Дмитрий Глуховски
Бъдеще (8)

Глава VIII
По план

Увит в усмирителна риза от успокоителното, пристигам в „Хиперборея“ с влак, като се качвам на вагона в седемдесет и първи гейт точно навреме. Плащам десетократно за анонимен билет — не нося комуникатора със себе си.

Прекарал съм нощта в библиотеката, изучавайки плановете на тази кула, и изглежда, съм запомнил наизуст тази нейна част, която ми трябва. Изглежда.

Притичвам към нужния ми асансьор в последния момент, когато вратата вече се затваря — и се оказвам четвърти в кабината. Намествам огледалните си очила.

— Триста осемдесет и първи етаж — казвам на асансьора.

Всичко трябва да върви строго по плана. Ето какво разбрах: убийството е твърде сериозна работа, за да разчитам на способностите ми за импровизация. Само отстрани изглежда, че да извиеш врата на едно момиче, е фасулска работа. А тази част дори не е най-трудната от това, което ми предстои да направя.

Останалите трима в асансьора мълчат. Неприятни мутри — кожа на едва забележими петна, явно от импланти, лепкави очи, изпохапани устни. Свободни дрехи като при ексхибиционистите, ръце в джобовете. След няколко секунди един от тези типове — със сиво лице, нездрав вид, хлътнали очи — улавя погледа ми през огледалните очила.

— Да ти помогна? — произнася заплашително той, гълтайки гласните. Странен акцент.

— Ще се оправя сам някак — усмихвам му се аз. — Благодаря.

Спокойно. Просто някаква шайка, вероятно рекетьори, доящи сладко млекце от въшките на дребния бизнес, с които „Хиперборея“ е пълна от горе до долу. Изобщо не е задължително сенаторът да ги е изпратил.

Не е задължително, но е напълно възможно.

Пускането на Рокамора не ми излезе безплатно. Аз му подарих свобода, а той на мен — параноя. Неравностойна замяна, но този подарък сега може да ми е от полза.

Шрайер каза, че този път трябва да направя всичко сам — за да изкупя малодушието си, за да се оправдая пред някой могъщ, жадуващ да ме накаже за провалената операция.

Какво пък, чух го. Но самият аз имам друга версия и тя също има право на съществуване.

Анели седи в своя апартамент, който целият е облепен с камери. Моето посещение няма да остане незабелязано. Длъжен съм да осъществя ликвидирането в пряк ефир. Това означава, че от момента, в който позвъня на вратата й, аз окончателно ще поверя кожата си на Шрайер. Чрез едно натискане на бутон на своя пулт той ще убие момичето чрез моите ръце; кой знае какви още бутони има там?

Може би убийството на Анели — а и на Рокамора — ще бъде приписано на мен, както несъстоялият се атентат в „Октаедър“ беше приписан на Партията на живота. Защото нали Рокамора се оказа прав — нямаше взрив, намериха бомбата…

Ако се замисли човек, не е разумно да се хвърля сянка върху всички Безсмъртни, за които Шрайер така се грижи. Защо да се дава на обществото излишен повод да ни мрази? Но виж, ако това е някой конкретен Безсмъртен… Негодник, позволил си твърде много, престъпил Кодекса.

Бъди проклет, Волф Цвибел. Не биваше да те слушам. Но аз ти разреших да говориш и гласът ти все още звучи в главата ми.

Ако един от Безсмъртните, изтръгнал се от контрол, убие Рокамора или приятелката му, или и двамата — такова побесняло куче, разбира се, трябва да бъде застреляно намясто.

Например полицията реагира на сигнал от камера за наблюдение. Аз оказвам съпротива и… Това, откъдето и да го погледнеш, е хубаво: на публиката се представя кожата на убития звяр човекоядец, Безсмъртните получават урок по дисциплина, а техните покровители — възможността да кажат, че това е бил единичен възмутителен случай и че злоупотребите от страна на Фалангата винаги се наказват възможно най-строго.

Макар че защо именно полицията? Могат да изпратят за мен и тези тримата с присадената кожа. И изобщо — който и да е.

Още по-голям въпрос, Анели, е кого всъщност се канят да принесат в жертва днес в твоя апартамент.

Но извинявай, аз не мога да убия и теб.

Единственият път, когато кривнах от пътя, вече е прекалено много. Аз съм във Фалангата и Фалангата е в мен. Ако ми е заповядано да прикрия с голи гърди амбразура, трябва да го направя. Безсмъртните — това не е професия, а орден. Не е работа, а служба. Извън пределите й няма нищо. Без моята служба животът ми е пустота. А дезертьорите ги очаква трибунал.

Така трябва да мисля. Така съм длъжен да мисля.

Но докато седя в библиотеката и занимавам лобния си дял с изучаването на чертежите на „Хиперборея“, малкият ми мозък вкарва в плана за действие разни собствени идеи. Малкият мозък в нашата служба е хипертрофирал при всички, а лобния дял някои са се научили изобщо да не го използват. Така е по-лесно и спокойно.

Трябва ми триста осемдесет и първи етаж, сектор J, западен коридор, апартаменти LD-12. И трябва да намеря тези апартаменти самостоятелно. Нямам в себе си комуникатор, както и никаква друга електроника, която би позволила да ме проследят. Очите ми са зад огромни огледални очила — дори и системата за разпознаване на лица да се справи с тях, пак няма да им бъде лесно да докажат, че това е моята физиономия.

