Джон Лескроарт
Под подозрение (24)

24

Разбира се, отмятането на Джул от уговорката за ареста също разклати сериозно доверието между Джина и Стюарт. Как за бога, чудеше се той гневно при първата възможност да се видят преди предявяването на обвинението и изслушването за гаранцията, е възможно тя да не знае, че Джул ще проследи местонахождението й чрез мобилния телефон? Нали това е стандартна полицейска процедура, която се прави ежедневно? Не е ли знаела за този простичък факт и не е ли трябвало на всяка цена да избягва да говори по този телефон. А ако е знаела, защо се е доверила на Джул, че няма да го направи? Глупава ли е, или е просто наивна? Защото явно трябва да е едно от двете.

Освен това със сигурност би трябвало да знае, че уверенията й пред него, че ще може да се предаде мирно в уречено от тях време, са в най-добрия случай химера и в най-лошия — небрежност. Решението му да се предаде не само се е основавало на погрешно допускане, но и животът му е бил непосредствено и пряко застрашен — ако не се бе овладял и бе посегнал за пистолета си на нощното шкафче, без съмнение или Джул, или някой полицай от подкреплението му е щял да го застреля на място. Явно това било небрежност от нейна страна, ако изобщо е възможно да съществува такова нещо.

И като че ли това не било достатъчно лошо, ами го убедила да се съгласи с нещо, което отчаяно не искал да допусне, а освен това го направила по начин, който в действителност сериозно навредил на случая му и на убеждението във вината му. Всъщност Стюарт изобщо не бил използвал пистолета, но самият факт, че го притежава, бе предизвикал огромна вълна от промяна в тона на репортажите по случая. Защо не го предупредила да се отърве от пистолета, преди да се обади на полицията?

Преди убийството оръжието му интересувало новинарите само заради личностите на замесените в него, заради, макар и малката известност на Стюарт, обичайните купища пари, усложнени с делови и сексуални проблеми. И макар Стюарт явно да бил най-явният заподозрян, в повечето ранни репортажи се долавяло известно съмнение: извършил ли го е, или не? Какви са шансовете му? Колко доказателства има всъщност и какво значение има това?

Откакто арестът и свързаните с него подробности — бягството в мотелската стая, регистрирането под чуждо име, зареденият пистолет на една ръка разстояние върху нощното шкафче — бяха станали публично достояние, презумпцията за невинност или дори предположението за възможна невинност вече не съществуваше. Така, разбира се, ставаше по-лесно да се повярва на „заплахите“, отправени от Стюарт към Бетани, и дори за „заплашителните“ му посещения при Дон Форестър и при Кели Ръснак, въпреки че последната твърдеше обратното. Нямаше значение дали те се бяха чувствали застрашени по време на разговорите си с него — самото присъствие на Стюарт вече бе заплаха. Водещите по телевизията и авторите на рубрики по вестниците бяха схванали нещата както трябва — ако въоръжен и заподозрян в убийство мъж, когото полицията издирва, те посети на работното ти място, вече има елемент на заплаха.

А освен всичко това почти всеобщото мнение, че Стюарт най-малкото не е по-добър от който и да е заподозрян в убийство, влизал в Съдебната палата през годините, имаше и други непосредствени и лични последици.

Първата от тях беше гаранцията. Обикновено в случай на убийство няма гаранция или поне не такава, която може разумно да се очаква някой да плати. Но понякога, особено в случай на самозащита или на високо обществено положение, съдията разрешаваше освобождаване под гаранция срещу, да кажем, няколкостотин долара. Което в случая на Стюарт беше постижимо. Но по време на изслушването за гаранция Джина не можеше убедително да твърди, че няма опасност клиентът й да избяга. Всички в съдебната зала и най-вече съдията знаеха, че той вече е опитал веднъж.

Първо, съдията просто отказа гаранция. След това, когато Джина съвсем правилно изтъкна, че съдът е длъжен да определи някаква гаранция, когато делото не е по углавно престъпление, съдът веднага определи гаранция от двайсет милиона долара.

