Дмитрий Глуховски
Бъдеще (28)

Глава XXVIII
Избавление

Станцията „Промпарк 4451“ е погребана под земята — платформите й са предназначени за тежки товарни влакове, а не за крехките кабини на пътническите мотриси; всички товарни трасета в Европа са скрити от очите на жителите.

Тук, долу, детекторите за присъствие работят изправно. Достатъчно е вратите на асансьора да се плъзнат встрани, и по далечния таван вълнообразно се палят светодиоди, измъквайки от съвършената, космическа тъмнина невъобразимо мрачно пространство с голи стени, непрестанно работещи автоматични товарни кранове и широки коловози за мрачните товарни влакове, наподобяващи гигантски стоножки. От гърлото на единия тунел до другия има поне километър, но стоножките не влизат вътре и наполовина. Натъпкват с каквото им падне множеството си кореми, пропълзяват малко по-нататък — и крановете се заемат да тъпчат с неизвестни вехтории празните им сегменти. Всички те се справят прекрасно без хора; изглежда, сякаш съм попаднал на колониална база на земляните в чужда галактика от невъплътените кинопропочества. Човечеството е създало този аванпост, възнамерявайки да управлява вселената, но преди милион години по случайност е измряло, а машините си работят, сякаш нищо не е станало, а и не им е особено мъчно за нас.

Седя сам на дългата половин километър пейка в самата й среда с лице към единствения празен коловоз — чакам пристигането на пътническия влак. Над главата ми прелитат многобройни контейнери, по релсите на тавана сноват щипките на манипулатори и освен твърдата безкрайна пейка и надписът „Промпарк 4451“ пред носа ми тук няма нищо, предназначено за хората.

От тук до кулата „Вертиго“ има пряка линия; пътува се един час, при това без прехвърляния. Навярно Анели просто се е качила на първия попаднал й влак и е тръгнала на пътешествие към нищото.

Това място наистина изглежда като нищо и никъде. Представям си как влакът й е спрял насред черната пустота, как се е запалило осветлението — роботите са забелязали човека — и как тя е излязла, държейки се за корема си, и как е седнала на празната половинкилометрова пейка под високото бетонно небе.

Нашето дете го оставих на отец Андре. Той обеща да го гледа няколко часа, докато си върша работата. На мен не ми беше лесно да го помоля, а на него — да се съгласи. Но той знае, че ако мога да се върна, непременно ще се върна.

Сега тя навярно се е събудила — вече й е време, колко може да спи. Хленчи, моли да й сменят пелените, а на Берта не й е до нея — нейният е прилепнал към гръдта й. Добре, отецът ще накара някого другиго да направи това, а в най-лошия случай и самият той ще се справи.

И все пак ми е неспокойно.

От тунела без предупреждение изскача стъклен влак — пътнически. Пристигащ пътник се блещи на голата станция — бетон, бетон, бетон, — която няма за кого да се преструва на райско кътче.

Влакът ме всмуква и веднага щом кракът ми престава да оказва натиск върху платформата, диодите в цялото помещение започват да помръкват, докато целият товарен терминал не изчезва напълно, сякаш никога не е съществувал.

Сега един час по права линия.

Разполагам с един час, за да изрепетирам разпита на Рокамора и молитвата си към Беатрис и за стотен път да прегледам простите уравнения, да изчисля на колко години съм бил, когато Ерих Шрайер е намерил избягалата си съпруга, за да си изясня — готов ли съм да повярвам в това, че тя е моята майка, за да посмея да мисля, че може и да е жива.

Един час, за да превъртя най-накрая в главата си всичко онова, което не съм успявал да осмисля докрай, защото на ръцете ми или край хълбока ми се е въртял някой плачещ, гукащ, отвличащ ме, искайки вниманието ми за себе си и само за себе си.

Час тишина! Най-накрая!

И аз незабавно заспивам.

Сънувам, че съм намерил майка си — в Барселона, че тя през цялото време е работела в мисията на Червения кръст и е живеела в къща с бели стени, онази същата, със стълбата към втория етаж и чаеното цветче, и модела на „Албатрос“. Сънувам, че съм с маската на Аполон и че с мен е цялото ми звено — също с пълна униформа, без лица, но аз знам — това са мои момчета, сигурни. Постъпил е сигнал срещу майка ми, мой дълг е да я сканирам, да установя незаконородените деца и да й инжектирам акселератор. Тя отваря вратата, аз затискам устата й, нашите претърсват двата етажа, а на мен ми позволяват да свърша работата — това е моята майка в края на краищата. Майка ми прилича на Анели — същите жълти очи, същите остри скули, същите устни, само прическата й е съвсем друга — дългите й коси са отметнати назад. Дзън-дзън! — установена е родствена връзка с Ян Нахтигал Две Те, бременността не е била регистрирана, назначена ви е инжекция, всичко е по Закона, а вашия син ще трябва да го вземем в интернат, такива са правилата. Почакай, но нали ти си моят син, аз те чаках тук през всичките тези години, чаках да ме намериш, сега можем да поговорим, толкова много неща имаме да обсъждаме, разкажи ми как си живял сам, мое клето момче, господи, как можах да позволя да ни разделят, прости ми, прости ми. Чакайте, госпожо, ако вие си мислите, че ще ме трогнете със своите плачове, можете да забравите това, дайте си тук ръката — цък! — а сега вече всичко е по Закона, сега вече всичко е правилно. И в този момент останалите маски се нахвърлят върху мен — Ел, Виктор, Йозеф, Даниел — завързват ме, мъкнат ме нанякъде, взимат ме от майка ми, ей, къде ме мъкнете, пуснете ме, ами как, Ян, обратно в интерната, нали знаеш какъв е Законът, ти сега си длъжен да седиш в интерната, докато майка ти не умре от старост! Но аз не искам, не искам да съм там, не искам тя да остарява, не искам да умира, не искам да не можем да се видим повече никога, та аз толкова дълго я търсих. Но мен въпреки това ме отвеждат, безсилен съм да променя това. Единственото, на което се оказвам способен, за да не попадна отново в интерната, е да се събудя.

