Дмитрий Глуховски
Бъдеще (6)

Глава VI
Среща

Преди да ме пуснат на арената с разярените заради моето закъснение лъвове, ме задържат в тясната клетка на адски бавния асансьор. Задух. От потта мислите ми се слепват.

Нищо че са ме засекли в къпалнята, казвам си. В оувърдрафт съм, но това няма да е задълго. Простите правила са за обикновените хора, така ми каза господин Шрайер. Едно нарушение на Кодекса спокойно може да се изкупи с друго. Минус по минус дава плюс. Всичко, което се иска от мен, е да изпълня поръчението му. Да отвъртя главите на двама мерзавци. И кредитната ми история рязко ще се нормализира. На героите от всички времена са приписвани дребни злоупотреби като грабежи и изнасилвания, а аз само се опитах да спася един човек. Разбира се, ще ми е за урок: не биваше да се забърквам. Трябва да се занимавам с това, което ми се получава най-добре. Да отвъртам глави. И да не се разпилявам. Рокамора и неговата мадама… Вече ме сърбят ръцете.

И отвътре всичко ми е изтръпнало. Сякаш отивам на среща.

Не съм виждал Петстотин и трети от самия интернат, а нали много от нещата, които съм ги правил от тогава насам, съм ги правил заради спомена за него. Бокс. Борба свободен стил. Желязо. И някои вътрешни увреждания.

Не бива да се боя от него! От момента, в който се видяхме за последен път, аз съм пораснал и озверял. И все пак ме тресе; да си мисля за Петстотин и трети, е като шокър в корема.

Даже пристъпът ми минава бързо. Омразата е отличен антидот за страха. Дзън! Пристигнахме.

Отвън е рецепцията на някаква нищожна фирмичка. Таванът е на височина най-много два и двайсет, иска ми се да се приведа. Неприятно ярко осветление, напомнящо ми за стаята ми в интерната. Масата на секретарката с патосен и незапомнящ се логотип — гербове, вензел, злато, и всичко това напечатано на евтин етикет. Масичка с прашна икебана, около нея — продънени раздрънкани дивани за посетителите.

Аншлаг. Нито едно свободно място. На диваните, плътно натъпкани, седят чакащи. Бих могъл да се зарадвам за фирмата — с какъв ажиотаж се ползват неизвестните й услуги! — ако секретарката не лежеше под масата с парцал в устата. И ако гостите не си приличаха като братя близнаци. Помежду си и всичките — с Аполон Белведерски.

Черни безформени дрехи, вдигнати качулки. На краката — тежки бутонки. Ръцете — издраскани, някои от тях — в ръкавици.

Срещу мен има девет чифта очи. Погледите са студени, пронизващо режещи. Двама се вдигат като пружини с ръце в джобовете. Явно тук никой не ме познава по лице… освен един. Кой от тях ли е?

Двамата започват да ме заобикалят отстрани. Преди да се е получила конфузна ситуация, казвам:

— Забрави за смъртта.

Те застиват, чакайки.

Пъхам ръка в раницата, вадя маската, надявам си я. Аз не съм от техния екип; а може би те са от различни екипи и са събрани тук за тази една-единствена операция. В маската ме разпознават. Но дали ще ми се подчиняват?

— Забрави за смъртта — сливат се в един деветте гласа.

Тръпки по кожата. И усещането, че аз съм важен детайл, който не е достигал на този безотказен, сглобен и смазан механизъм. Сега със сочно щракане съм застанал на мястото си и машината е заработила, оживяла е. Може би напразно съм мислел, че Базил е незаменим. Аз съм отсечена глава, която веднага щом са поднесли към чуждо тяло, е сраснала с раменете. Ние всички сме части от едно голямо цяло, части от някакъв мъдър и безкрайно могъщ свръхорганизъм. И всички ние сме заменими. В това е нашата сила.

— Доложете — строго нареждам аз, оглеждайки новото си звено.

Ако съм на точното място, ако това е същата онази операция, то те чакат командира си. Тогава ще рапортуват кратко и ясно, а няма да ме вземат на подбив.

А това ще значи също, че един от тях е мой враг. Орган, поразен от рак. Но кой? Без биопсия не може да се определи.

В течение ли е изобщо Петстотин и трети за чий заместник са го назначили в този рейд? Очаквал ли е нашата среща така, както я очаквах аз? Поставили ли са му същото условие: или аз, или той? Или за него появата ми е изненада?

А може би не ме е познал за тази половин минута, в която се занимавах с маската?

Ще го помня цял живот, но и той едва ли ще успее да ме забрави. Оттогава съм се променил, но за всеки от нас има хора, които ще познаем и след сто години във всякакъв грим.

— Пристигнахме преди половин час — боботи някакъв здравеняк. — Рокамора е на това ниво, на половин километър оттук. Решихме да не започваме без вас. Имаме наблюдение там. Камери. Онези нищо не подозират.

Не е Петстотин и трети. Не е неговият ръст, не е неговата интонация. Не е неговата аура.

Кимам. Поне сега знам със сигурност къде съм дошъл и защо.

— По двама!

— По двама! — изревава здравенякът.

В нашето звено аз повтарям командите на Ел — защото съм дясната му ръка. Но Петстотин и трети, макар че ми е обещан като заместник в този рейд, мълчи — вместо него се обажда тази горила. Би трябвало да се запозная с тях, но няма време.

