Дмитрий Глуховски
Бъдеще (24)

Глава XXIV
Време

Раздирам изолиращата лента, с която са вързани краката ми. Вече съм се успокоил. Вече имам план. Намерил съм пролука. Няма да се дам на старостта, няма да позволя на тази плесен да превърне в гнилоч вътрешностите ми и да оглозга лицето ми.

— Законът за Избора, точка десета — разказвам си с бодър глас; нарисуваната усмивка се е отлепила от единия край и виси от устата ми. — Точка десета. „Ако преди настъпването на двайсетата седмица от регистрирана бременност двамата родители на плода вземат решение за аборт и прекъснат бременността в Центъра за планиране на семейството в Брюксел в присъствието на представители на закона, Министерството на здравеопазването и Фалангата, може да им бъде назначена антивирусна терапия, преустановяваща действието на акселератора за стареене.“

Трябва просто да я намеря. Да намеря Анели и да я уговоря да направи аборт. Да я отведа в Брюксел, в този проклет център. Представителят на Фалангата сигурно ще се учуди, но аз нали сега съм хилядник и герой от новините, така че сигурно ще успеем да се договорим мирно и тихо… Но всичко това по-късно, а сега — да се добера до нея; отново я търся.

Една от сто и двайсет милиарда. Как да я намеря?

Защо е записала плода на мое име? Защо аз съм длъжен да плащам за това?

Дори и да не е грешка, ако се е случило шибано чудо и тя наистина е забременяла, защо аз да отговарям за това? Защо тя ме е осъдила задочно и дори не се е опитала да ми пише или да ми се обади?! С какво право?

Значи тя възнамерява да даде живот на малък сбръчкан Ян, а големият Ян да умира? Да изпълзи в някоя пукнатина, в резерват, да виси сред вонящите на пикня старци и да си прекара там отсрочката преди екзекуцията? Защо?!

После първата вълна отминава и аз си спомням Анели — истинската. Нейната усмивка, нашето пътуване до Тоскана, скакалците, претичването през реката сред пръските, булевардите и скаридите в кофичката. Не мога да разбера защо си го направила. Може би Петстотин и трети те е принудил? Точно така — той е. Ти не би го направила сама. Ти знаеш какво рискувах заради теб. Ще ти се моля, Анели. Ще те умолявам. Ти няма да пожелаеш да ме погубиш. Ние не сме врагове. Ще отидеш да направиш аборт, за да ме спасиш.

Петстотин и трети. Той нали е успял да я намери, може да знае къде е тя сега. Ще го притисна и всичко ще се разреши. Сега ще се обадя на Шрайер и…

На вратата се звъни.

— Полиция.

Неловко е да им отварям в такъв вид. Ще има въпроси, на които не ми се иска да отговарям. Трескаво се вкопчвам с нокти в залепените краища на изолиращата лента; трябва да се приведа във вид, преди да посрещна тези момчета, каквото и да искат от мен.

— Чуваме, че сте там! — съобщават ми иззад вратата. — Ще използваме универсален ключ!

— Минутка!

Но те проникват вътре доста преди минутата да е изтекла.

— Какво, по дяволите?! — Скачам със завързани крака, от устата ми все още се клатушка скочът с усмивката. — Какво си позволявате?!

— Ян Нахтигал Две Те? Арестуван сте по подозрение в убийството на Магнус Янсен Трийсет и едно А.

— На кого?!

Те са трима, и тримата се целят в мен с извадените си пистолети. Изглежда, аз съм опасен престъпник. Що за идиотски номер?!

Момчета, преди месец и половина облях с керосин двеста души, но нито един от тях не изглеждаше като Магнус Янсен. И едва ли роднините ще се оплачат от мен в полицията — освен може би в африканската. А освен тях не съм убивал никого.

— Ще дойдете с нас.

Това не е покана. Те разрязват изолиращата лента на краката ми, стягат китките ми с пластмасовите примки на белезниците и ме изблъскват в коридора. Целият блок се пули в мен — отново съм им доставил развлечение. Някой тика пръсти в мен, други ме снимат с комуникаторите си; та аз съм звезда от екрана.

— Нямате право! Аз съм Безсмъртен, хилядник от Фалангата!

С побутвания ме водят към аерошлюза, където ни чака турболет с включен двигател.

— Нямате си представа с кого се забърквате! В комуникатора ми има номер на сенатор. Едно обаждане до министъра… Аз освобождавах Барселона…

— Конфискувай му комуникатора — казва един от полицаите на друг. — Ще го приложим към документацията по случая.

