Дмитрий Глуховски
Бъдеще (10)

Глава X
Фетиш

Това не е сън.

Не мога да заспя, страх ме е да спя. Не искам да се връщам в клетката си. Поглеждам часовника си. На крака съм вече почти денонощие, но сънят не идва. Комуникаторът надава писък — видеото, заснето от мен в центъра по утилизация на вторични суровини, е изпратено на Шрайер. Отчет за свършената работа. Приятно гледане.

Не бих могъл да постъпя иначе, казвам на Деветстотин и шести. Не бих могъл да постъпя иначе.

На едно от нивата на кулата, в която живея, има малък технически балкон. Два метра на дължина, а на ширина не повече от половин метър. Мястото е точно колкото да полегнеш по гръб.

Балконът е открит; прозрачното заграждение едва стига до кръста ми; прозрачният под под краката ми изобщо нямаше да се вижда, ако не бяха драскотините. Отгоре, обрамчено от събиращите се в далечината върхове на кулите, се носи небето. А аз се рея над бездната.

Под главата ми има изпита наполовина бутилка текила. Разбира се, „Картел“.

Има спомени, които не могат да помръкнат изобщо, колкото и време да мине. Всеки съхранява събития от миналото си, които винаги са готови да се появят пред мисления поглед толкова ясно и ярко, сякаш са се случили вчера.

Обръщам глава настрани и виждам града. Ако леко присвия очи и го изкарам от фокус, прилича на онзи същия пейзаж, който транслираше единственият прозорец в интерната. Но всичко, което виждам сега, е реалност, казвам си.

Аз съм на свобода.

И съм свободен да правя каквото си поискам, най-малкото да скоча надолу!

За да узная кода на достъп до този балкон, ми се наложи да лъжа несръчно, а после и някак да подхранвам тази лъжа. Но кодът си струваше усилията. Идвам тук, когато имам нужда да се убедя, че вече не съм в интерната. Че съм възрастен, уверен в себе си човек. А как можеш да се убедиш в това, ако не чрез сравнение на сегашната ти и тогавашната ти личност? За целта трябва да се видиш с него, да пийнете заедно, да си спомните миналото. Това е нашето място за срещи.

Дойдох тук да се видя насаме със себе си, но Анели ме откри и тук.

Мисля си за нея. Не се получава да не мисля. За изпохапаните й устни, за шията й с нишките на вените, за измъчените колене.

Рядко ми се налага да се съмнявам или да съжалявам за свършеното — работата ми обикновено ме избавя от необходимостта да правя избор, а когато няма избор, няма и съжаления. Щастлив е онзи, за когото всичко решават другите — той няма за какво да се изповядва.

Мисля си за кристалния ковчег, в който съм я положил. За разрешените коси. За устните и очите й, които тя беше червила и гримирала, оглеждайки се в стъклената стена на вагона, носещ я към срещата с Рокамора.

Какво е това? Какво става с мен? Защо тя не ме пуска? Защо аз не пускам нея?

Това не е чувство за вина, казвам си. Това не е разкаяние. И със сигурност не е любов.

Просто желание, телесен глад, неотстраним сърбеж.

Убивайки я, не бях престанал да я желая. Напротив, желанието се разпали още повече.

Трябва да я прогоня от себе си. Да се избавя от привидението. Да се облекча.

Знам само един храм, в който мога да взема дължимото причастие и да се изповядам честно: „Либфрауенмюнстер“. Страсбургската катедрала.

Надигам се.

Срещата е приключена.

 

 

Асансьорът се спуска на нулевото равнище. Връщам се от небето на земята за най-земното дело.

Преходът между последните две нива продължава особено дълго — под второто ниво е трябвало да бъде скрито зданието, което до двайсети век е било най-високото в света. Но в света на високите скорости „дълго“ означава няколко секунди.

Излизам от входа на четириетажна каменна сграда, стъпвам върху грапавия прашен паваж. Отляво и отдясно към зданието са се сраснали по-малки здания, а към тях — без пролуки — са залепени сгради на по пет етажа и така нататък, назъбена стена. Подобна стена има и отсреща — аз съм на улицата на средновековен град. Зданията са боядисани в различни умилителни цветове, има и фахверкови курабийки; прозорците светят меко, уличните фенери също са запалени.

Сякаш съм в Страсбург през двайсети век.

Тоест паважът под краката ми е същият, по който са ходели тук преди петстотин години. И фасадите на къщите са същите, които няколко века са стояли отвън, под живите облаци. Само тази улица, която е продължавала към далечината, сега се удря в глуха стена. Завършва с огледало от черно стъкло, по същия начин и започва.