На второ място, и особено разстройващо за Кимбърли, дойде отказът на съдията да позволи на Стюарт да присъства на погребението на Карин, дори и съпровождан от въоръжени заместници на шерифа. От гледна точка на Стюарт това се дължеше на чиста злоба и беше пример колко силно обичайните обитатели на Съдебната палата бяха възненавидели Стюарт.

Не че нещо от това бе допустимо или релевантно за едно изслушване или за съдебен процес. Но по милион разбираеми причини се отразяваше адски зле на доверието на Стюарт към адвокатката му. А също и на доверието на Ким и на Дебра. След като през последните девет дни бе живял със своето объркване, съмнения и гняв, когато дойде на среща с Джина в стаичката в затвора, Стюарт най-сетне бе взел решение да й го каже направо: защо да не я освободи и да не си наеме по-опитен адвокат? Дали не смята, че шансовете му ще бъдат по-добри, ако тя просто се оттегли?

Така че сега, точно след като нейният приятел прокурора я бе сдъвкал и изплюл, Джина трябваше да се бори за работата, която искаше повече от всичко останало в кариерата си, всъщност повече от всичко друго в живота си, откакто се бе молила Дейвид Фрийман да не умира.

Въпросът на Стюарт не я изненада сам по себе си — вече от няколко дни очакваше нещо подобно и дори по-остро, директно уволнение. Но след като той й даваше шанс отново да разговаря с него и да спечели доверието му, а въпросът му подсказваше, че не е твърдо решен да я уволни, тя щеше да поеме предизвикателството.

— Първо — поде Джина, — признавам, че сгафих със самия арест. Всичко се провали по моя вина. Трябваше да взема пистолета ти и да се обадя на Джул от кабинета си. Всичко това е вярно и аз съжалявам.

Стюарт седеше само на няколко метра от нея на обикновен дървен стол, отпуснат като марионетка с прерязани конци и сякаш изгубен в яркооранжевия гащеризон. Бе отслабнал в затвора. Силно загорялата му кожа определено изглеждаше бледа на хлътналите му страни.

— Допусках, че наемам опитна адвокатка по наказателно право, която не се смути да поиска хонорар от шейсет и пет хиляди долара — каза той.

— Това е вярно. Но е вярно също, че ти казах, че известно време не съм практикувала и че шейсет и пет хиляди е намалена такса за подобни случаи. А и между другото, колко от тези пари си ми платил досега?

Разбира се, и двамата знаеха отговора — нито цент.

— Но аз въпреки това съм тук, нали? Всеки ден. — Тя вдигна ръка. Доводът й говореше сам по себе си — беше се посветила на случая му. — Искам само да кажа, че при дело за убийство играчите са сериозни и от време на време те перват по главата. Не очаквах Джул да постъпи така, но той го стори. Няма да ме изненада неподготвена отново.

Джина мразеше да се извинява, всъщност трудно търпеше и извинения от страна на другите. Вярваше в мотото на Дейвид, заето от Чърчил, което отдавна бе възприела: „Никога не се оплаквай, никога не се извинявай“. И наистина й вършеше добра работа. Но ето че в момента молеше този мъж, когото познаваше от две седмици, да я разбере и да й прости за стореното.

Тя с мъка изговаряше думите, но езикът на тялото й не издаваше никаква слабост. Седеше до единствената маса в стаята, облегнала лакът върху нея и спокойно скръстила крака. Признанието й бе свързано с една техническа грешка, но в него имаше малко от духа на „вината е изцяло моя“.

— Е, понесохме един удар, Стюарт. Аз съм повече виновна за това от теб, но ето че се случи. Само че не сгафих единствено аз. Не аз позволих на Кимбърли да разговаря с Бетани и ако си беше направил труда да ми кажеш, че възнамеряваш да го сториш, щях да ти обясня колко лоша е такава идея. Не аз избягах от полицията. А що се отнася до пистолета, явно си забравил, че причината да го отрият у теб е, че ти отказа да ми го дадеш.

— Добре де, признавам всичко това — съгласи се Стюарт. — Но защо сега трябва да плащам цената?

