Дмитрий Глуховски
Бъдеще (18)

Глава XVIII
Мама

Ешампле не е далеч. Макар че пътят минава по самото Дъно, през пушек и хаос, два пъти се опитват да ни ограбят, достигаме до мисията без особени загуби. Сградата със сложна форма се руши от времето и от липсата на поддържане, от разбитите прозорци е овесено сиво платнище с червен кръст и червен полумесец. Боята се е обезцветила, станала е сивкавокафява като отдавна пролята кръв.

Сега не мисля за посланието на Елен, Елен просто не се побира в мен — сега всичко е заето от Анели.

Момичето е марширувало упорито до самата врата, без да отрони нито дума, но на прага на мисията изведнъж застива. Поглежда към мен, кой знае защо докосва корема си. После от вътрешността на сградата се разнася детски плач; Анели неясно защо оправя косите си и побутва вратата.

Дългият коридор — приемните стаи — прилича на военен лазарет от старите филми. Само че вместо ранени от двете страни на тесния проход седят и лежат бременни — измъчени, изпотени, с помътнели очи. Напрегнато скърцащите вентилатори нервно се клатят върху поставките си и напразно разкарват насам-натам въглеродния двуокис — те не могат да разредят свирепия задух. Перките са прибрани зад решетки, към които са залепени развяващи се на хилавия вятър хартиени ленти — поне разгонват пълчищата мухи, които все напират да кацат върху бузите и гърдите на чакащите. Усеща се миризма на урина — жените ги е страх да напуснат опашката.

От двете страни — стаи. В едната влиза с писклив плач едно бебе, после още едно, после цял хор. От другата се чуват стонове и ругатни — някой ражда. Прекрачваме през изгубили съзнание дебели чернокожи, през измъчени червенокоси жени с прозрачни очи, отзад ни ругаят на някакъв мъртъв език — не сме се наредили на опашката.

Готов съм да приема като необходимост, че се е родил малкият Девендра — неговият народ и без това е малоброен, всеки воин е от значение. Но защо са се залетели да раждат всички останали?

— Аз — при майка ми! — оправдава се Анели. — Майка ми е лекар.

Краката, преграждащи прохода, се отдръпват, ругатните се сменят с благоговеен шепот. Пропускат ни безпрекословно. Молят ни за благосклонност. Някой ни пъха смачкани банкноти на отдавна загинала държава, сякаш сме жреци, които са допуснати до някаква богиня, и нас също трябва да ни предразположат.

Ето го и кабинета.

Анели не почуква, просто дърпа ръчката и попадаме право на гинекологичен преглед. Жената с хирургическа маска се обръща към нас, почти притисната от два дебели надиплени шоколадови крака с жълти пети.

— Вън!

— Здрасти, мамо.

Тъмнокожата се разфучава, Анели скръства ръце на гърдите и прехапва устни, отказвайки да излезе, а майка й упорито довежда прегледа до края. Аз оставам с Анели, но се чувствам като идиот и се старая да гледам встрани въпреки добре известната сила на притегляне на черните дупки.

Когато работата е приключена, а ние сме поръсени със слюнка и облъчени с негодувание и дебеланата се изтътря от кабинета, майката на Анели моли една тънка мулатка да я смени и най-накрая смъква намордника си.

Те изобщо не си приличат.

Белокожа брюнетка, тя е малко по-ниска от дъщеря си и може би дори по-изящна от нея, макар че ръцете й са жилави и в пръстите й се усеща сила. Не си личи, че е раждала — бедрата й са тесни и цялата тя е слаба, суха, без тлъстини. Очите й нямат особения разрез, който така ме беше привлякъл в Анели, няма същите остри високи скули. Но тя е наистина красива и зад умората й си личи, че е млада. Повечето от нас ваксината ни спира на отметката за трийсетгодишна възраст, но майката на Анели изглежда на не повече от двайсет и две.

Може би грешка?

— Кой е това? — кима тя към мен.

— Това е Ян. Мой приятел.

— Марго. — Тя пъха в устата си бонбон. — Мил млад човек. Това новият ли е?

— Не ме интересува твоето мнение.

— Мислех си, че искаш да го запознаеш с родителите си.

— С какви родители?

— Ти пак не си в настроение. Ето, хапни си бонбон. Ментов.

— Предишния път ме почерпи с цигари. Отказа ли ги?

— Пациентите се оплакват.

— Може би е време някои от тях да се омитат оттук.

— Старая се да помагам на всички.

— И как върви? Преди се раждаше по дете и половина на ден.

— Сега две и половина. Показателите растат.

— Винаги ми е било интересно какво правите с тази половинка.

— Миличка, там ме чака опашка. Ти по работа ли, или просто да си побъбрим? Може би да дойдете вечерта при нас, ние с Джеймс…

— По работа съм, мамо. Искам да вдигна показателите ти още повече.

— Извинявай?

Анели я поглежда в упор. Нахапаната й устна кърви.

— Ти какво? — започва Марго. — Самата ти?

— Не знам. Ти ще ми кажеш.

— Сега? Аз?

— Да. Точно сега. Докато не съм размислила.

— Ако искаш, може да те прегледа Франсоаз, тя също… — Марго се надига.

— Не. Ян… Излез, моля те. Ние тук ще си поиграем на майка и дъщеря.

И аз чакам в коридора, отново сам сред бременни. На ръката ми каца муха, вдигам длан, за да я размажа, но забравям защо съм направил това. Мухата трие предните си крачета едно в друго, две арабки с фереджета си говорят с мъжки гласове на своя език, състоящ се само от гласни. Веднъж в минута вентилаторът, разположен на три метра от мен, горещо издишва в моя посока и отново се извръща, отвън долита нечие меланхолично пеене, в далечината удрят гонг, червенокоси глави блестят от пот. На едната от червенокосите й е отсечена китката.

Мен ме няма тук. Аз съм там, с Анели.

Нека тази бледа усойница й каже, че всичко с нея ще бъде наред. Не знам защо изведнъж това е станало толкова важно за мен; работата не е в някакво ревящо до посиняване бебе и определено не е в това, че Рокамора все пак е успял веднъж да й го направи. Просто при Анели всичко трябва да бъде така, както тя го иска — поне веднъж. На това момиче му се събра твърде много. Ако има нужда да може да забременява — нека може.

На ръката ми каца втора муха, още по-тлъста от първата. Започва да лази, гъделичкайки ме отвратително, към своята приятелка. Дланта ми все още е вдигната над двете.

