Дмитрий Глуховски
Бъдеще (21)

Глава XXI
Чистилище

— Аааанеееелииии!

Отпред в тълпата има женска глава, обръсната до кожа. Пробивам си път през телата, промъквам се, разблъсквам ги, премазвам крака, стъпвам върху паднали; някой отдолу ме хваща за панталоните, за бутонките, спъвам се и едва не падам.

Не, тези хора не са море, тези хора са лава. Барселона се е пробудила и е изригнала, къса се по шевовете и от цепнатините изригва омраза, нагорещена до червено, способна да изпепели земята и да разтопи композитната ни държава.

Греба през кипящия камък, ужасът ме държи за гърлото със стоманена хватка; длъжен съм да се добера до нея, ето, това е тя, само на десет крачки! Някакъв дебелак не иска да се отдръпне, прегражда пътя ми към Анели — ритам го в корема; отблъсквам старица; крача върху задушен човек, който, дори умирайки, крещи: „Долу!“.

Тук вече не са три милиона, нито пък пет. Всички, които са седели в дупките си, в арматурните си клетки, изскачат навън, спомнили си изведнъж, че клетките им не са заключени. И всички тези милиони са изгубили разсъдъка си, забравили са самите себе си, слепили са се в едно огромно чудовище, хранят го със своите тела и своите души и то расте, издига се, набъбва, призовава от процепите все нови и нови хора, слепва се с тях и реве така, че земята се тресе.

— ДОООЛУУУ!

— Анели!

Изкривено от злоба лице; това не е тя! Това дори не е девойка, а някакъв нежен тип с изскубани вежди. Чудовището е изсмукало от хилавата, лишена от вежди обвивка онзи педал, който е живеел в нея по-рано, и е пуснало в кожата му своята същност. И сега това телце крещи с бас, на който предишният му обитател не е бил способен: „Дооолууу!“.

Залепвам му шамар — сочен, но къс; нямам място да замахна. Той не усеща нищо, нищо не разбира. Завъртам глава, пълзя нанякъде, воювам с чудовището — един против десет милиона озъбени гулове. Задушаването — страхът на тълпата — отново е с мен. Трябва да скрия главата между колене си, да се омотая като какавида и да започна да вия, но вместо това се мятам, затъвам, притискан от рамене, кореми, бесни погледи, и пресявам, пресявам, пресявам лица.

Всеки крещи, скандира, тропа с крака, бие по тенджери и надува свирки. Главата ми е съд под налягане, забравен на печката. Погледът ми е замъглен от непрекъснато разбъркващата се мозайка. Едно от тези лица е нейното, моят шанс е едно на петдесет милиона.

— Анели!

Изплюват ме на малка площадка, където линчуват попаднали им полицаи.

Изтърбушват ги — живи, меки — от синята им коруба и ги разкъсват с трясък и хрущене, те вият от ужас и нечовешка болка, аз се извръщам от тях и побягвам намясто — по-нататък. А на раменете ми виси моята собствена смърт — с равнодушно Аполоново лице и с дупки вместо очи, аз я нося навсякъде със себе си в раницата. Ако някой ме заподозре — чудовището ще ме глътне за миг, както е изяло хилядата полицаи и лъснатия президент на супердържавата, който го беше призовал.

Само че аз не мисля за това.

Нужно ми е да те намеря, Анели.

Защо ме изостави, защо ме изостави с такава лекота?! Аз не се подчиних на Шрайер, наруших дадените ми заповеди, изгаврих се с нашия свят Кодекс, не можех да те убия, скрих те в дома си, изгубих си ума, виждах те във всичките си сънища, не тръгнах да те чукам, когато беше дрогирана и ми се предлагаше, защото не исках да те чукам, а да правя любов с теб, противно на всички забрани се видях с теб два пъти и три пъти, мечтаех си да живея с теб — размечтах се! — мислейки си как заради това ще ме кастрират и ще ме напъхат жив в раздробителя на боклук! Как можа да ме оставиш там сам? Та аз не мога без теб! Чуваш ли ме?!

Тълпата ме носи нанякъде. Изгубил съм се сред хората.

Изсипвам се в нечия дупка, озовавам се в някакви коридори, жилища, в мен тикат мръсни мазни пръсти, крещят ми нещо на неизвестен език прошарени, космати, плешиви, с дръпнати очи, чернокожи, червенокоси, аз крещя в отговор, отблъсквам ги, бягам нататък — и отново се озовавам на мястото, откъдето съм избягал. Не ми достига въздух.

Не. Не. Не бива. Не бива така.

Ти не си виновна.

Тя не е виновна.

Всичко е заради Рокамора. Лъжец, манипулатор, страхливец.

Длъжен съм да намеря Анели, за да й разкажа цялата истина за това нищожество. Да й разкажа как спаси кожата си, оставяйки Безсмъртните да се забавляват с нея. Как докато Петстотин и трети я дълбаеше с юмрука си, Рокамора се прикриваше зад виковете й, за да ми отвлече вниманието и да извади пистолета си. Тази гадина не се колеба нито секунда, преди да ни предаде бъдещото си дете, за което сега така скърби. И дори когато оръжието беше в ръцете му, той не си и помисли да освободи Анели. Той лъже, маже, Анели, той за нищо не съжалява, той целият е прогнил, не умее да съжалява за нищо!

Ще те намеря, ще ти разкажа това и ти ще разбереш, ще ме чуеш.

Ще ме чуеш. Ще ме чуеш.

Намазани на ивици, гримирани, кривозъби, мустакати, с увиснали джуки, с хлътнали очи, с тройни брадички, с месести африкански устни — прехвърлям, прехвърлям чуждите физиономии, търся сред тях едно лице, търся спасението си.

В главата ми е мъгла, решавам, че ми е необходимо да се кача на една разноцветна кула — защото отвисоко непременно ще видя Анели! И аз се катеря по витата стълба, обливайки се с пот — ниво след ниво, докато краката ми не пламват — към върха, но силите ми стигат да се изкача само до средата. Облягам се на прозрачната стена, белите ми дробове всеки момент ще се пръснат, тениската ми е залепнала за кожата. Мигам, вкопчен в перилата, за да не падна.