„Триста осемдесет и първи етаж“ — съобщава асансьорът.

Излизам. И тримата излизат подир мен.

Какво съвпадение.

Бях прав — господин Шрайер не е свикнал да се доверява на хората.

От асансьора във всички посоки тръгват коридори и коридорчета, всеки от които е плътно надупчен с отвори за врати. Тук цари истински хаос, тесните проходи приличат на уличките на средновековни градове, живеещи трескав кошмарен живот.

Аз самият знам закъде съм, а тези тримата, след като излизат, се събират и се вторачват в някакви карти. Какво пък, разполагам с известно време. В тези коридори и самият дявол би се изгубил. Жалко, че този път не мога да се втурвам в офиси и да щурмувам чужди кабинети; жалко, че с мен не марширува звено на Безсмъртните. Ще се наложи да вървя по заобиколен път.

Нищо чудно, че Рокамора е свил тук гнездото си. Кулата е стара — толкова стара, че са я проектирали още когато болестта на Алцхаймер не е била победена, и изглежда, тя е нанесла последния си удар именно по архитектите на „Хиперборея“. Плетеницата от коридори и натрупани сандъци е хаотична, в рисунъка им няма нито шаблон, нито каквато и да било закономерност. Всеки етаж има свое планиране, названията на секторите сякаш са генерирани по случаен начин, между обитаемите равнища има неномерирани технически нива, а табелките с цифрите, прикрепени към вратите на апартаментите, са разиграни по лотарията.

Хаотично следват претъпкани апартаменти, кантори на някакви загадъчни организации и магазинчета с най-невъобразимите безсмислици, с които все още търгуват хората. Въздухът е омазнен от ароматизирани масла. Право в коридора под ярка реклама си е спретнал приемна мускулест чернокож остеопат, пльоснатият му клиент стене, ставите му гръмко хрущят. Зад него — апартамент с хлопаща от течението врата, зад която сноват неприятни старци, мирише на отдавна немити човешки тела. Приют? Добре би било да се върна тук със звеното и да проверя всичко ли при тях е легално. Завой надясно и още веднъж надясно. По-нататък — десетки лавки с традиционна медицина, сергии, изписани с йероглифи; застанали пред отворените врати, шарлатаните с дръпнати очи лично приемат редящите се на опашка страдащи. На кръстовището — вляво.

Преди да завия, се оглеждам — нито една от трите мутри като че ли не се вижда в тълпата. Успял съм да се изплъзна? Или те не са тук заради мен?

Продължавам нататък.

Евтин бордей под табелата на модна агенция. Общежитие на гастарбайтери. Кръчма с живи хлебарки. Слизане с половин етаж… Малка врата без табела.

Като че ли е тук.

Аз съм в същото онова тъмно ниско коридорче, откъдето заедно със звеното влязохме в апартамента на Рокамора. Преминавам с отмерена крачка — за да не привличам внимание — покрай десетки затрупани с вехтории аварийни и резервни изходи на някакви безименни и несигурни светове. Бучат вентилатори. Шумолят плъхове. Броя вратите. Намирам я — същата е. Манекен, велосипедна рамка, столове. Ето че сме вкъщи.

Позвънявам.

— Волф?

Боси крака бързат, шляпат по пода. Мълча, за да не я изплаша. Вратата се отваря.

— Здравейте. Аз съм от социалната служба.

Тя ме гледа объркано, не разбира какво съм й казал. Цялата е омазана в протекъл черен туш — гримирала се е, за да забрави какво се е случило с нея, но после така или иначе си е спомнила — и носи смачкана мъжка риза на голо. Остри рамене, тънки крака, скръстени на гърдите ръце.

— Ще разрешите ли да вляза?

— Не съм викала социалната служба.

Не бива да се задържам дълго пред камерите. Промъквам се вътре, преди тя да успее да съобрази какво става. На пода в антрето има сгънато одеяло, до него — изпразнена бутилка с неизвестна гадост.

Проекторът работи: анимирани модели на холивудски актьори от двайсети век играят някаква историческа драма на фона на нарисувани декори. На актьорите също им е останало малко, за да доживеят до безсмъртието. Така че на тях вече им е все едно, но пък наследниците им сега заработват, като дават под наем цифровите чучела на своите предци.

— Не съм викала социалната служба! — мърмори упорито Анели.

— При нас постъпи сигнал. Длъжни сме да проверим. — Усмихвам се учтиво.

Бегло оглеждам помещението. Има ли тук камери? Вратата към спалнята е открехната. Отивам там. Прозорецът е отворен, гледката е към вътрешен двор. На леглото — свити на руло чаршафи, подгизнали от кръв.

— Там има кръв. — Обръщам се към нея. — Ваша ли е?

Тя мълчи, присвива очи, опитва се да фокусира погледа си върху мен.

— Трябва да отидете на лекар. Пригответе се.

Да я отведа оттук. Да я отведа, преди да е нахълтала полицията, преди дублиращият отряд от чистачи на Шрайер да успее да намери апартамента. Да я отведа там, където няма камери за наблюдение, където няма странични наблюдатели, където мога да остана насаме с нея.

— Твоят глас… Познаваме ли се?

— Извинете?

— Познавам гласа ти. Кой си ти?

Езикът й се заплита и тя едвам стои на краката си, но това е добре за мен. Да излезеш на глава с пиян, е трудна работа, но пък после ми предстои да я мъкна през места, гъмжащи от всякаква сган, и е по-добре случайните свидетели да вярват на мен, а не на нея.