И ми взимат гривната.

— Край с всички вас! С всички! — Аз се мятам. — Когато Беринг узнае за това…

— В Европа всички са равни. — Той маха с ръка, шлюзът се затваря, турболетът отлита към пропастта.

— И в Барселона от вашите дори не раниха никого за разлика от нашите — напомня ми на ухо онзи, който ми извива ръцете. — Вашите се сражаваха със спящи.

Аз омеквам.

— Кой е този Магнус Янсен? Кога съм успял да го убия?

— В къпалните „Извор“. Дълго те търсихме, Никълъс Ортнър Двайсет и едно Ка.

— Фред? — изричам аз на глас.

Абсурд! Те не могат да ми лепнат тази идиотска смърт! Съдете ме за това, че изгорих живи двеста крещящи бандарлоги^[1] и ме оправдайте, защото защитавах жени и деца — но защото се опитах да спася този дебелак? За това, че правих изкуствено дишане на мъртвеца Фред?!

— Той се удави, исках да го спася!

— На нас ни е все едно, момче. Ние те хванахме, вече думата има съдът.

Сега не бива да се явявам пред съда. Не бива да се явявам пред камерите. Часовникът ми тиктака, за три месеца трябва да пресея сто и двайсет милиарда души, нямам нито една излишна секунда!

Затова пък те имат колкото си искат време.

Турболетът лети към шлюза на снежнобяла сляпа кула. Позната ми е — затворът и изолаторът за предварителен арест.

Водят ме по коридора, вкарват ме в стаичка без екрани, някаква безлика мишка едва чуто промърморва обвинението: убийство; член от закона; възможна присъда; после обявяват, че съдът ще бъде дявол знае кога, че във връзка с тежестта на предявените обвинения ще се наложи да ме държат в следствения изолатор, че ако си сътруднича със следствието, това ще бъде взето под внимание, че нея не я интересува защо са ме намерили в дома ми целия омотан в изолираща лента, че личният живот на гражданите си е техен личен живот, че могат колкото си искат да ме показват по новините и да ме награждават, че моите празни приказки нямат отношение към делото, че мога да се обадя, ако искам, на римския папа, по закон ми се полагат три обаждания, но ако продължавам да се държа агресивно, ще бъдат принудени да ме преместят в индивидуална килия и да ми назначат успокоителни препарати, че тя говори напълно сериозно, че търпението й се изчерпва, че ме е предупредила и повече няма да се церемонят с мен и че сам съм си виновен за всичко.

С мен наистина не се церемонят повече.

Събличат ме гол, обливат ме с дезинфектанти като някой въшлив барселонски клошар, а после ме качват с кран по километрова гладка стена с милион врати, излизащи право в бездната. Кранът ме приближава до една от милионите клетки, вкарва ме в индивидуалната ми килия внимателно, вратата се затваря и аз вече стоя в лястовиче гнездо на ръба на километрова бездна; ето откъде не може да се избяга.

Килията е с размерите на домашния ми куб. За да запълня неясно колко дългото очакване, докато назначат дата за разглеждане на моето дело, мога да се взирам в малко екранче, по което вървят новинарски емисии, и аз сядам плътно до него, за да не мисля за това колко тясно ми е тук.

Но аз не възнамерявам да дочаквам глупавия им съд; за всеки ден, в който остана тук, ще остарея със седмица, а времето, необходимо ми, за да намеря Анели и да я уговоря да се избави от зародиша, който се храни с моя живот, изтича.

Незабавно се възползвам от правото си на шибани обаждания и набирам Шрайер. Нямам в себе си личното му ай-ди, налага се да го търся през приемната. Там ме питат за фамилията ми буква по буква, сякаш я чуват за първи път, и обещават, че непременно ще доложат на господин сенатора.

Сядам на пода по турски и чакам отговора на обаждането си. Останали са ми само още две — може би за цялата вечност — така че съм длъжен да ги икономисвам. Хайде де, казвам на Шрайер. Знам, че имаше време, когато ти се опитваше да се добереш до мен, а аз не отговарях — но си имах основателни причини за това. Хайде, узнай от своя секретар педал дали някой не те е търсил, учуди се сдържано и се обади. Та аз съм синът, който никога не си имал, та ти днес ме произведе в хилядник, та ти ме разцелува пред цялото земно кълбо! Да, веднага след това аз опънах жена ти, но ти нали още не си успял да научиш за това!

