Дмитрий Глуховски
Бъдеще (30)

Глава XXX
Поражение

Тромавите армейски сапьори, приличащи на космонавти, сякаш реещи се в безтегловност, разсъбличат Рокамора. Той стои, вдигнал ръце, с усмивка върху едната половина на лицето си като получил инсулт. Ние засега оставаме тук, при него — сапьорите се боят, че ще размисли.

Двама бойци от спецчастите в брони и шлемове товарят на носилка Ел, мушкат го с главата напред в черен чувал, избърсват си ръцете. Горкият Ел.

Стоим и чакаме всичко да свърши.

Рокамора го отвеждат. Той се обръща, хвърля последен поглед през рамо, кима ми. Оставаме двамата с Берта — насред цеха, засипан с измрели скакалци; насекомите явно са ги убили с газ. Роботи изтребват скакалците, отровили се от своята свобода, и ги карат към саркофазите за утилизиране — те сега не могат да се използват за храна.

Тук няма никого от скуата на отец Андре. Всички са ги прибрали; на Луис, Сара, Инга — инжекции; Георг и Борис, фантазьорите, които измисляха как да се оправи всичко в нашето заклинено рушащо се мироздание — интернат, за да ги форматират. Наташа, която пееше „Небе-небе-небе“ — в интернат, за да се учи да отнема деца от родителите им и да инжектира старост на спящите.

А аз държа дъщеря си в ръце. При мен не идва никой, никой не ми я отнема. Правя крачка към изхода, после още една и още една — никой не се опитва да ме спре; сякаш изобщо не ме забелязват.

И все пак аз се движа бавно, боейки се да не скъсам с твърде рязко движение този сапунен мехур, който ме прави невидим и неуязвим. Покрай Безсмъртните с маски, които се точат във фронт пред черния чувал и извръщат от мен своите процепи, покрай дебелите смешни сапьори, блъскащи се в своята безтегловност, покрай непознати хора с цивилно облекло, които снимат разгромения цех с дребни шпионски камери, покрай пулещите се иззад стъклата към фототапетите скакалци, на които им е провървяло, че никой не ги е освободил.

Берта върви след мен със ситни крачки като кученце на каишка; наистина тя няма къде другаде да се дене или си мисли, че обещанието за свобода, което й е дал Шрайер, е прикрепено към онова, което даде на мен.

— Трябва да се скриеш — казвам на Берта. — Бягай.

Но тя продължава да ситни след мен.

Подемникът идва празен, ние с Берта сме единствените му пътници и двамата общо заемаме една хилядна част от него. Вървим спокойно, сякаш в „Промпарк“ не се е случило нищо, сякаш никой не знае за нашето съществуване. Никакви репортери, никакво отцепване на района. Комуникаторът ми се е изключил, никой не може да ми се обади. А и кой би поискал?

Пристигаме на товарния терминал — тук е тъмно както винаги. Донасяме светлината със себе си, сядаме безмълвно на половинкилометровата пейка. Чакаме влака. Крановете и конвейерите продължават да работят. Сигурно и минута преди края на света все така ще си работят в обичайния режим.

Дъщеря ми спи, не чува тракането на контейнерите и бученето на електромоторите. Интересно, как ли се казва тя?

Двамата с Берта седим почти с гръб един към друг, тя се е извърнала — извадила е едната си гръд и ми изцежда мляко за из път.

Долита сияещ влак, пълен с народ, всички се изливат право върху нас. Ето ги — журналята, кибиците, полицаите. Понасят се като табун покрай нас, но ние успяваме да се прегърбим, да скрием децата. Пренасяме ги контрабандно в изпразнените вагони. Потегляме от „Промпарк“.

Берта ми дава бутилчицата с млякото. Скривам я в джоба си. Джобовете ми са издути с важни неща. Похапваме безмълвно.

На следващата спирка Берта слиза. Никой не я преследва. Тя ми маха от отдалечаващата се станция, аз й махам в отговор.

Човекът, който е дремел срещу мен, младеж с мило и открито лице, се събужда. Усмихва ми се.

— Търсят ви — съобщава той, сваля комуникатора си и ми го подава.

— Какво?

— Господин Шрайер иска да говори с вас.

Взимам комуникатора му с пръсти, които парят и са така изтръпнали, сякаш един час съм стискал детонатора и кръвта едва започва да се връща в пресъхналите си русла.

— Здравей! — Гласът на Ерих Шрайер е енергичен и жизнерадостен. — Как си?

— Какво искаш от мен? Ти обеща да ни пуснеш!

— Ти си свободен, Ян! — смее се той. — Аз съм човек на думата! Извинявай, ако те отвличам от нещо важно. Просто исках да ти направя още едно предложение…

— Не. — Връщам комуникатора на усмихнатия младеж; той клати глава, отказва да го вземе.

— Разбирам, че си ми ядосан. Тази история с Петстотин и трети, твоите обаждания от затвора… Този панаир, който спретна баща ти. Просто исках да ти дам урок, Ян. Да се поучиш. Струва ми се, че вече си си направил изводите.

— Изводи?!

— На теб сигурно ти се струва, че си в отчаяно положение, нали? С дете в ръцете, без дом, без пари, остаряваш… Но това не е така, Ян. Съвсем не е така. Нали не си мислеше, че ще те изоставя в такова положение?

Той говори с мен от протегнатата ми ръка, неудобно ми е да я държа така и затова пускам комуникатора на пода. Това изобщо не смущава Шрайер.

— Нека да забравим всичко, което ти се е случило, а? Като страшен сън. Сякаш нищо не е било, става ли? И твоят роман с моята жена, и твоите нарушения на Кодекса, и провалените мисии, и тази гнусна история с жената на твоя баща, и твоята старост?

— Да забравим?!

— Да забравим. Всяко правило си има своите изключения! Знаеш, че имам връзки в онзи Център в Брюксел. Можем да ти назначим онова тяхно лечение. То, разбира се, е скъпо и сложно, но… Дори още от утре. Ще спре стареенето, ще се обърне хода му. И дори не е нужно да жертваш кариерата си. Ще те възстановим във Фалангата. Нали никой там не знае какво ти се е случило.

— Що за глупост?!

Но против волята си чувствам, че вътре в мен се завърта някакво цилиндърче, късат се някакви струни, звучи някаква трепереща мелодия — плахо, притеснено. Нима това е възможно?! Нима това е възможно?! Забранявам си да я слушам; да слушам него.

— Истина е. И в това няма нищо сложно, повярвай ми. Просто ми е нужно да ми докажеш, че си научил урока ми. Че си минал изпитанието.

Люлея я, за да не се събуди. Люлея я. Люлея я. Люлея я. Опитвам се да успя себе си.

— Изпитание?!

— Да.

— И да насъскаш срещу мен собственото ми звено?! И да пуснеш Петстотин и трети, за да ми прегризе гърлото?! Това също?!

— Изпитанията не приключват с излизането от интерната, Ян. Те не приключват никога. Не бива да се боиш от тях. Изпитанията ни правят по-силни. Аз те закалявах.

Ето, значи. Ето какво било. Всичко това е закаляване. Просто закаляване.

— И какво трябва да направя, за да го мина?

— Предай детето.

— Детето? Моето дете?

— Точно така.

— Къде? На теб?

— Не! На мен за какво ми е? Мислиш ли, че наистина ги ям? — Той се смее. — Ще я настаним в интернат. Разбира се, анонимно, така че повече няма да можеш да я видиш, но бъдещето й е гарантирано.

— Бъдещето?

— Та ти няма какво да направиш с нея, Ян! Няма с какво да я храниш, няма къде да живееш с нея, няма с какво да я възпитаваш, да я обучаваш, а и на самия теб ти предстоят още куп разходи — здравето ти, сам разбираш… Какво можеш да й дадеш? Живот в месокомбината? В копторите?

— Тоест аз просто ще ти дам дъщеря си и всичко ще се върне в нормалния коловоз? Ще бъде такова, каквото си е било?

— Да! Точно така.

Внимателно я слагам на седалката, бавно се навеждам и взимам от пода падналия комуникатор. Младежът ми се усмихва одобрително — браво, правиш всичко както трябва.

— Трябва да помисля.

— Помисли. Помисли, Ян. Един ден достатъчен ли ти е?

— Трябва да ми е достатъчен — отговарям аз не веднага.

— Прекрасно! Знаеш ли какво? Остави си този комуникатор при теб. Току-виж решиш по-рано? Или ми се прииска да си побъбря с теб. Или просто да узная къде си, какво става с теб. Остави го.

— Имам едно условие.