Точно минута преди влакът да пристигне в кулата „Вертиго“.

Вагонът се оказва натъпкан с народ — всичките в приповдигнат дух, някои подпийнали — и всички те слизат именно тук, във „Вертиго“, заедно с мен.

На станцията се смесваме с тълпи екскурзианти и компании от безделници в модни костюми. Тук, съдейки по всичко, има някакви казина и тропически хотели; под краката ми има жълт пясък, право от платформата стърчат палми, на които стоят изкуствени какаду, а вместо стени се вижда панорама на Сейшелския рай. Асансьорите в „Вертиго“ са огромно множество, отвътре изглеждат като изплетени от бамбук кошници със стъклен покрив или като самоделни дървени колиби и във всеки на входа ти връчват безплатна напитка с невинен плодов вкус. Гълтам — яркостта се увеличава, яснотата на изображението намалява. Две-три пътувания с такива асансьори — и в казиното би трябвало да се чувстваш много по-свободно.

Осемстотното равнище е недостъпно. Ремонт.

Информационната служба ми оказва помощ, налага се да търся обиколни пътища. От покрива на хотел „Ривиера“ — бели триетажни сгради с яркосини капаци на прозорците, разположени край стометров отрязък от павирана крайбрежна алея с газови фенери и тлъсти чайки пешеходци — има подвижна стълба към люк в тавана; небето на ремонта. „Ривиера“ е на седемстотин деветдесет и девети и тя вече е затворена, но ми се удава да попадна там с бригада работници с промишлени респиратори. С един от тях се уединявам в склада, за да взема назаем работната му униформа.

Качвам се по стъпалата, преминавам на следващото равнище, затварям люка след себе си.

Измъквам се в противоположната страна на земното кълбо — някъде в Австралия; дъсчен хостел на океанския бряг, на стигащия до хоризонта плаж са проснати изоставени дъски за сърф, голяма надуваема костенурка се тика в морския пясък под натиска на вялия изкуствен прибой. Недалеч от брега е увиснала в зелената вода перката на акула, стои намясто като закована.

Небето е включено, но е неизправно и е зациклило — едни и същи облаци плуват в кръг като завързани за верига, а слънцето се гмурва зад ръба на морето и изскача иззад далечните червени планини от обратната страна на всеки две минути. Извинявайте, имаме профилактични дейности.

Прозорците на хостела — „Кенгуру на плажа“ — са с дръпнати пердета, на първия етаж има тераса с навес и покрит с платнище барплот, стените са облепени с етикети от бира, прашните чаши са наредени в пирамиди. От евтини колонки приглушено свири китара — нещо ваканционно и романтично. Срещу мен се спуска някакъв тип с тъмни очила, ръце в джобовете, клатеща се походка, кожа цялата на петна и белези, присадена. Излиза, че съм дошъл на точното място.

— Дядка, изгубил ли си нещо?

Нося гащеризона на работник, вместо уста и нос съм с респиратор. Произнасям нещо неразбираемо, махам с ръка към сградата. Сиреч мога ли да погледна.

Повече го интересува люкът, от който съм се изтърсил при него в Австралия. Ако след мен от другия край на Земята изпълзи още някой, той трябва да стреля пръв. Ако там няма никого, може наистина да се окажа заблудил се работник.

Сякаш не го забелязвам, веднага пристъпвам към оглед на постройката — аз си имам работа тук, момче, ти си играй сам на война. Почуквам с делови вид по стената, отварям някакви клапани. Дърпам за дръжката входната врата — тя поддава. Като че ли нищо не е станало, влизам вътре, а когато той се пъха след мен, му смазвам ръката с вратата, тежкият му малък пистолет се удря в пода, вдигам го пръв, с ръкохватката — по шията. Той се срутва, а аз чакам — нима е само един? Слаба работа.

Може би Рокамора го няма тук? Не е възможно да не го охраняват! След случилото се с Клаузевиц.

— Кой е там? — Някаква старица от горния етаж. — Хесус?

Разпознавам Беатрис.

Не разпознавам Беатрис.

Онзи глас, който съм чувал по-рано, са го сложили като чаша в чувал и са го разбили с чук; по-рано беше звън, а сега е скърцане и стържене.

— Върна ли се вече?

Бях очаквал многоходова комбинация — и се бях излъгал. Рокамора дори не се беше досетил да скрие Беатрис на друго място. Само той самият липсва — тръгнал си е? — но някак ще го дочакам.

Опитвайки се да успокоя дишането си, се изкачвам по стълбите на втория етаж, приготвил пистолета за стрелба; увисналата във въздуха прах пламва и гасне в лъчите на слънцето въртележка, стъпалата стенат под подметките ми; на стената — снимки на белозъби сърфисти и морски карти.