Поглеждам надолу.

От Средиземно море до стъклената стена не може да се намери място дори за един човек повече — всички места са заети. Развяват се кървавочервени флагове — знамената на Партията на живота, поклащат се наскоро боядисани транспаранти; хората искат справедливост, искат нашата вода, искат безсмъртие за всеки и за всички. Стърчат дула, колове, тояги. Не, тукашните обитатели не са хлебарки, те са оси, отровни оси, а Мендес и Рокамора са разбутали гнездото им.

Струваше ми се, че жителите на Барселона живеят в мир със смъртта, на тях не им трябва лайняният ни Олимп, те безмълвно приемат съдбата си, животът им на еднодневки ги учи да се наслаждават на всяка минута. Мислех, че са готови да крадат безсмъртието, да търгуват с него на черния пазар — но никога няма да рискуват да се бият за него.

Не е така.

Просто те са ни ненавиждали поотделно, всеки по свой начин; тяхната ненавист понякога ни е стопляла, понякога ни е парела — но разсеяно, като лъчите на обедното слънце. А Мендес е събрал милионите лъчи в сноп, пречупил ги е със своята реч и после Рокамора е взел от него лещата и сега иска да подпали света.

В раницата врещи нещо.

Нали ти е изключен звукът, как става това?

Отдръпвам се от стълбите, от прозореца, и все пак изваждам комуникатора. Екранът пулсира ярък, червен. Режим тревога.

Тук никой не ме вижда; кулата е опустяла, последните обитатели с викове са хукнали надолу, прескачайки през три стъпала. Приближавам комуникатора към себе си.

Мига съобщение: „ВСЕОБЩА МОБИЛИЗАЦИЯ“ — за пръв път, откакто съм на служба. Отварям го — на всички Безсмъртни се нарежда незабавно да пристигнат на границата на муниципалния окръг Барселона. Подписано лично от Беринг.

Всички. Значи и аз. Вцепенено препрочитам съобщението.

Във Фалангата има пет хиляди звена. Петстотин стотици. Петдесет хиляди Безсмъртни.

Никога не съм виждал всичките да се събират заедно — защото по-рано не се е случвало такова нещо. Какво ще става? Кръстоносен поход срещу бунтовниците?

Опитвам се да прочета новините — но в този момент комуникаторът губи мрежата си и връзката пропада.

Отвън се гърми. Взрив? Не, засега още не.

През панорамния прозорец се мяркат тройка армейски изтребители — черни, с небесносиньо дъно — носещи се точно над кулите. Виждам как завиват над морето и се връщат в Европа. А от континента срещу тях идва още една тройка. Грохот — на минимална височина изтребителите преодоляват звуковата бариера. Тълпата пъстри лица — варварите са вирнали глави, притихнали са. Разузнаване? Едва ли — от спътниците и така всичко се вижда…

Напразно се опитвам да хвана мрежата — изглежда, са прекъснали връзката.

Из опустелите етажи — изпаднали в кома информационни терминали. Докосвам екраните — те показват безумна разноцветна картина. Добре че не съм епилептик — от такова нещо бих могъл и да получа припадък.

Обхождам композитните пещери, всичките със скална живопис. Искам да проверя — да не би някой да има комуникатор, свързан с друг мобилен оператор?

Но всичко е изоставено.

Минават още няколко минути и в цялата кула изгасва електричеството. Навярно и в останалите е същото. Отрязват Барселона от света. Осъзнавам — ще щурмуват града.

Трябва да намеря Анели преди петдесетте хиляди Безсмъртни да влязат с маршова стъпка в Барселона; всеки момент тук ще започне кървава баня, каквато Европа не е виждала от времената на Войната на обречените. Трябва да я измъкна от касапницата, да я върна, поне да поговоря с нея!

Разполагам с броени минути.

Ако не намеря Анели сега, може да я изгубя завинаги.

Анели, Анели, Анели, нали ти казвах, че искам да бъда с теб, та аз ти казах истинското си име, дезертирах в мечтите си, почти вече се реших на това, което бях забранявал на Деветстотин и шести! Защо не ми повярва? Защо повярва на терориста, афериста, клоуна, а не повярва на мен?

С какво те покори този мерзавец?

Какво прави той по-добре от мен?! Чука се?! Грижи се за теб? Защитава те?!

Та нали ти му писа, Анели! Ти му се обаждаше! Той казва, че те е погребал и оплакал — а комуникаторът му е препълнен с твои съобщения! Той знаеше, че си жива, че го чакаш, викаш го, опитваш се да се срещнеш с него! Но ето че устройва това шибано представление, обяснява ти се в любов пред целия честен народ и ти се разтапяш, ти се разтапяш и бягаш през глава към тази гадина!

Къде беше той по-рано, а?! Къде?!

Защо не отговори? Защо не изпрати своите типове със закърпените лица тук, при теб — да те спаси от мен? Какво чакаше?

Защото ти повече не си му нужна, Анели! Не си му нужна жива!

Виж каква трагедия разигра той! Виж как купи петдесет милиона щика с една история за това как са те изнасилили и убили! Той те продаде, и то как! Мечтата на всеки сутеньор!

Дявол, ето как Ерих Шрайер нарече Рокамора. Дявол. Тогава ми се стори, че драматизира. Сега не мисля така. Каква власт трябва да имаш над един човек, за да тича към теб при щракване с пръсти, след като си го предал и се гавриш с него?

Става ми страшно за нея.

Какво ще стане с Анели, когато се върне при него?

Та нали Рокамора вече разказа на града и света историята с печален край. Анели е мъченица и самият Рокамора е мъченик. В техните страдания жителите на Барселона разпознават себе си. Тяхното въстание започва там, където свършва животът на Анели.

Гледам алените знамена над многомилионната тълпа. Този край е началото на Рокамора.

Ако Анели го намери, Рокамора ще я целуне, а после един от типовете с чужда кожа ще извие ръцете на девойката, а друг ще надене върху главата й найлоново пликче и ще седне върху краката й, за да не се дърпа тя твърде много. Всичко това ще отнеме две минути. Рокамора сигурно ще се извърне. Той нали е толкова чувствителен.