— Ти през цялото време поставяш условия, Ян, а? Висиш на ръба на пропастта, аз ти подавам ръка и ми поставяш условията си? Добре, говори.

— Ще ми кажеш къде е тя. Къде е сега майка ми.

— О! Никакъв проблем. Ще ти пратя адреса. Това ли е всичко?

— Да.

Надявам гривната на ръката си, стягам ремъчето. Взимам детето.

— Едно нещо не разбирам — питам Шрайер след кратко мълчание. — За какво ти е това? Какво струва обещанието, което даваш на врага си? Ти би могъл просто да ни убиеш там. Всичките. За какво ти е тази игра?

— Игра? — Сега, когато съм с гривната, се получава така, че Шрайер говори право в ухото на детето ми. — Какви ти игри! Всичко е сериозно. Ако не направиш този избор сам, никога няма да бъдеш на моя страна. Мислиш ли, че твоето тяло — или това на биологичния ти баща — има някаква ценност? Остави, моите момчета биха могли да нарисуват великолепен негов модел по кадрите от барселонския му концерт. Исках той сам да реши това. И за мен е важно да вземеш сам своето решение. На мен не са ми нужни тела, не са ми нужни роби, Ян.

— Какво, ти души ли събираш? — усмихвам се аз.

— Ама че куриоз! А някой ми казваше, че не вярваш в душата — отговоря ми през смях той.

Някой? Самият аз. Само че не на него, а на Анели.

— Всичко е честно, Ян. Всички карти са открити. Предложението ми е в сила един ден. След това забравям завинаги за съществуването ти. — Едва накрая той престава да играе и гласът му става подобен на истинския: празен, композитен. — Сега ще отпратя Андрес. Вярвам в теб, Ян. Не ме подвеждай.

Младежът ми отдава чест и слиза на най-близката станция. Дъщеря ми се събужда — не от гласа на Шрайер, а от това, че той млъква.

Мяучи, мига с жълтите си очички. Моли за храна. И трябва да я преоблека в сухо.

Слизам на следващата спирка, дявол знае каква е тази кула там. По указателите намирам трейдомат, купувам си с чуждия комуникатор някакви евтини парцали, не виждам чуждите погледи, люлея детето, търся тоалетна. Затварям се в кабинката за инвалиди — бели стени, парапет, идеална чистота; в Европа почти не са останали инвалиди и скоро няма да останат съвсем.

Хлопвам клозетната чиния, разстилам парцалите върху капака, подмивам я, повивам я — машинално, всички движения са отдавна отработени. Тя ми се усмихва благодарно, гугука нещо. Пъхам ръка в джоба си.

Да вземеш решението си сам. Да вземеш решението си сам.

В съседната кабина някой кашля.

В комуникатора седи, преметнал крак връз крак, Ерих Шрайер и слуша дали няма да заговоря на глас сам със себе си — или с нея. Той любезно ми предоставя избор — но на практика нямам никакъв избор.

След като я нахранвам — не, не докрай, още цял ден трябва да ядем все нещо! — прибирам обратно бутилчицата и се измъквам от своята раковина. Дрън! — идва съобщение от сенатор Ерих Шрайер.

Гробище „Пакс“, кула „Центурия“. Под името Ана Аминская 1К.

Гробище.

Не знам на какво съм се надявал. Отново и отново ми обясняваха — тя е умряла. Умряла. Умряла. А на мен едва-едва, тайничко, ми се струваше, че не, пъпната връв не е разкъсана — тя води, извивайки се, като стар телефонен кабел, някъде към противоположния край на Галактиката, като пипетка, и по нея към мен капе кръв, приижда топлина.

Ето. Всичко се оказа по-просто.

В кулата „Центурия“ няма нищо забележително. Някакви пошли алюзии на римски стил, неловки статуи на легионери с къси мечове, охраняващи асансьорите. Платформата е препълнена, тълпите се сблъскват като пехотинци, влезли в ръкопашен бой.

Всичките сто души, сместили се в кабината, започват да шепнат, когато избирам равнището, на което е гробището, и настръхват, отстъпвайки от мен. Сякаш това не е гробище, а ров, в който са хвърлени разлагащи се трупове, събрани след чумата.

Определено никой от тях не е ходил на гробище досега.

Аз не съм изключение.

Гробищата в цяла Европа изглеждат еднакво. Това е закон на двеста години, вероятно нещо там за унификацията на стандартите за местата на покой. Логиката е пределно ясна — в нашия свят и за живите няма достатъчно място, да се пилее и за мъртвите, е престъпно. Затова за всеки умрял човек на гробищата се полага точно толкова място, колкото е необходимо, за да се съхрани генетичната му информация и да се остави от него нещо зримо — за онези, които поискат да го навестят. Никакви паметници, никакви надгробни плочи — всичко това е поклонение пред смъртта. Некрофилия. Гробищата са гета за мъртъвци и нищо повече.

Всичките сто души отскачат от вратата, когато асансьорът спира на нужното ниво. Там, зад вратата, има бяла стена и само един надпис без пояснения: „PAX — Пакс“ с ясни делови черни букви върху осветена жълта табелка, на каквито в хъбовете правят указателите за тоалетните. На гробищата им е забранено да рекламират услугите си на обществени места, но тези, които пътуват в асансьора, го знаят заради съседството си с него.

Оставаме двама в коридора — аз и тя.

Тя бодърства, впила е в мен очичките си и когато я забелязвам, започва да гука нещо. Усмихвам й се — и тя се усмихва на мен.

Вървя по пустия бял коридор и стигам до матова стъклена врата. Тук има терминал — трябва да назова името си и името на този, когото ще посетя. Всички посещения се регистрират, за зяпачите и смъртопоклонниците входът е забранен.

Ана Аминская Едно Ка. Ян Нахтигал Две Те.

Прието. Ерих Шрайер е човек на думата.

Крилата на вратата безшумно се разтварят встрани; пред мен е полумрак. Пристъпвам — и ми спира дъхът. Струва ми се, че ей сега ще пропадна. После разбирам — вървя по настилка от дебел прозрачен композит, подобен на онзи, зад който е стояла, натъпкана с лекарства, майка ми. Под прозрачния под има пустота, яма, ров. Под него, в самия му край, са застинали малки хромирани манипулатори, наподобяващи хирургични инструменти. Гробарите.

Път по въздуха.

Скована от лед река.

Извивайки се лениво, тази река води и надясно, и наляво от входа. Светят само слаби диоди — на дъното; таванът и стените са черни, голи.

Няма нито музика, нито каквито и да било други звуци — запечатали са входа и не се чува дори скърцането на асансьорите в шахтите. Ако на света има наистина тихо място, това е то.

Тя се безпокои — върти се, криви муцунка така, сякаш тъжи или страда; хленчи, разсънва се. Не й харесва тук.

Стъпвам бавно, гръмко по стъклото лед, свървам след първия кръгъл завой и вратата остава някъде назад. Гледам под краката си — тук рядко идва някой, на леда няма нито една драскотина.

И ето че започват — те.

Един, втори, трети — отначало почти неразличими, почти разтворени в светлината на лампите по дъното, после все по-гъсти и по-гъсти… Косъмчета.

По едно за всеки мъртъв човек. Всичко, което можем да си позволим да съхраним. Всичко, за което ни е останало свободно място.

Всяко косъмче е носител на ДНК. Така сме успокоявали умиращите — някой ден човечеството ще се научи да възстановява хората по генния код и тогава всички мъртви ще възкръснат и ще се върнат при живите и от този момент завинаги ще останат заедно с нас.

Разбира се, излъгали са ги — ние и живите няма къде да ги денем.

По едно косъмче от всеки от милионите умрели. Гробището не е голямо, но на космите не им е тясно. Червените, светлите и тъмните се губят в сребърната маса.

Под стъклото подухва лек ветрец — вентилацията. Гали, разрошва косите на отдавна утилизирани хора.

Цялото дъно е покрито като подводна трева с тях. Под леда тече призрак ручей, разрошва избледнели стари водорасли със своето въздушно течение — и след смъртта протича някакъв тих, странен живот.

Дъното сияе равномерно, бяло. Лъчите се провират през помръдващата подводна трева, удрят в кръглия таван на коридора тунел и там, по тавана, струи втора река от светлина и сенки.

Крача предпазливо, сякаш за да не пропадна под леда, после се спирам на случайно място.

Едно от тези косъмчета е на моята майка. Ана Аминская Едно Ка. Странна фамилия. Странно име. Какво отношение има всичко това към онези отломки в паметта ми?