— Не се познаваме.

— Защо си с очила? Свали ги, искам да те видя.

Има ли тук камери? Успели ли са да натъпчат с камери апартамента на Рокамора и отвътре? Ако да, ще имат неопровержимо доказателство, че съм бил тук.

— Няма да отида никъде с теб. Ще повикам полицията…

Блъфира. Досега не ги е повикала — няма и да ги повика. И все пак аз й показвам очите си. Не се боя, че ще ме познае — по време на онзиденшната ни операция така и не си бях свалил маската, макар и тя да ми беше изранила душата до пришки.

— Не те помня — казва замислено Анели. — Не си спомням лицето ти. Но гласът… Как се казваш?

— Йожен — отговарям аз; трябва вече да взема инициативата. — Какво се е случило? Откъде е кръвта?

— Върви си — тя ме бута в рамото. — Върви си оттук!

Но в този момент през дудненето на анимираните актьори се промъква, нараства още някакъв шум. Едва доловим, тревожен. Гласове! Нечий шепот в този изоставен страничен коридор. Ако не го бях очаквал, ако не бях срещнал онези тримата в асансьора, ухото ми изобщо не би уловило този инфразвук. Но аз го очаквах.

— Тихо! — нареждам на Анели.

Шумолене на крачки — меки подметки, котешки лапи; застиват.

— Като че ли е тук. — Силният глас прониква през процепите на вратата. Така. Така, така. Така, така, така.

Прокрадвам се към вратата — към висящата на една хилава панта врата, която сами бяхме разбили миналия път — и се допирам до шпионката. Черно. Спомням си, че ние я бяхме залепили отвън. Прекрасно.

— Какво става? — пита ме Анели.

— Спокойно — казвам си.

Звънецът дрънчи с отвратителен старчески глас — звук, толкова неуместен в новия свят, че аз дори не разбирам веднага какво отношение има той в този момент към този апартамент, и че се разнася тук и сега, а не преди петстотин години във вървящия на фона на нашата драма исторически филм.

— Мълчете — предупреждавам аз Анели.

Но веднага след звънеца върху вратата се стоварват нечии юмруци. Думкат така, че съм сигурен — тя всеки момент ще рухне. А аз не съм подготвен.

— Анели!

— Кой е? — вика Анели.

— Отворете, Анели! — Иззад вратата минават на силен шепот. — Ние сме свои. От партията.

— От каква партия? — ту се изпъва, ту скръства ръце на гърдите.

— От п’ртията! Х’сус ни изпрати… За т’бе… — се включва друг глас, гълтайки гласните — дали не е оня вампир с пришитото лице, който искаше да ми „п’могне“ в асансьора? Точно той е.

— Не отваряйте! Да не сте посмели! — Хващам я за ръката.

Анели се извива, изтръгва се, едва не пада.

— Какъв Хесус? — неуверено пита тя.

Нима Рокамора никога не й е казвал с какво се занимава? Правил се е на обикновен човек? Да криеш такова нещо от жената, с която живееш… Браво.

— Не ги слушай. Това са убийци! — казвам й аз. — Главорези.

— Хесус! Твоят човек! — Настояват иззад вратата.

— Не познавам никакъв Хесус!

— Анели! Ние трябва да те измъкнем оттук, докато не са те прибрали! — шепнат в коридора.

Дошъл съм навреме.

Изведнъж започва да ми се иска Шрайер наистина да е толкова съобразителен, колкото предполагам, и че някой ме подсигурява при изпълнението на задачата ми, и че няма да ме оставят сам срещу бойците на Партията на живота. Тези типове в асансьора изглеждаха като наемни убийци и съм готов да се обзаложа, че не носят под шлиферите си дантелено бельо. Ние не сме във филм и аз няма да устоя със скромния си инструмент срещу трима въоръжени терористи. Да отстраня девойката още сега, преди вътре да са нахлули нейните спасители?

— Чуй ме! — Хващам Анели за раменете. — Аз не съм от социалната служба. Аз трябва да те измъкна оттук, а не те, разбираш ли? По молба на Волф.

— Волф? — Тя се опитва да се концентрира върху мен, върху това, което й говоря.

— Волфганг Цвибел. Аз съм негов приятел.

— Волф? Той жив ли е? Той жив ли е? — Тя се разгорещява.

— Жив е. И той ме помоли…

— Къде е той? Защо не се обажда?!

— Крие се — бързо я прекъсвам аз. — Вчера са идвали Безсмъртните, нали така? Волф е избягал и те е оставил тук…

Анели присвива очи и кимва.

— Нали не си помисли, че те е зарязал?

— Ей! Кой говори там? — крещят иззад вратата.

— Тези хора… — кимам към вратата. — Тях са ги изпратили, за да почистят всичко тук. Безсмъртните е трябвало да ликвидират Волф и теб също — като свидетел, разбираш ли?

Тя кима. Помни първия ни разговор.

— Но нещо се е объркало — продължавам аз. — Сега тези главорези трябва да довършат работата им. Да те отстранят.

Анели мълчи. И зад вратата също са утихнали — вслушват се.

— Е, нека правят каквото искат. Не ми пука!

— Какви ги говориш?!

— От къде на къде Волф ще се безпокои за мен? Та той самият ме остави на тези твари!

— Наложи му се!

— Предупреждаваме… — ръмжат в коридора.

