Дмитрий Глуховски
Бъдеще (23)

Глава XXIII
Прошка

Тя повика охраната.

Не възнамерявах да й правя нищо, нужно ми беше само да ми каже истината, да ми каже какво знае. А тя само мънкаше нещо, мънкаше и хленчеше и по никакъв начин не можех да получа от нея онова, което ми беше необходимо да чуя. А и не съм я бил — само я зашлевих веднъж с длан по бузата, запратих я на пода и това беше всичко. Всичко.

Елен ми позволи да избягам — асансьорът дойде празен, портиерът го нямаше на мястото му. Но ако тя размисли, мен така или иначе ще ме намерят, където и да е. Така че не се крия — прибирам се вкъщи. Вървя и гледам разпятието, което съм оставил в дома на Шрайер, но което продължава да виси пред очите ми.

Кой е Ерих Шрайер? Каква ми се пада жена му?!

Ще изясня това. Така или иначе ще го изясня. С набег или хитрост, с шантаж или откровен разговор. Ще изясня защо сенаторът разиграва тази гнусна комедия, наричайки ме свой син, защо ми се обажда секунди след като съм потърсил данни за майка ми и защо в дома му се съхранява този шибан кръст.

В края на краищата аз сега съм хилядник, напомням си, докато отварям вратата на куба си. Хилядниците си имат свои привилегии. Ззззз.

Всичко се случва толкова стремително, че не успявам да разбера нищо. Просто чувам жуженето на шокър — само за миг — и цялото ми тяло е обхванато от гърчове, болката е дива, после потъвам надолу с главата в някаква мътилка.

Правя прорез в срасналите ми се клепачи и бавно го разширявам.

Черепът ме цепи. Колко ли време е минало?

Лежа в леглото си, ръцете и краката ми са завързани, устата ми е залепена — да речем, със скоч — не може да се отвори. Светлината е загасена, свети приглушено само картинката на домашния ми екран — тосканските хълмове в ранното лято.

В краката ми седи човек с маската на Аполон и черна безформена дреха.

— Събуди ли се, момченце?

Моментално го разпознавам, макар че откъснатото ухо е скрито под качулката.

Хвърлям се с цялото си тяло да го ритна със завързаните си крака, да го ударя с глава — но вместо мускули имам замразена кайма и се просвам като дюшек на пода. Лежа с лицето надолу, муча, извивам се, опитвам се да разкъсам омотаната няколко пъти около китките ми изолационна лента, да прогриза дупка в скоча, който вони на някаква евтина химия.

— Смешно се мяташе — казва ми Петстотин и трети. — Много ми се иска да те думна още веднъж, но трябва да поговорим.

Ще съжаляваш, крещя му аз. Как посмя да нахлуеш в дома ми! Да нападнеш друг Безсмъртен! Хилядник! Очаква те трибунал! Мерзавец! Гадина! Вече не сме в шибания интернат!

Но всичките ми вопли си остават в устата ми.

— Отдавна беше време да се видим. Последния път се получи малко набързо, а? А ние трябва да си поговорим.

И в гласа му има нещо зловещо, такова, че изстисквам всичко от замразеното си месо, усуквам се като вретено и някак си успявам да се превъртя по гръб — само и само да виждам какво прави той там.

— Не се шашкай — казва ми Аполон. — Нямам предвид това. Ти вече не ми харесваш.

Стържене; Петстотин и трети разкопчава раницата си — черна, обикновена, същата като моята. Вади нашите инструменти. Скенер. Инжектор.

— Детската любов отмина — сумти той. — Ти си станал възрастен и уродлив. Станал си хилядник. Така че разговорът ни ще бъде делови.

Той се приближава, стъпва с релефната си подметка върху гърлото ми, натиска го и издърпва с ръка ръкава ми. Оголва китката ми!

Той не може! Не може! Ако някой узнае… Ако доложа на Шрайер… На Беринг… Ти нямаш право, твар!

Той проверява инжектора — зареден е; допира жилото му към вената ми. Аз се дърпам — отчаяно, нелепо, безсилно. Махни това, гадино! Гнида! Изрод!

— Дикцията ти не е много наред — забавлява се той. — Но аз и така те разбирам добре. Нямам право, а?

Кимвам му настървено изпод обувката му.

Толкова ли е просто да дойде при мен и да ми инжектира акселератора?! Не. Той блъфира. За това нещо — със сигурност трибунал! Ще те пратя в раздробителя! Сам ще натисна бутона! Ще станеш на прах, на паста, разбра ли, гад?!

Петстотин и трети натиска малко по-силно; адамовата ми ябълка се сплесква, пред очите ми причернява, аз вече се гърча, а не се дърпам и той леко ме отпуска.

— Обаче аз имам, момченце. Имам. Невероятно, но факт.

Той хваща скенера, допира го до ръката ми. Дзън-дзън. Ухапване от комар.

— Ян Нахтигал Две Те — произнася скенерът. — Регистрирана бременност.

