Дмитрий Глуховски
Бъдеще (12)

Глава XII
Беатрис-Елен

— Момче… Чуваш ли ме, момче?

Тя е право над мен — тесните й азиатски очи, миглите й, слепени с туш, избръснатите й слепоочия… Беатрис все пак е излязла, излязла е при мен.

Отблъсквам я, сядам и веднага падам настрани. Гади ми се. Трябва да я хвана, преди да е избягала, но съм твърде зает с моето гадене.

Виждам огъня наоколо, но въздухът е сладък, истински. Той може да се диша и аз дишам, колкото мога. А после се съсредоточавам и повръщам — в ъгъла, свил се засрамено, като болно животно. Успокоявам дишането си, избърсвам се… Беатрис седи срещу мен — разделя ни само метър и половина.

А по средата между нас лежи маската ми.

Хващам се за лицето — не може да бъде, как се е смъкнала от мен? Осъзнавам, че Беатрис гледа мен — не Аполон, а мен, голия. И няма къде да се дяна. Искам да се скрия, но пустотата зад гърба ми не ме пропуска, тя е отлята от прозрачен композит. Аз съм в клетка. В аквариума на Беатрис.

Оказва се, че тя не е излязла при мен, а аз съм се оказал вътре при нея. Как е могло да се случи такова нещо?

Първото, което правя, е да се пресегна към Аполон, да го хвана с треперещите си пръсти и да допра лицето му до кожата си — гореща, суха — като изцеляващ компрес; той веднага се сраства с мен и ми връща свободата и наглостта, връща ми самия себе си.

— Защо направи това? — произнасям тромаво думите с грапавия чужд език. — Ти ли ме вмъкна тук? Ти ли беше?

Беатрис въздъхва.

— Исках да те видя без глупавата ти маска.

— Не си мисли, че аз сега… Че съм ти задължен с нещо… Че няма да те отведа.

— Просто исках да видя лицето на човек, който с такава увереност дрънка такива отчаяни безумия.

— Безумия?!

— Както и предполагах, ти се оказа детенце.

— Млъквай! Откъде знаеш на колко години съм?!

Тя свива рамене.

Извън стъкления куб бушува пламък. Дяволската техника се е разгоряла и по никакъв начин няма да се укроти. Понякога през лещата на вихрещия се въздух, като през водопад, се вижда проходът към цеха, където всички тези нещастници правеха своята украса за елха; там също има пожар. Всичко гори и всичко се разтапя, нищо не е останало.

Беатрис съзерцава огъня така очаровано, сякаш това е просто огън. Зад стъклото пламти лабораторията й, скоро цялото й дело ще изгори, а лицето й не изразява нищо.

Но ето че тя се пробужда — през стъклената пелена искат да преминат хора, същите онези, които бях взел за изпратени за моята душа дяволи. Старци, омотали главите си с безполезни парцали. Вървят, местейки своите вкочаняващи се крака, които не може да загрее дори хилядаградусова жега, опитват се да разгонят дима с неподчиняващите им се ръце. Падат, надигат се, отново тръгват.

— Беатрис… — вика слабо някой в огъня.

Защо те са готови да умрат за нея, защо пренебрегват себе си — и защо моите другари изоставиха мен? Да, аз сам им наредих да направят така, но нима моите заповеди имат такава сила? Защо не Безсмъртните напират към преизподнята, за да измъкнат оттам своя, а някакви жалки полуживи старци?

— С какво си ги омагьосала? — питам аз Беатрис. — Вещица!

Тя наблюдава разтревожено упоритите смъртници. Надига се, маха им с ръце, сякаш опитвайки се да ги прогони.

— Ти вече си ги зарибила с твоята гадост, нали? — досещам се аз. — Този препарат… Вие вече сте го създали. Вече ги подхранвате… Те всички са зависими! Те всички са твои роби…

Стягам се, допълзявам до нея, хващам я за гушата.

— Успяхте ли вече да го предадете на контрабандистите? Казвай! Той вече на черния пазар ли е?!

— Пусни ме — казва тя спокойно, даже величествено. — Пусни ме, момче. Ти не разбираш ли какво става тук?

— Разбирам всичко прекрасно! Те идват тук за дозата си! Вие тук забърквате смрадливия наркотик, друсате с него полумъртвите, пълните си джобовете, а сигурно и с Партията на живота заигравате!

— Вървете си! — крещи тя на верните си мравки. — Моля ви, вървете си! С мен всичко е наред!

— Нищо! — прекъсвам я аз. — Ние въведохме ред тук. Край с твоята фабрика. Нека дойдат… Сега всичко тук хубаво ще изгори…

— Беатрис! — едва се чува от самата пещ и в този момент една от фигурите рухва.

Огънят я обгръща, милва я със страховитата си ласка — фигурата се гърчи, върти се по пода, врещи. Поглеждам към Беатрис — тя не плаче. Аз лея сълзите си — макар и бутафорни, предизвикани от пожара, а нейните очи остават сухи.