Останалите мигом се строяват в къса колона. Очаквах, че Петстотин и трети ще се издаде със своята ленивост, преднамерена важност — как така той ще се подчинява на мен! — но никой от звеното не се издава с нищо.

— Бегом.

— Бегом!

Отваря се врата и ние нахлуваме в склад, пълен със загърнати в калъфи неведоми стоки. Комуникаторът се обажда, задавайки посоката. Още една врата — удар! — и ние вече сме в някаква кантора. С писъци отскачат девойки с делови костюми. От мястото си се надига охранител с униформа — крачещият вдясно от мен гигант покрива лицето му с облечената си в ръкавица длан и го отхвърля обратно в креслото. Стигаме до директорския кабинет. Напред, уверено казва комуникаторът. Нахлуваме, без встъпление изхвърляме в коридора стопанина — тлъст тип с пърхот по раменете; зад гърба му има перде. По-нататък е стаята за отдих — разпънат диван, календар с триизмерни цици, стенен шкаф.

— Шкафът.

Разглобяват го на части за секунда и половина; зад него има закачалка с посипани с пърхот костюми — врата. Отново коридорче, необитаемо и тъмно, по което минават вяли миризливи течения; таванът е на два метра височина, Даниел би заседнал тук. Някъде далеч отпред блещука светодиод — единственият на десетки метри разстояние.

Тичаме по коридора — синхронно пристъпваща с бутонки адска стоножка — докато комуникаторът не ни казва да се спрем при купчина вехтории. Врати, врати, врати — и всички различни: малки, големи, метални, пластмасови, облепени с някакви лица и политически стикери.

Скелет на велотренажор, счупени столове, женски манекен с шапка. Комуникаторът смята, че сме пристигнали.

— Тук.

Врата, облицована с раздрана изкуствена кожа. Бутон на звънец, празна закачалка, огледало в гравирана рамка. Един от нашите залепва върху шпионката на вратата черна лента. Отвътре се носи приглушено бърборене. Предварително изпитвам към стопаните на този куб класова омраза.

— Щурм — прошепвам.

Шокърите са приготвени. Включваме фенерите. Оглеждам своите. Търся под маските зелени очи. Не намирам — в процепите има само сенки, само пустота. Под моята собствена маска също е пустота.

Разбиваме вратата и нахлуваме като вихър!

— Забрави за смъртта!

— Забрави за смъртта!!!

Това не е куб, а истински апартамент. Ние сме в хола, от който няколко врати водят към различни стаи. Половината от помещението е изпълнена с проекция на новинарската емисия; пред очите на кореспондента — пустиня, мъртва напукана земя, шайка мръсни дрипльовци на допотопни каруци. Някакви червени знамена…

— Тези хора са доведени до отчаяние! — казва репортерът.

Никой не го слуша — холът е празен. Звеното се разпръсква по останалите стаи. Аз оставам на входа.

— Намерих ги!

— Да!

— Дайте ги тук! — извиквам им.

Измъкват от тоалетната мъж със свалени панталони, а от спалнята — сънена девойка в пижама. Наистина си личи коремът й — не се набива на очи, но за професионалист е очевидно. Слагат двамата на колене насред антрето.

Рокамора не прилича на терорист и не прилича на снимката си. Говори се, че умело използва силиконови импланти и грим — за четвърт час може да си спретне ново лице. Затова всички системи за разпознаване удрят на камък при него. Кестеняв, съвсем млад тип със сресани назад вълнисти коси, тънка основа на носа, едра, но не тежка брадичка. Дявол знае дали носът и устните му са си неговите; но в чертите му — привлекателни, волеви — виждам нещо неуловимо познато. Той сякаш прилича на някого, когото познавам — но не мога да разбера на кого, а и сходството ми се изплъзва.

Момичето му има светлоруси коси до раменете, скосен бретон. Съвсем слаба и с тясна пижама. Очите й са светло, светлокафяви, тънки вежди, вдигнати в различни посоки, тушът й е потекъл. Първото, което ми идва наум — крехкост. Такава навярно е опасно да я докоснеш — да не се счупи. И тя също ми се струва странно, рязко, неочаквано — позната. Вероятно просто дежавю. Няма значение.

Така.

Сега те по някакъв начин трябва да бъдат убити.

— Какво става? — възмущава се младежът, напъвайки се да повдигне вежди. — Това е частна собственост! Какво право…

Някак естествено се възмущава. Актьор!

Девойката просто мълчи, напълно вцепенена, държи се с ръце за корема.

— Ще повикам полиция! Ще повикам…

Един от нашите го удря със замах с опакото на дланта по бузата и Рокамора млъква, хванал се за челюстта.

— Име! — крещя аз.

— Волф… Волфганг Цвибел.

Рокамора ли е? Или комуникаторът ни е отвел не при когото трябва? Хващам го за ръката, ухапвам със скенера кожата му. Камбанка.

— Няма съответствие в базата данни — казва скенерът със съвсем обичаен тон, сякаш сега се случва нещо напълно нормално.

— Какъв си ти? — питам аз. — Мамка ти, ДНК-то ти го няма в базата. Как си го направил?!

— Волфганг Цвибел — повтаря младежът с достойнство. — Нямам представа какво й е на вашата машинка, но аз нямам нищо общо с това.