Всяко косъмче стои в свое гнездо, всяко си има номерче. Можеш да помолиш терминала да посочи кое е онова, което ти трябва, и манипулаторът ще те отведе, ще го освети, ще ви запознае. Но аз не моля. Не искам. А и после — за колко време мога да го задържа, да го отделям от останалите в това подводно поле. Там е и работата — с какво се различават мъртвите един от друг?

Сядам на пода. Слагам я върху леда до себе си. Докосвам прозрачния композит — пустотата не пропуска ръката ми. Здрасти, мамо. Ето ме и мен. Намерих те.

Не исках да те намирам. Страх ме беше, че срещата ми с теб ще бъде именно такава, затова я отлагах колкото можех.

Нямам представа за какво да говоря с мъртвите и как.

Нека да бъде все едно ти се обаждам. Все едно разговаряме по телефона.

Здрасти. Не съм те чувал от сто години. Как си? Аз съм добре. Бях се устроил, припечелвах, имах всички шансове за кариера. После се влюбих. В добро момиче. Ето го и целия ми живот. Как се казва? Анели. Не, знаеш ли, не искам да говоря сега за това. Нека някой друг път.

Добре че най-накрая се чухме. Аз, разбира се, мислех, че това ще се случи по-рано. Но ти нали така и не ми се обади в интерната. Не ми позволи да се откажа от тебе. Не ме освободи. Не ме прекъсвай. Това е важно.

Нямах шанса да ти кажа колко те мразя за всичко, което си направила. За това как осакати, похаби, зачеркна живота ми. Как те презирам за мимолетната ти слабост, която ми костваше дванайсет години унижение. Каква глупачка си била, че си се доверила на дървеното си богче, че си уговаряла глухия истукан да се смили, да ни защити и да ни спаси.

Ти не ми се обади и аз не научих дали си умряла, или просто не ти пука за мен. На всички до един им се обаждаха родителите, само на мен не.

Разбира се, аз реших, че не ти пука за мен. Че си се избавила от мен и си ме забравила с радост. В това ми беше по-лесно да повярвам и по-сладко, и по-болно. Когато си по-малък, е по-лесно да страдаш от това, че не те обичат, отколкото да знаеш, че няма кой да те обича.

Растях и чаках твоето обаждане, мамо, чаках възможността да поговоря с теб, да те видя, да те прокълна и да се изтръгна на свобода. Но ти не се обаждаше.

Ти си седяла зад бронираното стъкло, зад кадифените завеси в своя собствен дом, подпирала си чело в това стъкло и си чакала съпругът ти да дръпне завесите и да можеш да поговориш със своя бог, когото той е разпънал там още веднъж — специално за теб.

Навярно и ти си разговаряла с мен така, мамо — както аз сега разговарям с теб. Навярно си разговаряла с мен непрестанно през тези десет години, докато не си остаряла и не си умряла. Само че аз не чувах твоя глас, както ти сега не чуваш моя — стъклото е твърде дебело.

Някъде отзад съска вратата, разтваря се, пропускайки вътре още един посетител. Подметките му тракат по композита, аз се оглеждам — но онзи, другият, замира някъде зад завоя, не иска да идва при мен. А аз няма да отида при него.

Детето се върти неспокойно, неуютно му е върху твърдия лед и аз го вземам в ръце. Ето, мамо. Това е твоята внучка. Тя е на два месеца и си няма име. Тя умее да държи главата си вдигната, усмихва се и издава звуци, за които не са измислени букви. Засега тя не умее нищо друго. И аз никога няма да видя как тя сяда, как става, как прави първата си крачка, няма да чуя как ще ми каже „тате“, а тя няма майка.

Помня, че те наричах кучка и уличница и те проклинах затова, че не си ме изчегъртала от себе си с лъжица, че си ме заченала като уличница и си ме родила като уличница — потайно, в мръсотията, в движение. Кълнях те за това, че не си пожелала да ме регистрираш и да ме предпазиш от интерната. Нали така щяхме да имаме цели десет години заедно.

Ето я моята дъщеря, мамо, тя не умее да говори, но ми обясни нещо.

Оказва се, че това е страшно — да си назначиш ден, когато ще умреш. Когато ще се разделиш с детето си завинаги. Страшно е да си помислиш, че няма да можеш да бъдеш с него, когато ще се учи да ходи и бяга, да танцува тромаво и да пее фалшиво. Че няма да чуеш първите му разсъждения. Няма да можеш да го бършеш, да го храниш, да го закриляш. Тя е само на два месеца и аз тъкмо започвам да разбирам това. Не мога да си представя какво щеше да ми е, ако съпругът ти ми беше направил предложението си след година.

Ти не си можела да ме изчегърташ, защото си ме обичала и си ме искала.

Не си могла да ме регистрираш, както е редно, защото си се бояла дори да си помислиш за това, че някога ще ме разделят с теб.

Аз съм бил чудо за теб. Аз, мокрото злобно плъхче, съм бил чудо за някого.

Чаках твоето обаждане дванайсет години. Боях се, че ще ме помолиш за прошка, а аз няма да успея да се сдържа и ще ти я дам. Ще се окажа слабак и никога няма да се излюпя от проклетото яйце. Беше ми толкова досадно, че дори не се опита да ми се извиниш, защото тайно бях готов да ти простя. Противно на всякакви забрани, разбираш ли? А ти не ми се обади.

Нещо на ръката ми пиука, проблясва и пиука.

Комуникаторът. Шрайер.

Той нарочно звъни, отвлича ме, намесва се. Нарочно. Налага ми се да говоря наум, защото неговият комуникатор със сигурност работи като подслушващо устройство — но този човек, изглежда, чете мислите ми.

Отказвам да му отговоря. Той умее да чака, нека да почака още малко. Остана ми да кажа съвсем мъничко.

Прости ми, мамо.

Не ти трябва да искаш прошка от мен, а аз от теб. За това, че исках да си ме изчегъртала. За това, че те проклинах. За това, че си мечтаех да се отрека от теб и да избягам, че исках да ти причиня болка, че ти се сърдех, че бях безмозъчен идиот, че бях простак, боклук, пале. Моля те, прости ми.

Едва сега започвам да разбирам какво е да си дадеш детето. Да си разпориш корема, да разсечеш диафрагмата си, да изтръгнеш биещото си сърце от себе си — и да го дадеш. На някого. Завинаги. Ти не си могла. Значи не можеш да ме научиш на това. А на мен ми е нужно да знам как да го направя.

Прости ми. Ще ми простиш ли?

Докосвам композита, чукам ти, искам да те погаля по главата — и не мога да проникна през стъклото. Под леда се мърда сухата трева, безкрайната прошарена грива. Коси, навсякъде само коси и никъде няма скрито сред тях лице. Сякаш си се извърнала от мен. Аз се взирам, взирам в тях — и не мога да я намеря.

Коя от тези тревички е нейната? Всичките.

— Мамо!

Тишина. Тревата помръдва безшумно. Тя не ми отговаря нищо. Не може да ми прости.

Сигнал заето. Няма свързване.

Целувам леда на прощаване. Той не се разтапя от устните ми.

Трудно ми е да намеря сила да стана — подхлъзвам се, но се изправям. Взимам в ръце дъщеря си, нейната внучка. Вървя, залитайки, в кръг по течението на двата ручея: единия под краката ми, другия над главата ми, и някой пред мен бързо избягва, чул тежките ми стъпки. Шрайер ги е изпратил — да бъдат до мен, да ме следят, да ме контролират.

Излизам по коридора река там, при матовата стъклена врата, тръгвам си и повече не поглеждам назад.

Отново звъни той. Отговарям.

— Дълго стоя там — изрича Ерих загрижено. — Знаеш, че това е просто неин косъм. Един вид символ. Може би имам няколко такива в прахосмукачката си.

— Можем ли да се срещнем?

— Не сега, Ян. И не преди детето ти да се окаже в интерната. Аз съм склонен да се доверявам на хората, Ян, но ти сега си в сложно положение. Взе ли решение?

— Нужно ми е още време. Искам да се ориентирам в себе си.

Идва асансьорът; двама или трима пътници ме гледат така, сякаш вече знаят всичко, което съм правил на гробището. Опитвам се да се скрия, да се изгубя сред човешките тела, но Ерих Шрайер ме гледа през всички камери за наблюдение, неговото ухо е закачено за китката ми, той следи всяка моя крачка.

Не мога да му откажа. Нямам никакъв избор.

Целувам я по челото.

— Пфу! — мръщи се дългокрака девойка с изскубани вежди.

— Млъкни — казвам аз. — Млъкни, кучко.

