Джон Лескроарт
Под подозрение (2)

2

Инспектор Девин Джул спря и паркира служебния си таурус на мястото, където входната алея на една къща на Гинич Стрийт на Рашън Хил, Сан Франциско, достигаше тротоара. Отзоваваше се на повикване, което бе получил точно когато тръгваше от дома си на Нориега. Предишните двама партньори на Джул бяха убити през последните осемнайсет месеца. Сега той работеше сам, принуден от суеверните страхове на колегите си от отдел „Убийства“.

Две черно-бели дежурни полицейски коли вече бяха на мястото, на бордюра от другата страна на улицата. На алеята за автомобили пред къщата имаше пожарна кола. Група наблюдатели — три жени, един мъж и четири деца — се бяха струпали на ъгъла на трийсетина метра. Всички зяпаха към къщата, любопитни и съсредоточени, в очакване някое служебно лице да дойде и да им каже какво се е случило.

Засега не бе пристигнал нито един представител на медиите, но Джул знаеше, че това няма да е задълго.

Почака зад волана и остави съзнанието си да превключи на това, което той наричаше „механизма си за подробности“. Оттук нататък искаше да запамети всичко, което види, чуе, помисли или почувства. Беше се научил да обръща внимание от първите минути, които прекарваше на всяко местопрестъпление. Доволен, че е разгледал всичко необходимо на улицата, той погледна към къщата. Двама униформени полицаи стояха пред отворената врата. Пътниците от втората дежурна полицейска кола навярно бяха в къщата, предположи Джул.

Погледна часовника си. Беше почти 7:30, понеделник, дванайсети септември. Джул излезе от колата си и за последно огледа наоколо. Утрото бе прекрасно, небето — синьо и безоблачно, а слънцето хвърляше дългите си сенки надолу по улицата.

Той се обърна и пое към къщата.

Хлътналите очи на Стюарт Горман се взираха встрани над рамото на Девин Джул.

— Извинявайте, какво попитахте?

— Казахте, че сте се прибрали малко преди шест. Попитах ви къде сте били.

Горман върна погледа си върху него.

— Имаме хижа на Екоу Лейк, до южната част на Тахо. Бях там през уикенда.

— Значи трябва да сте тръгнали оттам рано.

— Малко преди два. Не можех да заспя, затова си помислих, че бих могъл просто да се прибера вкъщи.

— И бяхте сам там?

— Да. — Горман повдигна брадичката си, покрита с леко набола брада. Лицето му беше изпито, кожата му бе подчертано бледа въпреки слънчевия загар. Бялото на очите му беше изпъстрено с капиляри. — Аз съм писател. Качих се там, за да свърша малко работа.

Седяха един срещу друг на кръгла дървена маса в кухня, която беше значително по-добре обзаведена от собствената кухня на Джул. Редица от прозорци на източната стена пропускаше ярка ивица от слънчева светлина, която се отразяваше в повърхностите на лъскавите медни тигани, окачени на отсрещната стена. Джул бе застанал срещу Горман, така че да не му се налага да наблюдава специалистите на местопрестъплението и асистентите на съдебния лекар, докато преминават през всекидневната и навън към задната веранда, където голото тяло на Карин Горман продължаваше да лежи върху дъските на платформата до голямата кръгла вана.

Те тъкмо започваха. Джул бе скрил и включил малкия диктофон в джоба си. За всяко ченге от отдел „Убийства“ смъртта на съпруг или на съпруга неизменно предизвиква първоначално подозрение към оцелялата половинка. Когато бъде убит съпруг, първо поглеждате към съпругата, и обратно. И макар че от това, което знаеше, смъртта на Карин Драйдън можеше да бъде определена като самоубийство, някъде в дъното на съзнанието му се спотайваше възможността за убийство.

Последното нещо, от което се нуждаеше Джул в този момент обаче, бе да предизвика подозрението на съпруга. Придържаше се към безобидни въпроси.

— Успяхте ли да напишете нещо?