— Ти, мерзавецо — казва ми тя. — Ти, мерзавецо, току-що уби още един човек. Днес уби двама.

— Боядисаният сам си се гътна, ако говориш за него. Някакъв инфаркт, нямам нищо общо с това. Смятай, че е умрял от старост. Давай сега да стоварим всичко върху мен!

— Боядисаният? Той си има име! Убиваш човек и дори не искаш да знаеш кого си убил!

— А какво значение има?

— А аз ще ти го кажа. Едуард. Може би ще го запомниш. Той ме наричаше свое момиче…

— Пази си сополите за някого другиго!

— Казваше, че ще се оженим. Глупчо.

— Не ми пука за вашата полумъртва любов, ясно ли е? Да ти приличам на извратеняк?

Беатрис изхлипва, задавя се — сякаш съм я ударил в слънчевия сплит.

— Ти беше прав. Напразно те измъкнах…

Сочно се изплювам на пода — всичко, което мисля по този повод. Тя ме е спасила, защото е проявила слабост. Сега това е неин проблем.

— Нима Морис ще бъде същата гадина като теб? — кой знае защо ме пита тя после.

— Кой?!

— Такава гадина и такъв идиот… Такъв заблуден нещастен идиот… Как смееш да си помислиш, че търгуваме с лекарството? Че дори за миг сме възнамерявали да търгуваме с него?!

— Аха! Значи тук няма никакъв грип, нали? Ти блъфираше! — тържествувам аз. — Вие сте го създали, създали сте този шибан препарат! Всичко е правилно! Всичко, което направихме, е правилно!

— За доза… — Тя не може да откъсне поглед от пламтящото тяло вретено, докато то не спира да се върти. — Мислиш, че искаме да им продаваме това лекарство по дози? За да спечелим повече, така ли? И тези хора са се хвърлили в огъня заради наркотика?

— Да.

И тя изведнъж ми залепва шамар — само че бузата ми е под композитна броня, под чужда мраморна кожа и аз не усещам нищо. Хващам изсъхналата й ръка, като по навик извивам китката. Прошарените коси се завихрят, заплитат се.

— Те се опитват да спасят мен! Мен, а не себе си! Мен, а не лекарството!

— Нека опитат! Жалко старческо…

— Жалко?! — Беатрис издърпва ръката си. — Какво право имаш да ги наричаш жалки?! Ти, дрипльо, вандал, страхливец с маска — ти си жалък, а не те!

Стоим един срещу друг. Отблясъците играят върху лицето й и сякаш наливат кожата й с младост — сребърната грива е разрошена, избръснатите слепоочия я карат да прилича не на азиатка, а на ирокезка. В личното й досие пише, че е на осемдесет и една години; нашият акселератор вече я е докарал до биологическата й възраст, но сега, под въздействието на анабола на яростта, тя е забравила това.

— Тези хора са най-смелите от всички, които съм срещала! — лае тя срещу мен. — Най-силните! Да се разлагаш жив! Да се окажеш човек и заради това да бъдеш осъден на смърт от собствената си държава! Мръсна касапска държава!

— Лъжеш! Те сами правят Избора! Европа им дава възможност…

— Европа! Най-хуманното и справедливо общество, нали? Та тя носи същата маска като теб! А под маската е същата такава гнусна муцуна! Това е твоята Европа!

— В Европа всички се раждат Безсмъртни! Няма защо да прехвърляш вината върху нас! Ние просто изпълняваме Закона, когато не искате да го изпълнявате вие!

— А кой е измислил такъв Закон! Кой е измислил да се дава на хората такъв сатанински избор? Ако поне ни екзекутираха веднага — но това ще бъде безчовечно, нали?! И на нас ни дават отсрочка, убиват ни бавно, карат ни да се мъчим… Знаеш ли какво е това старост? Какво е да се събудиш с паднал зъб в устата си? Да изгубиш косите си?

— Не ме интересува всичко това! — казвам аз.

— Да престанеш да виждаш онова, което е далеч, а после и това, което е близо, а накрая изобщо да ослепееш? Да забравиш вкуса на храната? Да чувстваш как силата изтича от ръцете ти? Знаеш ли какво е, когато всяка крачка ти се удава с болка? Знаеш ли какво е да си пробит чувал с гниещи вътрешности? Какво се мръщиш? Боиш ли се? Боиш се от старостта?

— Млъкни!

— Тя те изяжда… Лицето ти се превръща в отвратителна карикатура на онова, което си бил като млад, а мозъкът ти — в изсъхнала корава гъба…

— Твоята старост не ме интересува, ясно ли е?!

— Моята?!