И Анели не ме прогони. Не издаде тайната ми на нашите новопоявили се братя. Може би защото още е рано да се избави от мен, защото още не е решила дали не може да ме използва по някакъв начин. А може би защото вижда в мен не само щурмовак, не само насилник, не само телохранител? Защото…

По-тлъстата муха се покатерва отзад на първата; тя се опитва да я изхвърли, но само се прави; двете жужат сладострастно, пърхат с крилца, уж за да излетят, но любовта ги приземява. Иска ми се да убия с един удар двете, но нещо ми пречи. Нещо ми пречи. Отдръпвам ръка и те се отправят да се гонят из въздуха, да се съвкупяват, докато си летят.

Вратата се отваря, Марго в своя намордник крещи на медицинската сестра, нужни са някакви анализи. Тя е още по-бледа от обичайно. Набита азиатка с престилка вкарва в кабинета й допотопен агрегат със сонди и монитори, той дрънчи по нащърбения под. Жената без китка с уважение размахва чукан към агрегата. Улавя погледа ми, обръща се към мен за одобрение:

— Това се вика техника! — Акцентът й е такъв, сякаш отново я дялат с брадвата.

— Висша класа.

Отговорът ми я ободрява; явно й се иска да си побъбри с някого.

— Ние в къщи имахме само един лекар за целия район. Лекарят беше добър, само че нямаше лекарства. А от техниката имаше само сребърна тръбичка. Останала му от баща му.

— Какво? — заслушвам се аз. — Каква тръбичка?

— Сребърна тръбичка. Лекува от дифтерия.

— Какво е това дифте… Как беше?

— Дифтерия. Когато по гърлото се образува налеп, една болест. И човек се задушава — охотно обяснява едноръката. — При нас много се разболяват от нея.

— А за какво е тръбичката?

— Нея я мушкат в гърлото на болния. Разкъсва налепа. И болният диша през тази тръбичка, докато не се излекува. Налепът го е страх от среброто.

— Суеверие някакво. Няма такава болест — уверено казвам аз.

— Щом няма, защо детенцето ми умря от нея? — цъка със зъби тя.

— И какво, докторът не го спаси със своята тръбичка?

— Не можа. Данъчните му я взеха. Сребро е все пак.

— Къде стават такива работи? — интересувам се аз.

— Ние сме от Русия — усмихва се едноръката.

— О! Знам, там при вас…

Но в този момент другата червенокоса се хваща за издутия си корем и светският ни разговор приключва. Те се заемат да бърборят на своя дърварски език, медицинската сестра азиатка изскача от кабинета с безизразно лице и повлича онази с двете ръце към родилното отделение или както се нарича там това помещение. Едноръката, тътрейки се, бърза подире й, вероятно уговаряйки я да търпи.

Вратата към кабинета на Марго остава полуотворена, отвътре се разнасят гласове. Не са ме викали, но трябва да знам всичко. Прокрадвам се и подслушвам.

— Кой ти направи това? — тихо се обръща към Анели майка й. — Какво се е случило?

— Какво значение има? Просто кажи какво ми е.

— Трябва да се изчакат анализите, но… Но на сканирането…

— Стига си увъртала! Можеш просто…

— Всичко вътре ти е разкъсано, Анели. Органите ти са в ужасно състояние. Матката… Как го направиха?

Аз знам, мога да разкажа. Анели не бива да си спомня това.

— С юмрук. На ръката му имаше нещо. Пръстени. Гривна. И всичко останало — безгрижно произнася тя.

Майка й няколко секунди навярно се опитва да имитира състрадание, но тонът, с който продължава, е хладен, делови.

— Започва инфекция. Трябва да се отстрани, Анели… Да се стерилизира…

— Какво означава „да се стерилизира“? Какво значи това?!

— Чуй ме… Това, което имаш там сега… Мисля, че… Не мисля, че някога…

— Мислиш или не мислиш?! Говори ми по човешки, затова дойдох тук! Никой няма да ми разкаже по-конкретно за това от майка ми! Ето кой няма да тръгне да ме обнадеждава напразно, нали? Говори!

— Боя се… — Марго шумоли с обвивка от бонбон. — По дяволите. Не можеш да забременееш. С тази каша вътре… Това е.

— И какво? Дори ти не можеш да направиш нищо? Ти, святата, чудотворната? А?! Ти, при която има опашка за сто години напред? Защо напират толкова да дойдат при теб, щом не можеш да помогнеш на собствената си дъщеря?

— Анели… Не можеш да си представиш колко ми е жал…

— Надявам се да ти е жал, защото твоята кръвна линия също ще се прекъсне! Не знам дали си искала да гледаш мои внуци, но сега, извинявай…

— Боже… — Марго млъква. — Как живееш? Как е могло да ти се случи такова нещо? Мислех, че си заминала за Европа… Устроила си се…

— Ще ти кажа как. Забременях от мъжа си и ни изпратиха Безсмъртните. Позната история? Само че вместо с инжекция, те решиха проблема с юмрук.

— Горкичката ми…

— Имаш ли цигари?

— Не пуша. Наистина, отказах ги. Искаш ли бонбон?

— Повдига ми се от твоите бонбони! С какво ще ми помогнат бонбоните?!

Да вляза. Да хвана тази бледолика кучка за шията, да й напълня устата с проклетите бонбони, да й ги натикам в гърлото.

— Безсмъртните… Какъв кошмар… Не биваше да тръгваш оттук… Те не се вясват тук… Ти би могла…

Сега знаеш къде да се криеш от тях, а? Сега, когато мъжът ти е в гроба, а дъщеря ти е минала през интернат, си се усетила! Защо си пуснала Анели в нашата щастлива страна?! И защо сега й четеш морал?

— Това вече се е случило! Не ми трябват твоите сценарии, мамо! И сама мога да си нарисувам щастлив живот, с въображението ми всичко е наред. Проблеми имам с матката! А ти не можеш да направиш нищо по въпроса, а? Дори не искаш да опиташ! Разбирам, че това няма да повдигне много показателите ти, но все пак! Нима съвсем нищичко?!

Нещо скрибуца.

— Почакай. Анализите дойдоха. Хормоните и… — Марго щрака по клавишите. — И бактериалният фон… Кръвта…

Стига си протакала! Говори какво има там?!

— Ще ти изпиша антибиотици… За да не започне инфекция на кръвта, и… И ето още обезболяващи.

— И какво ще стане? Какво ще стане с мен после?

— Все пак препоръчвам операция. Отстраняване…

— Не!

— Ти така или иначе няма да имаш деца, Анели! Трябва да се минимизират рисковете…

— Дай тук шибаните си хапчета! Къде са?!