— Добре. Да проверим твоята мадмоазел! — Тикам скенера към девойката. Дзън-дзън.

— Анели Валин Двайсет и едно Пе — откликва приборът. — Не е регистрирана бременност.

— Хормонален фон? — Улавям погледа й, не й давам да го скрие.

— Хорионичният гонадотропин е повишен. Прогестеронът е повишен. Естрогенът е повишен. Положителен резултат. Регистрирана е бременност — произнася присъдата си скенерът.

Тук би трябвало да се използва и ултразвук, но аз не разполагам с него. Нито пък останалите. Девойката се дърпа, но я притискат към пода.

На автопилот. Ние действаме като екип, като едно цяло, като идеален механизъм; може би Петстотин и трети не е тук? Може би просто са ме предизвикали чрез него, знаейки, че няма да поискам да му отстъпя нищо — дори качулката на палача?

— Защо не си ми казала нищо? — ахва дрезгаво Цвибел-Рокамора.

— Аз… Аз не знаех… Мислех, че… — мънка тя.

— Така! Да приключваме спектакъла! — извиквам им аз. — С такъв корем вече си мислиш три месеца! Вие сте нарушили Закона за Избора и много добре знаете това. В съответствие със Закона ви се предоставя избор, който можете да направите само сега. Ако решите да запазите детето, единият от вас трябва да се откаже от безсмъртието. Инжекцията ще бъде направена незабавно.

— Говорите така, сякаш вече на сто процента сте сигурни кой е бащата на детето — отбелязва спокойно Цвибел. — Обаче това съвсем не е така. Този въпрос изисква изясняване.

Девойката пламва и го поглежда обидено, даже злобно.

— Нямаме време за ДНК анализ на плода… Затова пък знаем със сигурност коя е майката — казвам аз. — И ако вие се отказвате от бащинството… Инжекция! — нареждам аз на здравеняка.

Точно по процедурата. Всичко е точно по процедурата. По коловозите. Има един проблем — това изобщо не ме доближава до убиването на Рокамора и приятелката му при оказване на съпротива. Какво правя? И какво не правя?

— Нямаме инжекция — шепне на ухото ми горилата.

— Какво значи нямаме инжекция?! — Сякаш някой пробожда червата ми с нож. — Защо, мамка му, нямаме инжекция? — Блъскам го към далечния ъгъл.

— Между другото, законът предвижда и втори вариант? — нищо не е способно да изкара от равновесие Цвибел; той стои на колене пред нас, без панталони и с нагъл адвокатски глас цитира по памет: — Закон за Избора, точка десет-А. „Ако преди настъпването на двайсетата седмица от регистрирана бременност двамата родители на плода вземат решение за аборт и прекъснат бременността в Центъра за планиране на семейството в Брюксел в присъствието на представители на закона, Министерството на здравеопазването и Фалангата, те се освобождават от инжектиране на акселератора“. И дори ако инжекцията вече е направена, след аборта в Центъра може да се назначи терапия, блокираща акселератора! Това е точка десет-Б, но вие би трябвало да го знаете!

Девойката мълчи, но се е вкопчила с две ръце в корема си и хапе устни. Неволно плъзгам поглед по нея. Кой знае защо си мисля, че е красива, макар че бременността обикновено загрозява жената.

— Просто се отива в Брюксел, прави се аборт и се плаща глоба. И инцидентът е изчерпан.

Ето кое сега изобщо не ми е нужно: да се изчерпи инцидентът. Трябва по някакъв начин да заведа заблудилото се зайче от очертаващия се идиотски хепиенд до кървавата баня.

— Няма инжекция, защото няма. Всички тези неща винаги са при звеневия — обяснява се горилата. — Инжекции, таблетки, всички глупости.

Наистина. В нашето звено аптечката е у Ел. Но на мен никой не ми е дал такава. Може би защото рейдът ни не е съвсем обикновен, нали така?

— Ти нали си готова да направиш аборт, Анели? — пита я Цвибел.

Тя не отговаря. После с усилие рязко вдига брадичка — и също толкова трудно, сякаш насилвайки себе си, я отпуска. Кимане.

— Ами това е всичко. Вие там май имате някакви инжекции за ранни стадии?

— А ти виждам, че си съвсем в течение, Цвибел?

Това е терорист, казвам си. Това не е милият Цвибел, това е Хесус Рокамора, винаги след десетте най-издирвани хора в Европа, един от стълбовете на Партията на живота. Той и неговите приятелчета се готвеха да разбият на пух и прах „Октаедър“ заедно с огледалните градини, с младежите… как се казваха… и изобщо… Провокирай ме, животно! Удари ме! Опитай се да избягаш! Не виждаш ли, че ще ми е трудно да те удуша без повод!

Да го ритна в лицето? Някъде бях чел, че на откритите рани, на свежата кръв реагират не само акулите, но и домашните прасета — озверяват и нападат стопаните си, особено ако са гладни. Аз съм гладен.

— Аз съм юрист — отговаря учтиво гнидата. — Разбира се, че се ориентирам в законодателството.

А ако не са те? Ако са тези, за които се представят? Защо го няма в базата?!

Мълча. Зайчето се е отклонило от маршрута и се блъска в стената. Девойката хлипа, но не плаче. Безсмъртните ме гледат. Секундите летят. Аз мълча. Някой от момчетата започва да шепне, да пристъпва от крак на крак. Зайчето утихва и сяда на земята; осъзнало е, че е в задънена улица, но си няма никаква представа как да се измъкне от нея.

