Джон Лескроарт
Под подозрение (34)

34

Джина отиде в кабинета си в шест и половина на следващата сутрин и работи без прекъсване до осем и половина, когато взе такси до Съдебната палата. Посвети времето си на съставянето на призовки за новите си потенциални свидетели. Независимо дали той щеше да успее да открие Кимбърли днес, Джина искаше да приготви призовка и за нея, не само за да провери дали ще успее да се добере до изключително важните въпроси относно амитриптилена и проблемите около ПИ, но и по по-прозаичната причина че може да се наложи да използва Кимбърли, за да опровергае версията на Бетани Робли за заплашителния разговор. Докато все още се занимаваше с това, макар и по различни причини, Джина искаше да може да призове и Дон Форестър, и Боб Макафий, ако се наложи.

Макар да възнамеряваше да посвети малко време на Стюарт и да му вдъхне увереност в клетката зад съдебната зала преди началото на един най-вероятно съсипващ и със сигурност тревожен ден на свидетелски показания, така и не успя да го направи заради всички необходими приготовления в последната минута.

Напрежението в съдебната зала може и да не бе чак толкова плътно, че да го разрежеш, но със сигурност бе доста сгъстено. Както можеше да се очаква, за новините — и във вестниците, и по телевизиите — нападението в съдебната зала от страна на Клеър Робли над обвиняемия, заплашил дъщеря й, бе страхотна възможност и те не я бяха пропуснали. Заглавието на първа страница на „Кроникъл“ крещеше: „Безредица в съдебната зала“, а някакъв лукав репортер явно бе успял да се промуши покрай охраната с мобилен телефон с камера и бе заснел драматичната, макар и неправомерно направена снимка, на бастуна, който се стоварва върху свилия се Стюарт Горман.

Вероятно заради това съдия Тойнби, който вече се бе калил в битката, бе разпоредил втора проверка на всеки човек, който щеше да бъде допуснат на заседанието тази сутрин, и редицата от репортери и зрители се точеше в коридора на втория етаж и надолу по стълбите до фоайето на Съдебната палата. Никой от хората на опашката не изглеждаше спокоен или търпелив. Всъщност дори се наложи да викат охраната, за да разтърве трима противници, които се блъскаха, за да запазят мястото си, а един комик от някаква кабелна телевизия беше арестуван на вратата на залата, когато от устата му непредпазливо излетя ругатня, насочена към пазача на входа, в резултат на което му беше отказан достъп и той изстреля едно дясно кроше в лицето на полицая.

Зад сцената нещата не стояха много по-добре. Веднага щом Джина и Ейбрамс заеха местата си, съдия Тойнби ги повика в кабинета си и им съобщи, че до второ нареждане трябва да мълчат пред медиите — специално разпореди на Ейбрамс да престане да издава информация на когото и да е, а след това смая Джина, като й забрани да споделя мнението си по случая с Джеф Елиът. (В сутрешния брой на вестника неговата рубрика „Градски приказки“ съдържаше елементи от историята на ПИ и поясняваше как те биха могли да се окажат свързани с изслушването на Стюарт Горман.)

Макар и укорена, Джина все още усещаше прилив на смелост поради вероятното убийство на Кели Ръснак и се опита да обсъди със съдията връзката на проблема с ПИ с разглеждания случай. За нещастие на Джина обаче в свободното си време предния ден следобед Тойнби бе прегледал показанията на Бетани Робли и бе решил, че те са силно уличаващи. Явно въпреки невъзможно малката вероятност убийствата на Карин и на Кели да не се окажат свързани, в съзнанието на Тойнби Стюарт си оставаше най-вероятният заподозрян за убийството на Карин Драйдън. Това бе най-малкото тревожно и Джина се запита дали съдията има информация, с която тя не разполага.

Трябваше да разбере.

Когато влезе в съдебната зала откъм мястото на съдията, тутакси я порази витаещата във въздуха враждебност. Положението тук беше страшно и галерията беше пълна с много повече хора от предния ден, когато просто имаше правостоящи. Ейбрамс все още разполагаше с повечето от обичайните си съюзници — Джакман беше в залата за втори последователен ден, при положение че присъствието му в съдебната зала обикновено бе новина само по себе си. Имаше още униформени полицаи, тук бяха и съседите, които щяха да свидетелстват. Бетани Робли днес беше на първия ред, седнала до очевидно разтревожен и ядосан едър чернокож мъж, който според Джина сигурно беше баща й.