Беатрис хваща ципа на своята работна престилка и го дърпа надолу. Смъква неловко пуловера си и се оказва до мен само по корсаж; бяла тъкан върху потъмняла посърнала плът. Кожата виси уморено, пъпът се е плъзнал надолу. И самата Беатрис, разсъблякла се пред мен, се смалява, прегърбва се, сякаш престилката е поддържала гордата й осанка, сякаш тя наистина не е човек, а насекомо и вместо скелет е имала броня, бронята на престилката. А под нея има старо меко тяло.

Наблюдавам я омагьосано, с ужас.

Тя сваля от себе си корсажа, двете безформени гърди се изливат към мен, кафявите разлели се зърна гледат надолу.

— Какво правиш?

— Ето какво е останало от мен! Гледай! Ти отне младостта ми! Моята красота! Ти и такива като теб! И теб това не те засяга?

Беатрис пристъпва към мен и аз се притискам към стената.

— Нали ти ме дебнеш? Ти не ми даваш да се излекувам! Ти искаш смъртта ми! Защо това не те засята?! Това не е моя, това е твоя старост!

— Недей — моля я аз.

— Докосни я! — Вещицата пристъпва към мен.

— Недей!

— Гнусиш се? Знаеш ли колко красива беше тя по-рано? Само преди седем години! Каква бях аз цялата? Какви бяха тези ръце? — Тя протяга към мен пръстите си в пергаментова кожа. — Какви оди пееха мъжете в краката ми? — Погалва се по спаруженото бедро. — Къде отиде всичко? Старостта ме изяжда, изяжда ме от сутрин до вечер! Нищо не помага! Кремове, спорт, диети! Всички тези средства са законни, само че кой знае защо безполезни!

— Ти сама си направила Избор!

— Не съм правила никакъв избор! При мен нахлуха посред нощ, извиха ми ръката и ми инжектираха акселератора, това е всичко!

— Не може да бъде… Това е нарушение на процедурата… Те са били длъжни… — неуверено възразявам аз.

— Те ми отнеха младостта и красотата и не ми оставиха нищо в замяна. Но най-важното — отнеха ми детето!

— Детето?

Тя стои разголена пред мен с поглед, обърнат към миналото; стените на камерата започват да се нагряват, усещам това с гърба си. Колко още ще издържи? И въздухът е на свършване… Върху шията, върху гърдите на Беатрис се събират капки пот, само напудреното й лице не диша, то е по-свежо като моята маска.

— Биха ми упойката си и ме зарязаха. Мислех си, че всичко това ми се присънва. Че е кошмар — сякаш някъде плаче детето ми, а аз го търся и не мога да го намеря. Искам да се събудя и да му помогна, но не мога. А когато се събудих…

— Ти си имала дете?!

— … осъзнах, че това не е било сън. Него го нямаше. Морис. Моят син. Още не вярвах, надявах се, че съм сънувала кошмар, отидох при съседите. Питах ги дали моят Морис не е при тях…

— Ти си се размножила незаконно? Не си декларирала бременността си? — сега всичко си идва на мястото.

— Той беше на два месеца. Плачеше наистина, молеше ме да го намеря, да го върна… А аз спях. Отнеха ми го. Вие ми го отнехте! Отнехте ми всичко! Младостта, красотата, сина!

— Ето значи каква е работата…

Изправям се; в ушите ми бучи, по ръцете ми тече ток, душата ми е изтръпнала от ярост и омерзение.

— И сега него го възпитават да стане същия главорез като теб! Същия кастриран мерзавец! Същото куче на каишка…

— Ти знаеше ли?

— Такъв мръсник! Моето момченце… — продължава тя като опиянена.

— Ти знаеше ли?! Казвай, кучко! Знаеше ли какво ще стане с него, ако те хванат с незаконородено дете?! Знаеше ли, че ще го дадат в интернат?! Че всички незаконородени ги взимат в интернати?! Знаела си, нали? Знаела си, че ще го направят Безсмъртен!

Иска ми се да я ударя — без милост, като мъж — в скулата, да изкривя плоския й нос, да я изритам в бедрата.

— Знаеше какво го чака в интерната, нали?! Знаеше и въпреки това не декларира бременността си! Ти си обрекла своя Морис на това — и си знаела, че го обричаш!

Беатрис зиморничаво се загръща, скрива от мен зловещата си гръд, свива се. И пламъкът зад стените на куба спада — сякаш тя го е захранвала със своята ярост, а сега е изгоряла цялата заедно със своята лаборатория.

— Защо?! Защо си го родила незаконно? Защо не си направила Избора, докато си била бременна?!

— Какво ти влиза в работата?

— Ти си можела да останеш с него! Ако си декларирала бременността навреме, един от вас — ти или бащата на Морис — би могъл да остане с него цели десет години, а вторият — завинаги! Ти сама си виновна за всичко! Защо не си декларирала навреме?!

— Той си отиде! Той ме изостави веднага щом узна, че съм бременна! Изчезна!

— Трябвало е веднага да направиш аборт!

— Не исках. Не можех. Не можех да убия детето му. Надявах се, че той ще се върне…

— Идиотка!