— Не. — Горман прокара ръка по съсипаната си буза. — По-добре да ви кажа. За последен път видях Карин тук, в къщата в петък следобед. Каза ми, че иска развод. Докато бях горе, не можех да мисля за нищо друго.

— Какво смятахте относно развода?

Погледът на Горман отново се отклони, след което се върна.

— Вие женен ли сте, инспекторе?

— Да.

— Обичате ли съпругата си?

Джул кимна с глава.

— През по-голямата част от времето.

— Аз също. Освен, когато я мразех.

— Това често ли се случваше?

— Честно казано, през по-голямата част от този уикенд.

— Значи вие не сте искали да се разведете с нея?

— Не можех да си позволя да приема думата „развод“ — отвърна Горман. — Смятах, че щом я изречеш на глас, тя започва да придобива реалност. Карин и аз бяхме заедно и бяхме обвързани, и това е, мислех си аз, за добро или за зло. Затова дори не исках да смятам развода за възможен избор.

Джул кимна.

— Тя обаче поиска да се освободи? И се е освободила, нали?

Джул се облегна назад в стола си.

— Смятате, че се е самоубила?

— Така ми изглежда.

— Чрез удавяне? Човек доста трудно може да свърши тази работа сам.

Ако свиването на раменете на Горман порази Джул с хладното си безразличие, думите му бяха може би още по-смразяващи:

— Тя беше лекар. Проверете, няма да се учудя, ако в крайна сметка се окаже, че не е било удавяне. Горе имаше запаси от викодин. Взема малко хапчета, изпива няколко питиета, ляга във ваната, загрята около 40 градуса, и адиос.

Докато асимилираше тази информация, Джул почувства как всичките му сетива се изострят. Стюарт Горман току-що го бе снабдил с напълно приемлив и подробен сценарий за смъртта на Карин — сценарий, който, ако бъде приет от съдебния лекар и от полицията, щеше да смъкне всяко подозрение от него, съпруга. Ако е бил свързан със смъртта на съпругата си, това бе изкусна хазартна игра с висок залог, находчива и опасна.

— Може ли да се върнем към това как я намерихте? — попита Джул.

Горман посочи към стаята зад себе си.

— Вече разказах на онези момчета. Какво значение има?

Защото сега те записвам, помисли си Джул. В действителност вероятно нямаше особено значение, но целта на Джул беше да го кара да говори.

— Просто искам да се уверя, че данните са точни. Казахте, че сте пристигнали тук малко след шест и сте паркирали в гаража си…?

— Добре — въздъхна Стюарт, — очаквах вече да е станала. Обикновено по това време в понеделник е будна. В къщата обаче беше тихо, затова си помислих, че още спи, и реших да я оставя. Може би и за нея уикендът е бил тежък. Направих си кана кафе и излязох да взема вестника. Продължаваше да е тихо. Не чувах душа, затова се качих на горния етаж, но нея я нямаше в леглото. Беше оправено. Затова реших, че може би и тя е заминала някъде за уикенда…

— Къде би отишла?

— Не знам. Може би при сестра си. Или да ме види… — Първият истински признак на страдание. Горман вдигна ръка към челото си. — О, Боже! Ким. Дъщеря ни. Тя е в колеж в Портланд. Тъкмо започна преди няколко седмици. О, Боже! Това ще я съсипе. Трябва да й се обадя.

* * *

Джул не искаше да прекъсва по средата на разпита и попита:

— Сигурен ли сте, че не предпочитате да оставите това на нас? Мога да се свържа с полицията в Портланд и да пратим някого при нея.

Джул наблюдаваше как Стюарт с мъка се изправи на крака и се приближи до телефона на кухненския шкаф.

— Не.

Отново се поколеба, разперил длани върху шкафа и отпуснал цялата си тежест върху тях. Главата му увисна напред и Джул чу дълбоката му въздишка.

— О, Боже! — отново рече той. Взе телефонната слушалка, долепи я до ухото си, после я върна. — Трябва да направя това сам.

Джул го остави така — да събира сили, за да се обади.