Разговарям с него наум, после шепнешком, после с викове — но Шрайер не отговаря. Той има държавни дела или скандал с жена си, или е умрял, но този ден така и не ми се обажда.

Нито през следващия.

След два дни се обаждам отново и пак говоря със секретаря му. Той отново записва буква по буква фамилията ми, отново учтиво се учудва, извинява се, казва, че сигурно е забравил да съобщи за обаждането, че този път непременно ще предаде всичко на господин сенатора, изслушва проклятията ми докрай и ми разрешава да се надявам, че просто е станало недоразумение.

Господин сенаторът не ми се обажда цяла седмица. Остава ми само едно обаждане и трябва много внимателно да преценя с кого искам да поговоря за последен път. С Беринг? С Ел? С Петстотин и трети? С Анели? С Фред? Със самия себе си отпреди двайсет и пет години, в интерната?

Идва говорещ хомяк с вратовръзка: съобщиха ми, че искате да поговорите със съдебен представител? За съжаление, засега датата за началото на съдебното производство още не е назначена. Уви, не мога да ви съобщя нищо повече. Вие сте в списъка на чакащите, затрупани сме с работа, не се справяме, при нас има съкращения, знаете, Берниг току-що постигна увеличаване на бюджета на своето министерство, сега издръжката на Фалангата се поема от данъкоплатеца заради заслуги към народа на Европа и решиха да орежат нас, да, уволненията вече се задават, пълен хаос е, така че извинявайте…

Изчислявам колко ми е останало, за да намеря Анели — дните се стопяват. Разбира се, те не могат да отлагат съда до безкрайност, ще ми останат още два месеца — аз, естествено, ще докажа на тези кретени, че съм спасявал Фред, а не съм го давил; те трябва да имат записи от видеокамерите си, просто проклетият „Извор“ плете интриги, не иска да си признае, че при тях хората се давят, а спасителите умеят само да носят труповете, но в съда всичко ще стане ясно — и да съм виновен в нещо, не е точно това. Два месеца. Ще притиснат Петстотин и трети, той ще ме насочи към Анели, а по-нататък — ще успея да я убедя.

Кой знае защо все още съм уверен, че ще успея; макар че си спомням как я посече диагнозата проклятие, как се бунтуваше тя против майка си. Не, на нея й беше тежко, че няма да може да забременее нито веднъж някога в бъдещето, по принцип — а не тук и сега, не от този тип от Фалангата, когото е познавала от седмица, който е командвал изнасилването й и е трябвало да убие любимия й. Не от мен.

Мярка се надежда — може би тя вече е направила аборт? Посочила е мен просто за да се застрахова, а тя самата е отишла в Брюксел, изчистила е всичко там и ме е помилвала? Тя е само на двайсет и пет, за какво й е сега дете, червено вонящо джудже, защо да си превръща корема в търбух, а гърдите — в мехове? Аз не съм ти направил нищо лошо, Анели, пожали ме!

Изпращам й космически сигнал — моля те, опомни се, ти нали също знаеш за десета точка, Рокамора-Цвибел ни я каза пред теб, трябва да си спомняш! Ти даже няма да почувстваш нищо, Анели — те ще направят всичко под наркоза, ти ще заспиш, а когато се събудиш, няма да ги има нито прилошаванията сутрин, нито вечно препълнения пикочен мехур, нито растящия всеки ден корем със седящо вътре същество, което вече те тормози и ще те тормози винаги!

Нека да изляза на свобода оттук и да ми съобщят веднага, че бременността, която ти ми окачи, е анулирана! Че ми оставят моята младост!

Още две седмици — Шрайер се е провалил вдън земя, датата на съда още не е назначена, бръснат ме насила, назначават ми сънотворно, защото не мога да заспя сам. Умножавам всеки ден по седем, всеки ден убива живота в мен, не ми се получава да не помня това. Нима е възможно животът да свършва?

Една нощ ме събужда мисълта, че ще умра. Че Шрайер не възнамерява да ми помага, че му е известно за връзката ми с жена му, че той по този начин ме наказва — без да си цапа ръцете, той все пак е държавен човек и вместо него това ще направи държавата, платени от бюджета палачи, хилядократно забавена гилотина на изпадналото в слабоумие правосъдие.

Едно обаждане. Как да го изразходвам?

