярва в системата, Джина. Не смята, че невинните обикновено излизат на свобода. Мисли, че стават грешки, а тази заповед за ареста му е идеален пример. Изобщо не желае да участва в процеса.

— Твърде късно е за това, Джед. Започнало е и без него. Сега важното е да намалим вредата. И ако през следващите няколко часа не се появи, хванал ръката на адвокатката си, всичко оттук нататък ще бъде много по-лошо. Знаеш го.

— Аз го знам и ти го знаеш. Искаш ли първо аз да му се обадя? Да се опитам да го вразумя? На мен поне сигурно ще вдигне.

— Много успокоително. — Джина се замисли за момент. — Добре, но ми обещай след това да се свържеш с мен.

— Веднага след разговора ни, каквото и да отговори. Ще направя всичко по силите си.

— Знам. И Джед?

— Аха?

— Не че не оценявам какво направи за мен, но следващия път, когато ти се прииска да ми изпратиш невинен клиент, когото да защитавам, може би не е зле да не откликваш на импулса.

* * *

В седем и половина същата вечер Джина караше на юг по магистралата Бейшор на път за Сан Матео, където Стюарт бе отседнал близо до Койот Пойнт в двайсет и девета стая на мотел „Холивуд“. Джед Конли не бе успял да промени намеренията му, Джина също не бе успяла, след като бе разговаряла със своя клиент от апартамента си. Въпреки това обаче тя все още се надяваше, че при един директен разговор ще успее да го убеди да се предаде. Обаче топката в стомаха й и нервното потрепване на единия й клепач много по-добре показваха какви са шансовете й.

Вече се бе смрачило, когато тя тихо почука на вратата към двулентовия път, перпендикулярен на магистралата, и към края на общинското игрище за голф в Сан Матео. През венецианските щори се виждаше, че в стаята свети, една сянка се раздвижи в отговор на почукването й и след това тя се озова лице в лице с клиента си, който й даде знак да влезе и затвори вратата зад нея, долепил мобилния телефон към ухото си.

— Дъщеря ми — каза той само с устни.

Джина кимна, влезе в стаята и седна на един стол до покритата с линолеум масичка до стената. Стаята беше голяма, имаше две огромни легла и кухненски бокс зад гърба й. Стюарт се върна до по-близкото легло и седна, подпрян на купчината възглавници, натрупани до таблата.

— Вината не е твоя, миличка — каза Стюарт. — Това бе между мен и майка ти. Няма нищо общо с теб.

Джина наблюдава как клиентът й слуша още малко с изражение на болка и съжаление. Направи гримаса по повод на нещо казано от дъщеря му, вдигна свободната си ръка към родилното си петно близо до ухото си и механично го потърка.

— Тя беше такава с всички. Не, особено с хората, на които държеше. Беше просто един от онези несигурни хора, които имат нужда онова, което правят, да бъде по-важно от онова, което представляват.

Така че ако не успяваше да постигне нещо… Не знам… нещо осезаемо като операциите й или като изобретенията й… е, всичко останало нямаше толкова голямо значение за нея. Да. И аз също. Да, разбира се, че наранява, но по онова време ние двамата с теб чисто и просто й се пречкахме. Знам, че ти беше майка, миличка. Знам, че не е честно…

Стюарт вдигна поглед към Джина, кимна й отдалече и вдигна пръст, за да помоли за още минута-две. Тя кимна, заслушана с половин ухо как един многострадален баща се опитва да обясни неизбежното на съсипаната си дъщеря. Донякъде шокирана тя внезапно забеляза пистолета, оставен на видно място върху нощното шкафче между двете легла. За да откъсне очи от оръжието и да даде на Стюарт още малко време насаме с Кимбърли, Джина стана, отиде в кухненския бокс и си наля чаша вода.

При вида на пистолета стомахът й отново се бе свил на топка и сега, след като изпи водата, тя остави чашата и се облегна на плота, отпусна цялата си тежест върху двете си опънати ръце, вдигна лице и затвори очи. Тежко издиша и си каза, че внезапният пристъп на нерви е нерационален, но все пак разбра на какво се дължи. На страх.

