Джон Лескроарт
Под подозрение (18)

18

Облегнал лакътя си на отворения страничен прозорец, за да може топлият и ароматен въздух да се вихри около него в кабината на пикапа, Стюарт Горман караше в рамките на разрешената скорост по „най-живописния път в страната“, шосе 280 от Сан Франциско към разположения на около шейсет километра Пало Алто. За малко да пропусне малката полирана табела от гранит пред централата на Санд Хил Екуити Банк — дълга и ниска сграда от черно стъкло, която като че ли изникваше направо от светлокафявия склон на хълма близо до Пейдж Мил Роуд.

Докато спираше на паркинга, засенчен от маслинови дръвчета, Стюарт си даде сметка, че пикапът му не се вписва сред преобладаващите луксозни превозни средства. Запита се къде ли се намира местният търговец на коли, който явно раздаваше всички тези мерцедеси, беемвета, лексуси и по някое и друго порше, защото не допускаше, че са много хората, които могат да си позволят да си ги купят.

Паркира далеч в единия край, за да остане поне донякъде незабележим, излезе от колата на вече доста силната жега и мерна отражението си в стъклата на сградата — джинси, фланелка, туристически обувки. В това време не можеше да облече якето си, за да скрие пистолета. Което означава, че пистолетът оставаше увит в якето в сака.

Голяма подготовка, няма що.

— Идиот — каза той.

Нямаше значение.

Служителката на рецепцията остави у него впечатлението, че милиардерите могат да се обличат както си искат. А когато Дон Форестър научи кой го чака във фоайето, за да разговаря с него, макар да нямаха уговорена среща, веднага излезе.

Беше на около трийсет и пет години, с четвъртита челюст, идеални зъби и атлетично тяло, облечено в костюм за две хиляди долара, но въпреки това успяваше да излъчва искреност и съчувствие.

— Господин Горман, аз съм Дон Форестър. Дон.

— Стюарт.

Форестър имаше смазващо ръкостискане.

— Радвам се най-сетне да се запознаем, но ми се иска да не беше при такива трудни обстоятелства. Тук всички сме съкрушени от смъртта на Карин. Разбира се, ако можем да ви помогнем с нещо… — Той се обърна към служителката на рецепцията: — Ще бъдем в кабинета ми, Каръл. Никакви разговори, моля те. Никой да не ни прекъсва. Господин Горман… Стюарт, насам, моля.

Прекосиха мълчаливо един прохладен, широк гълъбовосив коридор и влязоха в просторен кабинет, чиято най-характерната особеност бе огромният прозорец, който заемаше две трети от отсрещната стена и се губеше в склона под сградата. На черната стена без прозорци зад бюрото на Форестър имаше шест вградени компютъра и два екрана, включени на телевизионни програми, но без звук.

Форестър обаче не се запъти към бюрото си, а към малък кът за сядане, състоящ се от функционални кожени столове в най-светлата част на помещението. Докато Стюарт се настаняваше, оглеждайки обстановката, банкерът попита какво да му предложи за пиене.

— Ако ще ви помогне да решите, аз ще пия кафе.

— Звучи добре — отговори Стюарт. — Черно, ако обичате.

Високотехнологична кафе машина от лъскава стомана заемаше почетното място върху плота. Форестър действаше сръчно. Извади големи чаши от скрития вграден шкаф, постави по една под всяко кранче на машината и натисна копчето. След по-малко от минута кафето беше пред тях и Стюарт отпи.

— Благодаря, че ме приехте. Допускам, че сте зает. Вероятно щях да ви се обадя предварително, но през последните няколко дни действам съвсем автоматично.

Форестър махна с ръка.

— Представям си. Всъщност смятах да ви се обадя, но…

— Но искахте да видите дали преди това няма да ме арестуват?

Мълчаливо признание, съвсем леко свиване на рамене, бърза и неловка усмивка.

— Може би донякъде и това. Извинете.

Стюарт кимна.

— Уверявам ви, че не съм убил съпругата си. Вестниците — всъщност всички — явно схващат нещата погрешно. Не бях у дома, когато се е случило.

— Разбирам — отвърна Форестър. — Медиите не за пръв път грешат. Нуждаят се от сензация, а за момента сензацията сте вие. И аз съм изпадал в подобно положение. Съгласен съм, че е крайно неприятно. С какво мога да ви помогна?