— Време е да приключваме с тях — изведнъж се обажда една от маските. — Време е.

— Кой го каза?

Мълчание.

— Кой каза това?!

Задачата е секретна. Едва ли Шрайер е канил при себе си подред всички членове на звеното и се е опитвал да ги очарова. Само още един човек освен мен знае как трябва да приключи всичко тук. Този, когото са назначили да бъде моя сянка. Задачата на когото е да ме замени при нужда.

— И аз го знам много добре, ясно ли е?!

— Какво… Какво означава всичко това. — Цвибел кой знае защо се заема да си закопчава панталоните. — „Да приключваме“? Вие разбирате ли какво говорите?

— Не бива така да се вълнуваш — потупвам го аз по рамото. — Това е само шегичка.

Той като че ли се справя с панталоните си.

— Ставай! — Хващам го под мишницата. — Ще се поразходим.

— Къде го водите?! — крещи девойката, опитвайки се да се изправи.

Една от маските я изритва в корема и тя се задавя с въпросите си. Това е излишно, казвам си. Девойката в корема — това е излишно.

— Аз сам ще направя всичко? — изкрещявам на маските. — Не се бъркайте!

Извеждам го в тъмния коридор, през който сме дошли в апартамента. Хлопвам входната врата, която по чудо все още се държи на пантите си след нашето нахлуване.

— Вие не можете! Нямате право!

— До стената! С лице към стената!

— Защо? Това не е по Кодекса! — увещава ме Цвибел, но послушно се долепя до стената.

Така. Сякаш като не го гледам в очите, е по-лесно.

— Млъквай! Мислиш ли, че не знам кой си ти?! Кодексът не е за такива като теб!

Той мълчи.

А сега какво? Да го удуша? Да го съборя на пода, да сключа пръсти около врата му и да стискам, стискам, докато не му строша гръкляна, да го притисна с цялата тежест на тялото си, за да не се измъкне изпод мен, докато се гърчи и задъхва, докато рита конвулсивно с крака?

Поглеждам ръцете си.

Замахвам и го удрям в ухото. Цвибел пада на пода, после не без усилия застава на четири крака, най-накрая се обляга с гръб към стената. Не прави никакъв опит да се съпротивлява. Мамка му.

— И какво знаеш за мен? — най-накрая казва той с някакъв друг глас — чужд, уморен.

— Всичко, Рокамора. Намерихме те.

Той ме поглежда отдолу нагоре — изучаващо, замислено.

— Искам да се предам на полицията — спокойно изрича най-накрая.

Мълча — секунда, пет, десет.

— Искам да повикате тук полицията!

Поклащам глава:

— Съжалявам.

— Аз съм издирван. За залавянето ми е обявена награда. Всеки, който може да ме задържи, е длъжен…

— Ти какво, не разбираш ли? — прекъсвам го аз.

Той млъква по средата на думата, вглежда се в лицето ми, пребледнява.

— Така… Значи всичко това е сериозно? Те са решили да ме убият?

Не отговарям.

— Е, и как… Как възнамеряваш да го направиш?

И аз самият не знам.

— Какво безумие… — Той клати глава, кой знае защо се усмихва. Аз също се усмихвам.

Дикторът зад вратата изведнъж повишава глас, започва да говори ясно и отчетливо:

— Преди много векове са им отнели надеждата за промени! Но сега хората са разбрали, че повече не могат да се примиряват с това!!! Те се вдигат на борба със същото това знаме, което се е развявало тук преди четиристотин години!!!

Гръмкостта сякаш нараства с всяка следваща дума. Какво става, по дяволите?! Оглушали ли са те там? Какво интересно има в този шибан репортаж от шибания трети свят?

— ЩЕ СЕ ВЪРНЕМ КЪМ ДОКУМЕНТАЛНОТО ВИДЕО ОТ РУСИЯ СЛЕД НЯКОЛКО МИНУТИ! СПЕШНО СЪОБЩЕНИЕ! — крещи водещият право в ухото ми; на онези в апартамента от това би трябвало да им се спукат тъпанчетата. — В ГРАДИНИТЕ НА ЕШЕР ТЪРСЯТ БОМБА!

Струва ми се, че в промеждутъците между думите му до мен долита още нещо… Поти неразличимия шум от някаква суматоха… Мяукане…

— ЗАПЛАХАТА ЗА УНИЩОЖАВАНЕТО НА ЗНАМЕНИТИТЕ ГРАДИНИ ЗАЕДНО С ВСИЧКИТЕ ИМ ПОСЕТИТЕЛИ ДОЙДЕ ПРЕДИ ЧАС! — Писък. — КЪМ ПОСЛАНИЕТО БЕШЕ ПРИКРЕПЕН ТАКА НАРЕЧЕНИЯТ МАНИФЕСТ НА ЖИВОТА, КОЕТО ПОДСКАЗВА, ЧЕ ВИНАТА Е НА…

Писък. Ясно съм чул писък.

— На жертвените агнета — усмихва се Рокамора.

— НА ТЕРОРИСТИЧНАТА ОРГАНИЗАЦИЯ ПАРТИЯТА НА ЖИВОТА! — заглушава го дикторът.

— Млъквай!

