Джон Лескроарт
Под подозрение (36)

36

Ръцете на Джина леко трепереха, докато си слагаше малко бледорозово червило по-старателно от обикновено. Искаше да изглежда не просто добре, а страхотно. Знаеше, че памучните панталони с връв и потникът, с които вече беше облечена, бяха подходящи за съблазняване — почти като пижама, разкриваха заобленостите по тялото й, подчертаваха мускулите й, плоския корем. Не че Джед щеше да дойде чак дотук и да промени намеренията си само заради външния й вид, но тя искаше да бъде неустоима. Затова положи почти незабележими сенки, за да прикрие видимите признаци на умора, подчерта с руж скулите си и използва лъскавото червило, което не беше си слагала след смъртта на Дейвид.

Нямаше да мисли за Дейвид. Не сега.

Погледна се в огледалото за последен път, остана доволна, излезе от банята и угаси светлината. В хола пусна класическия стар албум на Тони Бенет и на Бил Еванс съвсем тихо, почти нечуто. Отдавна вече беше прибрала материалите по делото в куфарчето си, отиде до барчето и наля две солидни дози шотландско уиски в красивите си кристални чаши.

Приглуши осветлението и за последен път огледа обстановката. Всичко беше идеално, беше готова. Въпреки това подскочи от тихото почукване на вратата. Приближи се до прозореца и позна колата на Джед, отново паркирана на страничната алея от отсрещната страна на улицата. Въздъхна дълго и облекчено.

Добре, той беше тук. Не можеше да престане да мисли за нещата, които можеха да се объркат, и просто да се отдаде на момента. Всичко щеше да бъде наред.

Отиде да отвори вратата.

* * *

— Е, Джина Роук, уискито в ръката ти трепери. Струва ми се, че си нервна.

— Защо да съм нервна?

— Не знам защо. Наистина не би трябвало. — Конли се бе облегнал назад усмихнат, ръката, с който държеше чашата си, почиваше на ръкохватката на дивана, и беше вдигнал глезена си върху коляното на другия крак. — Ние сме си като преди — двама стари приятели, които следват естествените си хрумвания.

— След пауза от повече от двайсет години, Джед. Не съм точно същата, каквато бях тогава. Всъщност дори не си приличам.

— Е, ако някой ти каже, че все още не си красива, трябва да отиде да си прегледа очите. Надявам се не искаш да ми кажеш, че си била сама, когато всъщност не си искала. Би било престъпление.

Джина въздъхна малко театрално.

— Може би е малко по-трудно, отколкото си мислиш. Разбира се, при цялата ти власт и очарование…

— И съпруга, чийто баща държи парите — при това всичките. Ако скъпата ми Лекси дочуе, че такива невинни развлечения са част от живота ми, може да се сбогувам със своята така наречена власт и с обещаващата си кариера. Не се шегувам. — Той отпи солидна глътка от питието си. — Помниш ли, че онази вечер ти споменах, че трябва да бъдем дискретни? Сигурен съм, че и сама го разбираш, но за да сме съвсем наясно по въпроса, това трябва да бъде част от правилата.

Джина престорено се понамуси, а очите й развеселено блеснаха.

— Вече има правила? А пък аз си помислих, че сме волни души, които си щуреят.

— И това. Но според мен е по-добре предварително да изясним основните правила. Така ще избегнем неприятностите впоследствие.

— Всъщност те подкрепям в това отношение — каза Джина. Вдигна чашата си, седнала в другия край на дивана. — Да пием за нашата отмираща порода — възрастните, които се разбират.

— Да пием — каза Джед, чукна чашата си в нейната и отпи.

Джина направи същото.

— Добре, вече официално не съм нервна.

— Добре. Аз също.

— Ти и преди не беше.

— Бях малко. След последния път не мислех, че ще дойда тук и ти ще промениш мнението си.

— Е, Джед, не мисля, че това ще стане. Не и тази вечер. — Тя се поколеба преднамерено. — Но имам една идея, ако нямаш нищо против. Макар че може да е малко откачена.

— Откачена не е най-лошата дума на света — стрелна я с поглед той. — Каква е?

— Не, остави.

— Хайде, Джина. Какво?

Тя въздъхна театрално.

— Основното е, че не искам да те уплаша. Онова, което ти казах преди, е вярно. Малко съм пораснала от времето, когато бяхме заедно… Не съм точно същата в… ами в нещата, за които сме заедно.

— Но искаме да се получат, нали?

— Да, искаме.

Джед кимна и продължи да гледа Джина с явно одобрение — учуден, вероятно с удоволствие и със сигурност със също толкова силен интерес. Пресуши напитката си. След това остави празната си чаша и заговори уверено и предумишлено, а в ъгълчетата на устата му започна да се оформя усмивка.