Петстотин и трети щрака с пръсти; на ръцете му има тънки ръкавици.

— Невероятно, но факт — повтаря той.

Стаята става с размера на главата ми — свива се към мен като някакво древнокитайско устройство за изтезания, намокрена във вода кожена торба, която изсъхва пред очите ми, свива се, облепва ме и ме удушава.

Парализиран съм, сякаш Петстотин и трети още веднъж ме е ударил с шокъра.

Регистрирана бременност, повтарям си аз. На себе си.

Лъжа! Това не може да бъде! Как?!

— Как? — пита вместо мен Петстотин и трети. — И на мен ми е интересно. Как? Героят от освобождаването на Барселона! Хилядник! Как?!

Той е нагласил това по някакъв начин! Скенерът е хакнат, пренастроен! Петстотин и трети търси начини… Повод… Но защо? Защо той просто не ме удуши тук? Защо?!

Потиснатите от шокъра нервни окончания постепенно се оправят — ръцете и краката ми стават мои. Трябва да изчакам… Да изчакам и… Да го хвана за шията. Да го стисна с колене. Ще разполагам само с един опит.

— И на чие име е регистрирана бременността? — пита Петстотин и трети.

— Анели Валин Двайсет и едно Пе — отговаря му скенерът.

— Тадам! — пропява Петстотин и трети. — Изненада!

Анели?! Анели?!

Това е измама, това не може да бъде, та тя е пуста, безплодна, та нали пред очите ми…

— ДНК анализ за установяване на бащинство — нарежда Петстотин и трети на скенера, като отново притиска прибора към ръката ми.

Проверката отнема секунда.

Каквото и да изврещи тази дяволска машинка, всичко това е незаконно, той не може да нахлува тук без повикване, той е длъжен да доведе със себе си звеното си, свидетели, това е произвол, с мен не бива да се отнасят като към обикновен смъртен, не бива!

— Потвърдена е генетичната връзка с плода.

— Съгласно пета точка от Закона за Избора при своевременна регистрация на бременността жената има право да запише бъдещото си дете на свое име или на името на бащата на това дете, ако ДНК тестът потвърди бащинството — цитира Петстотин и трети. — Както е в нашия случай.

Лъжа! Всичко това е лъжа! Машинации!

— А съгласно точка пет-три, ако детето се запише на името на бащата, инжекцията с акселератор се прави на бащата. Всичко е правилно, нали?

Не! Да не си посмял да правиш това! Махни това от мен!!!

— Ммммм!!!

— Всичко е правилно, момченце. Аз и сам го знам.

И той натиска бутона.

Ужилва ме отново — не болезнено, почти незабележимо, не успявам да вместя случилото се в главата си. Той отстъпва, а аз се извивам, търкалям се по пода, напъвам се да го изритам, мятам глава, съпротивлявайки се на това, което вече се е случило.

— Ами ето — казва ми Петстотин и трети. — Ето че сега с теб сме квит. Мир?

И той с кратък замах ме изритва с бутонка в челюстта — зъбите ми скърцат и се раздробяват, езикът ми мляска в гореща ръжда, пред очите ми е притъмняло. Муча, опитвам се да се скрия под леглото, ровя с език из кашата от костици, преглъщам кървави сополи.

Но Петстотин и трети ме намира, вдига маската си, пробожда ме със зелените си очи, навежда се над мен, притиска с лакът главата ми към пода и горещо шепне в ухото ми:

— Е, какво, глист? Прощаваш ли ми сега? Ти си мислеше, че всичко ще стане по друг начин, нали? Мислеше си, че няма да се видим повече, а, гадино? Нищо… Нищо… Бих ти строшил врата, но ти, лайно, не заслужаваш такова нещо… Ти нали си добър, а? Постъпваш правилно… Аз сега си тръгвам… А ти продължавай да живееш… Ходи на работа… Докладвай за успехите си… Не се бой, на никого няма да кажа, че си инжектиран… Чаках това твърде дълго, разбираш ли? Чаках го шибано дълго време… И сега искам да разтегля удоволствието… Да видя как ще боядисваш прошарените си коси… Как ще маскираш бръчките си… Как ще лъжеш своите татковци от Партията… Началниците… Как ща остаряааваш, ще се разпааадаш, как ще се стесняваш да се разсъбличаш пред твоите хора в бордеите… Как ще развиваш кариерата си, глист… И ще умираш бааавно… Какъв номер ще бъде, а? Но ти също не разказвай на никого. Това ще бъда наша обща тайна — че ти си развратник, щастлив татко и че остаряааваш… Не казвай на никого… Ако те пъхнат преждевременно в раздробителя, ще се разстроооя…

Стягам се, дърпам се и го измлатвам със слепоочието в носа. Върху мен покапва нещо горещо; изглежда, съм го разбил.

