Джон Лескроарт
Под подозрение (35)

35

Когато Джина най-сетне се прибра у дома вечерта, вече минаваше седем. Влезе в спалнята и свали дрехите, които бе носила в съда. Обикновено се справяше с нервното напрежение и умствената умора, като пробягваше няколко километра, затова почти автоматично пресегна за екипа си, но се спря. Умората, която в момента усещаше и с костите си, не беше нормална.

С чувство за вина задето е станала такава мързеланка, Джина поне си облече меки памучни панталони и черен потник.

Мерна отражението си в огледалото на вратата на дрешника, отметна кичур коса от челото си и се опита да заглади тъмните кръгове под очите си. Въздъхна, отиде в кухнята и намокри с гореща вода една кърпа, която притисна към лицето си, върна се в дневната и направи едва няколко крачки, преди да се отпусне тежко на пода.

Покосена от напрегнатия ден, Джина лежеше на пода по гръб, будна, но почти в безсъзнание, гърдите й бавно се издигаха и се спускаха, а очите й бяха покрити с влажната топла кърпа.

Следобедното заседание изискваше огромни усилия и напрежение, които с радост би понесла, ако, освен това имаше и някакъв ефект. Само че не беше така — беше пълен провал.

Съзнаваше, че трябва по някакъв начин да вкара в картинката ПИ, и бе призовала Дон Форестър с намерението да го накара да обясни връзката на Карин с компанията, тревогата й заради клиничните изследвания, професионалните й отношения не само със самия Форестър, но и с Бил Блеър, и с Кели Ръснак. Ейбрамс, който отправи сигурно около петдесет възражения, беше като булдог. Накрая, след като изобщо не установи никакъв ритъм, нито дори нищожна обективна връзка със случилото се с Карин, се наложи да освободи Форестър, без теорията й да набере голяма преднина.

Така че нападението й над Робърт Макафий в опит да го представи като друг основателен заподозрян, започна с предпазливо поведение от нейна страна. Съдът току-що официално я бе предупредил да не му губи времето. Затова когато започна прекия си разпит, Джина не можа напълно да се отърси от усещането, че всъщност прави точно това. Наистина Макафий наглед имаше силен мотив за убийството на Карин. Да, наистина някога са били любовници и бе възможно после отново да са имали връзка. Да, той щеше да спечели професионално и финансово от смъртта й. И накрая алибито му за нощта на престъплението съвсем наскоро бе станало на пух и прах.

Но оставаше простичкият факт, че нямаше и намек за каквато и да е връзка на Макафий с ПИ или с Кели Ръснак. А без това Джина съзнаваше дълбоко в себе си, че опитите й да уличи лекаря са напълно безполезни. Теорията й може и да бе защитима, но в основата си бе не по-малко измислена от опита на Ейбрамс да опише бягството на Стюарт на полуострова като бягство от правосъдието, което крещящо доказва съзнание за виновност. Лежащият в основата на всичко цинизъм я бе изтощил, докато водеше разпитите, и накрая дори не изпита удоволствие, когато разби алибито на доктор Макафий, което, разбира се, не я спря да го направи.

През почти целия следобед бе петнила името и репутацията на един вероятно свестен човек, чиято единствена грешка бе, че е забравил факта, че след като е прекарал деня с децата си, е отишъл да си купи овалин, защото не е можел да заспи. Джина вече не смяташе за разумно предположението, че Боб Макафий е убил Карин. Дори не смяташе, че ако го обвини, това ще се отрази добре на клиента й. Не и що се отнася до Тойнби. Фактът, че е възможно да има и друг евентуален заподозрян, по никакъв начин не сваляше подозрението от Стюарт — нали Джина не искала да каже, че доктор Макафий е карал колата на Стюарт? Само че тя вече се бе увлякла. Нищо не бе построила, но въпреки това цял ден ковеше пирони.

При мисълта за това, за начина, по който бе опетнила доброто му име, направо й призля.

Хвана с ръка вече хладната кърпа и я притисна към очите си.

