Джон Лескроарт
Под подозрение (15)

15

В „Травъл Лодж“ нямаше обслужване по стаите, затова Стюарт остави дъщеря си да спи и излезе, за да купи вестник и нещо за закуска. В осем и петнайсет двамата с дъщеря му пиеха кафе и ядяха кроасани на ниската масичка в хотелската му стая. Дъщеря му отгърна страница от вестника, наведе се напред за момент и после вдигна поглед.

— Успя да стигнеш до Ю Ес Ей Тъдей, татко. „Писател отрича да е убил съпругата си лекарка“. О, боже! В националния вестник.

— Може ли да погледна?

Тя му подаде вестника и той бързо прегледа статията. Не беше дълга, може би около двеста думи в раздела за местни новини от Сан Франциско. Преди да успее да изрече какъвто и да е коментар, телефонът на тоалетната масичка до дивана звънна веднъж и Стюарт грабна слушалката.

— Ало? Да, на телефона. — После обаче замълча, послуша известно време и накрая каза: — Добре, благодаря. — После остана седнал, стиснал слушалката.

— Татко?

Стюарт сепнато излезе от унеса си, усмихна се неловко на дъщеря си, върна слушалката на мястото и поднесе кафето към устните си.

— Бяха от полицията. Можем да се върнем у дома.

— У дома — повтори Ким. — Какво ще бъде у дома сега?

Той срещна погледа на дъщеря си, видя бликналите сълзи, прегърна я и я притисна към себе си, когато тя се разрида.

Ким се съмняваше, че ще може да стои в къщата, където е била убита майка й. Не беше сигурна, че изобщо някога ще може пак да застане пред входната врата. За щастие, още преди да изпият кафето си, Дебра цъфна неканена в хотела. Предложи да заведе племенницата си на пазар, за да й купят хубави дрехи (този път Ким не направи забележка за плиткоумието на модата), и след това да отидат да обядват някъде. След което щели да се върнат в апартамента на Дебра, където Ким можела да остане колкото си иска, поне до погребението. Още не знаеха кога ще се състои то, защото съдебният лекар все още не бе освободил тялото. Със сигурност не по-рано от следващия понеделник.

Така че малко преди обяд, след като почти цял час бе обикалял безцелно празната къща, Стюарт се озова сам пред компютъра в малкия си кабинет до спалнята. Не беше проверявал електронната си поща от четвъртък вечерта и сега видя, че има повече от стотина съобщения. Макар да бяха претърсвали къщата много методично през последните няколко дни, от полицията явно не бяха отваряли файловете му и това го изненада. Но може би бяха прехвърлили данните от хард диска му на преносим диск, който бяха отнесли в участъка, за да го разгледат на спокойствие.

Кореспонденцията му беше до голяма степен предсказуема — половината от нея беше нежелана и нечакана поща въпреки софтуера, който блокираше спамовете; имаше девет-десет писма от хора, които бяха харесали книгите му или други написани от него материали; съобщения от агента и от издателя му, които предлагаха помощта си (но не бяха съкрушени от търговските възможности, които криеше появата му в новините); и още двайсетина препратени му вицове, които той по навик изтри. Имаше и около петнайсет съобщения от хора, които бяха научили за Карин.

Беше стигнал почти до края на списъка, когато видя познато прозвище — НУ, — при което се сепна и стомахът му се сви на топка. Стюарт вече беше получил две писма от НУ. Първият път беше преди малко повече от година, няколко дни, след като в „Сънсет“ излезе кратък материал, в който той представяше някои от любимите си рецепти за приготвяне на пъстърва на открито.

Тогава Стюарт бе разпечатал обидното съобщение и след това бе решил да забрави за него. Сигурно беше от някой откачен. Стюарт изобщо не помисли да звъни в полицията или във ФБР. Дори не спомена за случая пред Карин. Обаче запази посланието, макар никога да не му се бе налагало да се връща на него и да го поглежда, за да си го спомни цялото:

„Достатъчно лошо е, когато невежите убиват благородните божи и природни твари за храна или просто заради спорта. Но когато го прави някой, който величае себе си като приятел или като доброжелател на природата, престъплението се превръща в истинска злина. Вече знаем кой си. Всеки момент може да те сполети наказание за престъплението ти. Приготви се. НЕ УБИВАЙ“.

НУ.

Отново получи съобщение от тях, от него или от нея, преди четири месеца, след публикуването на друга своя статия — този път във „Фийлд енд Стрийм“ за ловенето на риба тон от яхта в залива Моро.