— Кучи син… — гъгниво се смее той и ме изритва по ребрата. — Ама че кучи син… Знаеш ли какво? Няма да го оправям. Това е като ухото. За да не забравям за теб. Когато пукнеш, тогава ще го ремонтирам.

Петстотин и трети ме хваща за ушите с двете си ръце, дърпа ги, чува се хрущене, той обръща лицето ми нагоре. Прекарва показалеца си под носа — там всичко е черно и блести от свежа кръв — и я маже като мастило върху изолиращата лента, с която е залепена устата ми.

— Ето. Сега отново ми харесваш. Като в детството.

Той прибира в раницата си скенера, инжектора, маската.

Гъгниво се кикоти, пускайки от разбития си нос червени мехури, и хлопва вратата. Аз оставам сам, на пода, да плакна устата си с кръвта с отломки от зъби, да докопам с език пречупените остри краища, да усуквам крака и да се опитвам да напипам с непослушните си пръсти прилепналия край на изолиращата лента. Мисля си за Анели. За това дали е възможно всичко онова, което беше казал Петстотин и трети. За това защо тази кучка ме е предала. Записала е ембриона на мое име, за да избяга с Рокамора?

Или това е блъф? Цялата история е блъф? Просто той е решил да ме накара да напълня гащи от страх? Заредил е инжектора с някакъв боклук, прочете ми откъси от Закона, тегли ми един бой — и това е всичко! Шега!

А? Може би е така? Може би нищо няма да се промени? Може би ще продължа да живея като преди?

Ти не може да си забременяла, Анели! Не може да си забременяла от мен! Аз сам чух как майка ти казваше, че твоите вътрешности са разкъсани и мъртви!

Тя не може да е забременяла!!!

Мятам се, мятам се, опитвам да седна. Не се получава. Не мога да се откъсна от пода, да дам команда на домашната ми система да повика „Бърза помощ“ или полицията. Защо?

Въртя се, въртя се, докато не изразходвам всичко във себе си, а после изпадам във вцепенение и гледам в тъмнината. Попадам в интерната. В сънищата си винаги попадам в интерната; може би защото не би трябвало да съм излязъл от него.

През последната година престават да ни мъчат и дресират — в края ни чакат дипломните изпити и от нас се иска само да учим. Този, когото го скъсат на дори един, остава да повтаря годината и попада в чужда десетка при необучени злобни дребосъци. Тези, които си вземат всичките, ги подлагат на следващото изпитание. Казват, че то е просто. Не по-трудно от обаждането. Не по-трудно, отколкото да се назубри историята на Европа от Римската империя до победата на Партията на безсмъртието, отколкото да се устои в три боксови мача и три срещи по борба. Но на изпитите можеш да се явяваш до безкрай, а през изпитанието ти се позволява да минеш само веднъж. Провалиш ли се — никога не излизаш оттук.

От деня, в който взеха Седми, мястото му е пусто. Запълват дупката едва в първия ден на последната ни година — довеждат новак.

— Това е Пет-Нула-Три — представя ни го ръководителят. — Три години подред не може да си вземе изпита по език и алгебра. Надявам се, че при вас ще се почувства като у дома си. Не се дръжте зле с него.

Зевсовите отвори за гледане са обърнати към мен и ясно долавям подигравката, скрита зад слепените устни на композитния бог.

Петстотин и трети — той е на осемнайсет — е двойно по-широк от мен в раменете, ръцете му са хълмисти като наяли се питони, отхапаното му ухо е залято с виолетова боя и изглежда като някакъв чужд орган, нечовешки, странен и неприличен.

— Здрасти, глист — казва ми той.

Минали са три години от деня, в който ме пуснаха от сандъка. През цялото време Петстотин и трети се правеше, че смъртната присъда, която ми е дал, е отменена или отложена. Неговите слуги ме игнорираха, аз самият изобщо не се мярках пред очите му. Знаех, разбира се, че Петстотин и трети има проблеми с изпитите — на всяка първа проверка от нова учебна го търсех сред по-големите. Винаги десетката му беше завършвала, а той си беше оставал. И така докато класовете ни не се изравниха.

Ръководителят си отива.

— Кой тук е главатарят? — пита Петстотин и трети останалите, без да поглежда никого.

— Ами аз, ’що? — откликва Триста и десети и се хваща за разбитата си устна. Кърви силно — кръвта се лее направо между пръстите му, това е напълно достатъчно, но Петстотин и трети добавя и коляно в слабините му.

Деветстотният — той е по-едър от Петстотин и трети, но дебел — се опитва да му отвърне с по мечешки тежък и непохватен удар, но Петстотин и трети хваща ръката му и я извива до хрущене.

— Равнявайте се на Седем-Едно-Седем, гниди. — Той изтрива в панталона си омазаните си с кървави сополи кокалчета. — Той ме знае. Знае, че ако някой си отвори устата срещу мен, край с него. Така ли е, глист?