— Млъкнете! — крещи им Анели. — Млъкнете или ще повикам полицията!

— Що за глупачка си ти? — Там вече губят търпение.

— Те сега ще разбият вратата и край с теб и мен! Трябва да бягаме! Тук има ли още един изход?

— Кой е там, при теб? Не го слушай! Броим до три…

— Волф… Какво каза той?

— Каза, че те обича. Че аз трябва да те измъкна…

— Едно… — започват да броят оттатък.

— Ще ме отведеш ли при него?

Дръжката на вратата започва да се мърда, да трака. Те пробват здравината й и осъзнават, че ще се наложи да разбият вратата.

— Да! Ще те отведа при него!

Анели вкопчва нокти в китката ми — до кръв, превива се надве, а после пада на пода. Едвам успявам да я вдигна, помъквам я към спалнята.

Грохот! От прага виждам как избиват ключалката от гнездото й, вратата отлита встрани и удря дивана. В отвора се подава ръка, започва да шари наоколо.

Ние вече сме в спалнята; заключвам вратата с някаква смехотворна ключалка — добре че не е електронна, и избутвам Анели на балкона. Озоваваме се в каменна кухина, изглеждаща като вътрешен двор шахта на триетажна сграда. Таванът е оцветен в светлосиньо, насред двора е посипан пясък, забити са няколко евтини композитни дървета и люлка. Трите реда балкони са засипани с вехтории, прозорците се взират от упор един в друг. Подходящото място да излезеш да пушиш, преструвайки се, че всичко това се намира някъде навън и дявол знае кога, а не днес в червата на кула с осемстотин нива. Рокамора навярно така и е правил, мечтателно и разсеяно гледайки в обективите на десетките шпиониращи го камери.

— Остави ме на мира!

— Осъзнай се! — Аз я разтърсвам.

— Къде са те! — крещят в апартамента.

Прехвърлям я през парапета на балкона — ние сме на третия етаж, спускам я надолу, тя вяло, като обесена, потрепва с крака, докато успея да я сваля на долното равнище, после аз също прескачам парапета и се спускам при нея.

Ние сме в лоджия с подредени масички под романтични чадъри. Една от масите е съборена, върху нея е паднала Анели. Наблизо седят двама сащисани дрипльовци — той и тя — в чиято вечеря девойката се е намесила. На пода — преобърнати чинии и разсипани спагети, наподобяващи две купчини глисти в сметанов сос. А ла карбонара.

— По-бързо! — Подхващам я под мишниците.

Извинявайки се, разбутвам масите и тегля Анели на буксир след себе през обвитата с композитен бръшлян заличка на евтино кафене със средиземноморски интериор — настрани отскачат уморени сервитьори с тънки мустачки, балансирайки с димящи пици с водорасли — и най-накрая намираме изхода и изскачаме в коридора.

Тук е същият бардак като на горния етаж, само че с друг акцент. Няма йероглифи, цялото равнище, изглежда, е арабско. Арабски перални, арабски закусвални, арабски проктолози. Тълпи от арабски проктолози и всички явно изпълнени с носталгия, щом надписват табелите си на своя полумъртъв език.

Не съм изучавал това равнище, сега ще ми се наложи да бягам на сляпо. Анели е увиснала на ръката ми — на нея сега, разбира се, не й е до маратони. Отзад вече нещо трещи, чуват се дрезгави ругатни, но нямам време да се оглеждам. Вклинявам се в тълпата, пробивам си път през тромавите тела, разбутвам тези мрънкащи туловища, дланта ми се е намокрила и е станала хлъзгава и се боя, че Анели, моята скъпоценна придобивка, моята златна рибка, ще се откъсне от кукичката, ще изскочи от захвата ми и ще загине в това блато.

Виждам пътепоказател: асансьорите. Още малко и сме спасени. Или поне аз.

Но…

— Остави ме! Ей!

Анели се спира като закопана, сякаш рибката, която съм вадел с въдицата си за обяд, изведнъж е била глътната от акула.

Обръщам се — тя гледа не към мен и дърпа не тази ръка, която стискам аз. Някой я е хванал, тя се опитва да се измъкне от нечия захапка! Тълпата изтласква пред себе си страховита мутра с петниста от трансплантации кожа. Те са ни настигнали, хванали са я и не я пускат.

— Глупачка! — чувам. — Той не е от нашите! Те са го изпратили при теб!

— Помощ! — Дера си гърлото с всичка сила. — Убийство!

Протягам се и тикам на сляпо шокъра в петнистия. Някой друг се разтриса и пада на земята, но вече започва блъсканица, слухът ми е прерязан от неясно чий вопъл, аз хващам Анели по-удобно и я измъквам от чуждите челюсти. Тълпата се взривява мигновено — в света на безсмъртните хора дори въображаемото убийство има килотонна мощност. Достигаме асансьорите след минута отчаяна борба с потока, като едвам успяваме да изплуваме; нашите преследвачи, изглежда, са отнесени от течението — поне когато повиквам кабината, никой не ми пречи. Асансьорът в стъклената шахта пада към главите ни някъде отгоре, но на мен ми се струва, че той едва-едва пълзи, че няма да успее да се добере до нас, преди същото да направят преследвачите ни.

Най-накрая той пристига, крилата му се разтварят встрани, кабината е празна.