* * *

— Нали щяхме да престанем да се срещаме така? — попита Джина. Уайът Хънт стоеше на прага й.

— Знам, така се разбрахме. Просто ми е доста трудно. — Дъждът бе спрял. Той излезе от мокрия облак, който бе надвиснал над улицата, и влезе в апартамента на Джина. — Каквото и да казват, стават чудеса.

— Кое е чудото?

— Реших все пак да пробвам и след работа се обадих на Девин и му споделих идеята ти, че все още би могъл да помогне за разрешаването на случая. Не беше особено въодушевен, но за щастие случайно споменах, че ако не е толкова предпазлив, дори може да стане герой. Скромно признавам, че случайно знам — усмихна се Уайът самоиронично — за свързания с геройството комплекс на този човек, така че това се оказа вълшебната дума. Както и да е, той ме накара да се обадя на мобилния на Кимбърли и понеже и бездруго има издадена призовка за нея, привидно нямаше никакъв конфликт с факта, че ще използва джипиеса си и ще звънне на униформените полицаи да я доведат.

— Къде беше тя?

— До морския музей, живее в някаква каравана с гаджето си.

— Ти си говорил с нея. — Не беше въпрос.

— Точно идвам оттам — кимна той. — Макар да съзнавам, че това отново сигурно започва да ти звучи познато и предварително ти се извинявам, но сигурно няма да си щастлива от нещата, които открих.

— Кажи ми.

— Йосемайт.

— Какво за него?

— Ами там са отишли, когато миналата седмица времето се промени. Отишли са миналия четвъртък и са останали до неделя. — Той разпери ръце. — Което означава, че не е дала никакви хапчета на Кели Ръснак в петък вечерта. А ако ти трябва още…

— Разбира се, удари ме, когато съм повалена.

— Баща й може и да е споменал пред нея името на Кели, но според мен тя не го е запомнила. Когато я споменах като лаборантката на майка й, Ким попита: „Кой, кой?“. Допускам, че може и да се е преструвала, но ако е така, явно е много, много по-добра, отколкото бих предположил.

Джина безсилно се облегна на стената.

— Ей, добре ли си?

Тя се опита да се усмихне смело.

— Просто съм изморена. — Вдигна поглед към него. — Не мога да повярвам, че моят човек ще затъне заради това. Толкова е несправедливо.

— Ще имаш и друг шанс.

Очите й блеснаха немощно.

— Не искам друг шанс. Искам да го измъкна сега, докато все още мога. Пропускаме нещо. Знам го. Тук някъде е, а не мога да го уцеля.

— Е, сигурно се подразбира, но ако ти хрумне нещо друго, на твое разположение съм по всяко време.

— Ти си добър човек, Уайът — вече истински се усмихна тя. — И се справи чудесно. Ще те имам предвид.

— По всяко време. И, Джина?

— Да.

— Не се измъчвай толкова. Стюарт ще има нужда от теб на процеса.

— Прав си, прав си — изправи се тя. — Приятна вечер, Уайът.

— И на теб.

Само че Джина не прекара приятна вечер.

Вече бе осем и четирийсет и три. Главата й сякаш беше притисната с бодлива тел, а очите й сякаш бяха пълни със ситен пясък. Отдавна бе извадила и бе разпростряла върху масичката за кафе цялото съдържание на адвокатското си куфарче. Вече бе прегледала почти всяка страница — поне всичко, което й се струваше смислено — най-малко два пъти.

Сега бе решила, че дори съвсем косвено свързаните с делото подробности трябва да бъдат внимателно прегледани, и отново се бе заловила да прехвърля всички документи. В отчаянието си се взира цяла вечност в касовата бележка от бензиностанцията с надеждата да открие нещо, което да помогне на случая й. Дали пък да не се обади в бензиностанцията и да попита дали часовникът на принтера не е бил изключен около час и нещо. Дори не бе отишла и опитала лично да провери времето — може би това бе липсващата подробност.

Обаче докато си отбелязваше да помоли Уайът Хънт да провери, знаеше, че не е така.