По новините казват, че Обществото на народите ще разгледа проект за конвенция на забрана на акселерацията на стареенето — Мендес си гони своето. В този ден трябва да ме изведат на разходка из нарисувана гора с озониран въздух, но аз отказвам — искам да видя това изказване. Току-виж му се получи? Току-виж Мендес съумее да убеди азиатците, събере нужните гласове и погне Обществото? На Европа тогава ще й се наложи да се подчини, международните конвенции са над националните закони. Тогава ще получа шанс.

И аз слушам речта на Мендес в пряк ефир. Аз бях в Барселона, казва той, и видях нещастни хора, които молеха за справедливост и които получиха смъртна присъда. Които молеха да останат млади завинаги и които за това ги наказаха със старост. Сред тях имаше възрастни хора, които акселераторът ще убие за една година, и малки деца, които ще загинат след десет години, превърнали се в сбръчкани старци. Преди петстотин години човечеството, току-що минало през касапницата на Първата световна война, е имало достатъчно мъдрост да забрани химическото и бактериологичното оръжие. Тогава сме осъзнали, че още малко и ще загубим правото да се наричаме хора. Защо петстотин години по-късно ние отново употребяваме бактериологично оръжие, макар и то да не убива веднага, макар и да не поразява масово, а избирателно? Нима преди пет века сме били по-мъдри? По-добри? Как се получава така, че Европа, която нарича себе си цитадела на хуманизма, унищожава собственото си население, подлага на геноцид онези, които я молят за убежище? Акселераторите на стареенето трябва да бъдат забранени днес, дами и господа. Това е решение, което трябва да вземе не Европа, не Панамерика, не Индокитай. Това решение трябва да вземе цялото човечество.

Ръкопляскат му — разбира се, не в онези ложи, в които седят европейските истукани; после на трибуната излизат някакви африканци, извънредният посланик на Гватемала в национален костюм, самурай от Японска Океания; всеки има какво да каже. Те отварят уста, но като саундтрак към картината до мен достига тихо сумтене, детско дишане и звънтенето на моя скенер — това, което чувам, е как дишат упоените момиченца в католическия приют, как действат жените с маски на Атина Палада, допиращи към китката на всяко от момичетата инжектора, как децата спят, нищо не чувстват и нищо не знаят, как тяхното детство и юношество се разтварят в киселина, как превръщат живота им, изпълнен с глупави надежди и мечти, в кошмар, в който те ще се събудят и от който вече няма да могат да се махнат.

Когато говори специалният посланик на Европа — ние бяхме подложени на агресия, решението беше трудно, бяхме принудени, нямахме алтернативи, няма никаква връзка между барселонския инцидент и начина, по който се борим срещу пренаселването вътре в държавата — се улавям, че повтарям шепнешком: „Млъкни, млъкни, млъкни“.

Ще дам своя глас на безделника Мендес. Спаси ме, старче, и спаси всички онези, които някога ще се озоват случайно в нашата щастлива страна, както и всички онези, които инжектирахме в Барселона. Не ми пука за пренаселването, искам да живея.

Обществото бушува, дебатите приличат на ръкопашен бой, гласуването се проваля на два пъти от някакви клоуни, но в края на краищата Мендес губи — зад Европа застават Индокитай и от солидарност — издокаралите се с очила африкански вождове; навярно онези, които Партията е затрупала със стъклени огърлици срещу създаване на лагери за инжектирани на тяхна територия.

Мендес е оскърбен от това потъпкване на общочовешките ценности, на устоите на цивилизацията, на универсалния морал. Европа върви към поп-фашизъм, Хитлер би могъл с успех да приложи талантите си в нейна служба, надвиква той нашите дресирани съюзници. Щастлив съм, че живея във великата Панамерика, държава, в която няма нищо по-висше от правото на човека да си остане човек.

Край на филма.

Разбира се, нашите новинарски коментатори веднага разнищват Мендес и показват на започналите да се намръщват европейци неговата гнила същност: остават му два месеца до президентските избори, съперникът му демократ се придържа към европейските възгледи за поп-контрола, смята системата с квотите за остаряла и несправедлива, Мендес използва трибуната на Обществото на народите, залпът от всичките му оръдия е насочен не против Европа, а против Демократичната партия на Панамерика…

Глупаво беше дори да си представям, че може да постигне успех. И все пак си представях.