По-рано там имаше денонощно включени екрани, които сякаш продължаваха отсечената улица и я населяваха с шумна тълпа. И на фасадите на зданието от онази страна, от която съм се появил, също има такива стени от черно стъкло. То дострояваше изрязаните покриви, изобразяваше далечни квартали и служеше за небе.

Но за да се симулира реалността, е необходимо да се изгори доста ток. Европа работи на пълни обороти и всеки киловат, както и всяка глътка вода или въздух се продават на търг. И си ги купува онзи, който може да си го позволи. А на нулевото равнище живеят такива, които не могат да плащат за илюзии. Затова и небето тук е изключено за неплащане на сметките.

Един квадратен километър от стария Страсбург е заключен в куб от черно стъкло. Когато попаднеш тук за първи път, можеш да се подлъжеш и да решиш, че просто е нощ. Но не съществува толкова тъмна нощ. Такава нощ може да има, да речем, в утробата на кит.

В търбуха на гмурналия се откъм елзаската земя Левиатан са набити милиони метри прерязани старинни улички, осмукани от времето каменни настилки, огризки от тухлени къщи. Но той е глътнал и плячка, която се е оказало, че не е по силите му да смели.

В самото сърце на бокса стои сто и четирийсет метрова кула — „Щрасбургер Либфрауенмюнстер“. Аз я наричам свойски — просто „Мюнстер“.

Строили са я пет века подред, което при тогавашната миша продължителност на човешкия живот се е равнявало на безкрайност. Двеста дълги години това чудо е било най-високото съоръжение в света. В онзи момент сигурно е изглеждало, че не са се мъчили напразно.

После човечеството се научило да строи от стомана, и изградената от розов пясък катедрала излязла в пенсия; а когато настъпила ерата на композита, нея просто я прибрали в склада заедно с другите играчки.

В алената светлина на уличните фенери и „Мюнстер“, и водещите към него иззад огледалата улички изглеждат като сценични декорации. И наистина тук всичко е бутафория. Всеки от светещите прозорци, закрити с пердета срещу външни погледи, е театър на сенките, в който се разиграват забранени пиеси. По завесите се носят силуети, чува се стон, плач.

Лесно е да се поддадеш на любопитството, да кривнеш от пътя и да почукаш на някоя от заключените врати. Но аз трябва да отида в църквата.

„Мюнстер“ са я строили едва ли не хиляда години, но така и не са довели делото до край — издигнали са само едната кула от две, а другата са я зарязали недостроена. Заради това тя сега изглежда като инвалид, който призовава към Господа, вдигнал към небето и цялата си ръка, и чукана на втората, изтръгната до рамото.

Фасадата на катедралата е обвита с тънка дантела от розов варовик, от стените нагоре гледат гаргойли и светци. Входът — две високи дървени крила под остра арка, от двете му страни каменна стража — апостоли. Арката се впива в гъбата на храма чрез стъпаловидни сводове, на всеки от които има ангели с лютни, цяло войнство. Над арката — някой от безименните крале на своя трон, над него — Богородица с младенеца на коленете си, а всичко е увенчано с лика на брадат старец. Общо взето, цирк.

Изкачвам се по стъпалата. Ангелите на стъпаловидния свод на арката плуват над главата му, строяват се в хармоника, остават на входа. Не ги допускат вътре.

Блъскам тежката дървена врата — през процепа се изливат акордите на орган.

Посреща ме метрдотел с плешива ливрея; новите собственици на храма си имат своя представа за прекрасното. Но кой може да ги укори? На „Мюнстер“ все пак му е провървяло, той поне работи.

— Добре дошли в клуб „Фетиш“. — Човекът учтиво ми се покланя. — Как трябва да се обръщаме към вас?

— Седем-едно-седем.

— Извинете?

— Седем-едно-седем. Така ме наричайте. Вие отскоро ли сте тук? — усмихвам се аз.

— Извинявайте. Втора седмица. Редовен гост? — бърбори той, съобразил, че е сгафил. — Резервирали ли сте?

— Не, искам свежи.

Дори тук не се препоръчва човек да се привързва.

Отнякъде се разнасят мъжки гласове — неразбираеми, ниски, сливащи се като бученето на двигатели. Странно. Обикновено тук няма жива душа. Метрдотелът сякаш чува мислите ми.