— СЕГА В ГРАДИНИТЕ СЕ НАМИРАТ НЯКОЛКО ХИЛЯДИ ДУШИ! ЗАПОЧНАТА Е ЕВАКУАЦИЯ, НО МНОЗИНА ВСЕ ОЩЕ СА В СМЪРТНА ОПАСНОСТ!

— Моля ви! — Тънко момичешко гласче. И накъсано хлипане. — Мол…

— Чу ли? — надига се Рокамора.

— ПО ТОКУ-ЩО ПОЛУЧЕНА ИНФОРМАЦИЯ ТЕРОРИСТИТЕ ИСКАТ ОТМЯНА НА ЗАКОНА ЗА ИЗБОРА!

Стон. Сподавен, наподобяващ мучене. И кикот.

— Какво става там?! Какво става?! — Рокамора се опитва да се надигне и веднага получава ъперкът по брадичката. — Главорези! Вие какво…

— Седи, гадино! Седи!!!

Оставям го проснат в нокаут, дърпам дръжката на вратата, блъскам самата врата…

Кръг от черни фигури. В кръга — девойка. Гола, бяла.

Сложили са я на колене. Ръцете и са извити зад гърба и завързани. Навели са я напред с буза, опряна в пода. Пижамата й е разкъсана, захвърлена, върху нея има яркочервени петна. Зъбите й са впити във войнишки колан, който е прекаран като мундщук през отворената й уста. И тя мучи — отчаяно; само че нищо не се разбира.

— ГЛЕДАТЕ ГОРЕЩИ КАДРИ ОТ МЕСТОПРОИЗШЕСТВИЕТО! ВЛАКОВЕТЕ, ПРЕДОСТАВЕНИ ЗА ЕВАКУАЦИЯТА, СА НЕДОСТАТЪЧНО! НАСТАВА БЛЪСКАНИЦА!

Уплашена тълпа под висящите дървета. За миг ми се струва, че виждам Джулия, но веднага я закриват други изкривени от страх лица.

— БОМБАТА ЗАСЕГА НЕ Е ОТКРИТА! НАШИЯТ РЕПОРТЕР РАБОТИ НАМЯСТО С РИСК ЗА ЖИВОТА СИ! ВСЕКИ МОМЕНТ ВСИЧКО МОЖЕ ДА ПРИКЛЮЧИ СЪС СТРАШНА ТРАГЕДИЯ!

Черният кръг пулсира, свива се около девойката.

Двама с безформени дрехи застават на колене пред нея, хващат я за раменете, затискат с ръкавици устата й. Прехвърлят лицето й от пода върху коленете й, започват да опипват гърдите й… А отзад, извивайки ръцете й, почти легнал върху голия й гръб, заковава себе си в нея с жестоки удари трети силует. С всеки тласък устата й се опитва да се отвори по-широко — да се разкъса — сякаш насилникът протиква през цялото й тяло с нещо невидимо, но мръсно, отвратително и тя се опива да изтръгне от себе си това нещо.

Останалите засега просто стоят, но някои вече се опипват, приготвяйки се.

— Тя така не чувства нищо. Давай, мушни й и един юмрук.

Девойката се извива като надянат на кука червей.

Насилникът, сякаш не му достига реакцията й, повдига извитите й слаби ръце вейки още по-нагоре. Дясната му китка е омазана в червено. Маската му е на мястото си, но от усилието качулката му е паднала назад. Пристъпвам напред.

— Достатъчно! — нареждам, но не ме чуват.

— КОЙ Е ГОТОВ ДА ПРИНЕСЕ В ЖЕРТВА ХИЛЯДИ НЕВИННИ ЗАРАДИ БЕЗУМНА ИДЕЯ?!

Още една крачка. И още една.

Слепоочието. Черни твърди коси. Поклащат се в такт… Налята с кръв извивка на белег, отверстие, късче от меката част на ухото… Той няма ухо.

Пропадам в това слухово отверстие като в черна дупка, пропадам през пространството, през времето…

Дупката ме изплюва в яйцето, от което няма изход, в кинозалата, в реда между креслата, в студеното и душещо като течен цимент усещане за това, че всеки момент с мен ще се случи нещо отвратително, страшно непоправимо…

Тогава се измъкнах, а тя…

Поглеждам я в очите… Такъв поглед… Има канали, показващи само архивно видео на дивата природа. За някои хора това е успокояващо. По един от тези канали веднъж видях как гепард настига антилопа. Хвърля се на шията й, поваля я под себе си, извива главата настрани, разкъсва със зъби артериите… Операторът воайор се приближава към умиращото животно… Фокусира се върху очите… Там има покорност… Толкова странно е да се види това… После очите угасват, превръщат се в пластмаса… Тя ме хипнотизира.

Не мога да се откъсна от погледа й. Пламвам, в ушите ми гърмят огромни японски барабани, искам да се намеся, но не мога да преодолея вцепенението си; от гърдите ми се откъсва някакво ръмжене, крясък… Не чувам викащия истерично диктор, не виждам какво показва проекцията…

В този момент тя превърта зеницата си към мен… Не покорство, там има мъченичество. Затваря очи…

— Престанете! Незабавно престанете!!! — крещя аз.