И пред всички ме хваща през панталоните за топките. Стиска със стоманените си пръсти, болката е такава, че всеки момент ще припадна; ръцете ми висят, по нервите ми дълбае зъболекарска машинка, изгарям от срам.

— Така е! Така е! — крещя аз.

— Ти какво си такъв тъжен? Усмихвай се! — Казва ми той, озъбвайки се, и стиска скротума ми така, че топките ми всеки момент ще се пръснат. — Та аз си спомням какъв веселяк си!

И аз се усмихвам.

— А ти какво си се опулил? — Петстотин и трети ме оставя и забива на Деветстотин и шести един шамар по врата — слаб като на дете, просто за да го унизи. — Искаш ли да бъдеш моята кукла?

Сто шейсет и трети се хвърля върху него — но онзи е тройно по-як и силата в ръцете му питони само се увеличава от всеки халосан, всеки повален. И ето че Сто шейсет и трети стене, повален на пода и хванал се за гърлото си. Останалите клюмат, извръщат се от своите, мърморят нещо.

Така Петстотин и трети става нашият главатар. Така започва последната ми година в интерната. Най-важното е да се доизуча, най-важното е да си взема изпитите. Да изтърпя само една година, да се измъкна оттук и никога повече в живота си да не видя тази твар.

Само една година.

Така си мисля, докато старшият ръководител не ни обяснява същността на заключителното изпитание.

— За тези години интернатът стана вашето голямо семейство — диктува той, строил пред себе си всички десетки, на които им предстои да се дипломират. — Вие се отрекохте от престъпниците, които се наричаха ваши родители. Нима сега ще останете сами? На човек му е тежко да бъде сам във външния свят! А? Не си струва да се боите. С вас винаги ще бъдат най-близките ви хора. Момчетата от вашата десетка. Интернатските десетки стават звена на Фалангата. Вие винаги ще се биете рамо до рамо. Цял живот. Ще си помагате един на друг, ще делите радости. Жени… — Той провлачва тази дума и не бърза да продължи, знаейки каква сила има това обещание. — Жените ще си ги делите всичките. Но разбира се, никой няма да поиска да бъде свързан за цял живот с човек, който не му се харесва. Интернатите са устроени справедливо, както и Фалангата. Вие винаги трябва да сте уверени в момчетата от своето звено. Винаги. Последното изпитание е такова: когато си вземете изпитите, всеки от вас трябва да ми каже дали всички в неговата десетка трябва да излязат оттук. Ако против някого има дори един глас, този човек ще остане тук завинаги. Много е просто, нали? Смятайте го за игра.

Много е просто — сега ние всичките сме заложници на Петстотин и трети. И аз нямам никакви шансове да се измъкна оттук — освен ако не му угаждам във всичко.

— Кой е умникът при вас? — изхрачва се той, когато ни събира в коридора преди лягане. — Ще ме учи на шибания език и шибаната алгебра. Това ще му спаси задника. Е?

Трийсет и осми вдига ръка. Сто петдесет и пети също. Единият иска да си спаси задника, другият — да се подмаже на главатаря.

— Един е достатъчен. А ти — Петстотин и трети навива една ангелска къдрица на загрубелия си пръст, — ти ще ми свършиш работа за друго. И още ти. — Той протяга към мен устните си, свити на тръбичка.

— Я се разкарай!

Ударът е с такава скорост, че болката не успява да го последва; първо се просвам на земята, светът се обръща надолу с главата и едва след това ме застига тежкото кънтене в черепа.

— Недоволен ли си от нещо? А? — крещи ми Петстотин и трети, смазвайки ребрата ми. — Хайде, усмихни се, лайно! Усмихвай се! Усмихвай се!

И аз се усмихвам.

Усмихвам се, когато той пред всички съблича Трийсет и осми и го кара да пълзи на колене до банята — защото на Петстотин и трети му се струва, че не ми е достатъчно весело. Усмихвам се, когато го уча на история.

— Харесва ми твоята усмивка — казва ми той. — Искам да виждам около себе си щастливи лица, глист, а ти вечно си с кисела физиономия. Усмихвай се по-често.

Няма къде да се скрия от него. Всички ние няма къде да се скрием от него. Та нали това е собствената ни десетка. Нашето бъдещо звено. И Сто петдесет и пети го учи на език, и Трийсет и осми го обслужва, и Триста и десети си завира главата в пясъка, и Деветстотин и шести крие себе си — истинския себе си — в калъф. А аз се усмихвам.

Той ме учи да се усмихвам, когато съм бесен. Да се усмихвам, когато ме е страх. Когато ми се повдига. Когато ми се иска да умра. Когато не знам къде да се дяна. Работи упорито над мен един месец, втори, трети и аз постепенно си изработвам нов рефлекс. Обучението ни върви успешно, докато той не измисля нещо ново.

— Разкажи ми как те взеха от семейството ти — моли ме той веднъж преди отбой. — Че ми е скучно. Разкажи за мама, за тате.

— Я се разкарай.