— При нас днес е истински аншлаг. — Той крачи отпред и постоянно се обръща към мен. — Разправят, че по „Домашна видеозала“ са започнали да излъчват някакъв старинен сериал за живота на Иисус. Ние му възлагаме големи надежди, знаете. В последно време едва свързваме двата края… Началството казва, че темата съвсем се е изчерпала…

Във вътрешността на катедралата не са преправяли нищо — от любознателност съм разглеждал старите снимки, изглежда дори не е имало ремонт. Същите опушени сводове, същите неприветливи слепи статуи по ъглите. Само дето са изчистили редиците дървени седалки, на които някога се бутали дошлите на месата. Освободили са площ за масови мероприятия. Но сега при тях има затишие и централният неф на храма си изглежда просто като централен неф на храм.

В полумрака далеч отпред се вижда олтарът; там се извършват някакви приготовления. Но метрдотелът ме води наляво, в уютен страничен неф, където таванът е по-нисък и е нормално потискащ и където в нишите покрай стените са сложени витрини.

Всяка е отделена от предишната с тежко кадифено перде. Във всяка от тях има живи библейски сцени или произволни фантазии на тема монашески живот. Прелестта на ситуацията е в това, че тук може да се избере всяка старозаветна героиня и всяка монахиня. От Ева до Савската царица. За всякакъв вкус.

— Новият завет е представен в десния неф. Естествено, има и без религиозни алюзии — благочестиво шепне метрдотелът. — В сутеренните помещения имаме просто стриптийз бар в неутрална стилистика.

— Какви ги говорите — отвръщам. — Аз нали съм редовен гост. За какво са ми без алюзии?

— Приятно е да срещнеш ценител — усмихва се широко метрдотелът. — Може би Естир?

Поглеждам към къдравата едроока Естир, разположила се върху копринени килими, към тежките й бедра, към златния брокат, в който е обгърнато тъмното й тяло, към сияещата от масла кожа. Брокатът и коприната определено са композитен ерзац. Затова пък Естир навярно е била точно такава. Обаче аз не се нуждая от Естир.

Тя няма да ми даде облекчение, няма да ми даде свобода. Поклащам глава.

Естир разбира, че не е за мен, и се извръща от мен лениво като лъвица в зоопарк.

После пропускам Юдит, Ребека и няколко монахини в различна степен на разюзданост. Едната върви в комплект с рога. Хубавичка е.

— Сара, Суламит и Далила, за съжаление, засега са заети — разперва ръце метрдотелът, гледайки в комуникатора.

— Покажете ми Евангелието — моля аз.

И ме съпровождат в десния неф. По пътя се забавям при двайсетметровия астрономически часовник.

— Нашата гордост — казва метрдотелът.

И явно възнамерява да ми разкаже за него с надеждата за бакшиш. Аз го спирам с жест — всичко, което ми е необходимо да знам за този часовник, вече го знам.

Колкото пъти съм го виждал тук, никога не мога да го отмина. Над обикновения циферблат виси още един, огромен, само че вместо римските V и X на деленията са знаците на Зодиака, а стрелките са не две, а шест и към всяка от тях е прикрепена малка позлатена планета: Меркурий, Венера, Земя, Марс, Юпитер и Сатурн. Други планети в началото на двайсети век, когато френският часовникар е завивал пружината, не са съществували.

Хитроумният часовник движи всичките планети точно по орбитите им, умее да изчислява датите на онези празници, чиито дни се менят от година на година, но най-важното е, че тук има част, която показва прецесията на земната ос, безумно точна и невероятно бавна — един оборот отнема почти двайсет и шест хиляди години.

Защо на часовникаря му е било да добавя тук тази част, мисля си аз.

Едва ли собственият му живот е продължил повече от един градус, една триста и шейсета част от пълния оборот на стрелката. До откриването на безсмъртието са оставали още повече от двеста години, той не може и да се е надявал да види как цикълът ще бъде завършен. Защо старателно да изчисляваш силата на малките пружини, да проверяваш внимателно стъпчиците на миниатюрните зъбни колела, когато знаеш, че твоето съществуване на Земята — детските спомени, цялата любов и вражда, остаряването и смъртта — ще се вместят в една триста и шейсета част от циферблата, който самият ти разчертаваш? За какво ти е да създаваш механизъм, напомнящ ти за твоята собствена нищожност и унижаващ всеки смъртен, който го погледне? Ако дойде при този часовник за пръв път като малко дете, а за последен — като пълзяща, задъхваща се от старост развалина, никой от съвременниците на часовникаря не би забелязал разликата между положенията на механизма. Целият живот е отлетял, а стрелката се е преместила с нищожен градус.