Единствената врата е заключена. Почуквам.

— Хесус?

— Аз съм, Беатрис, отворете.

И тя се хваща.

Веднага щом ключалката щраква, дърпам ръчката към себе си и Беатрис пада в обятията ми. Иска да се изтръгне — аз я притискам към себе си, прегръщам я по мечешки.

— Шшт… Почакайте… Няма да ви навредя…

Тя тихо вика нещо в гърдите ми, после, изразходвала целия си въздух, се предава, тогава внимателно охлабвам хватката си, настанявам я в плетеното кресло.

Стаята е превърната в лаборатория. Компютърна станция, молекулярен принтер, хладилен контейнер с някакви стъкленици. Тя продължава да работи! Прав съм — Рокамора е отвлякъл Беатрис, за да доведе тя делото си докрай за него!

— Кой сте вие?

Затварям вратата, свалям намордника си и работната шапка с козирка.

— Кой? Това… Олаф! Олаф! Помощ!

— Олаф спи — казвам й аз.

Тя здравата е изнемощяла за тази година. Гърбът й се е превил, лицето й се е спекло. Кожата е изтъняла, изсъхнала — по-рано Беатрис Фукуяма беше цялата от твърдо и сухо месо, сега вътрешностите й са презряла мекота. Тя иска да се държи още, но оста й е изгнила. Обръснатите слепоочия, нейният бунт срещу старостта, са обрасли занемарено. Очите й са предишните — живи, разумни, но ги покриват спаружени клепачи.

— Да не сте посмели да ме пипате! — Тя говори така, сякаш тези устни — уморени, непослушни — са й чужди. — Те сега ще се върнат и тогава на вас…

— Няма да ви направя нищо лошо! Нужна ми е помощта ви… Само вие ще можете…

— Помощ? — Тя присвива очи с подозрение. — С какво мога да ти помогна?

— Аз остарявам. Инжектиран съм. Знам, че вие разработвате средство… Лекарство против акселератора… Против старост. Аз… Аз видях в новините и… Накратко, едва успях да ви намеря.

— Лекарство?

Беатрис ми кима. Очите й се впиват в мен като рибарски кукички, тя пробива с погледа си остарялата ми кожа, двата сантиметра зима в червените ми коси, пронизва зениците ми.

— Помня те.

Стоя неподвижно. Имах надежда, че тези десет години за една, огънят и отровният дим ще ме изтрият от паметта й, че тя ще ме сбърка с някого, както сбърка гласа ми с този на Рокамора.

— Ти си онзи бандит. Онзи бандит с маската, който разгроми лабораторията ми. Същият.

— Аз не съм бандит. Вече не съм Безсмъртен…

— Това го виждам — изрича тя. — Дори аз го виждам.

— Чуйте ме… Много съжалявам, че тогава се получи така. С лабораторията. Че ми се наложи да ви задържа. Че тези хора загинаха…

— Едуард — прекъсва ме тя. — Вие убихте Едуард.

— Не сме го убивали. Той получи инфаркт.

— Ти уби Едуард — упорито повтаря тя. — И ти ме предаде на тези садисти.

— Те… Те направиха ли ви нещо? Гледах новините… Стори ми се…

Устните й се разтягат в крива уморена усмивка.

— В новините беше мое цифрово чучело. Триизмерен модел. Заснеха ме, докато все още бях чиста. Без синини, без изгаряния, без следи от инжекции. Сега картинката може да прави всякакви признания от мое име.

— Наистина съжалявам. Мислех си за вас… Спомнях си…

Беатрис кима — ободрява ме, докато не осъзнавам, че тя кима не на мен, а на себе си.

— А ти наистина остаряваш — усмихва се тя. — Това не е грим.

— Биха ми инжекция, нали ви казах!

— Добре — поклаща тя доволно глава. — Значи на света има справедливост.

— Можете ли да ми помогнете? Моля ви! Та вие сте работили над формулата… Виждам, че продължавате… Цялото това оборудване…

Беатрис се вкопчва в страничните облегалки, с усилие се вдига на крака, прогонвайки ме от мястото ми.

— Ти се казваш Джейкъб, нали? Аз също си спомнях за теб. Ти ме научи на много неща.

— Ян. Всъщност се казвам Ян — признавам си аз.

— Все едно ми е как се казваш всъщност. За мен си Джейкъб.

До закрития с перде прозорец стои инвалидно кресло. Беатрис стои тежко, коленете й треперят, но тя стои — и ме гледа не от долу нагоре, а като равна.

— Моля ви. Вкараха ми някаква гадост. Някакъв ваш колега, с когото сте започнали заедно, с бенка ето тук. Стареенето ми върви многократно по-бързо!

— Не познавам такъв. Някой мошеник е.

— Длъжна сте да спрете това.

— Длъжна съм?

— Моля ви! Може би имате някакви експериментални образци… Може би са ви нужни доброволци, за да ги изпробват…

— Аз съм длъжна да ти помогна, така ли?

— Ако вие не ми помогнете, няма кой друг!

Беатрис държи главата си изправена, макар че тя е тежка като цялото земно кълбо; думите й не са съвсем ясни, но гласът й е твърд:

— Значи никой няма да може да ти помогне. Ти изгори всичко, което бях направила. Строши го, изтри го и го изгори. Няма никакво лекарство. Няма и няма да има.