Пиша петиция до Беринг, до командващия на Фалангата — Рикардо, настоявам да ми предоставят безплатен адвокат, остава ми само месец, за да намеря Анели, а все още не ми назначават изслушване; започвам да бъркам деня с нощта — в самота между тях няма никаква разлика, по цели денонощия гледам новините и нищо не разбирам.

Най-накрая ми изпращат безплатен държавен адвокат. Ленив задник от онези, които някога са мечтаели да направят света по-добър, и заради това са се навили да защитават всякакви отрепки, но скоро ги е ударило предозирането от трагични истории, изработили са имунитет срещу тях и вече самите те не разбират защо се мъкнат по затвори и съдилища. Този така наречен адвокат мънка някакви глупости за това, че на видеозаписа аз уж чупя ребрата и парализирам сърцето на жертвата с множество удари, че обвинението има основания да смята, че при пристигането в моя басейн жертвата е била още жива и че травмите, които съм й нанесъл, са абсолютно несъвместими с живота. Линията на защитата ще се гради върху това, че убийството е било извършено в състояние на афект; той си бърка в носа и маже топченцата върху леглото ми. После узнава, че съм хилядник на Фалангата, изхриптява, дърпа се, пада на пода, вика охраната, проклина мен, фашистката гад, и обещава, че никога няма да изляза на свобода.

Той излиза, а аз, обезсилен, гледам мяркащите се картинки и размишлявам тъпо за това, че всеки идва на този свят по своя потребност и със свое предназначение; ако опита да прави неща, които не са му свойствени, от това не се получава нищо добро. Аз съм тук, за да погубвам хората, на мен това ми се получава прекрасно, освен това добре си взаимодействам с огъня. И дори да се опитам да съживя някого, пак го умъртвявам.

Във Фалангата бях на точното си място. Само че това място, изглежда, вече е заето от някого другиго; във всеки случай нито Рикардо, нито Беринг, нито Шрайер не забелязват моето отсъствие и не откликват на десетките послания, които им отправям. Сякаш са ме изтрили от базите данни и всички, които са ме познавали, които са ме поздравявали, които са ме поддържали, заедно с онези, които са ме мразели, са примигнали и са отминали нататък — в света без мен.

Никой от моите — нито Ел, нито Йозеф, нито Виктор — не идва да ме навести; навярно им е наредено да мислят, че никога не ме е имало. Дисциплина. Така оставам без братя. Нищо, всички те ме познават от почти трийсет години — имат още триста, за да изтрият това от паметта си.

Дните ми, умножени по седем, изтичат в канализацията; изхождам живота си, издишвам го, изпарявам го през порите на кожата си. Плодът на Анели вече би трябвало да е на осемнайсет седмици, а на мен ми се струва, че е изминала цяла геологическа епоха от деня, в който прикрих с възглавницата брояча на минутите и се триех като сляпо кутре в гърдите й. Още четиринайсет дни — и ще стане късно да ходим в Брюксел. Плодът официално ще стане човек и ще ме свалят от шахматната дъска със сто и двайсет милиарда полета, защото синът ми ще ме изяде.

Последното ми обаждане е до Елен Шрайер — колкото и да е странно, не ми е останал никой по-близък от нея. Тя не отговаря, но аз провеждам задушевен разговор с телефонния й секретар. Елен също не ми се обажда в отговор.

Аз съм в подводница, а екранчето е перископ, през който гледам към земята.

В новините — репортаж за това как Китай усвоява купения от руските власти Източен Сибир. Седя на леглото, наведен към екрана, за да ми изглежда по-голям, и гледам тъпо как трудолюбивите китайци вкарват строителна техника в обезкървените, пустинни земи. Целият Сибир е вечен мраз, дори в по-добри времена плодородният слой не е надвишавал един метър, съобщава нашият кореспондент Фриц Фриш. Някога тук е имало богати залежи на нефт, природен газ, злато, елмаз и редки метали, но към средата на двайсет и втори век техните запаси са били напълно изчерпани, както и на цялата останала територия на Русия. Както е известно, след разпродаването на полезните си изкопаеми Москва е живяла още петдесет години, изсичайки дърветата си, а когато и те свършили, към Китай и Европа били обърнати и реките — цивилизованите страни се развивали бурно и изпитвали остър недостиг на прясна вода. Фриц Фриш се оплаква — екологичният баланс бил нарушен и тук сега е мъртва пустиня. Но китайските колонисти, които усвояват активно дори радиоактивните джунгли на Индия и Пакистан, не могат да бъдат спрени от вечния мраз. После следва интервю с някакъв с дръпнати очи, обещаващ, че тук скоро ще цъфтят градини и ще се издигат кули, после кадри: екскаватори гризат суровата неподатлива земя, наистина всичко е само лед, но китайците явно просто хапват вледенена почва за закуска. Именно тук, в басейна на река Ян, е било направено шокиращо откритие, увлича зрителите кореспондентът. Операторът се катери след репортера към върха на един склон, онзи сочи надолу, в разлома…

Отначало дори не разбирам какво има там.