— Чуй ме…

— Не можеш да решаваш вместо мен. Това си е моят живот, ти никога нищо не си решавала в него и няма да решаваш какво ще стане и какво няма да стане с мен. Давай хапчетата. Тръгвам си.

— Наистина съжалявам. Ето… Дръж. И тези… Два пъти на ден. Почакай… Може би ти… вие ще дойдете днес при нас с Джеймс? Ние с него се събрахме. Сега живеем право тук, над мисията…

— Дай комуникатора.

— Какво?

— Дай ми комуникатора си.

Тя пак нейното си. Чувам как Марго сваля гривната си, как Анели упорито сумти, докато проверява пощата си.

— Благодаря ти. Благодаря ти за всичко, мамо.

— Ще наминете ли? Приключвам в десет…

Анели изхвърча в коридора и тръшва вратата така, че релефите се отчупват. Излизаме от сградата, тя с треперещи пръсти разкъсва опаковката, сипва си хапчета върху дланта, загребва ги със сухия си език, с усилие ги гълта. Тя явно няма никаква представа какво да прави от тук нататък.

— Къде отиваме сега? — Аз докосвам лакътя й.

— Аз — никъде. А ти — където искаш.

Срещу нас има лавка, търгуваща с ливански дюнери.

— Почакай ме тук.

Връщам се с чай и с два димящи свитъка. Вторият етаж над гостилницата е долнопробен секс мотел, чудовищно скъп, но със стаи за двама; добре че в тази адска навалица човек поне докато прави любов, може да се шири без свидетели.

— Нека просто да отпочинем, а?

На нея й е все едно.

Няма портиер, плащането е автоматизирано. Стените са тънки, всичките са покрити с плакати на жени с разтворени бедра явно за да се създаде романтично настроение; стаята е с размерите на моя гардероб — леглото заема всичко. Затова пък има прозорец — неочаквано голям истински прозорец, който гледа право към вратата на мисията. Първата работа на Анели е да дръпне пердето.

Връчвам й дюнера.

— Надявам се, че не са с човешко — шегувам се.

Тя отхапва и се заема да дъвче — само забравя да гълта.

— По-добре да беше пукнала като твоята — казва Анели. — Всеки път, когато я погледна, си мисля, че татко напразно взе инжекцията вместо нея. „При нас с Джеймс…“

— Вие с него… Ти обичаше ли го? — Неловко ми е да я питам за това.

— Тя изобщо не ме е искала. Татко е настоял. Те са живеели в Голяма Европа, в Стокхолм. Тя е забременяла, искала е да направи аборт. Татко е казал: „Не бива, ще избягаме в Барселона или където и да е, ще живеем, както хората са живели по-рано, като семейство“. Но мама тогава е чакала да се освободи работно място. В клиника за пластична хирургия. Голяма и скъпа. Чакала е от няколко години. И не е възнамерявала да ходи в никаква Барселона. Татко така е настоявал да имат дете, че е отстъпила. Това тя ми го каза. Колко честна, а? Но отказала да отпътуват от Стокхолм. Мястото в клиниката се освободило, когато й оставал месец до раждането. Казали й, че няма да я чакат толкова. Тя намерила нелегално родилно, направила цезарово сечение. И на третия ден отишла на работа.

— Ти изобщо не приличаш на нея — казвам аз.

— От къде на къде ще приличам на нея? — усмихва се Анели. — Тя изобщо виждала ли ме е? Тя е заработвала пари, а с мен е седял баща ми. Сменял ми е пелените, подмивал ме е, кърмел ме е от бутилка, учил ме е да пълзя, да седя, да стоя, да ходя, да пишкам в гърне, да си мия ръцете, да говоря, да чета, да пея, да рисувам. Вечер ме слагаше да спя и ми разказваше приказки за приспиване.

Натъпквам стомаха си със студено месо. Кой знае защо цялото тяло започва да ме сърби, а клепачът ми затреперва.

— Особено обичах една, за момиченцето Анели. Те бяха много за това момиченце, но една от тях беше за това как Анели узнала, че тя всъщност е принцеса, а баща й и майка й са крал и кралица. Тогава му се разсърдих. Казах му, че не ми трябва никакъв крал, че и с моя татко ми е добре. И започнах да разказвам приказката вместо него. А после поред я доизмисляхме. Весело се получи. Тази беше най-интересната от всичките. Но ми излетя от главата как завършва. Мислех си, че като избягам от интерната, ще го намеря и ще го попитам.

Оставям дюнера. Няма никакъв вкус. Отпивам от чая — студен е.

— Когато търсех мама, исках да узная от нея. Тя каза, че не е в течение, защото никога не е успявала да си дойде от работа преди единайсет и аз вече съм спяла, защото някой е трябвало да заработва парите в този дом, а онзи, който не умеел нищо, освен да дърдори, стоял вкъщи и дърдорел. От къде на къде ще приличам на майка си? Аз съм копие на баща си.

— Провървяло ти е.

— Какво?

— Ти поне можеш да й забиеш някой шамар.

— Изобщо няма да се реша. Макар че днес бях близо до това. „Мислех, че искаш да го запознаеш с родителите си…“

Отпивам от чая.

— Бих се запознал с баща ти.

Анели се усмихва.

— А със своя не би ли искал?

— Защо? Към моя нямам никакви въпроси. Освен защо имам такъв клюн.

Тя ляга назад в леглото. Гледа в тавана — нисък, с неравно жълти петна от протекла у съседите вода.

— Ти нали сега не бива да си тук, с мен? — пита ме Анели. — Нали сега нарушаваш някакви твои правила, а?

— Кодекса.

— И какво, никой ли няма да те пита какво си правил в Барса с приятелката на терорист?

— Сега не мисля за това.

— Правилно. Има неща, за които по-добре изобщо да не се мисли.

Анели въздъхва, обръща се по корем.

— Носът ти е нормален. Това е счупване, нали? — Тя докосва горната част на носа ми.

— Счупване е. — Аз се отдръпвам. — По време на работа…

— По време на работа. — Тя прибира ръката си. — Затова пък към майка ти сигурно са се натрупали доста въпроси.

Не възнамерявам да откровенича с нея, но тя по някакъв начин пробива дупка в бронята ми. Тази глупава история за приказката със забравен край… От дупката наднича Седемстотин и седемнайсети. Той се е уморил да ми се оплаква, той знае всичките ми отговори предварително.

— Защо тя не е заявила за бременността? — подмамва го Анели. — Защо те е предала на Безсмъртните?