Отново побягвам — спускам се надолу по стълбите, намирам изхода, отново се озовавам в кипящата лава, отново стискам главата си с ръце, защото от световъртежа имам чувството, че ще се откъсне.

Рокамора примамва Анели в капан.

Тя е в опасност. Моята Анели е в опасност.

И аз се нося, преглеждам хората, хващам ги, отмествам ги, падам и пак се изправям…

Докато бях с Анели, Барселона ми се струваше разбираема, бях започнал да я чувствам; сега местните отново ме зяпат така, както се пулят на чужденците, и аз бъркам посоката, не разпознавам местата, през които току-що съм минал — и ги оглеждам отново. Не разбирам какво крещят хората, не мога да прочета надписите на плакатите; Анели се е извърнала от мен — и Барселона се извръща.

— Анели!!!

Да се успокоя. Трябва да се успокоя. Трябва да нормализирам дишането си. Да се скрия от всички и да се надишам.

Намирам изоставена лавка, търгуваща с газирана вода. Затварям се вътре, сядам на пода и си спомням как бяхме смесвали същата такава газирана вода с абсент — току-що. Лавката се поклаща от човешките вълни, те всеки момент ще я строшат, сякаш е черупка. Замижавам — пред мен се мяркат лица, лица, лица, лица на чужди хора. Гади ми се — устата ми се изпълва със солена слюнка. Не издържам и си изпразвам стомаха в ъгъла.

И едва тогава си признавам — няма да я намеря. Ще изгубя сто години, за да проверя всеки в този проклет град, а когато най-накрая се добера до Анели, няма да я позная, защото чуждите очи ще изтрият ретината ми и ще бъда ослепял.

Сядам на пода до локвата си, обвил коленете си с ръце, вторачил се в етикета на газираната вода, спомняйки си как Анели смешно се мръщеше, докато отпиваше от разредения абсент през сламката. Не знам колко време минава — прибоят на тълпата ме унася и аз спя с отворени очи.

Буди ме възторжен вопъл.

— Ро-ка-мо-ра! — чува се отнякъде.

— Ро-ка-мо-ра! — подхващат в другия край.

— РО-КА-МО-РА!

С треперещи пръсти вдигам райбера.

Веднага го виждам. В далечината — проекция; Рокамора в обкръжението на свирепи брадати типове със строшени носове и накичени с картечни ленти. Пред тях е Мендес — пребледнял, хартиенобял, жив.

По някакъв начин са успели да го измъкнат от мелето, изпод обувките, изтупали са го и сега го показват — не на бунтовниците, а на петдесетте хиляди Безсмъртни и онези, които са ги изпратили тук.

Това трябва да е онзи проектор, който преди няколко часа бяха обърнали помощниците на Мендес; автономен е — нали никъде няма ток. Слънцето вече залязва и скоро тук ще бъде пълен мрак.

— Ро-ка-мо-ра! Ро-ка-мо-ра! Ро-ка-мо-ра!

— Искаме преговори! — произнася Рокамора, гледайки ме в очите. — Стига кръв! Тук живеят хора, а не добитък! Всичко, за което молим, е да се отнасят с нас като с хора!

— РО-КА-МО-РА!

— Ние заслужаваме да живеем! Искаме да отглеждаме децата си!

— РОКАААМОООРААА!!! — заглушава го тълпата.

— Искаме да си останем хора и да останем живи!

— СМЪРТ НА ЕВРОПА!!!

Той си мисли, че ще може да ги управлява. Не, просто неговата глава е станала петдесет милион и първата глава на чудовището и това е всичко.

Той е тук. Той е точно тук — осъзнавам със закъснение. Някъде наблизо. И всички местни знаят къде; Анели също знае. Нея не мога да я намеря, но намирането на Рокамора ми е по силите. А там ще се добера и до нея…

Измъквам се от лодчицата си и се гмурвам сред хората.

Слушам разсеяно ехото на тълпата.

Ехото казва, че в морето се виждат някакви грамадни кораби, каквито тук никога не са се мяркали — целият хоризонт е черен; че всички очакват щурма и всички са готови да се бият до последно; че Рокамора заедно със заложниците е на Дъното, под платформата, в някакви цитадели на тамошните наркобарони, като че ли на площад „Каталония“, под кулата „Омега-Омега“ или някъде наблизо, и че наоколо има хиляда бойци, половината — паки фундаменталисти, другата половина — сикхи, че те барикадират проходите, че там не може да се попадне по никакъв начин. Казват още, че проклетият Беринг е изпратил тук половин милион Безсмъртни, въоръжил ги е и им е наредил да стрелят на месо; разправят, че Барселона ще я бомбардират едва ли не с напалм — но никого не го е страх, когото и да питаш, всички са готови да умрат. И наистина — изтребителите като сенки се носят по сумрачното небе, гърмят, пукат тъпанчетата на хората, тренират за бомбардировката. А аз ще бъде правилно да умра от напалм, мисля си изведнъж. Вчера изгорих живи двеста души, а днес ще изгорят мен — също толкова безлично, без да вникват много-много. Правилно, но зловещо. Не искам да прилепна като мазутно петно към друг човек. Не към тези хора. Не тук.

Повтарям това. Произнасям си го. И се досещам.

Аз воня на чужденец — и дори да прекарам тук години, вместо два дни, пак няма да стана свой. Аз съм чужд на Барселона и чужд на Анели. И тя е усещала това в мен. И е помнила, през цялото време е помнила какъв съм аз.

— Анели… — шепна аз. — Анели… Къде си?

— Защото ние сме хора! — крещи Рокамора, размахвайки юмрук.

— Рокамора! — скандират онези, които са застанали в кръг наоколо.

— РОКАМОРА! — откликва площадът.

И сякаш заклинанието ми е подействало, операторът случайно го блъскат в лакътя — камерата подскача — тълпата ахва, а аз виждам… Розов мрамор. Изсечените от мен от пяната чисти линии. Моите очи. Влюбеният поглед е прикован, зациклен върху този жалък демагог. Тя е жива. Тя вече го е намерила.

Не са наметнали върху главата й пликче, тя не е посиняла, не се е напикала, не е събрала крака; ето я — стои до него, помага му да лъже тези идиоти.