— Млъкни! Аз го обичах! За първи път се влюбих истински в мъж — за седемдесет години! Не можеш да ме съдиш! Откъде знаеш какво е това любов! Та вие всички сте кастрати в това отношение!

— Е, да… — съгласявам се аз. — Ние всички сме кастрати в това отношение. А ти си просто курва, ето каква си. Безполезна уродлива курва. И ти сама си осъдила сина си. Любов! Набутай си тази любов в набръчканата суха…

— Мислех, че той ще се върне… — шепне тя. — Ще пожелае да види сина си…

— И какво, твоят боядисан герой, който току-що се гътна пред очите ти?

— Ед? Не… Запознах се с него, когато вече бях тук… Преди година… Той няма нищо общо…

— Уличница — отсичам аз.

Тя не спори, не се съпротивлява. Попаднал съм в болното й място, в слънчевия сплит, изкарал съм й въздуха, изкарал съм й свитки от очите. Тази стара кучка знае, знае, че сама си е виновна. Знае, затова капитулира. Сега може да късат парчета от старото й кисело месо, тя дори няма да вдигне глава. Нея я интересува само едно.

— Вие имате разлика… Във възрастта, нали? Но може би ти си го виждал там? Ти нали си съвсем млад, а? Може би си го виждал там? Може би сте били в един интернат? Момче на осем години с дръпнати очи, Морис?

Излизаното от пламъка стъкло на камерата се е окадило, почерняло и аз виждам в него своето лице. Мраморните къдрици, черните бойници на очите, благородния гръцки нос.

— Ето защо си ме измъкнала от огъня! — най-накрая осъзнавам аз.

Свалям маската на Аполон, сега доброволно, и се усмихвам. Усмихвам се на Беатрис Фукуяма толкова широко, колкото позволяват болящите ме мускули на лицето; толкова широко, колкото могат напуканите ми устни.

— Ето — казвам й аз. — Гледай. Искаш да го видиш още веднъж, преди да пукнеш? Тогава гледай мен. Като порасне — ще бъде като мен. Ние нали всичките сме еднакви.

И тя гледа. Брадичката й се тресе. Огънят и яростта са си отишли от нея и нищо повече не е останало.

— Когато той излезе от интерната, ти вече ще си пукнала. Ще се разминете. Но нищо. Имаш право на едно обаждане, казали ли са ти? Всички имат. Но ти може и да не се обаждаш. Ти вече си виждала мен, а на твоя Морис изобщо не му дреме. Той така или иначе не те помни. На двегодишна възраст те са просто парче месо.

Най-накрая ми се удава да я докарам до сълзи.

— Реви! — казвам й аз. — Реви колкото си искаш! Реви по-силно, а аз може би ще ти разкажа какво правят там с нас! Как наказват вашите деца за вашата мерзост! Как си плащаме за вашата кучешка любов!

И тя ридае с глас, отпуска се безсилно на пода и ридае безспирно, а пожарът в лабораторията й угасва.

— Прости ми… — ломоти тя между хлипанията си. — Прости ми… Ти си прав. Това е моето наказание. И това, че Едуард умря, и това, което вие направихте с моята работа… Заслужила съм си го.

— Върви по дяволите!

Но сега, когато тя е угаснала, аз прегарям. Казах й всичко, което трябваше, изпепелих я и изпепелих лабораторията й, и себе си също изпепелих. И изведнъж чувствам нещо много неуместно за отношенията ни с Беатрис — вина.

Та нали тя не ми е майка, казвам си; тя просто е една нещастна чужда ми старица. Протягам й ръка.

— Приготви се. Тръгваме.

— Как се казваш?

— Джейкъб — отговарям й не веднага.

Тя се изправя, закопчава се бавно, изтощена.

— Мина половин час, а аз все още съм жив — отбелязвам. — Къде е шанхайският ти грип?

— Нямаше грип — произнася приглушено Беатрис. — Надявах се, че това ще ви спре.

— Разбира се, че не е имало. Не биха ни изпратили на такава задача. Но препарата го имаше, нали? Доза живот дневно, за да се вербува армия от ходещи мъртъвци и да се цоцат от тях пари?

— Ние не сме възнамерявали да го продаваме, Джейкъб. Нямахме право да търгуваме с него.

— О, със сигурност.

— Нямахме право да раздробяваме спасението на дози. Лекарството трябваше да се взема еднократно, да бъде лесно за използване… И лесно за производство. Тези, които щяха да започнат да го произвеждат, не трябваше да зависят от нас… Една лаборатория, трима души… Ние знаехме, че сме уязвими.

— Обучили ли сте още някого? Натоварили ли сте някоя партида?! Запазили ли сте рецептата?! Отваряй! Излизаме!

Беатрис се подчинява — дава команда и вратата се плъзва нагоре. В лицето ме удря жега, задушлива жега, парещи сажди като черен пух.

— Не успяхме да довършим работата си. Няма никакво лекарство, Джейкъб.