И той ме извлича в коридорите. Ръководителите, сякаш нарочно, ги няма. Петстотин и трети ме държи за косите и ме шамари по бузите — пляс, пляс, пляс — нареждайки:

— Ти не можеш да имаш тайни от мен, глист! Забрави ли? Забрави ли, че присъдата ти беше произнесена още тогава? Всичко ще правиш, всичко ще казваш. Разбра ли? Всичко!

— Разбрах!

— Какъв си такъв тъжен? — Той ме удря все по-силно, все по-сочно. — Усмихвай се! Та ти по-рано беше усмихнат! И помни — ти никога няма да излезеш оттук. Е? Усмихвай се!

Не мога да му угодя. Не мога да измоля прошка от него. Не мога да му дам ново ухо вместо отхапаното. Той ще се освободи от интерната, а мен ще ме остави тук вовеки веков.

Не мога да се справя сам с него и няма с кого да вляза в заговор. Той ни е раздробил, унижавайки всеки един поотделно и принуждавайки всеки от нас да иска сепаративен мир с него.

И отивам при Деветстотин и шести.

— Не мога повече.

— Аз също. — На него не е нужно да му се обяснява нищо.

Той дружи с Триста и десети, а на мен все още са ми останали някакви връзки с Трийсет и осми; Двеста и двайсети, доносникът, който ме предаде на него, сега не е на почит — той е длъжен да гъделичка петите на командира преди лягане, Петстотин и трети не иска да му търси друго приложение, и доносникът е обиден. Триста и десети довежда Деветстотния, който си таи своя обида от първата среща. Сто шейсет и трети го вербувам сам — той напира да отмъщава; само да не ни издаде, преди да е настъпил моментът. Останалите идват сами.

Разпределяме си ролите: Трийсет и осми примамва Петстотин и трети на среща, Деветстотин и шести стои на пост, Триста и десети командва операцията.

Хвърляме се върху нашия главатар смело — осмина, в тоалетната — и го пребиваме диво, страшно. Трошим му пръстите, късаме му хрущялите, млатим го по ребрата, по бъбреците, по лицето, захвърляме го да умира на пода.

Когато ръководителите се опитват да узнаят какво се е случило, ни оправдава Двеста и двайсети. Вярват му — в края на краищата той изрядно им е докладвал за нас дълги четиринайсет години.

В лазарета Петстотин и трети заздравява бавно. Изпълзява оттам след месец и половина бесен. Веднага се нахвърля върху мен. Той го има онзи животински усет.

Но през това време ние станали точно онези, които е искал да направи от нас старшият ръководител. Повече от десетка. Повече от бъдещо звено. Семейство.

Всички се хвърлят да ми помагат. Петстотин и трети го унищожават, размазват го и той отново изчезва в лазарета. А когато се връща при нас — след още месец и половина — не можем да го познаем.

Той вече не се опитва да закача никого. Мълчи, оградил се с учебници, виси в кинозалата, стои отделно от другите. За трите месеца в болницата мускулите му са атрофирали, стопила се е цялата му надутост, погледът му е угаснал. Само зубри уроците си — отчаяно сам.

Когато всички като че ли забравят какъв е бил по-рано Петстотин и трети, той моли Триста и десети да ни събере всичките.

— Момчета — приглушено и някак неловко произнася той, свил се в ъгъла прегърбен, безух. — Аз сам съм си виновен за всичко. Държах се като гадина. Като изрод. Вие тук си имате своя десетка. Свои правила. Не биваше да се пъна да ви командвам. Накратко, не съм прав. Моля ви, момчета. Извинявайте. Вие ми дадохте урок. Научих го. Наистина.

Всички мълчат, никой не иска дори да го поглежда. На всички им е ясно за какво е цялата работа. До изпитанието остава само месец. Ако Петстотин и трети по някакъв начин си вземе изпитите, то неговата кожа е в ръцете ни.

— Я се таковай — казвам му аз.

Той примигва, преглъща — но не се предава.

Идва при всеки от нас. Извинява се. Уговаря. Кланя се. Обещава. Измолва извинение — и глас от Триста и десети, Сто петдесет и пети, дори от Трийсет и осми. Вика мен.

— Чуй ме — куцука той подире ми в коридора. — Седем-Едно-Седем! Почакай! Почакай, де! Хайде! Моля те!

Обръщам се, изправям се срещу него.

— Наистина се извинявам искрено. Аз съм лайно. Но и ти също — сам знаеш какво направи с мен! Всичко се случва, нали? Интернат е все пак! Всички са като зверове. Ти, аз… Мир? — Петстотин и трети ми подава ръка.

Усмихвам му се.

Но той не се отчайва — лепва се за Деветстотния, за Деветстотин и шести, за Сто шейсет и трети, за Двеста и двайсети… Всички разговори в десетката ни са за него. Да му простим?

— Ти наистина ли няма да го пуснеш? — шепне ми веднъж Триста и десети.

— Той ще пукне тук.