— Ами лесният отговор е, че не трябва, Стюарт. Само кажи — ще си тръгна и точка. — Упоритото й изражение го предизвикваше да й го каже директно, ако това е решението му. Нямаше да покаже никакви признаци, че иска тази работа или че се нуждае от нея. Щеше да приеме каквото и да й сервира. Но когато той не издържа на погледа й и сведе очи, тя възприе това като малко отстъпление. Все още можеше до известна степен да контролира съдбата си тук. По някаква причина — може би инерция, а може би страх от непознатото — той не искаше да дръпне спусъка и да й каже, че ще продължи нататък с друг адвокат.

— Не знам дали си личи, нито дали ти пука, Стюарт, но работата е там — каза Джина, — че в момента съм ужасно ядосана. Предимно на Джул, но също и на Джери Ейбрамс и на Кларънс Джакман. Не трябваше да разиграват ареста ти по този начин. Аз им сътрудничех. Двамата с теб щяхме да се явим на следващата сутрин и те го знаеха. Така че цялата тази работа бе мъжкарско перчене.

— Обаче доста ефикасно мъжкарско перчене.

— Да, понякога така става. Но сега знам какви са и как възнамеряват да играят. Занимавам се със защитата на хора пред Върховния съд двайсет и няколко години. Разбирам се прекрасно със съдиите, с приставите и с чиновниците, и не си мисли, че това няма значение. Когато влезем в съдебната зала, господин Ейбрамс и инспектор Джул внезапно ще открият, надявам се, че аз също съм опитен професионалист. А сега вече съм засегнат опитен професионалист, който има да урежда сметки и не смята да го прави вежливо. — Тя направи пауза. — Ако все още искаш да остана.

— Предвид всичко сигурна ли си, че искаш да останеш?

— Да, разбира се. Мислех, че ясно дадох да се разбере. Но докато говорим и преди да вземеш окончателно решение, има още нещо, което трябва да изясним.

Стюарт въздъхна и почеса наболите по врата му косми.

— Кое е то?

— При цялото ми уважение — каза тя максимално спокойно, — разбирам как се чувстваш по отношение на мен, на онова, което сторих във връзка с ареста, и задето казах на Джул, че не си въоръжен и никога не си бил. Това също беше грешка. Ако не му бях казала, че не си взел пистолета, вероятно сега щяхме да сме в много по-добро положение. Така че това е втора черна точка за мен. Само че проблемът не се дължи единствено на мен. Първо, не аз взех пистолета. Ти го взе и точно затова той беше у теб. Това няма нищо общо с мен. Ако си спомняш, през онази нощ исках да го отнеса у дома, да го махна от ръцете ти. Молих ти се да ми позволиш. Съветвах те. Ти обаче не ме послуша.

— Мислех, че може да ми потрябва.

— Добре. Каза, че може онова приятелче екотерористът да те е проследил по някакъв начин. Но истината е, че неприятностите ти в момента не се дължат единствено на мен. Дори не се дължат предимно на мен. Иска ми се да беше така, но трябва да проумееш, че голяма част от случилото се е твое дело. Разговорът ти с Джул първия ден. Решението ти да вземеш пистолета със себе си. Да се измъкнеш незабелязано през задната врата. Да откраднеш регистрационните номера. Да използваш фалшиво име. Да помолиш Кимбърли да поговори с Бетани…

— Тя го е направила на своя глава.

— Може би. Но Бетани твърди, че тя й е казала друго.

— В такъв случай не я е разбрала. — Стюарт вдигна и двете си ръце към челото. — Боже, боже, боже! — Погледна към Джина, седнала на метър и половина от него. — Напомни ми за какво спорехме.

— Дали ще остана на работа, или не. Изгубил си доверието си в мен и това е разбираемо. Не те виня, Стюарт, но бих искала да си сигурен, че въпреки всичко вината е моя. А не на тези скапани обстоятелства. Не ме разбирай погрешно, те наистина са скарани. Не допуснах, че ще стане така, а може би трябваше.