— Не може да бъде!

— Остават ни още няколко години, докато достигнем до успеха… Оставаха ни няколко години.

— Лъжеш.

Натъквам се на разтопила се буца; в нея няма нищо човешко, макар преди половин час да беше крещяла „Беатрис“. Заобикалям я.

— И защо твоите старци напираха да влязат тук?! Ако няма лекарство и няма да има още няколко години… Те тогава вече ще са измрели като мухи! Защо да изпреварват събитията?! Ти и тях ли ги лъжеше? Обещала си да ги спасиш, ако те спасят теб?

— Ти не разбираш ли?

— Не, по дяволите!

— Те знаеха, че няма да успея да им помогна. Знаеха, че всички са обречени. Едуард знаеше и Грег, разбира се… Онзи в инвалидното кресло. Но аз може би щях да издържа до деня, в който щях да получа формулата… Тези жалки старци… — Тя поглежда към друга купчина парцали, воняща на изпечено месо. — Навярно си мислеха, че си струва да умрат, за да може някой друг някога да получи шанс.

Излизаме в цеха за играчки — напълно изгорял, черен. Под бутонките ми се плъзга разтопено и сгъстило се стъкло — играчките за елха са се превърнали в това, което и би трябвало да си останат. Беатрис се изгаря от нещо и изстенва — повдигам я на ръце и я пренасям през димящата локва.

— Нищо няма да ти направят. Онези, които ме изпратиха тук… Те просто искат да работиш за тях.

Защо й казвам това? Тя не иска да я съжаляват, но кой знае защо изпитвам именно жалост. Тази нейна история — за двамата глупави старци, които се опитват да изпреварят смъртта в предварително изгубена надпревара… И ето че се появявам аз и ги изхвърлям от състезанието.

Те нали не бяха успели да направят нищо. И сега вече няма да успеят. Ако тя говори истината… Единият от нейните сподвижници вече се вкочанясва, другият е в кома, а на нея самата са й останали две-три години; ако сега я пусна, тя просто ще ги изживее в мир и вече няма да навреди с нищо. Прогонвам от себе си тези мисли, но те с жужене се връщат отново и отново.

Хващам Беатрис за ръката.

— Но ако не продавате… Какво тогава сте мислели да правите с този ваш препарат? Да го произвеждате за Партията на живота?

— Ние изобщо не сме възнамерявали да го произвеждаме.

Спомням си за последната ми среща с Шрайер. Думата на старица с прекършен гръбнак против думата на сенатора; на кого да повярвам? Може ли той да ме измами? Да преувеличи опасността, за да се усъмня в задачата си? Може. Задължен ли съм му все още в такъв случай.

Да. Обаче…

— Ние щяхме да сложим формулата на лекарството в мрежата. Общодостъпна.

— Какво?

— За да може всеки да си го разпечата с молекулярен принтер. Никой не би трябвало да печели от такова нещо. Никой не бива да го чака и да умира, без да го дочака…

Притъмнява ми пред очите.

Тя не иска да запази рецептата в тайна. На нея не са й нужни пари. Не са й нужни слуги. Иска да раздаде панацеята на всички. Да изкълчи най-фино настроения механизъм, който управлява нашите инстинкти, позволявайки ни да останем хора. Да спаси всички и да унищожи всички.

Беатрис Фукуяма е доста по-опасна, отколкото предполага Ерих Шрайер. Тя не е терорист и не е спекулант; тя е шибана идеалистка. Пускам забралото си.

Стискам китката й по-здраво, с всичка сила до посиняване, и я мъкна след себе си, както древните номади са мъкнели пленниците си, привързани за седлата на конете им, за да ги предадат в робство или да ги принесат в жертва.

На прага ме посреща тълпа от чумави старци и моята десетка. Старците ме проклинат, протягат се, за да изтръгнат от ръцете ми кралицата си, но Безсмъртните издържат без усилие хилавия им натиск.

Тръгваме си, преди да се появи пожарната, и никой не ни попречва да отнесем ранените си и скалповете си. Беатрис се инати, но Вик бързо я уговаря с лек заряд.

На аерошлюза ни чака полицейски турболет. Когато напъхвам Беатрис в търбуха му, тя бълнува; два удара с шокър биха изкарали всеки от строя.

— Променливата на Ефуни… Помниш ли какво е това? Още през двайсети век са мислели, че са разшифровали генома… Виждали са всички букви, но не можели да прочетат думите… После ги прочели и решили, че са разбрали смисъла… А се оказало, че всяка сричка има отделен смисъл, и то не един… И думите са многозначни… Един и същи ген те прави късокрак и щастлив, друг едновременно влияе върху потентността ти и върху цвета на очите и кой знае на какво още. Ние и досега не сме разшифровали всичко, не сме разбрали всички смисли… Напъхахме се там със скалпели, режем, пришиваме… Без да сме се научили да четем… И тези части на генома, които сме изменили… За да престанем да стареем… да отменим програмата. Юджин Ефуни… Биолог. Той е предположил, че този участък има и други функции, че не бива така веднага, но… кой му е повярвал? Никой не му е повярвал, Морис… Чуваш ли ме, Морис? — Тя се опитва да погледне в очите ми.