Какво си въобразяваше?

До този момент бе защитавала само виновни заподозрени, а сега беше сама с клиента си и с неговия пистолет при издадена заповед за ареста му за убийство. Никой не знаеше къде е тя, нито пък подозираше, че може да й хрумне да дойде тук.

Пое си дълбоко въздух, все още със затворени очи, и отново въздъхна.

Думите сякаш експлодираха в ушите й точно зад нея.

— Добре ли си?

Тя притисна ръка към гърдите си и се завъртя към него.

— Боже! Уплаши ме до смърт.

— Извинявай. — Той светна лампата в кухнята и благословената светлина разгони сенките. — Съжалявам за телефона. Трябваше да говоря с Кимбърли.

— Чух. Не й е лесно, нали?

— Сърцето ми се къса за нея. Не разбира защо Карин не я е обичала. Иска й се да има възможност още веднъж да поговори с нея. Да я попита къде е сбъркала.

— Какво Ким е сбъркала? Защо смята, че е сбъркала в нещо?

— Прилича на омагьосан кръг, нали? Защото майка й е престанала да я обича. Не просто Ким не се сбогува с Карин, когато замина за колежа. Карин също не направи никакъв опит да се сбогува с нея. Беше все едно казва: „Слава богу, че всичко свърши и тя замина. Сега мога да продължа да живея живота си“.

— Наистина ли Ким беше толкова трудна?

Вместо отговор Стюарт разпери ръце към ъглите на тавана. Прокара ръка през косата си.

— Нямам с какво да сравня Ким. Може би всички деца се оказват трудни за родителите си или за техните бракове. Мога само да кажа, че тя изсмука енергията и от двама ни. Все си мислех… и двамата си мислехме, че грешката е наша, че сме я разглезили. Но се съмнявам, че е така. С нея беше трудно още от самото начало.

— Но нима това не е нормално? — попита Джина. — Всички казват, че когато ти се родят деца, животът ти се променя завинаги.

Стюарт срещна погледа на Джина.

— Вярно е, но в различна степен. Повечето от приятелите ни, когато все още имахме общи приятели, се шегуваха как се е променил животът им. Но с лошото винаги върви и по нещо добро. А ние още от самото начало все чакахме да стане още по-зле. Знаеш ли, че Ким не спеше нощем, докато не навърши четири години? Имаш ли представа колко изморен е човек след четири години безсъние? Беше в пелени до осемгодишна. Искам да кажа… — Само че не успя да намери думите. Поклати глава в опит да прогони спомените. — Извинявай.

— Няма защо да ми се извиняваш. Сигурно е било трудно.

— Трудно е хубава дума — едва не се засмя той. — И сега как да я утеша? Тя прогони майка си. Това е истината. Тя изтощи и двама ни, докато Карин просто се отказа. Може би щеше да й домъчнее за Ким, след като вече не живееше с нас през цялото време, но Карин така и не получи шанс за това. И случилото се просто убива моето момиченце. — Изведнъж той се овладя и се извини: — Но ти не си дошла чак дотук, за да си говори за Ким.

— Приятно ми е да говорим за Ким. За каквото поискаш. Явно ти все още се опитваш.

— Какво мога да направя? — сви рамене той. — Тя ми е дъщеря. Обичам я. Но, боже, понякога се питам дали положението изобщо ще се промени. Дали някога ще има подобрение.

Джина се беше облегнала на плота в тесния кухненски бокс.

— Може би първата стъпка е да повярваш, че е възможно.

Той й отговори с бледо подобие на усмивка.

— Би била много красива мисъл. — След това, вероятно понеже не искаше да звучи толкова пренебрежително, добави: — Но може би имаш право.

— Права съм, Стюарт. Случвало ми се е. Преди година бих ти казала, че съм изгубена кауза. Но не съм. Промяната не само е възможна, тя е единствената възможност. — Джина го бе накара да се заслуша в думите й, затова продължи: — Знаеш ли, Стюарт, ти си единственият, който ми е казвал, че не иска цял живот да живее под сянката на подозрението. Някога хрумвало ли ти е, че ако те оправдаят по законов път, това ще бъде най-добрият начин веднъж завинаги да оставиш подозрението зад гърба си?