Той кимна, след това мълча почти цяла минута, докато най-сетне пое дълбоко дъх.

— Помогни ми, Джина. Ким много настоява да те освободя. Дебра също.

— Не зависи от тях, Стюарт — сви рамене Джина.

— Но кого да наема тогава? Джед Конли? Не познавам други адвокати.

— Аз познавам — каза Джина. — Мога да ти препоръчам колкото искаш. Но вероятно не Джед — добави тя с едва доловим хумор. Сетне заяви съвсем сериозно: — Всеки от партньорите ми би поел случая ти, а те и двамата са отлични адвокати.

— Но… — каза той. — Чувам едно „но“.

— Не, не чуваш. Те са страхотни хора и добри адвокати с много опит. И със сигурност не биха се поддали на огромното затруднение да повярват, че си невинен. Уес, един от партньорите ми, дори ми каза: „Каквото и да правиш, не вярвай, че е невинен. Това ще ти разбие сърцето“.

— Явно ти е близък приятел.

— Такъв е. — Джина срещна погледа му. — Просто е професионалист, който се е сблъсквал с всичко това преди. Често казва, че не вярва на никого, освен на кучето си. Обаче наистина обича кучето си.

— Ами твоят Дейвид? — наклони глава Стюарт.

Въпросът накара сърцето й да затупти по-бързо.

— Какво за него?

— Какъв беше той с клиентите си? Изобщо вярваше ли някога, че са невинни?

Тя замълча и после поклати глава.

— Правилото му беше никога да не пита и да не допуска те да му кажат. Беше едно от първите неща, които казваше на клиентите си. „Не искам да знам. Искам да знам с какви доказателства разполагат и дали мога да накарам свидетелите да се усъмнят в повечето от тях или дори във всички. Това ми е работата. За мен не е важно дали си го извършил“.

— Не може наистина да е вярвал в това.

— Напротив. Наистина и с цялото си сърце.

— Ами ти?

— Ами… — Тя усети, че се усмихва печално, и това я учуди, — … виждаш ме как навлизам в непознати територии. Ако бях подходила към случая от различен ъгъл, не знам какво щях да си мисля — вероятно щях като всички да смятам, че нямаше да се стигне до ареста ти, ако не си виновен. Както казах, такъв е професионалният подход.

— Този път наистина чувам едно „но“.

— Да, така е. — Тя вдигна очи и го погледна право в лицето. — Но в този случай не вярвам, че ти си убил Карин. — Снижи гласа си и продължи: — Уес може и да има право, сигурно това ще ми разбие сърцето, но наистина не смятам, че си го извършил.

— Няма да ти разбия сърцето — каза Стюарт.

— Ето, виждаш ли — пак ти вярвам. — Тя делово срещна погледа му. — Чуй ме обаче, сега е времето на пълното разкриване. Знаеш, че това е първото ми дело за убийство. Знаеш, че би било слабо казано да се твърди, че досега случаят не се развива добре. Възможно е, макар да наблюдавам много по-внимателно и да съм много по-ядосана, отново да ме подхлъзнат. Вероятно един от партньорите ми или който и да е от многото добри адвокати в града ще ти свърши по-добра работа.

— Хора, които ще смятат, че аз съм го извършил.

— Вероятно. Но повечето не биха искали да узнават.

Стюарт отново срещна погледа й, но за кратко, след това рязко се изправи и се приближи до стената от стъклени тухли от едната страна на стаята. Остана там няколко секунди, преди да кимне мълчаливо и да се обърне.

— Не съм убил Карин, Джина. Не я обичах вече, но не съм я убил.

— Знам. Вярвам ти.

Той затвори очи за миг с явно облекчение, след това ги отвори и ги впери в нея.

— Смятам, че това е най-важното.

— И аз, макар да сме малцинство — отговори Джина.

— Нямам нищо против да съм малцинство — каза Стюарт. — И без друго прекарах там по-голямата част от живота си. — Той се върна до стола си, придърпа го по-близо до Джина и го обкрачи. — Е, значи изслушването е утре. Много зле ли ще бъде?