Двайсет и един метровата яхта бе потеглила от пристана в полунощ и след нощно плаване на югозапад на около шейсет мили, бяха стигнали до добър рибен пасаж. Макар всеки от останалите дванайсет участника да имаше улов, когато най-накрая качиха рибата на борда, Стюарт се ужаси от алчността на хората в лодката. Като че ли всички внезапно се превърнаха във врагове, решени да откраднат улова на другия — имаше две сбивания и се размениха юмручни удари, когато един от присъстващите определи някаква по-голяма риба (всички екземпляри всъщност тежаха около двайсет килограма, плюс-минус килограм и половина!) като улов на един човек, а пък друг беше сигурен, че той е хванал рибата. В края на плаването участниците се разделиха и всеки пазеше торбата от зебло с улова си, да не би някой от другите рибари да подмени табелката с името му и да вземе повече риба.

Историята, която Стюарт бе написал за „Фийлд енд Стрийм“, беше за неговата инстинктивна реакция спрямо тази потресаваща алчност. Беше взел уасаби и соев сос, бе отишъл при организатора на плаването и го бе помолил да нареже половината от най-голямата уловена риба от Стюарт — седем килограма филе — за суши, за да почерпи всички на борда. Другата половина даде на готвача на яхтата и му каза да сготви колкото ястия с риба тон пожелае, за да достави удоволствие на екипажа и на останалите рибари. Така че, освен сушито се бяха наяли като царе с прясна панирана риба тон, с изпечена със сусам риба тон, с пържена с чесън риба тон и с риба тон с масло, лимон и каперси. В края на деня хората — дори онези, които преди това бяха спорили — се сприятелиха, разменяха си рецепти, кукички и дори рибарски принадлежности, заменяха прясната риба на един за консервираната на друг и дори планираха да излязат на риболов пак в същия състав.

Според Стюарт статията беше много хубав разказ за това как един пример за простичко споделяне може да разкъса желязната хватка на ирационалната борба за територии сред група мъжкари. Явно НУ не беше на същото мнение: „Веднъж те предупредих, но не ме послуша. Общественото влияние може да лекува, но ти предпочиташ да вредиш на безпомощните създания от морските дълбини. Рибата ще ти отмъсти. НЕ УБИВАЙ“.

Втория път Стюарт вече подаде в полицията сигнал за получения имейл, но оттам го отпратиха към ФБР, откъдето на свой ред му казаха, че или ще прехвърлят сигнала към отдела за риба и дивеч, или нагоре по веригата към отдела за вътрешна сигурност като възможна заплаха от терористична организация. Само че повече никой не се обади на Стюарт и дълбоко в себе си той бе убеден, че властите смятат случилото се малко или много за шега. А и честно казано, бе твърде слабо вероятно на Ал Кайда да й пука дали той ще убие рибата, която е уловил. От друга страна, имаше организации, на които не им беше все едно. Ако преди единайсети септември произнесеш думата „тероризъм“ на американска почва, по-вероятно бе да извикаш спомена за Тимоти Маквей, за дейността на Организацията за закрила на животните или на Фронта за освобождение на земята, отколкото образа на Осама бин Ладен и на неговите последователи.

Тези хора бяха сериозни. Те или някой доста сходен с тях му бяха хвърлили око.

В състоянието на емоционална разруха, в което се намираше от миналия петък, когато Карин му беше казала, че иска развод, той не се бе сещал за последната си публикувана статия, едно кратко пътуване извън областта на риболова в „Уестърн Спортсман“. Обаче откакто я бе предал шест седмици преди това, Стюарт от време на време се тревожеше, че разказът му за лова на глигани, на който бе ходил в подножието на Сиера, може да предизвика вниманието на НУ.

И сега, усещайки как добре познатият му гняв бушува и се надига в гърдите му, той кликна два пъти върху съобщението. Беше изпратено миналия петък в два часа следобед. „Зверовете в полето са свещени за Бога, а сега започна да избиваш и тях, освен побратимите им във водата. Това е нетърпимо. Знаем къде живееш. Няма да има повече предупреждения. Скоро ще страдаш, както страдаха жертвите ти. НУ“.

* * *

Джина се обади от кабинета си на Уайът Хънт, който беше магьосник с компютъра. Половин час по-късно вече беше в дома на Стюарт.

— Възможно ли е Джул да е пропуснал това?