— НА МЕН, КАКТО И НА ВСИЧКИ НАС, НЕ НИ БЕШЕ ЛЕСНО ДА НАМЕРИМ МЯСТОТО СИ В ТОЗИ СВЯТ! — признава си някаква жена. — НА МЕН, КАКТО И НА ВСИЧКИ, ПОНЯКОГА НИ СЕ СТРУВАШЕ, ЧЕ СЪДБАТА Е ЖЕСТОКА КЪМ НАС! ИЛИ ЧЕ В МОЕТО СЪЩЕСТВУВАНЕ НЕ Е ИМАЛО НИКАКЪВ СМИСЪЛ! НО СЕГА КРАЙ С ТОВА!

Помня. Всичко помня. Как не ми достигаше въздух; как членът му се опираше в гърба ми; как се предаде пикочният ми мехур.

Дори не се приближавам — когато се оказвам до тях, се вкопчвам с ръка в кестенявите му коси, дърпам го встрани, отхвърлям го от нея.

— Ти… Ти…

— ЗАЩОТО СЕГА ИМАМ ИЛЮМИНАНТ! ИЛЮМИНАНТЪТ СА ХАПЧЕТА ЗА ЦЕЛ. РЕЦЕПТА НЕ Е НЕОБХОДИМА!

— Изключете тази гадост!

Най-накрая някой осигурява тишина.

— Каква гггадост става тук? — Задъхвам се — това не ми се е случвало от времето на интерната. — Гггадини! Какво…

— Какво толкова? На девойката и без това трябва да й видим сметката. Какво значение има? — зъби се безухият, докато се надига от пода. — Тебе какво, жал ли ти е? Не всеки ден има такъв празник!

— Как смееш! Как смееш!!!

— По-добре се занимавай с твоите дела… — съска той. — Къде запълзя? Още не сме приключили с теб… — Той хваща за глезена скимтящата девойка. — Почакай, ще ти хареса…

— Ти…

— А с теб ще си поговорим пак… — обещава ми гадината.

Спрели са ми въздуха и са ми отнели всички думи, влели са ми черна бясна кръв и са плиснали адреналин. Ззззззз… Ззззз…

— Какво направи? — слисано ме пита здравенякът, дясната ми ръка в звеното. — Какво направи, а?

Тикнах шокъра в шията на гадината, натиснах здравата и задържах дългичко. Ето какво направих. И повторих.

Петстотин и трети се гърчи на пода. Цялата му маска е покрита с повръщано, през процепите се виждат подбелените му очи. За пръв път от толкова години отново го поглеждам в очите — а той не може да ме погледне в отговор. Изритвам го в корема.

— Аз съм командирът тук, ясно ли е? Аз съм звеневи! Тази гадина не ми се подчини!

И вкарвам, вкарвам въздух в гърдите си. Опитвам се да се надишам. Спомням си, че оставих навън Рокамора със строшена челюст.

— Не пипайте мадамата! Аз с нея сам… Ясно ли е? Сам! Ей сега, само…

Рокамора се е свестил и се занимава с един парцал, лежащ до входа. Дори не ми обръща внимание, когато се появявам в коридора.

— Какво си забравил там?

Той измъква ръката си от парцала и се озовавам срещу дулото на пистолет. Ето това не отива на един юрист.

— Какво става с нея?

— Спокойно… Момчетата малко се поразпасаха, но сега всичко е под контрол. Протягам напред дланта си и кимам към пистолета. — Истински ли е?

— Млъквай — шепне ми той. — Ако кажеш още нещо, край с теб.

Гмурвам се под дулото, вкопчвам се в китката му, извивам я. Изстрел? Не, тишина; после желязото пада на пода с глух удар. Отблъсвам Рокамора, вдигам пистолета. Няма надпис, няма сериен номер. Изглежда хилаво, като самоделна изработка. А този дебил дори не е свалил предпазителя. Браво.

— Подарък за теб. — Рокамора диша тежко, надигайки се от пода. — С пистолет ще ти бъде по-лесно…

— Кое ще ми бъде по-лесно?

— Всичко. Натисни спусъка… Много лесна работа. Ти нали не искаше да се цапаш… Само се отдалечи на две-три крачки… Да не се опръскаш…

— Нищо… — Щракам предпазителя. — Аз може да се опръскам, затова пък светът ще стане по-чист.

— По-чист… Ти самият вярваш ли в това? — Той се усмихва накриво.

— Ти си убиец. Всички вие сте убийци. Твоите гадини са минирали Градините на Ешер…

— Не ме разсмивай! Няма никаква бомба! — той се отдръпва от мен като от побъркан. — Макар че те, разбира се, ще я намерят… Но естествено, ще успеят да я обезвредят.

— Какво?!

— Твоите господари разиграват многоходова комбинация! — Той сега се смее злобно и насила.

— Моите господари?

— Нима не разбираш? Всичко това е заради мен.

— Разбира се!

— Дори ако ме убият Безсмъртните, пак ще има скандал. Журналистите ще надушат. По новините ще покажат първо мои речи, а след това мен в чувал. Правозащитниците ще ви разкатаят. На изборите партийката ви ще закъса. Може би дори ще се наложи да се откажете от министерството… Проблем. Трябва да се направи нещо.

— Трябва — съгласявам се аз, протягам ръката с пистолета и го допирам до челото му.