* * *

В заседателната зала на кантората „Фрийман, Фаръл, Харди и Роук“ имаше големи овални прозорци от пода до тавана и двойна стъклена врата, през която се излизаше на малка затревена градинка на покрива, както и също толкова големи прозорци към централното фоайе. Идеята изглеждаше страхотно на архитектурните планове и дори след завършването на ремонта. Но на практика скоро стана ясно, че мястото е като аквариум. Всеки, който минаваше, можеше ясно да види хората вътре, а често и случващото се около голямата кръгла маса. В страната на тайната между адвокат и неговия клиент и на тайните преговори, този факт не се оказа от полза за бизнеса.

За да поправи положението, Дейвид Фрийман беше поръчал и бе купил няколко големи дървета в саксии — дифенбахия, палми и цитрусови дървета, — за да закрият частично погледа навътре или поне да създават илюзия за известно усамотение. През годините бяха добавени още растения — огромна папрат, каучукови дървета, калифорнийски палисандър, чиито клони вече опираха във високия девет метра таван. Да донесеш в офиса растение в саксия се превърна в негласен победоносен момент след спечелването на голямо дело, а стаята постепенно стана известна като Солариума.

Днес там буквално няколко минути след края на официалното работно време Джина бе пръснала върху масата пред себе си писмените доказателства на обвинението и жълтите листове с правните си бележки. Обърна се, когато чу почукването на рамката на вратата.

— Здравей, Уес. Влизай.

— Не искам да ти преча — каза той. — С Гърт просто минаваме оттук.

Джина кимна разсеяно, докато партньорът й — днес надписът на фланелката му гласеше „Поеми посланието с калника си и го залепи там!“ — пусна лабрадора си да влезе в стаята и да мине зад гърба й, а после да се запъти към тревната площ, където бяха поставили паметна пейка за Дейвид. След още минутка външната врата отново се отвори и двамата се върнаха.

— Горкичката — каза Уес, — имах чувството, че ще умре, ако не излезе навън да се изпишка. Само че няма как да я сваля тук долу, преди да си тръгне Филис. Според мен тя не обича кучета, а според теб?

Джина се изпъна на стола си. Раменете й се повдигнаха и се отпуснаха.

— Уес… — направи тя жест към многото документи, които я заобикаляха.

— Заета си, извинявай.

— Изслушването е утре.

— На Горман ли?

— Точно то.

— Толкова ли е зле, колкото изглежда по бумагите?

— Почти, но, Уес…

— Схванах — вдигна ръка той, — работиш. Изчезвам. Хайде, Гърт. Джина все още те харесва. Сигурен съм, че забелязва, че дори не си на верижка. Просто е заета.

Джина погледна към кучето, поклати уморено глава, но не можа да потисне една мъничка усмивка.

— Извинявай, Гърт. Добро куче. Много впечатляващо.

— Кое е впечатляващо? — попита Дизмъс Харди, който внезапно се появи зад Уес и Гърт.

Джина най-сетне остави писалката и побутна настрани листовете си.

— Впечатляващо е как някой изобщо успява да работи тук — обърна се тя с лице към двамата си партньори. — Момчета, изслушването е утре. Малко съм претоварена.

— Горман — обясни Фаръл на Харди.

— Предположих — отговори Дизмъс, след това се обърна към Джина: — Плати ли ти вече?

Откакто бе станал управителен директор на фирмата, той строго следеше баланса.

— Малко му е трудно да отиде до банката — отговори Джина. — Всъщност прекара доста трудни няколко седмици по принцип. Може би си чел нещо по въпроса във вестниците.

— Значи не е? — ухили се Харди. — Сетне добави малко по-сериозно: — Ами занеси му празен чек в затвора.

— Не се тревожа за плащането, Диз. Той има средства.

— Не и ако го е извършил — обади се Фаръл. — Гърт, седни! Както и да е, Джина, ако си убил жена си, няма да получиш застраховката. Едно от онези тъпи правила.

— Да, обаче той не е убил жена си, така че няма проблем.