— Много се съмнявам, че каквото и да предложиш ще бъде достатъчно откачено, за да ме сплаши. Какво имаш предвид?

— Ще ти кажа, а ако не искаш, няма значение. Можем просто да си стоим тук.

— Добре, а иначе къде?

— Ами, точно това е идеята ми. В къщата на Стюарт.

За една кратка секунда той не успя да прикрие смайването си. Но след това бързо се овладя и отново се върна в играта.

— В къщата на Стюарт Горман?

Тя се приведе напред и пъхна коляно под тялото си на канапето, явно развълнувана.

— Там няма никой, Джед. А ключът е у мен. Така че можем да се промъкнем, да се качим в спалнята на Стюарт и на Карин и да го направим в тяхното легло. Дотам няма и два километра.

— Да, знам къде е. Просто…

— Не. Всичко е наред. Прав си. Идеята е глупава.

— Не съм го казал.

— Не, наистина няма нищо. Можем да останем тук. — Но под формата на обяснение тя продължи да го навива. — Просто това ми стана… традиция, може да се каже. Чувал ли си за Майл Хай Клъб?

— Разбира се — ухили се Джед. — Всъщност съм член.

— Защо ли не съм учудена? — намуси се престорено тя отново. — Аз не съм. Поне не още. Както и да е, моят личен клуб е нещо подобно. Когато клиентите ми са в затвора и ако имам възможност, ходя в къщите им.

— Майтапиш се. — Конли впери в нея поглед с искрено възхищение. — Ти си адски опасна жена, Джина Роук.

— Приятно ми е да го мисля — кимна тя.

— Колко пъти досега?

— Какво колко пъти?

— Колко пъти си го правила?

— С този ще станат тринайсет. Ако се съгласиш, разбира се. Очаквах номер тринайсети. Трябваше да е нещо специално.

Конли схвана идеята и попита:

— А кои са другите типове? Сигурно ги познавам.

— Сигурна съм.

— Е?

Тя размаха предупредително пръст.

— А, а, а, дискретност, забрави ли? Никой не знае, никой не казва. — Подметна още една примамка. — Освен това не е нужно да е в леглото, ако не искаш.

— И имаш ключовете на Стюарт?

— Аха.

— Къде са сега?

— В чантата ми в спалнята.

Той като че ли не можеше да откъсне поглед от нея и най-накрая каза:

— Защо не отидеш да ги вземеш?

Докато шофираше, Джед сложи ръката си върху бедрото й и го стисна страстно. Тя покри неговата ръка със своята и я задържа там.

— Ако позная името на някой от мъжете, можеш просто да кимнеш — каза той. — Така всъщност не ми казваш.

— Не — отговори тя.

— А правила ли си го с някого повече от веднъж?

Тя стисна ръката му, за да я задържи.

— С двама. Два пъти — без всякакво усилие изчурулика тя. — Но ще ти кажа само толкова.

— Спортисти или филмови звезди?

— О, точно така. С няколко. И от двете групи. И с един владетел на малка арабска държава. — Тя погледна към него. Колкото и да беше откачен разговорът, тя се радваше, че говорят, защото това я караше да се отпусне. — Аз съм само една бедна адвокатка, Джед. Боя се, че не излизам с много знаменитости.

— Изобщо ли няма знаменитости? Добре, а какво ще кажеш за това — ако оставим настрани владетелите, да започнем по ранг. Известни държавни политици?

— Не — засмя се тя.

— С други законотворци?

— С други ли?

— Искам да кажа, освен мен.

— Формално погледнато, ти още не си в списъка. А и не познавам други законотворци.

— Добре, в такъв случай ги изключваме. Виждаш ли, стесних кръга. А със съдии?

— Джед.

— По-високо от съдии? Федерални съдии?

— Не мога да ти кажа. Нали не би искал да разкажа на друг за теб?

— Не знам. Стига да не стига до ушите на Лекси и на баща й, може да е гот, ако го направиш в подходяща компания. — Той се поколеба. — Допускам, че става дума само за мъже, нали? Не за жени.

Тя се възползва от възможността, за да отдръпне ръката му.

— Мислех, че това вече ти е станало повече от ясно.

— Ще се изненадаш и, моля те, не се сърди, но всъщност човек никога не знае. Но все пак извинявай. Не исках да те обидя.

Ръката му се плъзна нагоре по бедрото й. Тя отново я покри със своята.

— Не съм се обидила. Но може би ще е по-добре, ако просто шофираш.

— Пристигнахме.

— Доста е тъмно. Освен… погледни там.

— Къде?

— Онзи прозорец на последния етаж там. На Бетани Робли. Очевидката. Още не си е легнала и си пише домашните. По дяволите, съвсем забравих за нея. Ами ако ни види?