— А той нали също има право на глас. Също като нас. Той може да остави всички ни тук. Всички. Разбираш ли? Завинаги. А ни остава само месец до свободата.

— Ти какво, искаш цял живот да си в едно звено с него?

— Не! Аз — не!

— Забрави ли как те преби? А? Или това ти хареса?

— Мамка му — мръщи се Триста и десети. — Но разбери… Та той може да ни… това… шантажира. А той моли, уговаря, унижава се…

— Ако ще и да ни духа! Закриваме темата.

Две седмици преди изпитите на Петстотин и трети му се удало да уговори почти всички от нашите; с него отново разговарят, пускат го на общата маса. Той не наглее, за всичко се допитва до Триста и десети, нашия справедлив крал, а в моя посока изпраща сигнали на вина и смирение.

— Прости му — казва ми Деветстотин и шести. — Прости му.

— Остави ме на мира! — Свалям ръката му от рамото ми. — И теб ли те е купил?

— Аз заради теб. Ти си ми приятел. Ще ти бъде по-леко.

— Ще ми бъде по-леко, когато той пукне, ясно ли е? Жалко, че не го убихме от бой.

— Чуй ме. — Деветстотин и шести ме спира. — Та той е жив човек. Как да го оставим тук? Завинаги? Тук не бива да се оставя никой…

— Жив човек съм аз! Аз! А той е гадина!

— Ти също си жив. На себе си прощаваш ли?

— Ти не знаеш какво е станало! Какво стана, когато се опитах да избягам! В лазарета…

— Знам — клати глава Деветстотин и шести. — Момчетата ми разказаха. Просто разбери… Ти можеш да сложиш край на това. Той ти протяга ръка.

— Какъв си добричък, а? На всички прощаваш! Мамка му, това… си е твоя работа! Но веднага щом тази гадина се измъкне оттук… — Трудно ми е да говоря, дишането ми се накъсва. — Веднага щом престъпи прага… Той ще ни изяде всичките. И мен — пръв!

— Няма да ни изяде… Не мисля. Ако всичките го пуснат. В него вече нещо е изщракало. Не е същият.

— Нека да му изщрака гръбнакът. Тогава ще поговоря с него.

— Не го прави заради него. Пусни себе си. Как после ще живееш с това?

— Сладко. От сладко по-сладко! — И аз се изплювам.

Идват изпитите.

Аз си взимам почти всичките с „отличен“, изоставам само с един бал от Триста и десети, нашия рекордьор. Деветстотин и шести не си дава много зор, но все пак успява да събере колкото да завърши, останалите са някъде между нас.

Петстотин и трети извършва невъзможното.

Взима си алгебрата и езика така, както и всеки друг от десетката ни. Той дори не е на последното място. Когато обявяват резултатите от изпитите, целият искри от щастие. Поглеждам го — и се усмихвам. Той, без да се усети, ми се усмихва в отговор.

И отново се приближава към мен с протегната ръка.

— Наистина, Седем-Едно-Седем… Мир, а? Мир? Да забравим — и край! Ти ще ме освободиш, а аз — теб. Така ми се иска да изляза! Да излезем, а? Да излезем заедно! Защо да оставаме тук? А? Прощаваш ли ми? Мир?

Ето я ръката му. Тази ръка, с която мастурбираше, докато мен ме душаха с ризите си. Тази, с която ми биеше шамари. Същата.

— Мир — въздъхвам аз. — Мир.

— Хо! Хоо! — Той ме тупа по рамото. — Ти си нормално момче! Знаех си!

Не го слушам — опитвам се да разбера къде е то, онова облекчение, което ми е обещал Деветстотин и шести. Няма го.

Настъпва денят, в който си мислим, че всичко вече е зад гърба ни.

Ръководителите вкарват десетката ни в асансьора; оказва се, че тук все пак има други етажи — просто няма бутони, които биха ни позволили да отидем там. Така са устроени асансьорите; да можех да науча това по-рано.

Всички вече почти вярват, че ни пускат, ръгат се с лакти и си шепнат възторжено; пред нас е животът! И почти вече обичат ръководителите — за това, че повече никога няма да ги видят — и най-накрая се чувстват братя с всички свои, от десетката. Защото мечтата да се измъкнем ни е споила, споила ни е в едно цяло.

Асансьорът се движи — или нагоре, или надолу, бавно, продължително — и изведнъж ни обхваща ужас. А ако това е измама? А ако вместо да ни отведат да си даваме гласовете, се озовем в някаква зала, стерилна, лесно измиваща се, ослепително ярко осветена като операционната, като целия останал интернат? А ако там ни чакат десет стола с ремъци и нашийници със закопчалки?