— Не.

 

 

Наливам си вода от чешмата.

Гърлото ми е пресъхнало; проклетият пожар е изпарил всички течности от мен. Водата изглежда сладка, но това е най-обикновена вода — тя подсладява жаждата ми. Изпивам чашата до дъно, наливам си още една. Глътка след глътка пресушавам и нея. Наливам си нова. Пия, заливайки се, композитът се изплъзва от пръстите ми; ако това беше стъкло, чашата сигурно щеше да се пръсне в ръката ми.

Наливам четвърта чаша, изливам я в себе си. Вкусът на водата вече е същият както обикновено — влажен метал, предизвикващ леко гадене. Не ми се пие повече, но напълвам още веднъж чашата.

Натежал, се отпускам на леглото, пускам екрана.

Намирам благотворителен канал, който изстисква от зрителите сълзи и пари, като им разказва за живота в резерватите. Обаче хосписът е приличен — тук децата се занимават с разни неща заедно със стремително остаряващите си родители на синтетична полянка, имитират семейно щастие, правят се, че никой няма да умре след две-три години.

Заемам се с петата чаша.

— Без помощта на „Поколение“ щяхме едвам да свързваме двата края — признава си благоприличен старец, прегръщащ малката си дъщеря. — Но благодарение на вас можем да водим пълноценен живот. Такъв като вашия…

В този момент цигуларите, чиято музика звучи като фон, изсвирват някаква особена нота, от която те побиват тръпки. Отработен номер — неподготвеният зрител може да реши, че речта на стареца го е трогнала.

— Фондацията „Поколение“ се грижи за три милиона възрастни хора в цяла Европа — Заключва приятен бас, докато на екрана се върти логотип на същата тази фондация. — Помогнете ни да помогнем на тези хора да живеят достойно…

— Майната ви — отговарям му аз, задавяйки се с водата.

В Средновековието е имало такова мъчение: в устата са слагали кожена фуния и са наливали в човека вода, докато стомахът му не се пръсне. Добре би било да имах такава фуния.

Този канал е същият лепрозориум, каквито са и самите резервати със старци; по всички останали се върти социалната реклама „Изборът на слабите“, която изследва в едър план гнилите зъби и редките коси на някакви слабоумни старици.

От това на човек му се повдига, но така и трябва. На Европа не са й нужни възрастни хора — те трябва да се издържат, лекуват, хранят; те не произвеждат нищо, освен лайна и играчки за елха, затова пък изразходват въздух, вода и пространство. И работата не е в изгодата — порционът на всеки е разчетен така, че просто да оцелее. Европа и без това е претъпкана, не бива да се натоварва още повече.

Но нали да се остарее и да се умре, е конституционно право на всеки, толкова неприкосновено, колкото и правото човек да остане вечно млад. Всичко, което е по силите ни да направим, е да разубедим хората да стареят. И ние ги разубеждаваме, както можем.

Избралите да се размножават, да си останат животни, сами са си виновни. Еволюцията върви напред и онзи, който не умее да се променя, умира. Тези, които не желаят да променят себе си, еволюцията също няма да ги чака.

— Сами сте си виновни — мърморя аз и отпивам още една глътка. — Така че се заврете някъде.

Поглеждам часовника — до пресконференцията на Беринг остава само минута. На екрана на моя комуникатор все още мига съобщението на Шрайер: „Стотен канал, седем вечерта. Ще се зарадваш“.

Превключвам на Стотния.

Пол Беринг, министър на вътрешните работи и член на централния съвет на Партията на безсмъртието, излиза на малка трибуна и маха сдържано на познатите си репортери. Зад гърба му — европейските златни звезди върху синьото знаме, на трибуната — гербът на министерството с девиза „В служба на обществото“, но на ревера — значка във вид на Аполонова глава. Весел и слаб, кестеняв, с момчешки черти, Беринг прилича най-много на студент от панамерикански елитен колеж. Именно такъв човек трябва да отговаря за безопасността във вълшебната страна Утопия, чиито граждани не са застрашени от нищо по-страшно от отвратителното време. Беринг е леко разрошен, хванал е неприличен тен и се усмихва стеснително, макар че с такива зъби може и да не си затваря устата денонощно. Камерата го обича. Карвальо го обича. Всички го обичат. Аз го обичам.

— Благодаря, че дойдохте — казва Беринг. — Случаят е наистина важен. Днес пресякохме дейността на престъпна групировка, на която се е удало да създаде нелегална ваксина срещу смъртта, препарат за вечна младост.