— Тя е жива — казвам аз наум, но това не ми е достатъчно и изкрещявам: — Тя е жива! Това е лъжа! Тя не е загинала, виждате ли?! Той ви лъже!

— Млъквай! — шъткат ми. — Не ни пречи да слушаме!

Подмамила ме е от колибката, свалила е протрилия шията ми строг нашийник, почесала ме е зад ухото и ме е отвела на разходка. А аз си мислех, че имам нова стопанка — и то каква! — а тя се е наиграла с мен и просто ме е зарязала в парка. Върнала се е при шибания си пудел. А аз какво да правя? Какво да правя?! Аз не съм електронен домашен любимец, не може да ме изключи и да ме захвърли на антресола, ако изведнъж твърде страстно, по кучешки съм атакувал крака й и съм го изпоцапал целия!

Аз съм жив, ясно ли е?!

— Шибаният пудел… — чувам собственото си бърборене.

Мяркат се разни картини, аз крача нанякъде. Не си давам сметка накъде, но към мен сама се приближава онази кула, в която пристигнах с влака от Тоскана.

Тази, където е гарата, от която тръгва тунелът към стъклената стена. От едната страна е Барселона, от другата — нашите.

Изкачвам се по пустите стълби, краката ми не тежат нищо, в черепа ми също няма нищо излишно. По тъмния проход, в който тогава двамата с Анели заседнахме, в който ми отнеха раницата — леви, десни, раз, два! — марширувам край обхванатите от упойващ дим шейтани. От мен сега прииждат съвсем други вълни и шейтаните дори и не си помислят да ми подвикват.

По угасналите указатели е трудно да се намери гарата, но аз съм метална прашинка и електромагнитът сам ме привлича към себе си. Там, зад транспортния хъб, зад прехвърления през облаците ажурен мост, сега се събират петдесет хиляди Безсмъртни, строява се Фалангата и аз искам да съм с тях, искам да съм в строя.

Как ще попаднат те в Барселона? Стъклената стена с единствената порта на трийсететажна височина е направила Европа непристъпна за нелегалните — но тя е превърнала и този град в крепост, чиято обсада може да продължи месеци или години.

Разбира ли Беринг на какво ги изпраща? Тук, в Барселона, всеки мъж има оръжие и мнозина са готови да платят с живота си за безсмъртието. Какво могат да направят петдесет хиляди Безсмъртни с шокъри против пет милиона въоръжени варвари? Защо не пратят като авангард военни спецчасти?

Не знам. И навярно не трябва и да знам.

Най-накрая станцията — тъмно е. При входа като дюшек е проснат син полицай, ръцете му са разперени встрани, шлемът му е изчезнал, главата му е извита, забил е нос в черна локва, сякаш това нещо не е изтекло от него, а е допълзял да полочи.

Отпред шумоли някой, вадя комуникатора — за да осветя — и шокъра — за да посрещна новите стопани. Подскача лъчът на фенерче, чува се арабска реч, ругатни — звучи така, сякаш някой нещастник си раздира собствените черва.

Комуникаторът пищи — опитва се през смущенията да се закачи за слабия сигнал на някаква мрежа. Улавя я и веднага се пръсва от съобщения. Прелиствам ги набързо — всичките са кодирани. Безсмъртните ще влизат оттук, през гарата. До началото на операцията остават броени минути.

Осветявайки си пътя, се прокрадвам през черната станция. Спъвам се в нови тела — някои в синьо, други в кафяво. Леко блестят плочките по стените, изписани с искания за равенство и проклятия по адрес на Партията. Мирише на сажди и дим от звезден прах.

Фенерче в очите — заслепява ме. Вдигам ръце. Боя се да не се натъкна на истински гарнизон — нали очакват щурм — но полицаите, изглежда, скъпо са продали кожата си. Всичките защитници на тази барикада са петима.

— Това ти ли си? — питат неуверено и мъчително бавно; разпознавам звездния прах.

— Да, аз! Аз съм!

— Къде са останалите? Нали ти казахме да пращаш насам всички подред! Тук сега ще стане горещо! — разтягат думите и забравят да престанат да ми изгарят зениците с шибания си фенер.

— Да, идват, идват! — Опитвам се да говоря по същия начин като него. Със сигурност идват. Но засега тук са само петима.

— А онези, които отидоха за пластик? Не ги ли видя? Нещо много се забавиха!

— Де да знам — подсмърчам аз и свивам рамене. — Нямате ли малко дрога и за мен? Че така ми е нещо терсене.

— Не се шашкай! — Най-накрая лъчът слиза от очите ми. — Ей с’а тоя мост ще го облепят с пластик, безродните ще нахлуят, а ние — бум!

Пластик. Говорят за пластични експлозиви. Всеки момент ще домъкнат отнякъде експлозиви и ще минират единствения мост. Колко от нашите ще полетят в пропастта, когато го гръмнат?

— Но с прах мога да те черпя, братко! Все пак тук вършим общо дело. — Арабинът се изхрачва сочно. — Ела да пушим за справедливостта!

Виждам, че са затворили портата, входовете към станцията са запечатани. Портата е мощна — сложили са я тук, за да сдържат натиска на вандалите срещу цивилизована Европа. Защитниците на Барселона са направили насип от сините трупове, крият се зад тях, облегнали са дулата си върху чуждите мъртви гърбове. Тук е цял интернационал — дрогираният арабин тъпче заоблени патрони в револвер ръчна изработка, чернокож с раста до кръста люлее рязана пушка с широко дуло; двама мустакати дървеняци се целят в портата с винтовки. Тип с дръпнати очи налива от туба керосин в бутилки, които затъква с парцалени фитили — получават се порции коктейл Молотов.

— Нещо те много дълго… — подсмърча китаецът. — Казаха за половин час ще се върнат!

Чувам как пиука комуникаторът в джоба ми.

— К’во има? — интересува се арабинът.

— Дай да си дръпна! — моля аз.

— Ей! На барикадата! Да бяхте помогнали! Едва домъкнахме тук тази гадост! Тук са четири пуда^[1], мамка му! — чува се от тъмнината.

— Това не само моста, а и всичко наоколо ще отнесе! — кикоти се другият. Дървеняците се измъкват иззад синия насип и се затътрят към гласа.