— Като начало — защо не е взимала предпазни мерки? — усмихва й се Седемстотин и седемнайсети.

Тя кима.

— Защо не е взела хапче, когато съм бил буца от клетки и ми е било все едно.

Анели не прекъсва Седемстотин и седемнайсети и той добива увереност.

— Защо не ме е изчовъркала, докато още не съм имал уста — нямало е да възразя. И защо е трябвало да ме ражда вкъщи и да ме крие от всички. Защо е трябвало да чакаме, докато ме вземат Безсмъртните. Докато ме затворят в интерната.

Анели се опитва да вметне нещо, но на него вече не може да му се затвори устата. Пръстите ми се свиват, смачквам дюнера на каша като женска шия, целите ми ръце се омазват в бял сос; през разкъсаното тесто се вижда месото.

— Където да ми чупят пръстите и да тикат пишките си в мен. Където да ме вкарват в сандъка! Където да изкарвам седмица, омазан в лайната си! Където да стана такъв като всички останали! Нима не можеше да ме декларира по човешки, за да мога да остана с нея поне десет години! Поне десетте шибани законни години!

Захвърлям дюнера в стената, белият сос се разлива по лицето на някакъв модел. Глупаво и пошло. Ядът ми минава. Цялата тази моя изповед е идиотизъм и самоунижение; на Анели и без мен има за какво да й е зле.

— Теб са те държали в сандъка? — пита тя. — В гробницата?

— Да.

— За какво?

— Опитах се да избягам. Нали ти казах…

— Какъв ти беше номерът?

Отварям уста, за да й кажа — и не се получава. По-лесно ми е да кажа името си, отколкото номера. А някога беше обратното. Напъвам се и процеждам:

— Седем. Едно. Седем.

— А аз бях Първа. Жестоко, нали?

— Красиво.

— Много. Предишната Първа беше провалила изпитанието с обаждането, така че я бяха изпратили в училище за ръководители. Номерът се освободи, но оставаха онези кобили, приятелките й. Тези кучки всеки път ми съскаха: „Ти не си истинската Първа, ясно ли ти е?“. Обичаха да ме издебват в клозета и да ме влачат за косите по пода. Така че знаех каква ще стана, ако се задържа там твърде дълго.

— Кой ти го каза това за ръководителите? За това, което става с провалилите се на изпитанието?

— Нашата лекарка — усмихва се накриво Анели. — Обичаше да си бъбри с мен. Относно това при нас се носеха слухове — провалиш ли изпитанието, оставаш в интерната завинаги. Да си ръководител — това е пожизнено.

— А при нас имаше един… С три години по-голям от мен. Петстотин и трети. През цялото време се опитваше да ме опъне. Ако не беше той, сигурно нямаше да се реша да бягам. Аз му отхапах ухото.

— Ухото?! — смее се тя.

— Ами да. Ухото. Отхапах му го и го скрих. И не му го дадох, докато не изсъхна.

И изведнъж и на мен това ми се сторва смешно — глупаво и смешно. Отхапах на мъчителя си ухото — и избягах с него в устата си. Такова не показват и по киното. После разбирам, че Анели също познава Петстотин и трети.

— А за пистолета… Това вярно ли е? Че си намерил прозорец, пробил си дупка?

— Ти все пак си ме слушала? Мислех, че все твоя Волф ти беше в главата…

— Слушах те.

— Да. За пистолета е истина. Само че се оказа, че това не е прозорец, а екран. Не можеше да се избяга далеч.

Дърпам пердето и отварям капаците на прозореца. Сядам на перваза.

— Ти по принцип бъркаш реалността с картинките, нали? — усмихва ми се Анели. — В райската градина също се натресе в екрана… В Тоскана.

— Случва се.

— Браво на теб. — Тя се приближава към мен, балансирайки по продънения дюшек. — Пистолет, прозорец. Герой.

— Идиот.

Тя се покатерва върху перваза, сяда с гръб към улицата.

— Герой. А при мен всичко беше по-просто. Мен ме харесваше нашата лекарка. Примерно както твоя Петстотин и трети. Тя цяла година се домогваше до мен. Вкарваше ме в лазарета, викаше ме на прегледи, лекуваше ме от несъществуващи болести. Събличаше ме по всякакъв повод. И веднъж ме помоли да ме полиже. Тя беше добра жена, не искаше да ме принуждава. Аз все се измъквах, но после се обади баща ми и аз й казах „да“.

Не, Анели. Не така! Ти си намерила пролука, промъкнала си се покрай охраната, изключила си алармата… Успяла си да намериш изход, избягала си, успяла си да направиш това, което не успях аз и дори Деветстотин и шести… Ти нали си се оказала по-добра от него, по-смела, ти си казала на баща си това, което си искала да кажеш, а не това, което са искали ръководителите…

— Ти си й се отдала… И тя те пусна?

— Не.

В отсрещната сграда светват прозорците на втория етаж. Точно над мисията. Мъж с бакенбарди и подстригани мустаци сервира на масата.

— Ако просто й се бях отдала, тя щеше да се възползва — и край с договора ни. Те имат добри заплати и двайсетгодишни договори, защо да рискува? Започнах една игра с нея. След обаждането трябваше да ме изпратят в училище за ръководители, но тя ме вкара в лазарета. Аз я понасях, а тя си мислеше, че има забранен роман с мен. Тя търсеше с езика си процепи в тялото ми, а аз с моя — в душата й. При теб не би се получило — усмихва се тя. — Ти нали не вярваш в душата.

— При нас това се наричаше по друг начин.

— Виждаш ли какъв си гнуслив. Затова пък тя ми измисли продължително тежко заболяване, бореше се с него, но аз отслабвах всеки ден, тя не успя да се справи с една криза и в края на краищата умрях от мъчителна смърт. Горката. После тя изкара тялото ми за независима експертиза и го достави право в Бар-са. Тук ни беше последният път. Тя градеше планове за това как ще се срещаме после, когато всичко се уталожи, умоляваше ме да й изпращам писма от чужд адрес. Аз, разбира се, не й писах нито веднъж. Достатъчно ми беше и това, че тя ме използваше. Просто ми беше нужно да се измъкна и да намеря баща си.

Мустакатият мъж в отсрещния прозорец слага свещници, поднася запалка към фитилите. Прави някакви движения с ръце и в стаята започва да свири музика. Ние с Анели го следим през прозрачните завеси. Виждаме как се отваря входната врата и на прага се появява майка й. Едва се държи на крака от умора, но изтръгва от себе си усмивка; той й подава чаша вода, помага й да се съблече.