— Двайсети етаж! Двайсети! — крещя аз, дерейки си гърлото, докато от тълпата, размахваща се и хващаща всичко наоколо с хилядите си ръце, се освобождава първо един ушит от нечии късчета главорез, а после и друг.

Асансьорът потегля, когато най-първият от тях се намира само на десет крачки. Пропадаме в бездната.

Анели диша тежко — поруменяла от бягането, оживяла. Облеклото й е същото, с което ме е посрещнала — измачкана черна риза на Хесус Рокамора.

— Жадна съм. Имаш ли вода? — пита тя.

Имам. Но още не е дошъл точният момент и поклащам глава.

— Накъде сме? Накъде сега? — Тя се изпъва, притиска се към стената.

— Към влака. Трябва да се махнем от тази кула. Иначе те ще ни намерят, тези тримата.

В асансьора не мога да направя нищо с нея — тук също със сигурност работи системата за наблюдение. Да я изведа от проклетата „Хиперборея“, да я скрия от бойците на Партията на живота… И вече тогава. Вече тогава.

— Какво?

— Ти каза: „Вече тогава“.

Казал съм го на глас, така ли? Казал съм го с думи, за да заглуша нещо друго, звучащо вътре в мен, нещо безсловесно, нечленоразделно, тежко въртящо се на самото дъно. Гледам встрани от нея, а виждам как се повдига малката й гръд под чуждата риза, спомням си я гола. Спомням си своя сън — забранен и пророчески. Плъзгам поглед към коленете й — грижливо събрани заедно, мили колене със страшни синини, сякаш са ги стискали в менгеме. Спомням си очите й на антилопа, извитите зад гърба й ръце, притиснатата към пода буза; осъзнавам мислите си, извръщам се от нея, но продължавам да усещам как противно на волята си се наливам с тежък живак някъде долу. Желая ли я?

— Кои са те? Защо казват, че ме спасяват? Защо вие говорите едно и също?

— Видя ли ги? Виждала ли си някога Волф да има такива приятели?

— Тези Безсмъртни… Те казаха, че Волф всъщност е терорист… От Партията на живота. Че не се казва така.

Свивам рамене. Наближаването на момента на разобличаването би трябвало да ме охлади, но аз се разгорещявам още повече. Иска ми се да докосна с пръст устните й. Да ги разтворя и…

— Това вярно ли е? Отговаряй!

— За теб това има ли значение?

— Аз живях половин година с него. Той казваше, че е професор.

— Нека да се доберем до някое по-спокойно място и аз…

— Той казваше, че е професор! — с отчаяние повтаря тя. — За пръв път ми се случва нещо истинско, с нормален човек!

Асансьорът я прекъсва — съобщава, че сме пристигнали.

Излизаме на станцията на метрото, аз държа Анели под лакътя; кабината веднага излита нагоре за следващите пътници и аз знам кой я е повикал.

— Там има трейдомат… Ще ми купиш ли вода? — пита тя. — Да отмия тази гадост от устата си… Просто си оставих комуникатора вкъщи…

— Това са те! — посочвам аз нанякъде. — Няма време! По-бързо…

— Къде? Къде?

Без да й дам време да се опомни, я помъквам към гейта. Провървяло ми е — влакът стои на мястото си, престоят му завършва, скачаме във вагона секунда преди тръгването му.

— Сигурно ми се е сторило… — казвам аз, когато вратите се хлопват. — Край, сега можем да си отдъхнем!

Тя мълчи, хапе устните си.

— Отдавна ли сте приятели? С Волф?

— От известно време.

— А ти от самото начало… ли знаеше всичко за него?

Въздъхвам и й кимам. Когато лъжеш, най-важното е да не се увличаш прекалено, измислените подробности не се запомнят лесно, като нищо можеш да се оплетеш в тях.

— Какво ти е разказвал за мен? — Тя ме гледа изпод вежди.

— До вчерашния ден — нищо.

— А ти също ли си с него в тази… съпротива? Затова е повикал теб, нали?

— Аз… Да.

Вагонът се носи по стъклената тръба, висяща сред мъглата, между клисурите и скалите на кулите. Линията минава почти по дъното на изкуственото дефиле; земята е съвсем близо отдолу, плътно покрита като кафяв мъх с покривите на обикновените сгради. Над главите ни има бухнали облаци, напомпани до пръсване с някаква отрова, твърде тежки, за да се повдигнат дори мъничко по-нагоре.

— Но разбира се… Затова и ти е известно всичко за него… Освен това, че си има съпруга.

— Съпруга?

— Той ме нарича така.

— Звучи старомодно — измънквам аз.

— Ама че си идиот — отвръща Анели. Дума от моя лексикон. Усмихвам се.

Хората се обръщат към нея, шепнат си, кимайки към босите й крака, към размазания туш; към красотата й. Не може да се каже, че похищението е минало гладко и без свидетели. От друга страна, кой ще тръгне да я търси?

Освен Рокамора.

— Какви ги е забъркал? — пита тя, след няколко минути мълчание.

— Волф ли? — Съдирам със зъби тънката кожица от долната си устна. — Нищо особено. Той не е боец. Той е… идеолог.

— Идеолог?

— Ами да. Нали знаеш, че сме против закона за Избора — шепна аз, озъртайки се. — И Волф… Истинското му име е Хесус… Той… ни вдъхновява. За борба с този… безчовечен… режим. Защото без деца… ще престанем да бъдем… хора, разбираш ли?