Притискам я към себе си по-силно. Силно-силно…

А после отиваме там, където по-рано е бил град Страсбург. Има още нещо, което трябва да направя, докато сме заедно.

Не съм спал едно денонощие освен онази кратка дрямка по пътя към Беатрис, когато се срещнах с майка си. Но съня го няма. Седя, прегърнат с нея, фъфля някакви безсмислици, на нея й харесва, отново ми подават милостиня или съскат в гърба ми, че нямам право да нося деца в обществения транспорт, но на мен вече ми е все едно.

Докато се добера до кулата „Левиатан“, една четвърт от срока, даден ми от Шрайер, вече е изтекъл. Излизам и срещу лицето ми се изправят камери и някой топурка подире ми, шепне нещо в радиопредавателя си, в тълпата има маскирани, Ерих Шрайер барабани с пръсти по бюрото си в кабинета, заобиколено от празно пространство.

Спускам се на нулевото равнище.

Хлопвам дървената врата на входа, скачам по паважа. Огледално черното небе над Страсбург е все така изключено, сляпо и глухо. Вечна нощ — колкото по-ярко светят червените фенери, толкова по-уютна е светлината в прозорчетата на къщичките курабийки. Но дори и тук да цареше пълен мрак, пак бих открил пътя към „Либфрауенмюнстер“ за миг — опипом.

Катедралата на Страсбургската богородица се извисява над целия квартал като Гъливер над лилипутски град макет, на когото му се налага да се превие, за да се промъкне под небето покрив. Тук е любимият ми бордей; идвам тук както обикновено, без дори да се замисля, че може да не ме пуснат с детето. Днес не съм тук, за да се ползвам от услугите на тази катедрала, нужно ми е нещо друго от нея.

Почуквам на портата; чакам метрдотела в ливрея, чакам да ме поканят в клуб „Фетиш“. Но никой не обръща внимание на почукването ми. „Мюнстер“ изглежда нежив, монолитен като скала — сякаш в него няма никакви кухини, в които могат да се заселят светци или костюмирани блудници.

Побутвам дървеното крило на портата, прониквам вътре.

Пустота; масата на рецепцията на метрдотела е изоставена, по пода са разхвърляни визитни картички на блудници, няма осветление и никакъв отглас от музика, смях или стонове. Навсякъде само прах и изпражнения от плъхове.

В тишината ми е значително по-лесно да чувам себе си.

Вървя, люлеейки в ръце дъщеря си, между полираните с векове дървени пейки. Нишите, в които проститутките съживяваха Библията, са изоставени. Огромният кръгъл витраж над входа изглежда в нощта като черно петно — сигурно такъв е видът на затвореното око на Бога.

Всяка моя стъпка излита под сводовете, ехото се блъска в тавана, аз сам запълвам със своите малки звуци — кашляне, приспивна песен без думи, въпроси „Има ли някого тук?“ — цялата огромна катедрала.

— Светлина! — нареждам аз.

— Светлина! — нарежда ехото. Нищо. И никой.

Нито един клиент, на когото би му било интересно да оскверни святото място. Нито една продажна жена, която да търгува със себе си в храма. Нито упорити сектанти, нито побъркани воини, стремящи се към това място, за да разобличат богохулниците.

Осветявам си пътя с комуникатора на Ерих Шрайер.

Намирам на пода известие от съдебните пристави: затворено заради дългове.

Клуб „Фетиш“ се е разорил. Дори сериалът за живота на Христос не го е спасил. Не е можел да си плаща сметките за наем, ток, ремонт. Наглото дребно раче, вмъкнало се във вкаменената броня на гигантското праисторическото мекотело, се е повъртяло, повъртяло и е избягало.

Аз съм сам тук. Последният и най-верният клиент.

Тя отново се върти, плаче — и някой плаче на небето. Рита с крачета — отново е огладняла. Нищо, нищо, тихо-тихо-тихо, тук имаме още млекце, леля Берта ни е запасила. Вече си изяла една трета, така че не бъди лакома, трябва да икономисваме.

Тя не иска да пуска биберона, гримасничи, хленчи; измъквам го насила. По-добре малко сега и малко после. Отнемам й млякото, повдигам я, нося я изправена — за да изкара въздуха, с който се е нагълтала от лакомия.

Крача напред-назад по разнищения неф, тупам я по гръбчето, докато тя най-накрая не изпуска със смешен звук излишното и не престава да хленчи страдалчески. Едва тогава спуска тежката си глава над тънката си слаба шия върху рамото ми.

Но не заспива, а се взира в тъмнината, гука, подръпва лапичките си — живее. Кой знае защо не й е страшно тук. Галя я по главата, по прозрачните течни къдрици внимателно, за да не натисна пулсиращото теменце. Тя мълчи, разрешава ми да остана насаме със себе си.

Като двайсетметров айсберг в нощния океан срещу мен изплува старинният астрономически часовник, гордостта на клуб „Фетиш“ и на всички предишни обитатели на тази вкаменелост. Същият този, при който винаги по-рано, когато съм идвал тук, съм спирал. Два кръгли циферблата: на долния — римски цифри, на горния — шест позлатени планети от Слънчевата система на шест черни стрелки. И още една — тази, която показва прецесията на земната ос. Тази, чийто пълен оборот отнема двайсет и шест хиляди години. Помня, че си биех главата над тази загадка: защо му е било на часовникаря да създава механизъм, който толкова го унижава, който му показва цената и дължината на целия му живот — един жалък градус, едно от триста и шейсет деления на циферблата.

Когато идвах тук, бях вечно млад. Тогава смятах, че часовникарят е въртял ръчно планетата, прехвърлял е десетки хиляди години, както му падне — за да спори по този начин със своята кратковременност, с безсмислието на земния си срок.

И ето че отново гледам този часовник. Той е спрял. Някой трябва да го навие — а аз не умея.

В „Либфрауенмюнстер“ времето е спряло. Застинали са минутите, заседнали са планетите.

А моето собствено слънце сега се носи около Земята като онова побесняло светило в прозореца на Беатрис Фукуяма; за всеки ден ми се начисляват сто. И са ми останали съвсем малко от тези профучаващи години, ако не приема предложението на Ерих Шрайер.

Сега разбирам по друг начин часовникаря. Той е посегнал на времето, но по друг начин.

Да въртиш стрелките, да си играеш със зъбни колела — това е детинщина. Та нали ти винаги ще помниш, че си влязъл във вътрешността на часовника; че мошеничестваш, и то глупаво. Само тригодишните биха повярвали, че стрелките могат да ръководят времето.

Но да създадеш механизъм, само един цикъл от който трае триста и шейсет пъти по-дълго от самия теб! Със своя ум — угасващ въглен, искра от огнище — да измислиш и със своите ръце, непослушни, нежни, направени от слабо гниещо месо, да сглобиш от метал нещо, което да посегне ако не на вечността, то поне на двайсет и шест хиляди години! Сто поколения от твоите потомци ще изживеят живота си и ще умрат, а стрелката, която си пуснал, няма да е завършила и една трета от оборота си!

Ето така е: часовникарят се е вмъкнал в часовника си и в него е надживял смъртта си. А ако аз умра, няма да оставя нищо след себе си. Само нея.

Някъде над парализираните планети трябва да е театърът с кукли на пружини: на долното балконче Смъртта с косата подкарва оцветени човечета, на горния фигурката на Иисус наставлява своите апостоли.

С тънък лъч изтръгвам Иисус от мрака. Той присвива очи — те са отвикнали от светлината. Как се чувстваш тук сам? Кога разговаряха с теб за последен път? Поговори с мен — аз също няма с кого да говоря.

Не, ние не се познаваме.

Но майка ми ми е разказвала много за теб, когато бях малък: „Не се бой, Той ще те защити. Някога Той също е бил бебе и Него също са се опитвали да го намерят воините на могъщ и лош цар, който се е боял, че бебето ще порасне и някой ден ще го измести. Иисус се родил успешно, имал велико предназначение и Господ Го защитил от злите хора. Така Той ще защити и теб; злите хора, които се опитват да те намерят и да те отнемат от мен, ще бъдат объркани и отведени от нас. Той ще те защити и Неговият баща ще те наглежда винаги, защото ти също си се появил на света чрез чудо, и ти също си предназначен за велики дела. Ще властваш над умовете, ще вдъхновяваш хората и ще ни спасиш“. Аз не разбирах и половината от тези думи, но ги запомних всичките, толкова често ми ги повтаряше.

И какво?