В нашата стая свети малка бордейна нощна лампа — тя не ни издава; нито Марго, нито приятелят й забелязват, че ги наблюдаваме.

— Понякога ми се присънва, че той седи в краката ми в леглото и ми разказва нашата приказка. И ето че насън си я спомням — цялата, докрай. Отварям очи — него го няма. Понякога го викам, макар и да разбирам, че това е било сън. Защо го викам — аз нали знам с какво е свършило всичко: баща ми е получил инсулт и явно наблизо не е имало никого, който да му помогне. А мама си е намерила новия прекрасен Джеймс, който готви и се чука по-добре от предишния.

— Искаш ли да отидем при тях? — питам аз. — Кажи й всичко това. Тя нали е жива. Можеш да й кажеш всичко това.

— Защо? Да разваля вечерта на тези гълъбчета? Как да й го обясня?

— Много е ценно, когато просто можеш да кажеш всичко. Когато тя е жива и има какво да ти отговори. Когато не разговаряш сам със себе си.

Анели присвива очи.

— А ако твоята майка също не е умряла? — пита тя.

— Как? По какъв начин?!

— На колко си бил тогава? На две години?

— На четири.

Марго изчезва за няколко минути — Джейк спретва нещо в кухнята. После тя се връща в халат и с кърпа, обвита като тюрбан около главата й. Анели млъква, не може да откъсне очи от нея. Да можех и аз така, невидим, да гледам сега от отсрещния прозорец моята майка…

После тя отваря уста:

— А ако не помниш някои неща? Аз например съм забравила, че съм била в ръцете на мама при идването на Безсмъртните. Не знаех цялата тази история за това как две години е чакала да се освободи мястото в клиниката й. Не разбирах, че тя все пак е можела да направи аборт, ако съвсем не ме е искала.

Нищо ли не съм забравил?

Ето го комикса: чаеното цветче, робота, разпятието, вратата — „Бум-бум-бум“; женско лице: „Не се бой, бла-бла-бла“, вихър, щурм, маски, „Кой е баща му?“, „Не е ваша работа!“, „Идваш с нас!“, но никъде няма картинка, в която майка ми я хващат за ръката, допират до китката й инжектора, бият й инжекция.

„Не е ваша работа“ не означава непременно „Не знам!“.

Може би е знаела? Може би го е посочила?

Може би не тя е трябвало да ми звъни в интерната, а баща ми?!

Мустакатият Джеймс отмества един стол, помага на Марго да седне, прегръща я отзад. Шепне й нещо в ухото — тя се смее и го отблъсква.

— Ще отидем ли при тях? — неочаквано моли Анели.

— Хайде.

Заключваме стаята, прекосяваме улицата, изкачваме се по разпадащите се стълби, звъним. Отваря мустакатият с ръка зад гърба си — но после се появява Марго, успокоява го. Сложена е трапеза за двама, но Джеймс мигом сервира и на нас.

На него му е много приятно да се запознае с дъщерята на Марго, той само е слушал за нея. Двамата имат отделна стая с тоалетна, но площта, разбира се, принадлежи на мисията — те самите никога не биха намерили толкова пари — той също е в Червения кръст, заплата им стига само за храна и дрехи. Ниско над масата виси голяма лампа под теракотен абажур, стените са боядисани в тъмносиньо, от останалите мебели тук има легло персон и половина. Анели гледа Джеймс навъсено, той хвали прическата й. Тя иска от майка си комуникатора, но там пак няма нищо. За вечеря има скариди с водорасли, но нашите кореми вече са натъпкани със студените дюнери от човешко месо. Джеймс, изглежда, не е лош тип, но никой вече не го е грижа за това. Анели не отговаря на въпросите му, не се смее на милите му шеги. Марго мълчи и хвърля на приятеля си виновни погледи — поканила е на вечеря чудовище, колко неловко. За да разведри обстановката, Джеймс изважда отнякъде бутилка — която, сигурен съм, са пазили за по-празничен случай. И тогава се случва всичко.

Той налива на себе си, но пропуска Марго.

— Не пиеш ли? — вирва брадичка Анели.

— Ти не си ли й казала? — обръща се към майка й Джеймс.

Тя едва забележимо поклаща глава; заема се да маже паста върху препечената филийка. Щом аз вече разбирам всичко, значи Анели — още повече.

— Какво не ми е казала?

Джеймс объркано измънква нещо неразбираемо.

— Не ми е казала — какво? Ти затова не пушиш, нали?

— Аз, разбира се, се канех да ти кажа, но като се има предвид твоята ситуация… — произнася сухо Марго.

— Ти си забременяла! От него! — Анели тика пръст в Джеймс. — От него!

— Знаех си, че ще се разстроиш. Затова…

— Определено няма да тръгна да те поздравявам!

— Анели… Успокой се, моля те. По дяволите!

— Ти си бременна, ще имаш дете! За мен нищо не можеш да направиш, а ти самата…

— Какво общо имам тук аз?!

— Ти! За какво ти е то?! За какво ти е още едно?!

— Ние с майка ти отдавна искахме… — намесва се мустакатият.

— Вие с майка ми! Та тя е като богомолка! Ти ще я оплодиш, а тя ще те изяде!

— Престани! Не смей да разговаряш така с мен!

— Ти си в нашия дом, Анели… Така че…

— Във вашия дом! Това не е честно, ясно ли е?! Не е честно!

— Няма да говорим за това пред външни…

— Тя пак ще има деца, а на мен, значи, трябва да ми се изкормят всички карантии, така ли?

— Какво искаш от мен?!

— За какво ти е още едно дете, щом не знаеш какво да правиш с първото?!

— Не е моя вината, че си израснала такава…

— Не е твоя?! А чия е?! Моя?! Моя ли е вината, че са ме държали вкъщи до тригодишна възраст? Че са ме затворили в интернат? Знаеш ли колко е весело там?! Да не съм искала сама да отида?!

— Понеже баща ти…

— Баща ми е мъртъв, мамо! Мъртъв! Ти го изпрати на сметището и той пукна там! И теб ще те прати, Джеймс! Защото, когато дойдат Безсмъртните, ще се скрие зад гърба ти! Тя не те обича! Тя не го умее това!

— Това е лъжа! Лъжеш! Малка злобна кучка!

— Аз ли лъжа? А къде е той тогава? Къде е татко?!