— Искаш ли зададеш този въпрос на О’Джей?

— Той е изключението, което доказва правилото.

— Добре, но кой може да каже дали няма да има и друго изключение? Или още по-лошо, да се окажа невинният човек, който ще прекара живота си в затвора? Не, благодаря.

— И смяташ, че каквото правиш сега, ще помогне на каузата ти?

— Имаш предвид, че провеждам собствено разследване?

— Имам предвид бягството ти. Всички шансове да излезеш под гаранция се изпаряват, ако ченгетата те заловят по време на бягство.

— Бягството няма значение — поклати глава той. — То няма да има значение, ако открия нещо. — Надигна се и седна. — Чуй ме, днес разговарях и с Дон Форестър, и с лаборантката на Карин в ПИ. И двамата твърдят, че е имало сериозни проблеми със ставата на Драйдън и Карин се е канела да ги разгласи вероятно още тази седмица. Наистина е щяла да вдигне шумотевица.

— Това ли е теорията ти? Че някой я е убил, за да я спре?

— Струва ми се напълно правдоподобно.

— На мен също. И какво?

— Как така какво? Това е силен мотив.

— Съгласна съм, силен мотив е. Но пак те питам — какво? Имаш ли предвид конкретно някой, който е можел да влезе в гаража ти? И после да изпие чаша вино с жена ти…

— Не е станало така! — сряза я Стюарт и повиши тон. — Промъкнал се е зад нея и я е ударил отзад.

— Знаеш ли това? Откъде го знаеш? — наведе се Джина на стола си. — Не, Стюарт, не го знаеш. Всъщност много по-вероятно е, който го е сторил, да не е дошъл с намерението да я убие. Дошъл е, за да правят секс.

— Не! Тя беше…

Само че Джина продължи да го притиска:

— Не ставай смешен! Чуй се само. Помисли за действителността, а не за онова, което ти се иска да се е случило, за да пощадиш чувствата на всички. Тя е била гола във ваната. Той е отишъл там, защото от известно време са имали връзка и така са се уговорили. Следиш ли мисълта ми?

— Не знаеш със сигурност.

— Знам толкова, колкото и ти знаеш за мотива. Забрави за момент за мотива. Фактите говорят, че той е бил във ваната с нея поради очевидната причина. Знаела е, че ти ще отсъстваш. Ким вече е била заминала. Къщата е била на нейно разположение и двамата са си уговорили среща. Били са настроени романтично, изпили са по чаша вино. Всичко било страхотно. И после са се скарали за нещо — вероятно няма нищо общо със ставата на Драйдън, проблем, който тлее от седмици и дори от месеци. За нещо лично, за някаква промяна на статуквото им. Може би му е казала, че иска да престанат да се виждат, че това е последната им среща. Може да е каквото си поискаш. Работата е там, че той не е можел да го приеме. Затова е излязъл от ваната, отишъл е зад нея, направил е, каквото е направил, и е офейкал.

Стюарт кимна с мрачно изражение.

— Добре, да предположим, че приемем тази версия. Проблемът е, че според Джул този загадъчен мъж съм бил аз. Сценарият е същият. Тя ми казва, че иска развод, аз изперквам и я убивам. Само че не съм го направил. Не съм бил аз.

— Добре, за това и аз се съмнявам — каза Джина. — Всъщност не смятам, че ти си го направил, Стюарт. Ако си бил ти, не би се върнал на следващата сутрин. Никога не би опитал да направиш изкуствено дишане. И най-вече не мисля, че би причинил подобно нещо на Ким.

— Никога — погледна той към нея от другия край на стаята. — Никога.

— Знам. Но важното е, че никога няма да докажеш нищо сам. Нито дори ако ние двамата с Уайът разследваме. И със сигурност няма да успееш, докато полицията се опитва да те залови. Кой ще говори с теб, след като излъчат новината по телевизията? Никакъв шанс.