Нас ни намериха, мен ме затвориха в интернат, а майка ми ме изостави и никога повече не се появи в живота ми.

Ти винаги си ми бил като брат — по-голям брат, на когото всичко му се е получавало. Теб не са те взели лошите хора, ти си пораснал и си станал бог; а при мен, виждаш ли, нищо не се получава. Единственото, което ми се удаде да постигна, беше да си опазя задника. Затова пък над душата ми властваше който си поиска, така че просто реших, че я нямам, и следователно не ми вредят по никакъв начин.

Аз не знаех, че Ти си просто боядисана фигурка в хитроумен механизъм и без пружината ще спреш. Ти сигурно си искал да ми помогнеш, искал си да помогнеш на майка ми, която те е викала иззад стъклото — само че какво си можел да направиш?

Комуникаторът звъни.

— Ян? — Шрайер ме следи. — Какво правиш там?

— Дойдох в бордея.

— В бордея — констатира гласът ми под сводовете.

— Знам къде си. Питам какво правиш там. Той нали е затворен.

Свивам рамене.

— Свърши! Дори като публичен не е нужен на никого — казва Ерих Шрайер. — Когато толкова векове наред мамиш хората, някой ден те разкриват!

Мълча.

— Тя нали е успяла да ти напълни главата с всичките тези глупости, а, Ян? Отдавна съм забелязал. Вечно в главата ти се въртят някакви фразички, някакви картинки от Библията за деца, а? Какво? Тя сигурно и на теб ти е внушавала, че твоето раждане е чудо на чудесата? Че нейното богче я е целунало? Не е богче. Няма никакво чудо, Ян. Аз не мога да имам деца. Шестстотин милиона сперматозоиди на всяка еякулация — и всичките мъртви, винаги е било така. И аз винаги съм смятал това за благословия. А Рокамора взе, че направи на майка ти дете без никакви усилия. Голямото чудо, а? Но този лъжец на кръста, този скапан мъченик — той не е способен на никакви други. Тя дори и да си беше разбила главата в стъклото, мислиш ли, че той щеше да си мръдне пръста?

Той така бърза, че ехото не успява да разбере всичките му думи, и от тъмните ъгълчета, от окадения таван до мен се връща отразено неразбираемо безсмислено бърборене.

— На него не му пука — за нея, за теб, за всички нас! По дяволите, как ми досади тя със своите молитви, ако знаеш! Всяка сутрин, всяка вечер, винаги, по всякакъв повод! Тя полудя, Ян! Тя беше побъркана! Това е заради него, този търговец на души, той я подлуди! Трябваше да я изпратя в лудница, за да завърши дните си сред други психичноболни в усмирителна риза, привързана към леглото! Но аз я обичах. Не можех да я пусна от себе си. Мислиш си, че съм бил жесток към нея?

Търговец на души. Мъченик. Лъжец на кръста.

Разпознавам своите думи. И не ги разпознавам. Кой ги е сложил в мен?

Насочвам лъча към фигурата на Христос и не искам да Го пускам от себе си. Протегни ми ръка, притегли ме към себе си. Или искаш да Ти протегна своята и да слезеш оттам?

Може би работата е там, че съм отслабнал? Може би аз, като Анели, съм разбрал нещо едва сега?

Шрайер крещи още нещо, беснее, сякаш му е лошо в това здание, той иска незабавно да изляза оттук. А аз като ехото вече не разбирам думите му. Мисля си за свои неща.

Спомням си думите на отец Андре. Клетника, който се е родил в грях, виновен — за да изкупва през целия си безкраен живот вината си със своята служба. Справедливо ли е? Не, но на него не му и беше нужна справедливост. Оръдие Господне. Ето за какъв се смяташе. Най-нелепото оръдие, което може да съществува. И що за човек е този, който може да е щастлив да бъде инструмент? Ето, аз не съм инструмент — казах му. А се оказах инструмент.

Начин да се разчистят сметките. Актьор с една роля. Оръдие и инструмент.

Но не в твърдите дървени длани на Бог, а в парфюмираните меки ръце на Ерих Шрайер. Човека, който е уморил майка ми, който сега прави чучело от баща ми и на когото съм длъжен да дам детето си. Той е този, който е изпълнил живота ми със смисъл. За него съм танцувал, в неговия личен механичен театър съм се въртял, за да не му е скучно на сенатора да превърта вечността.

Той е този, който може да ми подари вечността. А Иисус не може нищо.

— Ян?! Чуваш ли ме?!

— Да. Вече излизам.

— Вече излизам.

— Не ме подвеждай, Ян.

Шрайер прекъсва връзката, а аз оставам. Тя е заспала и аз я настанявам по-удобно. Сега. Сега. Вече е време.

Сред иконите има една, главната — с Богородица. Любима и омразна. При нея идвах винаги. При нея, а не при блудниците, не при клетия Христос, когото все го молят за нещо, забравили, че Той е просто човек от дърво.

Ето я нея.

Гледам Майката, гледам Сина.

Аз, както и Ерих Шрайер, не вярвам в чудеса.

Но Тя спаси моята Анели. Спаси Анели от мен и спаси мен от самия себе си.

В безбожния свят можеш да призовеш грешници, за да служат, и можеш да заставиш хората да съгрешават, за да ги призовеш, както казваше отец Андре. Във войната няма непозволени средства.

Аз не вярвам в чудеса, но лекарите казваха на Анели, че е невъзможно да забременее, а тя зачена.

Отдръпвам малката от моята гръд и я протягам към Богородица.

— Ето — казвам. — Аз й измислих име. Нали на вас там ви е нужно име? Нека да се казва Ана.

— Нека да се казва Ана.

— Като моята майка.

— Като моята майка.

Говоря с Тях, забравил, че тук е пусто, че ние сме разгонили всички; говоря така, сякаш стопанинът на тази гигантска раковина не е изчезнал преди сто милиона години. Те не ме чуват, затова пък Ерих Шрайер чува всичко. В интерната ни взимат фамилиите, но ни разрешават да си оставим имената.

На изхода на „Мюнстер“ ме чакат, предрешени като гуляйджии; но аз съм сигурен, че на тях не им трябват нито мъже, нито жени — те, както и господаря им, вземат хапчета за безгрижие, за да остават винаги трезви.

Поглеждам часовника — още има време.

Вървя, спъвайки се в процепите между паветата, към вратата на една от четириетажните сгради; завивам не където трябва и се натъквам на себе си, отразен в черното огледало, в изключения екран. Брадата ми е занемарена, косите ми са сплетени, под очите ми има торбички, в ръката ми — бебе; аз съм черен и светът е черен — черно на черен фон.

В асансьора — екрани с новинарски емисии. Течащ надпис — за това, че последният от лидерите и идеологът на Партията на живота Хесус Рокамора е решил да прекрати борбата и да се предаде на властите.

— Не пропускай вечерното му обръщение! — обажда ми се Шрайер.

— Какво направихте с него?

— С оригинала имаш предвид? — пита той. — Нима има значение? Казвам ти, телата нямат особена ценност.

— Той… Той още ли е жив?

— Ако на някого изведнъж му домъчнее за Рокамора, може да се обърне към мен. Моите момчета могат да изобразят каквото си поискат. Дори неща, на които Хесус никога не е бил способен. От разкаяние до бащина любов. — Той се смее. — Какви са плановете ти, Ян?

— Бих искал да прекарам още малко с детето си.

— Още малко — подчертава Шрайер и изчезва.

Бих искал да отведа малката Ана в Барселона, още веднъж да й разкажа там за майка й, да й покажа къде там ние с нея се разхождахме, но тази Барселона, която ни трябва, вече я няма; там сега всичко е чисто и мирише на рози или свежа мента; няма задимени булеварди, няма скариди, опържени в синтетично масло, няма улични танцьори, жонгльори и гълтачи на шпаги, карнавални шествия, семейни вечери, където една тава с ориз с къри стига за трийсет гърла; няма деца, седящи на коленете на дядовците си, няма графити с искания за справедливост по стените, няма раждания и няма смърт. Няма я бабата на Ана, младата Марго, няма го Радж, който обеща да ни приеме като родни хора. Всичко това го няма. Саждите са изчегъртани, лайната са изчистени, децата са депортирани. Аз самият унищожих Барселона, предадох я и я унищожих; в отговор на моите молитви върху нея бяха изсипани потоци кипяща сяра. Но самият аз не си отидох от нея, така и не успях да си отида. Останах там, сярата се изливаше върху главата ми, аз изгорях там и останах там завинаги, призрак в град на призраци.