Пътуването на Стюарт дотук бе една изплъзваща се и неясна фантазия, в която той тероризираше хората, с които Карин бе имала работа, на първо място Форестър. Сега, изправен лице в лице с този очарователен и самоуверен бизнесмен, присъствието му тук внезапно му се стори налудничаво и дори сюрреалистично.

— Честно казано, не съм сигурен — поде той. — Опитвам се да разбера повече за някои страни от живота на Карин, за които не знаех много. Едно от първите неща, на които се натъкнах, бе, че е имала някакви проблеми с ПИ, финансови и други, и че вие сте човекът, с когото ги е обсъждала.

— Не съм сигурен, че всичко, което казвате, е така, но вероятно имате право. Аз съм човекът. Но ако смятате, че има връзка между тези неща и смъртта й, ще ви кажа, че сте много далеч от целта.

— Не твърдя това. Засега. Дори не знам какви са били проблемите.

Форестър спечели няколко секунди, опивайки от кафето си, остави чашата върху стъклената масичка пред тях, облегна се в креслото си и кръстоса крака. Позата му бе точно обратното на враждебна, седеше отпуснат и спокоен. Беше готов да говори.

— Казахте финансови и други проблеми. Какви други?

— Струва ми се, че попадат в графата лекарска етика. Научила е, че ставата й е убила няколко човека.

— Струва ми се, казахте, че не сте запознат с проблемите — леко наклони глава Форестър.

— Не с всички. Това установих само преди час. Вярно ли е?

— Ами, все още предстои да се изясни — отвърна Форестър. — Наистина има някои въпроси. И Карин искаше да получи отговорите им.

— Преди окончателното одобрение от страна на Агенцията за храните и лекарствата?

— Така би искала, да.

— И какво бавеше нещата? Имам предвид намирането на отговорите.

Форестър вдигна ръка и подръпна възела на вратовръзката си. Прокашля се.

— Ами компанията ПИ, разбира се, проведе обичайните сериозни клинични изпитания съгласно изискванията на АХЛ при появата на нов продукт и резултатите от тези изпитания убедиха компанията и инвеститорите, че няма да има проблем да започне масовото производство на ставата.

— Само че всъщност е имало проблем?

— Разбира се, когато умират хора, възниква най-малкото проблем с възприемането. — Форестър събра краката си и малко се приведе напред в креслото си с усмивка, която молеше за разбиране. — Но истината е, че смъртните случаи станаха известни много след периода на проучването, така че те бяха извън неговите параметри.

— Но хората наистина са умрели, нали? Не трябваше ли властите да разберат причините?

— Да, но резултатите не бяха убедителни.

— В какъв смисъл?

— Поради факта че съсирените могат да се дължат на много причини. Не е задължително да са усложнения след операция по подмяна на става, извършена три или пет години преди това.

— Значи хората са починали поради усложнения, предизвикани от съсиреци.

— В основни линии да.

— Колко човека?

— Досега имаме официално потвърждение за шестима. Но не бива да забравяте, че това са шест случая от над шестстотин операции. Така че сме в рамките на допустимия стандарт за появата на постоперативни съсиреци, който е едно на сто. Освен това нито един от пациентите не е по-млад от шейсет години. Ставата на Драйдън не е причината за тези смъртни случаи. Най-вероятно се дължи на самите операции. Типичните усложнения. Трагични, наистина, но типични.

— А какво смяташе Карин за това?

Форестър сви рамене и разпери длани съвсем откровено.

— Ако искате да ви кажа истината, според мен тя просто бе твърде чувствителна към проблема, защото изобретението беше нейно, носеше нейното име и така нататък. Когато ПИ започне масовото производство, цифрите ще бъдат зашеметяващи. Имам предвид цифрите на печалбите. Тя — всъщност вие двамата — щяхте да станете много, много богати. Струва ми се, че величината и реалността на всичко това я изнервяха.

Стюарт силно се съмняваше, че е било така. Ако изобщо нещо я е изнервяло, било е обратното — че ще има дори временно препятствие пред стремежа й към парите. Само че нищо нямаше да спечели, ако изкаже това мнение на глас. Вместо това каза:

— А за какво търсеше вас?

— Искаше да се намеся пред ПИ. Смяташе, че биха могли да разрешат проблема за около две години, ако имат ясно разбиране в какво се изразява той. От последните доклади. Още няколко аутопсии, такива неща.

— Искала е да спрат производството.

Като видя, че Стюарт явно разбира и приема основния проблем, Форестър отново седна по-удобно.