Говоря трудно, подбирайки чужди думи, които са хвърляли в лицето ми най-различни хора, преди да им инжектирам старост и да им взема децата. Всяка дума е била като удар, като заплюване. И сега трябва да подредя от тези парчета пъзел от искреност и убеденост. Говоря и гледам Анели в очите, стараейки се да доловя и най-малките й колебания. Добре би било да можех да измеря и пулса й.

Тя не се съпротивява и аз набирам скорост. Нарекъл съм се приятел на Рокамора и Анели ще върви с мен, докато оставам такъв. И струва ми се, знам къде трябва да натисна.

— Натякват ни, че всички ние имаме право на безсмъртие… А в замяна на това са ни отнели значително повече! Правото на продължаване на рода! Защо сме длъжни да избираме между своя живот и живота на своето дете?! С какво право ни принуждават да убиваме нашите неродени деца, за да изтъргуваме собствения си живот?! Недоволните са много, но без такива хора като Хесус щяхме да продължим да си мълчим…

— Не вярвам! — изведнъж отсича тя.

— Какво?

— Не му вярвам! — Малките юмручета, стърчащи от навитите ръкави на черната риза, се свиват.

— Защо?

— Защото човек, който кара всички да повярват в това, не може… не може… да постъпва така… със своето собствено…

Тя се задавя в придошлите спомени от онзи ден. Аз не се намесвам. Чувствам се като на минно поле, за което нямам карта — така или иначе не мога да разбера какво чувства тя сега. Може би просто се опитва да убеди себе си, че вижда страшен сън.

— И това ли не ти е разказал? — отлепва най-накрая тя устните си.

Свивам рамене.

— Тоест ти не знаеш защо Безсмъртните дойдоха при нас?

— Не съм го питал.

— Значи не ти и трябва да знаеш.

Кървавите останки върху кърпите. Червената локва на пода на душкабината. Някой рита Анели с бутонките в корема. Петстотин и трети раздира белия й гол задник. Кимам й. Добре би било, ако не знаех всичко това.

— Кулата „Улей“ — обявява гласът на влака.

Прозрачният тунел, по който се носим, излиза в утробата на сферична конструкция, разделена на шестоъгълни клетки, които се преливат в различни цветове.

Опираме в хъба. Платформи на три нива, двайсетметровите стени са предоставени за специална реклама: СТАРОСТТА? ИЗБОР НА СЛАБИТЕ — и портрет на някаква безполова набръчкана развалина с бели коси. Очите сълзят, устата е полуотворена, половината зъби ги няма. Въплъщение на гнусотията. Сигурен съм, че със залепването на тази великанска чутура тук радетелите за общественото благо са нарушили някакви етични регулации. Необходимо зло — на Европа й се налага да икономисва във всичко, а пенсиите и медицинското обслужване за разлагащите се старци са си чисто прахосничество. На тях, разбира се, не им отказват тези неща, но не бива по никакъв начин да умножаваме тези прокажени готованци. И не бива да се забравя, че старците не падат от небето — всички те са идиоти, решили да се размножават. Че към всеки милиард, който прахосваме, за да могат те да ни висят на вратовете колкото се може повече, се прибавя още един милиард за образованието на децата им. Пенсионерите и малолетните — изцяло разходи! Малцинство, което отдавна е време да отиде в категорията на извращенията.

Влаковете постоянно пристигат и тръгват, платформите гъмжат от народ. Изтръскват калейдоскопа на нашия вагон и аз млъквам, очаквайки блъсканицата от широки шлифери и фрагментите на лицата им. Никой. Не мога да повярвам.

— Още много път ли имаме? — Когато влакът потегля, Анели се хваща за мен; от това вътре в мен, някъде над слънчевия сплит, се размърдва нещо.

— Няколко станции.

— И какво има там?

— Има едно място. Наше, за срещи. Ще изчакаме Волф там.

Тя ме пуска и по-нататък мълчи — мълчи, докато се прехвърляме на друга линия — моли ме само да пие вода, но я пришпорвам, карам я да бърза и не й разрешавам да пие. Мълчи и по-късно, когато летим покрай кулите до самата „Троя“. Аз крадешком изучавам лицето й — като се е оглеждала в стъклената стена, тя вече е успяла да изчисти потеклия туш, да разплете косите си и да ги вчеше с пръсти. Тя не е същата както в онази нощ, когато нахлухме в апартамента на Рокамора. И не е същата, както когато я сънувах.

Ние с момчетата я хванахме и прекарахме целия й живот през месомелачката и аз бях сигурен, че ще я намеря в душкабината в същата поза, в която съм я оставил. Но я виждам как се променя, и си спомням за яркозелената композитна трева в Градините на Ешер. Тревата, която е невъзможно да се стъпче, която се изправя веднага щом повдигнеш ботуша си от нея.

Влизаме в „Троя“. Водя Анели след себе си по тъмните коридори към батареята от промишлени асансьори. „Троя“ е почти необитаема — тук се гнездят някакви производства, утилизационни центрове, фабрики за вторична преработка.

В очуканата кабина тя въздъхва.

— Сега вече съм сигурна, че не възнамеряваш да ме отстраняваш.

— Какво? — усмихвам се аз.

— Сигурно вече си имал хиляди възможности да го направиш, а продължаваш да ме мъкнеш нанякъде.

— А ти съмняваше ли се?

— Не знам. Нервничиш.