— Ти не го познаваше! „Не искам да ти преча, ще си отида, за да не ти провалям живота!“ Не можех да го разубедя! Винаги се получаваше така, както той искаше, колкото и да се съпротивлявах! „Искам дете!“ Аз му казвах — не, аз си мечтая за тази работа, за кариера! За голям дом! За нормално обкръжение! А той — за своята Барселона. Благотворителност! Социална отговорност! И какво?! Добре! Девет месеца живеене в една стая, за да не вижда никой корема ми. Работата, моята работа — чудо, освободи се място! Треперех от страх, че някой ще разбере, че някой ще узнае, а той все за своята Барселона! Той сам изскочи напред, за да го инжектират! Защо аз да съм виновна?! Правех всичко, както той казваше! Не съм го обичала ли?! Защо тогава?!

Те стоят прави една срещу друга; Марго е станала на петна и сякаш е израснала, сякаш се е пръснала красивата й чиста кожа; Анели трепери.

— Остави това! Той си е тръгнал, а ти си се радвала! Не си го задържала! Мен ме взеха, а ти си била щастлива! Защото си можела да живееш така, както искаш!

— Къде съм сега, къде съм?! Къде?! Къде е светското ми обкръжение?! Къде е големият ми дом?! Къде е мъжът ми?! Къде е животът ми?! Аз и досега не живея своя живот, а неговия!

Джеймс, целият бял, седи зад масата.

— Да не мислиш, че на него сега му е по-леко от това?!

— А аз какво мога да направя?! Минаха шестнайсет години! Шестнайсет! Аз вися в тази дупка, помагам на хората, правя това, което искаше той! Винаги правя това, което искаше той. Хиляда жени годишно, хиляда деца! Какво още искаш от мен?!

— Любима, не бива да се вълнуваш така… — мърмори Джеймс. — Време е да си тръгвате.

— Ти не си ми никакъв, ясно ли е? — отсича Анели. — Не смей да ми нареждаш.

— Какво искаш от мен?! — Марго избухва, гласът й преграква, в очите й трепери влага. — Какво?! Аз тогава да бях навила ръкава си, а не баща ти?!

— Да!

— Смяташ ли, че не мисля за това?! Вече съжалявам, че не го направих! Съжалявам! Но миналото не може да се върне! Не разбираш ли? Всичко се случи, както се случи! Той направи своя избор, а аз — моя, и сега трябва да живея с това!

— Лъжеш! Лъжеш!

— Съжалявам!

— Ти съжаляваш?! Тогава защо отново повтаряш всичко това?! Декларирахте ли бременността?

Марго млъква; Джеймс кашля, избърсва мустаците си, надига се.

— Решихме да не бързаме с това. Нали вашите Безсмъртни не идват тук, така че…

— Защо аз да нямам право на втори шанс? Защо да не се опитам да направя нещата правилно? — процежда дума по дума Марго. — Шестнайсет години не съм живяла. Сега искам дете — аз го искам, не той. Ясно ли е? Искам да се почувствам жена! Искам да се почувствам жива!

Анели кима. Кима пак. Изкривява лице.

— Тогава направи всичко правилно! Поеми отговорността! Декларирай детето. За да не го изпратят в интернат! Напиши го на свое име! Стига си изяждала мъже! Плати си сама!

— Бих го направила! Но това е Барселона и…

— И Безсмъртните не идват тук, така ли?! Значи отново всичко ще стане много удобно за теб?!

— Трябваше тогава да инжектират мен… Да ме бяха инжектирали, да ме бяха… — Марго хлипа, гласът й скърца.

— Знаеш ли какво? Ето го втория ти шанс. Доведох ти Безсмъртен, мамо. Специално. Както искаше. Ян… Ян! Всичко ли е при теб? Вашите джаджи?

Раницата е в краката ми. Скенерът, шокърът, контейнерът с инжекциите… Всичките ни джаджи.

— Анели… — започвам аз.

— Как така?! Това е… — Джеймс скача на крака. — Помощ! Тук…

А това вече е от моята сфера на компетентност. Мускулите ми сами правят всичко. Ръката — в раницата, шокърът е включен, затискам с длан устата му, контакт в шията. Ззз. И той сяда на пода. Затварям прозореца. Отвътре ме изпълва предвкусване, чувствам се тревожно и противно. Може би ми е домъчняло за работата ми.

— Анели… — Гласът на Марго е спаднал. — Дъще.

— Ти какво? А? Какво?! — крещи Анели. — Ти какво, мамо? Ян… Няма какво да чакаш. Мама иска всичко най-накрая да стане правилно!

Вадя от раницата си и нареждам върху масата скенера, контейнера, маската. Отварям кутията — инжекторът си е на мястото, зареден догоре.

Пред очите ми всичко плува. Виждам ръцете си като през вода и ги помръдвам.

Какво става с мен? Същият случай, както и останалите. Доброволно повикване. Деклариране на бременността. Вкарване в базата. Инжекция. Оправдание за това какво съм правил в Барселона. Точка в историята на Анели и майка й. Всичко е наред. Все пак това е нейната майка, не моята.

— Наистина ли си довела при мен палач? Тук?

Кръвта се отдръпва от лицето на Марго, от ръцете й — а заедно с нея и силите.

— Той се казва Ян, мамо. Той е мой приятел.

Безцветната Марго се отпуска на стола.

— Добре — казва тя. — Хайде.

Сядам до нея.

— Запретнете си ръкава, моля. Трябва ми китката ви.

Допирам до кожата й скенера: дзън-дзън.

— Марго Валин Четиринайсет О. Родени деца: Анели Валин Двайсет и едно Пе. Други бременности не са регистрирани.

Марго не гледа към мен, към инструментите ми, аз съм просто приложение към дъщеря й, краят на тази история с двайсетгодишна давност. А аз протакам. След като направя анализ на хормоните й, бременността й ще влезе в базата. И тогава вече не Анели ще решава дали майка й да бъде наказана, или помилвана.

— Хайде — повтаря Марго. — Давай. Аз наистина искам това. Ти тогава беше права. Когато ме намери за първи път. Чуждите деца в чуждите жени нямат нищо общо с теб и баща ти. Те не помагат.

— Нищо не помага, мамо.

— Ами хайде, боцкайте ме. Може да ме отпусне. Искам да забравя всичко това, да го забравя и да живея нататък без него. Поне десет години без това. Да живея така, сякаш предишния път всичко се е получило.

— Така няма да се получи. Той не е баща ми.

— Знам, че не е баща ти. И детето няма да бъде същото като теб. Този път ще се постарая да направя всичко по различен начин. За да израсне той различен. Не такъв като теб. Ти си права — за да се получи всичко правилно, трябва да се започне по правилния начин. От самото начало. Аз трябва да направя всичко. Аз.