Навярно, мисля си, всичко това е било направено, за да може, след като създаде тази машина, той понякога да хване — стрелката отвън и да обърне планетата насила и по този начин да се почувства като брадатия старец от фасадата на сградата. Да измамиш стрелката на прецесията, да превъртиш двайсет и шест хиляди години наведнъж, да скочиш в бъдещето, което никога няма да завариш…

В наши дни на никого не би му хрумнало заради такова нещо цели десетилетия да човърка в машинното масло и да си разваля зрението.

Над планетите, над изчислителя на прецесията е доказателството за моята правота. Часовникът е увенчан с механизъм, който би трябвало да развлича тълпата — две балкончета, едно над друго, а по тях водят хороводи боядисани фигурки.

На долния балкон стои Смъртта — в ръцете си държи две камбани, на мястото на главата й има череп. Пред нея в кръг вървят прегърбени човечета — старец, детенце, жена… На горния Христос наблюдава парад на апостолите. Фигурките излизат от малка вратичка, минават пред главнокомандващия си и влизат в друга подобна. Метафората е простичка — Иисус и апостолите са над Смъртта.

Но тук има лукавство.

Христос би трябвало да стои на горното балконче заедно със Смъртта — тандем, станал свещен през вековете. А долу под тях, вдигнали раболепно глави, да се тълпят обречените човечета — и обикновените хора, и апостолите. Ако аз изобразявах Христос, на тила бих разположил лицето на дългокосия страдалец, тиражирано като шаблонния портрет на Че Гевара. А откъм фасадата би гледал паството си с пустите си очни ябълки череп. Защото Иисус и Смъртта не са дори тандем. Те са двете маски на един и същи бог.

Ако Смъртта я нямаше, църквата не би имало с какво да спекулира. Не би се родил и Иисус. Търговски агент с каталог от напразни надежди. Предводител на мъртъвците.

— А мога ли да видя Дева Мария? — питам метрдотела.

— Богохулници! Мерзавци! Да не сте посмели! — достига до мен сподавен вопъл.

— Извинете — пребледнява метрдотелът. — След секунда се връщам.

И бяга към входа, където охранителите се опитват да вдигнат от пода проснат мъж с черен сюртук.

Тръгвам след него. Ръцете ме сърбят.

— Оставете ме! Оставете ме! — вие сюртукът. — Осквернихте! Осквернихте храма!

— Полиция? — пита задъхал се охранител.

— Каква полиция? „Бърза помощ“! — размахва ръце метрдотелът. — Не виждате ли, че е луд!

Изведнъж започвам да усещам бодеж в ръката. Това е включеният на беззвучен режим комуникатор — входящо повикване. Поглеждам: Шрайер. Докосвам екрана, правейки се на глух. Не мога да говоря сега за това.

— Вие сте измет! Варвари! — продължава да вие мъжът със сюртука. Приближавам се, разглеждам го. И разбирам, че той… остарява. Определено е над нашите пределни трийсет. Бръчки… Оредяващи коси… Неприятно.

— И ти! Ти! Ти си дошъл при тях да се къпеш в мръсотията! — Той забелязва, че го зяпам, заплашва ме с юмрук, бялото на очите му бляска.

Усмихвам се.

— Чуйте… Уважаеми… Това е частно заведение… Имаме право да пускаме или да не пускаме клиенти по свое усмотрение… Вие ни разваляте репутацията! — опитва се да го усмири метрдотелът, правейки хипнотични пасове с ръце. — За бога, простете — поглежда той към мен.

— Няма нищо — отговарям. — Не бързам.

— Не мога да набера… Не дава… — пъхти един от охранителите.

— Содомити! Вандали!!! — Въпреки външната си хилавост, сюртукът има достатъчно сили да се измъкне от косматите ръчища на охранителите.

— Ох! Дайте аз сам. — Метрдотелът шепне нещо по комуникатора. — Лекари… Да… Буен… Не се справяме!

Най-накрая го хващат. Две от горилите сядат върху него, но той продължава да се извива на дъга, блещи очи, пръска слюнка.

— Честна дума, не виждам защо вдигате скандал? — Метрдотелът изтупва ливреята си, успокоява дишането си. — Вижте сам… Как е всичко тук при нас… В идеален ред…

— Светата църква! Кучета! Кучета нечестиви!

— Но защо се държите като малко дете? Нима светата църква може да плаща за тези помещения? Вижте каква грамада е! Та дори ние едва свързваме двата края, а такива като вас се опитват да прогонят последните ни клиенти! Останалите катедрали вече ги събориха… А ние още си стоим!

— Блудници… в храма… — хрипти онзи.

— Ама какво се церемоните с него?! — не издържам аз. Приближавам се и сядам на колене право пред психаря.