— Аха — изсумтя Уес.

Джина се облегна назад и заяви:

— Само защото се е случвало на теб, Уес, не означава, че такова е всеобщото световно правило. Понякога арестуват невинни хора, те отиват на процес и биват оправдани.

— Точно така — подметна Фаръл. — Непрекъснато се случва. Кога обаче беше последният такъв случай, че забравих? Дали не беше Скот Питърсън? А, не, точно така. Той беше виновен.

— Ако не греша, господин Харди май имаше няколко невинни клиенти.

— Е, със сигурност отърва кожата на неколцина.

— Хей! — Бърз като змия, Харди ощипа Уес по ръката. — Защото наистина бяха виновни.

— Виждаш ли колко е тъжно? — обърна се Фаръл към Джина, търкайки новата си синина. — Все още вярва в това.

— Лесно е да вярваш в истината — изстреля в отговор Харди.

— Просто искам да те предупредя да не възлагаш прекалено големи надежди, Джина.

— Не, не искаш това. Не желаеш да повярваш, че е възможно да се случи нещо хубаво.

— Добре, така да е, стига концепцията ми да е ясна — отвърна Уес и погледна надолу към кучето си. — Хайде, Гърт, тя ще се оправи. Време е да си вървим у дома.

Дизмъс Харди изчака още минутка, увери се, че Уес и кучето му са се качили по стълбите, след това влезе в Солариума и затвори вратата зад гърба си.

— Е, как са нещата?

— Доста зле. — Джина го удостои с уморена усмивка. — А сега и новите писмени доказателства, които получих преди един час.

Разбира се, папката с писмените доказателства съдържаше всички улики, които обвинението беше събрало по случая — полицейски доклади, показания на свидетели, доклади от съдебната медицина и от лабораторията, снимки, всичко. Джина беше получила първата кутия с документи от кабинета на Джери Ейбрамс два дни след ареста на Стюарт. Останалите документи — още показания на свидетели, още полицейски доклади — пристигаха разпокъсано.

— Ако не ми устройваха неприятни изненади, щях да съм по-доволна.

— Какви например? — дръпна си един стол Харди и седна до нея.

Тя грабна една кафеникава папка и му я подаде. Докато той разглеждаше снимките в нея, Джина му обясни тяхното значение.

— Миналата седмица Джул е ходил в планинското убежище на Стюарт на Екоу Лейк със заповед за обиск. Смятал е, че е възможно да намери там някакви улики за умишленост или за преднамереност. Според мен е уцелил златна жила.

Харди завъртя снимката и попита:

— Какво е станало тук? Все едно е бушувал ураган.

— Или ураган или човек на име Стюарт.

— Ти знаеше ли за това? Той споменавал ли ти е?

— Не е ставало въпрос.

Харди разглеждаше папката за втори път.

— Това е съпругата му, допускам. — Вдигна снимка в близък план на усмихната жена в рамка около мрежа от строшено стъкло. На друга снимка се виждаха прекатурени столове и маса сред отломки от счупени чинии, купи и стъклени чаши, а на трета — издърпан наполовина извън леглото матрак с щръкнал навън пълнеж. Харди вдигна снимката и каза: — Е, поне знаеш защо не е можел да спи. И аз не бих могъл да се настаня удобно на такова легло. — След това сериозно попита: — Говори ли вече с него за това?

— Не. Получих снимките днес следобед, след като прекарах с него половината ден. О, а споменах ли ти за очарователния половин час, който прекарах с Кларънс тази сутрин?

Харди се заблуди, че сигурно става дума за добра новина, и налапа въдицата.

— Как мина?

— Не мога да реша кое е по-лошо — етичните ми простъпки или некомпетентността ми. — Тя придърпа папката със снимките отново към себе си и въздъхна. — Беше ми толкова ядосан, колкото никога не съм го виждала, Диз. Беше зле, може би непоправимо.

— Съмнявам се — каза Харди. — И мен ме е изяждал няколко пъти за закуска, но все още сме приятели. — Ще го преодолее, ако и ти го направиш.