Някакви сиво-бели буци вместо кафява земя. Почвата се е напукала, отмила се е, склонът се е отворил… И се е оказал огромна могила. Вътре — хиляди човешки тела, облечени с разкъсани роби или съвсем голи… Камерата се приближава, гражданинът на Утопия знае колко е важно понякога да се играе по нервите на зрителя… Хлътнали очи, сива кожа с кървави ивици, обръснати черепи и всичките изнемощели, почти без месо, умрели от гладна смърт или застреляни — операторът с интереса на археолог издирва отверстията от куршуми в гърбовете и главите. Обърнете внимание колко добре са се запазили телата, възторгва се Фриц Фриш, създава се впечатлението, че всички тези хора са умрели току-що, а те са лежали на това място петстотин години! Да, несъмнено сме намерили масов гроб на така наречените зекове, политическите и углавни престъпници, изпращани в Сибир през двайсет и първи, простете, двайсети век от руския диктатор Йосиф Сталин, за да разработват богатите запаси от полезни изкопаеми. И ето, драматично вдига вежди Фриц Фриш, изкопаеми са станали самите клети затворници. Защо те изглеждат така, сякаш току-що са умрели? Аномалия? Чудо? Съвсем не, цялата работа е във вечния мраз, в който са погребани телата, обяснява загадката репортерът. Дори в топлото сибирско лято вечният мраз не се разтопява на по-голяма дълбочина от метър, затова и зековете са в такова великолепно състояние — мразът е изиграл ролята на естествен хладилник! Какво възнамеряват да правят с тази страшна находка новите колониални власти, интересува се Фриц Фриш от главния китаец. О, уверява го онзи, Китай винаги е подхождал към наследството от присъединените земи с изключително уважение. Възможно е в чест на находката да създадем руски етнографски музей в един от небостъргачите, които ще бъдат издигнати тук. Намерените тела ще станат ценни експонати и със сигурност ще привличат туристи, макар че, естествено, на нас те не са ни толкова потребни… Да, да, и нали казвахте, че това не е единствената подобна могила, подхваща Фриц Фриш. О, не, наоколо е пълно с такива, кима китаецът. Предстоят ни още много подобни скръбни находки. Китаецът се покланя, репортерът изрича още нещо многозначително и се прощава със зрителите, десет хиляди души остават да треперят в своя фризер, а аз продължавам да седя пред екрана, почти опрял чело в него.

Това е същият този ден, в който моето дете чудовище навършва двайсет седмици. Същият този ден, след който вече няма на кого да има да подавам апелации.

Продължават да не ми назначават дата за съд — извинявайте, при нас има такива пертурбации, куп народ е уволнен, единствената възможност е да ви освободят под гаранция, но като се има предвид тежестта на обвиненията…

Сумата е такава, че би ми се наложило да се превивам от работа цял век, за да я събера, а аз вече не разполагам с век. Чакайте, казват ми, чакайте, ето ви успокоително, за да ви е по-лесно да чакате, пийте, пийте го и престанете да крещите денонощно, иначе ще изключим екрана ви.

После в новините се промъква, че вирусологът Беатрис Фукуяма, арестувана за създаване на нелегални модификатори на остаряването, е била похитена от неизвестни лица от кулата на Европейския институт по геронтология, където е работела в последно време в рамките на сделка със следствието… Заподозрени за похищението са бойците от Партията на живота, която в последно време все повече и повече… Коментар на някого от полицията: отдавна е време да престанем да се церемоним с тези терористи, напълно очевидно е, че когато в лапите им попада учен от такава величина, мотивите им са най…

Освободили са я, съобразявам аз. Нашите са я затворили, за да прави някакви разработки за тях, искат да изстискат от нея всичко, преди старицата да пукне, а хората на Рокамора са я измъкнали оттам. Радвам се за Беатрис — може би тя ще успее още да види небето, някой град, може би ще я изведат от континента… Жалко, че аз не представлявам никаква ценност за тях, жалко, че не представлявам никаква ценност за никого — и затова ще умра в тази шибана воняща дупка!