— Все пак е отговорна работа. — Устните ми са така изкривени в усмивка, че чак ми е трудно да говоря, скулите ми изтръпват.

Вратата на асансьора се плъзва встрани с протяжен стон. В лицето ни лъхва неприятна жега и тежка смрад на гнилоч. Асансьорната площадка прилича на хангар; оловните стени са изписани с жълти шаблонни цифри, наоколо сноват авточистачи с меки гъсенични колела. Пристигнахме.

— Какво има там, зад вратите? Ама че воня!

Зад вратите е центърът за утилизиране на вторични суровини, Анели.

— Не знам — отговарям. — Не бива да влизаме там. Ще чакаме тук.

Сядам право на пода.

— Разполагай се. Сега можем да отдъхнем.

— Той кога ще дойде? Кога?

Смъквам от рамото си раницата, измъквам бутилка с питейна вода. Пийвам си.

— Дай на мен!

Подавам й бутилката, тя се впива в нея жадно, пие на големи глътки.

— Лимонена? — Тя изтрива устните си.

Кимвам.

— Благодаря.

— А ти къде се запозна с него? С Волф? — кой знае защо питам аз.

— В Барса.

Барселона. Невъзможният за опериране тумор на Европа. Ето къде е изчезнал Рокамора.

Барселона сякаш не е под юрисдикцията на нашата славна Утопия, тя прилича повече на самопровъзгласила се бандитска република в Африка, суверенна територия на бедняшкия и изостанал трети свят с всичките му детски болести и нещастия.

Бедата на Барселона, в миналото велик и славен град, е в добротата на жителите на Утопия и в прекалената им възпитаност; някой ги е научил, че е неприлично, когато другите живеят лошо, а ти — добре. И те са започнали да пускат при себе си онези, които живеели особено зле — в Африка, в Латиноамерика, в Русия — за да поправят по някакъв начин световната несправедливост.

Разбира се, идиотски замисъл — все едно да погледнеш под краката си, да откриеш за себе си съществуването на насекомите, и да вземеш да ги учиш да живеят по римското право, и да ги поиш с подсладена водичка, и да им трошиш хлебчета, за да ядат тях, вместо да се изяждат помежду си. Добре известно е как приключват такива неща — върху захарта налитат толкова мравки и хлебарки, че после не можеш да се отървеш от тях по никакъв начин; ако не прибегнеш до дезинфекция, със сигурност ще изгонят добрите стопани от вкъщи.

Та така, Барселона е същото като домът ви да е превърнат от двеста години в колония на термити. Ако пъхнеш ръка — за десет секунди ще я оглозгат до кости. Там е бил главният европейски център за прием и абсорбиране на бежанци. В резултат — на петдесет милиона жители има петдесет милиона нелегални, петдесет милиона бандити, мошеници, наркотърговци и проститутки.

Всичките полицейски сили и целият личен състав на Фалангата не са достатъчни, за да се въведе ред там; вероятно би помогнало да се залее целият град с кипяща сяра или напалм, но в щастливата страна Утопия рецептата на напалма, уви, отдавна е изгубена.

— И как се случи така, че попадна в този зверилник?

— Аз всъщност съм родена там. — Тя ме поглежда предизвикателно и се изплюва по мъжки на пода.

Кимам. Важното е да не вдигне шум сега, докато…

— Ясно.

— Нищо не ти е ясно.

— А ти… Ами… Ти изобщо тук нелегално ли си?

— Какво значение има за теб?

Вярно, напомням си аз. Никакво.

— Накратко, Волф ме взе оттам — отсича тя. — Това е всичко, което трябва да знаеш. Взе ме и ме направи своя съпруга.

— Сссъпруга… сссъпруг… — не издържам аз. — Заслушай се. Ссс… Бучене на ток в проводник от бодлива тел.

— Дрънкаш същите глупости като останалите! — мръщи се тя. — Тези месеци с Волф са най-хубавото, което ми се е случило за двайсет и пет години!

Въздъхвам дълбоко.

— Той наистина ли не ти е казвал нищо за мен?

— Защо питаш?

— Странно… Ако аз имах приятелка, на която се доверявах толкова, колкото той на теб… Не бих могла да се сдържа да не й разкажа.

— Не разбирам — признавам си аз.

— Горкичкият — разсеяно ми се усмихва тя. И аз й се усмихвам в отговор.

— За всичките двайсет и пет години? — Може би не съм чул добре?

— Ами да — казва тя уморено. — Аз съм на двайсет и пет, какво толкова? Двайсет и пет. Двайсет и пет. Двайсет и пет години в света на тристагодишни хора, които не възнамеряват да умират никога.

Тя се прозява.

— А ти… Ти познаваш ли родителите си? — Аз я хващам за ръката.

— Не — поклаща тя натежалата си глава. — Аз съм от интернат. За девойки. — Едва държи очите си отворени. — Може ли да легна тук? На твоята раница? Ужасно ме цепи главата…

— Почакай… От интернат?

— Аха. При нас някак не беше прието да се пита… кои са родителите ти.

— Но… Ти си била в специален отряд? Женските интернати… От тях излиза личният състав на специалните отряди… които изземват незаконородените, нали така?

— Сигурно. Не изчаках да разбера. Аз избягах.

— Какво? Ти… си избягала?!

— Избягах… от интерната. Защо толкова ми се спи… И Волф никакъв го няма… Тя отново се прозява взима без разрешение раницата ми и се настанява право на пода, като полага глава върху приготвения за нея инструмент.