И всичко, което мога да ти разкажа, малка Ана, нямам право да го произнасям на глас. Мога само да си го мисля, защото иначе този човек, който иска да те вземе от мен, ще чуе всичко. Ще си говоря с теб беззвучно, Ана; ти няма да усетиш разликата — ти нали така или иначе няма да ме запомниш, няма да запомниш нито една моя дума. Може би у теб ще останат усещания — топлината на моето тяло, отзвуците от моя глас, чуждото мляко, с което те храних последния ден. Обичам те и ще се постарая да прекарам с теб колкото се може повече време, преди да те дам завинаги.

В кафенето не ни обслужват, ами да си гледат работата; отиваме в Градините на Ешер и си устройваме пикник на тревата. Ядем сандвичи от трейдомата, позволявам си малко текила — разбира се, „Картел“. Здрасти, Базил. По дяволите, сега страшно ми е нужна малко текила. Сандвичи с хранителна каша, тревата не може да се мачка — ами нека; всичко това е по-добре от нищо. Не обръщам внимание на младежите, които се пулят в нас, снимат ни — нас, изродите — с комуникаторите си.

Не обръщам внимание и на това, че около нас — на близко разстояние — в тревата седят няколко такива, на които Шрайер може смело да доверява особените си поръчения: пришита кожа, пластмасови очни ябълки.

Разбира се, нас никой няма да ни пусне.

Разстилам униформата си, разгъвам я… Избърсвам Ана, оставям я да подиша — прости ми, през последното денонощия постоянно са ти вързани ръцете и краката.

Тя гледа към прехвърчащите дискове, усмихва се на увисналите във въздуха портокалови дървета, маха със смешните си малки ръчички и крачета, опитва се да се преобърне по гръб. Хубав ден за нея — толкова ярки цветове.

А всъщност днес е първият ден, в който тя напуска цеха за месо, осъзнавам аз. Животът й тъкмо започва.

Давам й още малко мляко — но не всичкото. Разтеглям го, колкото мога, сякаш от това мляко зависи всичко.

Някой повиква полицията, за да ме изхвърлят с вонящото ми дете от благоуханния рай, но пришитите хора не допускат патрулните до мен — показват им някакви документи, отпращат ги. Ние с теб сме под закрила, Ана.

После ние заспиваме — тя отстрани до мен, под ръката ми. Не, не ме е страх, че посланиците на Шрайер ще ми я откраднат — нали тялото няма особена ценност, аз съм длъжен да я дам сам. Просто така ни е по-уютно.

Надявам се, че ще ми се присъни Анели — така ние тримата ще бъдем заедно още веднъж, преди да се разделим. Но Анели не иска да се прощава с нея и аз не виждам нищо. На теб ти е по-лесно, Анели — ти си умряла.

Събуждам се — все още е ден; нали тук винаги е ден.

Нашият ден завършва; времето изтича, ние седим, прегърнати. Как мога да изразходвам това, което е останало? Не знам. Не съм много добре с въображението.

Надигам се, стараейки се да не събудя малката Ана. Хората с пришити лица се надигат след нас.

Качваме се във влака на станция „Октаедър“ и се понасяме със скорост четиристотин километра в час, повтаряйки наопаки друго мое пътуване — онова същото, което трябваше да завърши със смъртта на Рокамора и Анели. Всичко се получи, виждате ли, господин сенатор, в по-добър вариант, макар и малко по-късно, вие можете да разчитате на мен и занапред.

Пристигаме на седемдесет и втори гейт, онзи, който предишния път избрах погрешно — спомних си страха от тълпата, световъртежа, паниката.

Пристигаме точно навреме, за да хванем началото на телевизионното обръщение на Хесус Рокамора по най-големия куполен екран в Европа. Баща ми е огромен, той заема целия небосвод — и е пресъздаден изключително прецизно. Не забелязвам нищо фалшиво в него — това е той, мъжът на моята жена, мой враг и мой съюзник, той казва на света, че делото на Партията на живота е стигнало до задънена улица, че Партията твърде дълго е отказвала да се примири с реалността, да признае, че Законът за Избора е единственият начин да се избегне демографската катастрофа. Това беше самоизмама и измамване на всеки, който ни е повярвал, казва той. Но не е възможно да мамиш хората безкрайно дълго — някой ден лъжата така или иначе ще стане очевидна. Народът се отвръща от нас, скуатовете се закриват, финансирането секна. Нямам повече сили да продължавам едно дело, което не е нужно никому. Затова аз, като лидер на Партията на живота, обявявам днес нейното разпускане. На всички наши активисти препоръчвам да си сътрудничат с властите — гарантирана им е неприкосновеност. Времето за борба отмина, настава ера на конструктивно сътрудничество за благото на нашето бъдеще. Бъдещето на Европа.

Край. Последното действие е изиграно.

Жвакащата тази дъвка многомилионна тълпа, притихнала по време на покаянието на сатаната, отново преминава в движение; онлайн капитулацията само е фиксирала състоянието на нещата — Европа се е преродила. В нея вече няма място за Хесус Рокамора, за Радж и Девендра, за Анели Валин и нейната майка, няма място за мен и дъщеря ми. И това устройва всички. Всички са „за“.

Стоя сред десетте милиона души. Всички бързат за някъде, само не и аз. Те дишат моя въздух, трият се в мен, докосват ръцете ми, краката ми, лицето ми, те са ме облепили — но това ми харесва. Няма световъртеж, няма гадене. Излекувал съм се от страха си към тълпата. Искам да бъда в тълпата, длъжен съм да бъда в тълпата. Живея чрез нея, аз съм част от нея, отдавам й душата си. Нека вземат моите изпарения и въздуха, който издишвам, нека изчегъртат люспи от кожата ми и ги отнесат със себе си — в Париж, в Берлин, в Лондон, в Лисабон, в Мадрид, във Варшава. Нека ме разкъсат на малки частици. Аз се къпя във вас. Аз дишам с вас. Аз ви обичам.

Някъде наблизо навярно са се цопнали и агентите на Шрайер — само че в тази тълпа не е толкова лесно да ме видят и да ме хванат.

Всяка секунда от главния хъб потеглят сияещи стъклени спринцовки влакове към всички краища на Европа. Да скоча на един от тях — на който и да е от тях — и да изчезна завинаги?

Но колко е това — завинаги? Няколко кратки жалки години.

Здраво притискам към себе си Ана.

Останало е да направя едно обаждане. Набирам го.

Шрайер се бави; мълчанието става напрегнато, очакването е запълнено с рекламата на „Илюминат“ — хапчетата за предназначение. Най-накрая отговаря — когато вече съм се отчаял да го чакам.

— Гледах обръщението на Рокамора — съобщавам му аз. — Поздравления.

— Елен умря — отговаря той.

— Елен? Какво?

— Умря.

Нашите виражи на малкия черен турболет; тя се е вкопчила в кормилото и се носи към стената; тази стена закрива от нас цялата земя.

Очуканият апарат, който едва съм приземил тромаво. Отвореният люк. Елен, изплашена, настръхнала.

— Как? Как умря?

— Скочила е долу. Измъкнала се е в открит сектор на покрива и е скочила. — Той ми докладва за това така, сякаш го разказва на следовател. — В нашия дом. Размазала се е — кой знае защо добавя той.

„Ще вися в своя пентхаус под стъкления покрив, млада и красива, вечно като муха в кехлибар…“

„Тя е моя, Ян. Тя никога никъде няма да се дене. Тя винаги ще бъде до мен. Тя знае какво се е случило с Ана и не иска да стои в онази стая…“

Вината за това е моя, тъпо съобразявам аз.

„Ти не ми предложи да избягаме заедно…“

Хората ме блъскат, промъквайки се покрай мен, питат ме сърдито защо съм се забил тук. Аз само прикривам с ръце Ана, оплитам я с твърдия си скелет и се нося с нея безцелно, откъсната от бурята шамандура върху мътни вълни.

— Колко глупаво — изрича с композитен глас Ерих Шрайер. — Колко глупаво. Колко глупаво.

Издраскана грамофонна плоча, подскачаща игла, безкрайно повторение. Елен.

Ти се оказа по-силна от майка ми. Ти разчупи кехлибарения къс отвътре. Разби го и избяга. Избяга там, където Ерих Шрайер няма да може да те върне.

— Тя ме остави сам — изрича той. — Сам.

Шумолене, а не глас. Шум, а не глас.

— Теб те е страх — изведнъж разбирам аз. — Ти също се боиш от вечността. Боиш се да не останеш сам — завинаги.

— Глупости! — крещи той. — Безсмислици!

И прекъсва връзката.