Запита се каква точно е психологията на тълпата. В крайна сметка Стюарт беше нападнатият. Но кой знае защо тълпата изглеждаше по-зле настроена към него, отколкото вчера — ако такова нещо изобщо беше възможно. Когато приставът отвори задната врата и го въведе в съдебната зала — преди Тойнби да заеме мястото си, — заплашителният тътен зад гърба на Джина я накара да настръхне. Какво става, запита се тя.

Клиентът й все още беше с превръзка след вчерашното нападение и определено изглеждаше изтощен и потиснат. Би трябвало да съчувстват на него. Джина си мислеше така, докато не си припомни, че повечето от тези хора несъмнено все още са убедени, че той е убил съпругата си — нали затова го бяха арестували, — а отгоре на всичко беше заплашил живота на тази млада, мила и стеснителна свидетелка отличничка, която „Кроникъл“ също бе представил в сутрешната си статия.

Стюарт дойде на масата, без да обръща внимание на тълпата, а вместо това се наведе към Джина и й прошепна:

— Извинявай за снощи. Не исках да ти крещя. Само ти успяваш да удържаш фронта. Просто не съм готов да приема, че Ким има някакво участие във всичко това. Разбираш ли ме?

Стиснала здраво зъби, Джина успя просто да кимне. Само това.

* * *

— Госпожице Робли — започна Ейбрамс, — имате ли нещо против да ви наричам Бетани?

Тя отговори с тих и разтреперан глас, а очите й се стрелкаха към Стюарт, към баща й и към Ейбрамс. Беше ужасена.

— Нямам против.

— Бетани, би ли казала на съда какво прави към единайсет и половина в неделя през нощта на дванайсети септември тази година?

— Разбира се.

Бетани обаче се поколеба, преди да отговори, и отново погледна към всички възрастни, които или я измъчваха, или я подкрепяха.

През последните няколко седмици, особено през ужасните първи дни, преди да каже на майка си за заплахата на Кимбърли, тя бе стигнала до някои фундаментални решения относно това кой е на нейна страна и кой не е. Преди винаги бе харесвала господин Горман — достатъчно, за да не й е неудобно да го нарича Стюарт, например, — но знаеше, че изпусне ли си нервите, той може да бъде страшен.

Случаят, който се бе запечатал най-силно в съзнанието й, беше от една ски ваканция, когато някакъв сноубордист изхвърча някъде зад тях и се удари в Кимбърли с почти пълна скорост. След като Стюарт се увери, че дъщеря му не е сериозно наранена, той се спусна със ските си до мястото, където сноубордистът лежеше на снега и стенеше. Бетани никога нямаше да забрави не само погледа в очите на Стюарт, но усещането, които бе изпитала, че той ще намушка хлапето с щеката си. Той обаче вдигна момчето — едро почти колкото възрастен — и го блъсна няколко пъти в твърдия набит сняг, като през цялото време го ругаеше и му крещеше, че трябва да внимава къде кара. Едва после се овладя.

Освен това половината път за вкъщи Стюарт говореше за това и заяви, че е трябвало да го натупа по-сериозно. Беше пропуснал възможността. Но поне бе успял да сплаши сноубордиста достатъчно, за да вземе домашния му адрес и телефонния му номер, в случай че Кимбърли получи някакви усложнения. Каза пред момичетата, че все още се чуди дали да не издири момчето и да му даде да се разбере. Тогава Бетани си бе помислила, че той се шегува и просто изпуска парата, но и така да беше, шегата не беше смешна. Тя вярваше, че той наистина би го сторил.

Сега се осмели да погледне към този мъж, за когото се бе убедила, че й е казал съвсем ясно, само да свидетелства против него, и ще й се случи нещо наистина лошо. За нея този факт бе достатъчно доказателство, че той е убил съпругата си.

Докато наблюдаваше как младата жена се колебае, преценявайки каква опасност представлява за нея Стюарт, как се обръща и изчаква вдъхващите увереност кимвания от страна на Джери Ейбрамс и на баща си, Джина внезапно усети пристъп на паника. Беше изучавала психологията на ужаса и я познаваше добре — от синдрома Стокхолм, при който заложниците започваха да се възхищават и дори да обичат похитителите си, до подобно на сегашното положение.