Чакам Анели. Не се намесвам. Ако аз бях намерил майка си, щях да искам да ни дадат да поговорим спокойно, преди да я осъдя на смърт. Така съм се вкопчил в ръката на Марго, сякаш ще падна в пропаст, ако я пусна.

— Защо не направихте това тогава? Защо не подадохте декларация?

— Беше ни страх. — Марго не извръща поглед. — Страх ни беше да избираме кой от нас да умре след десет години. Някой от нас трябваше да избере вместо двамата. Всичко се получи случайно. Ти седеше в ръцете ми, баща ти направи крачка напред.

— Защо съм седяла в ръцете ти? — пита тихо Анели.

— Не знам — свива рамене Марго. — Помоли ме да те взема и аз те взех.

Анели се извръща.

— Нали е било вечер? Значи съм те дочакала. Татко каза, че мога да си легна по-късно, за да те посрещна. Дежурих до вратата. Всичко е точно така. Аз сама те помолих. Сега си спомних. А после отново позвъниха на вратата.

— Десет вечерта. Петък.

Джеймс тихо мучи, подритва с крака. Върху масата са спринцовката и маската — незабавната старост и вечната младост. Чакам присъдата.

— Не искам да започваш по този начин всичко отначало — въздъхва нервно Анели. — Не искам да остаряваш, мамо. Не искам да умираш. Не искам.

Марго не отговаря. От очите й тече влага; тези очи са точно на толкова, колкото е и тя, не са на никакви двайсет и две. Тя не смее да издърпа ръката си от мен.

— Да вървим, Ян. Приключихме тук.

Изпъвам изтръпналите си пръсти — и оставям на китката на Марго синя гривна. Затварям контейнера, бавно прибирам в раницата си маската и скенера.

— Довиждане.

— Анели? Ще ми простиш ли, Анели? Ще ми простиш ли? Анели?

— Довиждане, мамо.

Хлопваме вратата, спускаме се, гмурваме се в тълпата.

— Трябва да се напия — решава Анели.

И ние си взимаме по една пластмасова бутилка с някаква гадост и започваме да си ги пием направо на улицата, като се блъскаме, отъркваме се в другите безделници и се оглеждаме встрани. Хората ни притискат един към друг, но ние и без това трябва да се държим заедно.

— Добре че не й направихме инжекция.

— Добре е — повтаря тя след мен. — Само ми се иска да се изкъпя. Ще ми купиш ли още една бутилка?

Пийваме си от тази гадост и вървим, хванати за ръце, за да не се изгубим. Димят помещения за опушване на месо, факири жонглират с ножове, мустакати жени продават пържени в синтетична мас хлебарки, мирише на прегоряло масло и риба и прекалено силни източни парфюми, улични танцьори в целомъдрени воали клатят лоените си бедра и кафявите си голи задници, проповедници и молли вербуват души, активисти на Партията на живота крещят в мегафони нещо за справедливостта, изпоцапани деца дърпат за пръстите дядовците си, пушещи ръчно свити цигари, и ги карат да им купуват долнокачествени вкуснотии, музиканти дрънкат на мандолини, блещукат разноцветни фенери, младежи се целуват пламенно, пречейки на останалите да минават.

— Какво си се вкопчил в мен? — Тя стиска пръстите ми. — Вкопчил си се и изобщо не ме пускаш…

Усмихвам се и свивам рамене; аз просто вървя и се оглеждам. Кой знае защо ми е удивително спокойно и мирно, настъпващите ме по крака голтаци изобщо не ме дразнят и смрадта от хилядите скари не ми пречи да дишам.

Надписите на табелите се променят — арабските извивки отстъпват място на китайски йероглифи, руските букви се разреждат от латиница, обраснала с някакви опашчици и точици, от прозорците висят знамена на държави, намиращи се от обратната страна на земното кълбо, или отдавна загинали, или никога несъществували.

— Тук — казва Анели. — Няма къде другаде.

Вдигам поглед — бани. При направата на входа са се напъвали да постигнат японски стил, но вътре са забравили за това. Куп народ и всичко е омешано — мъже и жени заедно, старци и деца. Опашката е огромна, но се придвижва бързо. Анели не ме поглежда, а аз самият не мога да разбера защо ме е довела тук.

За да се мине, трябва да се купи билет. Анели взима още и комплект от гъба, сапун и самобръсначка. Съблекалните са общи — на Дъното не си падат по церемониите.

Тя смъква глупавите дрехи, които съм й купил от трейдомата. Действа бързо и рязко, съсредоточено и машинално — не се съблича заради мен, а заради това, което ще върши. Изобщо не се смущава. Около нас има още куп голи тела: гърдести жени, насядали мъже с издути кореми, врещящи деца, старци с увиснали задници. Добре че шкафчетата се заключват — мога да оставя раницата си. Съдирам залепналата за кожата ми тениска, смъквам обувките й всичко останало. Анели продължава нататък, аз вървя след нея; синините на лопатките й и на бедрата от виолетови бавно стават жълти, коричката на драскотините е паднала, оставяйки бели белези, и дори косите й, изглежда, са пораснали, така че лежат на раменете й. Дали заради моя поглед или заради чуждите, гърбът й се разтреперва; трапчинките на задника й са същите, каквито децата имат по бузите. Надолу — тъмнина.

Вътрешността на банята: стени, облепени с плочки и бетонен под, гъста пара затуля картината. Хиляди душове, всички на открито пространство, разделени с преградки. Тези бани дори не са евтин ерзац на нашите великолепни къпални, не са дори тяхна пародия, а преструващи се на санитарни блокове газови камери на някакви нацистки концлагери.

Шум, дрънкане на легени и гласове рикошират в хиляди стени и прегради, в ниския лъскав таван; насред голямата замъглена зала стоят отлети от бетон пейки, а на тях — дървени легени, в сапунената вода се плацикат деца, над тях са надвесени гърдите — тежки или увиснали — на майките им. Ето го Содом — но не изискан като нашия, а битов, по принуда; тук не даряват своята голота на другите, а я носят със себе си и я изсипват равнодушно просто защото няма къде другаде да я дянат.

Анели заема един душ, аз — следващия, зад преградата, и не я виждам. Просто отвивам крановете и заставам под водопада. Водата е твърда, мирише странно и съсича раменете ми безпощадно. На мен ми е необходимо това — да се измия. Добре би било да можех да си отворя и корема, да извадя поред всичките си вътрешности, да ги изтъркам с този сив груб сапун и да ги прибера обратно.

— Ян? Може ли?

Поглеждам.