— И ето че Партията на живота ви се притичва на помощ! Два часа, преди да се погрижите за мен по време на рейд, приятелите ми — сякаш са знаели! — скриват бомба в тези чудесни градини. За да попадне в една и съща новинарска емисия с вестта за смъртта ми. Защото, първо, тогава се получава, че все едно съм си я заслужил. И второ, за какво повече да ги съжаляваме тези гадини? Както те с нас, така и ние с тях! Нали?!

— Шибан параноик…

— „Параноя“, крещи марионетката, на която са разказали за кукления театър.

Отваря се вратата, в коридора се появява здравенякът.

— Всичко наред ли е? Охо…

— Слушай — казвам му аз, без да отпускам пистолета. — Взимай останалите и се разотивайте. А аз тук ще оправя всичко. Това не ви засяга. Не знам какви ви ги е наговорил безухият… И да, вземете тази мърша с вас.

През вратата надниква още една маска.

— Нека да те подсигуряваме — упорства здравенякът.

— Омитайте се, казах! — изкрещявам аз. — По-живо! Това си е мой скалп, ясно ли е? И никой няма да си го присвои — нито ти, нито безухият боклук!

— Какъв скалп? С никого не съм се разбирал за такова нещо — оплаква се някой иззад широкия гръб на горилата.

— Ами чудесно! — избухва здравенякът. — И майната ти! Взимаме Артуро и се омитаме! Нека този психопат сам се оправя тук!

Те изнасят своя — и мой — Артуро. Той виси като огромна мазна кукла от ръцете им, пръстите му се влачат по пода, дюкянът му е разкопчан, изпод маската му се точи паяжина от слюнка, мирише на кисело.

Рокамора следи всичко безмълвно, без да помръдва. Дулото е притиснато към челото му.

Процесията се отдалечава и се скрива зад ъгъла.

— Защо? — пита ме Рокамора.

— Не мога, когато ме гледат.

— Слушай… Това наистина не сме ние. Помисли сам… Партията на живота — и масово убийство… Та това завинаги ще ни… дискредитира. И аз самият колко пъти съм казвал на нашите… Партията на живота — да убива… Това не е партия, а някакъв оксиморон… Аз никога… — реди той.

— Не ми пука за твоята партия. Живея в дупка два на два метра. Разбираш ли? Всеки ден се връщам там… Едвам влизам в асансьора, а трябва да живея в тази гробница. Вечно. И изведнъж се отваря тази възможност. Повишение. Нормални условия.

С кого можеш да си по-близък, по-свободен, по-искрен от човек, с когото току-що си преспал, или с човек, който се намира в твоята власт и когото се готвиш да екзекутираш?

— Ти не искаш да го правиш, нали? Та ти си нормален човек! Там, под маската… Нали имаш лице там! Просто ме чуй… Те готвят нещо. Сега са започнали лов срещу нас… От толкова години действаме… Заплашвали са ни, разбира се, но… Сега просто ни отстраняват — изговаря бързо той.

— И когато се прибера в тази дупка, не мога без сънотворно. Полудявам. А и онези сънища, разбира се… Ако не те убия, отново ще виждам всичко това — прекъсвам го аз.

— А ние какво сме направили? Укриваме онези, които не искат да се разделят с децата си? Нарушители ли укриваме? Вие ни изкарвате терористи, а ние сме армия на спасението! Ти това не го разбираш, естествено… Там работата не е в това, че отдаваш младостта си за своето дете! Работата е в друго! В това, че ще умреш, преди то да порасне! Че ще го изоставиш само… Че ще трябва да се прощаваш с него! Хората се боят от това! — Той се разгорещява, самозабравя се.

— А вие укривате тези шибани страхливци! За стерилизиране сте — и те, и всички вие! Така или иначе винаги намираме всички! Рано или късно! И знаеш ли какво става с децата, които конфискуваме! Добрички сте вие, а? Тези изродчета по-добре изобщо да не се появяват на бял свят, отколкото да им се случва това!

— Не сме го измислили ние! Това са вашите закони! Коя гадина е измислила да ни карат да избираме между своя живот и живота на децата ни?!

— Млъкни!

— За всичко са виновни твоите господари! Те ни осакатяват, те ни избиват! Благодари на тях! За детството си! За това, че никога няма да имаш семейство! За това, че сега ще умра! За всичко!

— Какво знаеш ти за моето детство? Нищо не знаеш! Нищичко!

— Аз ли не знам?! Това ли не знам?! — избухва той.

— Млъквай!!!

Замижавам.

Натискам спусъка.

Последното, което съм видял, са очите му. Като че ли някога съм срещал погледа му… Вече съм гледал тези очи. Къде? Кога? Сухо изщракване. Заглушител.

От мен наведнъж се излива всичко — всичко, което е набъбвало, задушавало ме е, разкъсвало ме е отвътре. Сякаш съм свършен. Не се чува звукът от падащо тяло. Не е имало изстрел?

Засечка? Празен пълнител? Не знам. Няма значение.

Изразходвал съм цялата си злоба, всичките си сили, цялата енергия, която съм натрупал за убийството. Всичко това съм вложил в този халосен изстрел. Отварям очи.

Рокамора стои пред мен, също зажумял. На панталоните му има тъмно петно. Всички ние сме отвикнали от смъртта — и жертвите, и палачите.

— Май засечка — казвам му. — Отвори очи. Отстъпи крачка назад.

Той се подчинява.

— Още една.

— Защо?

— Още.

Той отстъпва бавно назад, без да изпуска от поглед пистолета, който все още сочи средата на челото му.