Край. Дай им още петнайсет минути, и ще превърнат станцията в бойна глава, а шибаната кула в ракета; шейсет килограма пластичен експлозив… Комуникаторът звъни отново, все по-настойчиво… Арабинът изпуска кълбо тръпчив дим, от който въздуха става като вода, подава ми чудновата резбована лула — тумбесто джудже, застанало на колене и вперило издълбаните си очи в онзи, който го пуши; мундщукът на лулата е огромният му крив член.

— Почерпи се.

Тикам шокъра в шията му. Зззз. После дръпнатия — той замахва към мен с бутилката си, идиот — в бузата: зззз! Чернокожият примигва изненадано, надига се и насочва към мен дулото на резеняка си толкова бавно, сякаш това е стотонното оръдие на древен линкор — удрям го с ръба на дланта си по шията, той жвака и кашля, щрака спусъка — резенякът е с вдигнат предпазител; налагам го с шокъра където ми падне.

В този момент се чува трясък — атакуват портата с таран. Бум! Бум! Бум!

Значи сигналът за настъпление вече е даден. Те са изчакали тъмнината и са се придвижили по моста, когато вече не са се виждали отдолу… Сега със сигурност целият тунел е изпълнен с наши…

— К’во става там? — развикват се онези с пластичния експлозив.

— Няма значение — викам им в отговор.

БУМ! БУМ! Само че портата тежи сигурно десет тона. Колко ли още време ще им отнеме?!

— Да помогна?! — тичам срещу четиримата, които едва мъкнат две огромни раници, шарейки наоколо със слаби светодиоди.

БУМ! Осъзнали, че портата не е по зъбите на тарана, от онази страна домъкват лазерна резачка и ослепително ярко зайче се промъква през композитния пласт, впуска се в дълго пътешествие, оставяйки зад себе си пустота и следа от разтопено, сякаш прекарват гореща лъжичка през шоколад.

Ако не аз, то кой? Така казва Ерих Шрайер.

Нареждам се последен, придържам раницата с гнева божий, докато пъхам контактите на шокъра в ухото на единия дървеняк, после ги премествам към друг, даже не виждам лицето му. Лъчът скача, търкулва се нанякъде, вторият дървар пуска товара си и замахва с ножа си, жегва ме по рамото. Раницата пада, прегърбеният тип, който я е мъкнал дотук, хрипливо си поема въздух, но изминава милисекунда, а ние все още сме тук. Ножът продължава да свисти, прегърбеният се взема в ръце, мята два пуда Геена върху уморените си рамене и с усилие побягва към портата.

БУУУМ!

— Стойте! Стойте!!!

Инстинктивно отскачам от невидимото острие и побягвам след прегърбения. Той се спира на няколко крачки от крилата на портата, пуска товара си и се заема да шари в раницата, готвейки се да изпари всички ни. Успявам да го изпреваря с един миг; хващам го за косата и го отдръпвам от детонатора, пъхам шокъра направо в зиналата му уста — умри!!! В този момент до нас се добира оцелелият дървеняк, виждам замаха му в лъча на мъртвешки вторачения диод в ъгъла. Мога да се предпазя само с ръка — хващам ножа за острието, едва успявам да си помисля, че ей сега отрязаните ми пръсти ще се посипят по пода; дървенякът се изненадва, аз пускам ножа, омазвам с кръв лицето му, после се нахвърлям отгоре му — аз съм по-тежък — бавно отмествам острието встрани и по-надалеч от себе си, а после — ззз! — улучвам мига. Край… Сега…

Къде е раницата ми?! Къде е маската ми?! Залитам като пиян; из пещерите се носи ехо — далечни гласове, идва подкрепление. А, ето я… Ето я маската, зад гърба ми. В раницата. Надявам я криво-ляво, тичам към портата, намирам ключалките…

Не си ли спомням тогава за Радж, за Девендра, за Соня, за Фалак, за Марго, за Джеймс? Не. Затова пък си спомням как изкормваха полицаите в стоманените им брони, които бяха домъкнали тук заради онзи лъскав панамерикански кретен. Как не ми повярва Анели. Как показваха по всички канали сините подути обесени, които бяха от звеното на Педро. Как Фалангата — всички ние — преглътна това тогава. Как Анели отиде при лъжливия пудел, любителя на телевизионните камери.

— Свой! Свой!

Така пускам Безсмъртните в Барселона.

Отварям и сядам на земята. Те не виждат това под маската на Аполон, но аз се усмихвам.

Шрайер ме пусна да отпочина. Това беше заслужена почивка — за онова, което направих с Беатрис и с нейните дъртаци, с вълшебните й лекарства и вещерските й проекти. Но почивката свърши; време е за работа.

Заобикалят ме родните маски; вдигам ръкава от китката — разпознайте ме, аз съм свой! Аз съм такъв като вас! Дзън-дзън — и ми протягат ръка за помощ.

— Ян. Ян Нахтигал 2Т — казвам им аз.

— Какво правиш тук, по дяволите?!

— Стигнах… По-рано… Преди да са затворили… Внимавайте… Там има пластик… И подкрепление… Идва им помощ… Насам… С оръжие… Чувате ли?!

— Изпратете го на континента! — нарежда някой. — Навоюва се, герой.

— Там… Те имат оръжие… Всички тук имат оръжие — мърморя аз. — Защо не изпратят армията? На всеки от нашите тук има хиляда!

— Армията си върши работата — отговарят ми. — Дайте му противогаз!

— Какво?

Цялата станция вече е претъпкана с Безсмъртни; от хилядата фенери тук вече е светло като в ден.

— Пригответе се! — викат отнякъде. — Три минути!

И бледите Аполонови лица едновременно падат от човешките. За кратък миг виждам пред себе си не антично войнство, не преродената Фаланга на Александър, а тълпа — разпалена, развълнувана, такава като онази, която бушува долу. А после вместо отчуждените, прекрасни маски всички си надяват чужди, черни — с огледални илюминатори вместо очи и с филтри вместо уста. Изчезват мярналите се хора, превръщайки се в зли духове; започва бал с маски.

Лицата на всички са ми непознати; петдесет хиляди — как да ги запомниш?