След като излезе от кухнята, инспекторът погледна наляво през обширната дневна с висок таван. Зад ченгето, оставено на пост пред входната врата, той видя, че действително са пристигнали няколко новинарски екипа с портативни телевизионни камери. Джул нямаше намерение да разговаря с тях, във всеки случай не и на този етап. Вместо това той се обърна надясно и премина през някакъв кабинет с кожено канапе и със стени, целите в книги, и излезе на верандата.

Тялото вече беше покрито с чаршаф, който бе прилепнал на мокрите места. Полицейски фотограф снимаше голямата кръгла вана и верандата. Зад него няколко асистента на съдебния лекар бутаха сгъваема носилка на колела из къщата. Двама други униформени полицаи бяха слезли по стълбите в задния двор и разговаряха на малката морава с ограда.

Ленард Фаро, слаб и тъмен мъж със старателно подрязана козя брадичка, беше следовател от криминалната лаборатория. Като видя Джул на задната врата, той затвори мобилния си телефон и отиде при него.

— Пречупи ли се вече? Съпругът? — попита Фаро.

— Той не е бил тук. Ходил е горе в планините. Искаш да кажеш, че е убийство?

Фаро сви рамене. Нямаше да се ангажира с мнение, преди съдебният лекар да е направил своите изводи и самият той да е прекарал известно време в лабораторията. Все пак каза:

— Тя има внушителна и бих допуснал скорошна подутина над дясното си ухо.

— Достатъчна, за да я убие?

— Ще разберем след аутопсията, но бих казал, че не е невъзможно.

— От колко време е мъртва?

Фаро се намръщи.

— Горещата вана ще прецака това изчисление. Не може да се разбере преди аутопсията. Температурата на тялото е силно повишена, но това може да се очаква, понеже водата все още е с температура 40 градуса.

Числото попадна право в целта.

— Точно 40?

— Почти. Термометърът все още… защо? Да не би да е вълшебно число?

— Не. Нищо. — Джул не искаше да пуска слухове. Искаше да разбере, каквото може, след това да види докъде ще го доведе това. — Някакви улики какво е причинило цицината?

— Може би. Намерихме доста счупени стъкла и едно голямо парче до основата на ваната. Някои късчета все още миришат на вино. В мивката имаше още една празна чаша. Останалите разтрошени стъкла и една празна бутилка бяха в кофата за отпадъци в кухнята.

— Значи е пила?

— Може би. Алкохолът в кръвта ще покаже.

— Съпругът каза, че тя има викодин в спалнята им на горния етаж. Според него е самоубийство.

Фаро подръпна козята си брадичка.

— Да се е ударила по главата?

— Може би първо е паднала. Подхлъзнала се е на мокрото дърво.

Фаро продължаваше да почесва брадичката си, без коментар, когато двама униформени полицаи изкачиха четирите стъпала на платформата. По-възрастният — тринайсетина килограма над здравословното тегло, с двойна брадичка и мустаци като на морж — се представи като капитан Алън Марстън от полицейския участък във Валехо. Другият беше Хорхе Вилела. Марстън каза на Джул, че те първи са пристигнали след позвъняването в полицията. Той тъкмо приключвал нощната си смяна, когато получили обаждането. Щял ли да е нужен на Джул за още нещо? Ако не, тъй като местопрестъплението вече било подсигурено, нямало да има нищо против да се прибере да подремне и смятал, че сержант Вилела също не би имал нищо против.

— Има ли нещо, което някой от вас двамата смята, че трябва да знам? — попита Джул.

Марстън погледна към партньора си, който сви рамене, след това присви устните си за момент под висящия мустак.

— Нищо не ми хрумва. Той — съпругът — беше оставил входната врата отворена, а ние пристигнахме сигурно 2–3 минути след получаване на обаждането. Влязохме вътре, а той я беше извадил от ваната върху платформата, където се намира сега, и все още се опитваше да й прави изкуствено дишане, макар от километри да се виждаше, че е твърде късно.

— Значи трябва да е смятал, че се е удавила непосредствено преди това?

— Не знам. Ние проверихме пулса и го дръпнахме.

— И какво направи той?