— Имам дете. Затова ме инжектираха. Вече не съм с тях, заклевам се. Не съм с Безсмъртните! Преминах през същия ад, през който сте минали и вие! Вкараха ме в затвора, аз…

— Не мисля. — Тя бавно и внимателно клати хилядатонната си глава. — През същия ад? Не мисля.

— Момиченце. Роди ми се дъщеря. Майка й е моята… Тя умря при раждането. Аз съм сам. Заради това преливане всичко става много по-бързо. Не разполагам с десет години. Нямам на кого да я оставя. Нямам на кого да оставя детето си. Длъжна сте да ме разберете! Длъжна сте да ме разберете!

Тя мълчи. Приближава се към прозореца — крачка, още една, още една. Спира се.

— Обадих се на Морис. Обадих се на Морис в интерната. Същото онова обаждане, единственото. Ти не ме съветваше да го правя, помниш ли? А аз не те послушах. Видях го. Видях го как е израснал. Не ми трябваше да правя това. Ти беше прав, Джейкъб.

Ето каква е работата — тя е чула всичко от своя Морис. Трябва да й обясня, може да омекне…

— Да. Да, знам. Знам какво ви е казал. Отрекъл се е от вас, нали? Но това нищо не значи! Това е изпитание, имаме такова изпитание. Ако той не ви каже тези думи, никога няма да го пуснат оттам! Всички ги казват!

Беатрис Фукуяма свива рамене — и като старица, и като царица.

— Горе-долу така си го представях. Но това нищо не променя. Той е чужд човек. Аз не го познавам и той не ме познава. И никога няма да можем да се запознаем. Ти тогава ми каза, че той е бил парче месо, когато са го взели. Той беше на два месеца. На колко е сега дъщеря ти?

— На два месеца — казвам аз.

— Тя няма да те запомни — произнася натъртено тя. — Ти ще умреш, а дъщеря ти няма да те помни. Нямам нищо за теб.

— Лъжеш! — Подскачам към нея, замахвам, едва удържам ръката си. — Ти лъжеш!!!

— Какво ще ми направиш? — Тя не мига. — Ще ме убиеш? Убий ме. Все ми е едно. Аз и сама ще умра. Няма лекарство. Ти унищожи всичко, каквото имаше.

— Какво приготвяш тогава?! Какво е това?! — Аз подскачам към колбите, към епруветките. — Не искаш да го споделиш с мен?! Тогава ще си го взема сам!

— Вземи го — казва тя.

— Какво е това?!

— Това, което заслужаваш. Ти и тези като теб. Това, което заслужаваме всички ние! На! Вземи го! Гълтай! — Тя хваща някаква стъкленица от масата, подава ми я; вените на ръцете й са като гробищни червеи, предварително намерили убежище под кожата й. — Е?!

— Какво е това?

— Това, за което си мислех, докато ме държаха там. Това, което… приготвях… тук. Бързах. Мислех, че няма да успея, но успях. Това е нещо, което ще ни направи отново хора. Хора. Противоотрова.

Дори не мога да разбера веднага за какво говори тя, но от първата догадка ми става задушно, а на челото ми избива мазна пот.

— Нарекох го „Джейкъб“. В твоя чест. То връща всичко на мястото си. Размножава се в теб незабележимо. Само един ден — и започваш да заразяваш другите. Незабележимо. То умее да се крие. У него няма симптоми. Срещу него не помага нищо. След месец убива в теб вируса на младостта. Прогонва го. Дава ти имунитет към него. Завинаги. Лекува те. Прави те отново смъртен. Сложи го във вода — ще изцели всички, които пият от нея. Намери централен водоизточник. Излей го във водопровода — ще спасиш милиарди.

— Вещица… — Имам сили само за шепот. — Вещица. Това е тероризъм… Това… Това е масово убийство! Ти говориш глупости! Няма да можеш! Ти отново блъфираш, блъфираш като тогава с шанхайския грип!

— Изпий го и провери — казва твърдо тя.

— Ще доведа тук полицията! Безсмъртните…

— Те и без това скоро ще бъдат тук. На Хесус не му е останало много. Те почти довършиха него и хората му. — Тя звучи уморено и равнодушно. — Глупак, той също ме молеше да му направя средство против стареене. Но това е доста по-добро. Това е истинска панацея.

Тя се опитва да махне тапата на епруветката, но не й достигат силите и аз успявам да изтръгна дяволското семе от червивите й ръце.

— Пий! — смее се тя хрипливо. — Пий! Нали искаше да се излекуваш? Пий!

— Ти си полудяла!

— Аз?! — Тя пристъпва към мен и ме отблъсква назад. — Аз?! Та аз най-накрая прозрях! Благодаря ти, Джейкъб! Благодаря!

— Това е тероризъм. Да заразиш водопровода… Ти и Рокамора…

Не знам къде да дяна това нещо, за да не го отворя случайно, за да не пусна смъртта на свобода.

— Ти се боиш. Боиш се от старостта, боиш се от смъртта. Ти си просто пале, глупаво пале. — Беатрис се усмихва с треперещи устни. — Не бива да се боиш от нея. Аз я виждам оттук. Тя е на две крачки. Тя не е страшна.

Отдолу се разнася някакво тихо суетене — навярно Олаф презарежда мозъка си, след като без малко не строших врата му.