Обзема ме такъв пристъп, какъвто никога по-рано не съм имал; нахлуват надзирателите, увиват ме в чаршафи, натъпкват ме с успокоителни и вкарват в черепа ми огромна допотопна микросхема, която стърчи от мен във всички посоки и по която електроните пълзят като охлюви в лабиринт; пришиват към езика ми нещо чуждо, той съвсем престава да ме слуша — просто заема място в устата ми.

Къде си сега, Анели? Къде си, Анели? Къде?

Гледам в плоската възглавница, представям си я със закръглен корем; интересно дали е пуснала косата си, дали е сменила прическата си отново на онази, която се харесва на Рокамора?

Защо постъпваш така с мен? Какво лошо съм ти направил? Исках ти да живееш, Анели, двамата да живеем заедно… Бях готов да остана в Барселона, бях готов да я обикна заради теб, и нищо че усещах това за кратко време — ден-два — та нали ние с теб прекарахме заедно малко повече от седмица.

Ти нали се вмъкна вътре в мен, Анели — ти собственоръчно стискаше и отпускаше сърцето ми, ти мачкаше артериите ми и караше кръвта ми да се движи, когато си искаше; ту заставяше главата ми да натежи, ту я изпразваше и преливаше всичко от нея в други съдове; ти парализираше белите ми дробове само като се докоснеш до мен — и когато ме пускаше, отново ми позволяваше да дишам; ти слагаше направо в зениците ми диапозитиви със своето изображение и аз никого, никого и нищо не можех да видя; освен теб. Ти беше моята централна нервна система, Анели, и аз мислех, че без теб няма да мога да дишам, да усещам, да живея. Как да нарека това чувство?

Познавах те за по-малко от две седмици, Анели. И за тези две седмици забравих себе си.

Ти ми показа свободата.

Така и не успях да избягам от интерната, Анели, и според условията на освобождаването ми съм длъжен винаги да се връщам, за да нощувам в него. На теб ти се е наложило да продадеш тялото си, за да съхраниш душата си — нали ти вярваш в нея. Гледах те със завист и възхищение, защото аз самият мога да се гордея само с това, че съм запазил тялото си, а моята душа е залежала стока, никой не я купи.

Така и си останах в килията. Пъхнах крака между прътите — и така си ходя, мъкна я със себе си и свикнах да живея така, и се научих да не виждам решетките, които се мяркат пред очите ми. И едва когато исках да се притисна към теб, се опрях в тези решетки.

Едва тогава поисках да изляза навън. Но не разбирам.

Защо ти ме съблазни, обеща ми свобода — и ми взе всичко, което имах? Защо всяка секунда отдавам седем секунди от живота си — за да можеш ти да останеш такава млада, такава жива? Това е несправедливо, Анели. Ти ме вкара в капан. Твоята свобода е видение, мираж. Аз се търкалям в пашкул от паяжина, а ти капка по капка изсмукваш от мен сока, жизнената ми сила.

Пуснете ме.

Лежа на леглото, спуснал надолу отметната си назад глава, и гледам новините надолу с главата. Преобърнатият Тед Мендес печели изборите в преобърнатата Панамерика. Демократите, които са защитавали европейския модел — „безсмъртие за всеки“ — след приключенията на Мендес в Барселона и онази героична битка, която той проведе в Обществото на държавите, са посрамени, преобърнати милиони излизат на преобърнати демонстрации, призовавайки да не се превръща преобърнатата Панамерика в преобърната Европа. Мързи ме да сменя ракурса, за да се порадвам сериозно за човека. Преобърнато влизане в длъжност на преобърнатия президент. Мендес показва с пръсти преобърнатия знак за победа. Хепиенд. Повръщам.

Повръщам убежденията си, романтичните си заблуждения, повръщам остатъците си от вяра в Шрайер, във Фалангата, в Партията, в пройдохата Мендес. Как, по дяволите, се получава така, че всички излизат победители от безмилостната им схватка? Рокамора се сдобива със световна слава и си връща Анели, Беринг стерилизира Барселона, Шрайер изкрънква държавни пари за издръжката на Фалангата, Мендес печели шибаните си избори, рейтингът на Партията непрекъснато расте!

Само аз изгубих. Аз и още петдесет милиона жители на Барселона. Онези момиченца, които убивахме в съня им.