— И кой му е виновен на брадатия, че бизнесът му изгоря? — питам аз сюртука. — Две хиляди години търгуваше с души и му беше добре, а после хоп — и изгоря! Кому е необходима вашата душа, когато тялото не тлее, а?

— Безумец! — крещи ми безумецът.

— При нас има свободен пазар! Който може да плаща наем, той го плаща! А къде е твоята църква? Банкрутира! Като не върви бизнесът — затваряш кепенците, няма какво да баламосваш хората! И на твоето място, ако искат, ще направят кланица, ако искат — бордей, винаги има нужда от бордеи! А от теб няма нужда!

— Ние имаме дискретен мъжки клуб! — с упрек ме поправя метрдотелът.

— Ти си обсебен! Обсебен! — Той започва да се гърчи, сякаш е обсебен.

— Ти ми пробутваш менте! Не се нуждая от твоята душа! Не искам да ходя в твоя рай! Твоят рай е нарисуван със сурови яйца върху измазан таван! Ето това е твоят рай! — Аз се изплювам на пода.

— Ще гориш в ада!!! — На устните му избива пяна. Епилептик, така си и знаех.

— И твоят ад е от яйчен белтък! — смея се аз в лицето му. — Само ти вярваш в него! Никой друг не вярва освен теб, идиот! И знаеш ли защо?!

— Сатана… Ти си сатана! — Той се дърпа вече по-слабо, силите му секват.

— Защото остаряваш! Мислиш ли, че не се вижда? Защото си пропуснал истинското си безсмъртие! Защото някоя жена е забременяла от теб! Съгрешииил си! Защото тялото ти е цялото на дупки, през които животът изтича! И си си спомнил за душата! Хванал си се да воюваш! А ние тук си имаме свои закони! На нас тук и без бог всичко ни е прекрасно! За мен твоят бог не е закон, ясно?! Нека той си командва старците! Аз ще бъда вечно млад!

— Сатана… — Той диша с усилие, омеква.

И едва в този момент идва екипът на „Бърза помощ“. Пъхват му нещо под езика, закопчават го за носилката, сканират пулса му, сърцето. Погледът му блуждае.

— Говори някакви глупости… — обяснява метрдотелът на медиците. — Били сме осквернявали храма. А ние, напротив, така да се каже, съхраняваме културното наследство… Като отговорни собственици…

— Рядък случай — кима важно старшият на бригадата, мулат с грижливо поддържана брада. — Дадохме му успокоителни, а в психиатрията ще се ориентират в подробностите.

— Това сигурно е заради сериала…

— Вие добре го наредихте — маха ми с ръка един от охранителите, когато най-накрая изнасят фанатика навън. — С психология!

— С психология — повтарям аз след него, усмихвайки се накриво. Усещам пробождане.

— Вие, струва ми се, искахте нашата Дева — любезно ми напомня метрдотелът. — Тъкмо имаме нова.

Богородицата се оказва съвсем неочаквана — подстригана на паница блондинка без грим, облечена с обикновена бяла рокля, наподобяваща гръцка хламида. В ръцете си държи увита в пелени кукла.

Тя е красива, да, но умерено — позлатената Естир я затъмнява, а и кукличката Ребека е истинска звезда в сравнение с тази селянка. Но в нея има нещо…

— Ето… Решихме да подходим не толкова традиционно…

— Вземам я. За час.

— Желаете ли да останете тук, или… В сутерена има свободни стаи.

Коледните ясли са възможно най-глупавата декорация. Но нищо, нека бъде кошара. Какво значение има?

— Тук.

Той шепне нещо и отгоре се спуска червена завеса, която оставя двама ни с Пресветата Дева насаме зад кулисите и отсича светлината и звука на останалата част на света. Девойката ме поглежда изучаващо, без да изпуска куклата си от ръце.

— Махни това някъде… — махам с ръка към бебето Христос. Тя послушно скрива куклата под някакъв парцал.

— Как се казваш?

— Мария.

— Да бе — усмихвам се. — А аз съм Йосиф.

— Здравей, Йосиф. Имаме един час, нали?

— Засега да.

— А може би просто да поседим малко? — казва изненадващо тя. — Днес денят е толкова дълъг, обикновено няма никого, а днес всички идват един през друг, дори не успях да обядвам. Казват, че са пуснали някакъв сериал, и изведнъж всички се сетиха… Искаш ли кафе?

— Не. Но… ти си пийни.

И тя вади отнякъде самозатопляща се кутия кафе със сметана, изпъва крака, затваря очи и започва да пие кафето на малки глътки. После бързо си запалва цигара.