— Говоря му на него и на теб ти го казвам — на нас ни е нужна смъртта! Ние не бива да живеем вечно! Нас не са ни създали такива! Ние сме твърде глупави за вечността. Твърде егоистични. Твърде самонадеяни. Ние не сме готови да живеем безкрайно. На нас ни е нужна смъртта, Джейкъб. Ние не можем без смъртта.

Беатрис се приближава до прозореца, дърпа завесите, опира се на перваза и гледа към носещото се по небето слънце.

— Вие просто сте уморена… Това е от възрастта… Старостта… Ако сега се чувствахте като млада… Вие не бихте говорили така!

— А заради кого бих живяла? На мен не ми е останал никой. — Беатрис не се откъсва от прозореца.

Залез, изгрев, зенит, залез, изгрев, зенит, залез.

— Престанала съм да се вкопчвам в живота, това е вярно. Смъртта ме направи свободна. Аз няма какво да губя, Джейкъб. Ти не можеш да ми направиш нищо. Нито ти, нито вашата партия, нито Хесус. Само бих искала — тя се обръща към бюрото си — моето дете да види този свят.

— Беатрис! — крещят отдолу. — Беатрис, всичко ли е наред с вас?

— Сто и двайсет милиарда ще умрат! Какво ще промените с това?!

— И всички те са длъжни да умрат. Всичко живо умира. Ние не сме богове. И не можем да станем богове. Ние сме се опрели в тавана. Ние не можем да променим нищо, защото самите ние не можем да се променим. Еволюцията е спряла — за нас. Смъртта ни даваше обновление. Зануляване. А сега ние сме я забранили.

Заключвам вратата.

Грохот от крачки по дървените стълби. Изгрев-залез-изгрев. Завесите висят безсилно. Въздухът не се движи. Главата ми ще се пръсне.

— Ние не правим нищо със своята вечност — шумоли Беатрис. — Кой велик роман е бил написан през последните сто години? Кой велик филм е заснет? Какво велико откритие е направено? Идват ми наум само стари неща. Ние не сме направили нищо със своята вечност. Смъртта ни е пришпорвала, Джейкъб. Смъртта ни е карала да бързаме. Карала ни е да използваме живота. Смъртта по-рано се е виждала навсякъде. Всички са си спомняли за нея. Това е структурата — ето началото, ето края.

— Беатрис?! Той там ли е? Кой е това?! — Дръжката на вратата подскача, трака.

— Един нещастен идиот — отговаря му Беатрис. — Иска от мен лекарство против старост.

— Дръпнете се от вратата!

Едва успявам да отскоча встрани — изстрелът отнася ключалката заедно с част от вратата. Но когато този Олаф — свински очички, пришита кожа, масивно чело — избива вратата, аз вече съм зад Беатрис, преградил съм се с нея и съм насочил дулото напред.

— Не си и помисляй!

— Не би могъл да намериш по-безполезен заложник — смее се Беатрис; миризмата й е старческа, кисела. — Убийте ме и да се приключва. Аз самата искам покой.

Олаф се плъзва така, че да му е по-удобно да стреля в мен. Гледа ме през прицела на тежкия си автоматичен пистолет.

— Ако с нея се случи нещо, Рокамора ще ти откъсне главата — казвам му аз. — Така че не помръдвай.

Той замира, примижава, сякаш се е замислил, но аз не му вярвам.

— Хесус… Добър човек. Изоставя всичко и се носи накрай света заради своето момиче… Жив човек. И това е неговата слабост. Не му е останало много — мърмори Беатрис. — Той няма да успее да направи нищо. Той загуби.

— Заради какво момиче? Къде е той?!

— Как се казваше тя? Анели? Каза, че най-накрая я е намерил…

Олаф стреля.

Вместо да спра куршумите с тялото на Беатрис, вместо да й дам облекчение, аз успявам да я избутам, да я предпазя — и поемам куршума вместо нея. Лявото рамо. Отново лявото ми рамо. После — дум, дум, дум — дулото подскача, тъпанчетата ми се разтягат, в ушите ми звънти, Олаф се олюлява, превива се, ляга да спи по лице.

Беатрис пада върху масата, стъклениците се разклащат, изсипват се на пода, тя ги подхваща тежко, странично, сяда.

— Той има душа, Хесус. Бездушният човек не слуша съвестта си, не съжалява за нищо, а Хесус е самото разкаяние.

Обръщам Олаф с лицето нагоре, вдигам изпуснатия от него пистолет. Той е жив, макар и целият му корем да е червено-черен.

— Рокамора е отишъл при Анели?! Къде?! Говори!

Олаф мълчи, диша тежко, диша бързо и плитко и с всяко издишване от него изскачат слаби струйки.

Рокамора е отишъл там. Шрайер говореше, че за него работят хакери… Той може да е засякъл локацията, в която включих комуникатора на Анели. Ето защо го няма… Самия него и хората му.

Трябва да узная от отец Андре дали всичко е наред. Дали всичко е наред с нея…

— Знаеш ли го това нещо? — мърмори Беатрис. — Променливата на Ефуни… Той е казвал, че същите тези сегменти от ДНК, които са отговаряли за стареенето, са имали и друга функция. Отговаряли са за душата. А ние сме ги прекодирали. И никой не знае какво сме вкарали там на мястото на душата.

Бъркам в джоба, набирам отец Андре — ай-дито му се е запазило, Анели ми е писала от неговия комуникатор. Той не отговаря веднага.