Да, разправят, че миналите изпитанието ги изпращат във външния свят. Но защо това трябва да е истина? Разливат ни просто с черпаците по чиниите ястие мечта, пъхат ни в устата по един изсъхнал крайшник от разбираема и достижима за всеки цел. Мечтателите се управляват по-лесно — мечтателите смятат, че имат какво да губят. С тези, на които не им трябва нищо, не можеш да търгуваш. Няма да ни пуснат, никога няма да ни пуснат, просто сме станали твърде възрастни, за да останем в едни помещения с малолетните, и ни прехвърлят на ново равнище. За следващите десет години.

И изведнъж ми хрумва, че етажите в интерната, за които няма бутон, може да са повече от един — три или трийсет, или триста. И че може да не отиваме нагоре, към повърхността, а надолу…

Но вратата се отваря — няма операционна, няма камера за изтезания.

Асансьорът ни откарва на равнище, за което никой нищо не е чувал. Колонна зала, цялата облицована с черен камък, осветена от истински факли. По средата, от стена до стена, тя е пресечена от дълбок басейн с тъмна вода.

На единия бряг са двама — старшият ръководител и още деветима с маските на Зевс. От другата страна са непознати фигури; придружителите ни към онзи, истинския свят, чакат.

Останало ни е само да преплуваме през тъмната вода.

Останало ни е да минем последното изпитание.

Заставаме в кръг по ред на числата си и се хващаме за ръце — аз съм между Петстотин осемдесет и четвърти и Деветстотния. Според правилата, които сме научили предварително, произнасяме в хор:

— Няма никой по-близък за брата от брат му. Няма друго семейство за Безсмъртния, освен Безсмъртен. Тези, с които си тръгна оттук, ще бъдат с мен завинаги и аз ще бъда с тях.

Старшият ни кимва важно.

— Три-Осем! — изрича той басово. — Има ли сред твоята десетка такъв, който не бива да напуска интерната, който не е достоен да попълни великата Фаланга?

— Не — ломоти Трийсет и осми, постоянно спирайки поглед върху Петстотин и трети.

— Едно-Пет-Пет! Има ли сред твоята десетка такъв, който не бива…

Не. За добрия Сто петдесет и пети такива хора няма. И за Сто шейсет и трети — той клати глава така, че изглежда, сякаш всеки момент тя ще падне. Така се движат по кръга, по номера — идва ред на спасилия ни от ръководителите доносник Двеста и двайсет, после — на отличника и бъдещ наш звеневи Триста и десети.

— Пет-Нула-Три! — обръща огромната си глава към нашия сатана композитният бог. — Има ли сред твоята десетка такъв, който не бива да напуска интерната, който не е достоен да попълни великата Фаланга?

Петстотин и трети не отговаря веднага. Оглежда с припламващи зелени очи онези, които следват подир него, които още не са му дарили прошката си. Най-дълго се спира върху мен. Аз издържам погледа му. Усмихвам му се спокойно — всичко е в сила.

— Не — хрипливо произнася Петстотин и трети, разбирайки, че от ръцете му се изплъзва последната власт, която е имал — разделя се с нея неохотно, по принуда. И после повтаря още веднъж, сякаш някой му е дал възможността да размисли: — Не.

Брадатият бог му кима равнодушно и идва редът на ушатия онанист Петстотин осемдесет и четвърти.

— Не — отговаря той.

— Седем-Едно-седем! — Сега в мен са вперили погледи не само Петстотин и трети, но и всеки друг от десетката; Петстотин осемдесет и четвърти е извил тънката си шия с ушатата си тиква колкото може по-надалеч, Деветстотният се е извърнал с целия си торс.

— Има ли сред твоята десетка такъв, който не бива да напуска интерната…

— Да. Да.

— Кучи син! Кучи син! Предател! — крещи Петстотин и трети, без да дочака да посоча него, измъква юмрука си от потната длан на Петстотин осемдесет и четвърти и се хвърля към мен.

— Дръжте го! Дръжте го! — реве старшият и трима ръководители мигновено сграбчват Петстотин и трети; той дори не успява да ме закачи. — Кой е това? Назови номера му.

— Пет-Нула-Три! — изговарям аз, задъхвайки се.

— Предател! Ще си разчистим сметките с теб! Изрод!

— Известно ли ти е, че този, който си посочил, ще остане завинаги в интерната? — уточнява брадатият бог.

— Да!

— Той ме измами! Той ме измами! Момчета! Някой! Защо ви е такава гнида! Оставете ми го! Тук! Деветстотен! Деветстотин и шести! Хайде! Само една ваша дума! Оставете този гад тук, аз ще го разкъсам! Не искам да умирам тук сам!

— Тишина! — нарежда старшият и на Петстотин и трети му затискат устата.

Кръгът е разрушен. Аз протягам дланите си на Деветстотния и на Петстотин осемдесет и четвърти; те присвиват очи, не са сигурни дали сега могат да се докосват до мен — дали няма да прихванат от мен проказата на предателството.

Стоя така с разперени ръце — сам.

Лицемери! Знам, че всъщност сега всички те са изпитали облекчение — кой от тях би желал да дели вечността и жените с този вампир? Никой! Какво джентълменство, по дяволите! Аз направих всичко заради вас, заради вас поех този грях на душата си.