Всичко освен едно. В самия край на полезрението ми някой скрива в черния каучук главата си, обрасла с твърда къдрава коса. Потрепвам. Изумително даже, че успявам да го забележа — той се е извърнал от мен, гледа настрани.

Смачкана червена буца с дупка вместо ухо. Вместо ухото, което бях отхапал.

— Този да се евакуира! — разпореждат се с мен.

И отново както в онзи ден; наоколо са еднакви маски, само че на друго божество, и пак Петстотин и трети ще прави вместо мен онова, на което не съм способен.

— Не! Не! Ще отида там! — Изтръгвам се, дори паренето в порязаните пръсти угасва. — Аз знам къде е Рокамора! Къде е Мендес! Аз ще ви водя!

— Добре, добре… Сложете му противогаз! Защо той досега…

И аз суетливо се събличам и крадешком се озъртам за човека без ухо — успял ли е да ме познае? — но сега всички тук са и безухи, и безоки…

— Две минути!

В този момент някой се намесва:

— Беринг ще държи реч! За нас!

Беринг е в лявата китка на всеки — в комуникатора; седи на това място, където може да слуша пулса ни или да му задава ритъм. Всички усилват звука — и Беринг ни говори:

— Ние бяхме търпеливи с тях! А те взеха нашето търпение за страх! Ние бяхме добри с тях! Но те взеха нашата доброта за слабост! Ние ги спасявахме от войните им! Ние им давахме нашия хляб и нашата кръв, нашата вода и нашия въздух! Ние сме се отказали да продължаваме рода си! А те се плодят тук като хлебарки. Ние им подарихме нов дом, а те го оградиха и сега се стремят към нас.

Въртя се, опитвам се да определя кой е Петстотин и трети — безполезно. Всички са еднакви, всички са щамповани, всички са се прилепили към Беринг като деца към майчината си гръд.

— Хиляда момчета от полицията загинаха днес. Те ги убиха! Изклаха ги като животни! Наши момчета! Мои! Чакахме твърде дълго… Те наводняваха Европа с наркотици — ние чакахме. Крадяха нашето — чакахме. Сега те колят нас! Взели са за заложник президента на Панамерика, искат да им дадем безсмъртието! Ако изтърпим това, край с нашата Европа! Или ние, или те!

Това със сигурност е неговият глас, на Беринг; но е изчезнала цялата му маниерност, цялата му престореност. Той отсича така, както би могъл да отсича всеки звеневи — и цялата Фаланга мълчи, внимателно вслушвайки се във всяка негова дума.

— Те там са петдесет милиона, тези неблагодарни ненаситни твари! Бихме могли да хвърлим срещу тях армията, да ги изтребим, да изпепелим това проклето място! Но ние няма да слезем до равнището на тези зверове! Европа няма да позволи да бъде оскотена! Нас ни изпитват, но ние трябва да докажем, че не могат да ни сломят! Хуманност! Нравственост! Закон! Ето на какво се държи нашата велика държава! Братя! Сега ни гледа целият свят! Именно вие сте длъжни да влезете в Барселона първо! Вие трябва да покажете какво означава да си Безсмъртен! Днес вие ще се покриете със слава!

Виждам как гърбовете се изпъват, как черните фигури се строяват в редици. А Беринг довършва:

— Ние няма да пролеем мръсната им кръв! Но кракът им повече няма да стъпи в нашата страна! Всички те подлежат на депортиране! Сред тях има мнозина, които са откраднали нашето безсмъртие! И ако не вземем мерки, те ще се върнат! Като хлебарки, като плъхове! Затова… преди… да изпратим… тези… зверове… обратно… в джунглата… на всеки… ще инжектираме… акселератор! Достатъчно сме търпели!

— Достатъчно сме търпели! — повтарят глухо наоколо.

— Забрави за смъртта! — отсича Беринг.

— Забрави за смъртта! — повтаря Фалангата.

— Маааарш! — реват мегафоните.

Така се озовавам на острието на копието; отпред е лавина.

Ще те намеря, Рокамора. Теб и твоята Анели. Ти си се скрил на Дъното, в самото леговище на звяра, ти си се заобиколил с главорези с автомати, мислиш си, че няма да се добера до теб, ще отстъпя, че сега ще ви позволя да живеете спокойно?!

Не ни пука, че сте хиляда пъти повече. Не ни пука, че сте въоръжени.

Ние идваме.

Изнасят ме от станцията — връхлитаме Барселона отгоре. Гледам напред, но гърбът през цялото време ме сърби — Петстотин и трети е някъде наблизо, някъде тук. Гледа ме, изгаря ме с поглед.

Хората продължават да стоят на площада. Сега в тъмнината, когато бунтовниците са запалили факли и фенери, площадът наистина изглежда като тънката земна кора, пропукваща се и разтичаща се под натиска на огнена лава отдолу.

Панорамните прозорци на неоновата кула, стигащи от пода до тавана; в тъмносиньото лятно небе като съсиреци от мрак летят армейски ескадрили. От континента срещу метежния град се надига въздушен флот. А от морето — от мястото си виждам хоризонта — се приближават съдове и са неизброими. Обръчът се затяга, но Барселона не трепва — от площада се надига, расте, раздува се:

— ДО-ЛУ! ДО-ЛУ! ДО-ЛУ!

И още:

— РО-КА-МО-РА!

Аз вече смятах този Вавилон за свой, но той ми измени с Рокамора по същия начин, по който ми изменя с него Анели. Град курва, град предател. Горда курва и явен предател, но аз го мразя толкова много, колкото и исках да се самозалъжа с него.

Това ще бъде велик щурм, велика битка. Не усещам как тече кръвта от разрязаните ми пръсти и разпореното ми рамо, забравил съм за болката.

— Забрави за смъртта! — крещя.

И хиляда гърла тръбно подхващат възгласа ми.

Ще тикам контактите на шокъра в жива плът, докато не свърши зарядът, а после ще удрям, ожулвайки кокалчетата си, ще хапя, ще драскам така, че ще ми се чупят ноктите. И нека мен също ме мушкат, ритат, да дробят костите ми, нека изкарат от мен цялата гадост, нека умра чист, непорочен, празен; тук, със своите, не е страшно да загинеш.