Намираха се в кухнята, защото Стюарт се чувстваше донякъде удобно в това помещение. Той седеше на плота до мивката.

— Нямаше ли да ни каже, ако го е видял?

— Може би затова не те е арестувал.

— Е, има само един начин да разберем.

Джина се обади от коридора в кухнята и се свърза с инспектора на мобилния му телефон. Той беше в Хънтър Пойнт и разпитваше свидетел на евентуално клане между две банди, но не напредваше особено — онзи изглежда „нищу ни си спомняши“.

— Не, излязох на верандата и се надявам никой да не ме застреля. Какво има, Джина?

Тя му разказа и му прочете съобщението.

Фактът сам по себе си не направи почти никакво впечатление на инспектора.

— Имейл ли е? Не, не сме записвали файловете му, но благодаря за идеята.

— Девин, това ми прилича на заплаха към Стюарт и вероятно към семейството му. Казват, че знаят къде живее. И че това е последно предупреждение.

— Сигурна ли си, че не е ходил в някое интернет кафене и сам не си го е изпратил?

— Да, сигурна съм в границите на разумното. През изминалата година е получил още две такива съобщения от същия подател. При второто е уведомил властите.

— Кога е било това?

— Не знам точно. Преди четири или пет месеца.

— Може още оттогава да го е планирал. Да е нагласил всичко.

— Виж какво, инспекторе — каза Джина, — проявявам уважение към теб с това обаждане. Ако искаш да дойдеш и да погледнеш лично, клиентът ми ще те пусне дори и без заповед за обиск. Ти избираш.

— Добре. Ще дойда. Не трийте нищо. И не пипайте нищо. Ще бъда там след час.

— Един час — обяви Джина, след като затвори. После по-меко се обърна към Стюарт: — Не остана очарован, но ще дойде. Не изключва възможността сам да си нагласил всичко.

Усмивката на Стюарт можеше да се определи като широка.

— Като си втълпят нещо, здравата се вкопчват, нали? Добре, дори да забравим за този тип НУ, Джул не търси ли някой друг? Други заподозрени?

— Не знам. Би трябвало. Само това мога да кажа. — Джина се поколеба, погледна през прозореца и пак се обърна към него, неволно свъсила лице.

— За какво си мислиш? — попита той.

— Помислих си, че бих искала да видя къде се е случило, ако можеш да го понесеш.

Той замълча за миг, после каза:

— Разбира се — и скочи от плота. — Там, навън.

Горещата вана все още не беше покрита и все още беше пълна с вода, макар че някой я бе изключил и сега водата беше хладка. Отвориха щорите и от всички страни се показаха съседните къщи и задни дворове. Стюарт потопи ръка във водата и я размърда.

Навън ранната есен продължаваше да подражава на лятото. Тишината бе накъсана от чуруликането на птички откъм една хранилка до задната ограда. Във въздуха се усещаше лек мирис на хлор, намек за влага. Стюарт тихо заговори:

— Започвам да се убеждавам, че някой я е удавил. Някой я е ударил по главата и я е натиснал под водата. Трябва да открия кой.

— Вече говорихме за това, Стюарт. Работа е на полицията.

— Те не са мотивирани като мен — горчиво се засмя той и се обърна към нея: — Сигурно ти се иска да попиташ какво значение има, след като не съм я обичал?

— Така е. Хрумна ми.

— Не става дума толкова за Карин, колкото за мен. Аз ще трябва през остатъка от живота си да живея с подозрението и с това хората да ме смятат за убиец на жена ми. Смяташ ли, че не ми се иска да погледна дъщеря си в очите и да не открия там абсолютната сигурност, че не съм го извършил? Да не говорим за приятелите, познатите, издателите. Не мога да го допусна. Няма да го допусна. — Малкият изблик като че ли размърда нещо вътре в него. — Няма да ме затворят. Който го е извършил…

— Който го е извършил, Стюарт, със сигурност е допуснал грешка — каза Джина. — Когато Джул хвърли мрежата по-далеч, ще го залови.

— Той не търси. Изобщо няма никаква мрежа.

— Ще има, обещавам ти. Минали са само два дни и през това време той се опитва да те елиминира като заподозрян.

— Губи си времето, като се опитва да ме елиминира. Убийствата не се разрешават за четири дни, нали? Е, това трябва да се разреши. — Стюарт отново пъхна ръка в хладката вода. Задържа я там, като я движеше напред-назад. — Добре, добре тогава — каза той, сякаш бе спорил със себе си и бе стигнал до някакъв извод.