Инстинктът подсказа на Джина, че Бетани е стигнала до непоклатимото заключение, че Стюарт е опасен човек, който трябва да отиде в затвора, и толкова. През изминалите десет дни едва зародилото се съмнение се бе превърнало в категорична увереност. Стресът и стоварилата се на плещите й отговорност, желанието й и дори необходимостта й да зарадва защитниците си, а също и интензивната подготовка, което бе получила от Джери Ейбрамс и от родителите си — имаше предостатъчно литература по въпроса, че съвкупното въздействие на такива фактори всъщност може да промени почерка на Бетани и дори нервните синапси, което на свой ред може да въздейства на подробностите в паметта й. Убедеността й относно онова, което вероятно е видяла, в нейното съзнание вече бе неотделима от онова, което бе видяла всъщност. А ако случаят бе такъв, значи здравата бяха загазили.

Джина се наведе и прошепна на Стюарт:

— Не я гледай. Каквото и да говори, стой спокойно.

На свидетелското място Бетани отново погледна към средата на съдебната зала. След уверено кимване от страна на своя закрилник Джери Ейбрамс тя каза:

— Ами, пишех си домашното в стаята, но вече наближаваше единайсет и половина, а това е времето ми за лягане. Затворих книгите и се канех да отида да си измия зъбите и да се приготвя за лягане, но преди това надникнах през прозореца и видях една кола да спира отсреща на улицата. И вратата на гаража да се отваря.

— Разпозна ли колата, Бетани?

— Да, много пъти съм се возила в нея. Беше на съседа ми отсреща.

— А днес виждаш ли този съсед в съдебната зала?

Концентрирала всяка фибра от тялото си и завладяна от необходимостта да наруши ритъма на показанията на Бетани, Джина видя първата си възможност и се изправи.

— Възразявам. Извинете, Ваша чест, но е неясно. Дали прокурорът има предвид съседа, който притежава колата, защото свидетелката не е дала показания, че през онази нощ е видяла шофьора на колата?

— Очевидно — отвърна Ейбрамс, — въпросът изисква идентификация на съседа, който притежава колата, и аз ще помоля да посъветвате госпожа Роук да не прекъсва показанията на вече и бездруго притеснен свидетел с фриволни възражения.

Ако не друго, възражението поне бе забавило ритъма.

Тойнби, чийто първоначално слънчев вид в сравнение с днешната му сериозност изглеждаше като привидение, не остана очарован от размяната на реплики:

— Престанете и двамата. Нарушавате правилата. Госпожо Роук, възражението ви се отхвърля. Въпросът очевидно е уместен. Господин Ейбрамс, ако имам нужда от съвета ви как да ръководя заседанието в съдебната си зала, ще ви попитам. Кълна ви се, че ако не се успокоите, някой от двамата ще напусне залата с поолекнала чекова книжка.

— Ваша чест, аз не съм… — опита да се извини Ейбрамс.

Съдията го изгледа гневно, грабна чукчето си и удари с него, за да му затвори устата.

— Вече отхвърлих възражението, адвокат — категорично каза той. — Можете да продължите с разпита.

Джина се върна на мястото си. Зад гърба си чу как Ейбрамс моли съдията стенографката да прочете от протокола показанията на Бетани, за да продължи оттам, където бе спрял. Както Джина се бе надявала, нейното възражение и спорът около него бяха пообъркали Ейбрамс. След минутка стенографката намери мястото: „Господин Ейбрамс: Разпозна ли колата, Бетани? Свидетелката: Да, много пъти съм се возила в нея. Беше на съседа ми отсреща“.

Ейбрамс се върна в час и попита:

— А виждаш ли тук днес този съсед? Съседът, който притежава колата?

Тя показа към Стюарт, без да го поглежда.

Ейбрамс отново настоя на своето:

— Значи ти разпозна колата, така ли, Бетани?

— Да, така е.

— Би ли я описала, моля те?

— Да, черен джип лексус.

— Има ли нещо друго характерно в колата?

— Да, има.

— Какво е то?

— Номерата.

Стюарт се размърда до нея и понечи да каже нещо. Джина бързо постави ръка върху неговата и се приведе.

— Не сега — остро прошепна тя. Само че всъщност и Джина имаше лошо предчувствие. Във всички записи от показанията на Бетани, които беше чела, момичето нито веднъж не споменаваше номерата на колата, нито пък факта, че ги е видяла.

— Какви са номерата, Бетани? — продължи Ейбрамс.