После вече не се случва нищо. Всеки ден — три еднакви кадъра: аз лежа на леглото и гледам в тавана, аз си взимам дажбата от разносвача, аз пия хапчета. По-нататък всичко е слято в цикъл — лежа на леглото, взимам си дажбата, гълтам хапчета, лежа на леглото, взимам си дажбата, гълтам хапчета, лентата се върти все по-бързо, по-бързо, по-бързо, дните кадри се сливат ведно: лежа на леглото, лежа на леглото, лежа на леглото, дългите ми коси се сплитат, прорастват като корени във възглавницата, привързват ме към леглото, новините не млъкват нито за минута, но аз не ги чувам и не ги виждам, аз пребивавам в постоянна треска; търся Анели на Барселонския площад, проверявам лицата едно след друго, преобръщам заспалите върху паважа на площад „Каталония“, търся Анели сред хилядите бързащи пътници в блъсканицата пред някакви непознати хъбове; търся я на разкошните острови покриви, където за такива като мен входът е забранен; търся я, изнемощявам, отслабвам — и по някакъв начин виждам как в корема й расте, подхранва се с моите сили странно създание с огромна глава и зашити очи и с тези свои очи то ме усеща и разбира, че аз искам неговата смърт, и гони Анели нататък, нататък, надалеч — макар че може би тя самата иска да бъде намерена, но то я командва, то я владее — и Анели, която току-що е била само на крачка от мен, отново изчезва, а аз съм длъжен да я преследвам, да тичам след нея в странни чужди земи, където няма слънце и няма вода, където е суха мъртва пустиня, където от студената безплодна почва не може да излезе нито стръкче, но аз кой знае защо копая там, търся я, къде си се скрила тук, излизай — и разкопавам тях, тези нетленни мъртъвци, умрели вчера и преди петстотин години, на тях дори очите не са им посърнали; отворени са, блестят, гледат; а защо имате такива ивици, откъде са? — а, това са въшки, въшки и чесане, мислехме, че сърбежът ще отмине, когато умрем, мислехме, че болката от куршумите ще отмине и гладът също, но не минава, разбираш ли?; а не сте ли виждали тук красива девойка с чудовище в корема — не, не сме виждали, но ти не тичай, не я търси, остани с нас, братко, ти нали неслучайно си ни намерил, ти вече не си техен, ти си наш, в тебе също има смърт, макар и да бяга, да се крие, а ти се успокой, охлади се, ела при нас, ние ще се отместим, почеши ни засега гърбовете, ние не можем да ги достигнем сами, а мъртвите въшки ни хапят, ти не се бой от нищо, настанявай се и се приготви, няма да почувстваш разлика, всичко е същото, тук при нас е вечен мраз, при нас хората не се променят, все така ще я обичаш, любовта нали и тук е същият сърбеж, същият глад; не, не искам при вас, аз съм жив, аз съм топъл, имам си работа, трябва да успея — глупости, нямаш никаква работа, ти какво, не разбираш ли, че цялото ти тичане, цялата суета — това е нещо излишно, че ти си вече мъртъв, а нали мъртвите са истински Безсмъртни, не като вас — само по името, ти нали идваше при нас, при нас, а не при своето момиче; интересно, кога съм умрял? — ами тогава, тогава, когато смъртта те целуна; аз не помня такова нещо, това е някаква глупост, тръгвам — не, няма да тръгнеш и това изобщо не е глупост, нима си забравил този ден, когато всичко започна, когато се отправи от любовна мъка в проклетите къпални и изпратиха при теб мъртъв човечец и човечецът помоли да го целунеш — по устните, силно — и ти не му отказа и го целуна, а той целуна теб, ето тогава и си се отдал на смъртта, тогава се е заселила в теб, така че сега, юли или не, трябва да се умира, така че стига си увъртал и побързай, защото при нас също има пренаселване, както и при вас, днес има местенце, а утре вашите и оттук ще ни изгонят, ще построят кули и тогава вече няма да има покой, ще направят от теб чучело за етнографския музей; не, не, не, не — е, добре, разходи се още малко, щом си такъв упорит, така или иначе ще дойдеш при нас, само че първо си помисли, преди да тръгнеш, нищо ли не си забравил, ти нали искаше да ни попиташ нещо, не за твоето момиче с корема, а друго, за друго, макар че те много си приличат; и какво е то? — ами за майка си!; наистина кажете ми вие там, в земята, не сте ли виждали моята майка?

Дзън!

Закуска!