— Ян! Ян! В сградата има Безсмъртни! Ние трябва… — Картината се накъсва, Андре заговаря пискливо. — Твоето дете… Те ни намериха! Къде си?!

— Какво? Какво се е случило?!

Връзката прекъсва; екранът угасва.

— Трябва да си върна душата обратно… — шепне Беатрис и пие от епруветка. — Ние трябва да си я върнем…

Пие от отворена епруветка!

Отблъсквам се от Олаф, хлъзгам се по сгъстяващото се огледало, което е изтекло от него, и изскачам от тази страшна стая, стъпвам накриво върху стълбите, прелитам няколко стъпала, хлопвам входната врата, затъвам в пясъка, хвърлям последен поглед към постройката на плажа.

Беатрис стои на отворения прозорец, прегорелите й очи ме съпровождат, върху устните й има усмивка, слънцето се върти бясно около неподвижната земя.

Не мога да съобразявам нищо. Сърцето ми тупти така, че ме болят ребрата, в черепа ми помръдва нещо бодливо, целите ми бели дробове са залети със страх и бяс и бесът ще прелее навън през устата ми, стига някой да застане на пътя ми.

Разблъсквам, разхвърлям застаналите намясто зяпльовци, всички тези лъскави безделници, които пилеят безсмъртието си в казината и го пекат под нарисуваното слънце, втурвам се в асансьора, като обезумял дълбая по бутоните и твърде бавните сензори на екрана, тичам толкова бързо, колкото мога, колкото ми позволяват бодливата буца в гърдите ми, препълнените бели дробове, дупката, прогорена от Олаф на няколко сантиметра от моя бутон за изключване.

Влакът пристига веднага, единственото ми изпълнено желание, утешителната цигара преди разстрела.

Работното ми кепе е останало при Беатрис, зяпльовците във влака се пулят срещу мен, подхилкват се подигравателно, отдръпват се с опасение и погнуса. Впервам изсъхналите си очи в мяркащата се зад прозореца социална реклама: „Високите данъци? Заради онези, които са решили да се сдобият с деца!“ — на картинката има ултрасъвременна учебна стая, поругана от малки пъпчиви вандали.

Само опитайте.

Само опитайте, мръсни гниди.

Само опитайте да я докоснете.

Мисля си само за нея, за двумесечното момиченце без име, което искат да ми отнемат. Обаждам се на отеца още веднъж и още веднъж…

— Щурмуват… Скакалците… Към скакалците… — крещи ми той през смущенията и след това повече не ми отговаря.

Най-накрая „Промпарк“; влакът пристига насред чернотата. Вратите се отварят встрани — трябва да изляза във вакуума, в мястото, което го няма. Така тук някога е пристигнала Анели с моето дете в утробата си. Затова тя е слязла тук.

Пристъпвам напред, на платформата, залата тъкмо започва да се появява, а аз вече тичам по границата между пустотата и света към подемниците. Хвърлям се под колелата на слепите гигантски камиони и те набиват спирачки изплашено, слонове пред мишка; крещя до прегракване на тежките и бавни асансьори, кълна ръждивите им мозъци, млатя с юмрук по контролните панели, подемниците се носят нагоре, вмъквам се в едва образувалия се процеп. Хуквам през глава — по тъмните коридори нататък, където е портата на фермата, където са слепите и глухи бизони, тъпото месо; нататък, където е моето дете, където са онези твари, моят клет храбър педал, отец Андре, където е Берта, където е Борис, където е малката Наташа, където е моето дете, където е моето дете.

Вратата е разпорена с лазерна резачка. Залата е пуста.

— Къде сте?! Къде сте?!

През хриптенето — вой, в ръцете ми е пистолетът, подаръкът от Олаф, на първия срещнат — куршум между очите; само че тук няма никого. Нашият скуат е разнебитен и пуст, дюшеците са разхвърляни, разпятията са изтръгнати от стените, по пода има парцали, червени пръски.

— Къде стееее?!

Един час. Пътувал съм дотук един час. За това време е можело да се случи всичко, всичко може да е приключило. Закъснял съм, закъснял съм! Но аз продължавам да търся, поглеждам навсякъде. Отново в залата с месото, при стадото — не може да няма никакви следи! Тичам покрай стените, затискам раната си с длан. В ъгъла виждам дупката за чистачите, капакът е откъснат. Заставам на четири крака, лазя по тръбата, натъквам се на скъсан детски биберон, в кръвта ми впръскват ускорител, аз не усещам болката, само потта в очите ми пречи, лее се и се лее, проклетата!

Първата зала — покорните бизони. Били ги прехвърлят на огромна като мирозданието конвейерна линия, превръщайки ги във всевъзможни видове месна продукция — от кренвирши до бургери, придавайки смисъл на земния им живот.

— Не… Той каза нещо за скакалци. За скакалци.

Продължавам да пълзя нататък, по-бързо, по-бързо! Покрай цехове, в които отглеждат хляб, покрай цехове, където щамповат псевдозеленчуци, по-нататък, по-нататък, тук-таме се натъквам на следи от релефните подметки на щурмовите бутонки, на късове пелени, на бели капки мляко.

Но мен ме води друго — нарастващ шум, странен, зловещ, не жив и не механичен, нещо средно между цвърчене, шепот и хрущене.

Комуникаторът свети все по-слабо, почти на нулата съм. Той свършва, а аз оставам.