Искам да умра в боя, искам да пролея върху Барселона кипяща сяра, искам да изпратя върху нея стълбове огън, да изтребя всяка душа тук, която съм обикнал и която ме е измамила.

Но аз не съм бог, аз съм метална прашинка и небесата са безоблачни и звездни.

— Анели — мърморя във филтрите на противогаза.

Нищо не излиза навън — филтрите задържат мръсотията. А после широките крила на бомбардировачите засланят светлината на звездите; те се носят стремително като ангели мечоносци и там, където е паднала тъмната им сянка, всичко млъква. Отделят се и валят надолу бомби, разкъсват се, преди да са достигнали земята, над главите. При пръсването си всяка от тях изпуска газ. Хората се превиват, падат, прегръщат се, уплашени, готвят се да умрат в пламъци — но само вдъхват невидимия и безвкусен газ и падат на земята.

Когато излизаме на площада, ни посрещат милиони неподвижни тела. Но никой не умира — нали в прекрасната страна Утопия няма нищо по-висше от закона и нравствеността.

— Сънен газ! — обяснява ми черно лице с непроницаемите очи на муха.

Колко мило. Всички просто спят и чакат да ги събудим.

Това е просто вълшебна приказка, просто някаква гадна вълшебна приказка.

На площада няма място за нас, всичко е затрупано с тела. И ние вървим върху телата — отначало стъпваме внимателно, а после както ни падне. Те са меки и вероломни; да се ходи по тях е сложно — вероятно така се е ходело по блатата и по пясъците, преди да залеем пустините и тресавищата с еластичния цимент, с който сме покрили и цялата останала част от земята. Защото земята е твърде крехка за нашите небостъргачи.

— Накъде? — питат ме. — Води ни при Рокамора.

Над спящото кралство, като врани над полесражение, кръжат турболети, тикат в телата дебелите лъчи на прожекторите си — дали някой не се помръдва? Всички лежат мирно.

Прожекторите разглеждат кулите и заедно с тях аз виждам това, което не бих видял в тъмнината: две гръцки букви „омега“. Онази кула, за която говореха в тълпата. Същият този обелиск, който притиска гърдите на погребания отдолу стар площад „Каталония“. Някъде там.

— Там — соча към обелиска. — Отдолу!

Комуникаторът ми отново е жив, залива ме със съобщения за това как върви операцията: в пристанището на Барселона навлизат празни мегатанкери — именно тях сме видели на хоризонта. „Тук има огромно пристанище и крайбрежна — знаеш ли каква!“, нейният глас. Тръсвам глава — махай се оттук!

— По-живо — командвам аз командирите си. — Докато газът действа! Там при тях е Мендес — трябва да го измъкнем!

Там при тях е Анели имам предвид. Нея трябва… Трябва… Дявол знае какво.

И ние скачаме по гърбовете и коремите, по краката и по главите — към кулата „Омега-Омега“. По-скоро, докато не е станало късно! А гърбът все ме сърби, пари, чувствам натиск и не знам дали в нашия авангард не е той, Петстотин и трети, и не го ли водя към Анели — сам, отново…

Ето я и нея, „Омега-Омега“, ето го входа, ето ги стълбите; отровният облак се е спуснал на земята, промъкнал е пръстите си в процепите на хлебарките, шава там, напипва, мачка паразитите.

Крачим по стъпалата — на всяко лежат паднали бойци, до очи омотани с арабски кърпи, препасани с патрондаши. Никой не ни се съпротивява. Така и на смъртта някога й е било лесно да работи с хората.

Мечта, а не работа — но ръцете сърбят, иска ти се да влезеш в бой.

Ставайте! Бийте се! Какво сте налягали?!

Ритам брадат муджахидин по скулата — главата му отскача и като гутаперча се връща на мястото си. Бий се! Бий се, кучи сине!

Отдръпват ме от него, увлякъл съм се, насъскват ме: „Търси! По следата!“ — и аз продължавам спускането.

Площад „Каталония“ е средновековен пазар, застигнат от чумата. Модернистките шестетажни сгради от уморен камък целите са в сажди, ограденото от тях пространство — самият площад — издишва последния си дъх. Всички са заспали — налягали са на земята кой както свари, кой където го е застигнала отровата. В скарите догарят овъглени шишове, досвирват мелодиите си акумулаторни автомати, в стените са се забили жужащи унило електрокари. Мократа настилка под краката ни е покрита с търговски палатки и във всяка от тях има тела. Тъмнината е такава, сякаш цялата вселена се е свила и не е останало нищо освен Земята — за нашата Земя са забравили. Такава тъмнина, като че ли съм се спуснал в самия Хадес при умрелите стари гърци.

— Е, и къде тук?! Светват фенери. Търси.

— Някъде тук. При някакви наркобарони… В базата им… Тук…

— Ясно… — поглежда ме без никакво изражение един от тях. — Да се разделим! Да обискираме всички сгради! Мендес ни е нужен! Останалите — разпознаване, инжектиране — и в танкерите!

И ние се разделяме и търсим.

Дават ми антисептик, за да не гноят раните ми, лепенки, за да не ги виждам повече, и обезболяващи, за да не си спомням за тях. И аз повече не си спомням за тях.

Анели…

Не те намерих в царството на живите, искам да те намеря в царството на мъртвите. Сграда след сграда, апартамент след апартамент, коридор след коридор, клетка след клетка, стъпало след стъпало, мазе след мазе. Колко хора има тук. Колко хора има тук.

Решихме да влезем в Барселона, знаейки, че на всеки наш се падат по хиляда бунтовници. По хиляда озлобени, отчаяни, крещящи, въоръжени души, които няма какво да губят.

Сега те лежат сковани, дишат едва забележимо, ръцете и краката им са направени от податлива мека гума и въпреки това са твърде много, чудовищно много; по хиляда на един! Сега разбирам какво означава това число.