— Има лични номера. Пише БАРИ.

— Глупости! Това са пълни глупости! Не може да е видяла това — каза Стюарт до нея.

Джина заби нокти в ръката му.

— Мълчи. Преглътни го.

Тойнби гневно погледна към вълнението на тяхната маса и вдигна чукчето. Само че Стюарт успя да се овладее. Джина отпусна ръката му. Тойнби остави чукчето и отново насочи вниманието си към Ейбрамс, който се усмихна на Бетани и каза:

— Напълно сигурна ли си, Бетани, че точно тези букви си видяла на регистрационните номера, когато колата е завила по алеята отсрещна на улицата и е влязла в гаража?

С последен предизвикателен поглед към Стюарт, Бетани кимна на Ейбрамс и каза:

— Да, сър, сигурна съм.

Въпреки множеството възражения на Джина, някои от които целяха само да създадат бъркотия, Ейбрамс и Бетани продължиха нататък, за да установят, че същата кола е излязла от гаража на Стюарт в един без петнайсет, но вредата вече беше нанесена. Обвинението бе представило показанията на благонадежден очевидец, който даваше неверни показания, макар че, както смяташе Джина, може би наистина вярваше, че казва цялата истина и нищо друго, освен истината.

Преди да напусне свидетелското място, Бетани емоционално разказа и за така наречената заплаха от Стюарт, която уж Кимбърли й бе предала. Настойчивото възражение от страна на Джина, че няма никакви улики, които да обвързват това, което Кимбърли е направила или не е направила, със Стюарт, също не беше уважено. Знаеше, че на процеса обвинението ще домъкне Ким и ще дискредитира показанията й, ако тя твърди, че идеята е била нейна. Но засега свидетелствата влизаха дори и без необходимата обосновка и Джина като че ли не можеше да направи абсолютно нищичко. Докато разказваше, Бетани едва не се разплака и се наложи Тойнби да даде кратка почивка, за да може тя да се съвземе. След това тя заяви, че в съобщението, предадено й от Ким, е имало категорично предупреждение от страна на Стюарт, че ако Бетани отиде да свидетелства против него, той ще я убие. Два дни не беше ходила на училище, преструвайки се на болна, защото се страхувала да излиза от къщи.

Но после, за щастие, полицията арестувала Стюарт.

* * *

Събитията предопределиха позицията на Джина. Тя застана пред Бетани в средата на съдебната зала и й се усмихна топло, но свидетелката не отвърна на усмивката й.

— Бетани — поде тя, — кога за пръв път разказа на инспектор Джул какво си видяла през нощта на дванайсети септември?

Сега мисията на Джина бе точно обратната на стратегията й по време на разпита от страна на Ейбрамс. Този път тя искаше да накара Бетани да говори свободно, за да може да изпусне нещо непредпазливо или неотрепетирано.

— Не знам точно. На следващия ден, струва ми се. В деня след смъртта на Карин.

— И каза на инспектора цялата истина, нали? Нищо не премълча.

— Да, казах му цялата истина.

— И знаеше, че Карин Драйдън е мъртва и колко е важно да му помогнеш, да му разкажеш нещата възможно най-пълно, нали?

— Да.

— По време на този разговор знаеше ли, че инспектор Джул записва показанията ти?

— Да. Поиска позволението ми, преди да започне.

— Значи, доколкото ти е известно, целият разговор е записан, така ли?

— Така.

— Той зададе ли ти някакви въпроси, преди да включи касетофона или след като го изключи?

— Само дали съм съгласна да записва, нищо друго.

— Този разговор се е провел в деня след смъртта на Карин Драйдън, а оттогава се случиха доста неща, нали? — продължи Джина. — Плашещи неща като разговора ти с Кимбърли и показанията ти тук днес. Смяташ ли, че е възможно тогава да си си спомняла по-добре, отколкото сега?

— Аз и днес си спомням добре.

— Но ако си казала нещо на записа, а сега казваш нещо различно, не смяташ ли, че е по-вероятно казаното на записа да е вярно просто заради по-краткия период от време между събитията и разказа ти?

— Вероятно е така.

— По време на този първи разговор каза ли на инспектор Джул, че си разпознала колата на господин Горман?

— Да. Той това ме питаше.

— И тогава, както и днес, си я разпознала като черен джип лексус. Малко спортно превозно средство?

— Да.

— По време на онзи разговор каза ли му какви са били регистрационните номера?