— Ти си адвокатката на Стюарт, а аз съм му стар приятел. Няма проблем. Ей — стисна бедрото й Стюарт, — стигнахме чак дотук. Не може сега да се уплашиш. Е, можеш, но няма да е честно. Освен това, славата спохожда само смелите.

Тя се поколеба за последен път и тежко въздъхна:

— Прав си. — Стисна ръката му. — Готов ли си?

— Напълно готов — отвърна Джед.

Джина кимна и му се усмихна за последен път:

— Аз също. Да вървим да направим тази пакост.

Джед отвори вратата си, измъкна се навън и тихо я затвори след себе си.

Със силно разтуптяно сърце и с пулс, който отекваше в ушите й, Джина веднага натисна копчето, за да заключи всички врати на колата и се пресегна към козирката над седалката на Джед, където той бе закрепил дистанционното за отварянето на гаража си. Тя натисна копчето и впери поглед към вратата на гаража на Горман отдясно, но нищо не стана.

Боже, помисли си тя, ами ако не е паркирал достатъчно близо? Понякога се налагаше самата тя да застане точно пред входа на гаража в жилищната си сграда, за да може да отвори вратата. Сигналът на тези устройства явно не беше достатъчно силен. Трябваше да го накара да паркира на алеята. Само че не се бе сетила как да го направи, без да се издаде.

Джед беше точно зад колата и идваше към нейната врата.

В колата не светеше, но когато Конли бе отворил вратата си, Джина бе видяла трите копчета до огледалото за обратно виждане. Пресегна се и натисна първото най-далеч вляво от себе си.

— Добре, хайде, отвори се. — Погледът й бе прикован върху вратата на гаража.

Тя обаче не помръдна.

Второто копче. Натисна го и задържа, докато преброи до три.

— Моля те, моля те, моля те.

Нищо.

Вече нямаше представа къде точно се намира Джед, но пресегна и натисна и третото копче.

— Хайде, — напрегнато прошепна тя. — Хайде, хайде.

Но отново нищо не се случи.

О, боже! Дано не греша. Не може да греша.

И тогава точно в ухото й се разнесе почукване по стъклото. Джед стоеше навън приведен и надничаше в колата с леко въпросително изражение. Джина рязко се извърна към него и театрално повдигна рамене, все едно не разбираше какво става. Вратата на колата някак се бе заключила и тя не можеше да я отвори. Отново вдигна рамене. Той опита с дръжката отвън.

Бръкна в джоба си за ключовете. Щеше да отвори вратата след секунди.

Тя отново се обърна напред, бързо натисна и трите копчета за отварянето на гаража едно след друго, но резултатът беше същият. Нищо.

И тогава внезапно по стъклото на прозореца й се разнесе друг звук, този път много по-силен от учтивото почукване по стъклото. Блъскане. Дланта на Конли се стовари върху стъклото. Тя вдигна глава и видя лицето му — явно бе разбрал какво прави Джина и бе обзет от безсилна ярост. Отново блъсна с длан по стъклото.

Но все още успяваше да се контролира.

— Джина! Отвори! Какво правиш?

Вече бе извадил ключовете си. Опитваше се да пъхне единия ключ в ключалката под дръжката на вратата. Джина се пресегна и хвана копчето от вътрешната страна. Когато Конли превъртя ключа, тя натисна копчето. Той отново опита, но вратата и този път остана заключена. Играта обаче не можеше да продължава твърде дълго.

Джед също не възнамеряваше да води тази битка. Той отстъпи крачка назад, натисна дистанционното си и Джина чу характерното изщракване, когато всички ключалки в колата се отвориха, с изключение на копчето, което тя натискаше.

Той отвори задната врата точно зад нея.

— По дяволите, Джина?

Жабката!

Тя се пресегна, молейки се Джед да не се окаже параноичен тип, който държи жабката си непрекъснато заключена, напипа дръжката и я дръпна точно когато ръцете на Конли докопаха раменете й отзад и се опитаха да я стиснат за гърлото.

Тя понечи да изпищи, но за неин ужас звукът вече бе приглушен.

След това се наведе по средата между двете седалки, колкото да приложи цялата си сила в хватката. Задъхана от усилието и готова на всичко, за да се спаси от тази животинска сила и решимост, Джина протегна ръка и одра лицето му, а след това замахна с лакът и явно го улучи в гърлото.

За момент хватката му отслабна.

Това беше последният й шанс. Тя започна да опипва на сляпо вътрешността на жабката, когато левият юмрук на Джед я улучи отстрани по главата и тя се блъсна в стъклото. Ръката й беше хванала нещо пластмасово и правоъгълно — друго дистанционно за отваряне на гараж — и когато вторият удар изпълни зрителното й поле с искри, Джина успя да натисне копчето. И да го задържи.

Докато третият удар отстрани по главата й превърна света й в остра и пронизваща болка, а после — в мрак.