Не мога да го убия още веднъж. Нямам сили за това.

— Изчезвай.

Рокамора нищо не пита, за нищо не моли. Не се обръща с гръб към мен. Мисли, че имам достатъчно храброст да стрелям в гърба му.

След минута изчезва в тъмнината. Аз с усилие свивам изтръпналата си ръка, с която държа пистолета, проверявам пълнителя — пълен е. Приближавам дулото към слепоочието си. Чувството е странно. Плаши ме лекотата, с която мога, както се оказва, да прекъсна своето безсмъртие. Играя си с това — напрягам показалеца си. Само да отместя спусъка с няколко милиметра — и край.

От апартамента се чува хлипане.

Отпускам ръката си и влизам, олюлявайки се.

Всичко е надолу с главата, кой знае защо всички чекмеджета са издърпани. На пода има лъскави петна. Девойката я няма.

Не се налага да вървя дълго по следите й. Тя е в банята, мушнала се е в душкабината и е прибрала краката си под себе си. Опитва се да отпълзи от мен, но се натъква на стената. Навсякъде е червено — по плочките, по дъното на кабината, по ръцете й, по косите й — навярно се е опитала да ги приглади. Някакви зловещи останки пропиват с кръв захвърлената на пода кърпа…

Аз съм разнебитен, тя е разнебитена, апартаментът е разнебитен. Подхождаме си.

— Тттече ми… кръв… Аз… Аз изгубих… Изгубих… Не бива ппповече… Моля ви…

— Това не бях аз — успокоявам я дебилно. — Наистина не бях аз. Аз няма да ви направя нищо лошо.

За нея всички ние сме еднакви, мисля си дистанцирано. Докато сме с маските, всичките сме еднакви. Така че в някаква степен съм бил именно аз.

Сядам на пода. Искам да смъкна от себе си Аполон, но не се решавам.

— Вволф? Той уммря ли?

А всичко беше започнало добре. Бяха ме изпратили тук да премахна опасен терорист и свидетелите на операцията, бяха ми дали да командвам звено Безсмъртни. Но терористът се беше оказал хленчещ интелектуалец, а свидетелите — ревяща девойка; повереното ми звено — банда обременени садисти, а аз самият — мекотело и слабак. Терористът отиде да си върши работата, моят дубльор проверяващ пуска слюнки, изпаднал в кома, а свидетелката не е видяла нищо. При това е направила спонтанен аборт, така че дори нямам основания да й бия инжекция, още по-малко пък да я застрелвам. Явно днес не ми е ден.

— Не.

— Задъррржаха ли го?

— Аз го пуснах.

— Кккъде е той?

— Не знам. Отиде си.

— Как си е отттишъл? — Тя е объркана. — А аз? Той нняма ли да се вввърне за мен?

Свивам рамене.

Тя прегръща коленете си, тресе я. Съвсем гола е, но, изглежда, дори не осъзнава това. Косите й са сплетени, слепени, спускат се на червени висулки. Раменете й са издрани. Очите й са червени. Анели. Тя беше красива девойка, докато не се натъкна на валяка.

— Вие може би най-добре да отидете на лекар — казвам.

— А ти не тттрябва ли… да ме… пррремахнеш?

Поклащам глава. Анели кимва.

— Как мммислиш — пита тя, — той сериозно ли ггговореше за аб… за аборта?

— Нямам никаква представа. Това са си ваши отношения.

— Това е негово дете — кой знае защо ми казва Анели. — На Волф.

Старая се да не гледам кървавата каша върху кърпата.

— Той е терорист. И не се казва Волф.

— Той ми казваше, че иска това дете.

Мекото на ушите й е разкъсано, оттам тече изстиваща кръв; вероятно там са били обеците й. Скулите й са остри; ако не бяха те, цялото й лице щеше да е като изваяно на свръхпрецизен молекулярен принтер; ако не бяха те, щеше да е прекалено идеално. Устните й са тънки, извити. Иска ми се да докосна бузата й, да прокарам пръсти по нея… Сълзите пълзят върху кафявата коричка, тя ги размазва с юмруци.

— Как се казваш?

— Тео — отговарям аз. — Теодор.

— Можеш ли да си отидеш, Теодор?

— Трябва да идеш на лекар.

— Ще остана тук. Той чака да си тръгнете. Няма да се върне за мен, докато ти не си отидеш.

— Да… Да.

Изправям се, но се забавям.

— Слушай… Всъщност се казвам Ян.

— Можеш ли да си отидеш, Ян?

В коридора за пръв път си спомням, че здравенякът ми е споменал за наблюдение — всички подстъпи към апартамента се наблюдават. Наоколо е натъпкано с камери; докато съм обсъждал с Рокамора дали да му пръсна главата, или не, някой е гледал риалити шоу и е нагъвал пуканки.

В онази детска книжка играчка, в която трябва да се преведе изгубилото се зайче през лабиринта, всичко ми се получи, както трябва. След като се помотах из всички задънени улици и закътани места, все пак го доведох до къщичката. Момиченцето беше във възторг. Дори ме целуна, но аз бях с маската и не почувствах нищо. А после дойде да я прибере спецотряд.

Ако тук навсякъде има камери, не е ли все едно в коя ще погледна? Правя реверанс, пъхам маската в раницата и си отивам. Гасете осветлението. Представлението приключи.