Елен не е готова за вечността. Ерих не е готов за вечността. Ян не е готов за вечността.

Горката Елен. Горката храбра Елен.

Опустошение.

Вътре в мен няма нищо: няма сили, няма кости, няма месо, няма с какво да устоявам. Аз дори не съм чучело, натъпкано с пълнеж, дори не съм кожа върху изкуствен скелет, аз съм празен така, както е празна обвивката на нарисуваните триизмерни модели.

Моята малка Ана плаче безшумно: отново е огладняла. Останало ми е още мляко, съвсем мъничко — това, което съм запазил, откъсвайки я от биберона. Вадя от джоба си бутилчицата, свалям със зъби капака, поднасям биберона, тя го всмуква с устните си, мляска, предвкусвайки. Прави глътка, настръхва, извърта се. Подушвам биберона — млякото е прокиснало.

Нямам с какво да я храня.

Това е краят. Времето ми е изтекло.

Ерих Шрайер се обажда.

— Е, какво? — изрича той твърдо, строго. — Какво реши, Ян?

— Тя нищо ли не остави? — питам го аз. — Бележка?

— Не искам да говоря за тази кучка — отсича Шрайер. — Тя ме предаде. Мислеше, че така ще ми докара неприятности. Че ще ми даде някакъв урок. Но знаеш ли какво? Тя няма да ме повлече подир себе си. Не чувствам почти нищо, Ян. Аз най-накрая съм надраснал това.

Кимам му.

— Най-накрая си станал достоен за безсмъртието?

— Време е да решиш, Ян. Време е и ти да решиш. Какво си забравил там, на гарата? Нали не мислиш, че ще можеш да избягаш? И какво ще промени бягството ти? Стига вече. И без това бях твърде търпелив с теб.

— Какъв избор имам? Ти нали си решил всичко вместо мен? Твоите хора се мъкнат подире ми през целия ден. Ти въпреки всичко няма да ми дадеш да си тръгна. Вкопчил си се в мен като в Елен, като в майка ми. Какво ще стане, ако ти кажа „не“?

Питам го просто така. На Ерих Шрайер не може да се каже „не“ и това ми е много добре известно.

В тълпата като двайсет и пети кадър се мярка зашито лице с пластмасови очи; всеки момент ще ни открият пак.

Време е да се прощаваме, мъничка Ана.

Вече не споря с Ерих Шрайер. Просто прекъсвам връзката и набирам уговорения ай-ди. Никой не отговаря, но така и трябва да бъде. След секунда получавам съобщение: „48“.

— Не можеш да избягаш, Ян. — Комуникаторът ми се включва сам. Той, както и самия аз, принадлежи на Шрайер. — Колко пъти вече се опита, а? Няма да можеш. Сега няма и къде. Няма кой да ви крие повече. Ти си мой, Ян. Просто искам сам да разбереш това. Искам ти също да надраснеш човека. Вечността, Ян! Аз ти дарявам вечност, младост, безсмъртие, а в замяна искам само…

Измъквам комуникатора си и го хвърлям на земята и десет милиона души го стъпкват, заглушават гласа на Ерих Шрайер, разсипват го на прах, на нищо.

Скривам Ана под дрехата си, слагам си качулката, присъединявам се към тълпата, но не се сражавам с нея, не я разсичам с „ледоразбивача“; тълпата е моята стихия, позволявам й да ме отнесе ту в една, ту в друга посока — и въпреки това все повече се приближавам към дванайсети гейт.

Когато най-накрая се добирам там, вече спира влакът за Андалусия, кулата „Тарифа“, от която през Гибралтар ходят фериботи до Мароко. Значи, Африка.

Тупат ме по рамото — „Праща ме Хесус“ — ние клякаме, потапяме се и там, сред телата и краката, аз намествам Ана в продълговат спортен сак. Това е красива девойка, на вид арабка, очите й са зад огледални очила, твърдите й коси са сплетени в стотина расти. Странно, но кой знае защо си мислех, че хакерът на Рокамора ще бъде мъж и азиатец.

— Тя с вас ли е? — питам.

— Берта? Ще се качи в Париж. Не беше лесно да се отървем от „опашката“.

— Казва се Ана — съобщавам й, преди да покрия с марля лицето на дъщеря си. — Вие нали имате връзки в лагерите за депортирани? Намерете там Марго Валим Четиринайсет О. Това е баба й. Тя си няма никого другиго.

— Така или иначе няма да я изоставя — кима ми тя. — Та това е дете на Хесус.

Най-големият куполен екран на Европа провъзгласява новина: сенатор Ерих Шрайер възнамерява да участва в президентските избори.

Черния сак го отнасят подводни течения. Аз изплувам — и виждам онези лица маски, онези блуждаещи очи; търсят ме, търсят Ана. Искам да предупредя девойката с огледалните очила, но тя и сама вече вижда всичко.

Поднася към устните си комуникатора, шепне нещо и в целия хъб моментално изгасват лампите, изключва се, хакнат, куполният екран. В тъмнината се чува как се хлопат синхронно десетките врати на дълъг влак и той се отправя от тъмната утроба на хъба към светлината, към живота.

Ето го подаръка на Хесус Рокамора по случай кръщаването на внучката му.

Таен подарък.

Прости ми, Ел. Ти беше нормален тип. Само че светът не се дели на черно и бяло, не се дели на добро и зло. Само да можеше да разбереш. Да застреляш човек, когото познаваш от четвърт век само защото той може да издаде плана за спасение на детето ти, с което се познаваш от два месеца — това правилно ли е, или неправилно? Не знам, Ел, не съм сигурен.

В нищо не съм сигурен.

Около мен — обезпокоен шепот, женски писъци.

Но само след няколко минути екранът светва отново, примигват сънено лампите и отмерен баритон съобщава от небето, че малката техническа неизправност е отстранена, че няма причини за паника, че всички тези десет милиона души могат да живеят, както са живели по-рано, и да вървят, където им скимне.

И те вярват, и се успокояват, и бързат към влаковете си, които се приближават към гейтовете, натъпкват се в тях и отлитат със скорост петстотин километра в час — към всички краища на континента, към Варшава, към Мадрид, към Лисабон, към Амстердам, към София, към Нант, към Рим и Милано, към Хамбург, към Прага, към Стокхолм и Хелзинки и къде ли не още.

Само аз оставам на мястото си.

Толкова заминаващи и аз трябва да ги изпращам всичките. На добър час!

Комуникаторът отдавна е смазан и мога да говоря на глас каквото си искам. В тази блъсканица, в това вавилонско стълпотворение така или иначе никой няма да ме чуе и никой няма да ме разбере — но тези, с които ми е нужно да говоря, ги няма тук.

Ерих Шрайер.

Поздравявам те, Ерих. Ти вкара в задника на баща ми огромен ключ, за да му навиеш пружината, ти сам умори майка ми, ти доведе до самоубийство жената, която беше готова да я замени, ти изби всички, които ти пречеха, ти превърна всички чужди грешки в свои победи, ти ще станеш президент на Европа, а чучелата на твоите врагове и чучелата на твоите приятели ще ти пеят „Осанна“.

Ти ще бъдеш мъдър президент, ти ще бъдеш безсмислен президент, ти никога няма да напуснеш поста си и твоята Партия няма да слезе от власт; вие ще управлявате безкрайно, както драконът управлява приказните царства, както Големият змей управлява Русия.

Ти си неуязвим за емоциите. Теб не могат да те надхитрят. Чест е човек да бъде твой инструмент и е велико щастие да бъде твой съюзник.

Благодарен съм за предложението ти, но аз съм пас.

Ти ми предложи да забравя всичко, което се е случило, и да си върна всичко обратно. Но аз не мога да забравя нищо от онова, което се случи, и не искам да го забравям: Анели, нашето пътуване в страната на моето несбъднало се детство и нашата щастлива нощ в бордея, където всяка минута ми е таксувана с цена, която никога не бих могъл да заплатя, нашите разходки по смрадливите и задушни булеварди и посещението ни при бременната й майка — без което не бих могъл да простя на своя баща; моята собствена майка и онази стая в твоя дом, Ерих, стая зад толкова дебело стъкло, че тя не би могла да бъде чута през него нито от мен, нито от Рокамора, нито от Иисус Христос; моя баща, на когото ти жив му съдра кожата, с когото ме запозна час преди екзекуцията му, когото се опита да екзекутираш чрез собствените ми ръце; интерната, в който ме възпитаваха и закаляваха; моята служба във Фалангата; млечните тъмни петна върху синята рокля; спящите момиченца в барселонския католически приют; целия град, отрупан с бъдещи трупове.