— Слушай… Когато той дойде… Предай му, че…

— Почакай! Не заспивай… Още е рано!

Но тя и без това се е съпротивлявала твърде дълго на тройната доза орфинорм. Отваряйки за последен път жълтите си котешки очи, светещи така, както вечерното слънце свети през вечерния смог, ломоти:

— А ти… Ти на колко години си?

И без да дочака отговора, заспива.

Разтърсвам я, крещя — напразно. Тя не реагира. Не иска да стане моята Шехерезада.

Опомни се, казвам си. Не можеш да я спасиш.

Внимателно, даже нежно измъквам раницата изпод главата й. Хващам я под мишниците и я повличам към вратата на утилизационния център. Крилата се плъзват встрани и аз се оказвам в просторна зала с черни стени. Няма какво да дишам — въздухът е изпълнен с молекули на гниеща органика. Тук не е и предвидено да се диша, в центъра работят само механизми, авточистачи. Сноват покрай нас, подреждат отпадъците на купчини. Хранителните отпадъци на една пирамида, композита — на друга, природните материали — на останалите.

Край стената са наредени слотове, приемници за отпадъците. Железни челюсти, способни да смелят всичко. Отварят се саркофази два на три метра, авточистачите ги запълват с боклук, а после стените на слотовете се събират; на всяка от тях има раздробител. Те вървят една към друга, превръщайки в прах всичко, което се намира между тях, и под чудовищно налягане пресоват, пресоват материала. От дванайсет кубически метра композитни материали остава един, а от органиката — почти нищо.

От композита ще бъдат създадени нови вещи, а органиката ще се превърне в тор. Ние нямаме къде да изхвърляме боклука. И сме твърде бедни, за да го пилеем, като го горим. Всеки атом е от значение и ние не можем да ги прахосваме. Всеки атом е бил нещо и ще се превърне в нещо и това е утешително.

Вадя от раницата обикновена видеокамера, поставям я на триножник, насочвам я към отворената паст на слота. В тази зала системата за наблюдение не работи, а на мен са ми нужни доказателства за собствената ми вина.

Полагам Анели върху купчина гнили псевдозеленчуци, върху планина скакалци с изтекъл срок на годност; сега слотът е почти запълнен. Когато във вътрешността на саркофага не остане свободно място, прозрачният капак се затваря и дезинтеграторът се задейства. Разбира се, при обикновени условия в слотовете са сложени датчици, които ги блокират, ако вътре се намира нещо, по-голямо от плъх. Но в тази зала датчиците са извадени от строя. Тук е едно от капищата на Безсмъртните.

Настанявам Анели по-удобно върху мекото й легло от прах. Грижливо оправям черната риза, която тя е облякла вероятно защото й мирише на Рокамора. Оглеждам я за последен път, за да я запомня през целия си безкраен живот. Малките й стъпала са покрити с ожулвания, коленете й са съвсем момичешки, тънки и равни, гладки, без буците на мускули; от торса й стърчи клето нежно вратле, от грубите ръкави — зацапани китки, които сами по себе си са способни да накарат човек да вярва, че космическата хармония е възможна. Брадичката е одрана, подпухналите изпохапани устни са полуотворени, челцето е смръщено. Гръдта й се повдига равномерно. Запомням и зърната й, и скритата под матовата кожа огърлица от перли на гръбначните прешлени. Не искам да поглеждам това сега, не искам да кощунствам.

Анели диша дълбоко и равномерно, омагьосана от орфинорма; когато стените на саркофага започнат да се събират, тя няма да се събуди. И ще проспи смъртта си. А после ще се отправи на рециклиране. И ще се превъплъти — като тор или буца биохрана.

Вглеждам се в чертите й, продължавам да се вглеждам — и изведнъж сякаш ме удря взривна вълна; осъзнавам на кого прилича тя… На… На… Не! Глупости! Нищо общо!

Авточистачът идва с нова порция мърша. Излива върху Анели някаква зелена маса, сред която неочаквано се оказва, че има и едно цвете. Увехнало цвете — което означава, че е истинско и преди да умре, е живяло.

— Благодаря — казвам аз на авточистача — Много мило.

Той покрива Анели със зелен саван. Само лицето й остава на повърхността. Лице, което не изразява нищо. На него няма нито усмивка, нито уплаха. Сякаш Анели вече е репетирала смъртта.

Край. Слотът е пълен.

Нагласявам таймера на панела за ръчно управление на една минута. Това време е напълно достатъчно за раздяла.

Включва се предупредителен сигнал и прозрачният капак на саркофага се спуска. Прощавам се с Анели за себе си — нали снимам филм за екзекуцията й и моята роля в него не предполага сантименталност.

Искам да я запомня, както трябва — сега ми предстои да разговарям с нея във въображението си и да обсъждам всичко онова, което не сме успели да обсъдим с нея приживе. Късно установихме, че имаме толкова много общи теми.

Не мога да изхвърля от главата си признанието й за бягството й.

На нея това й се е удало. Интернатите за момичета по нищо не се различават от подобните заведения за момчета. Те са херметично затворени, от тях няма изход. Как е успяла?

А последното, за което си мисля, докато Анели все още изглежда като Анели, е, че през цялото това време, което днес бях прекарал с нея, нито веднъж не ме сграбчи за гърлото обичайната за мен клаустрофобия.

Значи напразно пренебрегвам успокоителните. Вършат работа!