Джина кимна ужасно начумерено.

— Нека те попитам нещо, Диз. Ти следиш случая, нали?

— Само каквото пишат по вестниците — сви рамене той.

— Как ти се струва? Честно.

Харди спечели една минута, любувайки се на папратите, след това се обърна към Джина със сериозно изражение.

— Може и да греша, но тъй като на твоето изслушване утре ще действат по правилото за вероятна причина, което е съвсем различно от правилото за основателното съмнение, в крайна сметка съдията ще го накара да отговаря.

Това беше правен жаргон, с който той казваше на Джина, че ще изгуби на следващия ден и че клиентът й ще трябва да отиде на процес.

— Разбира се, ако допуснем, че аз съм относително разумен човек, което не е съвсем далеч от истината. Но ако ми признаеш това, значи и ти си разумен човек и изпитваш силното подозрение, че е било извършено престъпление и че клиентът ти е извършителят. Така постановява законът.

— Дори и без веществени улики?

Лицето на Харди се свъси.

— За какво говориш? Имат достатъчно веществени доказателства, за да се задавят. Аутопсия. Вероятно оръжие на убийството. Снимки на една потрошена хижа, очевидец, предишни случаи на битово насилие, куп лъжи, наговорени от клиента ти и — о, чакай, преди да забравя, — грабнал е пистолет и е изфирясал, преди полицията да успее да го тикне в затвора. Пропуснах ли нещо? Разбира се, той е изпратил и дъщеря си да заплаши свидетелка, но вероятно идеята е била нейна. Клиентът ти ще отиде на процес, Джина. — Харди неохотно повдигна рамене. — Ти ме попита. — После добави не толкова рязко: — Можеш ли да посочиш някой друг?

Джина поклати отрицателно глава.

— Уайът разговаря с деловия партньор на Карин, чийто живот доста се е облекчил след смъртта й. Освен това двамата са имали любовна връзка преди години. Алибито му също е слабо. Но не можем да го впишем в картинката. Той дори е дал отпечатъци от пръстите си на Уайът — доброволно, — но няма съвпадение. Освен него няма никой друг вероятен извършител, освен може би онзи тип, който е изпратил няколко заплашителни имейли на Стюарт. Колата му обаче ни закопава — съседското момиче я е видяло.

Харди замислено я поправи:

— Тоест казва, че я е видяла.

— Не казах ли така? Мисля, че така казах.

— Не, каза: „съседското момиче я е видяло“. Не искам да те удрям, когато си слаба, но точно такава грешка може да те съсипе.

— Прав си. Прав си. — Лицето на Джина стана безизразно, а гласът й — кух. — Знаеш ли, тази сутрин искаше да ме уволни. Аз го разубедих. Сега си мисля, че е било грешка, че може би не съм готова за това.

— Всички се чувстват така, Джина. Сценична треска. Ще се справиш, както си го правила стотици пъти.

— Но не и за случай с убийство.

Харди бе самото въплъщение на безгрижието.

— Същите правила, същите процедури, същите хора в съдебната зала. Щом влезеш в ритъм, всичко ще е наред. Но нека те попитам нещо.

— Добре, давай — кимна тя и отново въздъхна.

— Ти вярваш, че този мъж не го извършил, така ли? Че фактически е невинен. Забрави за Уес. Не трябва да обясняваш причината и на мен, ако за теб е достатъчно основателна.

— Добре. Да. Невинен е.

— Тогава го използвай. След като е невинен, какво се е случило всъщност? Каква е твоята теория за случая?

Джина стисна устни и зарея поглед нанякъде.

— Тя е очаквала някого. Той е влязъл и помежду им е възникнало разногласие за нещо важно. Не, за нещо повече от важно — което може да промени живота им. По някакъв начин тя е щяла да съсипе живота на този тип. Затова той я е убил.

Харди се замисли над думите й за момент.

— Значи е имала любовна връзка?

— Да.

— Категорично?

— Да — повтори тя след кратка пауза.

— Добре. Тогава това е делото ти. Ето ти един безплатен съвет — докажи го.