Една пролука ме отвежда в помещение, чиито километрови стени са облепени с фототапети, изобразяващи сочна зелена трева. Само трева, трева, трева — нищо друго. А покрай тези зелени стени почиват стъклени цистерни, широки горе и стесняващи се надолу, с височина десет човешки ръста. Тези цистерни фунии са стотици и всяка от тях е запълнена отгоре до долу с прашно-зелена кипяща маса.

Скакалци. Скакалците. Най-добрият източник на протеин.

Над отворите на фуниите се приближава затворен контейнер и от него върху насекомите като манна небесна пада някаква маса, уж трева. Тази зеленина се сипе безкрайно, постоянно, но във вътрешността на цистерната не се виждат следи от нея — скакалците я поглъщат мигновено, унищожават я до последната молекула. Онези, на които им е провървяло, които са се оказали отстрани, се взират с мънистата си през стъклото към фототапетите с тревата, те имат благоприятен психичен климат — прелита през главата ми дива и случайна мисъл, а останалите гледат в съседите си. Отдолу на фунията има друг контейнер — в него се всмукват насекомите, достигнали необходимия размер, там те загиват от електричество и се пържат в кипящо масло.

Цвърченето на съществуването им и цвърченето на смъртта им изпълват всички стотици хиляди кубически метри на този свят до откат. Не се чува нищо, освен досадно крещящото в ушите ЧРХ-ЩЧРХЩЧРХЩЧРХЩЧРХЩЧРХЩЧРХЩ, не се вижда нищо, освен постепенно изсипващата се, като пясък в пясъчен часовник, слепена зелена маса. И аз ги гледам.

По стената се издига неустойчива стълбичка — ако ненадейно се наложи някой човек да се качи горе, при конвейера, при отворите на фуниите и да погледне нещо там, да проконтролира машините. Стъпалата са половин метър широки, има перила нишки. Почти при тавана стълбата стига до тесен мостик, прекаран във въздуха над прозрачните цистерни.

Мостикът стига до стената; в края му има затворена врата и към нея е притисната шайка дрипльовци. Фигура в расо, жени с вързопчета, скрили се зад гърбовете на двама мъже. А към тях пристъпват хора с безформени черни дрехи и бели петна вместо лица.

Вкопчвам се в нишката, тътря се по клатещите се стъпала, не ме е страх, че ще падна, ще се разбия.

Трима белолики се спират и тръгват към мен. Останалите притискат свещеника и другите все по-плътно и по-плътно към затворената врата и пропастта.

Къде е детето ми? Къде е тя?!

Отецът ми крещи нещо, но скакалците заглушават вика му.

Излизам на галерията и насочвам дулото към онези, които са по-близо. Безсмъртните имат само шокъри, битката ще бъде нечестна и кратка.

Един от тях е висок повече от два метра, човек кула — почти толкова мощен, колкото нашия Даниел. Ще започна с него. Улавям широкото му мраморнобяло чело с мерника.

На пет крачки Безсмъртните застиват. Разбират, че…

— Седемстотин и седемнайсети?

— Ян?!

Те сигурно крещят това с всичка сила — но до мен достига едва чуто хриптене. Не мога да позная гласа, скакалците го заглушават, изтриват интонацията, тембъра, оставят само празната черупка на думите.

Най-близкият сваля маската си. Това е Ел.

Излиза, че онзи, здравият, е наистина Даниел?!

Това е моето звено! Моята родна, собствена десетка!

Какво правят те тук?! Каква е била вероятността да изпратят именно тях за моето дете?!

— Ян! Наведи дулото, братко! — шумоли Ел.

Кой е десетият? С кого са запълнили дупката? С кого са ме заменили?! Ел пристъпва към мен — а аз отстъпвам назад. Как да стрелям в него? Как да убия Даниел? Как да убия брат си?

Останалите седем, разбрали, че отстъпвам, се вклиняват в групата обсадени.

— Стойте! — Стрелям във въздуха, скакалците изгризват звука от изстрела.

Ел и неговите двама се спират, но зад тях черните с маските изваждат шокърите си. Някой едва не пада долу, с усилие го задържат върху галерията. И когато съм готов да стрелям в своите, някой ми маха.

Една от маските държи в ръцете си бебе.

Загърнато в парцал, който по-рано беше рокля на Анели.

Тази твар я изтръсква от пелените, хваща я гола за крака, за крачето, надвесва я над пропастта. Моето дете! Моето! Моето дете!

Разтварям пръсти — гледайте! Пистолетът полита надолу. Вдигам ръце — предавам се! Какво още ти трябва?! Не смей да го правиш! Който и да си! Йозеф? Виктор? Алекс?

Той ми показва с жест — отстъпи назад бавно, без резки движения.

И ние се спускаме един след друг: аз, Ел, Даниел, останалите Безсмъртни, предалите се клети скуатъри, онази гадина, която държи в ръце дъщеря ми. Изглежда, той командва всичките. Не Ел, а той.

Спускаме се надолу, той дирижира — посочва на десетката ми какво да прави.

Мъжете — с шокъра, жените — да им се извият ръцете, децата — встрани с ритници.

Гледам голото дете, което беше загърнато с парцала от роклята на Анели. Не съществува никой и нищо освен дъщеря ми.