— По същество да. Което… мисля, че трябва да го знаете… Разбира се, знаете за заема мецанин на Карин?

— Разбира се. В най-общи линии.

— Е, нейният заем не беше единствен. А забавяне от две години и повече на този етап… Искам да кажа, че някои от инвеститорите… — Още едно свиване на рамене. — Струва ми се, че разбирате какъв е проблемът.

— Да, струва ми се. — Стюарт отговори лаконично и осъзна, че се бори възмущението да не проличи в тона му. — Карин е заплашвала да разгласи истината за един според нея дефектен продукт, а успее ли да го направи, това е щяло да струва на някои хора вероятно милиони долари. Така стоят нещата, нали?

— Според мен още не се канеше нищо да разгласява. Просто имаше нужда някой да подържи ръката й, да й вдъхне нужната увереност. Според мен и тя като всеки друг инвеститор искаше да продължи.

— Не е ли обсъждала с вас възможността да се опита да отложи производството от страна на ПИ?

— Не, не конкретно. Вълнението около всичко това бе наистина малко прекалено. След няколко месеца и двамата щяхте да се усмихвате по целия път до банката. Сигурен съм.

Стюарт усети, че ако остане още минута-две под нетрепващия поглед на Форестър и неговата неизменна сърдечност, сигурно няма да издържи, ще се върне в сградата с пистолета си и ще пръсне мозъка на тоя тип. Само че искаше да разбере още нещо.

— Дон, нека те попитам — обаждал ли ти се е инспектор Джул от отдел „Убийства“?

Смяната на темата не уплаши Форестър. Всъщност дори кой знае защо явно го накара да се почувства по-сигурен.

— Вчера. Попита ме какво съм правил в неделя през нощта.

— Нека позная — спял си в леглото си.

— Какво друго може да прави човек в единайсет вечерта в неделя, ако трябва да става в четири и половина?

— В четири и половина?

— Времето на Уолстрийт. Ако играеш на пазара, трябва да ставаш по това време. Но ти вече знаеше какво съм му казал? — Това беше въпрос.

— Попитах го дали изобщо търси други заподозрени — освен мен — и той ми каза, че е проверил алибитата на всички хора от мобилния телефон на Карин. Което включва и теб.

— Но сега питаш мен? — Въпросът явно не го притесни или пък Дон Форестър беше така добре програмиран да се държи сърдечно в деловите си отношения, че подобно на Мария Антоанета не би показал гняв или негодувание дори пред екзекутора си.

— Не искам да те обидя — възприе тона му Стюарт, — но някой, който е убил Карин, би трябвало да лъже за това къде е бил, и аз възнамерявам да открия кой е.

— Ами, не съм аз. — Отново вдигнати нагоре длани, непресторена невинност. — Бих ти предложил да попиташ съпругата ми или което и да е от трите ми деца, обаче наистина предпочитам да не се налага. Но тъй като искрено ти съчувствам, ще ти кажа повече от онова, за което ме попита инспекторът. Изпекох пиле на новия си грил. Стана страхотно — с розмарин и с лимон. Невероятно. И половин бутилка вино — опитвал ли си „Гави ди Гави“? Ако питаш мен, италианските вина са страхотни. След това сложихме децата да си легнат в седем и половина — най-голямото е на шест, затова винаги си лягат рано. Аз самият цепих дърва до девет. Така че, не, не съм убил Карин. Освен това според мен тя беше невероятен човек. Умна, забавна, интересна.

Стюарт кимна и внезапно установи, че не може да продума. Явно в представите на някои хора съпругата му беше останала умна, забавна и интересна чак до смъртта си. Прикри емоционалния си изблик, като отпи от кафето, остави чашата си и се изправи.

— Само още едно нещо, ако нямаш нищо против. Някой от другите инвеститори знаеше ли, че тя се опитва да отложи влизането на ставата в масово производство?

— Не знам да е имало друг. Със сигурност никой не е научил от мен. Някой може да е подочул нещо направо от ПИ, но дори това би било необичайно.

— Така. — Стюарт подаде ръка с неловко изражение. — Благодаря ти за отделеното време. И извинявай за въпросите.

— Няма проблем — отговори Форестър. — Иска ми се да можех да ти помогна повече.

* * *

Пикапът на Стюарт се пържеше на близо трийсет и пет градуса навън на паркинга. Отвори и двете врати, за да стане течение, провери зад другата предна седалка, където беше пъхнал сака си, увери се, че е на мястото си, но след това се сети за нещо, извади го и бръкна на дъното, където бе пъхнал малко използвания си старомоден мобилен телефон. Застана под сянката на една маслина, докато кабината се охлади и набра номера на дъщеря си.