— И какво трябва да правя?

Джина се облегна, пое си дълбоко въздух и го задържа за момент. — Трябва да дойдеш с мен, Стюарт.

— Не мога да направя това — гневно и предизвикателно я изгледа той.

— Трябва. Нямаш алтернатива, ако не искаш да те отведат със сила, когато те намерят, а те ще те намерят. И тогава, ако не те застрелят, когато дойдат да те арестуват — което не е невъзможно, — тогава ще си не само заподозрян в убийство, но и въоръжен беглец, а в този случай ще си загазил два пъти по-сериозно отсега.

Стюарт стоеше неподвижно.

— Знам, че става нещо във връзка със ставата.

— Ура и браво! — възкликна Джина. — Знам, че си прав. Става нещо и с Боб Макафий. Днес Уайът е разговарял с него надълго и нашироко и алибито му не е толкова непоклатимо, както на Джул му се иска да вярва.

— Тогава защо са решили да арестуват мен? — погледна той към нея.

— Майтапиш ли се с мен, Стюарт? — опита го Джина ядно. — Никой не може да е толкова наивен. Дори ти.

— Какво?

— Изпратил си дъщеря си да разговаря с важен свидетел на обвинението. Предала е съобщение, че показанията й са неудобни. Това на какво ти прилича? Имаш късмет, че в момента самата Ким не е в затвора за заплашване на свидетел. — Непоклатимото и неразгадаемо изражение на клиента й предизвика яростта на Джина. — Мамка му, Стюарт, смятат те за опасен, не го ли разбираш? Схващаш ли? Убиец на свобода. Въоръжен. Заплашва свидетел. — Джина поклати глава. — Какви ти става, по дяволите? Не разбираш ли, че първото ченге, което те види, ще бъде готово да те застреля?

— Но това не е… Искам да кажа, аз нищо…

Можеха да продължава така до безкрай. Джина овладя гнева си и успокои тона си.

— Чуй, Стюарт, добрата новина е, че мога да уредя изслушване след десет дни и ако дотогава не разполагат с улики, съдията може би няма да те задържи и да те изпрати на процес.

— Може би. — Стюарт умолително протегна ръка към нея. — Не разбирам. Дори наистина да смятат, че съм бил аз, защо ще ме арестуват, след като не могат да го докажат? Защо не изчакат?

Тя пренебрегна въпроса му със свиване на рамене.

— Искаш ли да кажа и още? Освен всичко досега? Добре, ти си известен. Съпругата ти е важен човек. Когато убият някой важен човек, публиката иска да види обвиняем, а ако това не стане, прокурорът попада под обстрел. Затова Джери Ейбрамс пази репутацията на шефа си. И едновременно с това, ако Ейбрамс ти издейства присъда, ще се прочуе.

— Значи просто става дума за политика. За глупава обществена политика?

— За политика. За амбиция. За какво ли още не. Но каквото и да е, тези карти са ни се паднали и единственият ни шанс е да ги изиграем. Нямаме друг избор. Алтернативата — да се криеш по този начин — само отлага неизбежното. И трябва да ми повярваш, че ще стане много, много по-лошо.

— Мога да напусна страната.

— Можеш — съгласи се Джина. — Никога повече няма да видиш дъщеря си, ще живееш в постоянен страх от екстрадиране и всички по света ще вярват, че ти си убил Карин. А после паспортът ти ще изтече. И какво ще правиш тогава? Това ли искаш да направиш?

Стюарт затвори очи и тялото му се отпусна. Най-сетне погледна към нея.

— Не знам дали ще издържа в ареста, Джина. Мисълта да съм сред онези типове ме плаши до смърт.

— Знам. И не те виня. Но има отделен сектор в затвора извън общата сграда, където държат затворниците, изложени на опасност. След като се предадеш, ще се опитам да уредя да бъдеш там.

— Да се предам ли?

— Това е просто дума, Стюарт. Просто дума.

— Мамка му!

— Съгласна съм.