— Просто спря. Дишаше тежко. След това се изправи и се опита да я загърне с онази кърпа.

— Как така „опита“?

— Ами, беше твърде малка за цялото тяло. А и, както виждате, жената е леко превита. Мъжът я покри отдолу, след това премести кърпата нагоре, после върху лицето й, после отново долу. Честно казано, беше някак покъртително. Накрая Хорхе го отведе и го настани вътре.

* * *

Седнал на шкафа, докато все още разговаряше по телефона, Стюарт Горман тихо плачеше и изобщо не се опитваше да спре напиращите сълзи. Раменете му бяха приведени, а едната му ръка беше пъхната под другата. Той едва бе прошепнал: „Зная“ и „Не, милинка, не знам“, когато Джул реши, че не издържа повече. Върна се навън при платформата и остана мълчаливо на мястото си, докато пъхаха тялото в чувал и се заеха да го повдигат и да го положат върху количката.

Джул не желаеше да гледа и това. Помисли си, че на мястото на убийство няма особено много забавни неща за правене. Върна се в кухнята. Дръпна един стол и седна.

Разговорът продължи още няколко минути, преди Горман да попита:

— Искаш ли да дойда при теб? Не си там. Къде си? Там си само от две седмици, а вече…? Добре, де, добре, права си, няма значение. Обади ми се, като наближиш, и ще дойда да те взема.

Изключи телефона и го постави предпазливо до себе си на шкафа, сякаш е силен експлозив. Затвори очи и дълго време не помръдна.

Накрая Джул се обади:

— Ще се оправи ли?

Горман се постара да овладее изражението си, но опитът бе до голяма степен неуспешен.

— Не знам, нямам представа — рече той и въздъхна тежко. — Не мога да повярвам. Не може да е истина.

Джул устоя на подтика си да остави човека насаме с мъката му. Ако действително той бе убил съпругата си — а явното му страдание и възможното разкаяние сега ни най-малко не изключваха тази възможност, — сега беше моментът да се възползва от уязвимостта му. Джул трябваше отново да го накара да говори, затова попита:

— В кой колеж учи тя?

— В Рийд. Моята алма-матер. Обаче се оказа, че в момента е в Санта Круз. Не ме питайте защо. Но е записана в Рийд Колидж. — Той замълча за момент. — Тя е умна и особена като баща си, а на мен този колеж ми подейства доста добре.

— Особен в какъв смисъл?

В гърлото му изхриптя сух ироничен смях.

— В какъв ли не! Просто като дете никога не успявах да се впиша в картинката. Бях едър, източен, грозен. — Той посочи към родилното петно на лицето си. — А и това нещо. Обичах усамотението. Исках да пиша. Това само по себе си е достатъчно особено. Като се замисля, навярно донякъде това е бил проблемът между мен и Карин. Тя е искала нормален мъж, а аз не бях такъв.

— Как така нормален?

— Подтикван от парите, например. Мъжете на моя възраст трябва да бъдат тласкани от парите. Така оценяваме успеха си в обществото, нали? — Той сви рамене. — Наистина не мисля твърде много за пари и никога не съм мислел.

— И това е притеснявало съпругата ви?

Горман се усмихна, но в усмивката му нямаше веселост.

— Шегувате ли се? Какъв по-голям недостатък може да има един мъж от това да не е основният човек, издържащ семейството?

— А вие не бяхте основният?

Още едно свиване на раменете.

— Смятам, че изкарвам повече от прилични пари. Горе-долу осемдесет или сто хиляди на година. Аз съм писател, така че имам добри години и лоши години. Но за мен осемдесет хиляди са си състояние. Не може да се каже, че не публикувам, че не издавам сполучливи творби. Просто не е достатъчно добре платено за Карин.

— Тя е искала да печелите повече?

Стюарт нетърпеливо поклати глава.

— Не беше толкова и това. При нейните доходи определено не се нуждаехме от повече пари. Тя изкарваше достатъчно за повечето страни от третия свят.