През това време аз разглеждам украсата на кошарата: плюшени чучела на овце зад пластмасовите огради на яслите, изкуствена поветица върху белите стени… На една от тях има боядисано разпятие, излято от композит. Кретените декоратори са се престарали с клишето, не са отчели хронологията.

Изкуствена кръв се точи от Христовите рани, за които той самият си е виновен, които не е пожелал да избегне, мазохистът. Той си ги е нанесъл сам чрез чуждите ръце, за да направи всички ни задължени на него. Да се разплати авансово за греховете ни, които не сме извършвали. Принудил е хиляди поколения хора да се раждат виновни и цял живот да му връщат с лихвите този натрапен им кредит. Много благодаря.

Дева Мария гаси цигарата си, благодари ми с усмивка.

— Аз ли да се съблека първо, или да започна с теб?

— Не с мен… Хайде ти.

Мария се изправя бавно, без да отмества поглед от мен, и с дясната ръка смъква роклята от лявото си рамо — слабо, бяло, обикновено. После лявата й ръка пуска сянка върху лявото — хламидата се хлъзва надолу, потърква се в бедрата и пада в краката й. Тя стои пред мен гола, прикрива само зърната на гърдите си.

Гледам нея, а продължавам да виждам пред себе си синините върху тънките китки и косо подстриганите тъмноруси коси, и високите ретуширани скули, и залеза на вечерните жълти очи. Тръсвам глава, за да прогоня от нея образите, заседнали като ледени блокове в моите неврони и аксони.

Освободи ме, помолвам се беззвучно на Дева Мария. Избави ме от бесовете, защото съм обсебен.

Аз съм чаша, напълнена до ръба с черен катран. Стоя мирно, боя се да не се разплискам. Вземи излишъка от катран, изсмучи отровата от мен.

Помръдвам се към нея.

— Казвай какво по-нататък — казва тя и всичко се разваля.

Аз очаквам от Мария изкусна помощ; каква полза имам от девственица?

— Какво „по-нататък“? Ти тук си курвата, а не аз! Защо аз трябва да те уча на всичко?

Тогава тя пристъпва към мен. Застава на колене. Прегръща краката ми. Прекарва дланите си от прасците към задната страна на колене до задника. Допира лице към слабините ми. Пръстите й се озовават на гърба ми — вече под колана; описват кръг от двете страни и се спират върху катарамата.

Щрак.

Колко меки и топли са пръстите й.

Хващам се за оградата на яслите, за да не изгубя равновесие. Забивам поглед в разпятието срещу мен.

— Гледай — казвам му.

И Христос гледа изпод натежалите си вежди, гледа през престорените си сълзи — и мълчи, защото няма какво да каже.

— Лъжец — шепна му аз. — Предател!

— Какво казваш? — Мария се откъсва от мен. И веднага я замества друга жена.

Малки твърди гърди, щръкнали зърна, изпохапана шия, черно-зелени отпечатъци от пръсти върху тънките бедра, алени ивици върху корема и по гърба. Руси коси по раменете, вежди като крилете на чайка.

Анели.

Не. Трябва да я прогоня! Трябва да се избавя от нея!

— Продължавай! Продължавай!

Спомням си друго разпятие — изрязано от тъмно дърво, малко и очукано, събрало драскотини за няколко столетия. Позлатен венец от тръни… Той също ме гледаше.

Пропадам — горещо ми е, мокро и блажено.

— Курва… — Прехапвам устни. Облизвам кръвта си.

— Наред ли е всичко.

— Стига си ме разпитвала! Стига си ме разпитвала!

— Извинявай… Просто…

— Какво просто?! — Отблъсквам я. — Защо правиш това?!

— Имаш сълзи — казва тихо тя.

— Що за глупости!

Тя сяда като робиня — със задниче върху петите, изпънат гръб, ръце покрай тялото. Размазвам с юмрук изстиващата водица по скулите си.

— Сълзи — настоява тя.

— Не се опитвай да влизаш в душата ми! Ти си просто една уличница, така че си върши работата! — крещя й аз. — Хайде! Е? Хайде!

— Уморен ли си? Лошо ли ти е?

Тя просто трябваше да отгребе от мен катран с малка лъжичка, да отгребе и да го излее, за да не се препълня. Но вместо това бърка в мен с двете си ръце. И черната гъста течност прелива през ръба. И от дъното се надига нещо… Забравено, страшно.

Онова дървено разпятие, онзи позлатен обръч…

— Курва… Защо му повярва?

Със замах й удрям звънък шамар, сякаш шамарът може да спре пробуждането на онова, което е спало на самото дъно на душата ми. Удрям я силно — така, че главата й се отмята.