Анели стои — косите й са в пяна, тушът й е отмит, очите й са чисти. Без грим е друга — свежа, по-млада и сякаш по-обикновена; но и по-истинска.

— Влез.

Правя крачка. Трябва да се изкачвам към нея по наклон. Без обувки ръстът ми е такъв, че ако я прегърна, брадичката ми ще легне точно върху темето й. Гръдта й точно се вмества в дланта ми. Зърната й са щръкнали, събрали са се бръчици от влагата. Коремът й не е такъв, какъвто съм го сънувал: няма го този твърд скелет, мрежите от мускули. Ребрата се събират в остра арка; под нея има хлътване, сянка, и всичко е меко, уязвимо. Задникът й е плосък, закръглен, девствен. Срам ме е пред погледа й да се приближавам още повече — кръвта ми и без това цялата се е спуснала надолу.

— Ще ми помогнеш ли?

Тя ми дава самобръсначката от комплекта.

— Искам да си сменя прическата.

В този момент вече не се удържам.

— Идиот — усмихва ми се тя почти нежно. И навежда главата си, бяла от пяната.

— Как?

— До кожа.

— Да те обръсна до кожа? — повтарям аз. — Но на теб всичко ти е красиво… Защо?

— Не искам повече да бъда такава.

— Каква?

— Такава, каквато той се опита да ме направи. Не искам. Тази прическа, тези негови дрехи… Това изобщо не съм аз. Не искам повече.

В главата ми изплува онзи сън с нея, когато я бях затворил вкъщи.

И тогава хващам главата на Анели с лявата си длан, отмятам косите от челото й и поглаждам корените й със самобръсначката. Падат слепени къдрици — мокра жалка козина, скосеният бунтарски бретон — сапунените потоци отмиват рисунъка, който е правел Анели да бъде каквото беше. Тя примижава, за да не попадне сапунът в очите й, изпръхтява, когато водата влиза в ноздрите й.

Налага се да извъртя главата й по-удобно — и покритите й със скреж мускули не се затоплят веднага, не поддават веднага. Но тя започва да се вслушва в моите движения по-ясно, аз размачквам недоверието й като пластилин; в това как шията й откликва на знаците на моите пръсти има повече секс, отколкото във всеки от платените ми актове.

Зад гърбовете ни има куп народ, стари и млади, мъже и жени, които се шляят към нас, тръскайки своите гърди и членове, изстъргват от себе си вековна мръсотия, спират се, за да се почешат, да ни погледнат през кълбата пара, да изхъмкат и да зашляпат нататък. Не ми пука — в този свят се е натъпкал толкова народ, че никъде не можеш да се усамотиш с някого. И все пак тук, под чуждите погледи, преживявам най-голямата си близост от всички, които съм имал с жени.

Отначало ми се получава кошмарно, просеките от бръснача наподобяват следи от лишеи, недообръснатите кичури стърчат като върху болно куче, но тя търпи моята недодяланост, неумелост и от линеещото уродство се появява антично изящество, неподправена изначална красота, по-прецизна от която човек не е възможно да създаде.

Обрисувам със самобръсначката чистите линии на черепа й, дялам ги от пяната и от нея излиза нова Анели, от която е отсечено всичко излишно, всичко чуждо, истинската Анели, вече гъвкава, вече послушна в ръцете ми.

Обръщам я с гръб към себе си. Насапунисвам главата й отново. Тя губи равновесие, докосва се до мен за миг с цялата си неправилна геометрия и ръката ми трепва — порязване. Но дори тогава Анели не ме отблъсква.

— По-внимателно с мен — само шепти тя.

Край — сега е съвършена.

— Върви си — казва тя. — Дай ми самобръсначката и си иди.

И аз се подчинявам. Уединявам се в своята кабина и само стрелвам свирепо с поглед зяпльовците, които намаляват ход, докато минават покрай моята Афродита.

— Повече няма да те чакам — чувам как се обръща тя към пустотата. — Повече няма да чакам нищо.

После ме води през съблекалнята нагоре; оказва се, че там има стаи за отдих с поминутно заплащане. Вътре, разбира се, всичко е аскетично като в публичен дом. Но ние взимаме със себе си бутилка абсент, който смесваме с газирана вода, и стаята ни дава точно това, което ни е нужно — да бъдем насаме двамата.

Тя се съблича веднага. Съблича и мен. Оставаме по бельо; седим един срещу друг, тя ме разглежда — безсрамно, внимателно, и тогава и аз започвам да я гледам.

— Не бива да го правим. Ти не бива.

Тогава Анели се протяга към мен, хваща ме за шията и безмълвно ме привлича към себе си, натиска ме надолу, вкарва ме между краката си. Там тя също е гола, гладка, чиста. Влизам в нея, пробвам на вкус сока й, целувам най-голямата мекота; тя диша дълбоко, тежко. Анели ми киселее на езика като контакта на батерия и от нейния слаб ток се запалва умът ми, овъгляват се нервите ми.

— Ето сега… Сега…

Узряла, тя отблъсква лицето ми, призовава устните ми към своите, врязва нокти в задника ми, протяга най-горещото си към мен, подава ми себе си, умолява ме нетърпеливо най-сетне да я намеря, прегръща ме с прохладните си пръсти и ме насочва в себе си, и моли, и сама задава ритъма: така, така, така, по-силно, по-силно, по-силно, да, да, да, по-бързо, по-бързо, по-бързо, по-твърдо, не ме жали, давай, давай, още, още, не ми е нужна шибаната ти нежност, шибаната ти пощада, по-силно, хайде, хайде, де, ти нали искаше това, ти нали искаше това още тогава с всичките, с тях, хайде, хайде, получи си го, животно, изрод, на, на, на!!!

Искам да се измъкна, но тя не ме пуска и не мога да разбера дали плаче или стене, от щастие ли стене или от болка, аз ли я разкъсвам, или тя ме изяжда, сливане ли е това, или схватка. И сълзи, и кръв, и пот, и сок — всичко е солено, всичко е кисело. Тя се хваща за мен и сама се плъзга по мен — още, още, още! — удря със своите кости по моите, души ме, пъха пръстите си в устата ми, вкопчва се в косите ми, ругае ме, лиже челото ми, затворените ми очи, крещи и аз потъвам в нея окончателно, разтапям се в нея и се разкъсвам, разкъсвам се на части.

Не ми достига малко за нея; и тогава тя сяда върху лицето ми с цялата моя, цялата своя мръсотия и се притиска към него, и стене, и ме души, докато не освобождавам и нея. И едва тогава между нас се възстановява тънкият както косъмчетата по ръката й мир.