Журналистическият лагер се вълнува и роптае. Беринг кима сериозно на събралите се, прави пауза, позволява им да изпратят с комуникаторите сензационната новина. Увеличавам звука и оставям настрани наполовина празната чаша.

— Случи се именно това, от което се опасявахме и за което се опитвахме да се подготвим. Дами и господа, днес ни се удаде да предотвратим истинска катастрофа.

Министър Беринг, с руменина по бузите, също си налива вода в чашата и успокоява вълнението си с нея. Пресата аплодира.

— Катастрофа от световен мащаб. Не преувеличавам. В плановете на групата, която обезвредихме, е било контрабандното пренасяне на лекарството в Панамерика, където с неговото незаконно разпространение би трябвало да се занимават наркокартелите. А спечелените средства са щели да се използват за финансиране на Партията на живота.

Така значи.

— Доказателства! — изисква репортер с явен панамерикански акцент.

— Но разбира се — кима му Беринг. — Дайте връзка с камерата, моля ви.

И на екрана се появява Беатрис Фукуяма.

Тя изглежда доста по-добре, отколкото когато я наблъсквах в полицейския турболет. Спретната, измита, със сресани коси. Никакви следи от побой или изтезания — нали в Утопия няма изтезания.

— Това е Беатрис Фукуяма Едно Е, учен микробиолог, лауреат на Нобелова награда по медицина и физиология за две хиляди четиристотин и осемнайсета година — представя я Беринг. — Здравейте, Беатрис.

— Добър вечер! — Тя кимва с достойнство.

— Уважаеми колеги, Беатрис Фукуяма е на ваше разположение. — Беринг прави подканващ жест с ръка.

Приближавам се към екрана, вглеждайки се недоверчиво. Журналистите се нахвърлят върху моята Беатрис така, сякаш са им предложили да я пребият с камъни на пазарския площад на някое градче от времената на Галилей.

Но тя запазва самообладание и обяснява всичко съвсем спокойно: „Да, създадох го. Не, нищо не знам за продажбите. С продажбите би трябвало да се занимават активистите от Партията на живота, не смейте да ги наричате терористи, те се опитват да ни спасят. Не, няма да назовавам имена. Не, за нищо не съжалявам“.

Усмивката не слиза от сухите й устни, тя гледа уверено право в обектива, гласът й не трепва нито веднъж, тя нито веднъж не дава да се разбере дори с таен знак, че е заложница, че не бива да се вярва на нищо от това, което казва.

Когато разпитът приключва, Беринг вдига пръста си.

— Още една подробност. Днешната операция беше проведена от звено на Безсмъртните. Броени минути преди операцията злодеите са били предупредени от някого, така че те унищожили лабораторията и се готвели да избягат. Полицията почти със сигурност не би успяла да се справи. За щастие се оказало, че наблизо има звено от доброволци на Фалангата.

— Господин министър! — провлачва някой от тълпата. — Президентът на Панамерика Тед Мендес е известен със своята критика към Партията на безсмъртието и особено към щурмовите й отряди. Как ви се струва, няма ли да помогне тази операция да се изгладят отношенията?

Беринг разперва ръце.

— Щурмовите отряди? Това не е ли от историята на двайсети век? Не разбирам за какво говорите. Ние имаме нормални работни отношения с господин Мендес. Това е всичко, колеги, благодаря!

Завеса.

Комуникаторът пиука — съобщение от Шрайер.

„Е, как е?“

В устата ми става солено — прехапал съм си устната.

Това не е Беатрис, това е някаква кукла. Не вярвам, че тя би могла да каже такова нещо. Не вярвам, че би се усмихвала. Това, което произнесе куклата Беатрис, не може да е истина, защото всичко, което ми каза в стъклената камера истинската Беатрис, не може да бъде лъжа.

Какво значение има как са го извъртели, озаптявам се аз. Моята истина с нищо не е по-сладка от тези захаросани лъжи, с които те нахраниха заплесите по целия свят. Беатрис е значително по-опасна, отколкото я изобразиха. Не за Панамерика, а за Европа. И най-вече — за Партията на безсмъртието.

А ти постъпи правилно, казвам си аз. Това е! Правилно!

Спря побърканите, които се опитваха да разрушат живота ти и живота на сто и двайсет милиарда други хора. Защити закона и парира натиска срещу Фалангата. Плати с дела за провала, изчисти петното от своята репутация. Издигна се в службата и оправда доверието на началството.

Всичко е както трябва. Но защо Беатрис Фукуяма — почистена и усмихваща се — ми изглежда по-страшна от онази вещица, която вървеше срещу мен, извадила на показ своята старост? Защо думите, които чух тогава, са по-важни за мен от думите, които всички ние чухме току-що?

„Е, как е?“.

Като употребен презерватив, господин сенатор. Радвам се, че свърших работа. Благодаря, че използвахте нашата марка.

Браво на мен. Аз съм добро момче. Спомням си как мирише изгорял жив човек.