Ел се приближава към мен, протяга ми пластмасовите белезници лента — сиреч сложи си ги сам, братко. Приемам, без да изпускам от поглед онзи с маската, в чиито ръце е дъщеря ми. Той все още я държи за единия крак с главата надолу, тя цялата е малинена, кръвта е придошла; дере се и аз рязко чувам плача й през заглушаващото всичко останало цвъркане.

Той се прави, че се кани да удари главата й в цистерната, да я размаже — и се спира в последния момент. Хвърлям се към него, но Даниел ми застава на пътя, отблъсква ме назад, извива ми китката.

Онзи, който я е държал, след като се е позабавлявал, предава детето ми на друг.

От прилива на сила и злоба се изтръгвам, дори Даниел не успява да се справи. Влагам всичко в един ъперкът, пръстите ми се трошат, трошат се и зъбите му — той подскача и сяда, а аз вече съм при онази гадина, при онзи мерзавец.

Повалям го, като забивам чело в Аполоновото чело, нахвърлям се отгоре му, блъскам го с разкъсаните си юмруци, омазвам маската с кръвта си — той се опитва да се измъкне изпод мен, рита ме в слабините, вкопчва пръсти в шията ми, но аз не забелязвам нищо — нито болката, нито душенето. От мен изпада вторият пистолет — малък, тежък — хващам го, първия попаднал ми предмет, и започвам да млатя изверга с ръкохватката като с камък, млатя го, без да спирам, по очите, по темето, по носа, по процепа на устата, вбивам, забивам в него маската. Налитат върху мен, опитват се да ме издърпат, а аз продължавам да млатя, млатя, млатя. После смъквам от него лицето му — бяло, натрошено, разцепило се.

Под него е Петстотин и трети.

Край с него. Челото му е счупено, от червената каша стърчи бяла кост. Но аз не мога да се спра. Не мога. Не мога. Петстотин и трети.

Нищо не може да се оправи! Няма да има мир! Няма да има прошка! Няма сега и няма да има! Пукни, гадино! Пукни!

Издърпват ме от него, изгарят ме с шокър, притискат ме към земята.

Би трябвало да се изключа, но не мога; просто ме парализират и аз гледам безмълвно как слагат детето ми при останалите, как Ел вика спецотряд, за да изпрати всичките в интернат, как насочва комуникатора към мен, показва ме на някого, докладва за успеха.

И в тази секунда един от онези, които седят върху краката ми, пада по лице на пода. Жените се хвърлят към децата си, една от тях пада, Ел вдига пред мен малкия пистолет, натиска спусъка.

Откъм края на залата тичат трима. В шлифери; протегнатите им напред ръце подскачат — откати. Един от Аполоновците се хваща за хълбока, друг се премята през глава, скакалците изяждат отлетелите им души, после Ел уцелва и един от хората в шлифери се строполява само на няколко десетки метра от нас. На останалите им свършват патроните, Безсмъртните се хвърлят напред, аз се търкалям по пода, трябва да се изправя, двамата с шлифери са срещу шестима с маски, завърта се вихър.

— Анели! Къде си?! Анели!

Бегло виждам едно познато и непознато лице с плаващи неуловими черти — това същото, в което бях стрелял със засеклия пистолет, това същото, което бяха гледали милиони на барселонския площад.

— Анели!

Рокамора е тук! Намерил ни е. Намерил е Анели.

Той не знае нищо, мисли си, че тя е жива, дошъл е за нея. И сега ще го убият. Ето, някой вече го е възседнал, тикнал е в него шокъра си, души го с лентата на пластмасовите белезници, неговият спътник вече не помръдва.

Събирам цялата си ярост и отчаяние — стига ми колкото да се обърна настрани. И наблюдавам как отец Андре вдига хвърления от мен от мостика автоматичен пистолет. Цели се покрай биещите се, не уцелва, не може да се справи с отката, стреля пак и пак — къде? Не засяга нито един от Безсмъртните, всичко е напразно…

Изведнъж една от прозрачните цистерни се пука като мехур, разпада се на лъскаво кълбо, взривява се като паднала дъждовна капка и цялото видимо пространство се покрива от цвърчащ жив килим. Едрите твари изпълват земята и въздуха, скачат за пръв неочакван път в своя предварително програмиран живот, разтварят крилца, шумят, цвърчат, влизат в очите, в устата, в ушите, стържат с хитина си по кожата ни — египетско наказание, гняв божи.

Съседната цистерна също се разрушава и вече не се вижда нищо.

Аз пълзя — мога да пълзя! — опипом нататък, където е било детето ми. Не знам какво става с Рокамора, с отец Андре, с останалите.

И я намирам, сякаш в мен е вграден навигатор, сякаш двамата сме намагнитени. Прегръщам я, скривам я от гризящите ни скакалци и на сляпо търся укритие, олюлявайки се върху омекналите си крака.

Някаква врата; блъскам я, скривам се вътре — тесен склад.

Разтварям вързопчето. Жива е.

Целувам я, прегръщам я, тя пищи, плаче, посиняла от напрягане. Сядам в ъгъла, люлея я, мажа я със своята и с чужда кръв. По пода скачат опиянени от свобода скакалци — в стената, в тавана, в лицето ми.

Вратата се отваря, някой се появява на прага, отворът се запълва от скакалци.

— Затвори! Затвори вратата! — крещя му аз.

Той скача вътре, дърпа към себе си вратата, мачка налетелите насекоми, заключва, пада безсилно на пода, диша шумно, разтривайки премазаната си шия.

Това е Рокамора.