Джул метна бърз поглед наоколо — печка с осем котлона, професионални хладилници, блестящите медни тенджери и тигани, всички уреди, които се виждаха по шкафовете, останалите дребни удобства, които бе забелязал навсякъде. Да не говорим за размера и местоположението на самата къща — вероятно четири до шест милиона долара само в недвижимо имущество и в обзавеждане.

— Значи съпругата ви е смятала, че ви поддържа финансово, така ли? Негодуваше ли от това?

Стюарт се поколеба за момент.

— Вече не знам какво е смятала, инспекторе. До петък не съм предполагал, че изобщо е възможно да поиска развод, но тя го направи. Искам да кажа, че след като Ким замина за колежа, и двамата знаехме, че ще се наложи да се… пренастроим. Но бяха минали само две седмици и това е. Всичко свърши, сякаш никога не сме имали нищо помежду си, сякаш през цялото време просто сме разигравали скапана тъпа пародия. — Той рязко спря, след което отново заговори по-спокойно: — Тя просто е чакала Ким да замине. След това не е имало никаква причина да останем заедно.

— Без обсъждане?

— Беше по-скоро като съобщаване. Животът ми с теб приключи. Прави каквото пожелаеш. Не означаваш нищо за мен.

— Това обезпокои ли ви?

— Не. Адски ми хареса. А вие как мислите? Дали ме е обезпокоило? Я стига, инспекторе.

— В такъв случай приемам това за „Да“.

Горман присви очи. Той видимо се овладя.

— Нямате представа какви усилия полагах да запазя семейството си. А нейният характер не беше лесен, уверявам ви. През последните няколко години с нея никога не беше лесно. Можете ли да си представите какво е? И тогава да ви кажат, че сте нищожество, че нейният свят е много по-важен от вашия, по финансово удовлетворителен, по всякакъв. Как ме кара да се чувствам това? Като боклук. Като безполезен боклук.

В този момент обаче нещо започна да се случва във всекидневната зад Джул и изведнъж Горман се изпъна.

— Ей! Чакайте малко! Какво правите?

Той се оттласна от шкафа и се озова от другата страна на кухнята, преди Джул дори да успее да стане. При намесата от страна на Стюарт асистентите на съдебния лекар с носилката и найлоновия чувал за транспортиране на трупове бяха спрели насред всекидневната.

— Какво правите? — отново попита Горман.

Джул пристъпи пред него.

— Отнасят тялото в центъра, господине. Ще трябва съдебният лекар да направи аутопсия, след това…

— Искате да кажете, че ще я разреже?

— Да, за да установи точната причина за смъртта.

— Но… — Горман премести погледа си от Джул върху мъжете, бутащи количката, след това отново върху инспектора, а в очите му вече се четеше явна паника. — Защо трябва да правите това? Казах ви, че на горния етаж имаше хапчета. Ако е пила и след това е влязла в горещата вана…

— Да — рече Джул. — Това е един от възможните начини, по който може да се е случило.

— Ами какъв друг има?

— Може да се е подхлъзнала, докато е влизала във ваната. На главата й има доста голяма подутина.

Тази новина изглежда обърка Горман, но той се пребори с реакцията си.

— Това няма значение. Важното е, че е мъртва! Какво значение има дали се е самоубила, или е било нещастен случай? — Той отново дигна ръка към лицето си и потърка родилното си петно. — Боже, това е невероятно! Тя току-що е починала. Минали са само няколко часа. Не разбирате ли? Няма нужда да я режете. Това няма да промени нищо.

Джул се почуди дали е възможно Горман наистина да е толкова неосведомен, или просто се преструваше. Всеки ученик знае, че на жертвите на убийство се прави аутопсия. Досега Джул бе играл ролята на изпълнено със съчувствие ченге, което утешава близък на жертва, но вече беше време да внесе малко реализъм в разискването.

— Г-н Горман — поде той, — нали съзнавате, че има значение дали някой не я е убил?

Горман отвори уста и понечи да каже нещо, след което реши да не го прави. Раменете му се отпуснаха надолу и той поклати глава настрани:

— Господ да ни е на помощ!