Но тази миризма не означава, че Шрайер не е прав. Той ми избра подходяща роля и ми я обясни така, че да се справя с нея. Загуби време за това, вместо просто да ми даде заповедите си — на мене или на който и да е друг.

Гледам съобщението му и не знам какво да отговоря. В края на краищата набирам: „Защо аз?“. Шрайер отговаря веднага: „Глупав въпрос. Аз си задавам друг въпрос: ако не аз, то кой ДРУГ?“.

А след минута добавя: „Можеш да си починеш, Ян. Заслужи си го“.

И ето че аз седя срещу разкошната му жена в кафене „Тера“ и около нас има савана и е вечер, която никога няма да стане нощ; на посетителите им харесва залязващото африканско слънце, а тъмнината могат да си я гледат, където си поискат. Затова жирафите — двама възрастни и тромаво детенце с преплитащи се крака — ще ходят непрестанно в кръг и никога няма да легнат да спят. На тях, разбира се, им е все едно — нали те отдавна са умрели.

— Виж какво е мило! — чурулика наблизо някаква девойка, показвайки на кавалера си малкото.

— Къде тръгнахте? — питам аз Елен Шрайер.

Тя вече е станала и се готви да потегля, а аз не бързам за никъде.

— И какво моят съпруг? — Елен свива устни; виждам в пилотските й очила само себе си.

— Вашият съпруг се оказа прав във всичко. — Изливам в себе си чашата „Златен идол“ и не чувствам нищо.

— Той е прекрасен човек. Време е да тръгвам. Ще ме изпратите ли?

— Къде така… Няма ли да допиете водата си?

— Нека аз да платя? Разбирам, мястото не е от евтините… Но не искам да се насилвам само защото на вас ви е жал да оставяте недопита вода от чешмата.

Беатрис вече плати за вас, иска ми се да кажа. Не всички от нас изглеждат на двайсет. Казвате, че не се боите от старостта? Аз познавам един човек, Елен, който би се сменил с вас: вашата кокетна умора от вечността срещу нейните прошарени кичури, пигментни петна, увиснала гръд. Готова ли сте?

Гледам към чашата й — тя е наполовина празна.

Обикновена вода, такава тече от крана във всеки дом. Два атома водород, един кислород, някакви случайни примеси и прилична концентрация от ретровируса, който, попаднал веднъж в организма на човека, денонощно преработва генома му, вписва белтъчините си в човешките ДНК, изчиства онези участъци, по вината на които остаряваме и умираме, и ги запълва със свои, които ни даряват младост. Ето я нея, ваксината срещу смъртта. Строго формално, безсмъртието е болест и нашият имунитет, неандерталец с тояга, се опитва да се бори с нея. Така че ние за всеки случай заразяваме себе си с безсмъртие всеки ден отново, като просто си наливаме вода от чешмата. Нима е възможно да се измисли по-удобен начин за ваксиниране?

— Уви, сметката ви вече е платена. — Аз се изправям. — И разбира се, че ще ви изпратя.

Пред рецепцията има редица тоалетни, стената на коридора е превърната в изкуствен водопад, подът е покрит с абанос, светлината е мътна — лампите са скрити в бичи мехури.

Блъскам една от черните врати, хващам Елен за ръката и я изблъсквам в тоалетната. Тя се дърпа, но й затискам устата. Хващам я за котешката опашка, извивам главата й назад. Ритам я с бутонките по претенциозните обувки, разкрачвам краката й като при обиск. Тя мучи и аз пъхвам пръсти в устата й. Със свободната си ръка напипвам коланчето й, копчетата, ципа, суетливо, разгорещено разкопчавам, разтварям, разкъсвам, спускам до коленете й претенциозните панталони с джобове, пъхвам ръка в пликчетата й, разпореждам се там — Елен се опитва да ме изрита, хапе ме, но аз не я пускам, упорствам, заставям я — и след няколко секунди до пръстите ми, в които тя до кръв е впила зъбите си, се докосва езикът й, за да ги обезболи; без да отслабва конвулсивната си хватка, тя ме облизва, покорява се и допира задника си към мен, повдига се, разкрачва се, подмокря се и сляпо опипва слабините ми, опитва се да намери копчетата, шепне ми нещо сърдито, моли, стене, навежда се сама напред и повдига услужливо единия си крак и ми позволява да правя с нея каквото си искам. Очилата излитат от лицето й, якето й вече е паднало, тя е освободила гърдите си, очите й са отворени, тя лиже огледалото, до което е допряла лицето си…

Аз съм яростен и ми е хубаво от това, че съм я хванал за косите и съм я свалил от Олимп нея, надменната богиня, че чегъртам позлатата от нея с нокти, че с всеки свой вик тя се спуска към хората, че съм я свалил до себе си.

И аз се блъскам в нея, блъскам се, докато не загубвам себе си, докато не се разтварям, и ето че ние двамата вече изобщо не сме хора, а две сношаващи се животни и именно така ни е най-хубаво.