Имам си своя работа, но трябва да правя и другото, общото: да тикна скенера в китката на всеки спящ, да узная името му или да му присвоя номер, да му инжектирам акселератора, да надяна на ръката му етикет, че е обработен, после да го товаря на носилка, да го нося горе. Там действат други бригади: сортират телата, освобождават пътя за вече пристигналите камиони, трупат живите мъртъвци на купчини — главата свободна, с лицето надолу, за да не се задушат при повръщане — и ги карат в пристанището, където чакат мегатанкери, супербаржи, всички съдове, които Беринг е успял да реквизира за нашата операция.

И аз се ровя, ровя се в чуждите домове, поглеждам в лицата на приспаните старци, мъже, жени; свършват батериите на скенерите — раздават ни нови. Свършва зарядът на инжекторите — донасят ни заредени. Гърбът ме боли зловещо — работа в приведено положение, приспаните тежат като мъртви, а мъртвите са тройно по-тежки от живите. Приспаните ни се съпротивяват — със своята тежест, със своето безволие.

Молех се за сражение, исках да воювам — но това прилича не на битка, а на безкрайно погребение. Какво да правя? Воювам с тях, както умея — превъртам ги, вдигам им ръкавите, намествам изсипалите се гърди, почиствам зацапаните устни, светя в очите им с фенерче. Никой няма да се събуди — химията е отишла далеч напред. Какво ли сънуват? Може би всичките виждат едно и също? Пустота?

Минава денят, минава и нощта. Остават деветстотин на един.

Защо никой не ни помага?

Анели я няма сред тях. Няма го Рокамора. Няма го Мендес. Няма я Марго. Няма го Джеймс. Всички са външни хора.

Падам от умора, заспивам върху приспаните — някой друг ги разгребва, докато съм в състояние на забрава. Монтират за нас херметични палатки, в които да можем да свалим противогаза поне за няколко минути, да хапнем, да пийнем. Ядем мълчаливо, не разговаряме помежду си — няма за какво да си говорим.

Та няма да тръгнем да говорим за това, че с всяка инжекция отмерваме на някого последните десет години от живота му, без да разследваме, без да се опитваме да изясним нещо, нали? Те не спорят с нас, това е добре, чудесно. Действа извънредно законодателство, Беринг е обяснил по новините всичко изчерпателно на Европа и на целия свят — ако не бъде инжектиран всеки, те ще се върнат. Правим това не за да ги наказваме. Правим го, за да ги възпитаме. За да избегнем повтарянето на подобно нещо в бъдеще. Европа има право на бъдеще, казва Беринг.

Аз търся Анели, търся я, търся я, разгребвам и разгребвам. Минава още една нощ и още един ден и още една нощ — старая се да работя по-технично, прехвърлям инжектора от кървящата си дясна ръка в неумелата лява и обратно, сядам върху нечии гърбове, защото нямам сила да се навеждам повече, коланът ме е протрил, краката ми са отекли, приключили сме с площад „Каталония“ и се движим по булевардите „Рамблес“, и трябва да побързаме, защото те ще започнат да се събуждат, и не успяваме, и отново върху земята пада тежък облак, който обгръща всички и ги завлича в тъмнината, и ние преобръщаме дебелите, слагаме в носилки изнемощелите, носим момичетата стръкчета, хващаме за ръцете и краката старците и ги подхвърляме, разпознаваме-инжектираме-разпознаваме-инжектираме-инжектираме-инжектираме и отдавна преситен с мъст, аз не мога повече да те мразя, Барселона, защото не мога изобщо да чувствам нищо повече, а те все още са по петстотин на всеки от нас, да бяха свършили да бяха свършили, и проклетите танкери се приближават към пристанището един след друг, ние ги храним с месо, те пълнят търбусите си и си тръгват, а ние изстъргваме карантията на Барселона, населваме шибания Хадес, адът се закрива, ние сега ще боядисаме всичко тук в бяло и ще разкараме вонята от вашия звезден прах и вашата пикня, и от вашето къри, и от вашите спарени тела, и от сега нататък всичко тук ще ухае на синтетични рози, а вие се махайте в Африка, нека танкерите ви разтоварват, където им падне, не е наша работа, само се махайте оттук, само свършвайте вече, моля ви, но те мълчат, аз говоря с тях от умопомрачение, от изтощение, а те мълчат, сякаш са напълнили устата си с вода, и аз прехвърлям, преобръщам, инжектирам, разпознавам, инжектирам, а Анели все я няма и няма никого от моите познати, макар и аз вече да не се боя от среща с Радж или с Бимби, не се боя да вземам решения, не се боя да ги инжектирам — не се боя от нищо, освен от едно: че когато телата секнат, когато изляза оттук и отида горе, когато ме пуснат от Барселона, така и никога повече няма да почувствам нищо, защото съм изтрил всичките си нерви в кръвта и вместо тях са поникнали струпеи, които после ще станат на дебели непробиваеми мазоли; а когато остават само сто души за мен, за всеки от нас, аз вече не се боя и от това; и когато отваряме християнския приют за сираци — двайсет момичета от три до десет години, сбръчканите монахини едва дишат, мърдат под клепачите с изпъкналите си зеници, ние извикваме спецотряда, всичко по протокол, с децата трябва да се оправят жени, такива ни е създала природата, и след час те пристигат — женска десетка, жилести мадами в черно с маските на Атина Палада вместо лица, и аз трябва да стоя встрани и да гледам как те бързо и ловко се справят с детските телца, и не мисля за това, че ето онази с късите къдрави косици, тя е на три — цък! — ще умре като дребна изсъхнала старица на тринайсетгодишна възраст, а онази черничката, тя е на пет — цък! — ще доживее до петнайсет, може да успее да се влюби, а тази седемгодишна красавица с дългата гъста коса почти ще пробва живота, но ранната старост ще свари и изяде цялата й красота, преди тя да успее да разцъфне наистина, а после те отнасят спящите момиченца на ръце, майчински прегърнали ги, някъде в тъмнината.

Една от монахините тревожно мучи, хваща се за сърцето и изведнъж сяда, взирайки се в мен с полуслепите си очи.

— Какво?! Какво?! — пресипнало крещи тя и ме кръсти, кръсти, сякаш аз сега от това ще изрева, ще се завъртя като пумпал, ще се подпаля и ще умра.

— Шшшт… — приближавам се към нея и я погалвам по главата, преди за кратко да допра до нея шокъра. — Всичко е наред. Спете. Спете.