Тя извиква, отскача назад, хваща се за пламналата си буза. Свивам се. Сега ще извика охраната, те ще ме изхвърлят оттук или ще повикат полицията.

— Агнешка, всичко ли е наред с теб? — чува се иззад завесата разтревожен глас.

Тя беззвучно плаче.

— Агнешка? — повтарят зад кулисите.

— Да! — казва сърдито тя. — Да, всичко е наред.

Срамувам се. Чувствам как горят бузите ми — сякаш не аз съм удрял, а мен са ме ударили по тях. Нейните сълзи отмиват болката ми, страха ми, съмненията ми. Отмиват всичко.

— Агнешка — казвам аз, — прости ми. Забравих, че ти не си Дева Мария. Ти нямаш нищо общо тук.

— Защо? Защо постъпи така с мен?

— Аз не с теб… Не с теб, Агнешка.

Тя кимва, но не може да се успокои.

— Извинявай, че те ударих… А? Извинявай. Ела тук.

Прегръщам я, притискам я към себе си.

— Аз… аз не заради това. — Тя отначало се противи, но после омеква, оставя се в обятията ми. — На мнозина им харесва… да бият.

— Въпреки това аз не биваше… Нали не сме се договаряли така…

— Не — клати глава тя. — Плача, защото съм глупачка. Защото ти се обидих. От началото си помислих — сигурно е добър човек.

— Не бива така…

— Аз… Аз само днес съм в тази роля, тук има надбавка… За фетиша. По-рано аз просто… И… Сещаш се, за да не мисля за цялата тази глупост за Дева Мария и че я изобразявам… Просто си помислих, че ти си симпатичен човек и че… че ако не те бях срещнала по работа и ако ти не знаеше коя съм… би могло да се получи нещо. А ти просто ми напомни… Че съм те срещнала по работа. И е… като камшик, знаеш ли?

— Аз не говорех на теб това. За курвата.

— А на кого?

— Просто така, на никого.

Не мога да й обясня. Не мога да си призная. Този проклет мъченик ме гледа от боядисания си кръст. Едно е да опустошиш пред него простатата си, съвсем друго — да изпразниш душата си.

— Личи си, че имаш да уреждаш някакви сметки с всички тях. Та нима нормален човек би дошъл тук? Това е като да се чукаш в музея с египетски мумии… Ти си стар, нали? Още по тяхно време си се родил?

Комуникаторът отново се заема да боде кожата ми. Повикване. Шрайер.

Не искам да говоря с него! Не искам да слушам похвали, не искам да обсъждам как е минало всичко. Прекарвам пръст по екрана, изключвам го.

— Какво значение има на колко съм?

— Сигурно никакво. Просто ми се иска да те отпусне. Искаш ли да ти…

— Не. — Аз меко отклонявам ръката й. — Не, няма нужда. Вече ме отпусна.

— Не се бой… — казва тя.

Клатя глава — отчаяно, като дете. Пред очите ми е другото разпятие — дървен кръст, златен венец. Стълбата към втория етаж, „пиу-пиу“, несглобеният звездолет, цветето в прозрачна чаша… „Не се бой. Той ще ни защити“.

— Предател… Изменник… — шепна аз.

После — още неща от съня ми; верандата, гвоздеите, гърчещото се тяло. А след това — прозрачният капак на саркофага, спускащ се над проснатото върху купчината отпадъци изтерзано тяло на двайсет и пет годишната девойка, която ми се е доверила. Колко й е тясно там… Колко й е тясно…

Лицата се сменят едно с друго, плъзгат се едно върху друго, сливат се. Агнешка става истинската Дева Мария, а после — Анели, чертите на Анели се превръщат в чертите на майка ми, която не си спомням никога, но никога не съм забравял.

— Обърках се…

И в този момент Дева Мария прави нещо странно, забранено — притиска ме към голата си гръд, скрива лицето ми в падината между гърдите си и прекарва пръсти по косата ми. Пронизва ме ток. В самото дъно на душата ми, потънало в катрана, лежи нещо блестящо. В катрана се завърта вихър и това блестящо нещо за миг прозира…

— Ти плачеш — казва Дева Мария.

Сякаш ме обхващат гърчове, нещо се изтръгва от мен навън, издавайки звук между хриптене и вой. Заравям се по-надълбоко в нея, потъвам в горещи сълзи, прегръщам я толкова силно, че тя изстенва.

— Курва… — шепна аз. — Щом толкова си му вярвала… Защо тогава ти… Защо?

— На кого съм вярвала? — пита Агнешка някъде отдалеч. — С кого говориш?