— Да.

— Бетани, дадоха ли ти копие от записа, за да се подготвиш за показанията си днес?

— Да.

Джина кимна и бързо отиде до масата си, откъдето взе листове от отворената папка, която бе оставила там.

— Бетани, тук имам запис от този първи разговор. Искам да го разгледаш за момент — не е дълъг — и да покажеш на съда на кое място си казала на инспектор Джул за регистрационните номера.

— Разбира се. — Доволна, че може да съдейства, Бетани взе листовете и започна да ги преглежда.

Джина се обърна и крадешком погледна към Джери Ейбрамс, който се правеше, че подрежда материалите си, и не срещна погледа й.

При целия си опит Джина бе добре запозната с повечето игри, съпътстващи съдебните процедури като цяло. Сега бе сигурна, че разиграва една от най-популярните. Тъй като всички записи от показанията, трябваше да бъдат включени в писмените доказателства, които обвинението беше длъжно да предаде на адвоката на защитата, понякога разпитите на важни свидетели преминаваха уж по недоглеждане „не на запис“. Това означава, че важни показания като дадените тук от Бетани, могат да бъдат оформени или дори напълно измислени от всичко събрано до момента и да не бъдат включени в писмените свидетелства, докато не се появят като изненада, за да предизвикат максимално въздействие по време на процес или на изслушване.

Джина отново се обърна с лице към свидетелката. Бетани бе смръщила чело, докато разлистваше страниците, опитвайки се да намери нещо, което не беше там. Най-накрая вдигна глава и каза:

— Съжалявам, не го намирам тук.

— Точно така — насърчително се обади Джина. — Не го намираш. — Джина прочете нещо от своето копие на записа и попита: — Инспектор Джул те попита конкретно доколко си сигурна, нали?

— Да.

— Според записа на показанията инспектор Джул казва: „Питам те до каква степен си сигурна“. А ти, отново цитирам от записа, отговаряш: „Какво, че е бил Стюарт ли? Не знам. Казах ви, че него не съм видяла. Но ако е карал собствената си кола, значи е бил той. Защото това беше неговата кола“.

Бетани кимна леко.

— А инспектор Джул пита: „Как разбра?“. На което ти отговаряш: „Не знам. Просто разбрах“. — Джина свали листовете. — Бетани, този момент не е ли бил подходящ да споменеш за номерата на колата?

— Възразявам, предположения.

— Приема се.

Джина реши да опита отново:

— Бетани, по време на този първи разговор, спомни ли си, че тогава си видяла номерата на колата?

Сега Бетани метна бърз тревожен поглед към Ейбрамс.

— Ами, да, разбира се. Питате спомнила ли съм си за това, когато инспектор Джул ме попита първия ден дали предишната нощ съм разпознала регистрационните номера?

— Точно така, Бетани, това питам.

— Да.

— Но въпреки това, когато инспектор Джул те е попитал по какво си познала колата на господин Горман, ти си отговорила, че не знаеш, че просто си я познала и толкова.

Очите на Бетани бяха приковани върху Ейбрамс зад нея, затова без всякаква пауза и без да се обръща, Джина вдигна поглед към съдията.

— Ваша чест — рязко каза тя, — може ли съдът да нареди на господин Ейбрамс да не дава невербални напътствия на свидетеля по време на кръстосания разпит?

Ейбрамс едва не изписка:

— Ваша чест, непрофесионално и крайно неетично от страна на госпожа Роук е да отправя такова обвинение, след като много добре знае, че е неоснователно.

— Ваша чест — изстреля в отговор Джина, — възразявам срещу това господин Ейбрамс да ми казва какво знам и какво не знам.

Тойнби размаха пръст, а гневният поглед вече се бе превърнал в негова постоянна черта.

— А аз възразявам вие да смятате тази съдебна зала за детска градина. Сто долара глоба на всеки и скоро ще стане още по-лошо.

Джина с радост прие глобата. Струваше си, защото така бе получила точно каквото искаше. Хапливостта и объркването на тези каращи се възрастни бе стопило всяко усещане за сигурност, което Бетани може би си бе изградила по време на обедната почивка. Сега Джина се върна на масата си, отпи глътка вода, за да се успокои, и отново се върна при свидетелката.

— Нямала си представа откъде знаеш за регистрационните номера, Бетани, просто си знаела. Нямаше ли да ти е ясно, че колата е на господин Горман, защото си познала регистрационните номера?