Кое от всичко това бих могъл да забравя? Нищо. Всички те умряха и не са изчезнали никъде. А аз как да живея толкова, помнейки, че съм ги предал?

Или дъщеря ми? Как да я забравя? И как да забравя себе си — който е продал дъщеря си?

Нищо не може да се върне обратно.

Мен няма да ме приемат сред боговете. Аз не съм го заслужил и дори няма да се старая. Закъде съм аз? Аз съм пес, звяр. Ти ми нареди да убия животното в себе си, но най-хубавите неща, които съм направил, са тези, продиктувани ми от моите инстинкти.

И ти не си по-добър; мислиш, че твоето желание за вечност е желание да си равен на боговете? Не, Ерих. Та това е просто инстинкт за самосъхранение, раздул се, хипертрофирал, уродлив — и най-простият, най-вулгарният от всички инстинкти. Ти просто не пускаш другите да живеят вместо теб, Ерих. В това има нещо от влечугото, от бактерията, от гъбата. Но какво от боговете има в него?

Можех да ти го кажа по-рано, но си го пазех за прощалната реч.

А сега прощавай — трябва да кажа няколко думи на още някого.

На моята дъщеря.

Ана.

Колкото и да си напомням, че ти си мое дете, все никак не мога да повярвам в това. Малката Ана Рокамора. Рокамора — това е истинската ми фамилия, нали така? Значи е и твоята.

Ти ще растеш сама. Не трябваше да те давам и не исках, но те дадох, наложи ми се. Може би това е грешка; най-вероятно е така. Цял живот съм трупал грешка върху грешка и никога не съм умеел да си ги признавам. Не знам какъв баща бих станал, ако ми бяха позволили. Нямам много таланти. Всъщност като се замисля, само един — умея да разрушавам, нищо повече. След мен няма да тръгнат милиони, няма да мога да запаля сърцата им и да нарисувам пред тях бъдещето, заради което ще бъдат готови да пожертват настоящето. Нищо не съм създал — освен теб, а дори теб те създадох по случайност.

Живях кратък и нелеп идиотски живот, Ана. Не виня никого за това, дори Шрайер, страшния старец, който мушна своите меки костеливи пръсти във вътрешностите ми, надяна ме на ръката си като ръкавица и живя вместо мен. Аз и без това твърде дълго съм обвинявал за своята нищожност другите, а всичките се оказаха невинни.

Вече не мога да оправя нищо.

Тези, на които бих искал да се извиня, вече са мъртви или никога не са съществували. Тези, на които бих искал да простя, съм ги убил. Опитах се да спася момичето, което обичах — и не можах. Не ми се получи да живея с нея дълъг и щастлив живот.

Влюбен съм в мъртвец, дружа с мъртвец и родителите ми са мъртъвци. Аз самият съм три четвърти мъртъв, Ана, а ти едва започваш да живееш. Бих искал първите ти крачки да са от майка ти към мен, бих искал да чуя как казваш тези думи: „тате“, „мамо“, бих искал да си говоря с теб, а ти всичко да разбираш; но няма да дочакам нищо от това. Ти ще растеш без мен.

Ще ти се наложи да започнеш всичко от празна страница. На цялото ти поколение ще му се наложи.

Вие ще съборите стените, които ние вече дори не виждаме. По-рано светът е бил друг — горите не са били разбити на пиксели, бизоните са били на свобода, а старите хора не са умирали сами като чумави. Ние не познаваме този свят, а на вас ще ви се наложи да го изграждате наново. Вие ще изобретявате, вие ще търсите, вие ще се опитвате да разберете как човечеството да върви напред и как да съхрани в себе си главното. Вие ще живеете, защото ние вече сме се вкаменили.

Земята се е спряла, Ана. И именно ти си длъжна да я побутнеш напред.

Сигурен съм, че ще направиш всичко правилно. А не както постъпвах аз.

Ти може би ще ме проклинаш, но аз исках да имаш избор.

Може би ще ви се удаде — в космоса или под водата — да създадете свят, където няма да ни се наложи да правим избор между себе си и децата ни. И на теб няма да ти са наложи да умреш, за да живеят внуците ми.

В хъба е чудовищна блъсканица; хората на Шрайер по никакъв начин не могат да ме открият. Нищо, аз не бързам за никъде. Ще стърча в тази тъпканица колкото ме държат краката. В края на краищата, естествено, ще ме намерят, при всички случаи ще направят от мен усмихнато цифрово чучело, а после ще ме застрелят. А може да ме застрелят веднага — още тук, щом разберат, че съм ги измамил. И в това няма нищо страшно. Може да се каже, че към това се стремях.

Само че трябва да успея да направя още нещо — да призова един дух.

Деветстотин и шести. Базил.

Ти винаги си бил по-добър от мен, Базил. Ти имаше наглостта да правиш това, за което аз се боях да мисля. Исках да бъда като теб. Ако не беше ти, не бих се решил. Завиждах ти за това какъв беше като жив дори когато вече беше умрял. Напразно умря, Деветстотин и шести. Иска ми се сега да беше до мен. За да ме подкрепиш — или поне да ми простиш.

Помниш ли как спорихме? Аз ти казвах, че от тях не може да се избяга, а ти махаше с ръка, отвръщаше, че нещата ще се получат, че не бива да се отнасям толкова сериозно към тях, към всичко. Помниш ли? Но на мен никога не ми се получаваше като при теб — да се преструвам, да не ми пука, да си кажа: всичко това са игри, аз няма да ги играя, ще скрия истинското си „аз“ в онова с номера. Има само един „аз“. Твърде тъп, за да хитрува, и твърде сериозен, за да играе. И знаеш ли, и досега смятам, че няма смисъл да се бяга.

Стоя в главния хъб, оттук мога да отида, където си искам. Но аз няма да бягам от тях. Съвсем съм останал без сили и не искам повече да се крия от тях. Вместо това измислих нещо по-добро, Базил. Готов ли си? Слушай.

Докато те ме търсят тук, всеки, който се докосва до мен случайно, който случайно споделя с мен една глътка въздух, всеки от тези хиляди отнася със себе си част от мен — отнася моя дар. Взима го в Букурещ, в Лондон, в Бремен, в Лисабон, в Осло.

Онази епруветка, която отнех от Беатрис.

Нейният вирус. Аз не го изхвърлих. Пазих го в джоба си. А после — в себе си. Кърмех с млякото на Берта своето дете, а самият аз смучех от отровеното мляко на Беатрис.

Денят измина. Този ден, който ми беше дал Шрайер, за да направя избор. Аз го направих веднага. Още в първата минута. За себе си и за всички нас.

Изчаках един ден, както препоръчваше Беатрис, и сега аз вдъхвам смъртта; смъртта е във всяка капка пот на челото ми, във всяко случайно докосване на моите пръсти, в моята урина и в моите целувки.

Смъртта — и животът.

Затова аз съм тук; не мога да измисля по-добро място. Шрайер напразно се безпокоеше — не съм си и помислял да се скривам. Оттук вирусът ще плъзне по целия континент, а след ден онези, които са дишали един и същ въздух с мен, ще го разпространяват по-нататък, у дома си.

След седмица всичко ще стане такова, каквото е било преди петстотин години. А през следващия половин век сто и двайсет милиарда ще измрат от старост — ако така и не измислят нищо.

Мен ще ме нарекат терорист. Но нали първата намеса в нашето ДНК е била именно имунизацията срещу смъртта. Тя е първичната болест, а аз се опитвам да я лекувам.

Ние сме в задънена улица. Системата показва фатална грешка.

Ние нямаме решение — значи ще отстъпим мястото си на онези, които ще го намерят.

Аз просто занулявам човечеството. Презареждам го.

Иска ми се да мисля, че съм оръдие в твърдите дървени ръце на онзи, който разбира: хората са се заблудили. Нас трябва да ни пробудят, нас трябва да ни разтърсят, на нас трябва да ни напомнят кои сме и откъде сме. Трябва да напомнят на теб, Ерих Шрайер, гнидо.

Иска ми се да мисля, че нищо в моята история не е случайно — моето раждане, думите, които ми е шепнела майка ми, намесата, която не ми позволи да извърша убийство, зачатието, което се извърши въпреки науката, детето, което не заслужавам и никога не би трябвало да отглеждам. Че такъв е бил промисълът на онзи, когото съм свикнал да ненавиждам и отхвърлям.

Но аз поемам цялата отговорност върху себе си.

Може и да греша — но на хората им е свойствено да грешат.

 

 

НАЧАЛО