— Той е предал теб, а ти предаде мен… — изхлопвам аз. — Каква курва си, мамо…

Тя не ми се сърди, а само ме гали по главата, гали ме — и отровата излиза през очите ми, през устата ми и аз се освобождавам, и вдишвам с лекота, и ставам безтегловен, сякаш белите ми дробове са били напоени със сълзи и не са ми позволявали да дишам, и са ме теглели към дълбокото.

И четирите лица, слели се в едно, се разлепват, разпадат се. Анели вече не е майка ми. Агнешка вече не е Дева Мария.

— Благодаря — казвам й аз.

— Прости ми. Ти… Ти все пак си добър човек — отговаря Агнешка. — Но мозъкът ти е объркан.

Тя ме целува по челото и на мястото на целувката й изгрява слънце. Девойката с косо подстригания бретон, с изтерзаните китки и изподрания гръб ми се усмихва изпод капака на кристалната гробница. Всичко е свършило.

— Време е да тръгвам. — Целувам я по бузата и ставам, изтривайки с ръкав сополите си.

— Не разбрах много добре какво стана тук, но ела пак — хъмка тя.

— Ти ме излекува — казвам й. — Сега имам достатъчно сили.

— За какво?

Дърпам завесата след себе си и отивам на рецепцията. Плащам за два часа вместо за един.

— Дева Мария е направила нещо особено за вас? — усмихва се с разбиране метрдотелът.

— Сътвори чудо — усмихвам му се аз в отговор.

Излизам под черното огледално небе, заместило онова, на което предишните посетители на тази катедрала са съзирали сред облаците Бога. Ангелите и гаргойлите, светците и чудовищата, Иисус и Божията майка ме съпровождат с каменни погледи от местата си на фасадата на клуб „Фетиш“, сякаш казвайки: „Благодаря за дарението“.

Набирам Шрайер. Той отговаря веднага:

— Къде беше?

— В публичния дом.

— Нима до такава степен… — мърмори той. — Нали те съветвах да взимаш хапчета за безгрижие!

— Обмислям го.

— Добре… Получих видеото. Добра работа. Това едно от вашите места ли е?

Свивам рамене. Няма никаква необходимост да знаеш къде е.

— За теб има още една работа.

Той не се интересува от това защо съм извел Анели от апартамента, той сякаш нищо не знае за нашите кърпени гости и не възнамерява да слуша как ми се е отразило убийството й. Тя е накълцана и се носи по тръбите — значи всичко е наред.

— Не съм спал цяло денонощие.

— Ами тогава се наспи — казва недоволно Шрайер. — Защото работата е отговорна.

И изчезва.

А аз летя над паважа, като почти не го докосвам с ръце, летя покрай прозорците сцени, покрай хората, затворили се зад вратите на всевъзможни бордеи, развиващи там с помощта на други хора пружините на комплексите си, треперещи над местата на отдавна зараснали счупвания. Аз получих онова, което исках. Нека и те да го получат.

Викам асансьора и поглеждам за последен път „Мюнстер“.

Дойдох тук, за да ме излекуват местните лекари от обсесията ми. За да потушат похотта ми и да ми дадат чистота на мислите.

Не можех да направя това с Анели — и си мислех, че мога да я заменя с който и да е говорещ манекен.

Но всичко се получи не така, както исках.

Ето го и асансьора.

 

 

Страхувам се, че зарядът от решителност ще секне, преди да успея да направя всичко. Но се оказва, че е напълно достатъчен. Чувствам точно онова облекчение, което съм искал. И съмнението, че съм направил всичко, както трябва, е изчезнало.

В центъра за утилизация на вторични суровини не се е променило нищо за времето на отсъствието ми. Суетят се роботи, растат и изчезват планини от отпадъци, бучат саркофазите, разбивайки на атоми всичко излишно, което е оставило след себе си човечеството.

Приближавам се към най-далечния от тях. Капакът му е вдигнат.

Заставам на колене пред саркофага. Изключвам таймера на забавеното пускане. Оставаше още около час. Толкова време съм си дал, за да обмисля всичко.

Бях отишъл в чучелото на катедрала, за да се моля за решимост да не се връщам тук. Да оставя всичко такова, каквото си е. Да се избавя от телесната прищявка. Да изтърпя. Да изчакам, докато таймерът не се задейства и всичко не се нареди само.

Но работата беше не в желанието. Не само в него.

Просто аз си представих колко тясно ще й бъде там, под затворения капак… Просто не можех да разбия на атоми нейната красота. Навеждам се към Анели и я целувам по устните.

Сънотворното би трябвало да действа още два часа, но тя потрепва и отваря очи.