Отново прочете протокола от първия разговор на Стюарт с Джул. Всички глупави признания, които подчертаваха мотивите му, очевидното отсъствие на скръб, възражението му срещу аутопсията, предположението му за викодина, алкохола и за температурата в горещата вана. Всичко бе разбираемо и всичко беше неразумно. Приключи с тези страници и напосоки взе друг лист от купчината — снимката на Стюарт, на Джед Конли и на другия им приятел по време на излета им в Битъррутс. Обърна я, погледна надписа на гърба, почерка.

Нищо.

Кой изобщо беше този третият? Друга подробност, която не знаеше. Друг факт, който беше пренебрегнала, друга бележка за Хънт. А и какво бе станало с „Няма да убиваш“, докато Стюарт беше в затвора? Може да се е опитал отново да се свърже с него чрез компютъра в дома на Стюарт. Може дори да е признал, че е убил Карин, и никой да не знае. Тя със сигурност не знаеше, защото не беше отишла да провери.

Вбесена от себе си и от своята некомпетентност, Джина седна на дивана и погледна към бара си — едно уиски щеше да й се отрази добре в момента, а след това веднага на телефона. Отчаяно се нуждаеше да поговори с някого. Не беше късно. Можеше да се обади на Дизмъс или на Уес и просто да даде отдушник на чувствата си или да обсъдят стратегията. И двамата бяха изпадали преди в положение като нейното. Един от тях щеше да й помогне да преодолее отчаянието.

Или пък — връхлетя я внезапно и с пълна сила палавата мисъл — можеше да се обади на Джед и да разпусне по друг начин. Имаше визитната му картичка с личния му номер от деня, в който я бе запознал със Стюарт. Щяха да бъдат дискретни. Никой никога нямаше да разбере.

Боже, какво си мислеше? Не беше чак толкова слаба, не беше изпаднала в нужда чак дотам. Нямаше да си легне с женен мъж и точка.

Джина се отърси от изкушението и отново се наведе напред, сърдито грабна следващата купчина листове и се насили отново да прочете докладите и записите от разпитите на Уайът от предния ден в клиника „Парнас“. Делгадо, Пинкърт. Трийсет страници със съкрушителни подробности за графика и за темите на речите на щатския съветник.

Вълнуваща материя. Не.

Досега дори не беше поглеждала тези страници — а и защо да го прави? Сега, без да се замисля, автоматично започна да ги разлиства една по една, като почти не забелязваше конкретните имена и места, само обърна внимание, че са изключително много на всяка страница. Явно животът на Джед бе безкраен цирк от участия и прояви: в Бейшор Ротъри Клуб, пред момичетата скаути, пред Асоциацията на младите президенти, пред Профсъюза на ресторантските работници, пред Кризисния център по изнасилванията на Хейт Стрийт (чиято изпълнителна директорка, както Джина знаеше много добре, беше Сам Дънкан, приятелката, с която живееше Уес Фаръл), Ла Раса, асоциацията на хората от италиански произход, младежката футболна организация в Сан Франциско — списъкът продължаваше до безкрай и нищо в него нямаше евентуална връзка с делото й, докато накрая Джина просто престана и листовете се плъзнаха от ръката й върху масата.

Отново погледна часовника. Едва девет. Трябваше да си легне. Утре я очакваше нов ден, който можеше да се окаже по-лош и от днешния.

С ъгълчето на очите си отново мерна снимката от туристическия поход и ръката й сякаш по своя воля се пресегна към нея. Ето го Джед отново, усмихва се пред обектива. Грубоват и красив. В свои води. Много привлекателен мъж, който преди двайсетина години много добре знаеше какво да прави в спалнята, а вероятно оттогава бе научил и още номера.

Престани?

Само че просто не можеше да откъсне очи от снимката.

Снимката.

Снимката.

— Джед — каза тя в телефонната слушалка, — Джина е. Мислех си за посещението ти онази вечер и че може би не трябваше да съм толкова… трудна. И студена. Знам, че е малко трудно, но ако си на път за дома и имаш настроение, може би ще искаш да се отбиеш.