Но те се извръщат от мен. Нашият кръг така и не се сраства. Аз не се опитвам да се защитя — ако произнеса всичко това на глас, ще ги настроя окончателно против себе си.

Петстотин и трети се извива, но не може да пребори ръководителите. И вече нищо не може да се промени — скоро те като дяволи ще го понесат със себе си на най-долните кръгове на ада, откъдето той вече никога няма да се измъкне на бял свят. Той се бори, но вече всичко е решено.

Става ми ясно колко жалък е той, Петстотин и трети.

Жалките е трудно да ги ненавиждаш, и ми се налага да се старая.

Направих това, което бях длъжен да направя! Това, за което винаги си бях мечтал! Отмъстих на тази твар!

Победата не горчи!

Но нещо ме дърпа отвътре — или червата, или стомахът — когато поглеждам към него, изгорелия. Добре би било това да е съвестта — тогава първото нещо след излизането ми оттук ще е да се изходя.

— Девет-Нула-Нула — продължава, кашлюкайки, Зевс. — Има ли сред твоята десетка такъв…

Деветстотният бучи нещо навъсено. Петстотин и трети, със затисната уста, го гледа с надежда. А Деветстотният повтаря за него и за мен — членоразделно, ясно:

— Такива хора при нас няма.

Край! Край! Остана за мен да гласува Деветстотин и шести — и всичко ще бъде приключено. Ще изляза оттук и повече никога в живота си няма да си спомня за това място, за звяра човекоядец, когото бях унищожил.

Няма да си спомня! Няма да си спомня.

— Девет-Нула-Шест — затваряйки кръга, изрича старшият, без да забелязва как ръководителите извиват и притискат към земята беснеещия Петстотин и трети. — Има ли сред твоята десетка такъв, който не бива да напуска интерната, който не е достоен да попълни великата Фаланга?

— Да — внезапно отсича Деветстотин и шести.

Той гледа към мен — спокойно, уверено. Към мен?!

Не! Аз вече почти излязох оттук! За какво ти е това?! Не ме предавай — не и ти! Не ме оставяй на този звяр! Защо? Защо? Сговор? Отмъщение?! Аз мълча.

— И кой е той? Назови номера му — ласкателно се интересува от него старият композитен бог.

Деветстотин и шести ми се усмихва, както аз току-що се бях усмихвал на Петстотин и трети.

Ти не можеш да направиш това с мен. Ние гледахме заедно „Глухите“, заедно лежахме в железните сандъци, ти ме учеше да лъжа, ти ме учеше да прощавам, аз исках да бъда твой приятел, исках да бъда теб!

Нали няма да ме оставиш тук само за да ме накажеш! Аз предадох враг! Не мога да простя на неразкаял се!

Нима всички те тайно са ми дали присъда и той просто отлага огласяването й?

Мина една секунда.

— Кой е той? — напомня старшият.

— Пет-Нула-Три — казва Деветстотин и шести. Петстотин и трети! Не аз! Петстотин и трети!

И ето сега го чувствам.

Сега ще се издигна към тавана. Сега гърдите ми ще се пръснат. Сега ще заплача. Не разбирам Деветстотин и шести, но съм му благодарен — дълбоко, смаяно благодарен.

— Така да бъде — приема присъдата ни старшият. — Изведете номер Пет-Нула-Три.

И Петстотин и трети го извеждат от моя сияещ с милион огньове нов живот — в мрака, в миналото — завинаги.

На единия бряг на рова оставяме интернатската униформа и номерата си. На другия ни чакат думите на клетва за вярност към Фалангата, черните мундири и маската на Аполон. Отвътре на всяка маска е записано по нещо. Аз взимам за себе си тази, на която е означено: „Ян Нахтигал“. Връщат ми моето име и на прощаване ми подаряват фамилия.

Моята деветка ме поглежда под око — но аз знам, че те тайно са ми благодарни, че няма да ми напомнят за това, което направих днес; та нали те са ми в дълг. Аз ги разбирам — и те мен. И сега, когато заедно с мен към юдите се присъедини и Деветстотин и шести, аз няма да бъда черна овца. Всичко ще се оправи. Всичко ще се забрави.

Не разбирам само Деветстотин и шести. Не го разбирам — и го обожавам.

— Какво направи? — изписквам му изпод новичката си маска, подмилкващо размахвайки опашка. — Защо го направи?

— Нищо особено. — Той ме поглежда внимателно през процепите. — Простих ти.

 

 

Най-накрая ми се удава да се надигна от пода, да се изправя — сядам на леглото и се заемам да раздирам тънката лента на китките си. Виждам своето отражение — в Тоскана.

Косите ми са разрошени, очите ми са опулени. Устата ми е залепена с широка ивица изолираща лента, върху нея с кафяво-червеникава изсъхнала кръв е нарисувана весела усмивка.