— Сигурно. Да.

— Но въпреки това не го спомена пред инспектор Джул?

— Възражение — вече попита и получи отговор.

— Приема се.

— Бетани — продължи да я притиска Джина, — помниш конкретно кога за пръв път спомена пред инспектор Джул за регистрационните номера?

— Не точно. Не съм сигурна.

— Защото аз прегледах записите от всички твои разговори с него и с господин Ейбрамс — общо пет. Разбираш ли това?

— Не знаех, че са толкова много.

— Освен това сигурно много си разговаряла за това и с майка си, нали?

— Да.

— И нито веднъж не си споменала за регистрационните номера по време на тези разговори, нали?

Мълчание.

— Бетани, кога за пръв спомена за номерата пред някого? Спомняш ли си?

— Вече казах, че не точно.

— Ваша чест — адвокатката тормози свидетелката! — отново се обади Ейбрамс.

— Не мисля така. Отхвърля се — разпореди Тойнби.

— Е, Бетани, спомняш ли си кога точно? Например, след като си се убедила, че Стюарт те е заплашил?

— Не! Знаех преди това. Веднага го разбрах.

— Тогава защо не каза нищо?

— Не знам. Сигурно просто не съм си давала сметка колко е важно.

Джина спря, за да се успокои. Въпреки усилията си, беше направо вбесена.

— Бетани — каза тя и се опита да си лепне приятно изражение, — тази сутрин прочетох във вестника, че средният ти успех е най-високият в класа, така ли е?

— Да. — Малко се поизпъчи.

— И инспектор Джул те е попитал конкретно по какво си разпознала колата, така ли е?

— Да.

— И ти си съзнавала колко важен е този въпрос?

— Ами, не точно.

— Е, знаела си, че си познала колата по регистрационните номера, нали?

— Да.

— И си казвала цялата истина? Не си премълчавала нищо?

— Да. — Вече по-тихичко.

— Но, Бетани, не е ли вярно, че до този момент в съда днес ти никъде в записаните други разпити не си си спомнила за регистрационните номера? Не е ли вярно? Как е възможно умно момиче като теб да не разбира значението на тази информация?

— Ваша чест! — вбесен се провикна Ейбрамс. — Това е тормоз и обида!

Точно това е, мамка му, помисли си Джина. И всяка дума бе произнесена с цел.

Но когато Тойнби прие възражението, Джина кимна покорно.

— Оттеглям въпроса, Ваша чест.

Тъй като не можеше да призове Кимбърли Горман, за да отрече показанията на Бетани за отправена заплаха, Джина не смяташе, че ще натрупа точки, ако повдигне темата. Явно каквито и думи да бе чула Бетани, тя ги бе сметнала за заплаха. Това бе нейната действителност, подкрепена от разбирането от страна на майка й и закалена от вчерашното нападение над Стюарт, затова Джина не виждаше смисъл да се опитва да я променя. Неуспяла да постигне много с Бетани, Джина неохотно освободи свидетелката.

Тя силно се надяваше Ейбрамс да призове за свидетели двамата съседи, дали показания за кавгите в къщата на Стюарт, както и някои или всичките четирима полицаи, отзовали се на сигналите за битово насилие. Всички тези хора вече чакаха пред съдебната зала. Там беше и Дебра Драйдън, която Ейбрамс вероятно щеше да разпитва за петдневната й идилия в планината заедно със Стюарт.

Но явно недвусмислените показания на Бетани, че е видяла колата на Стюарт на местопрестъплението, и неуспехът на Джина да ги разклати, бяха убедили Ейбрамс да се откаже от свидетелите. Несъмнено фактът, че Бетани с очите си бе разпознала колата на Стюарт, според него поставяха обвиняемия в къщата по време на настъпването на смъртта. Тъй като той отричаше да е бил там, единственото разумно обяснение оставаше, че е убил жена си. След като установиха този факт, Ейбрамс явно бе решил да запази останалите свидетели за процеса, за да може следващия път да покаже на екипа на защитата нещо, което не е било вече показано и анализирано.

Така че, за изненада на Джина, когато Бетани напусна съдебната зала, Ейбрамс обяви, че обвинението е приключило. Съдия Тойнби попита Джина дали има готовност да започне да призовава свидетелите си следобед. Тя потвърди и той удари с чукчето и обяви обедна почивка.