— Здравей, татко. Къде си?

— Откъде знаеш, че съм аз?

— Шегуваш се, нали? Когато се обаждаш, името ти се изписва.

— Къде?

— На екранчето? Отпред? Ехо? Хайде да поиграем на друга игра — къде си?

— В Пало Алто. Разговарям с някои хора, с които е работила мама.

— За какво?

— За работата й с тях. Дали случайно някой не й е бил ядосан.

— Не трябва ли ченгетата да го вършат?

— Обаче не го вършат. И понеже реших, че няма да допусна да ме арестуват, сам се заех.

— Какво искаш да кажеш с това за ареста?

— Ами до голяма степен имам предвид стандартното значение. Няма да отида в затвора.

— Да, но… Не ми се струва, че ще те питат за мнението ти.

— Така е, знам. Затова ти се обаждам да ти кажа къде можеш да ме намериш, ако имаш нужда от мен. Имаш ли номера на мобилния ми телефон?

— Нали преди малко преговорихме това? В паметта на телефона ми. Откъде иначе ще знам, че ти се обаждаш?

— Добре. Да. Разбира се. Искам да кажа, че можеш да се свържеш с мен по всяко време, но не казвай на никого, че знаеш къде съм.

— На никого ли? Ами на адвокатката ти?

— Не. Аз ще се свържа с нея, ако се наложи.

— А на Дебра?

— Можеш да кажеш на Дебра, но не ми се говори с нея.

— Защо не? Тя се държи мило с мен.

— Знам. Тя е мил човек и се радвам, че те покани да поживееш при нея, но в момента не мога да говоря с нея, ясно? Обещавам, че ще направя каквото трябва за погребението. Но засега трябва да свърша някои неща и вероятно е по-добре да не се показвам много.

— Но ако… Ако обявят, че те арестуват, могат просто да дойдат и да те отведат.

— Ако успеят да ме намерят и точно затова не искам да казваш на никого номера ми.

— Но те може да те застрелят. Не правят ли така при съпротива по време на арест?

— Никой няма да ме застреля, Ким. Просто се спотайвам и толкова.

— Тази работа не ми харесва. Наистина не ми харесва, татко.

— Ами…

— Ами ако те застрелят, тогава какво? Първо мама, а после… Аз какво ще правя, ако…

Стюарт знаеше, че това е класическото за Ким начало на спускането по спиралата и ако той не се държеше твърдо, положението щеше да се влоши.

— Миличка, чакай малко. Двамата с теб непрекъснато ще поддържаме връзка. Обещавам ти, че няма да се съпротивлявам на полицията. Ако ме намерят, ще тръгна с тях. Но наистина трябва да го избегна. Няма да допусна никой да ме убие. Нито ченгетата, нито който и да е.

— Знаеш ли какво ми казваш, когато аз избърборя нещо подобно?

— Не. Какво?

— Прочути последни думи.

* * *

Отне му пет минути да приключи този разговор по друг начин, а не разрушително негативно, но продължи, докато дъщеря му не уважи решението му поне на думи. Обаче по време на разговора той я попита дали по-рано през деня се е опитвала да се свърже с него у дома, и тя отговори, че не е. Дебра също не беше звъняла.

Беше сигурен, че на телефонния секретар беше чул женски глас, така че трябва да е била Джина. Което означава, че вероятно имаше някакво развитие. Замисли се за няколко секунди и реши, че вероятно няма да има полза да говори с нея лично, освен това бе изчерпал силите си, докато убеждаваше дъщеря си, затова позвъни на домашния си телефон, за да прослуша съобщението, вероятно оставено от Джина.

Но не беше Джина.

— Ало, обажда се Кели Грей Ръснак от ПИ и търся Стюарт. Стюарт, не знам дали ме помниш, бях лаборантка на Карин тук. Срещали сме се няколко пъти. Чета какво пише по вестниците за теб и за Карин, но съм чела всичките ти книги и знам, че не си човек, който би наранил някого, най-малко пък Карин. Не знам, може би си вече в затвора, но още не съм чула по новините за това, а сигурно щях, така че реших да ти се обадя на домашния телефон. Мисля, че има нещо, което трябва да знаеш, нещо, което се случваше тук и което доста тревожеше Карин…